Един от 100

Седма глава

В единайсет вечерта температурата все още беше около трийсет градуса. Влажна мъглица скриваше звездите и като с воал обгръщаше луната. Изминали бяха два дни от убийството на Нелсън, а екипът, на който капитан Скуил беше възложил разследването, бе попаднал в задънена улица. Застанах досами водата, заметнах, бавно издърпах стръвта, отново заметнах. Най-често ловя риба с обикновен прът, но от време на време нощем се пробвам със спининг. Случвало се е да хващам акули или големи скатове. Ала понякога изваждам от водата странни обитатели на океана, за които изобщо не се споменава в наръчниците по риболов. Нямам представа какво подводно течение ги направлява към моята въдица, но наистина съм виждал какви ли не чудовища, обитаващи незнайни дълбини, които се гърчат, захапали стръвта, сякаш ме предизвикват да ги докосна. Странно, но без тях риболовът нямаше да ми доставя толкова голямо удоволствие.

Има и още нещо — когато нещо ме гризе отвътре, замятането на въдицата ме успокоява. Нямах покой, откакто неволно станах свидетел как Клеър си изкара яда на подчинената си. Бледото лице на доктор Даванъл, изкривено от терзанието, завинаги се беше запечатало в съзнанието ми.

Не знаех подробности около назначаването й, известно ми бе само, че и тя като Колифийлд е била начинаещ съдебен лекар и е заела тази длъжност след като ръката му е била откъсната. Накратко, получила бе работата вследствие на трагичния инцидент. Аз също се бях издигнал в служебната йерархия благодарение на нещастието на ближните, както Хари ми беше напомнил, когато бяхме в „Кейк“. Ето защо, без да искам, изпитвах абсолютно неоснователно чувство за вина. Вероятно и доктор Даванъл се чувстваше гузна, че Колифийлд е трябвало да пострада тежко, за да бъде назначена на мястото му. Положението й се утежняваше още повече, като се има предвид, че работеше с Клеър — прочута, надарена с блестящ ум, канена на всички световни симпозиуми по съдебна медицина, абсолютна професионалистка, която държеше подчинените й да отговарят на високите й стандарти.

Навих макарата, оставих пръта на стойката. Седнах на пясъка, обгърнах коленете си, загледах се в океана, напомнящ втечнен обсидиан, посребрен от лунната светлина. След няколко минути посегнах към хладилната чанта, в която в последния момент бях пуснал мобилния телефон. Телефон с лед — сигурно щеше да се стори забавно на Фройд.

Взех от „Справки“ номера на Ейва Даванъл и го набрах. Включи се телефонният секретар; гласът й на записа беше студен като апарата в ръката ми. Тя продиктува номера, помоли обаждащия се да остави съобщение — това бе всичко. Чух сигнала, заслушах се в празнотата, прекъснах връзката. Едва тогава се запитах какво ли щях да й кажа, ако беше вдигнала слушалката.

„Здравейте, доктор Даванъл, детектив Райдър е на телефона. Извинете, че се държах като тъпак и досадник по време на аутопсията на Нелсън. Не исках да ви създавам допълнителни неприятности. Какви неприятности ли? Ами… вчера следобед се бях скрил в кабинета на Уил Линди и ви видях, като излязохте от стаята на шефката…“

Въздъхнах, понечих да пъхна телефона обратно в чантата, но той зазвъня в ръката ми.

Беше Хари.

— Обади ми се дежурният съдебен лекар. Имаме още един конник без глава. Адресът е Калерия 837. Оседлай коня, Икабод. Ще те чакам в Сънната долина.

Трупът бе намерен в голяма къща в южната централна част на града — квартал, където редом със старинните сгради се издигаха модерни жилищни блокове. От двете страни на улицата бяха строени високи борове и стари дъбове с широки корони. Забелязах няколко патрулки, камионетката на криминалистите и една линейка. Микробус с емблемата на една телевизионна станция направи обратен завой и спря пред къщата. Съседи с опечалени физиономии се бяха струпали на тротоара. Постепенно движението се задръсти, като нощни пеперуди шофьорите бяха привлечени от въртящите се лампи и суматохата. Някакъв униформен изскочи на платното, размаха ръце и закрещя:

— Не спирайте! Движение! Движение!

