Един от 100

Тринайсета глава

Освен мен в малкото гробище „Чърч Стрийт“ зад градската библиотека нямаше жива душа. Намирах се в малък парк с вековни дървета, осеян с надгробни камъни, които свидетелстваха колко мимолетен е престоят ни на този свят. Хари се отби в библиотеката да върне няколко книги, а аз влязох в гробището, което възкреси в паметта ми спомени от близкото минало.

Докато работех по случая Ейдриан и в съзнанието ми ехтеше вой на сирени, преследваха ме мисли за плъхове, пожари и овъглените очи на едно момиченце, често идвах тук, сядах под някое дърво и се вслушвах в тишината. Смъртта на Теса Рамирес бе неописуемо жестока, ала гробовете бяха олицетворение на покоя, сякаш Смъртта бе спряла по пътя си между световете, за да позволи на избраниците си да забравят спомените, предшестващи появяването й, и да им даде вечно убежище под клоните на вековните дървета. Надявах се тукашните обитатели да са приели радушно дребничкото чернокосо момиченце — може би щяха да го напътстват, да му помогнат да достигне великото прозрение.

„То сигурно съществува — мислех си. — Защо висшата сила ни е дарила с живот, ако не да направи така, че нашите пътувания, които повече приличат на изследователски експедиции, в крайна сметка да ни отведат до Великото прозрение и ние удивено да възкликнем: Точно така! Как не се сетих по-рано? Толкова е лесно! Така се набива на очи!“

А може би е тъкмо обратното, може би животът ни е подчинен на хаоса. Най-гениалните ни лъжи са онези, които запазваме за себе си.

— Невидимите нишки са навсякъде. — Гласът на Хари ме изтръгна от размишленията ми. Така се бях унесъл, че не бях забелязал кога се е появил. „Невидими нишки“ беше неговият термин за зависимостта между наглед несвързани събития, на които се натъквахме при разследването на убийства. Отначало бяха невидими, но постепенно се разкриваха, докато накрая си давахме сметка, че буквално са щели да извадят очите ни.

— Бас държа, че се съдържат в думите върху труповете — промълвих. — Не са случайни, подчинени са на някаква цел.

Съзнателно бяхме премълчали пред медиите за посланията, за да попречим на разни психари, прогонващи какви ли ни призраци от миналото си, да ни досаждат със самопризнания. Никой не признаваше, че е ликвидирал примерно местния наркопласьор, но когато ставаше въпрос за накълцан труп на жена, имахме истинско нашествие на безумци с освирепели погледи.

— Подчинени са на някаква цел, ако си откачалка, на която й хлопа дъската — отбеляза Хари и седна до мен.

Въздъхна и се загледа в небето, сякаш броеше облаците. След малко отново извърна очи към мен — отдавна не го бях виждал толкова печален и разтревожен.

— Безпокоя се за теб, брат ми.

Вцепених се.

— За Ейва ли говориш? И аз се притеснявам за нея, но…

— Не се отнася за нея. Кажи ми честно, работиш ли самостоятелно по случаите с обезглавените трупове?

Скочих на крака:

— За какво намекваш, мамка му?

Той изпитателно ме изгледа:

— За независимо разследване. Знам, че понякога ти хрумват безумни идеи.

— Смяташ, че крия нещо от теб, така ли? — процедих. Осъзнах, че гневът ми е само средство за прикриване на чувството за вина.

Партньорът ми отговори спокойно:

— Не съм го казал. Само се питах дали не правиш някакви самостоятелни проучвания. Когато преследвахме Ейдриан, ти се държеше така, сякаш поддържаш връзка с някакъв медиум. Психиатрите, които съставиха психологическия профил на убиеца, твърдяха, че изгарянето на очите на жертвите е нещо като прикритие, че той ги е познавал. Като гръм от ясно небе ти заяви, че това е връзката между престъпленията.

