Единственият оцелял

1.

Докато Кавано следваше инструкциите на Дънкан, за да стигне до Холидей Ин на път 17, на половин километър от летище „Титърбороу“, дъждът вече бе преминал в слаб ръмеж. Дънкан го чакаше под козирката на входа. Бе облечен с шлифер и шапка. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете, като в едната от тях без съмнение стискаше пистолет. Грижливо подстриганите му мустачки подчертаваха колко издадени бяха устните му. С изправената си военна стойка и проницателен поглед той излъчваше нещо, от което на Кавано му стана приятно, че може да разчита на него.

В момента, в който той се вмъкна под козирката и спря до Дънкан, зад тях веднага паркира сив ван.

Прескот се уплаши.

— Тия ни хванаха.

— Не — отвърна Кавано. — Всичко е наред.

Поглеждайки в огледалото, той видя от вана да слизат двама мъже и една жена — познаваше и тримата, — облечени в гумирани дъждобрани. Ръцете им бяха скрити под тях и сигурно държаха оръжие, а погледите им непрекъснато сновяха наоколо, обръщайки особено внимание на магистралата, минаваща от другата страна на паркинга. Пет секунди по-късно, когато всичко им се стори наред, един от мъжете се доближи до колата на Кавано.

Разбрал сигнала, че всичко е чисто, той натисна бутона за отключване на вратите.

Дънкан веднага отвори дясната врата и наведе глава да погледне вътре.

— Господин Прескот?

Прескот го гледаше като треснат.

— Аз съм Дънкан Уентуърт. Глоубъл Протектив Сървисис. Говорихме с вас по телефона. Елате с мен, моля.

Преди Прескот да успее да каже нещо, Дънкан вече го бе измъкнал от колата. Около него веднага застанаха другият мъж и жената. Дънкан го поведе към вана.

Кавано излезе от колата.

— Как е? — Стройният мъж, който бе застанал до шофьорската врата, дъвчеше дъвка.

— По-добре отколкото преди половин час.

— Е, сега можеш да се отпуснеш. Шоуто го оставяш на нас.

— Откога чакам. В колата може да има предавател.

— Докато я намерят, вече ще е далеч от летището. Никога няма да разберат как си се измъкнал.

— Пистолетът на седалката е на ударната група. — Кавано измъкна колта от колана си. — А този е на Прескот. Нямам представа къде е бил преди това.

Мъжът, който се казваше Еди, кимна. Правило бе да не се държи пистолет, чиято история е неизвестна. Ако те хванат с него, при балистичната експертиза можеше да се установи, че оръжието е взело участие в няколко убийства. Полицията щеше да има всички основания да смята, че си замесен в тях.

— Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал.

Усмихвайки се на игрословицата, Кавано се отдръпна, за да даде възможност на Еди да се настани зад волана.

— Всички бяха с ръкавици.

Еди опъна своите на ръцете.

— Няма нужда от отпечатъци, за да установим самоличността им. Затова няма да има никакво значение, ако изтрия вашите.

— Единствените неща, дето сме докосвали, са само отпред.

— Улесняваш ме. Чао.

Черната кола се измъкна изпод козирката и се изгуби нататък в ситния дъжд, а Кавано влезе във вана и затвори вратата.

— Здрасти, Кавано.

Шофьорът, който беше латиноамериканец, включи на скорост и подкара вана. Ситният дъждец зашумя тихичко по покрива му.

— Здрасти, Роберто. — Познаваше мъжа с козята брадичка само по малкото име, но предполагаше, че и то е измислено. — Как са тропическите рибки?

— Изядоха се една друга. И сега имам по-добро хоби.

— Какво е то?

— Модели на самолети. Ама от ония, дето имат моторче и могат да летят. Ще си направя няколко и ще им устройвам въздушни боеве и ще ги карам да се стрелят с разни неща.

— С какви неща?

— Ами с малки ракетки например. Може да ги направя да пускат и малки бомбички.

Вътрешното обзавеждане на вана бе устроено така, че седалките му бяха една срещу друга. Кавано се закопча на седалката отзад до Прескот и Дънкан и се загледа през масичката към мъжа и жената, които бяха ескортирали Прескот до вана. Бяха свалили дъждобраните и под тях се бяха показали бронежилетките от кевлар и кобурите с пистолетите на коланите им.

— Здрасти, Чад — каза той на червенокосия мъж, който бе на около трийсет и пет години и със същите широки плещи като неговите, чието име сигурно също бе измислено.

В някои ситуации на охранителния бизнес червената коса на Чад би била недостатък, защото можеше да привлече нежелано внимание. Но като агент-протектор Чад често се възползваше от цвета й, за да действа като примамка. Всеки убиец или похитител, който би изучавал жертвата си достатъчно време, за да разбере, че червенокосият е един от протекторите, би обърнал внимание къде ходи Чад, предполагайки, че където ходи той, там ще е и клиентът му. По този начин Чад се бе специализирал да се преструва, че пази приличащ на истинския клиент, докато всъщност истинският клиент се измъкваше, ескортиран от останалите. А когато искаше да е незабележим, Чад си слагаше шапка.

— Чух, че си бил ранен — каза Кавано.

— Дреболия.

— Хубаво. Радвам се, че не си пострадал.

— Не съм казал, че не съм пострадал — отвърна Чад. — Намушкаха ме.

— Ох!

— Можеше да бъде и по-зле. Добре че беше в лявото рамо. Ако беше в дясното, нямаше да мога да играя боулинг.

Кавано премести погледа си на жената до него.

— Здрасти, Трейси.

Бе облечена в анцуг на „Янките“ и по-голямата част от русата й коса бе скрита под бейзболна шапка пак на същия отбор. Умееше да се прави както на обикновена, така и на невероятно красива жена, и ако например беше в ресторанта на Холидей Ин и си сложеше червило, свалеше си шапката, пуснеше дългите си коси свободно и опънеше анцуга — всеки в ресторанта, включително и четиригодишните момченца, щяха да я помнят дълго след като излезеше.

— Чух, че си напуснала — каза Кавано.

— И да се откажа от тези фантастични работни условия? Освен това как щях да се запозная с такъв велик любовник, ако не работех с него.

Тя имаше предвид Чад, но се шегуваше. На агент-протектори, които имаха връзка, не се разрешаваше да работят в един екип. При екстремни ситуации те проявяваха тенденция да се грижат един за друг повече, отколкото за клиента. Но при изпълнението на многобройни задачи Чад и Трейси вече бяха показали на дела какви са приоритетите им.

Ванът излезе на магистралата и се насочи към летището. През това време Дънкан раздаде одеяла на Прескот и Кавано, после им наля горещо кафе в пластмасови чашки.

— Скоро ще ви дадем сухи дрехи.

Кавано усети как кафето стопля стомаха му.

— Справихте се добре, господин Прескот.

— Господин? Откога почна да ми викаш господин? Откакто се видяхме, от теб чувам само „Прескот това, Прескот онова“.

Дънкан сви вежди.

— Има ли някакъв проблем?

Кожата покрай очите на Прескот се набръчка на ситни бръчици.

— Абсолютно никакъв. Този човек ми спаси живота. Дълбоко съм му благодарен. — Усмихнат, Прескот стисна ръката на Кавано.

— Ръката ти е студена — отбеляза Кавано.

— Тъкмо се канех да кажа същото и за твоята.

Сведе поглед към ръцете си. Наистина са студени, даде си сметка Кавано. Но не от дъжда.

Започва се, помисли си той. Обви пластмасовата чашка с длани, но ръцете, сякаш чужди, започнаха да треперят така, че кафето се разля.

— Адреналинът ти скоро ще се оттегли — каза Дънкан.

— Той вече се оттегля.

— Искаш ли декседрин да намалиш ефекта?

— Не. — Кавано махна дланите си от чашката и се съсредоточи върху усилието да спре треперенето им. — Не бързам за никъде.

Много добре знаеше ефекта на оттегляне, който в момента протичаше в централната нервна система след силния приток на адреналин, даващ възможност на човек при екстремни ситуации да върши неща свръхсилите и издръжливостта си. Вече усещаше неудържимото желание да се прозява, което нямаше нищо общо с нуждата от сън, но имаше общо с неприятното отслабване на мускулното напрежение. Декседринът щеше да върне нервната му система към високите й показатели, които имаше, докато спасяваше Прескот. Но той не обичаше да разчита на химията и — както винаги — предпочиташе да изчака природата сама да си свърши работата, колкото и време да й отнемеше това. Не обичаше и клиентите да го виждат в това положение — лека нестабилност, прозевки. Прескот можеше да изтълкува тези признаци като симптоми на закъснял страх по същия начин, по който бе похвалил Кавано, че е храбър — нещо, което той бе отрекъл.

— За никъде не бързам — повтори той.

2.

След като от контролната кула дадоха разрешение, хеликоптерът Бел 206L–4 се вдигна от летище „Титърбороу“ и се насочи на север по река Хъдзън. Тъй като летището обслужваше само фирмени, чартърни и частни полети, не се наложи да минават през металните детектори и други предохранителни проверки, затова всички носеха оръжията си, за които имаха разрешение в няколко щата.

Както лодките, колите и огнестрелните оръжия — само няколко елемента от изключително важно значение за професията протектор, — така и нито един хеликоптер не удовлетворява изцяло всички изисквания. Бързината трябва да се съобрази с броя места, с големината на товарното отделение, маневреността, както и с това колко далеч и колко високо да стига. Наречен „Лонг Рейнджър“, този практичен хеликоптер бе проектиран да се движи безпроблемно в труднодостъпни места и бе много популярен сред спасителните служби и правоохранителните органи, макар че бе харесван и от доста корпорации заради ефективността и комфорта му. Побираше седем души, включително и пилота, който в този случай бе Роберто. Развиваше максимална скорост 203 км/ч, а горивото му стигаше за 576 километра полет, което означаваше, че при максимално натоварване може да остане във въздуха около три часа.

Таванът му бе шест хиляди и шестстотин метра, но съгласно плана от Роберто се изискваше да лети на хиляда и триста метра над реката. Ръмежът първо се бе превърнал в мъгла, но сега небето бе чисто и Кавано се опита да поуспокои Прескот, като му даде възможност да види чукарите и горите на Ню Джърси Палисейдс.

Прескот обаче не прояви интерес към гледката и не обръщаше внимание на големите плексигласови илюминатори, които, както Дънкан обясни, бяха устойчиви на куршуми. Вътрешността на хеликоптера бе устроена по подобие на тази във вана — два реда седалки, обърнати един срещу друг. Но докато при направата на седалките в бронирания ван бе наблегнато на тяхната здравина в случай на нападение, тези, които Дънкан бе поръчал за покрития с кевлар хеликоптер, бяха изключително удобни — кожени, със стъпала за краката, с облегалки за ръцете, с устройство за регулиране наклона на облегалката.

Облечен в груби работни дрехи, които пак му изглеждаха тесни в гърдите и корема, Прескот не обръщаше внимание на гледката, зает да отговаря на въпросите на Дънкан и да му обяснява за Хесус Ескобар.

Кавано мълчеше. Каквото и да кажеше, можеше да навреди на правилното събиране на информация. Екипът трябваше да чуе проблема на Прескот от неговата уста.

В шумоизолираната кабина по едно време Дънкан най-сетне насочи вниманието си към Кавано.

— Нещо да добавиш?

— Успях да огледам доста добре хората и в двете коли. Не видях нито един латиноамериканец.

Роберто, който слушаше от пилотското място, се обади през рамо:

— Значи Ескобар спазва принципа за равнопоставеност между расите. Също както чернокожите невинаги наемат на работа само чернокожи.

— Такова нападение може да се проведе само с ресурсите на някой като Ескобар — каза Кавано.

— От това, което чух — обади се и Чад, — ми се струва, че те са съставили добре обмислен план. Похитителите са се престорили на бездомни наркомани, сливайки се с околната среда. В случай че господин Прескот реши да излезе от склада, те са били готови да го пипнат. А ако им е писнело да чакат, са били готови да издухат вратата с гранатомета. Когато Кавано се е появил, са помислили, че е пратен да го измъкне, и не са имали друг избор, освен да действат веднага.