Видях Хари и спрях до него:

— Невестулката тук ли е?

Той поклати глава:

— Скуил е бил на гости на брат си в Пенсакола. Вече пътува насам.

Разстоянието от Пенсакола до Мобийл се изминаваше с кола за около деветдесет минути. Което означаваше, че може би разполагаме с половин час преди пристигането на „невестулката“.

— Да се възползваме, братко — промърморих.

Приближихме се до широката веранда — на една от белите колони се подпираше детектив Уорън Бласингейм от Трето управление, което отговаряше за опазването на реда и закона в този район на града. Бласингейм пушеше цигара и зяпаше дърветата.

— Какво се е случило, Уорън? — попита Хари.

Онзи прокара пръст по гърлото си:

— Само това знам.

— Не си ли влизал?

— Не. Вътре са само криминалистите, хората от „Съдебна медицина“ и Харгрейвс. Тя е приела обаждането — провлечено изговори Бласингейм и се изплю на моравата. — Ние нямаме право да влизаме, докато не дойде Скуил. Може би същото се отнася и за вас, макар че според правилника на СОППЛ вие ще ръководите разследването.

— Все едно не си ми го казал — подхвърли Хари, двамата прекосихме верандата, застанахме пред входната врата. На нея имаше емблема, думите, които я обкръжаваха, образуваха фразата „Дизайнерско бюро Дюшам“. На прозорчето имаше лепенка с надпис „Охранява се от Дженикнс Секюрити“. Къщата не беше непристъпна като Бастилията, но влизането с взлом в нея не изглеждаше лесна работа. Щом прекрачихме прага, се озовахме в малка приемна, издържана в пастелни тонове и недвусмислено подсказваща, че е обзаведена от дизайнер — абстрактни картини в тоналността на платната на Шагал, осветени от специални лампи, голямо синьо кожено канапе, стол от дърво и платно, който повече приличаше на хвърчило отколкото на приспособление за седене. Усетих лека миризма на дезинфектант или на почистващ препарат.

— Голям клинчар, а? Спокойно можеш да си изстудиш бирата — отбеляза партньорът ми, пристегна вратовръзката си. Тръгнахме по коридора; чух приглушени ридания в стаята вляво, предпазливо отворих вратата. Слабичка жена седеше до масата заедно с полицай Сали Харгрейвс. Сали първа беше пристигнала с патрулната кола на местопрестъплението. Говореше тихо, окуражаващо стискаше китката на непознатата. Като ми видя, се приближи до вратата и прошепна:

— Черил Нотс, годеницата на убития. Работи като стюардеса, отсъствала е три дни. Върнала се преди около петдесет минути и заварила годеника си Питър Едгар Дюшам мъртъв в ателието му.

— Какво мислиш за нея? — попитах, осланяйки се на прочутата интуиция на Сал, наричана от някои „магия“.

— Залагам си фермата, че е невинна. Направо е съкрушена.

Както вече споменах, „магията“ на Сали се състои в умението й за секунди точно да преценява хората. С течение на времето почти всички ченгета развиват способността моментално да разбират кога ги лъжат, но някои са буквално гениални. Толкова се доверявах на преценката на Сали, че веднага зачеркнах годеницата от списъка на заподозрените.

— Смяташ ли, че ще можеш да я успокоиш достатъчно, та да я разпитам след няколко минути?

Тя кимна, докосна ръката ми:

— Влез й в положението, изживяла е ужасен шок.

Забелязах, че се е просълзила — магията има своя цена.

Нежно я целунах по челото:

— Казах ли ти, че миналата седмица те сънувах? Бях медицинска сестра, а ти — викинг…

Сал за пръв път се усмихна, леко ме побутна:

— Иди при Хари, преди да е сгазил лука.

Убитият лежеше по гръб до чертожната дъска. На бюрото имаше компютър „Макинтош“ с монитор по-голям от екрана на моя телевизор. Мъртвият беше по синя памучна риза, бежов спортен панталон, пристегнат с кожен колан, носеше кафяви мокасини. Беше мускулест, но не като културист с грамадни бицепси, напомпани със стероиди, а като човек, който редовно ходи на фитнес. Ризата му беше разкопчана, ципът на панталона — свален, слиповете му бяха смъкнати. С изключение на яката по дрехите нямаше нито капчица кръв, не бяха разкъсани като при борба. Чух стъпки — Хъмбри бе влязъл в ателието.

