Единственият оцелял

1.

— Съблечи си ризата и облечи това. — Кавано се пресегна и измъкна бронежилетката изпод калъфа на задната седалка. — Ризата ти е достатъчно голяма, за да не личи, че отдолу си с бронежилетка. После си облечи сакото, за да скриеш пистолета.

Таурусът бе паркиран в сенчестия заден край на паркинга на мотела. Използвайки колата като прикритие, Прескот направи това, което му бе казано. Почти плоският му корем, който Кавано успя да мерне само за миг, го изненада.

Когато Прескот си облече и сакото, Кавано отново се пресегна назад и извади ролка изолирбанд.

— А сега се качи отпред. Аз ще карам, а ти през това време усучи краката и ръцете си с това.

Прескот го изгледа с подозрение.

— Направи го така, че да изглежда здраво — посъветва го Кавано. — После вземи това. — Кавано отвори предната врата и извади големия нож, който Прескот го бе накарал да остави под педалите заедно с пистолета, преди да влязат в мотела. Натиснал с палец бутончето на дръжката, Кавано отвори ножа и го подаде на Прескот. — Резни лентата от вътрешната страна така, че като напънеш с крака, да я скъсаш.

Прескот продължаваше да го фиксира с изпълнен с подозрение поглед.

— Не мислиш ли, че ако исках, досега да съм ти взел пистолета и да съм те убил? — отегчено попита Кавано. — Ти си само на метър от мен. Щом си с мен, няма от какво да се плашиш. Увий глезените си с това нещо, после резни лентата от вътрешната страна. И внимавай. Ножът е остър.

Кавано се качи в колата, взе пистолета от пода, пъхна го в кобура и зачака Прескот да събере достатъчно кураж и сили, за да седне до него.

После подкара веднага и две пресечки по-късно спря пред ярко осветения магазин за хранителни стоки, който бе забелязал на идване към мотела. „Отворено до полунощ“, пишеше на табелата отвън. Той изтича вътре и след пет минути се върна с книжен плик, чието съдържание изсипа на задната седалка.

Качи се отпред и потегли, а Прескот се извърна назад и впери недоумяващ поглед в четирите неща отзад: бутилка безцветен сироп, бутилка червена хранителна боя, пластмасова купа и голяма пластмасова лъжица.

— Тия неща пък за какво ти са?

— Разбъркай малко сироп и боя в купата — заповяда му Кавано и свърна към изхода за магистрала 1.

— Защо, за бога?

— Тъй като нямаме професионален гримьорски несесер, това е най-добрият начин да имитираме рани и петна засъхнала кръв.

Кавано вмъкна колата в потока фарове, поели на юг. Въпреки нетърпението си, спазваше стриктно ограничението на скоростта. Часовникът на таблото показваше 22,40 ч. Трябваше да се доберат до мястото по най-бързия начин, а вече бяха изгубили двайсет минути.

Прескот свърши с разбъркването и бръкна във вътрешния джоб на сакото си, измъквайки сив, метален флакон.

Кавано замря.

— Това не е ли…

— …хормонът — кимна Прескот. — Прав си. Не го използвах, като бяхме на брега, защото ветрецът щеше да го разнесе. Ако завъртя капачето, се задейства предпазен закъснител, който държи флакона затворен двайсет секунди. После го отваря и съдържанието му, което е под налягане, излиза навън.

— Имаш намерение да го ползваш при срещата?

— Избери такава позиция, при която вятърът да духа в гърбовете ни.

— А ако е невъзможно? Ако смръкна от това нещо, няма да мога да ти помогна. Ами какво би станало, ако Грейс и нейният човек реагират така, както са реагирали рейнджърите във Флорида? Вместо да побегнат, ще започнат да стрелят напосоки. Джейми може да пострада.

Прескот не отговори.

— Не — каза твърдо Кавано.

— Но…

— Остави го на седалката.

Прескот го гледаше втренчено.

— Хайде — подкани го Кавано. — Остави го там.

Прескот остави флакона на седалката.

— Само заради тази гадост аз за първи път разбрах какво е страх — каза Кавано. — А има ли неутрализатор?

Надяваше се във въпроса му да е прозвучало просто любопитство и нищо повече.

— Разбира се. В противен случай, макар и да има предпазител, оръжието може да порази и този, който го използва.

— И тази противоотрова ти отнема всичкия страх?

— Не. Само страха, причинен от хормона.

— Искам да ми я дадеш — каза Кавано.

— Не мога.

— Защо?

— Противоотровата не е у мен — отвърна Прескот. — Но дори и да можех да ти я дам, в момента това нямаше да има никакво значение.

— Какво значи това?

— Теб пак ще те е страх за жена ти. Обичаш ли някого, ти непрекъснато се страхуваш да не му се случи нещо лошо. За щастие този страх аз успях да избегна. А сега и ти ще разбереш.

— Ще разбера какво?

— Какво означава да си храбър.

2.

Двамата минаха през Кармел и продължиха на юг. След малко движението взе да оредява и останаха само тук-там по някой и друг фар в най-слабо населената област около Пойнт Лобос.

Скоро след това сред сенките на дърветата отстрани на пътя заблещукаха светлинки.

— Какво е това? — попита Кавано.

— Кармел Хайландс. Малка община, разположена на нос, вдаден в океана.

Видял отбивката към градчето, Кавано сви по нея и спря сред дърветата. После загаси фаровете.

— По-рано не можех да го направя, защото имаше движение. Някой полицай можеше да ни спре и да види лицето ти.

Той пое пластмасовата лъжица, натопи я в сместа в купата и намаза лявата част на устата на Прескот, бузата и част от голия му череп, където имитира дълбока рана. В досег с въздуха сместа започна да коагулира и постепенно заприлича на съвсем истинска кръв.

Когато Кавано отново запали фаровете, в светлината на таблото той огледа ефекта.

— Направо за спешното отделение си.

— Да, ама подушвам сиропа.

— Докато се приближиш до Грейс толкова, че да успее да го помирише, тя ще е вече мъртва.

— Трябва да съм абсолютно сигурен.

— Какво искаш да кажеш?

— Направи го наистина.

— Нямам представа какво…

— Порежи ме — каза Прескот.

— Какво?

— По главата. Там тече яко кръв. И миризмата на мед ще прикрие миризмата на сиропа.

— Господи! — успя само да възкликне Кавано.

— Хайде! — подкани го рязко Прескот и се стегна, когато Кавано вдигна ножа.

Можеше само да си представи какво му костваше на Прескот да стои мирно, докато той му прави петсантиметрова порезна рана малко над челото.

Бликна кръв.

Кавано избърса ножа в другата буза на Прескот, който вече заприлича на зомби.

— Дай си ръцете сега — подкани го Кавано.

Ръцете му трепереха, докато усукваше китките му с лентата. После, мушкайки ножа между тях, Кавано сряза вътрешната й част така, че отвън всичко изглеждаше здраво, но стигаше само известно усилие — и лентата щеше да се скъса.

— Добре ли е? — попита го Кавано.

Прескот пробва лентата на китките си и малко преди да я скъса, прекрати натиска и кимна:

— Добре е.

Кавано даде на заден и се върна на магистрала 1, продължавайки на юг. Вдясно от тях океанът проблясваше на лунната светлина като разтопено сребро. Отляво се виждаше тъмният силует на планината, осеян тук-там със светли точици. Освен тауруса на пътя нямаше друга кола.

— След следващия завой — каза напрегнато Прескот.

— Доста добре познаваш района.

— Когато започнах да свалям килограми, избягвах да срещам хора, докато външността ми не се промени достатъчно. Доста време прекарах тук, из горите.

След като взе последния завой, таурусът освети с фаровете си табелата „Исторически обект“. Кавано пое вляво по неравен черен път, който се качваше нагоре и изчезваше между дърветата.

Стигнаха до обляна от лунната светлина поляна, после отново се гмурнаха между дърветата. На няколко пъти коловозите се оказваха доста дълбоки и колата се разтърсваше, остъргвайки дъното си в земята. Над главите им клоните на дърветата скриваха окъпаното от луната ясно небе. Храстите отстрани драскаха по вратите.

— След малко ще излезем на друга поляна — каза Прескот. — Параклисът е построен на склона на отсрещната й страна. Не че има кой знае какво да се види. — Дишането му се бе ускорило и думите излизаха накъсани. — С изключение на малката куличка с кръста отгоре, всичко друго е порутено.

— След като вдишаш, преброй бавно до три.

— Какво?

— Задръж дъха си и преброй до три. После издишай и пак преброй до три. Направи го няколко пъти. Помага. А сега се свлечи надолу, преди да са те видели. Престори се, че си в безсъзнание.

Побледнял толкова, че се виждаше и на тъмното, Прескот се подчини.

Кавано се заслуша в отмерените интервали на пресилено отчетливото дишане на Прескот, свлякъл се като парцал на предната седалка до него. Всяко трепване на колата по неравния път, всяко подрусване му действаше така, сякаш бе предизвикано от подскачането на собственото му сърце. Навлезе в остър завой и след малко изведнъж излезе на още една поляна, която бе осветена не само от луната, но и от внезапно блесналите фарове откъм мястото, където според думите на Прескот би трябвало да се намира параклисът.

— По дяволите, тя е дошла преди нас — изпъшка Кавано.

3.

Той не намали и не реагира, сякаш се бе стреснал, и просто продължи по черния път, карайки право към фаровете.

— Готов ли си? — попита той свлеклия се на пода Прескот.

— Малко е късно да кажа, че не съм.

— След пет минути ще си свободен. А аз ще прегърна жена си.

— Тоя номер с бъдещето време направи чудеса с мен, когато бягахме от склада — каза Прескот. — Да. След пет минути ти ще прегърнеш жена си, а аз ще съм свободен.

Чувайки Прескот да го изрича, Кавано почувства наистина магията на думите.

— Дай да видим сега дали си толкова добър артист, колкото и биохимик.

— А също така… — долетя задъханият шепот на Прескот отдолу — …да видим дали си толкова добър протектор, колкото обеща да бъдеш.

Таурусът се приближи до фаровете. Подпряна на патерици, Грейс бе застанала до кола, чиято популярност, а оттук и способност да се слива с околната среда, я бяха направили предпочитано превозно средство сред специалистите, занимаващи се със сигурността — Мъркюри Сейбъл. Зад колата се виждаше осветената от фаровете на тауруса кула с кръста отгоре. Отдолу бяха порутените стени.

Той спря на двайсет и пет метра от колата на Грейс, извън обсега на добро нощно попадение от пистолет. Разбира се, винаги съществуваше възможността тя да е скрила някого в гората със снайпер в ръка, обаче на него щеше да му трябва мерник с нощно виждане, а Кавано се съмняваше дали Грейс ще успее да се снабди толкова бързо с такава сложна апаратура. Освен това блясъкът и от двата чифта фарове би попречило на уреда за нощно виждане, който работеше на принципа на улавяне на околната светлина и многократното й увеличаване, което означаваше, че снайперистът щеше да бъде заслепен и нямаше да може да види нищо.

Кавано остави двигателя да работи намясто, остави и фаровете да светят и излезе. Нощта бе хладна, в пълно съответствие с хладината, загнездила се в гърдите му.

Присвивайки очи срещу ярката светлина и опитвайки се да говори спокойно, той извика:

— Подранила си.

Това му напомни за разговора, който водиха в мъглата тази сутрин. Гласът му отекна от околните ридове.

— Виждам, че това не те изненадва, както не изненадва и мен това, че и ти се опита да дойдеш по-рано — отвърна Грейс. — Отвори всички врати.

Кавано се подчини. Единствената причина да го кара да прави това бе, че някой се бе скрил между дърветата отстрани и можеше да види какво има в колата. Това го обезпокои, защото евентуалният снайперист, скрил се там, можеше и да не използва принципа на увеличената светлина за мерника си, а принципа на излъчваната от човешкото тяло топлина, и фаровете в този случай нямаше да бъдат никаква пречка.

С натежало сърце той отвори задната лява врата, заобиколи задницата и отвори задната дясна, после мръдна малко напред да отвори предната дясна. След това отново застана до фаровете, надявайки се, че вместо да го осветяват директно, по този начин могат да му служат като прикритие.

Но вече подозираше, че най-лошите му страхове се сбъдват и планът му няма да успее.

Моля те, Господи, помогни ми да си върна Джейми, помоли се той безмълвно.

В този момент Грейс каза нещо, което отново събуди надеждите му:

— Къде е Прескот?

Защо пита, учуди се Кавано. Всички врати са отворени и щом има човек отстрани, той трябва вече да го е видял. Снайперистът, с помощта на уоки-токи или малка радиостанция, би могъл да й каже, че Кавано не си води помощ.

— Намира се в полусъзнание на предната седалка.

Номерът с отварянето на вратите е блъф, помисли си Кавано и сърцето му лудо заби с нова надежда. Иска да ме накара да си мисля, че е скрила някого в дърветата със снайпер в ръка. Но няма нищо подобно. В противен случай щеше да знае къде е Прескот, без да пита, и че други в колата освен него няма.

— Измъкни това копеле навън!

— Не и преди да видя жена си.

С нетърпеливо изражение Грейс вдигна ръка от едната патерица и махна на някого, скрил се в развалините на параклиса.