— Хрумна ми съвсем случайно, нищо осо…

Хари вдигна пръст, за да ме прекъсне:

— След това обяви, че в миналото всяка от жертвите е била близо до пожар. Оказа се прав. Предложи да работим съвместно със службата за противопожарна охрана, да оглеждаме местата, на които се подозира, че е имало умишлен палеж, защото именно там щял да се появи престъпникът. Послушахме те и улучихме право в десетката — попаднахме на онзи тип, дето си скубеше косата… как се казваше това заболяване?

Извърнах поглед; стараех се да забравя този случай, но спомените за него ме преследваха до ден-днешен.

— Карсън, как се казваше онова заболяване, дето си скубеш косата?

— Триколомания! Няма ли да ме оставиш на мира, мамка му?

— Не, няма. Видя как онзи тип гледа пожара и си скубе косата, все едно сваля скъсан пуловер. Беше самият Джоуел Ейдриан.

С усилие потиснах желанието си да избягам.

— Бях там, не разбирам защо ми го напомняш.

— Може би има нещо, което си забравил. Или не желаеш да си спомниш.

Помъчих се да се засмея, но се получи нещо като грачене.

— Мислиш, че страдам от старческо оглупяване, така ли?

— Не се сърди, братко. С ужас си спомням какво ти се случи, след като заловихме убиеца. Изпадна в нервна криза, лежа в болницата и…

Вдигнах ръце, направих знака, с който треньорите по баскетбол искат временно прекъсване на мача:

— Чакай малко. Не беше каквото мислиш, да му се не види!

Той озадачено ме изгледа:

— Какво мисля?

— Не беше нервна криза! Получих стрес, не бях мигнал дни наред, това е всичко. Още малко и ще ме изкараш луд!

— Не говоря за душевно заболяване, а за физическо. Ако не ме лъже паметта, лекарите казаха, че си изпаднал в депресия.

— Понякога при липса на сън, съчетана със стрес, се наблюдават признаци, типични за хроничната депресия.

— Не ми се прави на доктор, Карс! Знам само, че цял месец не можеше нито да говориш, нито да се движиш.

Погледнах часовника си:

— Достатъчно празни приказки. Крайно време е днес да свършим някаква работа. — Гласът ми прозвуча по-гневно, отколкото очаквах.

Хари сложи длани на коленете си, бавно се изправи, като че ли наместваше на плещите си чувал с пясък.

— Казвам само, че се справи адски добре със случая Ейдриан, но работата ти се отрази адски зле. Не ти се бъркам в живота, обаче искам да споделяш с мен какво ти се върти в главата. Полезно е да обменяш мисли с партньора си, нали? — Посочи челото си и добави: — Понякога тук, вътре, е много самотно, Карс. Взимаме прибързани решения, които не споделяме с никого, после съжаляваме.

— Както кажеш — подхвърлих, обърнах му гръб и тръгнах към улицата, като се питах какво се върти в неговата глава.

След престрелка в три през нощта в един от долнопробните барове бяха убити двама души, а петима, между които и една жена, бяха ранени. Сам по себе си инцидентът не представляваше особен интерес, само дето ранената жена се оказа двайсетгодишната дъщеря на пастор, за която се установи, че е упражнявала най-древната професия. В резултат в полицейското управление настъпи истински ад — ченгетата тичешком влизаха и излизаха, телефоните непрекъснато звъняха, появиха се лъжливи свидетели, които настояваха да бъдат изслушани, репортерите обкръжиха сградата, някои дори се опитаха да проникнат през задната врата.

С Хари се уединихме в стаичка с размерите на дрешник, подредихме на масичката документацията и снимките. Не бяхме стъпвали в жилището на Нелсън, досега нямахме възможност да се запознаем със списъка на вещите му, затова внимателно проучихме рапортите на детективите, които бяха работили по случая. Списъкът беше кратък, но ние пресявахме пясъка, търсейки злато, а именно връзката между Нелсън и вестникарските обяви, благодарение на която бяхме научили за авантюрата на Дюшам с госпожа Талмидж.

— Хм, ето нещо интересно! — промърмори Хари. — Страница трета, точка 27: „Метална кутия (сребърна или алуминиева), намерена в дрешника. Съдържа лични документи, застрахователни полици, отрязъци от чекове, писма, изрезки от вестници.“ От кой ли вестник са изрезките? Дали пък не са от „Нюзбийт“?