— Знаеш ли нещо повече, Бри? — попитах го.

— Знам само, че с Хари ще трябва да поработите извънредно.

— Каква е причината за смъртта?

— Историята с Нелсън се повтаря. По тялото няма наранявания. Колкото до главата…

— Може би вече плува край фара Дикси Бар — прекъснах го.

Той кимна:

— Ако престъпникът използва пистолет, бас държа, че е двайсет и втори калибър. Куршумът прониква в черепа и се лута вътре като топче за пинг-понг. Няма изходна рана, кръв и прочие. Обаче мозъкът става на каша.

Запитах се как ли реагира човекът, когато в главата му закръжи метална оса. Мозъкът му възприема ли собственото си унищожение? Той чува ли писъците си?

— При отрязването на главата не изтича ли кръв? — попитах и потърках една в друга премръзналите си длани.

— Щом сърцето спре, престава да изпомпва кръв. На мястото на убиеца щях да пъхна хавлиена кърпа под шията, за да попива течността, и да отстраня главата. После я увивам в същата кърпа, пускам я в чанта за боулинг и си тръгвам по живо, по здраво.

— Супер, стига да не грабнеш тази чанта, като тръгнеш да играеш боулинг. Имаме ли някакво послание?

— Чудех се кога ще попиташ. — Хъмбри смъкна още по-надолу слиповете на мъртвия. Видях познатите ситни буквички, но този път надписът беше на два реда. Първият гласеше: „Пречуках четири курви. Четири курви. Пречукани курви. Четири курви. Пречукани курви. Четири курви. Пречукани курви.“ На втория ред беше написано: „Плъхове Плъхове Плъхове Ха Ха Ха Плъхове Плъхове Плъхове Плъхове Ха Ха Ха Ха Ха Ха“.

Побиха ме ледени тръпки.

— Пак говори за курви — промърмори Хъмбри. — Вие, момчета, поразпитахте ли насам-натам?

Кимнах. Свързахме се с отделите за борба с порока и „Убийства“ във всички полицейски управления по крайбрежието на Мексиканския залив, направихме справка във федералната база данни. Оказа се, че в нашия район няма убийство, чийто извършител не е заловен, или е извършено по този начин. Накратко, имахме честта да разследваме уникален случай.

Хъмбри посочи втория ред:

— Според вас какво означават тия бръщолевения?

— Откъде да знам? Струва ми се, че ни се надсмива, Бри.

Той стисна клепачи:

— Божичко, всичко друго, не и това!

Предизвикателствата, отправени от убийци-психопати, бяха кошмарът на всяко ченге. Означаваха, че престъпниците са сигурни в неприкосновеността си. Някои наистина бяха недосегаеми, особено ако притежаваха стоманени нерви, необходими да отрежеш глава с прецизността на хирург и да оставиш послание, написано с красиви букви. Извергът можеше да живее навсякъде, да бъде чистач, учител, управител на банка.

Хъмбри добави, че според криминолозите смъртта е настъпила приблизително преди два-три часа.

— Ще огледам жилището — каза Хари. — Дано научиш нещо от жената. Гадже ли е на убития?

— Годеница. Сали смята, че е „чиста“.

— Значи е така — кимна той и закопча сакото си. — Да му се не види, тук е по-студено отколкото в гробница.

Тръгнах обратно по коридора да разпитам годеницата; изтръпвах при мисълта какъв ще остана в паметта й. Веднъж на касата в супермаркета се озовах зад жена, която бях разпитвал във връзка с убийството на дъщеря й. Когато погледите ни се срещнаха, тя пребледня като платно, замяука като котенце и избяга, без да вземе покупките си. И сега беше същото — появявах се пред младата жена в най-ужасния момент от живота й; надявах се след тази вечер да бъда заличен от съзнанието й, а когато нощем с писък се събуди от кошмарните си сънища, да не види лицето ми.

— Моите съболезнования, госпожице Нотс. Аз съм детектив Карсън Райдър. В състояние ли се да отговорите на няколко въпроса?