В светлината на фаровете изникнаха две фигури и едната побутна другата. Бутащата фигура бе на висока и яка жена. С изключение на това, че късата й коса бе тъмна — за разлика от русата на Грейс, — двете жени си приличаха поразително по ръст и физика, може би защото принадлежаха към една и съща женска спецгрупа.

Лицето, което побутнаха, бе Джейми. Ръцете й бяха вързани пред тялото й. Тя залитна и потръпна като че от болка. Когато вдигна лице, Кавано видя по него кръв. Гневът накара мускулите му да пламнат. Искаше му се да изкрещи.

— Извлечи Прескот навън! — отново заповяда Грейс.

Кавано отиде до дясната врата и погледна дали Прескот е изпълнил заповедта. Металният флакон стоеше на седалката. Измъкна Прескот от колата и го блъсна с такава сила на земята, че той изстена.

Без да го жали, Кавано го вдигна на крака и го тръшна на земята пред колата. В светлината на фаровете, пред очите на Грейс и на съучастничката й, Кавано го срита няколко пъти отстрани, усещайки как обувката му попада в твърдата преграда на бронежилетката. Макар да предпазваше жизненоважните му органи, Прескот все пак щеше да почувства ритниците. Той отново изпъшка. След четвъртия ритник се претърколи и се спря свит на топка.

— Ставай! — изрева Кавано. — Да не мислиш, че ще те мъкна на гръб чак догоре?

Кавано откачи големия нож от джоба си, отвори го и сряза лентата около глезените на Прескот. После сгъна ножа, закачи го пак в джоба си и вдигна Прескот на крака с такава сила, че главата му едва не се откъсна. Кавано застана зад него, придържайки го за раменете да не се клати.

— Искаше го, ето ти го — каза той на Грейс.

— Какви са тия глупости? — прозвуча резкият й глас. — Това не е Прескот.

— Не е, ама е той.

— Но той не изглежда…

— Отслабнал е за маскировка. Ще ти докажа, че е той. Хей, боклук, кажи нещо!

Прескот само се люшкаше наляво и надясно.

Кавано го удари в кръста, знаейки, че ударът му ще попадне в бронежилетката. За да запази кокалчетата си, той спря силата на удара в последния момент, когато Грейс вече нямаше да вижда юмрука му.

Прескот изстена и залитна напред.

— Заповядах да й кажеш нещо!

— Ъ-ъ… — Преструвайки се, че адски го боли, Прескот вдигна глава. — Как е… — Той се закашля, сякаш нещо вътре в него бе счупено. — Как е положението, Ал?

— Това е той — кимна Грейс. — Господи, виж лицето му! Какво си го направил?

— Върнах му малко за приятелите ми. А сега е твой ред да му връщаш. Но първо пусни жена ми. А аз ще пусна Прескот.

Опряна на патериците, Грейс се извърна към придружителката си и кимна.

Тъмнокосата жена побутна Джейми напред. Изрязан отчетливо на фона на фаровете отзад, силуетът й закрачи несигурно към него.

— Твой ред е — обади се Грейс.

Кавано блъсна Прескот напред. Като марионетка, управлявана от пръстите на обхванат от спазми кукловод, Прескот залиташе ту наляво, ту надясно, и краката му като че ли всеки момент щяха да откажат да го държат.

— Джейми, още малко. — Кавано я гледаше как идва с олюляване насам. — Всичко ще бъде наред. Трябва само да стигнеш до мен.

През това време Прескот се клатушкаше към Грейс и придружителката й.

И изведнъж се срина на колене.

Кавано се спусна към него и го вдигна на крака.

— Не спирай бе, мамка му! Хората те чакат с нетърпение. Очаква ме далеч по-приятна работа от тази да те гледам как цяла нощ се чудиш кой крак да мръднеш.

Той отново блъсна Прескот, който сякаш пак бе попаднал в ръцете на още по-откачен кукловод.

Приближил се малко повече до Грейс и другата с нея, двете жени с ужас се вгледаха в кървавото му лице.

Джейми също вече бе по-близо и зелените й очи проблясваха на светлината на фаровете на тауруса.

Прескот за втори път спря и се олюля, готов отново да падне.

— Давай! — викна Кавано, отиде до него и отново го бутна.

Двамата бяха точно по средата между двете коли.

Прескот залитна напред и отново закрачи несигурно. След малко двамата с Джейми се разминаха. Тя се ужаси от пораженията по лицето и главата на Прескот.

Почти сме готови, почти е свободна, мислеше си Кавано и се молеше. Грейс можеше да го застреля като нищо, и то именно сега, когато цялото му внимание бе насочено към Джейми. Всичко зависеше от следващите няколко секунди.

— Хайде да се прибираме у дома — каза той на Джейми. Вдигнал ръка, готов да я прегърне, той й помаха да се приближи още.

Но някакви неочаквани движения отвъд Прескот привлякоха вниманието му. Подпряна на едната патерица, Грейс вдигна другата да удари Прескот през лицето. През това време придружителката й държеше пистолета си насочен в Прескот.

Дадох дума, помисли си Кавано.

Грейс замахна с патерицата и Прескот отново се срина на колене — този път за да избегне удара. Патерицата изсвистя над главата му, а самият той падна по лице, притискайки ръце под тялото си.

Сега къса лентата и вади пистолета изпод сакото си, каза си Кавано.

Грейс едва успя да запази равновесие, но това не я възпря веднага след това да се приготви за нов удар.

В момента, в който Прескот се изтърколи, за да го избегне, движенията му бяха станали толкова бързи за замаяното му състояние, че нямаше съмнение какво ще си помислят Грейс и другата жена. Кавано измъкна пистолета си.

Чуха се три изстрела от три различни оръжия — толкова бързо един след друг, че прозвучаха почти като автоматен откос. Придружителката на Грейс удари Прескот в гърдите. Разтърсен здраво от удара, Прескот също стреля и уцели Грейс в главата. Хвърлената за част от секундата преди това патерица се завъртя във въздуха и се заби в земята до него. Кавано чу писъка на другата жена, когато куршумът му я удари в гърдите и я отхвърли назад. Четвърти изстрел, прозвучал малко по-късно от първите три, прекъсна писъка й, когато куршумът, изстрелян от Прескот, я намери в лицето и я укроти.

Над поляната се възцари тишина. Из въздуха се носеше мирис на кордит, димът от изстрелите повися малко над тревата, после се разнесе в нощния въздух.

С писнали уши и опънати нерви, Кавано се изви към Джейми и с облекчение я видя просната на земята. Бе паднала там още когато прозвуча първият изстрел.

— Добре ли си?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той се обърна към Прескот.

— А ти?

Проснат на земята, мъчейки се да поеме дъх от попадението на куршума в бронежилетката, Прескот не можа да отговори веднага. Освен това явно му трябваше повече време, за да осъзнае, че всичко е свършило и няма защо да се плаши повече.

— Да.

— Аз сдържах на думата си — каза Кавано. — Помогнах ти. Пазих те. Тъй като ти също ми помогна, няма защо да се страхуваш от мен. Колкото и да те мразя, никога повече няма да се занимавам с теб.

Прескот кимна, без да става от земята, мъчейки се да си поеме дъх.

— Ако не си забравил да си изтриеш отпечатъците от патроните, преди да ги заредиш в пълнителя, намери гилзите и го направи сега — посъветва го Кавано. — Вземи колата на Грейс, за да се измъкнеш оттук. И когато я захвърлиш, не забравяй пак да изтриеш всичко, до което си се докосвал.

— Няма да забравя.

— Значи договорът ни приключи.

Без да изпуска Прескот от поглед и без да сваля насочения си към него пистолет, Кавано отстъпи назад към Джейми, помогна й да се изправи и продължи да отстъпва към колата.

— Добре ли си? — попита я отново. — Да те заведа ли на доктор?

Прескот седна на земята и се хвана за мястото, където куршумът бе ударил жилетката — там явно щеше да остане синина.

Зад Кавано и Джейми фаровете на тауруса продължаваха да блестят и силуетите им хвърляха дълги сенки на земята. Двигателят му тихо продължаваше да работи.

Кавано стигна да тауруса и насочи Джейми към дясната му врата.

Изведнъж Джейми се разтрепера неудържимо в ръцете му, а краката му внезапно омекнаха. Откъм колата се носеше неприятна миризма, която изпълни ноздрите му и от която сърцето му побесня. Устата му пресъхна. Дишането му се учести драстично.

Металният флакон на седалката, схвана той веднага. Прескот е развил капачката, преди да го извлека от колата!

Докато хормонът продължаваше да бълва от флакона, Кавано го сграбчи и го хвърли към Прескот. Към мястото, където беше Прескот. Докато Кавано се занимаваше с Джейми и флакона, той бе изчезнал.

В момента, в който Кавано се извърна към Джейми, за да я натика в колата, от тъмнината екна изстрел и тя залитна към него.

— Неее!

Хормонът разпъваше гърдите му. Неспособен да спре треперенето, той прихвана Джейми с една ръка, а с другата стреля в мястото, откъдето бе видял проблясъка от изстрела. Стори му се, че съзря някаква тъмна сянка да заляга зад колата на Грейс. Ярко осветен от светлината на фаровете й, той стреля по колата на Грейс с разтреперана ръка, не можа да уцели десния фар и веднага стреля още два пъти. Крушката вътре избухна и десният фар изгасна. Но преди да успее да счупи и левия фар, Прескот отвърна на огъня и куршумът му мина толкова близо, че усети вятъра от него над главата си.

Дал си сметка, че отворената дясна врата на колата не може да служи за прикритие срещу куршуми, Кавано натика Джейми на дясната седалка и сърцето му се сви, като видя разширяващото се от дясната страна на гърдите й червено петно.

В предното стъкло на колата цъфна дупка.

Кавано се надвеси над Джейми. Сега вече двигателят на тауруса осигуряваше добро прикритие и той бързо разкъса блузата й. Дробовете й хриптяха. Острата миризма на хормона почти го задави, докато посягаше за ролката изолибранд към мястото, където я бе захвърлил Прескот. С треперещи пръсти, тресящ се целият, той откъсна едно парче и го лепна на гърдите на Джейми, затваряйки входящата рана. Хриптенето в дробовете спря.

Той откъсна още едно парче и го затисна върху изходящата рана на гърба й. Снишавайки стреснато глава от още два-три куршума, пробили предното стъкло, той припълзя през Джейми, сви се зад волана, после се пресегна и затръшна дясната врата. Без да надига глава, Кавано включи на задна и натисна педала на газта до пода. Изпод превъртелите на място гуми се разлетя пръст и трева, колата се хвърли назад и той изчака малко да набере скорост, преди да си вдигне крака от газта и да врътне волана четвърт оборот. Колата се завъртя на 180 градуса, подлагайки задницата си на куршумите на Прескот. С трескаво движение Кавано премести скоростния лост напред, натисна газта отново до пода и ускорението затвори и останалите три врати.

Свил се зад волана, за да не превърне силуета си в мишена, той насочи цялото си внимание в шофирането до такава степен, че едва успя да намери копчетата за сваляне на стъклата. Успя накрая да свали някои от тях с десетина сантиметра, за да проветри купето, а в това време в задното стъкло с пукот се появи дупка. Тресейки се като от треска, той се сви още повече. Прескот явно бе решил да свали малко мерника и да се цели в багажника, защото този път звукът от попадението на куршума дойде оттам. Сигурно се надява куршумът да го пробие, да мине през облегалките и да удари някого от нас, успя да си помисли Кавано. Обаче той се сплеска в стоманения лист, който Кавано бе сложил в задния край на багажника.

Носейки се с пълна скорост към дърветата в края на поляната, Кавано не можа да изпита увереност от факта, че Прескот вече бе почти изпразнил пълнителя си. Можеше да вземе пистолета на Грейс и този на другата жена.

Хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, Кавано видя как единият фар на колата отзад се люшна напред, спускайки се след тях.

Кучият му син мръсен, помисли си Кавано, закопчавайки с треперещи пръсти колана си. А аз обещах да го пазя!

Фаровете на тауруса хлътнаха между дърветата и разкриха гледката на остър завой надясно и надолу — гледка, за която забавените рефлекси на Кавано едва ли бяха подготвени.

Дадох му дума да не го закачам!

Колата жестоко поднесе встрани, издра дясната си страна в един бор и се върна на пътя, подчинявайки се на волана, с който Кавано успя да се пребори. Но веднага след това дойде още един завой, този път ляв, и Кавано само трябваше да врътне леко волана, за да го отсече. Първото занасяне обаче му бе убило скоростта и хвърляйки поглед на огледалото, той видя, че светлината от единия фар се приближаваше бързо между дърветата.

Тъй като Джейми лежеше на предната седалка ранена, а самият той се разкъсваше от действието на хормона, Кавано си даде сметка, че Прескот има предимство. Сякаш за да потвърди мисълта му, последвалият остър завой едва не свали Джейми от седалката. Кавано отново трябваше да намали скоростта, да пусне волана с едната ръка, да намести Джейми и да я закопчее с колана.

Тъмните сенки на дърветата изведнъж останаха назад и те излязоха на първата поляна. В огледалото „еднооката“ кола вече бе по-близо до тях. Кавано чу ударите на още куршуми в стоманения лист отзад.

Носейки се през потъналата в тъмнина поляна, той се помъчи да намери бутона, който бе закрепил под таблото. Откри го, натисна копчето и избухналата отзад ярка светлина за миг го заслепи. Щом на мен ми действат така, значи оня нищо няма да вижда, мина му през ума. Стоватовите кварцови халогени бяха насочени право в предното стъкло на преследващата ги кола и силата на 480-те хиляди свещи сякаш едва не го спука.