— Ще се свържа с Агенцията за борба с наркотиците и ще им кажа да си запушат дупката — каза Дънкан.

— За бога, само не им казвай, че съм те наел да ми помогнеш да изчезна — стресна се Прескот. — Информаторът им там ще предаде информацията по-нататък.

— Не се безпокой — отвърна Дънкан. — Нямам намерение самият аз да ставам информатор. Отпусни се и се радвай на приятното пътуване.

— Къде ме водите?

— Където ще си в безопасност.

3.

Хеликоптерът следваше извивките на река Хъдзън на триста километра на север, минавайки над няколко градчета покрай брега, някои от които забулени в смог. След Кингстън, той се насочи на запад, навлизайки над ниските планини Катскил. Гъсто обрасли с растителност, тези планини бяха известни с многобройните си и живописни долини.

— Вижте! — каза изведнъж Кавано, сочейки към стълба дим, издигащ се от едно било на север.

— Да — кимна Дънкан. — Пролетта беше суха.

— Досега слушах радиообмена — каза им Роберто през рамо, работейки с уредите за управление. — Дъждът не могъл да стигне дотук, обаче бурята и светкавиците са стигнали. Именно те са подпалили гората. Но пожарът е малък. Казват, че вече бил изолиран.

Дънкан отново кимна и огледа небето зад тях.

— Някой да не ни следи?

Хеликоптерът бе преустроен така, че да събере сложна специализирана електроника, включваща мощна радарна система, която можеше да изолира всяко летателно тяло, следващо курса им.

Роберто набра някакви цифри на клавиатурата и впери поглед в екрана на радара.

— Nada.1

— Действай тогава.

Роберто прелетя над един връх и се спусна в малка долинка, която бе гъсто обрасла с вечнозелена растителност.

— Погледнете надолу, господин Прескот — каза Чад. — Това ще ви се стори интересно.

Хеликоптерът слезе още по-ниско в долината.

— Какво да гледам? — попита Прескот. — Виждам само борове.

— Точно това трябва да видите — каза Трейси.

— Пак не… — Прескот впери съсредоточен поглед надолу.

Работейки умело с уредите за управление, Роберто натисна някакъв бутон.

— А сега виждате ли нещо?

— Не ви… Внимавай, ей! Ако слезеш още малко, ще се забиеш в дърветата… Боже господи!

От мястото си Кавано не можеше да види това, което Прескот наблюдаваше. Но прекрасно знаеше какво е. Част от гората — някъде около трийсетина квадратни метра — изведнъж се раздвижи. И под нея се появи бетон.

— Какво, по… — промърмори Прескот смаяно.

— Най-добрата мрежа за камуфлаж, която може да се намери — каза Дънкан. — Макар да слязохме толкова близо, пак не може да се различи от околната среда.

Хеликоптерът кацна леко на бетонната площадка. Роберто изключи двигателите, а останалите разкопчаха коланите си, отвориха вратата и слязоха долу.

— Внимавайте — обади се Кавано.

Усещайки вятъра от все още въртящите се лопати на ротора, той накара Прескот да се приведе.

Групата се запъти вляво, право към затворено електрическо табло, монтирано на един стълб сред дърветата до площадката за кацане.

Дънкан го отключи и отвори.

— Трябва да изчакаме лопатите да спрат въртенето си, иначе могат да засмучат мрежата.

После Дънкан натисна един бутон. Чу се тихото бръмчене на мотор.

Смаян, Прескот гледаше как мрежата с изкусно нарисувани дървета, гледани отгоре, се раздвижва — този път в обратна посока. Монтирана на здрави стълбове, които се движеха по релсов път, мрежата бавно се придвижи над групата, закри небето и скри хеликоптера.

— През зимата, когато вали сняг — заобяснява Дънкан, — има един сензор, който прибира мрежата автоматично, за да не се скъса от тежестта на снега. В бетона на площадката има монтирани реотани, които го стопяват. Спре ли бурята, мрежата се връща на мястото си. Снегът по околните дървета се стопява бързо, така че мрежата отново се слива с околната среда.

Роберто добави:

— В плана на полета, дето го попълних с диспечера от „Титърбороу“, като крайна точка съм вписал частно имение в тези планини. А всички долини си приличат малко или много. И описанието не е достатъчно подробно, така че ако някой реши да ни проследи по плана, нищо няма да стане. Дори и гости като вас не знаят точно в коя долина сме и вие няма да можете да се върнете тук, ако искате.

— А от радара разбрахме, че никой не ни е проследил — добави и Трейси.

— Никой не може да види хеликоптера и от небето — каза Чад. — Така че бъдете спокоен. По-голяма сигурност от тази, здраве му кажи.

— Ами термичното изображение на хеликоптера?

Въпросът на Прескот накара всички да се спогледат изненадано.

— Вие сте чували за термично изображение? — попита Кавано.

— А вие какво очаквате от един учен? Всеки предмет излъчва топлина. Всеки летателен апарат, снабден със сложни инфрачервени сензори, може да улови тази топлина, да очертае размерите й и така ще разбере какво се крие под дърветата или под камуфлажната мрежа и изобщо в тъмното.

— Тази апаратура се използва от военните и правоохранителните органи — каза Чад. — Всеки, който може да оборудва едно летателно тяло с такива неща, значи може да го оборудва и с други не толкова сложни неща.

— Като например картечници и ракети — допълни Трейси.

Прескот сви вежди.

— Това го казвате, за да ме окуражите ли?

— Искаме да кажем — намеси се и Кавано, — че тъй и тъй се притеснявате, притеснявайте се тогава и за напалм и за ракети.

На Прескот пак не му стана ясно.

Дънкан пристъпи към него.

— Основно правило при провеждане на операция по закрила на клиент е да приспособим сигурността към степента на заплаха. Ескобар има много пари и ресурси, но неговият вид операции не са достатъчно сложни, за да се налага снабдяването на летателен апарат с такава апаратура. И за толкова кратко време, с колкото разполагаше неговият екип, за да ни проследи. Такова понятие като „абсолютно сигурно място“ не съществува. Дори военният команден център в планината Шайен би бил уязвим, ако някой успее да вкара ядрено устройство в куфар. Но според обстоятелствата, като се има предвид заплахата, това, което Чад казва, е вярно. — В успокояващ жест Дънкан сложи ръка на рамото на Прескот. — Тук сте в такава безопасност, че повече от това не би могло да се желае.

Прескот се огледа наоколо с все още притеснен поглед.

— Къде ще се настаним?

— Ей там — посочи Трейси.

— Къде? Виждам само дървета.

— Вгледайте се по-добре.

— Онова хълмче ли? Зад него да няма хижа или нещо подобно?

— Нещо такова. — Кавано поведе Прескот между дърветата.

— След малко ще дойда и аз — обади се Роберто. — Първо трябва да заредя машината.

Той се отправи към помпата до навеса отстрани на площадката за кацане.

— Искате да кажете, че имате гориво тук? — изненадано попита Прескот.

— Подземен резервоар. На всеки шест месеца пристига цистерна и го пълни.

Залязващото слънце хвърляше дълги сенки. Хладният и лек ветрец миришеше на борови клони. Стъпките бяха заглушени от килима иглички.

Хълмчето, към което се доближиха, бе десетина метра високо, обрасло с хвойна. Виждаха се и четири-пет огромни камъка. Повел Прескот към него, Кавано заобиколи един от камъните и посочи към вграден в склона бетонен вход.

— Това е хижата. Е, нещо подобно на хижа.

Дънкан пристъпи във входа и стигна до желязна врата, до която имаше малко табло с цифри. Сензор за движение, задействан от протегнатата към таблото ръка на Дънкан, запали слаба светлинка. Закривайки с тяло таблото от Прескот, Дънкан натисна няколко цифри.

Ключалката се освободи със звънко щракане. Дънкан отвори вратата и алармата веднага започна да бипка.

— Ако не се деактивира за петнайсет секунди — каза Кавано на Прескот, — алармата пуска газ, който да обездвижи противника.

Дънкан се обърна към едно, подобно на външното табло и отново закривайки го с тялото си, набра необходимата комбинация. Бипкането спря. Сензорите за движение, монтирани вътре, запалиха осветлението.

— Добре дошли в бункера.

4.

Прескот влезе бавно и предпазливо и с още по-голямо учудване отколкото преди малко, когато бе видял камуфлажната мрежа да се отдръпва и да открива бетонната площадка.

Коридорът водеше до просторна всекидневна. Подът бе от полиран дъбов паркет. Мебелировката — кожена. Стените бяха боядисани слонова кост, покрити с полици за книги и импресионистични картини, а в единия край се виждаше голяма камина.

— Това е купол от армиран бетон, отгоре покрит с пръст — обясни Дънкан. — За по-голямо удобство вътрешността я направихме като обикновени стаи. Поради много добрата изолация температурата вътре винаги е двайсет и два градуса — както през лятото, така и през зимата, с малка помощ от камините, които са във всяка стая.

— Електричество се осигурява от слънчеви панели и батерии — добави Чад. — Ако изникне нужда, има и резервен агрегат.

— Питейната вода е от извор под бункера, така че никой не може да го отрови — намеси се и Трейси. — А слънчевата светлина идва отгоре през вентилационни отвори и се отразява от система огледала, така че все едно във всяка стая има прозорци. Това е едно от най-ефективните в енергийно отношение място, което човек може да си представи.

— Но щом заключването на входа става по електронен път, ако токът спре, попадаме в капан — каза Прескот.

— Вратата може да се отваря и ръчно. Освен това има и втори изход. — Дънкан посочи желязната врата в другия край на коридора. — На нея има брава и лост за резе. Обаче отвън няма нищо. Нито дръжка, нито ключалка — нищо, в което да пъхнеш шперц и да го отвориш.

Прескот задиша малко по-спокойно.

— Има ли гладни? — потърка ръце Чад.

— Зависи — отговори Трейси. — От това кой готви. Ти ли?

— Че кой друг?

— В такъв случай умирам от глад.

Чад имаше репутация на ненадминат готвач.

— Господин Прескот, да не сте вегетарианец? Някакви алергии към храни?

— Ям всичко.

Кавано безмълвно се съгласи, спомняйки си за богатите на въглехидрати хранителни продукти в склада.

— Бьоф Строганоф тогава.

— Само че този път внимавай със сметаната.

— Хей, ако седнеш сега да правиш забележки на един гений в действие…

— Следя си за фигурата.

— Аз също си я следя.

— Чувате ли го как ми говори?

— Докато те се оправят — обърна се Дънкан към Прескот, — защо не отидете да се настаните. Ако сте пристрастен към тютюна, имаме стая с най-различни пушачески атрибути.

— Не. — Прескот чак потръпна при мисълта за тютюн.

— В такъв случай вашата стая, за непушачи, е третата вляво по този коридор. Предполагам, че един горещ душ и някоя и друга дрешка по мярка ще ви дойдат добре. Има бар. Сателитна телевизия. Сауна. Доста неща сте преживели. Може би ще се отпуснете достатъчно, за да успеете да дремнете.

5.

— Какво мислиш за него? — попита Дънкан, след като двамата с Кавано видяха как Прескот влиза в стаята си.

Чад и Трейси се заеха със задълженията си, а те двамата прекосиха всекидневната и се озоваха пред врата вдясно от камината, която водеше към офис.

— Няма кой знае какво личностно присъствие, но е идеалният клиент — отвърна Кавано. — Прави точно това, което му кажа. С наднормено тегло е и не е във форма, но го преглъща и прави каквото е необходимо. Вярно, малко остана да си изхвърли обяда от страх, но ми се довери и нито веднъж не се паникьоса до степен да загуби самообладание. Като се има предвид какво преживя, той дори ме впечатли до известна степен.

— Нещо друго?

— Умен е.