Тя дълбоко си пое дъх, кимна:

— Знам… докато още е прясно в паметта ми. — Шепнеше толкова тихо, че едва я чувах.

— Питър споменал ли е пред вас с кого ще се срещне днес?

— Не. Обаче е облечен като за среща — с дълъг панталон и риза. Когато работи, носи бермуди и тениска. Предполагам… изникнало е нещо непредвидено.

Чух стъпки и гласове в коридора. Сали побърза да затвори вратата.

— Често ли го посещаваха клиенти?

— Не. Той ходеше по домовете.

— Случваше ли се да позвънят случайни хора?

— Понякога се отбиваха минувачи, които са видели табелката. Интересуваха се примерно дали изработва визитни картички.

— Ако си е записвал с кого има среща, къде може да намерим тази информация?

Тя затвори очи:

— За Коледа му подарих електронен бележник. Може би е в най-горното чекмедже на бюрото му.

Сали излезе, след секунда се върна с устройство, голямо колкото кредитна карта. Одобрително кимнах — беше си сложила гумени ръкавици. Последвах я в коридора. Тя натисна няколко клавиша, дълго се взира в екранчето, после ми подаде бележника.

На екрана беше написана днешната дата. Отдолу се виждаше следният текст: „8.00 — среща с господин Кътър.2“

— И това ако не е нахалство, здраве му кажи — промърмори Сали.

Бързах да съобщя на Хари за господин Кътър, но пътят ми препречи масивна ръка, последвана от още по-масивно туловище.

— Здраво, Райдър — ухили се Бърлю. — За къде си се разбързал, приятелю? — Дъхът му миришеше на фъшкии и кромид лук — със сигурност не беше дъвкал страница от вестник с реклама на вода за уста.

— Отивам при Хари. Спешно трябва да му съобщя нещо.

— Обади му се по телефона, сладур. От някоя телефонна кабина.

— Хари, там ли си? — провикнах се.

Бърлю посочи вратата:

— Изходът е натам, умнико.

— Къде е капитанът, Бърлю?

— За теб съм сержант Бърлю. Хайде, чупката, преди да съм наредил да те изхвърлят.

Скуил надникна от ателието на Дюшам — изведнъж ми се стори, че оста на Земята се е променила и хората са разменили позициите си.

— Поемам случая, Райдър. Ти разпитай съседите.

— Къде е Хари? Имам важна информация.

— Като те слушам, започвам да си мисля, че при раждането си бил задушен с пъпната връв и мозъкът ти се е увредил безвъзвратно. Ще повторя заповедта — започни да разпитваш съседите.

Поне сто път бях препрочел променения правилник и всеки път оставах смаян от автономията, която (поне на книга) се предоставяше на СОППЛ. При случаите, които спадаха към „профила“ на отряда, двамата с Хари трябваше да ръководим разследването.

— Извинете, сър, но това престъпление, което несъмнено има връзка с убийството на Нелсън, недвусмислено доказва, че извършителят е психопат или социопат, което означава…

Скуил посочи вратата — мимоходом забелязах, че ноктите му са със старателно оформен маникюр.

— Вратата — произнесе бавно, сякаш говореше на малоумен.

— Мамка му, изслушайте ме! Имаме доказателства, че…

— Позволяваш си да ругаеш началника си, така ли? Повече няма да говоря, детектив!

— Тогава за разнообразие се опитайте да ме изслушате, сър. Имаме два обезглавени трупа, както и…

— Полицай! — излая той на младия униформен до задната врата. — Да, на теб говоря! Изведи Райдър, и то веднага!

— … доказателства за умопобъркан убиец…

Бърлю се вкопчи в рамото ми, но аз рязко се дръпнах и се изтръгнах от хватката му:

— Долу лапите, Бърл. Защо не идеш да изпереш чорапите на капитана?

Той изплю на пода противна сивкава каша от сдъвкан вестник, сви юмруци, грамадните му мускули заиграха под сакото:

— Ако ти стиска, ела да се пробваш!

Стъпих здраво на краката си, усетих прилив на енергия. Усещах топлината, лъхаща от него. Свинските му очички блестяха от гняв, ала в погледа му се промъкваше страх.