Настъпил отново газта до пода, Кавано летеше през поляната като вятър. Хвърляйки поглед в огледалото, той видя, че задните фарове светеха с такава сила в колата на Прескот, че единственият й фар не се виждаше. Представи си как Прескот засенчва с ръка очите си и вдига крак от газта.

Заминал е, помисли си Кавано. Трябва да закарам Джейми в някоя болница.

Тя изстена.

Боже мили, не й позволявай да умре!

Отпред се изправи нова стена от дървета. Изведнъж таурусът се разтресе, блъснат отзад от колата на Прескот. Ударът се оказа толкова силен и изненадващ, че Кавано тресна глава в облегалката и отхвърча напред, задържан само от коланите. Главата на Джейми — също. Не!

Вместо да изостане назад поради това, че не вижда, Прескот бе използвал ярката светлина на задните фарове като ориентир. Без да вижда нищо друго освен тях, Прескот бе натиснал газта и бе настигнал тауруса. Блъскайки се в него, той остана толкова близо до колата, че предницата му отразяваше яркия блясък, който изпълни купето на тауруса и се отрази от огледалото за обратно виждане, заслепявайки Кавано.

Кавано перна огледалото нагоре и отклони отразената светлина. Борейки се да удържи волана, той отново усети удара върху тауруса отзад. Прескот явно не бе научил нищо от онова преследване с колите, когато бягаха от склада. Колата, която Кавано бе откраднал, бе удряна отзад много пъти без почти никакъв ефект. Смачкани брони. Раздрусани пътници. Обаче колата си оставаше в движение.

Колата на Прескот отново удари тауруса и близостта й до задницата му за малко засенчи яркия блясък на задните фарове. Или може да се опитва да ги счупи, мина му през ума на Кавано. Намалявайки скоростта, за да се приготви да се гмурне пак между тъмните сенки на дърветата, той усети натиска отзад и разбра какво се мъчи да направи Прескот. Господи, той се опитва да ме тласка с такава скорост, че да ме принуди да изпусна управлението. Опитва се да ме блъсне в гората.

Въпреки риска, на Кавано не му остана да направи нищо друго, освен да увеличи скоростта. Когато се отлепи от колата отзад, стана ясно, че Прескот все пак бе успял да счупи единия фар. След това на Кавано му остана време само да мисли как да върти волана и кога да натиска спирачката. Поднесъл още на първия завой, той смачка единия калник. Отзад няколко куршума се сплескаха в стоманения лист. След това един от тях удари и другия фар и блясъкът зад тауруса изчезна. Единствената светлина идваше от здравия фар на колата отзад.

Дърветата рязко свършиха и Кавано сви надясно, поемайки по крайбрежния панорамен път. Гумите му изпищяха, когато изведнъж натисна газта до пода и подкара на север към Кармел.

Джейми отново изстена.

— Дръж се! — извика той към нея.

Зад него Прескот изскочи със занасяне по тясната лента. Вляво от тях океанът лениво помръдваше посребрените си от лунната светлина води. Вдясно се носеха покрити с гъста растителност хълмове, които постепенно се отдалечаваха от пътя. Нямаше светлини нито от коли, нито от къщи. Той навлезе с голяма скорост в един завой и едва успя да излезе от него. Воланът се въртеше някак неохотно, сякаш нещо по управлението се бе счупило. Тогава му дойде наум, че проблемът сигурно е в гумите. Ако Прескот е успял да пробие някоя от тях, тя не е гръмнала, но е започнала да изпуска, каза си той.

В това време Прескот се приближаваше. Когато Кавано влезе в следващия завой, трудното управление го принуди да намали скоростта. Без да намали скоростта, задната кола се наниза в задницата на тауруса, разтърсвайки жестоко Джейми. Кавано обаче нямаше време да мисли за нея. Единственото нещо, заело съзнанието му в този момент, бе шофирането.

Трудността на въртене на волана се задълбочи. Минавайки покрай светлини на къщи, Кавано си каза, че може би има шанс. Излязъл на прав участък, той натисна газта докрай, опитвайки се да увеличи дистанцията, но спадналата гума попречи на тауруса да се държи както трябва на пътя.

Пред тях се появиха фарове. Секунда след това се разминаха с тях и Прескот отново удари тауруса, отдръпна се малко, после пак се приближи, готвейки се сякаш за следващия удар, но в последния момент кривна встрани, като че ли се канеше да го задминава.

Не! — помисли си Кавано.

Както се бе научил от Кавано, с предния си десен калник Прескот леко чукна задния ляв калник на тауруса. Подпомогната от спадналата гума, маневрата завъртя предницата на тауруса наляво, а задницата — надясно. Прескот префуча в безопасност покрай тях, а Кавано се озова завъртян към посоката, от която бе дошъл. С лудо прорязващи тъмнината фарове, таурусът се блъсна в ниския парапет на малко мостче, преметна се бавно през него, задържа се за миг на една страна, после се претърколи през парапета и падна от моста с колелата нагоре. Завъртя се във въздуха на другата страна и преди да се удари във водата долу, отново зае нормалното си положение. Кавано усети страхотен удар, когато колата плесна с все сила във водата.

4.

— Джейми!

Тя изстена до него.

Замаян, Кавано се опита да прочисти съзнанието си. Тъй като колата потъваше, налягането на водата нямаше да му позволи да отвори вратите, докато купето не се напълнеше с вода и налягането не се изравнеше. По време на преследването той бе успял да свали едно от стъклата с десетина сантиметра. Сега натисна копчето, което щеше да свали шофьорското стъкло до долу. Надявайки се да избута Джейми през него и след това да пропълзи след нея, той изтръпна, като видя, че то не помръдва.

Усетил студената вода в краката си, докато вадеше големия нож от джоба си, той замахна с дръжката, счупи стъклото до себе си и се захвана да разчиства остатъците, когато тъмната сянка отвън го спря. Луната, подпомогната от все още светещите фарове, му даде да разбере, че това е скала.

Извръщайки поглед към дясната врата, Кавано забеляза, че и там има скала. Таурусът бе паднал в нещо като голям улей между две скали. Отстрани не можеше да се излезе — нито от предните, нито от задните врати.

Бързо изритай предното стъкло, помисли си Кавано. И веднага се сети, че когато колата се прехвърляше през парапета, таванът й бе хлътнал и предното и задното стъкло се бяха пръснали, като на тяхно място бе останало много тясно пространство, през което човек не би могъл да се измъкне.

Студената вода стигаше вече до коленете на Кавано. Колата потъваше и фаровете и светлината на таблото примигнаха. Разтреперан, Кавано издърпа Джейми колкото можа по-нагоре, опитвайки се да й осигури въздух колкото е възможно по-дълго. Краката му бяха изтръпнали.

Вратите. Не могат да се отворят заради скалите.

Стъклата. Не може да мине през тях.

Таванът.

Кавано отвори големия нож, разряза тапицерията и я свали долу. Таванът бе хлътнал навътре. Поддържащите го от четирите страни колонки се бяха свили навън.

Стиснал ножа здраво, Кавано замахна нагоре. Сред агентите този вид нож си бе спечелил репутация на инструмент за всичко. Острието му беше остро като бръснач и закалено като длето, металът — изключително здрав, а върхът — изчислен за максимална издръжливост. Накъдреното му острие можеше да реже метал. Можеше да нареже врата на кола на ивици, а Кавано веднъж бе чул един да се хвали, че пробил с него и бронежилетка.

Така че както остротата и умелата направа, така и силата, с която замахна, прекараха ножа през ламарината на тавана. Той го разклати, издърпа го и отново го заби, пак го разклати, пак го измъкна и пак го заби, опитвайки се да изреже отвор. През това време водата стигна до чатала му, но той не й обърна внимание, а продължи да забива ножа, без да обръща внимание и на болката, разнасяща се по тялото му от силните последователни удари. Забиваше острието в самозабрава, стенейки от усилието и от болката. Изведнъж видя, че Джейми се бе наклонила на една страна, скланяйки глава към надигащата се вода, която вече стигаше до корема му. За миг спря да удря по покрива, намести я и отново заудря тавана с ножа, стараейки се да направи кръг. Дъхът му излизаше на пресекулки и макар да можеше да види кълбетата в студения въздух, по челото му изби пот. Водата стигна до гърдите му. Той не спираше с ударите по тавана, но покачилата се вода му пречеше да замахва както трябва и ножът вече не продупчваше тавана.

Фаровете изгаснаха, а заедно с тях и осветлението на таблото. Останал на тъмно в потъващата кола, Кавано изстена вътрешно. Тъй като водата ограничаваше движенията му и вече не виждаше къде удря в тавана, нямаше да успее да изреже отвора. Усети как Джейми пак се изхлузва към покачващата се вода, той пак я оправи и я докосна по лицето. На косъм пред сълзите, той изстена наум: съжалявам. Ако те обичах достатъчно, сега щях да съм си у дома. Не можах да те защитя. Толкова съжалявам.

Когато водата се надигна до средата на гърдите му, Кавано бе обхванат от силен пристъп на ярост. Бог да ми е на помощ, тук трябва да има…

Той веднага натисна бутона за отваряне на багажника. Изрита обувките си, прехвърли се през облегалката и се пльосна на задната седалка. Треперейки от студ, той откачи облегалката на задната седалка и с помощта на ножа разкъса платното отзад, стигайки до стоманения лист. Блъсна го силно и той падна в багажника. После пое дълбоко дъх и се гмурна през отвора, влизайки в наводнения багажник. Тежестта на водата отгоре бе попречила на багажника да се отвори. Той го натисна нагоре, но макар да бе освободил ключалката му от купето, нищо не се случи. Ключалката му сигурно се е повредила, докато оня ме е блъскал, мина му през ума. Натисна по-силно. С агонизиращи дробове, той разчовърка ключалката с помощта на ножа, мушка, блъска — и накрая нещо поддаде. Натискайки силно с гърба си, той успя да вдигне капака на багажника.

Въздух! Той пое няколко пъти дълбоко, после отново се гмурна обратно в купето и вдигна глава, удряйки я в тъмното в тавана. Издишването му прозвуча като рев в тясното пространство. Трескаво прецени, че между водата и сплескания таван оставаха не повече от десетина сантиметра. Без да губи и секунда, той отново пое въздух, после потъна под вода, напипа Джейми на предната седалка и я вдигна над водата.

Стонът й го изпълни с надежда. Няма начин да стенеш, ако не дишаш. Свали й обувките. После я извърна към себе си, отвори разбитата й уста и вдъхна в нея, опитвайки се да изпълни дробовете й с въздух, който се надяваше, че ще й стигне за това, което се бе наканил да направи — да я издърпа над облегалката и да я изтегли през отвора в багажника. Успя да я извлече в багажника и хванал я здраво през кръста, се оттласна нагоре през отворения капак, борейки се с течението.

Изпита чувството, че е подмятан насам-натам, без да може да се ориентира в посоките.

Хиляда.

Две хиляди.

Три хиляди.

Четири хиляди.

Двамата излязоха на повърхността и на Кавано му се стори, че чува гърмежи, но това бе от водата, блъскаща неспирно скалите. Джейми пое въздух и със свободната си ръка Кавано направи опити да плува.

Ослепи го ярък блясък от фенерче. Бе насочено към него от моста, издигащ се на шест метра над главата му, близо до мястото, откъдето бе паднала колата. Прескот, помисли си Кавано. Е сега вече щеше да си свърши работата докрай. Мъчейки се да доплува към скалите, той всеки момент очакваше куршума, който сигурно нямаше да усети, тъй като щеше да му пръсне главата. Знаеше, че тогава Джейми щеше да се удави, ако, разбира се, Прескот не застреля най-напред нея. Телата им щяха да поемат надолу по течението и да стигнат до морето. А бяхме толкова близко.

— Мръсен кучи син такъв! — извика Кавано извън себе си.

— Какво? — викна в отговор мъжки глас. Не беше Прескот. — Не те чувам. Опитай се да стигнеш до скалите.

На Кавано не му останаха сили да отговори. Ярката светлина продължаваше да го заслепява.

— Забелязах огънатия парапет, спрях и видях как колата потъва! Викнах полицията! Дай още малко. В камиона имам въже!

5.

С кислородна маска на лицето и със система, забодена в лявата й ръка, Джейми лежеше на носилка, която две сестри бързо вкараха през ярко осветения вход на спешното отделение. Часовникът на стената в коридора показваше 00,35 ч.

Загледан в затварящите се врати, Кавано се загърна в одеялото.

— Чух, че си спрял кръвотечението с изолирбанд — каза глас зад него.

Кавано се обърна към Ръдърфорд, чието тъмно лице бе посивяло от умора. И той като Кавано още беше с лепенките от побоя.

— Това трябва да започнем да го преподаваме в Академията — продължи Ръдърфорд.

Кавано с труд успя да изговори няколко думи:

— Радвам се да те видя, Джон.

— Трудно ми е да повярвам, като видях какви усилия положи да не ме видиш.

— Кога се включи?

— Тази вечер. Веднага щом стана ясно, че се ебаваш с нас, няколко души от нашите решиха да отидат в Кармел и да поогледат малко. Всъщност второто ти обаждане го приех на борда на самолета някъде над Охайо.