— Отивам за колата. Ще те чакам отвън — казах.

Апартаментът на Нелсън се намираше в жилищен блок недалеч от летище „Брукли“. В дългия коридор вонеше на гранясала мазнина. По мокета имаше петна от плесен, а може би от някаква храна. В стаята в дъното някой беше надул до дупка стереоуредбата. Управителят на сградата, който се представи като Бриско Шелтън, ни показа боядисана в кафяво врата, върху която с маркер беше написано 8-Б. Шелтън беше петдесетинагодишен, кльощав, с глуповата физиономия, вонеше на цигари и на евтин одеколон. Носеше широк панталон, покрит с лекета, и тениска без ръкави, която в далечното минало е била бяла. Театрално дръпна масивната верижка, прикачена на колана му, връзка ключове изскочи от задния му джоб и се приземи в дланта му. Готов бях да се обзаложа, че дълго е репетирал жеста, докато го е усвоил до съвършенство. Хари се увери, че лепенката на вратата е непокътната, после я преряза с джобното си ножче.

— Хич не си падах по малкия мърльо — процеди Шелтън, докато един след друг пробваше ключовете. — Никога не си плащаше наема навреме, ама винаги успяваше да ми го даде в последния момент, та да не мога да го изритам.

— Забелязали ли сте дали са го посещавали едни и същи хора?

— Има си хас! Какви ли не идваха при него — мъже, жени, момчета, момичета и други, дето не знаеш как да им викаш.

— Някой задържал ли се е за по-дълго?

— Ами… как да ви кажа… преди два месеца имаше една дебеланка с лице като пудинг и глас като на булката на Мики Маус. Отначало си гукаха досущ влюбени птиченца, обаче после взеха да се карат като куче и котка.

По описанието се досетих, че става въпрос за Тери Лосидор. Шелтън вдигна пред очите си връзката с ключове, дълго се взира в нея, накрая отдели един ключ.

— Имаше и един, дето си го спомням, щото хич не мязаше на другите боклуци и перверзници. Беше по-възрастен в сравнение с останалите. Винаги идваше вечер. Оставяше колата в дъното на паркинга, после изтърчаваше нагоре по стълбището, все едно му горяха гащите. Правеха каквото правеха, излизаха и отпрашваха нанякъде, после поне няколко дни малкият мърльо не се мяркаше тъдява.

— Спомняте ли си кога е идвал този човек? — попитах.

Шелтън най-сетне отключи вратата. Щом я отвори, отвътре ни лъхна миризмата застоял въздух, все едно изскочиха впримчени спомени. Хари се спусна да включи климатика — подметките му така изтрополяха по пода, че хората от апартамента на долния етаж вероятно се изплашиха да не би таванът да падне върху тях.

Трябва да е било преди два месеца. Навърташе се честичко около трийсет дни, после вече не го видях. Не казвам, че не е идвал, а че не съм го видял. Не си пъхам носа в живота на наемателите. Не шпионирам даже извратеняците.

Той остана на прага, а ние с Хари влязохме.

— Като свършите, затворете вратата. Между другото, след колко време ще може да се влиза тука?

— Не знам, господин Шелтън — отговорих. — Предполагам, до седмица ще приключим.

Той се намръщи:

— Значи ще мога да дам стаята чак след един месец.

— Защо, сър? — поинтересува се Хари.

Управителят се ухили — жълтеникавите му зъби определено не представляваха привлекателна гледка.

— Щото ще трябват поне три седмици да изветрее миризмата на педал.

— Шегобиец — промърмори Хари, когато онзи се повлече обратно по коридора. — Бас държа, че и на него не му е чиста работата.

