Единственият оцелял

1.

Обувките и часовникът. Кавано отдавна бе научил, че една от тайните да си способен протектор е да обръщаш внимание на часовника и обувките. Да вземем например мокасините. Човекът, който ги носи, едва ли може да е обучен похитител или поръчков убиец, защото опитният престъпник знае колко е лесно да изгубиш мокасина си, ако побегнеш или се наложи да се биеш. За тази работа стават само кубинки — или изобщо обувки с връзки. Тънките подметки също са показател, че собственикът на такива обувки е малко вероятно да представлява сериозна заплаха, тъй като дебелите подметки са едва ли не задължителни в боя. Разбира се, притежателят на мокасини или на обувки с тънка подметка също можеше да се окаже заплаха, но в този случай Кавано поне щеше да разбере, че си има работа с аматьор.

Часовниците също даваха на Кавано важна информация. Много от хората от тази среда, обучени през 70-те или 80-те, носеха на китките си ролекси за гмуркачи или за пилоти. Причините за това са две. Първата е издръжливостта на тези часовници при екстремни ситуации — задължително изискване на всеки специалист. Второ — при спешни случаи ролексът се превръща в малко преносимо състояние, което винаги можеш да продадеш.

Не че всеки с ролекс събуждаше подозрение у Кавано. Собственикът му трябваше да бъде някъде над четиридесет години, че и по-стар, да отговаря по възраст на обучение, проведено през 70-те или 80-те. Освен това хората от тази среда с обучение от онова време проявяваха предпочитания към маратонки, дънки, тениски и якета (често кожени), когато ставаше дума за работа. Якето обикновено трябваше да е с малко по-голям размер, за да може да прикрива оръжието. За неопитното око човек, отговарящ на това описание, не би изглеждал необичайно, но такава личност би накарала Кавано сериозно да се замисли.

Колегите му, получили обучението си през 90-те и след това, имаха по-различен профил. Бяха по-млади, разбира се, и часовника, който предпочитаха, бе евтин и незабележим, но все пак способен да понесе удари — нещо от рода на гумираните часовници за гмуркачи, работещ и като хронометър, и който може да се купи от всеки приличен магазин за спортни стоки. Предпочитаха туристически обувки (здрави, дебели подметки), широки рибарски панталони с дълбоки джобове (за да скрият оръжието), торбест пуловер (за да скрият оръжието) и малка раница (за да скрият оръжието). Като се прибави към това и неособено развитото чувство за мода у по-голямата част от хората на улицата, човек, отговарящ на това описание, не би се сторил подозрителен на никого, освен на агент-протектор — какъвто бе Кавано.

Часовниците. Можеха да му разкрият толкова много неща. Веднъж му се случи да изпълнява задача в Истанбул, свързана с охрана. Налагаше се да осигури личната безопасност на един американски милиардер, който трябваше да присъства на преговори в Истанбул във връзка с предстоящо сливане, въпреки заплахите за живота му заради широко оповестяваните му в медиите финансови помощи за Израел. Преди частният му самолет да кацне на истанбулското летище, Кавано бе проверил оживената улица пред него и района в непосредствена близост. Разнообразието в облеклото на хората — традиционни арабски роби, както и безбройните варианти на европейските дрехи — правеше намирането на един общ знаменател много трудно. Обаче часовниците — Кавано го знаеше много добре — рядко лъжеха. Когато забеляза шестима мъже на около тридесетина години, облечени в различни, но еднакво обемисти якета, които сякаш нямаха нищо общо един с друг, но всички бяха обути в обувки с дебели подметки и всички носеха еднотипни гумирани спортни часовници, в главата му светна червена лампичка и му стана ясно, че трябва да намери друг начин да изведе клиента си от летището.

Това не бе нещо, което Кавано вършеше съзнателно. У него това бе рефлективен начин да гледа на света — също както легендарният специалист по сигурността — полковник Джеф Купър, съветваше всеки да поддържа такова състояние на бдителност, което полковникът наричаше „жълт светофар“. Според неговата система на оценка, бялото бе пълна липса на бдителност, оранжевото — повишена бдителност в отговор на постъпили сигнали за опасност, а червеното — вече борба за живот.

В състояние „жълт светофар“ — с една дума, оглеждайки обувки, часовници и други показатели — Кавано слезе от таксито на Кълъмбъс Съркъл и се отправи към Сентрал Парк. Беше около два следобед. Маршрутът, който той пое между дърветата, избягваше пътеките и имаше за цел да разбере дали не го следят. Излезе на Западна 17-а улица и тръгна из пресечките й, избирайки ги напосоки, като все пак гледаше да поддържа посока юг. Изкачи стъпалата от Кълъмбъс Авеню и тръгна да прекосява огромното открито пространство пред Линкълн Сентър.

Едно от полезните неща при повишената степен на предпазливост бе, че поддържа съзнанието му будно във всеки един момент, кара го да си дава сметка за всяка изминала секунда и не само насочва вниманието му към тълпата — нещо типично за Линкълн Сентър, — но също така и към необичайно чистото синьо небе, към приятното слънце, грейнало весело в този майски следобед.

Стигна до прочутия фонтан, седна с гръб към него и направи преценка на обстановката наоколо. Двама младежи си подхвърляха фризби. По пейките седяха ученици, вероятно от близкото училище „Джулиярд“, и четяха читанките си. Делово изглеждащи хора кръстосваха назад-напред между близките сгради. Семейни двойки си бъбреха спокойно. Извръщайки се, Кавано видя, че в другия край на фонтана, зад него, е седнал един бизнесмен. В скута му имаше куфарче и погледът на Кавано го свари тъкмо когато поглеждаше часовника си.

По навик той се премести така, че да може да го огледа по-внимателно. Мъжът бе някъде между трийсет и четирийсет години, среден на ръст и тегло, с късо подстригана тъмна коса. Почти всеки бизнесмен се вместваше в това описание. Черният му костюм изглеждаше скъп и му стоеше превъзходно. Нямаше къде да скрие оръжие. Куфарчето в скута му също изглеждаше скъпо и бе достатъчно блестящо, за да е чисто ново. Когато мъжът кръстоса крака, Кавано успя да огледа едната му обувка. Черна, вероятно кожена, с тънка подметка и толкова нова, че по подметката се виждаха само една-две драскотини. Колкото до часовника…

Кавано нямаше нищо против, че часовникът представлява едно от ония лъскави неща, претъпкани с циферблати и бутони. Вярно, някои бизнесмени предпочитаха да не се набиват в очи, но други се чувстваха направо задължени да носят по себе си какви ли не джунджурии — и един часовник, можещ да работи като хронометър, като в същото време показва часа, минутата и секундата в две различни часови зони, бе доста забавна играчка за някои манталитети. Не, това, което притесни Кавано, бе, че часовникът бе толкова дебел, че ръкавелът на ризата му трябваше да стои откопчан, придавайки му леко раздърпан вид на човек, чиято външност във всяко друго отношение можеше да бъде наречена безупречна.

Мъжът отново погледна колко е часът и насочи вниманието си наляво, към входа на Ейвъри Фишър Хол — една от сградите в комплекса.

В този момент Кавано усети, че някой се приближава към него, и обърна погледа си към висок, строен мъж с едва забележими мустачки и широкопола шапка, която, както той добре знаеше, скриваше оредяваща побеляла коса. Макар че мъжът бе минал петдесетте, от него се излъчваше усещане за жилава сила — нещо присъщо на по-млад човек. Обувките му бяха лъснати така, че на тях Кавано би могъл да се обръсне, ако му се наложеше. Сивият му костюм създаваше впечатление за униформа. Бялата му риза бе разточително колосана. Единствените по-ярки цветове по него бяха червеното и синьото по вратовръзката, които обаче не можеха да прикрият бледността му.

— Дънкан. — Кавано се усмихна и се ръкува с него. — Много жълт ми изглеждаш. Трябва да излизаш по-често.

— Не е хубаво за здравето ми. — Широкополата шапка засенчваше лицето му. Фамилията му беше Уентуърт и тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си навън като член на спецотрядите, а по-късно и като инструктор в Делта Форс, бе претърпял три операции от тежък рак на кожата. — Затова пък ти си хванал тен и за мен. Гледай да се пазиш повече от слънцето.

— Да, озоновият слой непрекъснато изтънява. Още една грижа. — Кавано отново хвърли поглед към мъжа в черния костюм, седнал зад него от другата страна на фонтана. — Обаче денят е много хубав, за да си седи човек вкъщи. И ми дойде на ума, че след като и без това трябва да провериш новата система за сигурност на Линкълн Сентър, можем да се видим тук вместо в офиса ти.

Ставаше дума за Медисън Авеню, където се помещаваше централният офис на Глоубъл Протектив Сървисис — охранителна фирма, която Дънкан бе основал, след като напусна Делта Форс. Само след пет години фирмата вече имаше клонове в Лондон, Париж, Рим и Хонг Конг и всеки момент се очакваше откриването на такъв и в Токио. Репутацията й нарасна до такава степен само поради качеството на агентите, които Дънкан наемаше. Всички бяха бивши членове на спецотряди, като някои бяха едновремешни ученици на Дънкан.

— Как са раните ти? — попита го Дънкан.

— Излекувани.

— Посланикът ти праща много здраве.

— Голям късметлия е той.

— Да. Че имаше такъв човек като теб до себе си.

Кавано не можа да сдържи усмивката си.

— Всеки път щом почнеш да ме четкаш, значи ще искаш нещо от мен.

Дънкан му се усмихна виновно, признавайки, че са го хванали в крачка.

— Смяташ ли, че си готов да се върнеш на работа?

Хвърляйки още един поглед през рамо, Кавано видя, че мъжът в черния костюм изглежда по-напрегнат: пак погледна нервно часовника си и продължи да се взира към входа на Ейвъри Фишър Хол. Разкопчаният ръкавел около дебелия часовник му се стори още по не на място.

В същия миг мъжът видя нещо, което го накара да изправи гръб. Сложил в скута си куфарчето, той допря длани до ключалките му, сякаш се готвеше да го отвори.

— Извинявай за минутка — обърна се Кавано към Дънкан.

Той се изправи и заобиколи фонтана, проследявайки погледа на мъжа към Ейвъри Фишър Хол и червенокосата жена, която току-що бе излязла от сградата. На около трийсетина години, добре облечена и хубава, тя крачеше заедно с някакъв мъж, когото малко след като бе излязла, целуна по бузата за довиждане. После тръгна през откритото пространство. След около десетина секунди щеше да мине през тълпата и да се намира близо до мястото, на което бе седнал мъжът в черния костюм, който продължаваше да я следи неотклонно с поглед.

Кавано се приближи откъм страната, откъдето онзи не можеше да го види, и в същия момент човекът отвори куфарчето малко — колкото да бръкне в него.

Жената идваше все по-близо и в един момент погледна към мъжа, изненадвайки Кавано, защото никой наоколо все още не забелязваше нищо нередно около себе си. Тя закова на място и в същия миг мъжът в черния костюм бутна куфарчето на земята, откривайки пистолета в ръката си.

Случиха се няколко неща почти едновременно. Жената писна, мъжът тръгна към нея и Кавано се хвърли към него, бутайки ръката му нагоре. Измъкна му пистолета, довлече го обратно до фонтана, просна го върху ръба и натисна главата му под водата.

Дънкан се приближи до него.

— Да, наистина се чувстваш по-добре.

— Недей да стърчиш там и да гледаш безплатно шоу, ами вземи да извикаш някое ченге.

Дънкан измъкна телефона от джоба си.

— Не мислиш ли, че трябва да му позволиш да си вземе глътка въздух?

— Не, защото в противен случай едва ли ще ни разкаже за какво става дума.

— Казала му, че иска развод или нещо подобно, и той не е могъл да понесе това, разбира се — каза Дънкан.

— Разбира се. Но искам да знам защо се е изтупал така. Той обикновено не носи костюм. Веднага се познава, защото часовникът му е много голям за ръкавела на ризата му.

— Ако не му дадеш да си поеме въздух, има опасност никога да не узнаеш.

— Ще развали работата — кимна Кавано.

После извади главата на мъжа от водата, погледа го малко как кашля и се дави и го попита за костюма.

След още някое и друго потапяне, мъжът бе принуден да обясни. След като гръмнел жена си, която наистина била поискала развод и имала среща с него в кабинета на адвоката си, той щял да застреля и себе си. Черният костюм, както и обувките, били нови. Оставил инструкции да го погребат с тях.

— Значи горе-долу съм налучкал — каза Кавано.

Но имаше и още. Мъжът гледал часовника си непрекъснато, защото знаел кога излиза жена му от работа и кога е срещата им в кабинета на адвоката й. Един от трите циферблата показвал времето. Друг — времето, което е изминало от момента, в който му е казала за развода, до този момент, а третият показвал колко още секунди й оставало да живее.

Кавано отново му потопи главата във фонтана.

— И така, какво ще кажеш? — попита Дънкан.

— За кое?

— Готов ли си за нова задача?

2.

Хотел „Уоруик“ бе ремонтиран наскоро, но фоайето му, цялото в мрамор и тъмна ламперия, пак навяваше чувство за традиционализъм, характерно за една манхатънска забележителност. Кавано сви вляво и влезе в тихия бар на хотела, където на една маса в ъгъла бе седнала привлекателна жена със зелени очи и интересно изражение. Одобри избора й — гърбът й опираше в стена и пред погледа й бяха всички прозорци заедно с вратата, — макар че, ако мислеше, че я заплашва някаква опасност, той поначало не би й разрешил да се мярка на обществени места.