— Сержант! — извика Скуил. — Ела при мен. Веднага! Чака ни много работа.

— Капитанът иска да го масажираш, Бърл — прошепнах. — Не се помайвай.

Той се помъчи да ме изпепели с поглед, прокара език по устните си, обърна се и тръгна към ателието, но като мина край мен, с лакът ме удари в ребрата и промърмори:

— Краят ти идва, задник такъв.

Униформеният промълви:

— Извинете, детектив Райдър, но се налага да ви изведа. Прощавайте, сър.

Така се бях вбесил, че треперех като лист. Излязох на верандата, чух подсвиркването на Хари. Той се появи иззад къщата:

— Добре дошъл в отбор Б, Карсън. С теб ще работим тук, докато негова милост е в къщата. Той се появи, когато ти разпитваше годеницата — ако щеш вярвай, но пристигането му беше като акция на командоси.

— Обясни по-подробно. Пропускам ли нещо?

Той посочи грамадния SUV, който тъкмо спираше пред къщата — шофьорът безпричинно форсираше двигателя, изпод гумите хвърчеше отскубната трева. „Вижте ме!“ — сякаш казваше автомобилът; наблюдавах как се изперчи за последен път и спря. Предната дясна врата се отвори. Заместник-началникът Плакет изчака няколко секунди, докато телевизионните камери се насочиха към него, и се появи, все едно бе роден от утробата на черната кола. Оправи вратовръзката си, вдигна ръка да поздрави репортерите и тръгна към къщата, като непрекъснато повтаряше:

— Без коментар, без коментар.

Изведнъж ми се догади, разбрах какво се случва пред очите ми. Скуил отново се слагаше на шефа си, Плакет пък разиграваше театър пред медиите и обществеността. А мъртвецът в къщата беше като декор в безсмисления фарс.

— Извинете, детектив Райдър. — Обърнах се към униформения, на когото Скуил беше възложил да ме изведе от къщата — русокос младок, сякаш назначен в полицията направо от скаутската организация. — Много съжалявам, че стана така, сър. Обаче капитанът ми нареди и…

— Разбирам, че само се подчиняваше на заповедта. Не ти се сърдя.

— Според мен това е пълна идиотщина, детектив. Мисля си, че ако някой трябва да е вътре, това трябва да сте именно вие. Спомням се как сам заловихте смахнатия Ейдриан. Нали така беше, сър?

Побиха ме тръпки от невинното му бръщолевене. С периферното си зрение забелязах, че Хари ме наблюдава, следи каква ще бъде реакцията ми.

— Всъщност не — отвърнах с усилие, гърлото ми сякаш беше задръстено с пясък. — Извадих късмет, нищо повече. Освен това много ми помогнаха.

„Карсън, ПАААК СЪМ ТИ НЕОООБХОДИМ…“

Премълчах кой ми е помогнал. Не му казах как при мисълта отново да поискам помощ краката ми се подкосяваха. Отново погледнах Хари. Той зяпаше небето, все едно беше екран, на който прожектираха интересен филм.

На път за вкъщи свалих стъклата на колата, надух до дупка климатика, ала мини бурята в купето не прогони страха, заседнал в душата ми. Създаден след серийните убийства, извършени от Ейдриан, СОППЛ беше уникално творение на отдела за връзки с обществеността, защото — случайно или не — служеше на определена цел. Само че като повечето мероприятия за хвърляне на прах в очите на хората отрядът изглеждаше обречен на смърт, за която никой нямаше да съжалява. Тихомълком щеше да бъде заличен при следващата промяна във вътрешните правила, тъй като заблудата повече не бе необходима. До появата на следващия Джоуел Ейдриан. Или докато се развихри чудовището, с което сега си имахме работа.

Чувствах се като пребит, гневът беше изцедил силите ми. Влязох вкъщи, лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах бутона за прослушване на записа.

— Ало, Карсън, там ли си? Обажда се Ванджи Проуз. Моля те, вдигни слушалката. Искам да ти кажа нещо за Джереми. Трябва да поговорим. Чуваш ли, Карсън?

Прозвуча сигналът за край на съобщението. Натиснах бутона за изтриване и се проснах на леглото.