Той затърси кутията, спомената в списъка с вещите, а пък аз направих кратък обзор на живота на Джералд Елтън Нелсън. Ако трябваше накратко да опиша обстановката, щях да използвам думата „мизерна“, за да придам Дикенсов оттенък на описанието. Мебелите, очевидно купени на старо, бяха в печално състояние и вече не можеха да бъдат продадени. Малкият телевизор беше произведен от фирма, чието название никога не бях чувал. Приборите и чиниите явно бяха откраднати от евтини ресторанти. Леглото беше двойно, на пода имаше и матрак. В чекмеджето на нощното шкафче намерих една банкнота от двайсет долара, две по десет и шепа дребни монети.

В средата на стаята беше поставена пейка за вдигане на тежести, около нея бяха разхвърляни гири и щанги. От външната страна на вратата на дрешника имаше огледало, в което се отразяваше леглото.

Както вече казах, обстановката в стаята беше мизерна, но шкафчето в банята беше истински рог на изобилието — претъпкано беше с шишенца с шампоани и балсами, тоалетна вода за уста, лосиони, гелове и кремове за ръце, флакони с лак за коса. Преброих седем четки за коса и три сешоара, четири различни пинсети. „Интересно за какво са му били пинсетите“ — помислих си. Докато броях шишенцата с одеколон — бях стигнал до единайсетото — Хари се появи с алуминиевата кутия. Беше по-голяма от кутия за храна, по-малка от дипломатическо куфарче. Капакът беше прикрепен на панти.

— Е? — попитах.

Хари обърна кутията, капакът се отвори, отвътре не изпадна нищо.

— Останало е само ехото — подхвърли той. — Никакви застрахователни полици, банкови извлечения, изрезки от вестници…

— Трябва да са тук — промърморих. — Има ги в списъка.

Хари хвърли кутията на леглото:

— Като бях малък, и аз казвах така на Коледа, Карс. Някой ни е изпреварил и документите са изчезнали яко дим.

Стърчах сред разхвърляната стая и поглаждах брадичката си, както правят озадачените детективи в телевизионните сериали.

— Боже, боже, какво ли означава това? — промърморих.

След срещата ни с началника, Скуил издаде заповед за ежедневни съвещания, които започваха в четири и половина следобед. На тях присъстваха Бърлю, лейтенант Гидри от „Престъпления срещу личността“, Том Мейсън; поканени бяха и всички детективи, които смятаха, че могат да подпомогнат работата. Днес това бяха Джим Арчиболд и Пърк Делкъс от Втори участък. На съвещанията се обсъждаха сведенията, получени от информаторите, принадлежащи към престъпния свят. В повечето случаи въпросните сведения представляваха смесица от непотвърдени слухове и пълни измишльотини. Невъзможно бе да се изчисли колко време се пропиляваше в преследване на призраци, възникнали във въображението на доносниците. Капитан Скуил докладваше на Хайръм, като поднасяше информацията както му е угодно. След знаменателната оперативка бях виждал шефа само веднъж, и то по телевизията — направи ми впечатление, че говори спокойно и уверено и използва речника на капитана.

Скуил влезе и зае председателското място, до него се настани сянката му Бърлю, както обикновено преживящ вестникарска хартия.

— Да побързаме, колеги. Имам доста грижи покрай онова евтино курве, дъщерята на преподобния Дейтън. Има ли нещо ново във връзка с убийствата на Нелсън и Дюшам?

Забелязах, че е възбуден, очите му блестяха — заради скандала с дъщерята на пастора му се предоставяше възможност да контактува с медиите — единственото, за което притежаваше талант.

Съвещанието вървеше мудно, колегите от другите участъци първи взеха думата и докато говореха, често се повтаряха. Още сутринта се срещнахме и обменихме мнения, но без вездесъщото присъствие на Скуил като посредник; докато слушах с половин ухо, си мислех, че само си губим времето. Тобайъс и Арчър бяха открили, че Дюшам е бил ищец по гражданско дело — повдигнал бил обвинение срещу някакъв клиент, който отказал да му плати за свършената работа. Нелсън пък преди две години бил арестуван в Пенсакола за проституиране. Разбира се, формално щяхме да проучим двата инцидента, но бях сигурен, че нямат отношение към убийствата. Въпреки това Скуил щеше да съобщи на репортерите, че полицията разполага с нови улики, които ще подпомогнат разследването.