Тя се казваше Джейми Травърс и доскоро бе живяла с него отшелнически живот в ранчото му в планините около Джаксън Хоул, Уайоминг, откъдето той периодично тръгваше да изпълнява поредната си задача, гледайки да поддържа обучението и по стрелба на високо ниво и да прати някого от колегите да я наглежда, докато го няма. Две години преди това тя бе дала показания за гангстерско убийство, на което бе станала неволен свидетел. Босът на мафията, който бе влязъл в затвора, бе обявил награда за издирването и ликвидирането й. На два пъти насмалко не я убиха въпреки полицейската защита, което накара Кавано да се намеси, възхитен от решимостта й, и да уреди изчезването й. Обявата за награда загуби силата си, след като човекът, който я бе издал, се задави със спагетите си в един федерален затвор и умря. Въпреки невинните обстоятелства около смъртта на боса, Джейми бе убедена, че Кавано има пръст в тази работа, но той отричаше, макар веднъж да й бе подметнал, че единственият начин да ликвидираш заплахата от който и да е мафиотски бос бе да ликвидираш самия него. „Късмет“ бе думата, с която Кавано описваше случката с боса в затвора. Малко след това те се ожениха. Продължиха да живеят в Уайоминг, но не заради отдалечеността на мястото, а заради красотата му.

Дългата до раменете блестяща коса си пасваше идеално с бежовия костюм с панталон и бледозелената блузка. Възхитен от жена си, той побутна стола си така, че да може да седне в ъгъла заедно с нея. Мястото му позволяваше да гледа както входа, така и всички минувачи, минаващи покрай прозорците по Петдесет и четвърта улица и Америка Авеню.

— Какво пиеш? — попита я той.

— Перие с лимон.

Той го опита, наслаждавайки се на кисело-горчивия вкус.

— Как мина следобедът ти? Хубаво ли е да си турист?

— Супер. От толкова време не съм идвала в Музея по съвременно изкуство. Все едно се виждаш със стара приятелка… А как мина твоят?

Той й разказа.

— Значи си приел нова задача? — изненада се Джейми.

— Имахме намерение да летим за вкъщи вдругиден, затова тази работа няма много да ни обърка плановете, особено пък след като смяташ утре отново да се видиш с майка ти. Мислех, че нямаш нищо против да се върнеш у дома преди мен. След седмица и аз ще си дойда.

— Но ти едва си се възстановил от последната работа.

— Тази е лесна.

— Същото каза и миналия път.

— И парите ги бива.

— Имам достатъчно пари и за двама ни — отбеляза Джейми.

Кавано кимна. Доходът му като протектор им позволяваше да отсядат в „Уоруик“, който бе достатъчно комфортен, без да прилича на кралски дворец. Но ако решаха да използват парите на Джейми, които идваха от продажбата на обещаваща интернет фирма, основана от нея в началото на 90-те, когато всички бяха полудели по Мрежата, сега двамата щяха да се намират във ВИП апартамента в „Плаза“ или най-малко в „Сейнт Регис“.

— Защо не ме оставиш аз да се грижа за теб? — попита го тя.

— Глупава мъжка гордост.

— Ти го каза.

Той сви рамене.

— Хората имат нужда от защита.

— И ти точно това правиш. Не трябваше да си давам труда да питам. — Тя го хвана нежно под ръка. — Какво й е лесното на тази задача?

— Клиентът не иска никой да го закриля.

— О? — възкликна отново изненадана Джейми. — Ами какво иска тогава?

— Същото като теб едно време. Да изчезне.

3.

Кавано излезе от колата — двегодишен „Форд Таурус“, даден му от Глоубъл Протектив Сървисис. Освен специалната модификация, включваща състезателен двигател и съответното окачване, изборът бе паднал върху нея заради прашносивия й цвят и ненабиваща се в очите форма, която я правеше толкова незабележима, че бе почти невидима сред останалите седани. В неделя следобед обаче тя бе единственото возило в тази изоставена индустриална зона на Нюарк, Ню Джърси. Той огледа покрития с надписи склад — широка сграда на три етажа, чиито прозорци бяха почти до един разбити. Проядените от ръжда врати зееха отворени, разкривайки нещо, което на пръв поглед приличаше на боклуци, но след това ставаше ясно, че това са бездомници. Оръфаните кашони, в които спяха, се простираха в огромното хале докъдето поглед стига. А в черните найлонови чували държаха скъпоценностите си.

Тъмните облаци хвърляха студена сянка. По реката зад склада бръмчаха шлепове. Един влекач наду сирената си. Някъде далече загромоли гръмотевица. Кавано притисна окуражаващо лакът към 9-милиметровия пистолет, мушнат в кобура под мишницата му. „Зиг-Зауер 225“ побираше осем патрона в пълнителя и един в цевта. Наистина неособено масивна огнева мощ, във всеки случай не и колкото шестнайсетте патрона на беретата, но той бе разбрал, че пистолет, побиращ толкова много боеприпаси, бе малко голям за ръката му и се отразяваше на точността. Девет добре насочени изстрела му се сториха нещо по-добро от шестнайсет шарещи около целта поради лош захват. Освен това, както бе решено от федералните маршали в края на 80-те, лекотата в теглото и изчистеният компактен дизайн бяха направили „Зиг-Зауер 225“ идеалното оръжие при обстоятелства, налагащи криенето му. Но просто за всеки случай, в малко кожено калъфче, закачено отляво на колана под сакото, той си носеше още два резервни пълнителя.

Пронизващият хладен вятър се усили, оповестявайки приближаващия дъжд. От зеещия вход на склада надничаха няколко изпити и брадясали муцуни.

Кавано извади телефона от джоба си и натисна номера „важащ само за днес“, който Дънкан му бе дал.

Докато чакаше да се свърже, на входа се появиха още мръсни лица, някои с враждебно изражение, други — с преценяващо.

От отсрещния край телефонът иззвъня втори път.

— Да? — отвърна мъжки треперещ глас с кънтящ звук, сякаш се намираше в голямо и празно помещение.

Кавано изрече своята половина от паролата:

— Не знаех, че складът е затворен.

— Преди десет години — дойде другата й половина, изречена със същия нестабилен глас. — Името ви е…

— Кавано. А вашето е…

— Даниъл Прескот. Даниъл, а не Дан.

Начинът на представянето също влизаше в паролата.

Към него се обръщаха още и още мръсни и брадясали лица — цяла армия от парцалени кукли, опитваща се да разбере дали новодошлият е враг, благодетел или жертва.

По мазния паваж тук-там започнаха да падат капки.

— Глоубъл Протектив Сървисис има репутацията, че е най-добра — каза гласът. — Очаквах по-засукана кола.

— Една от причините да сме най-добрите е, че не привличаме внимание върху себе си и — което е по-важно — върху клиентите си.

Дъждовните капки започнаха да тупкат по-начесто.

— Сигурно ме виждате — каза Кавано. — Дойдох сам, както поискахте.

— Отвори вратите на колата.

Кавано се подчини.

— Отвори багажника.

Пак се подчини. Човекът сигурно наблюдаваше от подходящо място, което му позволяваше да погледне в колата.

В телефона прозвучаха леки шумове като от нещо метално.

— Ало?

Никакъв отговор.

— Ало? — повтори той.

В отговор звучаха само металическите шумове.

Гръмотевицата този път протътна по-наблизо.

Няколко парцаливи фигури пристъпиха навън от склада. Както и на всички останали, лицата им бяха сипаничави и брадясали, обаче отчаянието в техните очи рязко контрастираше с равнодушието и примирението, които Кавано виждаше в тези на другите. Наркомани, предположи той, и то толкова отдавна подминали времето, когато трябва да си вземат поредната доза, че няма да се поколебаят да я изстискат от някой непознат, проявил неблагоразумието да попадне в ада.

— Хей, дойдох тук да ти помогна — каза той в телефона, — а не да кисна на дъжда.

Отново само металически шумове.

— Мисля, че и двамата направихме грешка.

Той затвори багажника, а след това и вратите. Тъкмо се накани да се качи в колата, когато отново чу треперещия глас:

— Право пред теб. И вляво. Виждаш ли вратата?

— Да.

Беше единствената здрава врата. Затворена.

— Влез — каза гласът.

Кавано седна зад волана.

— Казах „влез“ — настоя гласът.

— След като преместя колата.

Той подкара през настлания с напукан бетон паркинг. Наближил вратата, Кавано направи плавен полукръг и спря колата насочена към посоката, откъдето бе дошъл, готова да потегли веднага, ако се наложи.

— Влизам — каза той в телефона.

Кавано излезе от колата, заключи я с дистанционното и изтича в започналия вече ръмеж. Долавяйки с периферното си зрение някакво движение, той обърна глава наляво покрай склада, където под засилващия се дъжд се бяха събрали още наркомани и го гледаха. Питайки се какво ли ще намери зад вратата (още наркомани?), той пусна телефона в джоба си и направи нещо, което не бе планирал — извади пистолета. Завъртайки дръжката, Кавано забеляза, че макар бравата да бе покрита със слой мръсотия, под него проблясваше повърхността на полиран метал — бравата бе нова. Но не бе заключена. Избутвайки тежката, скърцаща врата навътре, той влезе.

4.

Бързо, колкото ръждивите панти позволиха, Кавано я затвори. Впери поглед към вътрешността и се опита да разбере къде се намира. В дъното се виждаше прашно стълбище с метални стъпала. По перилата му висяха паяжини. От лявата му страна заръмжа мотор на асансьор и той видя затворената му врата. Миришеше на мухъл и отвсякъде лъхаше хлад.

Насочил пистолет към стълбището, а след това и към асансьора, той изви ръка зад себе си да щракне резето и да заключи вратата. Но още преди да го докосне, резето изскърца и с щракане падна на мястото си, задействано дистанционно по електрически път.

Той се концентрира, за да скрие безпокойството си. Нямаше никаква причина да подозира, че се намира в опасност. В края на краищата Дънкан го бе предупредил, че потенциалният клиент, макар и напълно редовен и почтен гражданин, си има своите ексцентричности.

Прескот просто е предпазлив, опита се Кавано да убеди себе си. По дяволите, ако е толкова загрижен за безопасността си, че му трябва платена охрана, напълно естествено е да следи вратите да бъдат заключени. Той е в опасност, а не — аз.

Тогава защо съм извадил тоя пистолет?

Той измъкна телефона от джоба си.

— А сега какво?

Гласът му прокънтя самотно в халето.

Сякаш в отговор, вратите на асансьора се отвориха, откривайки ярко осветена вътрешност.

Кавано мразеше асансьорите — малки, затворени отвсякъде кутийки, готови всеки момент да се превърнат в капани. Нямаше никакъв начин да разбере кой го чака от другата страна, когато вратите се отворят.

— Благодаря — каза той в телефона, — но имам нужда от малко гимнастика. Ще се кача по стълбите.

Очите му постепенно привикнаха с тъмнината на сенките и той забеляза малката камера, монтирана дискретно под стълбите и обърната към вратата.

— Казаха ми, че си искал да изчезнеш. Доколкото мога да видя, ти вече си го направил.

— Не е достатъчно — отвърна треперливият глас.

Но този път дойде не от телефона, а от говорител, скрит в стената.

Кавано затвори телефона и го прибра. В ноздрите му се промъкна слаба и неприятна миризма, сякаш някъде наблизо имаше нещо умряло. Пулсът му се ускори.

Колкото и леко се стараеше да стъпва, металните стъпала гръмко скърцаха.

Стигна до първата площадка и сви нагоре. Неприятната миризма леко се засили. Докато стомахът му предупредително се размърдваше, Кавано стигна до масивна желязна врата. Колебливо посегна към нея.

— Не тая — обади се гласът от стената.

С още по-опънати нерви, Кавано продължи нагоре и след малко стигна до друга врата.

— И тая не — чу се пак гласът. — Между другото, трябва ли да се чувствам по-спокоен, като те виждам с този пистолет в ръката?

— Не знам за теб, но при тези обстоятелства аз се чувствам по-спокоен.

Гласът издаде някакъв звук, който би могъл да мине за горчиво кискане.

Навън се изливаше порой, който блъскаше по сградата, карайки я да потръпва под ударите на капките.

На най-горния етаж го очакваше последната врата. Беше отворена, подканвайки Кавано да влезе в ярко осветен коридор, другият край на който свършваше със затворена врата.

Това е същото като да влезеш в асансьор, помисли си той. Неприятната миризма като че ли бе станала още по-остра. Със стягаща се мускулатура, Кавано не разбираше какво става с него. Една част от съзнанието му настояваше да напусне сградата незабавно. И веднага мисълта му си зададе въпроса: а дали би могъл да я напусне? Въпреки че в яката на сакото си винаги носеше подходящи за отключване кукички и шперцове, Кавано подозираше, че няма да са достатъчни да отворят долната врата. Дишайки малко по-бързо, той се опита да си внуши, че не той, а Прескот е в опасност, което обясняваше, че всички тези неща са просто предохранителни мерки, а не капан, зареден специално за него.

Вдигна поглед към охранителната камера в коридора, в който трябваше да влезе. Да върви по дяволите, каза си той, ядосан от влагата, избила по дланите му. Ако Прескот искаше да ме убие, досега да го е направил. Въпреки силните удари на сърцето си, някаква силна интуиция му подсказа да се примири със ситуацията. Нещо друго обаче му казваше да бяга, в което той не виждаше никакъв смисъл, тъй като нямаше причина да смята, че се намира в опасност. Нетърпелив от тези вътрешни борби, Кавано стигна до твърдо решение и прибра пистолета в кобура. И без това в коридора едва ли би ми свършил някаква работа, помисли си той.