— Разбира се. Той е биохимик.

— Обича да учи нови неща. Задава много въпроси.

— Уговорката ми с него стана по телефона и плати по електронен път — каза Дънкан. — Подчерта, че не иска да се вижда с мен лично.

— Сега вече знаем защо. — Кавано се поспря пред вратата на офиса да пропусне Дънкан.

— Защо не пожела да ми каже по телефона какъв му е проблемът? — Дънкан настани спретнатото си и стройно тяло на въртящия се стол с висока облегалка зад бюрото.

— Може би не е знаел дали може да ни има доверие — предположи Кавано. — Искал е да изчака, докато се срещне с някого от нас лице в лице.

Дънкан помисли малко.

— Обаче ни се довери да ни каже къде се крие. Тук нещо не се връзва.

— Не е задължително да се връзва — поклати глава Кавано. — Тъй като той не може да дойде при нас, няма друг избор, освен да позволи на някого от нас да иде при него. При това в склада той бе наредил камери навсякъде, за да може първо да ме види. Ако нещо му се е сторело подозрително, трябва само да прекъсне комуникацията и пак нямаше да разберем къде точно е.

— Мислиш ли, че разбира напълно какво означава това да изчезне? Готов ли е да приеме последиците от това?

— Доста мотивиран е — замислено отвърна Кавано. — Както един от нападателите му ми каза, те няма да се спрат… Освен това аз също се превърнах в нещо като белязана жертва.

— О?

— Оня, дето ми се обади по телефона, почти го превърна в нещо лично между мен и него.

Дънкан отново се замисли за момент, после вдигна телефона.

— Ще се обадя на моите хора от Агенцията за борба с наркотиците и ще се опитам да посъбера още информация за Прескот.

— Тъй и тъй ще се обаждаш…

— Да?

— Там, в склада, някои от бездомниците ни помогнаха да се измъкнем. Обещах утре да им докарам един камион хранителни продукти и дрехи. Може би и малко спални чували.

Дънкан се усмихна.

— Ще ги накарам да се почувстват като в „Риц“.

6.

Кавано бе разглобил пистолета си (освен нагар от барут, по някои от частите бе забелязал капки вода) и бе наслагал частите му на една бяла кърпа, просната на масичката за кафе във всекидневната. Усетил движение по посока на вратата, той вдигна поглед към влизащия Прескот.

— Дремна ли малко? — попита го Кавано.

Прескот кимна.

— Изненадан съм от себе си. Толкова бях напрегнат, че очаквах само да лежа по гръб и да гледам тавана.

— Сънят помогна ли?

— Когато се събудих, за секунда се почувствах прекрасно. После…

Гласът на Прескот затихна. Изглеждаше неловко в дънки и дънкова риза, явно свикнал да носи само костюми и връзка. Но за разлика от работните дрехи, които му бяха дали, преди да се качи в хеликоптера, тези му бяха по мярка. Дънкан се гордееше с това, че е събрал гардероб с всякакви дрехи от всякакви размери.

— Къде са останалите? — попита Прескот.

Кавано мажеше подредените пред него части с оръжейна смазка.

— Дънкан говори по телефона. Трейси е в командната зала.

— И командна зала ли има тук?

— Подобна на тази, която си бе устроил в склада. Цялото това място е оградено от камери. Трейси в момента следи мониторите и радара, който ще ни предупреди, ако в района се появи хеликоптер или самолет. Роберто се занимава с хеликоптера. Чад готви.

Из стаята се разнасяше приятната миризма на Бьоф Строганоф.

— А ти? — Прескот огледа дънките и дънковата риза, които Кавано бе облякъл. — Успя ли да си починеш?

— Най-напред трябваше да си напиша доклада, а след това да свърша някоя и друга работа.

— Като тази ли? — Прескот кимна към разглобеното оръжие.

— След акция, първото нещо, за което съм обучен да се погрижа, е снаряжението ми.

Кавано сложи цевта в плъзгача, после закрепи откатната пружина и водача й. Свивайки пружината, той я насочи встрани от Прескот и от себе си, та ако случайно я изпусне, да не изхвръкне и нарани някого от околните.

— Какво искаше да кажеш с това „отиграна“? — попита Прескот.

Кавано го погледна озадачено и поклати глава.

Прескот продължи:

— Когато ти казах, че това, което направи, за да ме спасиш, е най-храбрата постъпка, която съм виждал, ти отвърна, че тук не ставало въпрос за храброст, а за добро отиграване.

Кавано плъзна сглобения затворен механизъм в основното тяло на зига и го щракна на мястото му.

— Хората са храбри, когато са ужасени, но се насилват да рискуват живота си за някого другиго.

Прескот кимна, слушайки внимателно.

— Защо ви интересува това? — попита го Кавано.

— Моята специалност е как работи човешкият мозък, как отделя хормони и диктува поведението ни — отвърна веднага Прескот. — Епинефринът, тоест това, което е по-известно под името адреналин, е един от хормоните, свързани със страха. Скоростта и контракцията на сърцето. Чувството за разливане на нещо топло в стомаха. Потръпването на мускулите. Интересува ме как така някой като теб може да преодолее действието на хормоните.

— Но аз не го преодолявам.

— Не разбирам.

— В Делта Форс ни учеха да използваме тези действия, да ги възприемаме като позитивни, а не като негативните чувства, които хората свързват със страха.

Прескот слушаше внимателно.

— Закачи на някого парашут и му кажи да скочи от шест хиляди метра, да видиш как ще се ужаси. Това е дейност, която потенциално заплашва живота на човек и освен това е абсолютно непозната. Обаче вземи да обучиш същия този човек постепенно, покажи му как да скача от все по-високи платформи, опасан с ремъци като с парашут. После му покажи как да скача от малки самолети и разумни височини. Постепенно покачвай размера, мощността на самолетите и височината на скока. Като достигне до шест хиляди метра, той пак ще чувства същото бързо биене на сърцето, същата топлина в стомаха, същото потръпване на мускулите. Този път обаче няма да изпада в ужас. Знае точно как да минимизира риска, правил го е стотици пъти при най-различни действия. Вместо ужас, той чувства рязкото съсредоточаване на спортиста, готов всеки момент да скочи и да даде всичко от себе си. Адреналинът му действа по същия начин, по който му действа винаги. Обаче съзнанието му знае как да го контролира и да се възползва от конструктивното му въздействие.

— Конструктивно ли?

— Бързият пулс и контракции на сърцето предизвикват по-силен приток на кръв към мускулите и ги подготвят за екстремални действия. Ускореното дишане пък им осигурява по-голям приток на кислород. Черният дроб отделя гликоза, увеличавайки съдържанието на захар в кръвта. В същото време се увеличава и циркулацията на мастни киселини. Както захарта, така и мастните киселини се превръщат в гориво, даващо по-голяма енергия и издръжливост.

— Правилно — кимна Прескот. — Добре са те обучили.

— Обучиха ме да посрещам притока на адреналин с желание, да съм му благодарен за въздействието му, което е предизвикано, за да ми спаси живота. Освен това ме обучиха да смятам престрелките, блъсканиците с коли и всичко, което ни се случи днес, за нещо… е, не съвсем нормално, но знам какво да очаквам. Знам как да реагирам. Честно мога да заявя, че днес, и то неведнъж, изпитах онова чувство, което хората обикновено наричат страх…

Кавано млъкна за момент. Неведнъж ли? А какъв беше онзи странен момент в склада, когато се качвах по стълбите, за да се срещна с Прескот?

— …Мощен приток на адреналин — продължи Кавано, — но не и страх. И точно затова мисля, че направеното от мен днес няма нищо общо с храбростта. Вие бяхте храбрият днес.

Прескот замига смаян.

— Аз? И храброст? Това е нелепо. През последните три седмици, и особено днес, не изпитвах нищо друго освен ужас.

— Точно това искам да кажа — кимна Кавано. — Не можеш да бъдеш храбър, без преди това да си се уплашил. Това, което вие преживяхте днес, бе достатъчно жестоко да стресне дори и опитни агенти. Мога само да се досещам за силата, която е трябвало да наберете, за да преодолеете бушуващия у вас страх. Не се парализирахте. Не се паникьосахте, макар че сигурно точно така сте се чувствали. Обещахте да ме слушате и спазихте обещанието си. Вие сте идеален клиент.

Смутен, Прескот сведе поглед към пода. Явно не бе свикнал да му отправят комплименти.

— Може и да не усещаш страх, но все пак рискуваш живота си. За непознати хора. Защо го правиш?

Кавано си сложи памучни ръкавици и започна да зарежда пълнителя с 9-милиметрови патрони. В Манхатън, в бар „Уоруик“, Джейми му бе задала подобен въпрос.

— Защото знам как се прави — и го правя добре.

— И друга причина няма?

— Обикновено не говоря за това с повечето хора, защото по-голямата част от тях не го разбират. Но може би вие ще го разберете, защото правите научни изследвания в областта на пристрастяването.

— Ще се опитам да разбера.

— Алкохол, кокаин, хероин, метамфетамини. Хората се пристрастяват към какво ли не. Някои войници от спецсилите не могат да понесат всекидневния спокоен живот, след като се уволнят. Затова стават наемници или оперативни работници към ЦРУ или пък сътрудници по охраната.

— Или агент-протектори.

Кавано разпери ръце, в знак че се предава.

— Чувстваш се като пилот на състезателен автомобил, който не е изпитвал щастие никъде освен на пистата, носейки се по нея заедно с останалите с триста километра в час. Притокът на адреналин. За да го получи, той трябва да се примири с периоди на активно бездействие преди и след всяко състезание. Така са и повечето операции по протекция. Активно бездействие. Но дори и при него, постоянното очакване на нещо екстремно тласка адреналина в главата ти. Колкото и да не ми харесва, че трябва да го кажа, положението е такова. Да, пристрастен съм.

— Защо не ти харесва?

— Всяко пристрастяване е признак на слабост.

В стаята се възцари тишина.

От една врата срещу тази, през която бе влязъл Прескот във всекидневната, се появи Чад, запасал бяла престилка, контрастираща с червената му коса и изглеждаща малко смешно на такъв як мъж. С глас на иконом от старите филми той обяви:

— Вечерята е сервирана.

Кавано не можа да потисне усмивката си.

— Ще събера хората.

Чад се върна в кухнята, а Прескот погледна озадачено памучните ръкавици на Кавано.

— Защо си сложи ръкавици, за да заредиш…

— …пълнителя. — Кавано го пъхна в зига и дръпна затвора да вкара патрон в цевта. После натисна лостчето за изваждане на пълнителя. — Това оръжие изхвърля гилзите, след като изстреля куршумите. Не ми се иска да оставям пръстови отпечатъци, защото могат да разберат кой съм.

— Още един начин да си невидим, а?

— Ако имах герб, на него щях да напиша „Бъди невидим“.

— Това, което каза за пристрастяването, че било слабост — каза Прескот. — Невинаги е така. Някои неща просто не подлежат на контрол.

— Вярвам в силата на волята — отвърна Кавано.

— Понякога тя не е достатъчна. Субстанцията, която открих например, е по-силна от всякаква воля.

7.

— Не искам да чувам никакви оплаквания, защото единственото филе, с което разполагах, бе замразено и трябваше да го размразявам в микровълновата печка — каза Чад.

Цялата група, с изключение на Трейси, която остана дежурна в командната зала, бе седнала около дълга маса в кухнята, пълна с блестящи кухненски уреди. В чиниите пред тях имаше едносантиметрови ивици говеждо в бежов сос, с набучени по него зелени макарончета, по чиито върхове бяха набодени гъбки и лукчета. До всяка чиния бе сервирана купа със салата, а пред нея — кошничка с току-що изпечени хлебчета.

— Не искам да чувам оплаквания и от зелените макарони, защото не са домашно приготвени, а са взети от кутия.

— Не мога да си представя някой да се оплаче — каза Прескот. — И изглежда, и ухае прекрасно.