Взех думата, след като колегите приключиха:

— Натъкнахме се на нещо странно, сър. В описа на вещите, открити при обиска на жилището на Нелсън, се споменава кутия, съдържаща банкови извлечения, писма, изрезки от вестници и така нататък. С Хари я намерихме, но беше празна.

Скуил високомерно махна с ръка и се впусна в обяснения, които щяха да бъдат уместни, ако провеждахме акция за набиране на средства за подпомагане бюджета на полицията:

— Допусната е грешка в описа. Неприятно ми е да го призная, но се случва често. Хората ни са малко и се преуморяват, нищо чудно, че…

— Обискът е извършен от Бил Харолд и Джамал Тейлър. Говорих с Тейлър — той потвърди, че описал всичко, което е било в кутията.

— В такъв случай става въпрос за кражба, Райдър. Невъзможно е да поставим денонощна охрана…

— Лепенката на вратата беше непокътната — прекъснах го. — Освен това е невероятно, че крадецът не е взел телевизора и парите от чекмеджето на нощното шкафче, а само куп хартийки.

Капитанът поклати глава, иронично се усмихна:

— Накъде биеш, Райдър?

— Всичко е описано в рапорта ни. Дюшам и Талмидж са се срещнали чрез обявите за запознанства, поместени в „Нюзбийт“. Исках да проверя дали изрезките, за които вече стана дума, са от същия вестник или от страницата с обяви на „Реджистър“. Може би престъпникът се е свързал по същия начин с Нелсън. Теорията е доста невероятна, но искам да изключа обявите като средство, чрез което убиецът подбира жертвите си.

Бърлю издаде звук, напомнящ оригване. Скуил намръщено го изгледа, после отново се втренчи в мен:

— Това не ти влиза в работата, Райдър. Ако не ме лъже паметта, двамата с Нотилъс трябва да се занимавате с психологическия аспект на престъпленията. Например какво означават посланията върху труповете?

— Нямам представа.

— Нима? Прекрасно. Това ще ви задам друг въпрос — известно ли ви е дали посланията са важни?

— За убиеца са важни. Но това не означава, че…

Той иронично се усмихна:

— Признавате, че са важни. Но вместо да се захванете с дешифрирането им, сте се хванали да търсите някакви изрезки от вестници.

— Засега това е единственото, за което можем да се хванем.

— Точно така! Правите се на интересни, но не сте свършили нищо. Нищичко! Нула! Кой е престъпникът? Какво го мотивира? Какво означават посланията, изписани върху труповете?

— Да не си въобразявате, че като докоснем думите, като по магия, ще проумеем значението им?

Усмивката му се разшири — като го гледах, повече ми приличаше на озъбена акула.

— Не ми хитрей, господинчо!

— Само обяснявах защо документите, които са изчезнали от жилището на убития, може би имат значение за разследването.

Скуил се облегна назад, сякаш изведнъж загуби интерес, и обяви:

— Остави детективите от съответните управления да вършат ежедневната работа, Райдър. Ако „Сопол“ не прави друго, освен да върви по петите на колегите си… — Той разпери ръце. -… значи съществуването му става излишно.

Хари побърза да се намеси:

— Именно като вървяхме по петите на колегите, разбрахме, че документите са изчезнали.

Капитанът се престори, че не го е чул. Изправи се и попита:

— Има ли някой друг, който да иска да се изкаже? — Тонът му недвусмислено говореше, че това няма да му е приятно. Огледа ни и добави: — Свободни сте. Следващия път се постарайте да изложите конкретни факти. — На излизане процеди „Сопол!“, като се постара всички да го чуят.

Докато колегите се изнизваха, с Хари не помръднахме от местата си, само се взирахме в ръцете си. Том ни потупа по раменете и печално промърмори:

— Май ви има зъб, момчета. Без основание ви натика в кучи задник. Ще се радвам пак да работим заедно.

— И ние — изръмжа партньорът ми.