Влизайки, не се изненада, че вратата зад него се затвори и се заключи с трясък.

След здрача в стълбището яркото осветление тук плисна неприятно очите му, но поне острата миризма бе изчезнала. Успял малко да поохлаби опънатите си нерви, той стигна до вратата в края на коридора, врътна дръжката, отвори и се озова в ярко осветена стая, пълна с монитори и електроника. На отсрещната страна се виждаше прозорец, зазидан с тухли.

Това, което обаче привлече вниманието му, бе дебел мъж на около четиридесет и няколко години, застанал пред проблясващата апаратура. Бе с измачкани панталони и също така измачкана бяла риза, изпъстрена от потни петна и плътно залепнала по огромното му шкембе. Пясъчнорусата му гъста коса бе несресана. Имаше нужда и от бръснач. Кожата под очите му бе подпухнала от безсъние. Тъмните зеници на очите му се бяха разширили от напрежение.

Мъжът бе насочил към него колт 45-и калибър. Цевта му потрепваше.

Кавано не изпита ни най-малко съмнение, че ако бе влязъл с пистолета в ръка, мъжът щеше да стреля. Стараейки се с всички сили да диша равномерно, той вдигна ръце, предавайки се на милостта му. Въпреки големия пистолет, чиято цев нервно потрепваше, насочена към него, безпокойството, обзело Кавано по време на изкачването му по стълбите, изглеждаше нищо в сравнение с онова, което този човек сигурно изпитваше, защото Прескот му се стори най-изплашеният човек, когото бе виждал през живота си, като се изключат битките.

5.

— Моля те, не забравяй, че ти ме извика — каза Кавано. — Тук съм, за да ти помогна.

Прескот продължаваше да държи колта насочен към него и зениците му се разшириха още повече. В стаята осезателно замириса на страх.

— Знам номера ти, който важи само за днес, казах ти и паролата — продължи Кавано. — Тази информация може да има само човек от Глоубъл Протектив Сървисис.

— Може да си я изтръгнал от човека, когото те са изпратили — каза Прескот.

Също както и по телефона, гласът му прозвуча нестабилно, но Кавано чак сега разбра, че това не се е дължало на някакъв страничен електронен ефект: гласът на Прескот трепереше просто защото го беше страх.

Вратата зад Кавано се затвори и ключалката гръмко изщрака. Успя да си наложи обаче да не трепне.

— Не знам кой или какво те заплашва, но според мен едва ли може да се намери човек, който да стигне до теб по начина, по който аз го направих, не и след като си се барикадирал тук. Логиката би трябвало да ти подскаже, че не представлявам заплаха.

— Изненадата е най-успешната тактика. — Прескот стискаше пистолета със същата несигурност, каквато звучеше и в гласа му. — Освен това логиката работи срещу теб. Ако един човек не представлява заплаха, каква защита в такъв случай може да осигури?

— Ти не си казал, че имаш нужда от защита. Казал си, че искаш да изчезнеш.

Петната от пот под мишниците на Прескот се разширяваха. Той стоеше и не сваляше изпитателния си поглед от Кавано.

— Първоначалният ми разговор с клиента е винаги лице в лице — каза Кавано. — Трябва да задавам въпроси, за да оценя степента на заплаха. След това решавам каква и колко да бъде помощта.

— Казаха ми, че си бил в Делта Форс. — Прескот облиза нервно сухите си дебели устни.

— Точно така.

Класическото телосложение на всеки член на спецсилите включваше мускулести плещи, спускащи се конусовидно надолу към здрав и стегнат задник — в края на краищата физическата сила е една от целите на интензивните тренировки.

— Много тренировки, а? — каза Прескот. — И това според теб е достатъчно, за да ставаш за охрана на някого?

Опитвайки се да намали напрежението у Прескот, Кавано се засмя.

— Искаш да видиш служебните ми данни?

— Ако искаш да ме убедиш, че си дошъл да ми помогнеш. Ако искаш да работиш за мен.

— Схванал си нещата обратно. Когато водя разговор с потенциални клиенти, то не е защото искам да работя за тях. Понякога изобщо нямам желание да работя за тях.

— Искаш да кажеш, че трябва да ти харесат? — попита презрително Прескот.

— Понякога не ги харесвам въобще — отвърна Кавано. — Но това съвсем не означава, че нямат право на живот. Аз осигурявам закрила, не съдя. С малки изключения. Без наркоистории. Без насилие над деца. Не работя за никого, който е явна гадина. Ти гадина ли си?

Прескот го изгледа смаяно.

— Разбира се, че не.

— Тогава остава само още едно условие, от което ще реша дали искам да те защитя.

— И то е?

— Готов ли си да ме слушаш?

В окото на Прескот се промъкна капка пот и той мигна да я разнесе.

— Моля?

— Не мога да осигурявам закрилата на хора, които не ми се подчиняват — каза Кавано. — Това е парадоксът в нашата професия. Наемаш ме. На теория ти си шефът. Но когато става дума за закрила и сигурност, аз съм този, който издава заповедите. Готов ли си да ме слушаш?

— На всичко съм готов, само и само да съм жив.

— И ще правиш каквото ти кажа?

Прескот помисли малко и след това кимна предпазливо.

— Добре тогава, чуй първата ми заповед. Махни тоя шибан пищов, преди да съм ти го заврял в гърлото.

Прескот примигна няколко пъти и отстъпи крачка назад, сякаш Кавано го бе плеснал. Стисна пистолета още по-здраво, намръщи се и накрая бавно свали дулото му надолу.

— Отлично начало — похвали го Кавано.

— Ако не си този, за когото се представяш, направи го веднага — задъхано каза Прескот. — Убий ме. Повече не мога да живея така.

— Спокойно. Които и да са враговете ти, аз не съм от тях.

Кавано огледа стаята. Вдясно в ъгъла, малко след електрониката и мониторите, видя походно легло, минихладилник, мивка и малка готварска печка. По-нататък се виждаше тоалетна, душ и сифон за оттичане на водата в пода. Хранителните продукти по полиците даваха ясно да се разбере, че Прескот не се тревожи особено за наднорменото си тегло: кутии с макарони и кашкавал, консервирани равиоли и лазаня, кутии с шоколад, други сладки неща, пакети с чипс, каси с класическа кока-кола.

— Откога си тук?

— От три седмици.

Под полиците с хранителните продукти Кавано забеляза и рафт с книги. Повечето бяха научни, с огромна разлика в тематиката — от геология до фотография. На корицата на една от тях имаше цветна снимка на гола жена и, изглежда, беше книга за секса. До нея обаче се мъдреха сборник стихове от Робинсън Джефърс, както и още едно-две томчета за самия него.

— Обичаш ли поезия? — попита Кавано.

— Успокоява душата.

В тона на Прескот се промъкна отбранителна нотка, сякаш му се бе сторило, че Кавано ще му се подиграе.

Той издърпа книгата и я отвори, прочитайки първите редове, попаднали пред очите му:

Прескот се наежи като че ли още повече.

— Знае как да ми грабне вниманието.

Кавано остави книгата на мястото й и продължи да разглежда обстановката. До малкия телевизор бяха наредени видеокасети. Във вкуса на Прескот нямаше точно определен стереотип — трилър с Клинт Ийстууд, до него стара, сълзлива мелодрама с Трой Донахю и Сандра Дий от седемдесетте…

— Виждал съм и по-лоши места за криене. — Кавано помисли още малко. — Бездомници и наркомани като параван. Умно. Откъде разбра за този склад? И как оборудва тази стая?

— Направих го преди година — отвърна Прескот.

— Какъвто и да ти е бил проблемът, значи си виждал, че идва.

— Не точно този проблем.

— Тогава защо…

— Винаги вземам мерки предварително — обясни Прескот.

— Не ми звучи смислено.

— Просто за всеки случай — каза му Прескот.

— За в случай на какво? — Вниманието на Кавано внезапно бе привлечено от някакво раздвижване на един от мониторите. — Чакай малко.

6.

— Какво има? — Прескот се завъртя като ужилен към монитора.

На черно-белия екран се виждаше как десетина опърпани фигури шляпат през дъжда и се събират около тауруса.

— Господи! — промълви Прескот.

— Тия наркомани са направо смайващи — каза Кавано. — Каквото и да оставиш, ако не се навърташ около него, те се опитват да го откраднат. Познавах едно време един, който открадна от баща си двайсет килограма кучешка храна, за да си купи дрога. Но което е още по-смайващо — наркодилърът му приел кучешката храна, вместо да поиска пари. Като нищо след това може да я е изял.

На екрана част от опърпаните фигури, подгизнали от дъжда, задърпа страничните огледала, докато друга част с помощта на някакви железа се мъчеше да свали тасовете.

— Може ли да чуеш какво става навън? — попита Кавано.

Прескот щракна някакво копче на командното табло. Плющенето на дъжда моментално изпълни стаята.

Кавано чу далечния звук от стържене на метал, докато парцаливите фигури се трудеха под проливния дъжд, мъчейки се да разглобят колата му.

— Ей сега ще ви дам за душата, момчета.

Извади дистанционното на колата от джоба си. Бе доста по-сложно от обикновено и по него имаше половин дузина копчета. Прескот го гледаше заинтригувано, докато той натисна едно от тях.

Внезапно стаята се изпълни с пронизителния вой на сирена, който започна да издава таурусът, карайки хората долу да изпуснат импровизираните си инструменти и да се разбягат — жалки, подгизнали подобия на плашилото от Магьосникът от Оз.

Кавано натисна копчето още веднъж и воят спря.

— Готов ли си да излезеш оттук? — обърна се той към Прескот.

— Закъде? — впери разтревожен поглед в него Прескот.

— За някое по-безопасно място от това, макар че, Бог ми е свидетел, и това е достатъчно безопасно. След като екипът ми пристигне, след като се организираме, ще ти дадем нова самоличност и ще те преместим. Обаче искам да знам за какъв вид степен на риск говорим. Защо си толкова уплашен?

Прескот отвори уста да отговори, но спря и отново се намръщи към монитора.

Четирима от мъжете се бяха върнали и отново се насочваха към тауруса.

— Поне инат не им липсва — отбеляза Кавано.

Той натисна друго копче на дистанционното.

Изпод калниците забълва гъст, сивкав дим. Въпреки дъжда кълбетата се разраснаха и обгърнаха наркоманите. Кашляйки и псувайки, те заотстъпваха с несигурни крачки. Свити одве, сякаш се канеха да повръщат, те залепиха длани на очите си и се отдалечиха, олюлявайки се.

Кавано отново натисна копчето и димът спря да излиза изпод калниците.

— Какво, за бога, беше това? — попита Прескот.

— Сълзотворен газ.

— Какво?

— Колата е направена по начина, по който се правят всички коли на Тайните служби. Бронирана е и… — Новата картина, появила се на монитора, го накара да млъкне. — Смайващо. С такава амбиция тия момчета, ако бяха политици, щяха да управляват света.

На екрана още двама наркомани се приближаваха към тауруса.

— Намали звука на говорителя — каза Кавано на Прескот.

Без да задава въпроси, Прескот се подчини.

Кавано изчака двамата да се приближат по-близо до колата и натисна трето копче на дистанционното.

Изпод калниците изхвърчаха малки черни флакони. По форма наподобяващи миниатюрни консервени кутии, те загърмяха начесто и гръмко, разтърсвайки говорителя, макар звукът му да бе намален. Множеството експлозии бяха толкова ярки, че камерата едва успяваше да поддържа контраста.

Когато димът се разнесе, двамата наркомани лежаха неподвижно на бетона.

— Господи боже, ти ги изби! — извика Прескот.

— Не.

— Но гранатите паднаха съвсем близо до тях.

— Това не бяха гранати.

Двамата мъже на екрана се размърдаха.

— Хвърлих им светлинни бомби — каза Кавано.

— Светлинни бомби?

— Прилично на граната, само дето не пръска шрапнели. Обаче ослепява и оглушава за известно време. На тия момчета ще им се сцепят главите от болка.

Двамата наркомани от екрана с усилие се изправиха на крака, притискайки длани до ушите си.

— Обаче тази кола може да хвърля и бойни гранати, ако се налага — продължи Кавано. — Под фаровете й могат да се монтират и картечници. Най-известните диктатори и наркобарони са си поръчвали тия екстри. Обаче в по-луксозни от тауруса коли, разбира се. Повярвайте, господин Прескот, можем да се погрижим за вас.

Кавано отново обърна поглед към мониторите, където една от камерите показваше тауруса от нивото на земята. Виждаше се част от пространството под колата и той присви поглед към някаква белезникава сянка отдолу. После посочи с пръст.

— Тази камера може ли да увеличава образа?

— Всичките го могат.

Прескот завъртя съответното копче, увеличавайки изображението на монитора. Сянката под тауруса прие формата на малка кутия. Господи, сигурно някой от наркоманите я е пъхнал там.

Таурусът експлодира и той стреснато примигна.

7.

Трясъкът от говорителя бе толкова силен, че разтърси стаята. На екрана се видя как таурусът се подметна във въздуха и обхванат в пламъци, се тръшна тежко обратно на бетона, а парчета от него се разлетяха на всички страни.

Прескот стоеше като закован, зяпнал в монитора.