— След като имате правилен поглед върху нещата, готов съм винаги да ви готвя — увери го Чад.

— Екипът е на работа — обърна се Дънкан към Прескот — и не бива да пие вино, но това не означава, че и вие не можете. Ще ви предложа нещо, което ме увериха, че било добро и се казва „Кианти Класико“.

Прескот кимна в знак на одобрение.

Роберто втъкна снежнобялата салфетка в яката на ризата си и тъмната му козя брадичка изпъкна още по-ярко.

— Човече, не съм ял гулаш от сто години.

— Това не е гулаш. Това е Бьоф Строганоф — смъмри го Чад. — Измислен е от французин готвач, работещ при някакъв руски аристократ към края на деветнайсети век. Аристократът се казвал граф Павел Строганов. И както винаги става, парите и властта обират всичкото внимание, докато никой вече не си спомня името на готвача, създал блюдото.

— Мислил ли си да се захванеш с честна работа и да отвориш ресторант? — попита го Кавано.

— През цялото време мисля за това — отвърна Чад, — но знам, че миризмата на оръжейна смазка ще ми липсва.

— Страшно вкусно. — Ентусиазмът, с който Прескот се нахвърли върху яденето, впечатли всички. — Но вътре има нещо, което не мога съвсем да разбера… Горчицата и киселата сметана, ясно… Но…

Чад с интерес загледа как Прескот опитва вкуса на поредната хапка със замислен вид.

— Сос от стриди? Това ли усещам? Сос от стриди?

— Две супени лъжици. Знаете какво ядете.

— А ето го и виното. — Дънкан показа на Прескот етикета, после му сложи и чаша.

Прескот направи същата демонстрация и с виното, примлясквайки и отправяйки замислен взор в тавана. Дънкан обаче не го остави да се разпростира за сорта грозде и от кое лозе е брано.

— Опитах се да се обадя на моите хора в Агенцията за борба с наркотиците, за да науча нещо повече за Ескобар, но днес е неделя, така че не можах да се свържа. Утре пак ще опитам. А дотогава трябва да уточним доста неща.

Той погледна към Кавано, който остави вилицата и започна импровизираната оперативка.

— Трябва да разберете, че етапите на изчезване са четири — подхвана той. — Първият е нова самоличност и нови документи за нея, особено кръщелно и номер на социалната осигуровка. Вие ще искате да сте уверен, че правителството няма да поставя под въпрос вашия номер на социалната осигуровка. Един от начините да се направи това е да приемете самоличността на човек, починал преди доста време — някой без живи близки роднини, които биха могли да опровергаят твърдението ви. Тези условия се изпълняват, като в старите вестници се търси материал за загинало цяло семейство — да речем, при пожар или някакво друго бедствие. След това се взима номера на социалната осигуровка на дете от това семейство, което би било приблизително на вашата възраст, ако е било останало живо. Много родители вземат номер на социалната осигуровка за своите новородени деца. Молбите за такова нещо се пазят в болниците заедно с останалата редовна информация. В някои щати пишат номера на осигуровката дори и на смъртните актове, а те са документ, с който човек може да се снабди лесно — просто въпрос на достъпни до широката публика архиви.

— Да приемем, че придобиването на номера на някой друг е незаконно, разбира се — вметна Дънкан. — Затова никога не предлагаме тази услуга на клиентите си. Само ги учим как да го направят.

— Разбирам — каза Прескот.

Кавано продължи:

— За средна степен на заплаха това е доста добър начин да се приеме нова самоличност.

— Но не и дуракоустойчив. — Роберто избърса устни със салфетката и се включи в разговора. — Понякога правителството проявява интерес към някой номер, който не е бил използван с години и изведнъж се появява по данъчните декларации, което идва да каже, че освен онези, които те преследват, в търсенето се включва и правителството и ти лепва обвинение по федерално престъпление.

— Точно така — кимна Кавано. — А степента на заплаха от Ескобар е твърде сериозна, за да си позволим да ви оставим така.

— Това, което искаме да ви предложим — подхвана Дънкан, — е скъпо — много повече от стоте хиляди долара, които уговорихме по телефона.

— Искате да вдигнете цената? — Прескот остави ножа и вилицата.

— Като се има предвид какво се случи днес — каза Дънкан, — просто нямам друг избор.

— С колко? — сви вежди Прескот.

— С още четиристотин хиляди.

Прескот го гледаше, без да мига.

— Вие сте ме проверявали?

— Да.

— Знаете, че патентите ми са ме направили много пъти милионер.

— Да.

— Благодарение на Протектив Сървисис аз не съм в ръцете на Ескобар. Всъщност, като се има предвид какво направи Кавано, а и всички останали до този момент за мен, без да смятаме и това… — Прескот обхвана с широк жест обстановката наоколо. — …половин милион долара ми звучат като добра сделка. Утре сутринта ще уредя прехвърлянето по вашата сметка.

— Сто хиляди долара от тези пари — продължи Дънкан — не бива дори да припарват до нашата сметка. Докато ви научим как да прикриете електронната следа от прехвърлянето, искам тези сто хиляди да бъдат преведени на някой друг.

Дънкан бутна към него листче хартия, на което беше написано име на банка, придружено от ред цифри.

— На специалист, който има начин да ви осигури чисто нов и неизползван номер — каза Кавано.

— Тогава няма ли да изникне подобен проблем? — попита Прескот. — С нови номера са обикновено младите. Правителството дали няма да се заинтересува от номер, който изведнъж започва да се появява по данъчните декларации на човек на моята възраст?

— С нови номера са също и имигранти, получили зелени карти — отвърна Дънкан.

Прескот го погледна разбиращо.

— Отлично.

— Предполагам, че този специалист ще ви измисли биография, според която идвате от Канада, Великобритания, Южна Африка, Австралия или Нова Зеландия. Изобщо страна, която би оправдала англосаксонските ви черти — поясни Дънкан. — Тя ще ви осигури…

— Тя?

— Ще се уверите, че Карен е приятен човек. Тя ще ви даде подробна биография — къде сте отрасли, къде сте ходили на училище и тъй нататък, — която трябва да научите наизуст до такава степен, че сам да си повярвате. Ще ви даде също така и снимки от тези места и такава информация за тях, каквато всеки, който е бил по тези места, трябва да знае. Ще получите ново име, разбира се, с което трябва да свикнете така, че да ви стане втора природа. Шофьорска книжка със снимка. Паспорт. Кредитни карти. Понякога дори и карта за библиотека. И всичко това съвършена изработка. Изобщо — все едно немец прави нов мерцедес. Много скъп — заключи Дънкан.

Прескот, изглежда, бе очарован от идеята.

— Но как успява да го направи?

— Ако я попитам, съм сигурен, че няма да ми каже или ще ме излъже.

Кавано знаеше добре, че в момента лъжецът е Дънкан. Истината бе, че едно време Карен бе работила в един клон на Държавния департамент, който снабдяваше оперативните си агенти с документи за фалшива самоличност.

— Най-важното е това, че върши изключителна работа — продължи Дънкан. — Тя вече подготвя документите. От вас се иска само да й позволите да ви снима, за да сложи снимката ви на паспорта и книжката. Утре ще ви откараме до Олбъни, за да довършим работата. До вечерта вече ще сте нов човек.

— Казахте, че етапите били четири — отбеляза Прескот. — Кои са останалите три етапа?

Дънкан погледна към Кавано и му кимна да продължи.

— Може би ще поискате да промените външния си вид. Някои неща по този въпрос могат да се направят много лесно. Тъй като косата ви е светла, разумно би било да я боядисате черна. Бръснете се, затова е нормално да си пуснете мустаци или брада. Не носите очила, така че защо да не си поръчате такива със стъкла без диоптри? Всичко това е доста очевидно и при ситуации със средна степен на риск би било достатъчно, но при вашия случай е необходима и хирургическа намеса. Ще ви заведем при пластичния хирург, с когото работим. Дори и майка ви няма да ви познае, след като промени формата на носа и брадичката ви.

— Майка ми е починала — каза Прескот.

— Съжалявам да го чуя, но, от друга страна, това решава отчасти най-големия проблем, който ще имате — отвърна Кавано.

— Който е?

— След малко ще стигна и до него, след като приключа и с третия етап от вашето изчезване, който се състои в организирането ви на достъп до пари. В много случаи човекът, когото готвим за изчезване, трябва да се откаже от работата си. И затова в новия му живот парите се превръщат в сериозен проблем.

— За щастие това за вас няма да бъде проблем, защото сте богат. — Дънкан плъзна към него още едно листче. — Утре, след като довършим окончателните неща по вашата нова самоличност, вие ще преведете парите си на тази кодирана банкова сметка, която сме уредили за вас на Бахамските острови. Виждате, че паролата е „феникс“. Не можах да устоя на изкушението да използвам метафората за прераждане. Веднага щом активирате сметката, променете цифрите и паролата, за да сте сигурен, че никой не ги знае, включително и ние.

— Тогава ще ви се наложи да откриете друга банкова сметка, този път съвсем обикновена, на новото си име и на новото си местожителство — продължи с обясненията Кавано. — Периодично ще прехвърляте във втората сметка суми, които е за предпочитане да не надвишават десет хиляди долара, защото за транзакции, по-големи от тази сума, трябва да се уведомява правителството. Но не ги правете и близки до тази сума, защото от Агенцията за борба с наркотиците по този модел проследяват наркотрафикантите. Разумната граница е между седем и осем хиляди долара — цифра, която няма да привлече внимание.

— Ще трябва да измислите и някаква история за доходите си, която да разкажете на вашата банка — добави Дънкан. — Например, че получавате редовни суми от попечителски фонд. Може да кажете също, че сте се пенсионирали по-рано, след като сте продали бизнеса си, и с оглед избягване на данъчно облагане предпочитате да получавате средствата си на малки суми, отколкото наведнъж. Изобщо обяснение, което ви се струва убедително.

Прескот отпи глътка вино.

— А четвъртият етап? Този, дето представлявал най-големият проблем?

Кавано огледа присъстващите около масата. Всички сведоха погледи, почувствали изведнъж неудобство.

— Отначало новият живот се струва на хората примамлива идея — подзе Кавано. — Човек избягва по този начин от враговете си. Ново начало. Шанс да коригираш грешките и да започнеш наново. Бедата е там, че с миналото трябва напълно и безостатъчно да се скъса. Семеен ли сте, господин Прескот?

— Не.

— Нямате бивша съпруга? Деца в колежа?

— Не. Работата непрекъснато пречеше на създаването на семейство.

— Приятелка?

— Не.

— Приятел?

— Не съм гей — отвърна раздразнено Прескот.

— Това е чудесно. От няколко години се занимавам с този бизнес и за първи път се сблъсквам с човек, който няма никакви сериозни социални връзки. Казахте, че майка ви е починала. А баща ви?

— Също.

— С други думи — на света няма никого, комуто да липсвате, ако изчезнете.

— Горе-долу. — Прескот сведе смутен поглед надолу. — Да.

— Това ще улесни нещата — каза Кавано, — защото пълното скъсване с миналото означава никога да не се свързвате с родителите си, ако те бяха живи, с роднините или с приятелите си. При положение че имахте жена и деца, щяхме, ако вие искате, да направим така, че да споделят с вас този нов живот, но те биха имали роднини и приятели, на които да липсват, и най-накрая някой — вие или член от семейството ви — щеше да се изкуши да се обади на хората, които е обичал в миналия си живот. И в повечето случаи, ако врагът ви успее да ви открие, то става именно по този начин. Той държи под плътно наблюдение роднините и приятелите ви, проверява пощата им, подслушва телефоните им и чака да се случи нещо извънредно. Ето защо при вашия случай няма да имаме такива проблеми.

— Мечтали ли сте си някога за някое място, където да искате да живеете? — попита Дънкан. — Когато решихте да изчезнете, имахте ли предвид конкретно място?

— Не. — Прескот се загледа във виното си с още по-потиснат вид.

— Чудесно — каза Дънкан. — Защото, ако сте имали такава мечта, сигурно сте щели да я споделите с някого.