— И си казал на полицията да ти докладва за инциденти с хора, отговарящи на нашето описание, а?

— Изглеждаше ми разумен ход. Как все на теб се случват такива неща? — Ръдърфорд кимна към входа на болницата. — Ще се оправи ли?

Кавано сведе поглед надолу.

— Не знаят.

— Съжалявам много. Можехме да се опитаме да я отървем.

— Да се опитате? Преди това трябва да се координирате. А нямаше време. Правителството щеше да гледа да пипне Прескот, а не да помага на мен. Нямах право да рискувам.

— Докторите казаха ли кога ще могат да съобщят нещо за състоянието й?

— След четири до пет часа.

— Доста време — каза Ръдърфорд. — Можеш да го прекараш в ареста, но можеш да го прекараш и с нас. Мислиш ли, че вече си в състояние да ни помогнеш в залавянето на Прескот?

6.

В оперативната стая в полицейския участък в Монтерей имаше два реда чинове, по които бяха насядали уморените представители на местното правосъдие и правоохранителните органи, заслушани в думите на Кавано. През цялото време звъняха телефони. И когато някой отговаряше, Кавано напрегнато очакваше да го повикат и да му кажат какво става с Джейми. Поне до този момент нищо такова не се случи.

— В момента един художник подготвя портрет по описанието, което ни даде — увери го Ръдърфорд. — Летищата по цялото крайбрежие са алармирани.

— Според мен той няма да се махне от района — каза Кавано. Лампите неприятно режеха очите с яркия си блясък. — Доколкото Прескот знае, ние сме мъртви.

Мисълта, че в този момент Джейми може наистина да умира, скова гърлото на Кавано.

Все пак той преодоля слабостта си и продължи:

— Казах на Прескот, че правителството не знае, че аз съм го проследил до Кармел. И той ми повярва. В края на краищата, ако работех с правителството, нямаше да бъда сам. С неговата арогантност, Прескот сигурно си мисли, че най-накрая вече е успял да прикрие следите си. Като нищо може да направи неочакваното и да си остане тук. Къде е списъкът, който те накарах да направиш?

Ставаше дума за имената на хората, които са купили или взели на лизинг имоти в района на Монтерей и Кармел в рамките на последните три седмици и които освен това са направили резервации за игра на голф по най-добрите игрища.

Ръдърфорд подаде на Кавано няколко листа.

— Това е засега. В този списък не влизат онези, които са взели под наем имоти чрез брокери. Проверяваме обявите „Дава се под наем“ в местните вестници, за да се опитаме да се свържем със собствениците на имоти, влезли в пряко споразумение с наемателя.

Кавано впери поглед в списъка и му се стори, че осветлението стана още по-неприятно ярко.

— Повече са, отколкото очаквах.

— Районът е доста популярен.

— И как така имената в Кармел са толкова малко?

— Заради скъпите имоти там. Малко хора могат да си ги позволят. Поради това и много малко хора продават.

Кавано продължи да преглежда имената. Огледа купувачите в Пасифик Гроув, Монтерей, Сийсайд, Кармел, общините в Кармел Вали, в Кармел Хайландс, а списъкът сякаш нямаше край.

— Доста персонал е нужен, за да се провери всичко това — отбеляза по едно време Кавано. — И много време и усилия, да не се възбудят подозренията на Прескот, ако се стигне дотам.

— Надявахме се да си спестим това време и усилия, ако някое от тези имена привлече вниманието ти — каза един агент от ФБР.

— Когато Карен е изготвяла новата самоличност на Прескот — предположи Кавано, — не би избрала някое необичайно име. Да не се набива на очи. Нито пък такова, което би свързвало Прескот с предишния му живот по какъвто и да било начин.

Хората от групата като че оклюмаха още повече.

— Освен ако Карен не е имала лошо чувство за Прескот — добави той.

Всички отново наостриха уши.

— Ако Карен е разбрала, че е в опасност — заобяснява Кавано, — може да е избрала за Прескот такова име, което да ми подскаже нещо и така да ме отведе при него.

— Теб ли? — попита един от агентите.

— Тя имаше всички основания да вярва, че ще подгоня всеки, който й стори някакво зло.

— Толкова близки ли бяхте?

— Двамата с брат й служехме заедно в Делта Форс. Той умря в ръцете ми.

Всички се смълчаха.

Кавано отново насочи вниманието си към списъка.

— Името му беше… — Кавано почука с пръст върху едно от имената. — …Бен.

Ръдърфорд се приближи и надникна през рамото му.

— Бенджамин Крамър.

— Кармел Хайландс — добави Кавано.

Той си спомни как бе отбил по един път към Хайландс и бе попитал какво означава името. „Малка община, разположена на нос, вдаден в океана“, му бе отговорил тогава Прескот равнодушно. Копелето живее там, помисли си Кавано. Без да знае, се е намирал само на няколко крачки от дома на Прескот.

— Мислиш ли, че наистина може да има връзка — попита го Ръдърфорд с тон, от който си пролича, че ужасно му се иска да има. — Може да е просто съвпадение.

— Отначало не го забелязах, защото Бен много рядко използваше официалното си име. Винаги се наричаше Бен. Прескот обаче нещо не обича съкратените имена. Още първия път, като се запознавахме, той изрично настоя да му викам Даниъл, а не Дан, а когато създал самоличността на Джошуа Картър, инструкторът ми каза, че името му било не Джош, а Джошуа. На този списък доста от хората се назовават със съкратени имена. Ето — Сам, Стив, Дик. И на този фон Бенджамин звучи ужасно официално.

— Да кажеш нещо за фамилията му Крамър? — попита го един от агентите.

— Преди автомобилната катастрофа, която я прати на инвалидна количка, Карен беше сгодена за един тип, който се казваше Крамър. И когато мръсникът разбра, че уврежданията й са трайни, той развали годежа. Бен казваше, че единственото хубаво нещо от катастрофата било, че я е отървала от женитбата с Крамър.

— Дайте тогава да видим адреса — каза Ръдърфорд. — Кой познава Хайландс?

— Леля ми живее там. — Една от жените детективи грабна телефона.

Ръдърфорд се обърна към един от останалите детективи.

— Във вашия участък има ли подробни карти на населените места в него?

— Компютърна програма и сателитна снимка в интернет.

— Дайте тогава да видим точното местоположение на къщата.

Иззвъня телефон. Един от детективите го вдигна и Кавано се заслуша с надежда, но също и със страх, че може да го викат от болницата, но се оказа за друго нещо.

Друг детектив сложи в компютъра някакъв компактдиск. На екрана се появи карта на улиците в Кармел Хайландс. Детективът натрака адреса.

— Ето. В края на този рид. Точно над океана.

Увеличената сателитна снимка показваше покривите на къщите, вида растителност около тях, както и контурите на улиците. Детективът увеличи образа на къщата, която ги интересуваше.

— Голям имот — отбеляза Кавано.

— В Хайландс повечето са от акър нагоре.

— Голяма къща.

— Ако я сравним със сенките на околните къщи, тя май е само на един етаж.

Жената детектив свърши разговора с леля си и остави слушалката.

— Там всички се познават. Когато този тип се нанесъл, тя му занесла кошница с плодове за добре дошъл. Бил дебел и малко дръпнат. Казал й, че бил на диета. Не трябвало да яде плодове заради фруктозата в тях. Точно тази дума употребил — фруктоза. И след това тя го видяла няколко пъти. Направило й впечатление, че е много отслабнал. Избръснал си главата. Пуснал си брадичка. Каза още, че къщата му се виждала от нейната и прозорците й светели.

— В един и половина посред нощ? — учуди се един от агентите.

— Може да оставя светнато, когато излиза.

— Или пък си събира багажа — каза Ръдърфорд, грабвайки телефона, — което ще рече, че нямаме никакво време.

7.

Изправен на нокти от напрежение и недоспиване, Кавано стоеше зад една от трите полицейски коли, оформящи барикада в началото на тъмната уличка. Безпокойството му за Джейми растеше: той бе телефонирал в болницата, преди да тръгне насам, но все още никой не знаеше какво е състоянието й. С помощта на бинокли за нощно виждане застаналите до него Ръдърфорд и екипът му оглеждаха къщите наоколо, за да насочат накрая вниманието си към тази в края на пресечката. Кацнала на ръба на скалата, ниският й силует би се виждал прекрасно на фона на океана зад нея, ако не бе ярката светлина на всички външни лампи в имота. Няколко прозореца също светеха.

— Още не съм видял някого да мърда зад пердетата — прошепна един от агентите.

— Прескот може да го няма, а лампите са оставени да светят, за да си мислим, че е вътре — отговори му друг.

Въпреки сухите дрехи, с които бе облечен, Кавано скръсти ръце пред гърдите си, за да се постопли още малко. Продължаваше да усеща студа от това, което се бе случило с Джейми, и от още нещо — страха.

— Не виждате никого около пердетата, защото Прескот не обича да минава близо до прозорци.

Вниманието му бе привлечено от някакво движение — измежду дърветата започнаха да излизат фигури. Полицаите водеха стопаните на другите къщи зад безопасната линия на барикадата. Събудени по телефона и предупредени да не палят лампите, на тях им бе казано да напуснат домовете си през задната врата, където ги чакаха въоръжени до зъби полицаи.

— Това последните ли са? — попита Ръдърфорд.

— Шест къщи, шест семейства — отвърна сержантът. — Всичко е чисто.

Зад барикадата — там, където бе спрял един фургон — се раздаде приглушено щракане и почукване, когато облечени в черно фигури започнаха да си слагат снаряжението — двустранна радиовръзка, колани, бронежилетки, очила за нощно виждане и каски. Десетимата мъже от SWAT5 приличаха на космонавти, докато проверяваха и регулираха оръжието и снаряжението си.

Ръдърфорд се приближи до тях. Кавано го последва.

От другата страна на фургона един цивилен гражданин — съсед на Прескот — показваше на командира на SWAT отряда плана с вътрешното разположение на стаите в къщата на Прескот. Мътната червена светлинка, с помощта на която командирът разглеждаше плана, не можеше да се види зад фургона.

— Кога за последен път сте ходили в дома му — попита командирът.

— Преди пет седмици. Малко преди предишният собственик да се изнесе. Двамата с Джей бяхме много близки. Жалко, че се разболя.

— Да са правени някакви ремонти оттогава? Да са идвали работници, нещо такова?

— Не съм виждал.

— Значи положението е следното — направи резюме командирът. — От входната врата се влиза в коридор, после идва холът. Стая, стая за гости и баня отдясно. Вляво са кухнята, още две спални и бани. Кабинет. Доста голяма къща. Това ли са двойните врати, излизащи от хола?

— Да. Отзад има тераса. Висок до кръста парапет, откъдето се виждат скалите и океанът.

— А какво е това в задния край на гаража?

— Пералня.

— А до нея?

— Тъмна стаичка. Двамата с Джей обичаме… — Човекът побърза да се поправи. — …обичахме да правим снимки, преди той да се разболее.

Командирът показа плана на групата си и обясни как ще влязат. Когато никой нямаше повече въпроси, той кимна на Ръдърфорд.

— Готови сме. Когато наредите.

— Искам да подчертая, че ни трябва жив — каза Ръдърфорд.

Значи правителството наистина възнамерява да сключи сделка с него, каза си Кавано.

— Въоръжен ли е?

— Доколкото знаем, разполага с една AR–15, преустроена за автоматична стрелба. Освен това има повече от един 9-милиметров пистолет.

— Ако стреля по нас…

— Имате сълзотворен газ. Имате и светлинни гранати. Ако се наложи да се защитавате, положете всички усилия само да го раните.

— Освен това има и бронежилетка — обади се Кавано.

Командирът се обърна и внимателно огледа Кавано в тъмното.

— Вие ли сте телохранителят?

Кавано не обърна внимание на обръщението.

— На два пъти ми се наложи да работя с него. Изключително опасен е.

Командирът се обърна към Ръдърфорд:

— Казахте ми, че бил биохимик.

— Правилно.

— Някой, който обича да се прави на Рамбо и да размахва пищови.

— И който уби петима души — добави Кавано. — Само за петима знаем. Много е интелигентен. Тези неща му идват отръки. Не го подценявайте.

— Ще му подхвърлим толкова светлинни гранати, че няма да може да чува цяла седмица.

— А казаха ли ви за оръжието, което той изобрети? — попита Кавано.

— Нещо за страха ставаше въпрос май.

— Аерозолно разпръскван хормон.

— Хормон ли? — Командирът го изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Хайде стига глупости“. — Повечето от момчетата ми вършат тая работа вече седма година. Биохимик за тях означава отпуск в сравнение с онова, с което са свикнали да се сблъскват. Някакси сме успели да привикнем към страха. Да се оправяме с него, искам да кажа.

— Разбирам — отвърна Кавано.

Командирът отново го огледа изпитателно, сякаш искаше да каже, че опитът не му позволява да разбира какво чувства един член на SWAT.

— Но докато не опитате въздействието на това вещество, няма да разберете колко мощно е — обясни Кавано. — Ако усетите някаква остра миризма и…

— Тя ще е от посраните му гащи, като ни види как щурмуваме дома му като порой от всички страни — прекъсна го командирът.

— Мисля да вляза първи — каза Кавано.

— Какво? — стресна се Ръдърфорд.