Втора експлозия разтърси стаята. На друг монитор се видя как външната врата, през която Кавано преди малко бе влязъл в сградата, литна като птичка навътре в залата, съпроводена от кълбета дим и пламъци, които моментално изпълниха долната стълбищна площадка. Веднага след тях влетяха трима мъже и макар косите им да бяха сплъстени, а лицата — обрасли и мръсни, в очите им нямаше и следа от равнодушието на бездомника или отчаянието на наркомана. Излъчваха такава спокойна решимост на врели и кипели в битки бойци, каквато Кавано рядко бе виждал.

— Има ли някакъв изход оттук?

Прескот продължаваше да зяпа тъпо в монитора, на който тъкмо се виждаше как единият от мъжете спира с насочен към асансьора пистолет, а другите двама щурмуват стълбите.

— Прескот! — извика Кавано, вадейки оръжието си.

Прескот не помръдна.

Кавано го сграбчи, завъртя го към себе си и го разтърси.

— За бога, чуй ме! Има ли друг изход оттук?

Вместо отговор Прескот се хвърли към едно от таблата и завъртя някакво копче.

— Какво правиш? — попита Кавано.

Прескот впи поглед в друг монитор.

Двамата мъже се появиха в полезрението на камерата в горната част на стълбището. Те се спряха и вдигнаха оръжията си нагоре, сякаш им се бе сторило, че нахлуването е станало твърде лесно и сигурно нагоре има заложени капани.

На монитора, който показваше входа на сградата, през пушеците вътре влетяха още двама опърпани мъже. В ръцете им също имаше пистолети.

Тръгнаха нагоре по стълбите, после спряха също като първите двама. Предпазливо занадничаха ту нагоре, ту надолу, търсейки евентуална заплаха.

— Затваряш стълбището отгоре и отдолу, това ли е? — попита Кавано.

Но на екрана не последва никаква експлозия. Не загърмяха никакви скрити оръжия. От стените не блъвнаха никакви пламъци. Обаче мъжете явно се притесняваха от нещо. Различните монитори показваха мъжа долу пред асансьора, двамата, които току-що бяха спрели в стълбището, и другите двама по-нагоре, вперили тревожни погледи към най-горния етаж, сякаш бяха сигурни, че ще влязат в смъртоносен капан.

От лицата им капеше вода. Отначало Кавано си помисли, че това са капки от дъжда навън, но после разбра, че е пот.

Един от тях изведнъж започна да стреля към горния етаж.

Другите моментално последваха примера му. Най-долу парцаливата фигура, пазеща асансьора, непрекъснато се оглеждаше назад, сякаш бе чула някакъв шум, означаващ опасност. Завъртя се рязко към издуханата от взрива врата и започна да стреля навън в дъжда.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кавано.

Прескот продължаваше да върти копчето, мърморейки си ядосано под носа, сякаш нещо бе отказало да работи както трябва.

— Да. — Той се извъртя рязко към Кавано. — Има друг изход оттук.

Озадачен, Кавано го гледаше как се насочва към лавиците с продукти. После отново присви очи към мониторите, където мъжете на стълбището продължаваха да стрелят. Двама от тях трескаво презаредиха. Другата двойка се извърна и се прицели под тях. Човекът на приземния етаж продължаваше да насочва пистолета си ту към асансьора, ту към зеещия отвор на издуханата врата.

Някакъв шум накара Кавано да извърне поглед от мониторите. Прескот буташе лавиците, които се отместиха със скърцане и разкриха вратата зад тях.

— Къде води тая врата?

— В склада.

Припомняйки си армията от бездомници, която бе видял на идване, Кавано се запита доколко би могъл да разчита на Прескот за помощ.

— Знаеш ли как да се оправяш с оня пистолет, дето го бе насочил към мен?

— Не.

Кавано не се изненада. Той взе колта и видя, че Прескот се е целил в него на предпазител. Нещо по-лошо — когато дръпна затвора малко назад, разбра, че цевта бе празна. Изваждайки пълнителя, той се увери, че в него наистина има обичайните седем патрона. Пъхна пълнителя обратно, щракна със затвора и вкара патрон в цевта. Сега оръжието вече бе готово.

— Резервни боеприпаси имаш ли?

— Не.

И това не изненада Кавано. Тъй като този колт стреляше само ако ударникът му е запънат назад, той го запъна и го сложи на предпазител — начин, предпочитан от повечето професионалисти. След като го мушна в колана си, той извади своя зиг.

Хвърли един последен поглед на мониторите, където видя в стълбището да нахлуват още раздърпани фигури с насочени пистолети. Също както и другите, те изведнъж се заколебаха, сякаш подплашени от нещо, което камерите в стълбището не виждаха.

Обаче изображението, което привлече вниманието на Кавано, беше това в средата, където един мъж със силно набола брада и мръсни дрехи стоеше отвън край остатъците на взривения таурус, който, между другото, още пламтеше, въпреки проливния дъжд. Подгизнал, човекът държеше метална тръба, дълга около метър и половина, която имаше много подозрителна прилика с противотанков гранатомет.

— Прескот, можем ли да разберем какво има зад тази врата?

— Най-горният ред монитори. Вдясно.

На екрана не се виждаше нищо друго освен потънала в здрач метална пътека.

— Отвори вратата! И се дръпни веднага!

С разширени от ужас очи, Прескот освободи заключващия механизъм, хвана дръжката и дръпна вратата, отстъпвайки заедно с нея към стената.

Кавано вече бе насочил пистолета си в пространството отвъд вратата, но не видя нищо освен металната пътека, която бе наблюдавал преди малко на монитора. Беше окачена във въздуха с перила и потъваше някъде в здрача. Складът продължаваше да стене под ударите на дъжда.

— Помниш ли какво ти казах за послушанието?

Прескот едва разлепи устни:

— Да.

— Страдаш ли от сърце? Някаква сериозна болест, която да ти пречи да тичаш бързо?

Прескот с усилие успя да изцеди едно „не“.

— Добре тогава, като побегна през тая врата, веднага хукваш подир мен! И не изоставай!

На средния екран мокрият и мръсен скитник навън довърши зареждането на противотанковия гранатомет. Бе достатъчно къс, за да борави с него с лекота, вдигна го на рамо и го насочи нагоре към зазидания прозорец.

— Давай! — викна Кавано.

Изхвърчайки през отворената врата и прицелвайки се веднага надолу, той чу забързаните му стъпки зад себе си. Част от секундата по-късно с облекчение чу чаткането на обувките му съвсем до него.

После вече не чуваше нищо, защото ушите му писнаха от експлодиралата вътре в стаята зад тях граната. Той усети удара така, сякаш отзад в гърба го блъсна разярен великан и го отпрати със сила напред, и макар че не трябваше да се разсейва, той си представи как разлетелите се на всички страни тухли чупят и мачкат мониторите и електрониката.

Ударната вълна го извади от равновесие, просна го по очи върху пътеката и тресна челото му в метала. Веднага след това върху него се стовари огромната маса на Прескот. Колтът, мушнат в колана, болезнено се впи в хълбока му. Зрението му за миг се замъгли.

Пътеката се разклати.

8.

Прескот изстена.

Пътеката се разклати още по-осезаемо.

Съзнанието на Кавано се проясни. Поемайки болезнено въздух, той се помъчи да изпълзи изпод Прескот. Въздухът наоколо бе изпълнен с дим и прах.

— Прескот.

Едрият мъж се закашля.

Кавано усети мъката в кашлицата му.

— Ранен ли си?

— Не знам… Май не.

От писъка в ушите гласът на Прескот сякаш долиташе някъде отдалеч.

— Трябва да станем.

— Пътеката — предупреди го Прескот.

От люлеенето й назад-напред на Кавано му се стори, че се намира в самолет, подхвърлян насам-натам от буря. Благодарение на обучението си в Делта Форс от това той не губеше равновесие, нито пък му ставаше лошо. Прескот обаче бе съвсем друга работа. Човек, неопитен като него, сигурно бе готов да загуби ума и дума от страх всеки момент.

Около тях панически се въртяха гълъби. От дупките в покрива нахлуваше дъжд.

— Прескот, ще се погрижа за теб. Трябва само да направиш нещо съвсем просто.

— Просто ли? — Прескот се бе вкопчил за него като удавник за спасителя си.

— Много просто.

Кавано си представи тичащите нагоре по стълбите бойци, всеки момент готови да нахлуят в стаята, но не посмя да предаде тревогите си и на Прескот.

— Какво искаш да направя?

— Стани от мен.

Пътеката отново се заклати и Прескот се напрегна.

— Няма нищо по-лесно. — Кавано със сетни усилия се мъчеше да говори спокойно. — Представи си, че правиш лицеви опори.

Прескот не можеше да помръдне.

— Хайде — каза Кавано. — Веднага.

Прескот предпазливо направи усилие да изправи лакти. Сантиметър. Още пет.

Кавано изпълзя изпод масивното му тяло. Мушна пистолета в кобура и се вдигна до клекнало положение, стиснал металните перила на започналата отново да се тресе пътека. Сега, след като прахът се бе слегнал малко, сивата светлина, нахлуваща през счупените прозорци, се оказа достатъчна да помогне зрението му да се адаптира към здрача. Впери поглед към разрушената стая, от която току-що се бяха измъкнали, и видя къде се хващаше пътеката към стената.

Ръждясалите болтове бяха наполовина извадени.

Той се запита колко ли време им трябва на убийците да нахлуят в стаята.

— Прескот, справяш се чудесно. Сега ти остава само да се изправиш.

— Не мога.

Пътеката се разтресе. Кавано едва пазеше равновесие. От дупките в покрива нахлуваше дъжд.

— Тогава пълзи — каза той.

— Какво?

— Пълзи. Хайде!

Той го задърпа и дебелият мръдна няколко сантиметра напред.

— Още. Давай по-бързо!

Кавано отново го дръпна и Прескот пропълзя още малко напред. Порив на вятъра отвън плисна върху им вода.

— Повдига ми се — изпъшка Прескот.

— Ще повръщаш, като се измъкнем оттук. — Кавано се опитваше да отвлече мислите на Прескот към близкото бъдеще.

— Като се измъкнем оттук — промърмори Прескот.

— Точно така. Продължавай да пълзиш. По-бързо. Още малко и ще стигнем до другата врата.

Кавано впери поглед напред и видя, че болтовете от другата страна на пътеката също бяха наполовина измъкнати.

Чу се скърцане на метал.

Някъде отдолу долетя вик:

— Вижте, вижте! Там, на пътеката!

В стаята, където Прескот се бе крил, избумтя експлозия, която издуха вратата, през която бе влязъл Кавано. Убийците нахлуха вътре. Кавано извади пистолета си и стреля три пъти, карайки нападателите да потърсят прикритие. Стреля още три пъти, надявайки се да ги принуди да се крият достатъчно дълго, за да могат двамата с Прескот да стигнат до другата врата. Но докато Прескот се свиваше стреснато от трясъка на изстрелите, пътеката отново се разтърси. Болтовете откъм страната, накъдето вървяха, изхвръкнаха от местата си.

Пътеката се срути надолу.

9.

Ръждясалият метал поддаде. Краят на пътеката остърга стената отсреща и накланяйки се надолу, се превърна в нещо като улей, по който Кавано и Прескот се мъчеха с всички сили да не се плъзнат.

— Хвани се за перилата! — викна Кавано.

Този път Прескот не изчака да му повторят. Дори и в сивата светлина се виждаше колко побелели бяха кокалчетата му от силата, с която стискаше перилата.

Пътеката със скърцане се килна още по-надолу и наклонът стана по-голям.

— Представи си, че перилото е въже! — дойде следващата заповед на Кавано. — Спускай се по него и мести ръцете една след друга.

Изведнъж, с разтърсващ удар, краят на пътеката се стовари в здрача на втория етаж. Силата на удара едва не накара Кавано да се изтърве от перилата.

Двамата с Прескот увиснаха по средата под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо пода.

Кавано се безпокоеше за убийците в стаята над тях. Надяваше се здрачът, който ги обгръщаше, да им попречи да се прицелят точно в тях. Ами оня, който бе извикал отдолу?

— Прескот, забрави за спускането като по въже! Запъни си петите отстрани и се хлъзгай надолу!

Лицето на Прескот бе побеляло.

— Хайде! — викна Кавано. — Гледай мен!

Запънал пети като спирачки, той се захлъзга надолу, помагайки си с ръце на перилата. Шумът от тътрене, който го последва, подсказвайки му, че Прескот се старае с всички сили, го зарадва.

В склада проечаха изстрели. Куршумите идваха от стаята над тях и откъртваха парченца от стената.

На Прескот повече не му трябваше. Той се захлъзга надолу с такава скорост, че обувките му се забиха в раменете на Кавано. Той, от своя страна, също отпусна спирачките, усещайки как дъното на панталоните му всеки момент ще се скъса, но обувките на Прескот продължаваха да го натискат и Кавано се захлъзга надолу с още по-голяма скорост.

Тръшна се на мокрия под долу и се изтърколи встрани миг преди Прескот да се стовари пак върху него. Преди обаче да се погрижи да разбере дали с него всичко е наред, Кавано извади пистолета и приклекна, обхождайки стаята с поглед за човека, който бе извикал.

Една от стените сякаш помръдна. Кавано веднага разбра, че това е бездомник, свил се в мрака. После видя огромните кашони, където бездомниците спяха, както и черните чували за боклук, пълни с бог знае какво. Миризмата на урина и фекалии бе непоносима.

Няколко наркомани пристъпиха напред. Отгоре се разнесе стрелба и изстрелите ги принудиха да се върнат бързо в сенките. Куршумите тропосаха пода.