— При най-обикновен разговор — обади се и Чад. — „Хей, никак не е зле човек да живее в Аспен и да ходи на ски, когато си поиска през зимата“. И отиваш да живееш в Аспен мирно и тихо, а в някой прекрасен ден хората на Ескобар нахлуват през задната ти врата.

— Абониран ли сте за някои научни списания? — попита Кавано.

— За няколко.

— Вече не сте — отсече Дънкан. — Ескобар ще разбере в кои списания се публикуват статии от вашата специалност. После ще се сдобие по някакъв начин със списъка на абонатите. Ще види кои от тях са се преместили наскоро и кои хора са се абонирали след вашето изчезване.

— И в някой прекрасен ден — обади се Роберто, повтаряйки дума по дума казаното от Чад преди малко — хората на Ескобар нахлуват през задната ти врата.

— Обичате ли да играете голф? — попита Кавано.

— Да. Това е единствената форма на гимнастика, която…

— Вече не — каза Кавано. — Повече няма да припарвате до което и да било игрище за голф. Ескобар ще намери начин да научи какви навици имате. Ако някакси успее да разбере къде сте се преместили, той ще поръча на хората си да следят всички игрища и ще ви чака да се появите. Всеки божи ден. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Прескот глътна останалото в чашата вино и отново я напълни.

— Когато казвате „нов живот“, вие го разбирате в буквалния смисъл на думата. С миналия си живот аз трябва да скъсам напълно.

— Без каквито и да било изключения — наблегна Кавано. — Дрехи, които обичате да носите. Музиката, която обичате. Любимата ви храна. Всичко трябва да промените. Любимите ви книги. В склада например забелязах, че имахте сборник със стихотворения от Робинсън Джефърс и още една-две книги за него. От днес нататък Джефърс ще е един от авторите, чиито книги никой никога няма да види в ръцете ви.

— Говорите някак… — Гласът на Прескот като че ли потрепери. — …потискащо.

— За почти всички е така — каза Дънкан. — Изчезват и чак тогава започват да си дават сметка за последиците от това. Ето защо трябва да сте подготвен и да се изправите срещу този проблем сега. Колко ви е страх от Ескобар? Готов ли сте да направите всичко, колкото и потискащо да е то, за да не му дадете възможност да ви намери?

Прескот отново отпи дълга глътка от чашата си.

— Писна ми да изпитвам страх. Да. — Изражението на лицето му се втвърди. — Готов съм да направя всичко необходимо.

— Чудесно — кимна Дънкан. — Утре ще ви закараме в Олбъни да се видите с Карен, да ви снима и да получите документите на своята нова самоличност.

В стаята внезапно влезе Трейси.

— Може и да не стане така.

— Защо? — намръщи се Дънкан.

— Насам идват три хеликоптера.

8.

— Хеликоптери?

Дънкан и Кавано скочиха едновременно. Следвани плътно от Роберто и Чад, те излязоха забързани след Трейси от кухнята, минаха по коридора и влязоха в командната зала.

Покрай една от стените бяха наредени всякакъв вид монитори, на които се виждаше оцветеното в зеленикаво нощно изображение от камерите, разположени около площадката и бункера. Но вниманието на екипа бе съсредоточено само върху екрана на радара, на който се виждаха три мигащи точки, насочени на север и приближаващи района.

Роберто ги проучи внимателно.

— Да, скоростта и подреждането им във въздуха говорят, че може да са хеликоптери.

— Какво става? — чу се напрегнатият глас на Прескот зад тях.

— Още не знаем — отвърна Кавано. — Може би изобщо не ни засяга.

— В момента, в който се появиха на екрана, насочвайки се нагоре по Хъдзън — каза Трейси, — стана ясно, че следват точно плана на полета, който попълнихме на летището.

— Съвпадение? — попита Дънкан.

— Може би — отвърна Чад. — Малките летища нагоре по течението на Хъдзън са много, без да споменаваме и това край Олбъни. Може да кацнат на едно от тях. Някоя фирма може да има вила наблизо или нещо такова. По дяволите, може и да са политици, тръгнали към столицата на щата.

— Може — каза Трейси. — Но може и да не са.

— Какво ще правим? — попита Прескот.

Никой не откъсна поглед от екрана.

— Ако това са хора на Ескобар, тръгнали да ни търсят — каза Роберто, — направлението, дето го попълних в плана на полета, е много мъгляво, за да ги доведе дотук. Има много планини и долини. Дори и през деня могат да се скъсат от търсене и пак да не ни намерят.

— Вижте — посочи Трейси към екрана, където трите светещи точки се разделиха, премествайки се на запад от реката.

— Насочват се към планините — каза Чад.

— И се разделят — добави Кавано. — Пестят време. Всеки търси по една долина.

— Но дори и с уреди за нощно виждане не могат да открият нещо, което да ги насочи къде сме — поклати глава Роберто. — Сигурно си мислят, че сме кацнали в някоя ферма и хеликоптерът ни е скрит в хамбара.

— Освен това, ако са излетели от Титърбороу, след час, час и нещо трябва да заредят — каза Кавано.

— Вижте — посочи Трейси отново.

На екрана трите светли точки летяха назад и напред над отделни райони.

— Претърсват систематично — забеляза Дънкан.

— Но го правят много бързо — каза Кавано. — Дори да имат уреди за нощно виждане, трябва да се движат по-бавно, за да не пропуснат нещо.

На екрана трите точки бързо се преместиха над три нови района.

— Господи… Никой не може да прави визуална проверка над долина толкова бързо, дори и през деня — промърмори Трейси.

— Освен ако проверката не я правят по този начин — вметна Чад.

— Какво искаш да кажеш?

— Не визуално.

Останалите от групата веднага разбраха за какво става дума. Всички се обърнаха рязко към Прескот.

Пребледнялото му лице контрастираше с тъмните му очи, разширени от уплаха. Той също разбра за какво става дума.

Кавано се обърна отново към екрана.

— Инфрачервени сензори?! Термосензори?!

Точките бързо се придвижиха над следващите три района.

— Божичко! — възкликна Роберто. — Това обяснява всичко. Търсят топлинното изображение на хеликоптера. Двигателят е изстинал, но за метал термоскенерът дава изображение, различно от това на дърветата или пръстта. Ще успеят да разпознаят формата на хеликоптера, която ще е различна от тази на околните дървета.

— Освен това — добави Трейси — площадката за кацане все още задържа топлината от слънцето, която бетонът е събирал цял ден.

— А топлината от фермите и селскостопанската техника няма ли да ги заблуди? — попита Прескот.

— Не — поклати глава Дънкан. — Къщи или камиони излъчват съвсем друго топлинно изображение. Освен това в тази долина теренът е много пресечен и наоколо няма никакви ферми. Топлинното изображение на площадката ще бъде ясно очертано насред гората.

Прескот разбута групата и впери поглед в екрана.

— След колко време ще са тук?

— При подходяща височина, с увеличители на сензорите, те могат бързо да покрият големи пространства — отвърна Трейси. — При тази скорост на търсене ще бъдат тук след десетина минути.

— Това не може да бъде — каза Дънкан.

— Какво значи „не може да бъде“? — В гласа на Прескот прозвуча паническа нотка. — Може да бъде — и то става пред очите ти!

— Дори с всичките си пари Ескобар няма откъде да намери три хеликоптера за толкова кратко време, и то с термосензори — отбеляза Дънкан. — Това е много специална апаратура. За да сложиш ръце на нея, трябва преди това да си изработил много добър план.

— Тогава откъде, по дяволите, е намерил термосензорите? — попита Чад. — Тук нещо не се връзва. Освен…

— Какво? — попита Роберто.

— Това не са хора на Ескобар. — Дънкан отново се обърна към Прескот: — Има ли още някой, от когото да се страхувате? Кой друг може да ви преследва?

— Никой. Ако тези хеликоптери не са на Ескобар, нямам никаква представа чии могат да бъдат.

На радара трите точки неуморно се местеха от район на район, приближавайки се все по-близо до центъра на екрана, където бяха бункерът и хеликоптерът.

— Които и да са, пипат добре — отбеляза Дънкан. — Какво още имат в тези хеликоптери?

— Може би е време да започнем да се притесняваме за ракетите, за които говорихме по-рано — каза Чад.

— Моментът на истината настъпи — обяви Трейси. — Трябва да вземем решение.

— За какво говори тя? — попита Прескот.

— Да останем или да бягаме — отвърна Трейси. — Ако останем, не знаем дали могат да си пробият път със сила в бункера. Но ако побегнем…

— Не можем да избягаме без хеликоптера — каза Роберто. — Щом имат термосензори, трябва да допуснем, че имат и радар. Излетим ли — веднага ще разберат.

— Ами ако господин Прескот не е в него? — попита Дънкан. — Ако излетиш само като примамка?

— Пак могат да ме свалят — отвърна Роберто.

— Не — каза Кавано, — няма да стрелят. Не и ако мислят, че Прескот е на борда. Той им трябва жив. Когато ме гонеха по магистралата, можеха да ме застрелят, но не го направиха. Не искаха да извърша катастрофа и да убия Прескот. Можеш да се опиташ да ги отклониш.

— Останалите може да тръгнем с джипа. — Чад говореше за едната от двете коли в гаража на бункера.

— И с двата джипа — поправи го Трейси. — Единият ще играе ролята на още една примамка. Някой от хеликоптерите ще търсят и други топлинни изображения и ще ни последват. Ще трябва да се разделят и да тръгнат в три посоки. Ако успеем да се доберем до магистралата, която е на трийсет километра на изток оттук, движението там ще е толкова голямо, че няма да могат да разберат коя кола точно преследват.

На радара трите точки приближаваха неумолимо центъра на екрана.

Всички впериха погледи в Дънкан.

— Ако тръгнем, те няма да стрелят по нас, защото господин Прескот им трябва жив. Ако останем, ще го пипнат. Това достатъчно ясно ли обрисува положението? — попита Дънкан.

Всички продължаваха да го гледат безмълвно.

— Действайте — отрони кратко Дънкан.

9.

Нямаше нужда да обсъждат какво трябва да правят. Макар все още да носеха пистолетите си, бяха свалили бронежилетките. И сега бързо и организирано излязоха от командната зала и влязоха в съседната стая. Това беше арсеналът на бункера и там, на една маса, бяха подредени бронежилетките им.

— Облечете това. — Кавано подаде на Прескот една от жилетките. — В случай че някой куршум, предназначен за нас, обърка посоките.

След като облякоха жилетките си, хората от екипа взеха по една полуавтоматична AR–15 от пирамидата, в която имаше още и пистолети, и други късоцевни оръжия.

На теория AR–15, която е цивилна версия на военната М–16, стреля на полуавтоматичен режим, тоест по един изстрел при всяко дръпване на спусъка, за да бъде съобразена с федералния закон. Обаче специално тези бяха преустроени така, че да стрелят на пълен автоматичен режим, тоест да произвеждат произволен брой изстрели само с едно дръпване на спусъка. Ако правоохранителните органи пожелаят да прегледат оръжието, автоматичната функция може да се деактивира с малко лостче отстрани, след което лостчето се изважда, една тласкана от пружина пробка щраква на мястото си — и по този начин оръжието става моментално законно, като в същото време не може да се разбере, че е преустройвано.

С пепелявосиво лице Прескот посегна и той да вземе.

— Не — спря го Чад. — Фойерверките ще ги оставите на нас. Така можете да се простреляте в крака.

— Или пък да простреляте някого от нас — добави Трейси.

— Ами ако се наложи да се отбранявам? Трябва поне да знам как да боравя с тия неща.

— Ако се стигне дотам, Бог да ни е на помощ — каза Роберто. — Няма да докосвате никакво оръжие, освен ако всички ни очистят и тогава няма да имате друг избор. Опирате приклада на рамото. Насочвате цевта към мишената. Дърпате спусъка. Ако някоя гилза засече, дърпате ето тази ръчка, за да я изхвърлите.