Върнахме се в канцеларията, хвърлих на бюрото записките си:

— Скуил ни нарежда да водим разследването, после ни отзовава. Изпраща ни по задачи, после казва, че не сме необходими. Няма представа какво прави.

Хари се тръсна на стола:

— Грешиш, Карс. Скуил е наясно. Бедата е, че ние не сме.

Помъчих се да подредя обърканите си мисли.

— Ако СОППЛ предоставя улики, но някой проваля работата, екипът ще получи ли признание?

Погледът на партньора ми беше най-красноречивият отговор. Работехме почти денонощно, в замяна ни наричаха „некадърници“ — бях готов да се обзаложа, че Скуил вече е споделил с Хъмбри мнението си за нашите умения. Ала ако откриехме нещо, той щеше да заяви, че се е получило благодарение на колективните усилия на служителите и СОППЛ няма никаква заслуга. Започвах да чувам как часовникът отброява последните минути на отряда, след което щеше да прозвучи погребален звън.

Редакцията на вестник „Нюзбийт“ се помещаваше в сграда в южния район на града; от едната й страна имаше сляпа уличка, от другата — магазин „Направи си сам“, който явно беше фалирал. От вътрешната страна на остъклената врата с лепенка беше прикрепена табелка, която не прикриваше названието на предишните наематели — „ААА — печатарски услуги“. Отвъд вратата цареше мрак, надписът на табелката ме осведоми, че работното време е приключило преди половин час. С длани засенчих очите си и надникнах през стъклото. Помещението, служещо като чакалня, беше обзаведено с евтини пластмасови мебели и преградено с дълъг плот. В единия край на плота с лепенка беше прикрепен лист хартия с надпис: „Реклами и обяви“. Мизерната обстановка подсказваше, че „редакцията“ се състои от един служител, който е и репортер, и печатар, и завеждаш отдел „Реклами и обяви“. Погледнах в колко часа започват работа, взех от полицата до вратата най-новия брой на вестника, седнах зад волана и потеглих към моя остров. Пътувах на юг по №10, изведнъж колата ми напусна магистралата и потегли на север, сякаш в отговор на зов за помощ, изпратен от друг свят.

Ейва живееше в бяла къщичка в креолски стил в дъното на сляпа уличка. Сложих си тъмните очила, нахлупих бейзболната си шапка и се приведох над волана, като се стараех да остана незабелязан. От двете страни на алеята за коли се издигаха мирти и борове. На верандата имаше сандъчета с цветя, които бяха пожълтели като моравата пред къщата — явно отдавна не бяха поливани. Утринният вестник стърчеше от процепа на външната врата. Колата на Ейва беше на алеята. Телефонирах в моргата, обади се Вира Брейдън. Заговорих носово, с акцент на янки:

— Спешно трябва да говоря с доктор Даванъл.

— Съжалявам, но днес не е на аабота — провлече Вира. — Да й пеедам ли нещо, съъ?

— Почивен ден ли има? Аз съм Сандърсън от „Уонкуел Тестинг“. Да му се не види, тя ми каза, че почивният й ден е утре! Слушайте, имаме нови продукти, които искам да покажа на вашите хора…

В медения глас на Вира се усетиха капки жлъч:

— Тяябваше да е на аабота, господин Сандъъс, обаче се обади, че е болна. Оставете ми вашия номер, тя ще ви позвъни, ако намеи за необходимо да си напаави тууда.

Прекъснах връзката, набрах номера на Ейва. Включи се телефонният секретар. Не оставих съобщение, включих на скорост и потеглих.

Изминах две пресечки, завих обратно и паркирах зад колата й. Импулсивно грабнах маркуча и дълго поливах цветята и моравата — струваше ми се, че чувам как те жадно поглъщат живителната течност. Хрумна ми колко неправилно използваме думата „попивателна“ по отношение на човек, който си пийва, след като пристрастеността към алкохола буквално изсушава тялото и мозъка. Останах пред къщата петнайсет минути, но не почуках на вратата. Ако Ейва беше будна, сигурно ме беше видяла — оставих я да реши дали да излезе.