— Знам какво да очаквам. — Сърцето на Кавано се сви при мисълта отново да усети миризмата на хормона, но не можеше да позволи на тези мъже да влязат първи. Те нямаха представа какво ги очаква. — Имам по-добър шанс да…

— Я се вижте на какво приличате — прекъсна го отново командирът. — В това състояние изобщо не бива да влизате вътре. Този тип вече ви е бил веднъж тази нощ, така че какво ви кара да мислите, че няма да го направи пак? Уверен съм, че сте добър телохранител, но това е случай, с който трябва да се заемат истинските професионалисти. — Командирът се обърна към хората си: — Да вървим.

Колкото и да им се ядоса, Кавано трябваше да признае, че наистина пипат като професионалисти. Разделиха се светкавично на две групи и поеха от двете страни на улицата, използвайки за прикритие всяка сянка, всеки храст и дърво. Всичко ставаше бързо, в абсолютен синхрон — хората бяха обучени и опитни както всеки SWAT екип. Само в рамките на няколко секунди вече никой от тях не се виждаше.

Лампите в дома на Прескот започнаха бавно да гаснат една след друга.

— Какво, по дяволите… — каза някой.

— Може да е решил да си легне човекът.

— Или пък лампите са с таймери — обади се един от детективите.

— Трябва да спреш това — каза Кавано на Ръдърфорд.

Във фургона един полицай със слушалки на ушите прошепна:

— Командирът казва, че ще изчака десет минути, за да види какво ще стане. Ако обектът е тръгнал да си ляга, още по-добре, щял да им улесни работата.

Изпитвайки внезапен хлад, Кавано се взираше във външните лампи на смълчаната и тъмна къща. Чувстваше напрежението така, сякаш беше заедно с момчетата от SWAT.

Минаха десет минути. В 4,40 ч. човекът със слушалките се подаде от фургона.

— Влизат.

От сенките се заизмъкваха тъмни фигури и бързо стигнаха до границата на осветление от външните лампи. Спуснали се през двора, двама от тях носеха нещо подобно на таран, хванали го отстрани за дръжките, и без да се спират, с все сила го треснаха във входната врата, която отхвръкна навътре разбита. Кавано си каза, че и другият екип — онзи, дето влиза през задната врата — използва сигурно същия таран. С готови за стрелба оръжия тъмните фигури с каските се хвърлиха вътре. Зад завесите започна да проблясва стробоскоп. Зави сирена.

Виковете и изстрелите започнаха.

8.

— Господи боже, какво става? — запита напрегнато Ръдърфорд. — Каква е тая сирена? Какъв е тоя стробоскоп?

— Прескот — отвърна Кавано.

Виковете и изстрелите като че ли се ожесточиха още повече.

— Викайте подкрепление! — извика Ръдърфорд към радиста във фургона и извади пистолета си. — Трябва да отидем там! Трябва да им помогнем!

— Те се стрелят един друг — каза Кавано.

— Какво?!

— Стрелят по всичко, което се движи! Ако влезеш там — и теб ще застрелят!

— Ама не можем просто да седим и да…

Стрелбата спря. Виковете един по един заглъхваха, но сирената продължаваше да вие. Стробоскопът продължаваше да мига зад завесите с такава честота, че само като го гледаше, му идеше да повърне.

— За бога, не отивай там, докато не ти кажа! — извика той. — Някой да ми даде пистолет!

— Нямаш право.

Кавано грабна едно фенерче от фургона. Докато го вземаше, видя на другата маса и една помпа. Взе и нея.

— Хей, хей! — викна след него радистът.

Преди някой да успее да го спре, Кавано профуча през барикадата. Стигна до първата къща вдясно и използвайки сенките на дърветата, притичваше от едно на друго към стълба пред къщата на Прескот, на който бе прикрепено външното осветително тяло.

Стълбът бе забит отпред, вдясно от къщата на Прескот, и колкото повече Кавано се приближаваше към стробоскопа и сирената, толкова повече забавяше крачка. Когато стигна до последната къща вдясно, той хлътна в двора й, мина покрай потъналата й в тъма страна и излезе в тесния заден двор, където висока до кръста каменна стена разделяше двора от скалата, падаща вертикално към океана. Кавано стигна до високата дървена ограда, разделяща имота на Прескот от този тук — сирената се чуваше и през шума на прибоя. Стълбът стърчеше пред къщата на Прескот, увенчан със сивия правоъгълник на един трансформатор.

Кавано помисли дали да не прескочи оградата, да падне от другата страна и да потърси външното електрическо табло, в което обикновено слагаха и електромера. Прекъсвачът вътре в таблото щеше да спре тока в къщата — и сирената и стробоскопът щяха да млъкнат. Но мисълта да вдигне глава над тази ограда и да се изправи лице в лице с каквато и опасност да имаше от другата страна, го накара да се поколебае. Освен това бе сигурен, че таблото ще бъде заключено и че Прескот ще е измислил някакъв капан, за да попречи на всекиго, който би се опитал да спре тока към къщата му. Като се има предвид, че нямаше почти никакво време, имаше само един избор.

Той вкара патрон в цевта на помпата, насочи я към трансформатора на върха на стълба и натисна спусъка леко дръпвайки рамото си назад, за да обере отката. Пушката гръмна като топ и в трансформатора се появи двайсетсантиметрова дупка. Обаче сирената и стробоскопът продължаваха. Той изхвърли празната гилза и зареди нов патрон с едно движение и стреля втори път. Трясъкът от пушката бе последван от гръмък пукот и светкавица откъм трансформатора. Разхвърчаха се искри, нещо запуши и сирената и стробоскопът спряха.

Домът на Прескот потъна в тъмнина.

Кавано предпазливо се добра до другия край на оградата и надникна над нея към едва виждащия се в мрака дом.

По улицата се чуха забързани стъпки.

Долетяха напрегнати гласове.

Изведнъж до него клекна Ръдърфорд.

— Добре де, като си толкова отворен, сега какво ще правим?

— Преди да се влезе вътре, трябва първо да счупим всички прозорци.

— Да счупим всички…

— За да може бризът от океана да проветри вътре и да издуха миризмата на хормона навън. В противен случай всеки, който влезе, ще се паникьоса до такава степен, че ще започне да стреля по всяка сянка, а останалите живи вътре ще направят същото.

До тях клекнаха още двама агенти. От другата страна на улицата, в сенките на дърветата, заеха позиции и останалите полицаи и детективи.

Единственият звук, който остана, бе приглушеният грохот на вълните, разбиващи се в скалата долу.

Откъм входната врата на къщата се разнесе стон.

— Тони? — подвикна Ръдърфорд на командира.

Никакъв отговор.

— Тони, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Кавано добре знаеше, че това нищо не означава. Ако на Тони му нямаше нищо, може би няма да иска да издаде къде е заел позиция.

Стонът от входната врата отново долетя до тях.

Ръдърфорд измъкна уоки-токито от колана си.

— Да са се обаждали по радиото?

— Нито дума — изпука уоки-токито в отговор.

Кавано чу сирените в далечината.

— На всеки, който не е умрял, ще му изтече кръвта, ако не го отнесем в болница.

— И Прескот да ни очисти един по един, докато се мъчим да ги изнесем — отвърна Ръдърфорд и ни в клин, ни в ръкав изтърси: — Знаеш ли в какво вярват баптистите?

Кавано си каза, че говори така, за да се успокои.

— Не, Джон. Кажи.

— Хората са грешници.

— По-вярно от това, здраве му кажи.

— Нашата единствена надежда е Божията милост.

— Също вярно.

— Е, Бог е милостив — отвърна Ръдърфорд, изправи се и хукна към един бор пред къщата на Прескот.

Кавано поиска да го последва, но краката му изведнъж отказаха. Представил си миризмата на хормона, му се прииска да хукне назад, да се махне от тази къща колкото е възможно по-далеч.

Ръдърфорд вдигна уоки-токито пред устата си и каза нещо. Сирените наближаваха и полицаите и агентите стесниха обръча около къщата.

— Дааа, Бог е милостив — промърмори на себе си Кавано.

Чул още един стон през отворената входна врата, той се оттласна през оградата. Изпитвайки угризения за това, че се е проявил като страхливец, той хукна през двора на Прескот, стигна до стената на къщата между два прозореца, притисна гръб в нея и с две бързи движения на приклада строши и двата прозореца.

Чу трясъка и на други счупени стъкла — полицаите и агентите явно следваха примера му, трошейки стъклата с прикладите на пушките, и притискаха гърбове в стената. Половин минута по-късно всички прозорци от задната страна на къщата бяха също изпотрошени.

Докато чакаха Прескот да започне стрелбата, надигна се лек бриз, зашета из къщата и залюля пердетата на потрошените прозорци.

— Каква е тая миризма? — обади се един от полицаите.

— Махни се от къщата! — викна някой от агентите в отговор.

— Прикрий се! Видях нещо да мърда!

— Не стреляй, ако не си сигурен, че това е обектът — изкрещя Ръдърфорд.

Един от полицаите се отдалечи на бегом от къщата.

Двама от агентите го последваха, препъвайки се от желанието да се махнат по-скоро оттук, да стигнат до барикадата на всяка цена живи.

Кавано се опита да затаи дъх.

Но след малко трябваше да вдиша и усети острата миризма, понесена от бриза. Макар да бе вече доста разредена, подейства му като юмрук в мозъка. Тялото му моментално потъна в пот, устата му пресъхна. Би побегнал ужасен, ако страхът не го бе парализирал. Мъчително бавно, сякаш да удължи мъките му колкото е възможно повече, въздухът отново се раздвижи и отвя последните остатъци от миризмата. Но макар вече единствената миризма, която в момента се носеше из въздуха, да бе миризмата на сол и море, Кавано продължаваше неудържимо да трепери.

— Холът е чист! — извика някой отвътре.

Тъй като бризът бе духнал откъм морето, онези отзад бяха останали незасегнати от хормона.

— Стаята за гости чиста!

— Банята чиста!

Зад потрошените прозорци се виждаха шарещите във всички посоки лъчи на фенерчетата. Агентите и полицаите се вмъкнаха през входната врата. Лъчите на фенерчетата станаха повече.

— Втората стая за гости чиста!

— Втората баня чиста!

— Кабинетът чист!

Докато виковете следваха един след друг и екипът се местеше към различни части на къщата, Кавано се вмъкна през входната врата. Миризмата на хормона не се усещаше изобщо, заместена от миризмата на кордит и мед.

— Махнете барикадата! — извика Ръдърфорд в уоки-токито. — Дайте веднага линейките!

Кавано го видя клекнал пред едно тяло, проснато на пода. Униформата на SWAT отряда отпред бе потънала в кръв. Мъжът бе ударен в лицето.

Кавано се местеше от стая в стая — навсякъде тела и кръв. Но не всички бяха мъртви, слава богу. Някои от тях мърдаха, други стенеха — явно бронежилетките бяха свършили добра работа. Обаче от раните по ръцете и краката можеше да им изтече всичката кръв.

През строшените прозорци той видя проблясващите светлини на две линейки, приближаващи се към къщата. Вниманието му бе привлечено от конзолите със стробоскопни светлини, монтирани в ъгъла на всяка стая. До тях бе прикрепена по една сирена.

— Главна спалня чиста!

— Главна баня чиста!

— Гаражът чист!

— Пералня чиста!

— Тъмната стаичка чиста!

Сред светлината на още повече фенерчета санитарите от линейките хлътнаха в къщата и затичаха от тяло на тяло, полагайки всички усилия да спасят живота на оцелелите.

— Ти беше прав — каза Ръдърфорд. — Стреляли са се един друг.

Кавано кимна към конзолите със стробоскопите.

— Както ги е наредил така, проблясъците сигурно са напомняли на автоматична стрелба. Може дори да им се е сторило, че виждат пред себе си мъж с автомат. Сирените пък са послужили да ги стреснат. И крайният резултат е, че тези момчета вече не са могли да правят разлика между противника и собствените си колеги. Трябвало е само един от тях да изпадне в паника заради хормона — и пукотевицата е почнала веднага. Побъркани от страх, те са се изпозастреляли един друг.

— Професионалисти — каза Ръдърфорд.

— Също както петнайсетината рейнджъри, които изгубили самообладание и се избили един друг в блатата на Флорида… По дяволите, къде е Прескот? — попита Кавано.

Подкреплението пристигна, шарещите лъчи на фенерчетата станаха още повече, докато полицаите и агентите претърсваха непрекъснато къщата.

— Няма мазе, няма таван — каза Ръдърфорд.

— Покривът е наклонен — възрази Кавано. — Под него все пак трябва да има празно пространство.

— Двама агенти го претърсиха сантиметър по сантиметър. Два пъти.

— Когато хората тръгнаха, оня загаси лампите — каза Кавано. — И е свързал стробоскопите и сирените със сензор за движение.

— После се е изнизал през задната врата — продължи мисълта му Ръдърфорд. — Проверете съседните къщи. Изпратете патрули по пътищата и магистралите. Ако върви пеш, няма да стигне много далеч.

— Е точно в това е проблемът.

— Какъв проблем?

— В гаража няма коли. Може би някъде наоколо си е скрил кола.

За първи път в живота си Кавано чу Ръдърфорд да псува.

Уоки-токито му изпука. Един глас, в който Кавано позна радиста от фургона, попита:

— Оня телохранител с теб ли е?

— Застанал е до мен.