— AR–15 обича да рита — намеси се и Кавано. — Ако не внимавате, куршумите ви отиват някъде в небето. Затова непрекъснато трябва да натискате цевта надолу към мишената. Можете ли да запомните това?

— Дано не ми се налага.

Чад изтича до кухнята да се увери дали е изключил печката и фурната. Върху бронежилетките всички облякоха по едно яке. На изхода Дънкан отвори вратата. Докато групата крачеше смълчана по кънтящия коридор, Кавано дочу далечния шум от хеликоптерните витла.

— Късмет, Роберто. — Русата коса на Трейси проблесна за миг в светлината, процеждаща се от вратата.

— Те имат гориво за по-малко от час, а моите резервоари са пълни. — Роберто сви наляво, поемайки към тъмната гора. — Адиос.

— Хайде, Прескот. — Без да обръща внимание на стягащата го бронежилетка, Кавано сви надясно, насочвайки се в тъмата към подземния гараж, входът към който бе вдлъбнат навътре в хълмчето. — Не се отделяй от мен. — Той стигна до гаража и се огледа назад. — Прескот?

Зад него, стиснали оръжията си в ръце, Дънкан, Чад и Трейси също извърнаха глави назад.

Но видяха само неясните очертания на дърветата и храстите.

— Прескот?

Шумът от хеликоптерите се приближаваше.

— Какво стана? — попита Чад. — Къде се изгуби той?

— За последен път го видях… — Дънкан се извърна и се загледа във входа. — Само не ми казвайте, че е останал вътре.

— Ще взема джиповете — каза Трейси.

— Прескот! — викна Кавано.

Бетонният коридор пречеше на хеликоптерите да видят слабата светлинка на таблото, когато Дънкан се спусна да отвори.

— Прескот!

Кавано огледа около тъмните сенки на дърветата. Зад него изръмжа двигател и Трейси вдигна вратата на гаража.

Дънкан се спусна в бункера.

— Може би се крие в храстите — предположи Чад. — Страшно се разстрои, като видя трите светлинки на радара. Сигурно се е изплашил до такава степен, че пикочният му мехур е полудял.

— Или пък стомахът му — каза Кавано, тръгвайки да наднича из храсталака. — Или му е прилошало. Прескот!

Зад себе си чу как Трейси изкарва първия джип от подземния гараж.

Докато шумът от хеликоптерите се приближаваше, Кавано изведнъж си даде сметка, че още не е чул Роберто да излита. Давай, Роберто, помисли си той. Ако не излетиш скоро, няма да успееш да набереш преднина.

— Прескот! — Разгръщайки храсталака, Чад продължаваше да търси, а в това време Трейси излезе от първия джип и на бегом се върна в гаража.

Сега, когато очите му вече привикнаха, Кавано виждаше достатъчно добре в тъмнината, за да избягва препятствията, минавайки покрай входа на бункера и подтичвайки към площадката за излитане.

— Прескот!

Кавано веднага видя, че камуфлажната мрежа не е помръднала от мястото си, а подобният на водно конче силует на хеликоптера стоеше по средата на площадката със смълчани двигатели. Ноздрите му изведнъж се свиха от острата миризма на авиационно гориво. Нощният въздух бе напоен с нея.

Извръщайки се да побегне, той не можа да види дънера встрани и се спъна в него, падайки. Като внимаваше да не напълни цевта на пушката с пръст, Кавано се извъртя и ударът от падането бе поет от рамото и гърба му. Използва инерцията от падането, за да се претърколи и да застане присвит, но не и преди да разбере, че това, в което се бе спънал, не беше дънер.

Пред него се бе проснало безжизненото тяло на Роберто и на слабата лунна светлина очите му блестяха широко отворени, а задната част на главата му плуваше в локва кръв.

В същия миг тъмнината изведнъж се разцепи от ослепителната светлина на експлозия — гръмна авиационното гориво. Пламъците осветиха помпата, чийто маркуч лежеше на земята и бълваше гориво. Над дърветата и храстите се издигна плътна огнена стена. Силата на експлозията събори Кавано на земята.

Преди да побегне, той видя как хеликоптерът им потъва в ярката прегръдка на пламъците, а камуфлажната мрежа просто се стопява във въздуха с кратко изпукване. Светлината от пламъците бе толкова ярка, че можеше да преброи игличките на всяко борово клонче наоколо. Тичайки с всички сили обратно към бункера, той чуваше собствените си стъпки по дебелия килим иглички, а след малко и още един тътен, когато пожарът се разпространи още по-насам, сякаш гонейки го.

— Прескот!

Макар шумът от пожара да заглушаваше вика на Кавано, все пак не бе чак толкова силен, за да заглуши звука от приближаващите хеликоптери. Тичайки още по-бързо, Кавано видя двата джипа, които Трейси бе изкарала от подземния гараж. Стиснали оръжията си в ръце, Чад и Трейси стояха до тях, зяпнали с изумени погледи бързо разпространяващите се пламъци.

В следващата секунда Трейси и Чад се разпаднаха на парченца: от единия хеликоптер се бе проточила огнена следа и бе докоснала двата джипа. Разхвърчаха се парчета метал и пластмаса.

Шокът от това, което Кавано видя, комбиниран с ударната вълна от взрива, едва не го събори на земята. Разсъдъкът му заплаши да го напусне, неспособен да възприеме внезапността на всичко, което ставаше наоколо. Но в този момент видя Дънкан да изхвърча от бункера и неговата поява възвърна самообладанието му. Стискайки оръжието по-силно, той изтича приведен към Дънкан, който бе застанал вцепенен и с отворена от смайване уста гледаше ярките пламъци.

— Прескот го няма вътре! — Дънкан се извърна рязко към дупката, където малко преди това бяха джиповете. — Чад и Трейси…

— …бяха там — довърши вместо него Кавано.

— Кучи син!

Яростта в гласа на Дънкан бързо премина в тревога, когато двамата чуха писъка на нещо, проточило се от един от хеликоптерите към пламъците.

10.

Двамата хлътнаха в отворената врата на бункера само секунда преди втора експлозия да разтърси входа. Мястото, на което те бяха застанали миг преди това, бе засипано от хвърчащи камъни и парчета от дървеса.

Дънкан затръшна вратата.

— Мислех, че Ескобар иска Прескот жив! — Бункерът се разтърси от поредната експлозия. — Откъде е толкова сигурен, че няма да убие Прескот заедно с нас?

— Роберто също е мъртъв! — Кавано се отправи към командната зала.

— Какво? — Стиснал пушка в ръце, Дънкан се спусна след него.

— Черепът му е смазан!

— Какво, за бога, става тук?

Двамата влязоха в командната зала и впериха погледи в мониторите. Макар Трейси да бе оставила електрониката да работи, някои от екраните бяха празни: пожарът бе изгорил камерите, с които бяха свързани. И докато Кавано оглеждаше останалите здрави монитори, някои от тях изгаснаха пред очите му. Все пак достатъчно камери останаха здрави, за да му дадат възможност да види, че пожарът е обхванал една трета от цялата площ около бункера, откъм страната на площадката.

Едната от камерите показа трите приближаващи хеликоптера.

Ноздрите на Кавано доловиха нещо.

— Не ти ли мирише на пушек?

— От вентилационната система. — Дънкан щракна някакъв ключ. — Готово. Затворихме я. Въздух отвън вече не може да влиза. Тук имаме достатъчно въздух за два дни.

Кавано кимна.

— Няма да ни се наложи да останем толкова дълго. Тези хеликоптери скоро трябва да се върнат да заредят. И няма да долетят отново, защото тук вече ще гъмжи от полиция и пожарникари.

— Няма как да се измъкнат незабелязани. Не мога да разбера защо Ескобар действа толкова необмислено.

— Това, което каза по-рано… Може да се окажеш прав. — Кавано не откъсваше поглед от оцветените в зеленикаво изображения. Някои от външните камери изпитваха затруднение да настроят лещите си за нощно виждане към ярката светлина на растящия пожар. — Това може би не е Ескобар.

— Тогава кой може…

Леката мъглица в стаята подразни гърлото на Кавано.

— Мислех, че си спрял вентилацията.

— Нали ме видя.

— Тогава откъде идва този пушек?

От един от вентилационните отдушници на тавана нахлу струя дим.

— Подушвам…

— Авиационно гориво.

Кавано забута Дънкан пред себе си, тласкайки го към коридора пред командната зала. В същото време от отдушника блъвнаха пламъци и заблизаха тавана.

Достигнал коридора, Кавано усети жегата между плешките си.

Пламъци и пушек започнаха да бълват и през друг вентилационен отдушник.

Превит одве, Дънкан кашляше.

— Пожарът сигурно е успял да се вмъкне в системата, преди да я затворя.

— Не! Погледни най-горния монитор вляво!

Въпреки пушека и пламъците от тавана, двамата успяха да видят едва доловимото изображение по екраните. Най-горният ляв монитор показваше пръстта върху бункера. Пожарът още не бе стигнал до храсталаците там — и въпреки това от вентилационната шахта бълваше дим.

— Как, по дяволите, е дошло това авиационно гориво във вентилационната шахта?! — изуми се Кавано.

От тавана продължаваше да се стеле дим.

— Няма да можем да излезем отпред!

Кашляйки мъчително, Дънкан посочи към потъналите в пушек монитори.

Един монитор вдясно показваше картина от камера, инсталирана в коридора, водещ към изхода, и насочена навън към гората. Там в момента нямаше нищо друго освен пламъци.

Обаче екранът до него показваше задния изход, където дърветата и храсталакът бяха недокоснати — пожарът още не бе стигнал дотам.

Приведен, Кавано прекоси изпълнената с пушек кухня и премина във всекидневната. Оттам двамата с Дънкан продължиха по коридора и хукнаха към другия му край, където бе резервният изход.

Дънкан завъртя резето на бравата и отвори вратата. С насочено напред оръжие, Кавано се спусна заедно с Дънкан по бетонната пътека навън, вдъхвайки с наслада чистия въздух. Внезапно вятърът се обърна, около тях полетяха пламтящи вейки и нощта грейна от приближаващите се отдясно пламъци. Изведнъж Дънкан се блъсна гърбом в Кавано, двамата паднаха и въздухът се изпълни с трясъка на автоматична стрелба. Проблясваха цеви, куршуми като луди пищяха наоколо, рикоширайки от бетона и околните камъни. Дънкан извика.

Със същата внезапност стрелбата спря. Сред носещата се отвсякъде миризма на кордит, притиснат от тежестта на Дънкан, Кавано изстена от болка в лявото рамо. Откъм дърветата долетя някакво метално стържене, като че ли някой се опитваше да извади заседнала в цевта гилза. Приближаващият огън разтваряше сенките. И невярващ на очите си, Кавано видя Прескот приклекнал сред храсталаците. Хвърляйки подивял поглед към пожара, той стискаше в ръце пушка, вероятно тази на Роберто, и трескаво се мъчеше да издърпа дръжката на затвора.

— Дънкан! — едва успя Кавано да каже.

Никакъв отговор.

Със засилваща се в лявото рамо болка, Кавано се измъкна изпод Дънкан. Удари го противната миризма на кръв.

— Дънкан, хайде!

Отчаяно се надяваше да не е ранен сериозно. Но когато видя размазаното му лице, където бяха попаднали най-малко пет-шест куршума с усилен заряд, усети как надеждата му се стапя.

— Дънкан!

Принуден да остави оръжието си, Кавано задърпа приятеля си обратно към бункера. Мъчеше се да влезе отново вътре, преди Прескот да е извадил заседналата гилза. Колкото по-близо идваше до вратата зад гърба си, толкова по-силна ставаше жегата в гърба му.

Щракането на метала изведнъж спря.

— Не!

С последно отчаяно усилие Кавано издърпа Дънкан през вратата. Над главата му се посипа мазилка, откъртена от поредния яростен откос. Някои от куршумите се удряха в тавана, но други се сплескваха отвън около вратата. Кавано затръшна вратата точно преди Прескот да коригира стремежа на цевта да се вдига нагоре — така го бе научил самият той. Вратата зазвънтя от попаденията отвън.