Ония не могат да ни видят, помисли Кавано. Стрелят напосоки. Ако отвърна на огъня, ще видят припламването от цевта и вече ще знаят къде да се целят.

Водата от покрива продължаваше да се лее около тях. Погледна зад себе си, видя някаква врата и с мъка вдигна Прескот на крака.

Но опитвайки да отвори вратата, Кавано разбра, че е заключена. Изругавайки наум, той потърси друг начин за измъкване оттук, видя стълбището, водещо към приземния етаж, и повлече Прескот към него. Убийците като нищо можеха да го чакат долу на площадката, но се налагаше да рискува.

Откакто се бе запознал с Прескот, бяха минали едва двайсетина минути. Нямаше представа кой е той и защо тези хора искат да го убият. Даже не бе сигурен дали е решил да се заеме със задачата, след като завърши разговора с Прескот и прецени степента на риска. Освен това имаше само думата му, че не е наркотрафикант или пък някакъв друг вид гадина, каквито никога не се бе наемал да закриля. Но това вече нямаше значение. Нападението бе направило избора вместо него. Той и Прескот вече бяха закрилник и закрилян.

Докато сваляше Прескот надолу по стълбите към по-сгъстения мрак, той бързо направи тактическо презареждане. Извади полупразния пълнител, сложи го в джоба си, а в ръкохватката тикна нов.

Вонята стана още по-отблъскваща. Прескот слизаше така забързано, че стъпките му ехтяха из цялото стълбище. Не, каза си Кавано. Ще ни чуят и ще ни застрелят! Дано само шумът от дъжда да заглушава патардията, дето я вдигаме.

Надеждата му обаче не се оправда. Отгоре загърмяха изстрели и около тях се разхвърча отлющена от куршумите мазилка. Дърпайки Прескот към края на стълбището, Кавано замръзна на място, като видя цяла група парцаливци пред себе си. Той вдигна пистолета, без да може да реши кой от тях е истински бездомник и кой — реална заплаха. Повечето от тях вече се бяха снишили, стреснати от гърмежите отгоре и от внезапната поява на двамата непознати сред тях. Като видяха пистолета на Кавано, едва не се хвърлиха на пода.

Но не всички. Някои от тях имаха вид на чакали, които само чакаха жертвата им да се разсее.

Обаче никой от тях не извади пистолет или автомат, макар да имаха много добър шанс срещу един въоръжен човек и клиента, когото той се опитваше да опази.

Над главата си Кавано чу високи и сърдити гласове и веднага след това металната пътека заскърца, сякаш някой се опитваше да слезе по пътя, по който бяха минали двамата с Прескот. Една част от ударната група сигурно вече хвърчеше надолу по стълбището към външната врата. Щеше да нахлуе в склада, да разпръсне опърпаните му обитатели и да продължи да ги търси. През това време останалата част щеше да изтича от другата страна на склада, за да попречи на Кавано и Прескот да избягат оттам, но вероятно още не беше го направила.

Насочил пистолет към парцаливите фигури, Кавано подкани Прескот с жест да го последва към една ръждива врата, подпряна до отвор в стената на склада откъм реката. Но после му дойде наум, че дори и още да не са успели да дойдат да покрият тази част на склада, по горните етажи сигурно имаше добри стрелци на позиция, държащи под прицел непокритата част.

Няма да успеем, помисли си той. През отвора нахлу дъжд и вятър. Сивият ден навън мамеше. Откъм реката изрева сирена на влекач. Толкова близо! Кавано отново си представи как убийците нахлуват в склада, разпръсват опърпаните му обитатели, търсейки…

Разпръсват ли?

— Прескот, връщаме се където бяхме.

— Ама няма ли да се махаме?!

— Ще се махнем, когато аз кажа. — Кавано го издърпа към бездомниците и се обърна към тях: — Имам работа за всички вас.

Те го гледаха като ударени. Някои от тях дори се уплашиха повече от думата работа, отколкото от пистолета в ръката му.

Навън прогърмя гръмотевица.

— Първата ви стъпка по пътя към един независим живот.

Това ги шашна сякаш още повече.

— Работата не изисква специални умения и ако всичко протече по план, утре ще изпратя тук камион, пълен с хранителни продукти и дрехи за всички вас. По-добра сделка от това, здраве му кажи.

Гледаха Кавано така, сякаш говореше на китайски.

— Какво ще кажете? Готови ли сте да започнете работа?

Гледаха го, без да помръднат.

— Супер — каза Кавано. — Ето какво трябва да направите. Виждате ли оня отвор там? Води към друг склад, а след това е реката. Искам от вас да… Прескот!

— Какво?

— Сложи си ръцете на ушите.

Този път нямаше никакви въпроси. Прескот се подчини.

— Искам от вас — продължи Кавано — да мислите за храните и дрехите, които ще получите утре, и… — Той вдигна пистолета си. — …да побегнете в тази посока.

Гледаха го с празен поглед, без да помръднат.

— Бегом!

Тъй като те пак не помръдваха, той стреля над главите им. В сгъстилите се сенки припламването от цевта бе ярко, съпроводено от оглушителен трясък, който накара цялата група да се люшне назад.

— Бегом!

Ушите на Кавано също пострадаха след още два изстрела над главите им, но ужасът накара нещастниците да се раздвижат малко по-бързо, отчаяно мъчейки се да избягат от тоя ненормалник с пистолет в ръката.

Кавано гръмна още веднъж над главите им и този път номерът стана. Всички се впуснаха в панически бяг и се заблъскаха трескаво към изхода, стараейки се на всяка цена да излязат вън на дъжда.

10.

— След тях! — заповяда Кавано на Прескот.

За да добави още един тласък, Кавано стреля за последен път над главите им и така ужаси групата, че тя без никакво колебание се втурна навън в бурята. Бяха може би най-малко трийсетина души и всички побегнаха да търсят някакво прикритие. Кавано буташе Прескот да не изостава от тях. Надявайки се, че хаосът ще отвлече вниманието на нападателите достатъчно, за да ги накара поне за известно време да не стрелят, той усети как студеният дъжд го облива от глава до пети, но двамата с Прескот се втурнаха по бетонната рампа и оттам през нахвърляния из паркинга боклук.

Около тях навсякъде бягаха плашила. Напред някои от тях се наведоха и се промушиха през дупка в оградата. Шляпайки през локвите, Кавано поведе Прескот към дупката. Сложи ръка на главата му и я натисна надолу да го накара да се наведе. Промушвайки се след него, той усети студ, но не от дъжда, а от факта, че сега, след като около тях бяха останали само няколко бездомници, двамата с Прескот се превръщаха в очевидни мишени. Единственото нещо, работещо в тяхна полза, бе разстоянието и трудността да се целиш в движещи се мишени от високо.

Бам! Куршумът, изстрелян отзад, се заби в настилката.

— Прескот, оня склад пред нас!

Бам! Разхвърча се още бетон.

— Почти стигнахме, Прескот!

Бам! Парче бетон свирна току пред челото на Кавано.

— Давай, Прескот!

Кавано не можеше да си позволи да тича както можеше. Трябваше да се съобразява с крачката на Прескот, да го насърчава и да го дърпа за ръкава, когато едрият мъж сякаш всеки момент щеше да се строполи. Но дори и така дробовете му горяха от усилието, докато заобикаляха ъгъла на склада. Скрит от стената, Прескот се наведе и потрепери, трескаво поемайки въздух.

— Успяхме — едва успя да изрече той. — Не мога да повярвам, че…

— Хайде, не спирай!

— Ама трябва да си поема…

— Няма време. — Кавано го задърпа за ръкава. — Хайде!

Той огледа склада изпитателно. Прозорците му не бяха изпочупени. Вътре се виждаха подредени в правилни редици кашони и сандъци. Тук работят, каза си той. С непрестанно обливано от дъжда лице, Кавано се доближи до една от вратите и я изпробва. Заключена. Макар да бе късен следобед, вътре не светеха никакви лампи. Не се виждаше и никакво движение. В това нямаше нищо изненадващо — бе неделя.

Той успя да накара Прескот да се впусне в нещо подобно на бавен тръс и го закара до предната част на сградата, където се озоваха пред по-малки постройки, а по-нататък се пенеше реката. Макар да си личеше, че те се поддържат грижливо, там също не се забелязваше никаква дейност. Все пак трябваше да има пазач, но Кавано не го виждаше и в никакъв случай не би извикал, за да привлече вниманието му, защото щеше да привлече не само неговото. Те вече сигурно търчат с всички сили към склада.

Треперейки под проливния дъжд, от който дрехите му се бяха залепили по тялото, той трескаво обмисляше и отхвърляше варианти. Би могъл да отключи някоя врата и двамата с Прескот да се скрият вътре. Но всяка врата бе наполовина стъклена, с решетки пред стъклената част. Ония трябваше само да надникнат през стъклото на вратата и да видят мокрите следи вътре.

Сложил ръка на лакътя на Прескот, Кавано затича по окъпаната от дъжда пуста улица. Ниско спусналите се облаци и сенките от склада бяха превърнали следобеда в ранна вечер, сякаш всеки момент щеше да мръкне. Идеално за нас, помисли си той. Но няма да е достатъчно. Давайки си ясна сметка, че двамата с Прескот не могат да останат дълго на открито, той затърси място, където да се скрият. Вниманието му за кратко бе привлечено от голям казан за боклук, но той бе пълен, пък и без това можеше да се превърне в капан. Ония като нищо щяха да го проверят.

— Да почина малко — едва успя да каже Прескот. Умората вече сякаш бе по-голяма от страха и той с усилие местеше крака.

— След малко.

Бутайки го нататък по улицата, Кавано отново си помисли дали да не отвори някоя от вратите. Щеше да мине време, докато нападателите разберат в коя сграда се крият. Щеше да им трябва и време, докато претърсят самата сграда. А същевременно той щеше да повика помощ от Протектив Сървисис.

Експлозиите и изстрелите вероятно вече бяха накарали някого от околността да се обади на полицията, но експлозиите може да бяха минали за гръмотевици. Колкото до изстрелите, шумът от дъжда навярно ги е заглушил, а може и да бяха нещо обикновено в тоя квартал. Но дори и полицията да дойдеше, тя щеше да усложни нещата още повече, вместо да ги улесни. В края на краищата, както убийците се бяха маскирали като бездомници, не можеше ли някои от тях да се маскират като полицаи? Кавано нямаше да знае дали да им вярва или не. По-добре беше да се осланя само на Протектив Сървисис. Щеше да позвъни на Дънкан. Подкрепление щеше да дойде след…

Колко? Петнайсет минути? Едва ли. Половин час? Може би. Няма гаранция. И спасителите как щяха да разберат в коя от многото сгради се крият двамата?

Не трябва да спираме, помисли си Кавано. Дясната му ръка стискаше пистолета, а с лявата буташе Прескот да подтичва. Пред тях се появи още една ограда. Обаче този път в нея нямаше дупка. Затова пък имаше здрава метална порта с ключалка. До нея се издигаше табела с надпис:

Продължавайки да трепери, Кавано поведе Прескот натам. Вътре в двора на фирмата се виждаха два мотокара, самосвал, един пикап и очукан, ръждивочервен седан, който изглеждаше най-малко на двайсет години.

Господи, моля те, нека в резервоара да има бензин! Кавано издърпа кукичките и шперцовете от яката си. Прибирайки пистолета в кобура си, той се почувства ужасно уязвим. От инструментите избра два, които ставаха за ключалката, и заработи едновременно с двата — с единия въртеше, а с другия избутваше щифтовете. Десет секунди по-късно вратата бе отворена.

Тъкмо бе затворил вратата и бе повлякъл Прескот през паркинга, когато в началото на улицата, между два склада, се появиха няколко души. Заслушан в забързаните им стъпки и гневни подвиквания, той забута Прескот към ръждивочервения седан и го накара да клекне зад него. Чак сега видя, че цветът му не се дължи толкова на червената боя, колкото на най-обикновена ръжда.

Пробва шофьорската врата и откри, че е отключена. От строителната фирма явно смятаха, че оградата е достатъчна предпазна мярка за кола, прилична на ръждясала купчина ламарина. Гласовете на мъжете се чуваха вече по-ясно. Ако дойдат по-близо до оградата, ако разберат, че портата е отключена…

Полузаслепен от леещия се неспирно дъжд, Кавано отвори вратата. Той се промъкна вътре, седна на дясната седалка, опря крака в кормилната колонка и хванал с две ръце волана, го нави рязко и с всичка сила към себе си. Блокиращото устройство се счупи и воланът вече можеше да се върти свободно. Той дръпна ръкохватката за отваряне на капака и отново излезе навън, за да го вдигне. От кормилната колонка навън в двигателя излизаше дебел сноп жици. Знаейки кои точно кабелчета му трябват, той извади от яката си една безопасна игла, прободе две от тях и щракна иглата, затваряйки веригата. Двигателят изръмжа и запали.

Звукът му накара мъжете да се спуснат насам и гласовете и стъпките им загърмяха съвсем наблизо.

Без вече да се старае да ле вдига шум, Кавано тресна капака на двигателя и набута Прескот в колата.

— Сложи си колана!

Блъсна лоста за скоростите на първа и настъпи газта.

— Свали си стъклото!

11.

Ръждясалата кола изненада Кавано, като се стрелна напред със смайваща готовност. Някой явно се грижи за тоя двигател, мина му бегло през ума.