— Кажи му, че току-що се обадиха от болницата.

9.

Кавано седеше в ъгъла на ярко осветената стая в интензивното отделение. Срещу него Джейми лежеше в безсъзнание, с бледно лице, с набучени по нея ЕКГ електроди, с болничен халат и покрита с чаршаф, със система в ръката и респиратор в гърлото. Зад нея святкаха и бипкаха монитори за пулса, кръвното и сърцето.

Един от хирурзите, строен латиноамериканец, надвесен над нея, се обърна към него.

— Тя е много силна жена.

— Да — кимна Кавано.

— Ще узная повече след дванайсет часа, но отсега мога да кажа, че жизнеността й е насърчаваща. Имаме причина да сме оптимистично настроени.

Без да сваля поглед от Джейми, Кавано кимна отново.

— Трябва да ви благодари — продължи хирургът. — Щяла е сигурно да умре, преди да стигне до болницата, ако не сте й били залепили раната с изолирбанд.

— Не — отвърна Кавано. — Няма за какво да ми благодари.

Докторът го изгледа озадачено.

— Ако я бях послушал — продължи Кавано, — нямаше изобщо да я ранят.

Мониторът за сърцето бипна.

— Може ли да остана тук? — попита Кавано.

— Обикновено не позволяваме…

Кавано вдигна поглед към него.

— Да — отвърна хирургът.

— Лампите — каза Кавано, присвивайки очи срещу режещата светлина. — Може ли да й сложите нещо на очите.

— Веднага щом приключим, ще загасим осветлението.

— Говоря за сега.

— Ще пратя една сестра за кърпа.

— Благодаря.

Трийсет секунди по-късно Кавано остана сам с нея.

Респираторът съскаше, шипеше и пулсираше с всяко повдигане на гърдите.

— Съжалявам — каза й Кавано.

Мускулите го боляха. Очите му бяха като натъркани с пясък. Затваряйки клепачи, за да се скрие от ослепителната светлина, той се облегна назад в пластмасовия стол и потъна в дълбок сън, който не успяха да нарушат дори сестрите, дошли да й сменят системата.

10.

Някъде около два следобед Кавано караше взетата назаем необозначена полицейска кола по шосе 1 и спря встрани от пътя — точно преди отбивката за Кармел Хайландс, която би го отвела право в къщата на Прескот. Излезе от колата и придържайки се близо до дърветата, закрачи към отбивката. Денят бе прекрасен, с ясно и чисто небе, но Кавано обръщаше внимание само на високите клони на дърветата в самото начало на отбивката. Приближаваше се бавно до тях, извил глава на една страна, и дори сваляше слънчевите си очила, за да ги огледа по-обстойно.

Когато не видя онова, което търсеше, той вдигна бинокъла и с негова помощ продължи огледа на клоните. Стараейки се да не се показва по средата на пътя, той обърна особено внимание на мястото, където клоните се хващаха за ствола. След около десет минути един висок монтерейски бор — вляво, на около дванайсетина метра от началото на отбивката — се превърна в единствен обект на вниманието му. Той фокусира бинокъла в една празнина между клоните и кимна.

11.

Близо до началото на уличката с дома на Прескот Кавано отново спря, излезе от колата и внимавайки да не излиза по средата на уличката, се приближи към пресечката. Сега, когато знаеше какво да търси и очите му вече бяха по-тренирани, му отне само пет минути, за да види миниатюрната камера с око, не по-голямо от десетцентова монета, хваната с метална лента за клона на един монтерейски бор на около десетина метра от началото на уличката. Лентата бе боядисана като кората на дървото. Камерата явно бе от същия вид, който Прескот бе използвал да наблюдава поршето в оня закрит паркинг. „Интернет е пълен с реклами за тях — бе му казал той. — Виж какво прави бавачката на детето ти. Виж как младата дъщеря на съседа прави слънчеви бани“. Или виж как полицията прави засада пред дома ти и се мъчи да те изненада, добави от себе си Кавано. Снощи Прескот е видял всяко наше движение — от момента, в който завихме към Хайландс и направихме барикадата в началото на улицата, до момента на нахлуването на SWAT. Кавано си спомни как лампите в къщата бяха изгаснали няколко секунди след като SWAT тръгнаха. Разбира се, каза си той. Прескот се е надявал, че светналата отвсякъде къща ще забави малко топката и ще му даде известно време, но когато е видял полицията да тръгва, е минал на вариант две — изгасил е лампите, настроил е сензорите на движение и накрая е изпълнил стаите с хормона.

Стараейки се да не попада в обсега на камерата, Кавано се върна при колата. Когато пое по улицата на Прескот, за първи път успя да види ясно къщата му — ниска, модернистична и изградена от дебели каменни плочи. Пред входа се извиваше обрамчена с храсти алея за коли. Вратите на двойния гараж бяха отворени. Целият имот бе ограден от жълта полицейска лента.

Други неща обаче привлякоха вниманието му. Вдясно, близо до стълба, бе спрял камион с вдигната платформа и двама електротехници сменяха трансформатора, който снощи Кавано бе повредил с изстрела си. На алеята отпред бе спрял пикап и един брадат мъж разтоварваше от него листове шперплат. Половината от строшените прозорци откъм предната част на къщата вече бяха закрити от такива листове. Вляво, с фарове към Кавано, бяха спрени две полицейски коли и още един необозначен седан, който принадлежеше на Ръдърфорд.

Пред къщата той направи бавен обратен завой, използвайки всяка секунда от маневрата да огледа ъглите под стрехите, но така, че да не се разбере. Малките кутии по дърветата можеше и да са къщички за птици, но можеше и да крият в себе си камери. След като паркира пред полицейските коли, от къщата излезе Ръдърфорд и го загледа с уморен поглед.

— Жена ти по-добре ли е?

Макар да си бе сменил костюма и да се бе избръснал, Ръдърфорд все още изглеждаше изтощен. От синините по лицето черната му кожа бе добила пепеляв цвят.

— Още е в безсъзнание. — Кавано се насили, за да продължи: — Но хирургът казва, че имала повече жизнени сили, отколкото очаквал. Оптимист е.

— Това е добре — кимна Ръдърфорд с облекчение, макар следващите му думи да прозвучаха малко обидено: — Току-що случайно открих, че името й е Джейми, а не Дженифър.

— Съжалявам.

— Разбира се.

— Смятах, че като запазя името й в тайна, няма да бъде въвлечена в това — обясни Кавано.

— Обаче бе въвлечена, нали?

— Да — отвърна Кавано, — бе въвлечена.

— Защо дойде?

— Няма какво да правя в болницата. Това чакане… — Без да довърши изречението, Кавано се огледа. — Питах се дали не мога да ви помогна с нещо.

— Не виждам с какво — каза Ръдърфорд. — Прескот отдавна го няма. Или е имал скрита кола някъде, или е откраднал някоя. Алармирали сме всички села на север и на юг оттук. Пътна полиция. Летищата. Пристанищата. Гарите. Автогарите. Всичко. Преглеждаме основно колата, която е оставил на панорамния паркинг на пътя. Наблюдаваме също и вана, който държи в оня гараж, дето прибирал поршето.

Под акомпанимента на чукането на дърводелеца, заковаващ поредния прозорец, Кавано кимна към отворената входна врата.

— Оперативната група приключи ли?

— Не намериха нищо полезно. Компютъра и всичките му документи ги конфискувахме. Може там да открием нещо, което да ни подскаже къде да го търсим.

Влизайки, Кавано чу гласове в стаите вляво и вдясно — вероятно агентите и детективите правеха последен оглед. Видяна на дневна светлина, големината на къщата впечатляваше. Скъпата й модернистична мебелировка подхождаше на външната архитектура, макар почти всеки стол, диван, маса или лампа да бяха надупчени от куршуми. Стените и черно-белите снимки на Кармел и региона бяха постигнати от същата участ. Навсякъде имаше пръснати стъкла. През разбитите прозорци отзад нахлуваше лек ветрец и разнасяше миризмата от кървавите петна сред тебеширените контури на пода.

Кавано впери поглед в конзолата стробоскопични лампи, монтирана в един от ъглите. Оцветените в различни цветове крушки бяха разпределени така, че приличаха на някаква украса и нямаше да направят впечатление, ако някой ги видеше отвън.

— Броят на жертвите все същият ли е? — попита той.

— Петима убити. Петима тежкоранени, но положението им е стабилно. Май ще прескочат трапа.

— Е, поне една добра новина.

Кавано прекоси хола, мина през широките врати в другия му край, наведе се под жълтата лента и излезе на терасата, по чиито краища бяха насадени храсти. Отиде до високия до кръста парапет и с интерес надникна. Петнайсетметровата скала бе абсолютно отвесна и стигаше чак до гърмящия прибой. В лицето го лъхна воден прах.

— Пратихме лодки да претърсят долу за труп, ако Прескот е проявил лудостта да се опита да слезе по скалата — каза Ръдърфорд.

— Струва си да провери човек.

Полагайки всички усилия да се държи непринудено, Кавано обърна гръб на парапета и мярна двете къщички за птици, монтирани под стрехите — едната в левия, а другата в десния край. И двете бяха насочени към срещуположния ъгъл. Ако в тях имаше камери — в което Кавано бе сигурен, — Прескот можеше да види всичко, което дойдеше от която и да е страна на къщата.

Когато Кавано влезе в къщата отново, дърводелецът слагаше поредния шперплатов лист на счупените прозорци. Четирима детективи тъкмо излизаха от къщата. Двама агенти стояха и чакаха Ръдърфорд.

— Ще изчакаме и след като пуснат тока и заковат прозорците, ще заключим — каза Ръдърфорд.

Кавано кимна.

Той провери кабинета, спалните и баните. Влезе в гаража и разгледа пералнята и тъмната стаичка.

Ръдърфорд го следваше по петите през цялото време.

Кавано се върна в предната част на къщата, огледа се още един-два пъти, после поклати глава.

— Нали ти казах — заяви Ръдърфорд.

— Поне не можете да твърдите, че не съм опитал.

— Така е. Този път не мога да ти кажа нищо.

— Трябваше да остана в болницата.

12.

— Не, сър — поклати глава сестрата. — Никаква промяна.

— Мога ли да ви помогна? — попита жилестият и мустакат продавач в оръжейния магазин.

— Искам да си купя пушка?

— Каква по-точно?

— Помпа, „Ремингтън 870“, с патрони дванайсетица.

— Да, това е нещо наистина специално. Да не би да сте от правоохранителните органи?

— Не. Защо питате?

— Просто защото повечето полицейски участъци предпочитат този модел. А също и някои американски подразделения за специални операции.

— Така ли? — учуди се Кавано.

— Трябва ми най-якият ъглошлайф, с който разполагате, заедно с няколко резервни диска — обясни Кавано на продавача в железарския магазин.

— Трябва ми неопренов костюм — каза Кавано на продавача в магазина за подводен спорт.

— Трябва ми надуваема лодка, на която да може да се слага извънбордов двигател. — Кавано се намираше в магазина за военни атрибути.

13.

В стаята в мотела Кавано се втренчи в несесера, който Джейми бе оставила на бюрото. Току-що бе позвънил в болницата и отново му бяха казали, че промяна все още няма.

Той свали матрака от леглото и с помощта на стягите, които бе купил в железарския магазин, стегна пушката към рамката на леглото, закрепяйки я така, че цевта да стърчи навън. После хвана ъглошлайфа и започна да реже десет сантиметра от цевта на пушката, скъсявайки я до онази компактност, предпочитана от много полицейски участъци. Работата му отне един час и няколко диска, но той не усещаше времето — имаше да мисли за толкова много други неща.

След поредното телефонно обаждане до болницата („Няма промяна“) Кавано отвори две кутии с федерални „тактически“ патрони. Харесваше този боеприпас, защото едрите му сачми оформяха компактно попадение на дълго разстояние.

За да стесни още повече това попадение, той отвори големия нож, който бе купил в оръжейния магазин, и на едно място на около две-трети от дължината на всеки патрон, на линията, където свършваше барутът и започваха сачмите, направи кръгов разрез. Трябваше да внимава много, за да не разреже патрона изцяло на две половини, но в същото време разрезът трябваше да е достатъчно дълбок, за да може, когато пушката гръмне, изрязаното парче да се откъсне от гилзата и да полети заедно със сачмите, които бяха в него. Целта беше сачмите да не се разлетят, а да останат като компактна маса, чиято поразяваща сила ставаше съкрушително голяма.

14.

След като се стъмни, Кавано подкара по шосе 1 към едно ниско мостче, намиращо се на юг от Пойнт Лобос, близо до Хайландс. Теренът там отговаряше на нуждите му. Освен това бе същото мостче, от което ги бе бутнал Прескот. Спря колата встрани от пътя, изчака платното да се изчисти от фаровете и в двете посоки и търколи скътаната в пакет надуваема лодка по склона надолу. После слезе при нея, наду я с помощта на бутилка сгъстен въздух и я завърза за брега. Притича още два пъти до колата, като внимаваше по пътя да няма коли. Първия път донесе извънбордовия двигател, а втория — плаващия водонепроницаем чувал, в който бе снаряжението му. Неопреновия костюм бе облякъл още в мотела. Сега му остана да свали само спортното сако и да остане по онова, което бе облякъл отдолу. Гумени ръкавици и специални ботуши за гмуркачи допълваха облеклото му.