— Дънкан!

В лявото рамо го пронизваше ужасна болка. Кашляйки от дима и жегата, той съсредоточи усилията си върху Дънкан, мъчейки се да долови пулс, но бе явно, че няма да го намери.

— Дънкан!

11.

Яростта и мъката се бореха в него. Твърде зает с гнева си, за да се страхува за своя живот, желаейки в момента да заблъска лицето на Прескот, докато го превърне като това на Дънкан, Кавано изпълзя навътре. След като хвърли един последен поглед на приятеля си, той се изправи и приведен, изтича във всекидневната. Не можеше да се измъкне отзад. Бетонната пътека се бе превърнала в стрелбище. Докато Прескот внимава да стреля надолу, нямам никакъв шанс, помисли си той. Единствената причина да остане жив бе, че Дънкан беше пред него и бе поел почти цялата сила на откоса.

Притичвайки през всекидневната, Кавано с усилие се сдържаше да не се задави от пушека. Горната част на лявото му рамо — там, където жилетката не стигаше — бе ударена от куршум. Докато тичаше приведен през кухнята, той вдигна ръка към рамото и между ключицата и шията напипа разкъсаното от куршума място. От него течеше кръв.

Той падна на колене и вдъхна от относително по-чистия въздух близо до пода. Опарен от жегата на горящия таван, Кавано забърза към арсенала. За да излезе от бункера, той трябваше да използва предния изход, но както камерата бе показала, от пламтящите дървета и храсталаци там не можеше да се мине. В арсенала обаче имаше капандура, през която се влизаше в бетонен тунел, излизащ близо до площадката за кацане, но тъй като там бе епицентърът на пожара, Кавано не бе сигурен дали ще може да го използва като изход.

Обгърнат от дим и жега, той избута масата, на която бяха натрупани бронежилетките. После отметна мокета и отдолу се показа капандурата. Той я хвана за дръжката и я вдигна. Отдолу заизлизаха кълба дим, които потвърдиха предположението му, че не може да използва тунела. Ако се опиташе да избегне пламъците, като се промъкне оттук, пожарът щеше да изсмуче всичкия кислород от тунела, като първо щеше да го задуши, а след това и да го опече.

Рамото му започваше да изтръпва от болка. Главата му леко се замая.

Трябва да спра кръвта. Трябва да го сторя бързо, лутаха се мислите на Кавано. Той се хвърли към една полица, на която имаше няколко оцветени в червено кутии — комплекти за лекуване на травми, използвани най-често от спасителните организации. Освен всичко друго, в комплекта имаше голяма колкото юмрук марля, наречена „кръвоспирач“, защото можеше да поеме в себе си най-малко половин литър кръв. Но тъй като пожарът се разпространяваше все повече, на Кавано не му оставаше време да отвори комплекта, да извади отвътре марлята, да я залепи на раната си и да я закрепи с лейкопласт.

Имаше време само за лейкопласт. И то не хирургически. Вместо това успя само да грабне ролката сребърно оцветена самозалепяща се лента, оставена до комплекта. Изолирбанд. Бойният другар. Не можеше вече да преброи колко пъти бе виждал да запушват рани с изолирбанд. Той разкопча яката си и с десния ръкав избърса кръвта от раната. След това откъсна две парчета изолирбанд и ги залепи върху раната на кръст. После ги натисна още по-силно, премалявайки от болка, но с облекчение усети как самозалепящата се лента се хваща за кожата му и вече не я пуска.

Внимавайки да се държи по-близо до пода, Кавано изхвръкна от арсенала и влетя в едно друго, пак изпълнено с дима помещение — банята, където се вмъкна във ваната и пусна душа, обливайки косата и дрехите си с вода. После намокри една кърпа и я върза около главата си. Шляпайки с мокри крака, той излезе от банята и се върна в кухнята, откъдето изпод мивката измъкна един пожарогасител. Осветлението в бункера примигна и докато той притича до офиса на Дънкан да вземе още един пожарогасител, то изгасна напълно.

Олюлявайки се в тъмнината, той прекоси всекидневната, която вече бе осветена само от пламъците, и успя да стигне коридора до входа на бункера. Сложи пожарогасителите на пода и от близкото табло свали още един. Както и отзад, така и предната врата беше с резе. След като освободи резето, той изпробва дръжката на пипане, но веднага отдръпна пръсти, опарени от жегата отвън. Разтърсвайки ръка, издърпа ръкава на сакото си надолу и предпазил по този начин ръката си, посегна към дръжката. Жегата бързо проби през тънкия плат към кожата му, но този път той не я отдръпна, отчаяно желаейки да избяга от бункера.

Отвори вратата и моментално отстъпи назад, макар да усещаше жегата в гърба, неспособен да потисне отскачането назад пред това, което се изправи — адът.

12.

Ревът на пламъците, препречващи пътя навън, можеше да се сравни само с воя на вятъра, който те създаваха. Жегата бе достатъчно силна, за да изсмуче кислорода от бункера, предизвиквайки жестоко течение отвътре навън, което спря неволното отдръпване на Кавано и го тласна напред.

Давай!

Като малък в Оклахома, веднъж Кавано видя пожар на петролния кладенец, където работеше баща му. Цял живот не можа да забрави на каква височина се бяха издигнали пламъците и каква жестока жега се излъчваше от тях. Пожарът бе започнал малко преди залез и бе беснял цяла нощ и на другия ден бе превърнал района около кладенеца в овъглена тепсия, потрепваща от маранята като през августовски ден. Бе устоял на пълната мощ на пет високонапорни помпи, докато накрая баща му, облечен в огнеустойчив костюм, не вкара един булдозер във врящия и бълващ пламъци епицентър. Греблото на булдозера бе вдигнато, за да предпази Кавано-старши от невероятната жега. На греблото бе закрепено желязо, на което висеше контейнер с експлозив, от който излизаха увити в азбест жици. Бащата на Кавано изтърси експлозива близо до сърцето на беснеещите пламъци, после даде бързо назад, след което скочи и се скри зад булдозера, като в същото време един от колегите му взриви експлозива. Дори от такова разстояние взривната вълна едва не повали Кавано на земята. Ушите му после пищяха часове наред, макар да ги бе покрил с длани. Но това, което му направи най-голямо впечатление, бе, че експлозията бе духнала пожара като свещ.

— Поради вакуума, който експлозията създава, защото тя изсмуква всичкия въздух от пламъците — бе му обяснил баща му после.

13.

Кавано хвърли първия пожарогасител в пламъците до входа. С трескави движения, напъвайки всички сили, той хвърли втория много по-далеч. Нямаше представа колко време трябваше да чака пламъците да разкъсат резервоара, но в никой случай не биваше да бъде дълго. Без да смее да мисли, усещайки как жегата в гърба му започва да се впива в мокрите му дрехи, знаейки, че ще умре, ако не се движи, той взе третия пожарогасител и се втурна навън в бушуващия ад.

Ударната вълна от първата експлозия го светна в усуканата с кърпа глава като юмрук. Без да спира да тича, той запокити третия пожарогасител пред себе си. Следващата експлозия го замая за миг и малко остана да го бутне на земята. Но той не можеше да си позволи да се размеква и да пада, не можеше да спре дори за миг. Мушна се в бушуващите пламъци, или поне в онова, което миг преди това бяха бушуващи пламъци, тъй като експлозиите и пяната, която блъвна от тях, бяха предизвикали вакуум в пожара. След това някъде пред него се чу експлозията от третия пожарогасител и той се озова в нещо като коридор, прорязан в пламъците, стените на който бяха по на около три метра от всяка страна. Сдържайки дъха си, той профуча през недоизгорелите храсталаци, спъна се в тях, загуби равновесие и се затъркаля по обрасъл с дървета склон. От бързото движение сакото и панталоните пламнаха, докато зад гърба му с мощно буф огънят поднови разрушителното си дело.

Даде си сметка, че бодежите в ръцете, краката и гърба сигурно се дължат на камъните, през които се търкаляше. Това не го притесни ни най-малко. Болката означаваше живот. И го тласкаше напред по някакво дълбоко дере. Кърпата, с която бе увил главата си, бе паднала някъде. Не че имаше някакво значение, защото огънят я бе изсушил за броени секунди и жегата в главата му бе от тлеещата коса, която той трескаво затупа с длани и ръкави.

Отново падна и се претърколи. Ставайки на крака, той продължи нататък в тъмнината. Зад него се чуваше пукането и ревът от огъня. Но вече започна да се долавя и отчетливото чаткане на трите хеликоптера, които се групираха към онази страна на бункера, която още не бе обхваната от пожара.

Вдигайки поглед нагоре, Кавано видя отблясъците от металните корпуси на необозначените машини, които се бяха спуснали съвсем близо до върховете на дърветата; видя и облечените в черно мъже с автомати да се спускат от хеликоптерите на земята — по един, двама, трима, четирима, петима души от хеликоптер. Хлъзгаха се по въжето с професионална лекота, без да бързат, но и без излишно да се мотаят. На главите на всеки от тях имаше шлем със слушалки и микрофони.

После те се скриха зад дърветата, а Кавано продължи напред през потъналото в мрак дере. Бе видял достатъчно, за да му стане ясно, че нито един наркобарон — пък бил той и Ескобар — не би могъл да се сдобие с такава бързина с такива професионалисти. Единственото място, където тези мъже биха могли да получат обучението си, бе армията, и то далеч не във всички родове войски. Мъжете, които се бяха спуснали от хеликоптерите, бяха явно от някаква група за специално предназначение, защото и самият той бе от такава група.

С бясно биещо сърце, той видя хеликоптерите да се вдигат и да се разделят, разполагайки се на равни разстояния един от друг и спрямо разширяващия се пожар, което му даде да разбере, че още далеч не е в безопасност, тъй като ловците, останали в машините, сигурно имаха термосензори, за да не изтърват някого от бункера.

Той не посмя да побегне. В момента, в който сензорите доловяха човекоподобна форма на изображение, хората от хеликоптерите щяха да се обадят долу на ударната група и всички щяха да се струпат в посочения район.

За да се спася, каза си Кавано, трябва да се върна и да се приближа колкото е възможно повече към края на пожара, така че термоизображението ми да не може да се различи от това на пожара. Той се извърна и се закатери по склона на дерето към мястото, където дърветата и храстите пламтяха като факли в нощта. Шумът, който вдигаха, докато горяха, приличаше на малки експлозии и това му даде надежда, че експлозиите на пожарогасителите може би са минали незабелязани и са били приписани на естествения ход на пожара. Усети как горещият въздух го обзема отвсякъде и се опита да си даде кураж с мисълта, че сега е невидим за термосензорите горе.

Жегата обаче бе толкова силна, че вероятно не би могъл да оживее, ако се приближеше макар и още малко. Пожарът се движеше вече по-бързо, принуждавайки го да отстъпва все по-енергично. Храсталакът по склоновете на дерето пламна и създаде впечатление, че огнената стихия го преследва по петите. Балансирайки върху острието на бръснача, Кавано се движеше със скоростта на разпространение на пожара. Зрението му се замъгли. Кожата му като че ли пламтеше. Никога в живота си не бе изпитвал такава жажда. Но не си позволяваше да мисли за такива неща, защото, освен че трябваше да съгласува крачката си съобразно напредващите пламъци, трябваше също така да внимава отляво и отдясно за хората от ударната група. Кавано предположи, че те са се разделили, за да обкръжат пожара от всички страни, като отстъпваха от него точно както и той бе постъпил — с това изключение, че те можеха да отстъпват на безопасно разстояние, като в същото време внимаваха да не изтърват някого, когото термосензорите биха пропуснали.