— Свали си стъклото! — викна отново Кавано и Прескот, вече явно дошъл на себе си, се подчини. — Изхлузи се към пода! — Кавано извади пистолета си.

Предницата се заби в портата, фаровете се пръснаха и дясното крило на портата се завъртя като бясно на пантите си. Насочил пистолета през отвореното дясно стъкло, Кавано стреля по двамата мъже, които бяха най-близо. Те тъкмо бяха тръгнали да проверяват портата. Виждайки как тя се отваря с трясък, те за миг застинаха изненадани и сега се хвърлиха встрани, подгонени от куршумите на Кавано.

Затворът на пистолета остана отворен. Пълнителят бе празен. Завивайки рязко вляво, за да избегне среща с други убийци, Кавано не можеше да освободи ръцете си, за да зареди пистолета с последния пълнител, висящ от колана му. Налагаше се да разчита на колта, който бе взел от Прескот.

Измъкна го от колана си и го сложи между двете седалки. Засега нямаше да може да стреля. Бе твърде зает да управлява колата, която бясно поднасяше ту на една, ту на друга страна по мократа и омазана с машинно масло настилка. Дъждът се изливаше с такава ярост върху предното стъкло, че той едва виждаше тясната улица пред себе си. С лявата си ръка трескаво заопипва около кормилната колонка, завъртя лостчето на чистачките и откри, че работи само едната — тази пред шофьора. И то само на една скорост — най-бързата.

Докато чистачката се мяташе като обезумяла напред-назад, задното стъкло бе пробито от куршум, който излезе през покрива точно над главата на Кавано. Той също се изхлузи надолу, гледайки напред над ръба на таблото, като се стараеше да представлява колкото е възможно по-малка мишена, макар да знаеше, че ако куршумът влезе през багажника, имаше вероятност да мине през него, да пробие задната и предната седалка и пак да го стигне.

Не го бе грижа дали ония стрелят по резервоара, който според бензиномера бе три-четвърти пълен. Вярно, от евентуалните дупки по него можеше да изтече гориво, но щом не стреляха с трасиращи куршуми, опасност от експлозия нямаше. Тези басни, как резервоарите се подпалваха от обикновени куршуми, можеха да се видят само по филмите. Ако изобщо резервоарът играеше някаква роля в такива ситуации, тя бе да спира куршумите да не влязат в купето.

Най-доброто решение за ударната група бе да стреля в гумите. Но дори и тогава щетите щяха да бъдат далеч по-малки, отколкото би могло да се очаква. Изстрел от пушка или откос от автомат можеше да пръсне гумата на парчета. Но ако куршумът е от късоцевно оръжие, гумата обикновено задържаше въздух за около седем-осем километра — разстояние, което би позволило на Кавано да избяга от преследвачите. А ако се наложеше (беше му се налагало два пъти), щеше да продължи да кара по голи джанти.

Още един куршум проби задното стъкло. Този път мина през цялото купе и изхвръкна през предното стъкло. Кавано го усети как свирна покрай главата му. Усети полъха от него. Но нямаше време да мисли, че е минал на косъм, нямаше време да мисли и за Прескот, който се бе свил толкова плътно до пода, колкото му позволяваше коремът.

Единствената му грижа в момента бе да се взира през дъжда и лудо мятащата се наляво и надясно чистачка и да настъпва газта. От една странична улица изхвръкна черна дълга кола и с поднасяне спря, затваряйки пресечката напред. От нея наизскачаха въоръжени мъже и насочиха пистолетите си иззад колата. Но преди да започнат стрелбата, им стана ясно, че вместо да устроят клопка на Кавано, те я бяха устроили за себе си, защото той нямаше време да спре. Увереността по лицата им бе заменена от паника и всички се пръснаха към сградите от двете страни.

— Прескот, стегни се! Яко ще се треснем!

Носейки се шеметно към колата, затворила пресечката, той видя, че от двете й страни няма място да я заобиколи. Можеха да се измъкнат по два начина. Първият бе да опъне ръчната спирачка и да навие волана на четвърт оборот, като по този начин завърти колата на 180 градуса, обръщайки я на място — така наречената „запетайка“. Веднага след това пуска ръчната и дава газ в обратната посока.

Това обаче не решаваше проблема, защото обратната посока щеше да ги заведе право в ръцете на убийците отзад. Освен това поради хлъзгавата настилка маневрата може би нямаше да бъде изпълнена с необходимата точност. Затова оставаше вторият начин.

Кавано погледна километража. Деветдесет и пет. Много бързо. Потънал в пот, той вдигна крак от газта и се опита да задържи хлъзгавите си длани на волана в положение „два без десет“.

Бе ясно, че удари ли колата под прав ъгъл, вероятно щеше да убие и Прескот, и себе си — набрана неустоима кинетична енергия срещу неподвижна маса. Но начин да се оцелее от катастрофата имаше. Това, което трябваше да направи, бе да промени съотношението между кинетичната енергия и неподвижната маса.

— Дръж се, Прескот!

Намаляйки скоростта на седемдесет, той се прицели там, където колата тежеше най-малко — в багажника, който му се падаше отдясно. В същото време сви толкова плътно вдясно, че щеше да удари колата пред себе си само с левия фар.

Ударът го разтърси здраво. Подготвен за отмятането на главата назад, той се сви надолу и притисна рамене и глава в облегалката. Но дори и при това положение вратът му едва не се схвана от напрежението да задържи главата си притисната към облегалката.

Вместо сто процента енергия да ударят сто процента маса, прецизният начин, по който Кавано блъсна другата кола, намали и двете стойности с две-трети. Разхвърчаха се стъкла, затрещя огънат метал. Спрялата кола се завъртя около предните си гуми, багажникът й отхвръкна назад, откривайки отвор, през който Кавано, настъпвайки отново газта до пода, прелетя като вятър.

Зад тях убийците преодоляха изненадата достатъчно, за да открият огън по отдалечаващата се кола. Кавано продължаваше да се свива, надничайки над ръба на таблото, и слушаше как куршумите се забиват в корпуса на колата, а някои от тях прелитат със свистене през вече почти несъществуващото предно стъкло. Един от тях се заби дори в таблото. Друг откърти побеснялата чистачка.

Без предно стъкло, задъхвайки се в ледените струи на дъжда, Кавано продължаваше да се носи напред по тясната улица. Някъде отдалеч се чу воят на сирени.

— Прескот, как си?

Никакъв отговор.

Между два порива на вятъра Кавано забеляза наближаващата пресечка и натисна спирачката, готвейки се за завой. Гумите се хлъзнаха по мократа настилка като по лед. Той вдигна крак от спирачката като опарен и остави двигателя на колата да действа като спирачка. Но дори и при това положение пресечката остана зад тях, без той да успее да завие.

— Прескот, кажи нещо! Добре ли си?

Сгушен плътно до пода, Прескот се размърда.

— Радвам се, че пак си с нас.

Воят на сирените наближаваше, а отпред се появи още една пресечка. Този път Кавано успя да забави достатъчно, за да вземе завоя без поднасяне.

Временно избегнал участта да бъде мишена, гласът му бодро прозвуча:

— Ранен ли си?

— Не.

— Тогава седни като хората и бъди полезен с нещо.

— Не се чувствам добре.

— Аз също съм имал и по-добри дни. Слушай сега. Тъй като трябва да карам, ти вземи телефона от сакото ми и звънни на този номер. — Кавано му го издиктува. — После ми дай телефона, за да извикам помощ.

— Да, помощ — промърмори Прескот.

— А след това — продължи Кавано — ще ми разкажеш дума по дума защо тия типове искат да те убият.

12.

— Те не искат да ме убият — отвърна Прескот.

— Моля?

— Искат да ме хванат жив.

Студ, доста по-различен от този на бръскащия го през потрошеното предно стъкло, стисна сърцето на Кавано. Докато вдигаше поглед към огледалото да види дали не ги преследват, чувството му за реалност се промени драстично, карайки го да погледне на нападението под съвсем друг ъгъл. В склада, когато онези стреляха, Кавано си бе помислил, че не могат да ги уцелят заради мрака в сградата и заради дъжда, леещ се през дупките в покрива. Сега си даде сметка, че изстрелите са били внимателно пресмятани, предназначени не да убият Прескот, а да го спрат. Ако някой от двама ни е можело да бъде убит, то това съм бил аз, помисли си той. Единственото действие на ударната група, което не пасваше на тази теория, бе стрелбата с гранатомета, но то също можеше да намери обяснение. Връщайки събитията назад, Кавано си даде сметка, че експлозивната мощ на гранатата е била по-малка от нормалната. Пораженията, които нанесе на сградата, можеха да бъдат далеч по-големи. Целта на намаления заряд е била да замае, а не да убие.

— Аха. — С облекчение, виждайки улично движение през дъжда, Кавано остави складовете зад себе си и зави, стигайки до някакви паянтови къщи покрай магистрала. — Маскирали са се като бездомници, смесили са се с тях и са чакали удобен момент да те хванат неподготвен. Когато съм се появил и аз, са сметнали, че ситуацията се променя, и са нападнали, преди да се подготвят напълно.

Сирените напред приближаваха.

— Обади се по телефона — повтори Кавано. — Набери номера, дето ти дадох.

Прескот най-сетне го набра.

— Ето. Звъни.

Докато посягаше с дясната ръка към телефона, Кавано реши да изпита Прескот и каза:

— Чуваш ли сирените? Искаш ли да отидем при полицията?

— Не — отвърна веднага Прескот.

— Защо?

— Никаква полиция не искам — натърти той.

Преди да успее да го пита още нещо, отсреща се чу гласът на Дънкан:

— Глоубъл Протектив Сървисис.

— Обажда се Кавано. На положение „червено“ съм.

Кавано си го представи как се изправя като ужилен.

Думите на Дънкан едва се чуваха през свистящия вятър и бръскащия дъжд:

— Предавателят на местоположението ти в тауруса не работи. Не те виждам на екрана.

— Забрави за тауруса. Двамата с Прескот се намираме в една открадната кола.

Стискайки здраво волана с лявата ръка, Кавано притисна телефона по-силно към ухото си.

— Дай си координатите.

— Ще включа заглушител. — Кавано натисна един от бутоните в дъното на телефона. Ако онези отзад имаха скенери за мобилни телефони, нямаше да чуят нищо. — Още съм в Нюарк. Отдалечавам се от реката. Виждам пред себе си натоварено движение, но не знам коя е магистралата.

— Брой на противника? — Напрежението в гласа на Дънкан си пролича.

— Може би осем души.

— Гонят ли те?

— Не знам. Може да съм… — Префучавайки покрай паянтовите къщи, той отново вдигна глава към огледалото за обратно виждане. Тъкмо щеше да каже: „се измъкнал“, когато от ъгъла, покрай който бе минал преди малко, изхвръкнаха две коли и с поднасяне се втурнаха подире му. — Да. Гонят ме.

Кавано мина покрай един изход и видя табелата.

— Пътувам на север по път двайсет и едно. — Забелязал още една табела, той добави: — Намирам се на магистрала „Маккартър“.

— Щом се отдалечаваш от реката и пътуваш на север по път двайсет и едно… — Кавано си го представи как се взира в картата на компютърния екран. — …продължавай напред в тази посока. След около петнайсет километра ще стигнеш до пресечка с път три. Поеми на изток, а след това на север по Седемнайсета. Ще успееш ли да стигнеш до „Титърбороу“?

Дънкан имаше предвид летището „Титърбороу“ — четвъртото по големина летище в района на Ню Йорк, след „Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“. Разположено точно където се пресичаха път 17 и 46, близо до междущатска магистрала 80 в Ню Джърси, „Титърбороу“ се намираше на двайсет километра от центъра на Манхатън, ако се минеше по моста „Джордж Вашингтон“. Бе обозначено като „помощно летище“, което означаваше, че обслужва фирмени, частни и чартърни полети, облекчавайки натовареността на по-големите летища наоколо. Тъй като повечето клиенти на Глоубъл Протектив Сървисис бяха шефове на фирми, на това летище агенцията разполагаше с офис и хеликоптер, макар по тях да бяха разлепени фирмените знаци на „Атлас Авионикс“, която всъщност бе дъщерна фирма на Протектив Сървисис.

— В момента се намирам в офиса на „Титърбороу“ — долетя гласът на Дънкан през воя на бурята. — Тъкмо правим предаване.

Което в превод на нормален език означаваше: след като е бил охраняван в Манхатън, от бронирана кола клиентът се прехвърля на фирмения им самолет, откъдето щяха да го поемат агенти от друга фирма. Излетеше ли самолетът, работата на Протектив Сървисис приключваше.

— Можеш ли да се добереш дотук?

— Мога не мога — трябва.

Кавано погледна бензиномера, чиято стрелка бе паднала от три-четвърти на половин резервоар, показвайки колко гориво е изтекло от дупките.

— Обади ми се след десет минути — каза Дънкан. — Дотогава ще съм уредил срещата.

Кавано прекъсна връзката и сложи телефона до колта. Вдигна поглед към огледалото и видя, че двете коли се включват в движението по магистралата. Поради дъжда повечето автомобили наоколо бяха запалили фаровете си, но двете коли се носеха напред, тъмни като призраци.

Воят на сирените постепенно заглъхна в далечината.

— Прескот, ти не ми отговори на въпроса. — Кавано избърса водата от лицето си и се съсредоточи върху надминаването на един камион. — Защо не искаш да отидем при полицията?

— Няма да знаят какво да правят с нас. Имаме пистолети. Возим се в открадната кола. Господи! — Лицето на Прескот бе позагубило малко закръглеността си, напрежението бе опънало кожата му по него. — Ще ни разпитват на улицата. После в участъка. И когато накрая ме пуснат, ония вече ще са имали време отново да се подготвят.