Той се отблъсна от скалите. После запали двигателя и се насочи към окъпаното в сребриста светлина море, като поддържаше постоянна стометрова дистанция от брега, следвайки извивките на бреговата линия и използвайки светлинките на къщите като ориентир.

Когато стигна до скалата, на която бе построен домът на Прескот, той загаси двигателя и заработи с веслото, приближавайки се съвсем тихо. Тъй като токът вече беше пуснат, отвън и около къщата някои лампи светеха и му служеха за ориентир. Обаче вълните и подводното течение правеха управлението на лодката трудна работа. Потънал в пот, той се мяташе от левия към десния борд и усилено гребеше.

Дойде толкова наблизо, че ако се приближеше още малко, вълните на прибоя щяха да обърнат лодката и да я разбият. Водният прах обля лицето му. След като си сложи качулката, плавниците и маската с шнорхела, той стисна чувала със снаряжението си и се плъзна във водата. За миг водата му се стори толкова студена, че не можа да помръдне. После тя се просмука през неопреновия му костюм и оформи тънък слой между самия костюм и кожата му. Тялото му почти веднага нагря слоя до своята собствена температура, така че само лицето му остана на студено. Подводното течение обаче се оказа изненадващо силно. С цялата сила на краката и ръцете си той се понесе заедно с разбунените води, дърпайки чувала след себе си с връв, завързана на лявата му ръка. Една вълна го повдигна и заплаши да го размаже на скалата отсреща. Сърцето му бясно биеше и за миг той помисли да се откаже и да се върне към лодката, преди течението да я отнесе надалеч.

Но не можеше да си позволи да отстъпи, не можеше да се остави на страха си. Ако го направеше, щеше да бъде първият от много следващи пъти, когато щеше да му се оставя. Вълните го издигаха и спускаха. Той издуха шнорхела си и потопил лице във водата, за да избягва ръбестите скали отдолу, заработи енергично с плавниците и ръцете. Една от вълните го повдигна леко и с все сила го запокити в скалата. Ако не беше неопреновият му костюм, гранитът щеше да одере гърдите му до кръв. Разтърсвайки глава, за да я проясни след удара, той се хвана за една издатина, но докато вълната се изтегляше, го откъсна оттам. Следващата вълна отново го тресна в скалата, но този път протегнатите му да убият удара ръце напипаха една пукнатина и той впи пръсти в нея. Заопипва нагоре за друга пукнатина и я намери. Той се изтегли бавно малко по-нагоре, преди да е дошла следващата вълна. Тя обаче се стовари с грохот в краката му и отново едва не го откъсна от отвесната скала. Вдигна се още нагоре и този път вълните вече не можеха да го достигнат.

Уловен с една ръка за скалата над беснеещия прибой, той си свали маската с шнорхела. Вдишвайки жадно наситения със сол въздух, той я хвърли във вълните долу, после изу плавниците, търкайки ги в скалата, и също ги хвърли във вълните. Намери една слаба издатина, на която да стъпи, постоя малко така, после пое дълбоко въздух и продължи нагоре мъчителното си изкачване. Въздухът около него бе наситен с воден прах. Връхчетата на пръстите на ръкавиците ги бе изрязал, така че сега можеше по-лесно да се хваща за скалата, но останалата част от тях пак пречеше на движенията му, затова трябваше да ги свали. С помощта на зъбите си той ги издърпа една по една и ги хвърли във водата под него. Дланите му моментално изстинаха, но не чак толкова, че да не може да се хваща и задържа.

Той се изтегли още по-нагоре. Връвта, вързана за лявата му ръка, минаваше през специална макара с копче, с което да се спира или пуска въртенето й. Бе пуснал макарата да се върти в момента, в който вълната го запрати в скалата, и сега връвта се развиваше, давайки му възможност да се катери, без да усеща тежестта на снаряжението си. Нагоре, нагоре. Имаше чувството, че пръстите му са се разкървавили, но това нямаше значение. Важното беше, че не се предава. Той намери място за хващане, хвана се, втикна пръстите на краката си в една пукнатина, пак посегна нагоре и този път пръстите му напипаха каменния парапет. Беше стигнал — и по-трудната част от задачата бе вече зад гърба му.

Малките камери, скрити в двата ъгъла на стрехата, бяха насочени почти една срещу друга. Можеха да видят всекиго, който се прокрадне покрай стената, но с ограниченото им от дупките на къщичките зрително поле, бе невъзможно да се види парапетът над скалата. Кавано се изтегли на парапета, седна на него и издърпа чувала. Сложи го долу и около него веднага се образува локва. Почака го малко да се изцеди и през това време огледа къщата. Ъглите на къщата и големият изход към терасата бяха ярко осветени. Също както и прозорците, и вратите бяха закрити с листове шперплат. На долната им дървена част висеше огромен катинар и през тях бяха кръстосани жълти полицейски ленти. На шперплата бе закована табела, на която пишеше, че всеки нарушител ще бъде подвеждан под отговорност.

Кавано дръпна ципа на чувала и извади пушката с рязаната цев и найлоновата торбичка, в която бяха патроните, и я преметна през рамото си. После измъкна големия нож и го закачи на яката на водолазния си костюм. Пак бръкна в чувала и извади шперцовете за отваряне на ключалки. Накрая отметна качулката на неопреновия костюм назад и отново бръкна в чувала да извади очилата за нощно виждане, които бе намерил в магазина за военни атрибути, откъдето бе купил гумената лодка. После ги наниза на шията си.

Напълно готов вече, той се сниши до плочите на терасата и присви поглед към вратите, долният край на които също бе извън полезрението на камерите. Когато се приближи до тях и се изправи до клекнало положение, най-многото, което камерите можеха да видят, бе, че някой забързано отключва вратите. Той отвори, хлътна в тъмната къща, затвори вратите зад себе си, сложи очилата си за нощно виждане и насочи пушката пред себе си.

Очилата придаваха леко зеленикав оттенък на предметите край него. Той провери най-напред хола, после сви наляво и влезе поред в стаята за гости и банята. Тези помещения не представляваха интерес за него, но трябваше да се увери, че не представляват и заплаха. Удовлетворен, Кавано се прокрадна към другия край на къщата, като през цялото време пръснатите стъкла скърцаха под обутите в гума крака. Във въздуха все още се носеше едва доловимата миризма на кордит. В този момент Кавано разбра, че камерите са го заснели да влиза в къщата, защото към миризмата на кордита се прибави и познатата остра миризма на хормона на Прескот.

До този момент в неопреновия костюм му бе приятно топло. Но потта, избила изведнъж от всичките му пори, вдигна температурата му до такава степен, че му се стори, че се намира в сауна. Едва ли не замаян от горещината, той рискува да пусне пушката с дясната си ръка, за да дръпне ципа на костюма. Положението обаче не се промени кой знае колко.

В приземния етаж на Карен той си бе помислил, че е изпитал цялата мощ на хормона, но сега миризмата едва можеше да се понася и той си даде сметка, че е нямал ни най-малка представа колко мощно е оръжието на Прескот. Краката му всеки момент щяха да откажат. Стомахът му се бе свил на топка и бе едновременно палещо горещ и леденостуден. Пулсът му се бе вдигнал до такива стойности, че му се струваше, че всеки момент ще припадне.

Една част от него настояваше веднага да се свие на пода и да се моли този кошмар да свърши. Друга част го караше да се върти все по-бързо и по-бързо, насочвайки пушката навсякъде и във всички посоки едновременно. Температурата на тялото му замъгляваше зеленикавите образи на предметите около него. Заобиколен отвсякъде от въображаема заплаха, без да вижда добре заради нарушеното зрение, той видя човек с пистолет, който се целеше в него от коридора, водещ за спалнята. Малко остана да дръпне спусъка, но разбра, че това е просто сянка и именно тази сянка бе накарала хората от SWAT да се избият.

Единственото предимство на Кавано беше, че той вече бе опитвал действието на хормона и знаеше какво да очаква. Но дори и при това положение, тъй като миризмата бе станала достатъчно силна, за да му се доповръща, в гърлото му започнаха да се надигат първите предвестници на жалки и измъчени хлипове. Трескавото повдигане на гърдите му караше пристъпите да идват и да се оттеглят, да идват и да се оттеглят и всеки път с все по-голяма сила, докато се превърнат в неистов писък, който той потисна, като се спусна по коридора към спалнята.

Нахлувайки вътре, той не посмя да мисли, не посмя да се поколебае, нито пък се опита да си даде сметка за постъпките си.

В просторната спалня имаше голям и луксозен стол за четене, а до него — видеоигра. На стената срещу леглото бе монтиран голям плазмен телевизор, а до него — цяло табло с електроника. Вдясно от телевизора имаше плъзгаща врата, водеща в гардероба. Днес следобед Кавано бе надникнал в гардероба и бе видял провесените на закачалките маркови костюми на Прескот, а зад тях се виждаха прилежно подредените на редове тениски, пуловери и блузи — всичко от маркови и скъпи магазини.

Сега той избута бюрото от мястото му в единия край на стаята и го тресна във вратата на гардероба с такава сила, че счупи пръта, на който се държаха закачалките с костюмите. После бутна на пода таблото с електрониката, дръпна от стената телевизора и го счупи на пода. След като затвори вратата на гардероба и очисти стената от всички неща по нея, той бръкна в торбичката с патроните, извади от нея наушниците и си ги сложи. Треперещите му пръсти едва се справиха със задачата. Острата миризма бе толкова силна, че едва се сдръжаше да не се свие одве и да повърне. Ругаейки под нос, той отстъпи назад, вдигна пушката и стреля в едно място в стената на около половин метър от тавана. Едва удържал се на крака от мощния откат, с който неудържимо треперещото му тяло малко остана да не се справи, той изпита за миг задоволство, че полуизрязаната част се бе откъснала заедно със сачмите, когато патронът се е взривил. Също като миниатюрна граната, по-голямата част от гилзата, заедно със сачмите в нея, изсвистя към горната част на стената и се пръсна в нея, издълбавайки дупка колкото юмрук, в която част от сачмите проникнаха и се пръснаха като шрапнели. В дупката засия някаква призрачна бледа светлина.

Кавано тръсна рязко пушката, стиснал я за предната ложа, изхвърляйки гилзата и зареждайки нов патрон. Побеснял, той отново стреля в стената близо до тавана, целейки се в място на около половин метър вляво от първата дупка. Поредната миниатюрна граната сякаш изряза като с магическа пръчка още една такава дупка. И още една. И от всяка дупка започваше да струи тази бледа, призрачна светлина. „Ремингтън“-ът побираше четири патрона в пълнителя и един в цевта. Кавано бързо изстреля всичките пет, пробивайки още дупки в стената и постепенно слизайки по-надолу по нея. Силната миризма на кордит, изпълнила спалнята, някакси успя да надвие над отвратителната миризма на хормона. Треперещите му пръсти бръкнаха в торбичката за още патрони, заемайки се с почти непосилната задача да ги напъхат в отвора на пълнителя под пушката. Въпреки наушниците, той чу приглушените писъци зад стената точно преди отново да поднови стрелбата.

Той свали мерника по-надолу, някъде на около метър и половина от тавана. Прескот запищя още по-силно, но това не спря Кавано да зареди и пак да стреля, дупчейки стената. От дупките струйна още по-ярка светлина. Спалнята се изпълни с гъст синкав дим. Зареди! Огън! Зареди! Огън! Сега Кавано премести мерника на около метър и половина над пода. Крясъците на Прескот идваха оттам, където се бе скрил от непрекъснато слизащите надолу дупки и се бе притиснал в пода.

— Мислеше, че ще ти повярвам, че си изчезнал? — викна Кавано.

Страхът и наушниците на ушите му правеха гласа му да долита като че ли някъде отдалеч.

— Да, ама видях камерите пред къщата ти!

Кавано зареди помпата и продупчи още една дупка в стената, внимавайки да не слиза по-ниско от метър и половина над пода, принуждавайки Прескот да лежи долу като залепен. Из въздуха отново се разхвърчаха мазилка и трески. От дупката пак струйна бледата светлина.

— Толкова много камери! — Ревът на Кавано бе направо първобитен. — На камерите им трябват монитори! А къде са мониторите?

Кавано проби още една дупка в стената, усещайки как хормонът още малко и ще го накара да се подмокри.

— А къде е големият гардероб, в който се влиза и е тъкмо за къща, голяма колкото тази?

Кавано напомпи и отново стреля. Светлината от мониторите се засили и накрая се видяха и самите монитори, наслагани на редове покрай лявата стена, където изстрелите не можеха да ги засегнат.

— Сигурно не е било трудно да се направи стена в големия гардероб! Нещо, което да завърташ на ос и да го заключваш от другата страна.

Кавано отново дръпна спусъка. Знаеше, че съседите ще чуят стрелбата и ще се обадят на полицията. Не го беше еня. Докато полицията дойде, той щеше да си свърши работата.

— Как го направи, с помощта на вана от оня паркинг? С него ли пренесе строителните материали? — Пушката в ръцете на Кавано отново ревна. — На съседите ти изобщо не им е хрумнало, че разделяш гардероба на две. Полици за мониторите! Вентилационна система, включена към главната! Легло! Любима храна! Преносима тоалетна! Също като едно време, а? Тогава си бе направил бърлога! Сега пак си се наврял в бърлога!