Преследван от падащи дървета и пламващи храсти, Кавано стигна до по-неравна част от дерето. Коленете му се подгънаха и той се насили да ги изправи. Гърдите му се бореха да поемат глътка въздух от малкото, което бе останало около него. Краката му отново се подкосиха и този път той загуби равновесие и се преобърна — сега вече не толкова гладко. В сенките на дерето той удари хълбока си в някаква скала, стисна зъби от болка и тъкмо се опита да се вдигне на крака, когато замръзна неподвижно, забелязал мъжа с насочен автомат, показал се измежду дърветата отпред и вдясно от Кавано, следващ линията на огъня.

Остър пукот от пламтящо дърво накара човека в черно да се обърне като ужилен и точно в този момент Кавано се просна зад скалата. Притисна се към земята в отчаяно усилие да се слее с околния терен, надявайки се, че почернелите му от саждите дрехи и лице ще го оприличат на изгнил дънер и покрита с изгорял мъх скала.

Когато се криеш, никога не гледай директно в човека, който те търси, бяха втълпили инструкторите в главата на Кавано. Този, който те търси, може да забележи блясъка на очите ти или пък тревогата, която излъчваш; може не толкова да го накара да види, колкото да усети, че гледаш в него. Гледай встрани от него. Гледай го с периферното си зрение и следи какво прави.

Кавано постъпи точно така. Вперил поглед в отсрещния склон на дерето, като в същото време насочи периферното си зрение вдясно, той видя как човекът в черно слезе в дерето. После се спря и огледа накъде напредва пожарът. Кавано се приготви да стреля, ако мъжът проявеше интерес към скалата, зад която се криеше. Мъжът постоя още малко така. И още малко. Кавано тъкмо се готвеше да дръпне спусъка, когато човекът се размърда, изкатери се по другия склон на дерето и продължи нататък покрай фронта на пожара.

Пламъците се приближаваха. Притиснат към земята от нарастващата жега, Кавано запълзя напред между пръснатите наоколо камъни, мъчейки се да увеличи дистанцията между себе си и огъня, но без много да бърза, защото онзи в черните дрехи можеше да погледне пак в дерето и да забележи движението му. Жегата стана толкова непоносима, че отворил широко уста да поеме колкото е възможно повече въздух, Кавано си помисли, че езикът и гърлото му ще пламнат.

Над него трите хеликоптера висяха във въздуха на по сто и двайсет градуса един от друг, продължавайки да опипват с термосензорите си терена долу. Усетил жегата в подметките на обувките си, почти настигнат от пламъците зад него, Кавано запълзя по-бързо. Бе твърде ниско, за да разбере дали и другите от ударната група приближават към дерето. Можеше само да се опитва да решава проблемите един по един и в момента най-големият му проблем бе да не се опече жив.

Стигна до една издатина в склона на дерето, протегнала се напред като козирка — резултат вероятно от придошлите води на последното наводнение, — и се напъха вътре. Върху него веднага се посипа пръст — козирката явно се държеше от коренищата. Сковал мускули, Кавано замря и си представи как облеченият в черно мъж, стъпил на козирката отгоре и стиснал насочения напред автомат, се взира в наближаващия фронт на пожара. За момент се уплаши да не би козирката да се срине под тежестта на човека и той да се изтърси върху него. Онзи явно пристъпи от крак на крак, защото върху лицето и шията на Кавано пак се посипа пръст, чиято хладина приятно погали кожата му.

Потискайки кашлицата си от пушека, пълзящ навсякъде наоколо, Кавано се приготви да стреля, ако човекът слезеше в дерето. После димът стана толкова гъст, че Кавано спря да диша. Но мъжът отгоре сигурно също бе сдържал дъха си. Димът скоро щеше да го накара да тръгне. Въпросът бе дали Кавано щеше да издържи дотогава. По време на интензивните тренировки в Делта Форс той веднъж бе спрял да диша за четири минути в камера, изпълнена със сълзотворен газ, но това бе преди доста години и колкото и да искаше сега, се съмняваше дали може да издържи толкова. Освен това нямаше представа дали човекът отгоре не беше с противогаз. Виждайки пламъците да се приближават още повече — кажи-речи, вече с цвърчаща кожа, — Кавано си даде сметка, че в следващите няколко секунди, ако човекът отгоре не се размърда, щеше да се наложи да се изтърколи от скривалището си и да стреля, след което да изтича по-далеч от тези пламъци, където да може спокойно да вдъхне глътка чист въздух.

Ами после? Другите от ударната група дали нямаше да чуят изстрелите и да се втурнат насам? Но дори и да не чуеха, по някое време човекът трябваше да докладва обстановката по радиостанцията. И след като не го направи в уреченото време, другите щяха да заподозрат нещо и щяха да тръгнат насам.

А също и хеликоптерите. Сдържайки дъха си вече толкова дълго, че пред очите му заплуваха кръгове, му се стори, че хеликоптерите се насочват насам — толкова нарасна шумът им изведнъж. Спускаха се направо над върховете на дърветата.

Човекът над него каза нещо, което Кавано не можа да чуе. Явно говореше по радиостанцията и тонът му бе напрегнат. В следващия момент Кавано чу и усети още стъпки да разтърсват земята, но те се отдалечаваха. По него отново се посипа пръст. Шумът от хеликоптерите стана още по-силен.

Кавано повече не можеше да сдържа дъха си. С разширяващи се пред очите му разноцветни кръгове, той изхвръкна изпод козирката. Отчаяно мъчейки се да избяга от гъстия дим, той с олюляване мина покрай един голям камък, после покрай още един, стигна до чистия въздух и напълни дробовете си. Очакваше да е нажежен, но този път глътката въздух бе най-хладната, която си бе поемал, откакто излезе от бункера. Зрението му се върна достатъчно, за да види оранжевото огнено цвете, избухнало сред дима, от който току-що бе излязъл. Но вниманието му бе привлечено не от това, а от склоновете на дерето, и насочил оръжието натам, той се приготви да стреля по всяка мярнала се, облечена в черно фигура.

Такива обаче нямаше. Отдясно близкото чаткане на двигателите на хеликоптерите го накара да надникне предпазливо иззад ръба на склона. Пожарът осветяваше машините на около стотина метра от него, увиснали над дърветата. Облечените в черно мъже като че ли по някакъв вълшебен начин се издигаха във въздуха и изчезваха в кабините — явно ги издърпваха мощни лебедки. Това бе една от най-гладко проведените операции по изтегляне, която Кавано бе виждал. Сякаш за нула време всеки хеликоптер дръпна по петима мъже и дори преди вратите да се затворят, хеликоптерите се завъртяха, минаха стремително покрай пожара и се насочиха на запад към още по-гъсто залесените райони на планините. Бавно се стопиха в тъмнината и шумът от витлата им постепенно заглъхна. След тях остана само ревът на пожара, от който Кавано вече можеше да бяга колкото надалеч си иска.

Олюлявайки се напред и стигайки до по-чист въздух, той чу експлозиите, разнесли се откъм бункера. Явно пожарът бе стигнал до арсенала и до боеприпасите в него. Кавано продължаваше напред през камънак, през паднали дървета, през гъст храсталак и ниско сведени иглолистни клони. Загубата на кръв го бе изтощила дотолкова, че му се искаше да седне и да почине, но трябваше да продължи, трябваше да събере всичката си самодисциплина, за да увеличи дистанцията между себе си и пожара. Скоро се намеси друг звук. Някъде отдалече се разнесе тънък вой, който постепенно се усилваше и явно се приближаваше. Сирена. Не, каза си той. Няколко сирени. Без съмнение щатската полиция и пожарникарите. По тесния асфалтиран път, който минаваше през най-близкия град на дванайсет километра оттук, те сигурно щяха да се понесат по едва забележимия между дърветата черен път, водещ към бункера, за който нямаха представа, че е там, но който щяха сега веднага да намерят заради пожара.

Мисълта да се довлече до този черен път и да изчака фаровете на приближаващите пожарни и линейки беше адски изкусителна. Да си почине. Да му обработят раните. Да се нагълта с вода. Бе толкова жаден и езикът му бе толкова сух, сякаш се бе подул. Не бе извършил нищо противозаконно. Нямаше никаква причина да не отиде при полицията и да потърси помощ.

Но си представи въпросите, които щяха да му бъдат зададени. Щяха да го задържат с оглед на сигурността му, което според Кавано означаваше липса на каквато и да било сигурност. Първо щяха да го пазят в болницата, после в участъка или на някое друго безопасно според техните представи място, което изобщо нямаше да бъде безопасно. Вероятно щяха да го заподозрат, че е част от устроеното там клане, и доказването на невинността му щеше да отнеме повече време, което означаваше, че щяха да се забавят доста преди да го пуснат, а това значеше и по-голям риск. Целта на Прескот бе да избие цялата група. Кучият му син мръсен! Докато Кавано не получеше възможност да изясни ситуацията и да подреди мислите си — кои бяха тези хора в хеликоптерите, военни ли, както подозираше, какво общо имаха с Прескот, — най-умното нещо, което той можеше да направи, бе да накара Прескот и ония от хеликоптерите да си помислят, че всички от охранителната група са мъртви, включително и той. В противен случай, ако случайно научеха, че е още жив, щяха да му устроят пак една гонка, макар че Кавано не можеше да си представи защо им е трябвало да избиват цялата група. Дънкан, Чад, Трейси, Роберто. Искаше му се да се разкрещи от мъка по изгубените приятели. Главата му се пръскаше от въпроси, на които не можеше да намери отговор. Единственото нещо, което със сигурност знаеше, бе, че докато не разбере за какво става въпрос, трябваше да ги накара да си мислят, че е мъртъв.

Аз съм труп, каза си той. Ходещ труп.

Е, не точно ходещ. Залитащ. Трябваше да извика на помощ цялата си самодисциплина, за да си наложи да слага единия крак пред другия, да пренася тежестта от единия на другия и да се придвижва с мъка напред. Залепената с изолирбанд рана на рамото продължаваше да го боли. Кожата по ръцете, лицето и скалпа му смъдеше от непосредствената близост с пламъците. Въпреки това, събрал всички остатъци от топящите му се сили, той се стараеше да върви напред по-изправено и с по-твърда стъпка.

Представи си, че си сред природата на къмпинг, опита се да се поразведри той с шега. Или по-добре — и това вече не беше шега, — че това ти е първият ден в Делта Форс. Припомняйки си забутания комплекс на Делта Форс във Форт Браг, Кавано бе обхванат от мощен пристъп на носталгия. „Направи така, че инструкторите ти да се гордеят с теб“ — и мисълта му даде сили да закрачи по-твърдо.

Сирените се приближаваха откъм дясната му страна. Гледайки да поддържа нужната дистанция спрямо тях и използвайки ги като ориентир за посоката си, Кавано продължи да си пробива път през тъмната гора. Ще ми трябва помощ, мина му през ума. Приличам на изпаднал германец. Ако се покажа някъде, първият, който ме види, ще се разпищи и ще извика полиция. Кой ще ми помогне?

Той си помисли за мъжа, който в началото го бе посрещнал под козирката на мотела. Еди, вечно с дъвка в устата, любител на игрословиците: „Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал“, онзи Еди, който бе откарал черната кола. Страхувайки се от монтиран предавател за местоположението, намерението му бе да я захвърли някъде далеч от летището. Кавано бе работил с него няколко пъти. Веднага щом научеше какво е станало, той щеше да зареже всичко и щеше да му помогне по най-бързия начин.

Но нещо в този план не му харесваше. Представи си, че Прескот и/или хората от хеликоптерите имат информатор в Протектив Сървисис! Представи си, че знаят за Еди. За да са сигурни, че са избили целия екип, те ще държат Еди под наблюдение. Обаждане по телефон от място, близо до бункера, щеше твърдо да означава, че не всички са мъртви.

Не бива да поемам този риск, помисли си Кавано. Трябва да съм невидим.

Тогава кого, за бога, да помоля за помощ?

Както и да го въртеше и пресмяташе, винаги получаваше един и същ отговор: единствения човек на света, с когото не искаше да влиза във връзка, и в същото време единствения, с когото можеше това да стане.