— Така е. — Кавано отново избърса лицето си. — Но според мен ти не искаш да имаш работа с полицията поради друга причина.

— Същата причина, поради която не бих се обърнал и към Агенцията за борба с наркотиците.

— Агенцията за борба с наркотиците? Те пък какво общо имат с…

Кавано изпита внезапно и неприятно усещане, че Прескот май накрая щеше да се окаже наистина гадина.

— Хората, които ни преследват, работят за Хесус Ескобар. — Страхът оцвети лицето на Прескот с цвета на омазаната му бяла риза.

На Кавано му стана още по-лошо. Хесус Ескобар бе един от най-големите наркобарони в Южна Америка. Той отново хвърли бърз поглед в огледалото и видя, че двете коли скъсяват разстоянието.

— Ти ми каза, че това няма нищо общо с наркотици. Не се занимавам с охрана на наркодилъри.

— Казах ти, че не съм наркодилър. И това е истината. Но не съм казал, че това няма нищо общо с наркотици.

— Не ми звучи смислено.

— Чувал ли си за биолаборатория Д. П.?

— Не. — Кавано се гмурна в облака водни пръски, вдигнат от поредния камион.

— Д. П. означава Даниъл Прескот. Тя е моя. Нещо като научноизследователска лаборатория за високи биотехнологии. — Зениците на Прескот се разшириха още повече, когато се обърна и погледна към носещите се след тях коли. — Ако беше чувал за биолаборатория Д. П., щях доста да се стресна. По-голямата част от работата ми е за правителството…

Кавано внезапно изпита неприятното предчувствие, че знае какво ще чуе.

— …Като част от последната кампания срещу наркотиците, ме наеха да проведа научни изследвания върху онзи дял от мозъка, който отговаря за пристрастеността. — Емоциите караха Прескот да говори забързано. — Пристрастеността е много сложно нещо. Не е ясно дали някои хора се пристрастяват поради психологически или физически причини. — Той заговори още по-бързо. — Различни типове личности се пристрастяват към различни ефекти. Пасивните търсят депресанти. Активните — стимуланти. Но понякога е и обратно…

Преследвачите вече бяха на около сто метра от ръждясалия седан.

— …Идеята беше — продължи Прескот, — че ако успея да намеря общ знаменател, физически спусък, общ за всички типове личности — в мозъчната кора или например в хипоталамуса, — може би ще е възможно да се намери начин този спусък да не се задейства. И пристрастяване няма да се получи.

Преследвачите вече бяха толкова наблизо, че Кавано успя да види броя им — по четирима в кола. Единият шофьор бе с мустаци. Другият бе с бръсната глава. В очите им гореше ловна страст.

— И успя ли да намериш това… как го каза… спусъка за пристрастяване?

— Не.

Кавано се опита да познае по какъв начин щяха да действат преследвачите. Прескот им трябва жив, каза си той. Затова сигурно няма да стрелят и по мен. Не и при тази скорост. Не им трябва катастрофа, в която Прескот като нищо може да загине. Единственият им избор е да ме изблъскат от пътя.

— Не можах да намеря спусък, който да деактивирам, за да попреча на пристрастяването — каза Прескот. — Вместо това намерих — нека Бог се смили над душата ми — лесно за производство химическо вещество, което може моментално да предизвика пристрастяване. Към себе си. Много е евтино за производство. Не му трябва никаква сложна апаратура. И производственият процес не предизвиква токсични странични ефекти, нито пък експлозии или пожари, както понякога става при производството на някои незаконни наркотици…

Кавано вече почти не отделяше поглед от огледалото. Носейки се стремително през водните пръски, двете коли вече бяха само на двайсетина метра от седана.

— …Веднага щом оповестих резултатите от изследванията си — продължаваше Прескот, — агенцията, за която работех, се уплаши до такава степен, че прекрати изследователската програма.

Едната от колите зае позиция зад седана, а другата мина отляво. Ще се опитат да ни изтласкат от пътя, помисли си пак Кавано.

— …И изведнъж се появи Агенцията за борба с наркотиците и конфискува всичките ми изследвания — говореше Прескот. — Накара помощниците ми и мен да подпишем декларация, че ще пазим всичко в тайна. Не че сътрудниците ми знаят кой знае колко. Аз съм единственият, който знае формулата…

Кавано огледа движението напред и взе решение.

Гласът на Прескот се разтрепера. Думите му излизаха сега като порой, сякаш не можеше да ги спре.

— …Обаче Ескобар сигурно има информатор в Агенцията. Изследванията ми бяха толкова добре охранявани, че дори и хората на Ескобар не биха могли да проникнат. Единственият им избор съм аз. Искат да ме хванат и да ме накарат да им разкрия формулата.

— За бога, защо тогава Агенцията не се заеме с охраната ти?

— Опитаха се. Но въпреки това хората на Ескобар направиха опит да ме отвлекат. Точно тогава се възползвах от суматохата, изплъзнах се и успях да се укрия в склада.

— Който си успял да оборудваш предварително — вметна Кавано. — За всеки случай.

— Но не можех да стоя там вечно. Храната щеше да ми свърши. Исках да разговарям с хора. Уморих се от страх.

— Ще се постарая да оправим нещата. — Кавано свали стъклото и видя как едната кола бавно се плъзга, за да застане до него. — Знаеш ли как се зарежда пистолет?

— Не.

Има си хас, помисли си Кавано. Беше се наканил да му даде единия от резервните пълнители на зига и да го накара да го зареди. Сега обаче нямаше време да му обяснява как става това. Налагаше се да се осланя на колта на Прескот.

Колата отляво зае позиция и изведнъж с трясък се заби странично в седана.

— Виж дали коланът ти е стегнат — каза бързо Кавано.

Колата отново блъсна седана отляво. Чу се скърцане на метал. Стискайки волана с лявата ръка, той взе колта с дясната.

— Дано да е наред.

Прехвърли пистолета в лявата си ръка и сега караше с дясната.

Колата отляво удари седана за трети път, опитвайки се да го изблъска в аварийната лента.

Коригирайки посоката на движение, променена от сблъсъка, Кавано свали предпазителя с палец.

13.

Ако масата на две коли е еднаква, те могат да се блъскат една в друга доста дълго време, и ако шофьорите им ги бива, нито една от тях няма да бъде изблъскана извън пътя. Бедата бе там, че колата, блъскаща ръждясалия седан на Кавано, беше по-голяма и по-тежка. Законите на физиката бяха на нейна страна. След известно време по-голямото й тегло щеше да изблъска Кавано в аварийната лента.

Би могъл да стреля по шофьора, но тъй като той непрекъснато криволичеше, рискуваше да засегне някоя друга кола и да убие пътниците в нея. Или пък куршумът можеше да мине през шофьора и да продължи нататък, попадайки в отсрещното платно, и да засегне невинен човек.

Но имаше и друг начин.

— Прескот, закрий си ушите.

Ушите на Кавано не бяха престанали да пищят, откакто бе започнал стрелбата. Сега се подготви да ги натовари още повече.

Натисна здраво газта и колата се хвърли напред. Подминал за малко колата отляво, той подаде колта през стъклото, прицели се в капака на двигателя и стреля седем пъти, изпразвайки пълнителя толкова бързо, колкото можеше да дръпне спусъка. Под капака вентилаторът се разхвърча на парчета. От радиатора блъвна вода. От дупките по двигателя пръсна масло и заедно с парата от радиатора, замъгли предното стъкло на преследвача.

Затворът на колта остана отворен, което означаваше, че пистолетът е празен. Кавано веднага прибра оръжието обратно, за да даде на ония да разберат, че стрелбата е свършила и че няма нужда да отвръщат на огъня. И без това се страхуваха да престъпват заповедта на Ескобар и да стрелят по шофьора на кола, в която се намираше Прескот. Стрелковата мощ на колта бе повредила колата достатъчно и тя започна да губи скорост. Изоставайки, обвита в черна от маслото пара, повредената кола кривна към аварийната лента.

Колата зад Кавано се опита да компенсира загубата, като увеличи скоростта и блъсна задната броня на седана. Освен че ги поразтърси малко, това не оказа влияние върху способността на Кавано да задържи седана на пътя. Макар тактиката да изглеждаше ефектна отстрани, тя не даде почти никакви резултати. Когато преследвачът удари седана още веднъж, той трябваше само да докосне леко педала на спирачката и задната кола не можеше да направи нищо друго, освен да го тика напред. Това даде на Кавано да разбере, че шофьорът на задната кола има незначителен опит в блъскането на коли.

В тази борба има само една ефективна маневра. Обаче първо трябваше да заеме подходяща позиция. Той неочаквано сви в аварийната лента и натисна силно, но не докрай спирачките. Регулираше силата на натиска посредством скоростта на едва доловимите вибрации върху педала. Деветдесет и осем процента натиск му осигуряваше спирачна мощ, като в същото време му даваше възможност да запази контрол върху колата. Сто процента биха означавали, че бързо нарасналите вибрации изведнъж ще спрат, блокирайки колелата, и седанът ще се превърне в два тона плъзгаща се ламарина без управление.

Той изостана назад от преследващата го кола, отпусна спирачките и бързо я застигна, все още без да напуска аварийната лента. Прицелвайки се внимателно, чукна с левия си преден калник задния десен калник на колата пред него в идеално изпълнен вариант на Прецизно обездвижваща техника. Така наречената ПОТ маневра не изисква никакви усилия — само лека целувка с предния ляв калник.

Физиката отново влезе в правата си. Колата отпред се завъртя на 180 градуса — предницата се обърна срещу движението — и пътниците в нея се оказаха лице в лице с Кавано. В същото време задницата й се завъртя надясно и колата кривна в аварийната лента. Въртеливото движение не преставаше и тя отиде докрай, забивайки се в мантинелата отстрани. През това време, кривнал веднага вляво, за да избегне сблъсък, Кавано излезе отново на магистралата и настъпи газта.

— Прескот, погледни назад. Други коли излязоха ли от пътя? Катастрофи?

Прескот се озърна назад.

— Не. Божичко, две коли се завъртяха, но се задържаха на пътя. Вече всичко е спокойно. Не мога да повярвам, че се справи. Ти ни измъкна!

— Не — отвърна Кавано.

— Но…

— ПОТ маневрата рядко поврежда другата кола — отвърна Кавано.

— Какво?

— Ако колата не се е повредила, като се е ударила в мантинелата, ония типове скоро пак ще ни подгонят. — Кавано впери поглед в бензиномера. Стрелката показваше вече една четвърт. — Освен това резервоарът ни е доста надупчен. Скоро ще се изпразни.

Някъде отдалеч долетя нов вой на сирени.

Кавано погледна в огледалото — от другата кола все още нямаше никаква следа. Той отново свали поглед напред и видя наближаващия изход. Вече се бе отдалечил достатъчно от мястото, където бе приложил маневрата, така че преследвачите можеше и да не видят как ръждясалият седан излиза от магистралата. Или поне така се надяваше.

Воят на сирените нарасна.

— Време е да променим плана.

Кавано пое по изхода, стигна до края му, видя търговския център вляво и се насочи към претъпкания му паркинг. Хората от другите коли зяпаха изумено смачканата предница на колата.

— Прескот, с ръкава на ризата избърши всичко, до което си се докосвал. Да няма отпечатъци.

Разчитайки на дъжда като прикритие за маневрите му, Кавано навлезе в паркинга, но в реда, който бе избрал, нямаше нито едно свободно място. Ругаейки, той насочи седана през локвите към следващия ред, където местата също бяха заети до едно.

Естествено, каза си той. Дъждовен неделен следобед. Как да си уплътнят хората времето? Ами като пазаруват.

Кавано опита следващия ред, после следващия, после следващия…

Воят на сирените в далечината спря. Вероятно бяха стигнали до колата, повредена от Кавано.

Черната кола се появи внезапно в началото на реда, по който се движеше Кавано, и се понесе бързо срещу него. През мятащите се наляво и надясно чистачки се виждаше как тримата пътници и гологлавият шофьор са вперили ожесточени физиономии в него.

Той натисна спирачката, включи на задна и пое стремително назад, но не преди пътникът от дясната страна да свали стъклото и да се подаде навън в дъжда, стиснал в ръка пистолет със заглушител. Кавано не чу изстрел, но чу удара на куршума в радиатора.

През дупката блъвна пара. Чат. В радиатора се впи втори куршум. Ударната група си бе взела поука от начина, по който Кавано бе изкарал първата кола от строя с помощта на колта 45-и калибър. Пистолетът, който този тип използваше, не бе достатъчно голям, за да е 45-и калибър. Нямаше да причини кой знае какви повреди на двигателя, но щеше да направи радиатора на решето.

Движейки се бързо на задна, Кавано нави рязко волана, като завъртя седана на 180 градуса. В тясното пространство на мократа настилка той не можа да направи полузавъртането така, както умееше, и десният му преден калник закачи стопа на един паркиран ван. Въпреки това с бързи движения на волана успя да коригира неточността и сега колата се насочи към търговския център, а преследвачите изостанаха. Той включи на предна и полетя напред.

Но почувства рязко стягане в гърдите, като видя жената с чадъра, излязла внезапно измежду автомобилите. Тя стигна до средата на реда, видя летящия към нея седан и замръзна от ужас на място.

14.