Кавано дръпна спусъка и проби дупка в средата на стената. Светлината от мониторите вече беше толкова силна, че пречеше на очилата му за нощно виждане. Той ги вдигна на челото си.

— Всички толкова се шашнаха от големия ти телевизор на стената, че на никого не му дойде наум, че се криеш зад него. Някой и друг ден по-късно, когато полицията спреше да те търси, щеше да се измъкнеш от къщата по мръкнало, да откраднеш някоя кола и да се озовеш в Сан Франциско, преди още да са разбрали, че колата я няма. Никой нямаше да направи връзката с теб, особено пък след като си избършеше отпечатъците от нея, както съм те учил.

От ръцете и лицето на Кавано капеше пот, докато дръпна спусъка за последно и започна да зарежда отново.

В същия момент откъм дупките затрещя автоматична стрелба и сред лудешки писък на разлетели се на всички посоки куршуми Кавано се хвърли на пода. Секунда затишие, после втори откос тропоса стената над главата му. Разхвърча се мазилка и го посипа с парчета и бял прах. Това е оръжието на Роберто, мина му през ума. Откосът закачи и горната табла на леглото, мигом превръщайки я в трески. Загърмяха лампи и крушки, издрънчаха счупени стъкла от снимките по стената. Кавано успя да надигне глава и съзря проблясващата цев в една от дупките до пода.

Стрелбата изведнъж спря. На Кавано му се стори, че чува приглушена ругатня, чегъртане по метал, сякаш някой се мъчи да отстрани заял патрон. В следния миг онова, което бе останало от стената, цъфна на две и мускулестото тяло на Прескот влетя с рев в спалнята. Бе гол до кръста, с изключение на бронежилетката. Потта по мощните му ръце и голия череп блестеше на светлината на мониторите зад гърба му. В приглушената светлина на спалнята очите му светеха като фенерчета. Острите контури на челюстта и брадичката излъчваха яростта на сгащен натясно хищник. Захвърляйки оръжието си в движение, той прескочи счупения телевизор и се хвърли към Кавано. Ударът бе толкова силен, че му изкара въздуха от дробовете. Бронежилетката допълнително подпомогна удара до такава степен, че съзнанието на Кавано започна да се замъглява. После мощните ръце на Прескот го стиснаха за гърлото и нервната му система получи още един удар. Без да може да си поеме дъх, Кавано усети как костите в гърлото му се огъват навътре, готови всеки момент да се счупят. Вдигна ръце и нанесе едновременен удар и по двете уши на Прескот, който изрева от болка и падна назад.

Жадно вдишвайки въздуха, Кавано се претърколи към мястото, където бе изтървал пушката. Прескот обаче го изрита през ръцете и се добра до пушката първи, дърпайки спусъка. Макар наушниците му като по чудо да седяха на мястото си, тъпанчетата му едва не се спукаха от мощния рев и писъка на патрона само на сантиметър покрай ухото му. Миниатюрният снаряд шибна видеоиграта, скъса се и сачмите мигом превърнаха играта в неузнаваема купчина лъскав метал, пластмаса и платки. Тъй като на Прескот не му бе ясно как точно действа пушката, той се забави, преди да се сети да напомпи, за да изхвърли гилзата и да зареди нов патрон. Това даде възможност на Кавано да скочи върху него. Ударът изпрати двамата мъже на топка във вече потрошената врата, водеща към терасата. Закованият шперплат поддаде и те се търколиха на ярко осветената тераса.

Прожекторите заслепиха за миг Кавано, а Прескот през това време се дръпна от него и вдигна пушката.

— Няма да ти стане работата! — Гласът на Кавано трепереше, раздиран от страх. Силният и хладен морски бриз с лекота изпълваше ноздрите и задъханата му уста. — Успях да заредя само един патрон, когато ти скочи през стената.

— Да бе — отвърна Прескот.

Кавано откачи ножа от яката на неопреновия костюм и щракна острието. Няколко пъти пое дълбоко въздух. Чистият въздух нямаше да отвее ефектите от хормона, но поне щеше да попречи да стане още по-зле.

— Хей, тъпак, къде си тръгнал с нож срещу пищов? — каза Прескот.

— Стар майтап.

— Да, ама само аз май ще се смея. — Прескот дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

— Училището отново отваря врати — каза Кавано.

Докато Прескот зяпаше глупаво празната пушка, Кавано свали наушниците от ушите си. И веднага чу приближаващите сирени.

— Какво ще кажеш за един-два урока по бой с нож? — попита той и пристъпи напред с ножа.

Прескот отскочи назад.

— Едно от най-важните неща е равновесието. — Кавано отново скочи напред.

Прескот отскочи встрани.

— Друго важно нещо е сръчността. — Ножът в ръцете му се превърна в тъмно ветрило, сменящо посоките си с мълниеносна скорост вляво и вдясно, нагоре и надолу.

Прескот вдигна пушката, хванал я за цевта като бейзболна бухалка.

— Трето важно нещо е да знаеш коя част от тялото да поразиш, в зависимост от това дали искаш моментална смърт или… — Тук Кавано направи драматична пауза и довърши: — …бавна такава.

Вдигнал пушката над главата си, Прескот не помръдна. Пое рязко въздух, без да иска, издавайки се, че ще напада, и се хвърли напред.

Пушката описа широка дъга, Кавано сниши глава под нея, порна мигновено дясната ръка на Прескот и се дръпна веднага назад, преди онзи да е замахнал отново.

Прескот не можа да разбере защо от ръката му рукна кръв.

Сирените вече се чуваха по-силно.

Когато Прескот неволно погледна нататък, Кавано се хвърли напред и порна и другата му ръка.

Побеснял от гняв, Прескот пак замахна с все сила с пушката и ахна изненадано, когато Кавано отново се озова под нея и с все сила заби ножа в стомаха му, пробивайки бронежилетката.

С омекнали колене, Прескот залитна назад, втренчил поглед в кървавия нож, който Кавано измъкна от противокуршумната жилетка. Изпод долния й край протече кръв и се разля по долнището на анцуга му. Очите на Прескот се разшириха от смайване — не можеше да повярва, че това, което вижда, е възможно.

— Раната е твърде плитка, за да те убие веднага — каза Кавано. — Има още бая кръв да изтече.

— Как така… — Въпросът на Прескот бе хрип.

— Умно момче като теб може и само да се сети. Жилетката е направена от полимерни влакна. И може да устои само на рязката сила на куршум.

— А ножът е достатъчно остър, за да мине между влакната?

— Браво на теб, взе си изпита. — Кавано отново нападна.

Но Прескот бе използвал кратката пауза да се посъвземе. Вместо да отскочи назад, той изненада Кавано, като захвърли пушката, хвърли се напред и го прегърна, приковавайки ръцете му към тялото, преди Кавано да успее да му стори нещо сериозно, освен леко да го драсне. Вкопчил ръце зад гърба му, Прескот напрегна мускули и стисна с все сила.

Сякаш метални обръчи стегнаха гърдите на Кавано. Не можеше да помръдне гърди, не можеше да диша. Втренчил поглед в очите на Прескот, само на няколко сантиметра от неговите, той усети как главата му се замайва. Ръцете му бяха толкова здраво притиснати към тялото, че не можеше да използва ножа. И бе толкова близо до Прескот, че не можеше да свие коляно и да го тресне в чатала.

С отчаяно усилие той захвана с дясното си стъпало левия глезен на Прескот и го дръпна. В същия момент, в който Прескот се олюля назад, Кавано го бутна и падна върху него, изкарвайки му въздуха.

Прегръдката на Прескот се разхлаби за миг, но това бе достатъчно за Кавано да се освободи. Двамата се изтърколиха в противоположни посоки и се изправиха на крака.

Кавано замахна с ножа.

Прескот се дръпна назад.

Кавано отново замахна.

Прескот отскочи още веднъж, удари се във високия до кръста парапет и се преметна назад.

— Неее! — викна извън себе си Кавано, хвърли се напред и успя да сграбчи лявата ръка на Прескот миг преди да се изхлузи от парапета.

Прескот увисна във въздуха, размахал крака. Едва успя да прошепне:

— Моля те… не ме… пускай.

— Рамото ми още ме боли от куршума ти. — Кавано се бе проснал през парапета и го стискаше здраво. — Не знам колко ще те удържа.

Прескот вдигна и другата си ръка и се вкопчи и с нея в ръката на Кавано. Долу под него тътнеше грохотът на прибоя.

— Умирам от страх.

— Знам — отвърна Кавано. — Благодарение на твоя хормон толкова ме е страх, че не знам дали мога да си контролирам ръцете.

Сякаш за да подчертаят това, изцапаните с кръв ръце на Прескот започнаха да се изплъзват от хватката на Кавано.

— За бога! — ужаси се Прескот.

— Къде е противоотровата?

— Какво?

— Кажи ми къде е противоотровата?

С неистово виещи сирени пред къщата изскърцаха спирачки. Затръшнаха се врати.

— Кажи ми къде е противоотровата и ще живееш.

Ръцете на Прескот продължаваха да се хлъзгат през дланите на Кавано. Опита се да стисне по-силно, но силите не му стигнаха.

Прескот ужасено изпъшка.

Стискайки зъби, Кавано напрегна всички сили и успя да спре хлъзгането.

— Къде е противоотровата?

— Покажи си ръцете да ги видя! — прогърмя гласът на Ръдърфорд иззад него.

Кавано с усилие изви глава и го видя до ъгъла на къщата, насочил пистолета си в него.

— Май трябва да се подчиня. — Кавано се престори, че иска да измъкне ръцете си.

— Не, чакай! — изкрещя Прескот.

— Противоотровата! Къде е?

— В къщата.

— Карай нататък. — Кавано стискаше с всички сили.

— Там, дето се криех! Зад един от мониторите! В червен флакон!

— Дано да не е някой препарат против хлебарки, защото тогава ще съжалиш, че не съм те пуснал.

— Издърпай го!

Ръдърфорд излезе иззад ъгъла, придружен от още няколко агенти и полицаи, всички с пистолети в ръцете. От другия ъгъл също се показа подобна група.

Все още увиснал през стената, стиснал ръката на Прескот, Кавано изви глава назад и попита:

— Какво ще стане с него, Джон? Ще има ли сделка с правителството?

— Вече не. Твърде много хора знаят какво е станало снощи. Вестниците и телевизиите по цялото западно крайбрежие задават въпроси. А също и кабеларките, новинарските мрежи и вестниците по източното крайбрежие. Ако правителството направи сделка със сериен убиец в замяна на онова, което знае, въпросите ще станат още повече. Ще бъде наказан.

— Каквото и наказание да получи, малко ще му е. Прескот, чуй ме — обърна се към него Кавано, изтегляйки го. — В затвора май ще е по-добре да заприличаш пак на бъчвата, която беше, иначе ще станеш обект на романтичните попълзновения на някои романтично настроени души. Или пък обратното — да продължиш с помпането на мускули, та да можеш да им отбиваш атаките. Тогава ще разбереш що е истински страх.

15.

Под безмилостно яркото осветление в интензивното отделение Кавано седеше до Джейми, без да склопи очи, и дебнеше и най-малкото потрепване на клепач или устна.

Респираторът й бе свален. Гърдите й се надигаха и спадаха без негова помощ. Проблясващите и бипкащи монитори на пулса, кръвното и ритъма на сърцето показваха стабилно подобрение.

— Двадесет и четири часа без ни най-малко влошаване — каза лекарят й. — Отличен признак.

Кавано кимна с надежда.

— Защо не отидете да подремнете малко? — попита го хирургът.

В 6,37 ч. сутринта (Кавано отбеляза времето с точност) Джейми най-сетне отвори очи. Огледа се замаяно с още нефокусиран поглед. Но щом го позна, изподраното й лице трепна с любов.

— Разбираш ли ме, като говоря? — попита я той.

Тя кимна едва доловимо, усилието я изморяваше.

— В случай че не, ще ти го повтарям често — каза Кавано. — Веднага щом можеш да се движиш, се връщаме в Уайоминг. У дома. И няма да мърдаме оттам.

С все още недобре фокусиран поглед, тя се опита да се вгледа в него.

— Ако се бях съгласил да се върнем у дома, когато ти искаше, нямаше да те ранят. Не знам какво да правя, за да компенсирам това, но все ще измисля нещо.

Полагайки огромно усилие, тя запита:

— Прескот?

— Намерих го.

Безпокойство замъгли погледа й.

— Жив е. Джон го арестува — успокои я Кавано. Бипкането на мониторите изпълни настъпилата тишина между двамата.

— Искам да ти докажа колко много съжалявам — продължи Кавано. — Ти за мен си най-важната. Отсега нататък няма да има нещо, което да не направя за теб.

Клепачите й натежаха.

— Знам, че засега това ти идва твърде много, за да го разбереш. Но аз ще съм тук и следващия път, като се събудиш, и пак ще ти го повторя. Непрекъснато ще ти го повтарям. — Гласът на Кавано трепна, готов да го подведе. — Докато ми простиш.

Той я погали по ръката.

Пръстите на Джейми едва доловимо отвърнаха на милувката, но това бе достатъчно.

— Ще бъда тук — продължи Кавано. — Усещаш ли колко непоклатима е ръката ми. — Противоотровата даваше резултат. — Аз ще те пазя.

Тя кимна и очите й се затвориха. Докато се унасяше в сън, напуканите й устни леко се изкривиха в нещо, което може би бе усмивка.