Никога не гледай към обекта, който се мъчиш да избегнеш. Гледай само натам, накъдето искаш да отиде колата. Инструкторите от „Бил Скот Рейсуей“ в Западна Вирджиния, където Глоубъл Протектив Сървисис и други разузнавателни агенции изпращаха агентите си на обучение по шофиране в екстремни условия, бяха здраво набили това в главата на Кавано.

— Защо се получава така, че при много катастрофи колите се удрят перпендикулярно или челно, сякаш не са могли да направят нищо, за да го избегнат? — бе го запитал Дънкан, седнал на дясната седалка до него.

Кавано не можа да му отговори, твърде зает да вземе завой със 190 км/ч.

— Защо се получава така, че ако някой шофьор стъпи на заледен участък и излезе извън пътя, а наоколо има само един стълб или едно-единствено дърво, той ще се забие право в него?

Кавано пак не можа да му отговори, насочил цялото си внимание към шума от гумите и вибрациите на спирачката, знаейки, че ако шумът е малко по-висок и вибрациите — малко по-бързи, гумите ще загубят сцеплението с пътя и на завоя колата ще изхвръкне от пистата.

Дънкан бе отговорил вместо него:

— Защото шофьорът гледа накъде е тръгнала изтърваната кола или към стълба отстрани на пътя, или към дървото по средата на полето и макар да иска да ги избегне, той се удря право в тях. Защо?

— Защото гледа към тях — успя Кавано най-сетне да отговори, излизайки от завоя.

— Да. Колата се насочва натам, накъдето я водят очите ти. Ако гледаш към онова, което се опитваш да избегнеш, неизменно тръгваш в тази посока.

Внезапно пред Кавано бе прелетял огромен кашон. Стреснат, той погледна към него и едва не насочи колата натам. За стотна част от секундата си наложи отново да погледне в пътя и затова успя да остане на платното. Носещата се с голяма скорост кола само леко кривна към канавката, където се бе спрял кашонът. Стори му се, че бе видял вързано за него въже.

— Да не би някой да се е скрил отстрани и да дърпа кашона с въже на пътя? — Кавано отново се бе напрегнал, готвейки се да влезе в поредния завой.

— Осемдесет процента от начинаещите виждат кашона и скачат заедно с него в канавката — бе му отвърнал Дънкан. — И така, каква е поуката?

— Гледай натам, накъдето искаш да отидеш, а не към онова, в което се страхуваш да не се удариш.

— Да!

Сега Кавано впери поглед покрай парализираната от страх жена към локвата зад и встрани от нея.

Не мърдай, маце!

Кавано стъпи на спирачката, напипвайки вибрациите на педала и преценявайки покачващата им се честота. Когато сметна, че е стигнал до 98 процента, той спря по-нататъшния натиск. Ако натиснеше още малко, колелетата щяха да блокират и той щеше да изтърве управлението на седана. Но тъй като бе на косъм от това, той можеше да насочва колата накъдето си иска, като в същото време намаляваше скоростта.

Бе толкова близо до парализираната жена, че криввайки вдясно от нея, успя да види разширените й от ужас зеници.

Не! Не гледай към нея! Гледай към локвата зад нея!

Кавано усети как колата е готова всеки момент да поднесе по мократа настилка. В този миг седанът свърна вдясно, накъдето го бе насочил. Без да вдига поглед от мястото, през което искаше да мине, той кривна веднага вляво, префучавайки покрай жената, усещайки как чадърът й минава като стрела покрай него, и влязъл в локвата, пусна спирачката.

За миг се уплаши да не би колата зад него да я удари и вдигна поглед към огледалото, но отървалата се на косъм жена изведнъж излезе от парализата си и се спусна обратно между паркираните коли под носа на черната кола, която само успя да я окъпе с дъждовна вода.

Внимавайки за други пешеходци, Кавано се носеше покрай паркираните коли, насочвайки се към търговския център. Сви вляво към един от входовете му, падащи се откъм страната на Прескот.

— Прескот, отвори си вратата! Излизаме!

— Но…

— Действай! — Гумите изсвириха и се заковаха точно пред входа. Той грабна колта и зига. — Веднага!

Докато двамата влизаха на бегом в центъра, Кавано чу зад себе си шума от бързащата насам кола.

15.

Два етажа по-нагоре мястото бе топло, сухо и ярко осветено, претъпкано от пазаруващи, шумно, но Кавано обърна внимание само на магазина за електроника вляво от него.

— Влизай тук! — каза той на Прескот.

Кавано знаеше, че черната кола ще спре до ръждясалия седан. Тримата пътници от нея щяха да се спуснат в центъра. Шофьорът щеше да остане в колата и с помощта на мобилния си телефон да държи връзка с останалите, търсещи Прескот и Кавано. По този начин шофьорът щеше да бъде предупреден да премести колата в друга част на търговския център, в случай че те двамата решаха да се измъкнат от някой друг вход.

Бутайки Прескот към магазина за електроника, Кавано тикна колта в колана си. Стараейки се с всички сили да се скрият, преди преследвачите да са влезли в центъра, той държеше зига в ръка, прикривайки го под сакото си. Извади празния му пълнител, сложи го в джоба си, бутна пълния в него и натисна лостчето за освобождаване на затвора, който се плъзна напред и вкара патрон в цевта. Направи това в движение, без да мисли, но с безпогрешни движения — резултат от стотици тренировки.

Младият продавач погледна към тях, учуден от бързината, с която влязоха, и от мокрите им дрехи.

— С какво мога да ви услужа?

Прикрил зига под сакото си, Кавано дръпна Прескот покрай продавача, покрай дългите редици телевизори, видеомагнетофони и DVD плейъри.

— Това, което търсим, е в задната част на магазина.

Продавачът забърза след тях.

— Ако ми кажете какво е, с удоволствие ще ви помогна.

— Супер. — Криволичейки около клиентите, Кавано и Прескот наближаваха един щанд в края на магазина.

Зад него вляво имаше врата. Кавано избута Прескот покрай щанда и отвори вратата.

— Сър! — реагира веднага продавачът. — На клиентите е забранено да влизат в склада!

— Но това, което търсим, се намира точно там.

Дърпайки Прескот в склада, Кавано затвори вратата и я заключи.

— Сър! — чу се отвън възмутеният и приглушен глас на продавача.

Кавано се обърна към бледоосветените редици стелажи, натъпкани с кашони с телевизори и друга техника.

— Хайде, Прескот.

Чувайки завъртането на бравата и последвалите удари по вратата, Кавано се насочи към желязната врата в отсрещната стена. Бе видял тази врата отвън, когато идваше с колата към входа. Освен това знаеше, че по закон всички търговски заведения трябва да имат външни врати с лесно отварящи се брави, с цел ефективното евакуиране при евентуален пожар. Тази врата се затваряше с най-обикновена брава.

Той натисна дръжката й.

Докато преследвачите претърсваха търговския център, Кавано и Прескот отново изскочиха навън в дъжда. Черната кола, с работещ двигател, бе спряла до бордюра зад ръждивия седан — точно както бе очаквал Кавано. Шофьорът с бръснатата глава бе вперил поглед през стъклената врата, където бяха влезли колегите му — пак както Кавано бе очаквал.

Докато шофьорът усети движението край себе си, Кавано, пробягал тихомълком разстоянието до колата, бе вече зад него. Извади колта, който в момента можеше да му служи само като тъп предмет и следователно можеше да си позволи да го повреди, и удари с цевта му стъклото. После извади зига и го насочи към стреснатия шофьор, целия засипан от блестящ дъжд стъкълца. На седалката до него бяха оставени телефона, пистолета му и запалка „Зипо“ с пакет цигари. Двигателят продължаваше да работи.

— Вън! — заповяда му Кавано.

Без да вдига облечените си в ръкавици ръце от волана, стреснатият скинхед хвърли поглед на пистолета до него.

— Вън! — викна Кавано.

Ужасен, шофьорът не вдигаше поглед от пистолета на седалката.

Кавано дръпна спусъка на зига и проби дупка в тавана на колата.

Свит одве, шофьорът изхвръкна от колата.

— Бягай! — Стреля още веднъж над голата му глава и шофьорът хукна през дъжда към паркинга.

— Прескот, скачай вътре!

Докато той изпълняваше заповедта, Кавано заобиколи колата и отвори шофьорската врата, но преди да влезе, се наведе и взе запалката. После я запали и я хвърли под ръждивия седан, където дъждът не можеше да я угаси и където от дупките в резервоара се бе събрала доста голяма локва бензин. Веднага избухнаха пламъци и обхванаха задницата на седана. Кавано седна зад волана на черната кола, включи на скорост и отпраши напред.

В огледалото за обратно виждане той видя седана да се разтърсва, когато резервоарът му, пълен предимно с изпарения, избухна. Но не експлодира, както мнозина смятат, че става. Нямаше никаква огнена топка. Нито взрив, все едно са избухнали тонове експлозив. Само едно буф и краткотрайно изригване на пламъци. Всъщност, ако резервоарът е почти пълен с гориво, в него няма достатъчно кислород, за да експлодира. Колата щеше да продължи да гори само отвън.

Хвърляйки последен поглед в огледалото, Кавано видя тримата побеснели мъже да излизат от входа. Стори му се, че и те, също като шофьора, носеха ръкавици. После излезе на улицата зад паркинга и ги изгуби от поглед.

Насочи се към изхода за магистралата, за да се включи отново в нея. Беше си направо лукс да се возиш в кола със здраво предно стъкло и изправни чистачки.

Тежката гръд на Прескот трескаво се издигаше и спадаше. Ръцете му бяха кръстосани на обширния му корем.

— Добре ли си? — Кавано се включи в магистралата, оставайки в крайната дясна лента, като се опитваше да се смеси с останалото движение. — Да не вземеш да ми извъртиш някой инфаркт, а?

— Не. Просто не мога да си поема… Задъхан…

— Не си във форма — забеляза той. — Трябва да полагаш повече грижи за себе си. — За да успокои Прескот, Кавано насочи мислите му към безопасно и спокойно близко бъдеще. — След като изчезнеш, ще имаш много възможности да правиш упражнения:

— Упражнения. Дори и тях чакам с нетърпение.

Някъде отдалеч пак долетя вой на сирени. Макар че Кавано искаше да се добере до „Титърбороу“ колкото е възможно по-бързо, спазваше ограничението на скоростта, за да не привлича внимание.

— Хубаво е да си на сухо. — Опитите му да успокои Прескот продължаваха.

— И на топло.

— Да.

Дрехите на Кавано бяха студени като рицарска броня. Шофьорът бе оставил парното да работи и той чувстваше вълните топъл въздух по лицето си.

Прескот потрепера.

— Засили парното — каза му Кавано. — Докрай.

С треперещи ръце Прескот заопипва копчетата на парното.

— Ти подпали оная кола там като… Какво, отвличаща маневра?

— Отчасти. Полицаите ще загубят време, докато се оправят с пожара и разберат какво е станало.

— Каза отчасти. — Месестото чело на Прескот се набръчка. — Има ли и друга причина?

— Пръстовите ни отпечатъци. — Кавано отново погледна в огледалото за обратно виждане. — Отначало смятах да оставя колата на паркинга. Така известно време нямаше да я открият. Щяхме да имаме време да изтрием отпечатъците си, преди да избягаме от района и да повикаме помощ. Обаче другата кола дойде и… Сега, след като я подпалих, няма какво да се притесняваме за отпечатъци. Повярвай ми: полицията щеше да направи изследвания за отпечатъци и щеше да разбере кои сме. Много лоша идея щом искаш да изчезнеш, а аз да остана невидим.

— Кавано.

— Какво?

— Не ти знам малкото име.

— Нямам такова. Кавано е единственото име, което имам. Работно име. Никога не казвам истинското си име. Това ще застраши хората, които закрилям.

— Псевдоним?

— Знаеш някои неща от професионалния жаргон, а? — Чувствайки облекчение, че дишането на Прескот започва да се нормализира, той нямаше нищо против да го разсее, като отговаря на безобидни въпроси. — Единият от начините на противника да се добере до клиент е да научи самоличността на закрилника му.

— И като го научи, какво ще постигне?

— Противникът би могъл да разбере къде живее закрилникът, дали има роднини и тъй нататък. Виждаш ли връзката?

Месестата брадичка на Прескот се разтресе, кимайки в знак на потвърждение.

— Противникът може да убие бодигарда в къщата му и когато не е на работа. Когато не е толкова нащрек.

— И след това новият екип, който клиентът наеме, няма да навлезе толкова бързо в час относно безопасността му. По този начин той се превръща в жива мишена.

Прескот отново кимна.

— Или пък противникът отвлича близките на бодигарда и го принуждава да отслаби охраната на клиента.

— Бързо схващаш. Близките ми не могат да бъдат заплашени с нищо, при положение че лошите не знаят кои са те. Защото лошите не знаят кой съм — поясни Кавано.

— Имаш ли семейство?

— Не — излъга го Кавано. — Но ти каза „бодигард“. Не съм такъв.

— Тогава…

— Техническият термин е агент-протектор.

— Каква е разликата?

— Бодигардовете са мутри. Тях ги използват гангстерите. Мускули — и нищо повече.

— За разлика от теб, комуто, както вече доказа, са необходими специални умения. Благодаря. Това, през което мина, за да ме спасиш, е най-храбрата постъпка, която съм виждал.

— Не — поклати глава Кавано. — Не е храбра.

— Нямам друга дума за нея.

— Отиграна.

Телефонът на скинхеда, оставен между тях, иззвъня.

16.

Прескот се дръпна от него.

Телефонът звънна отново.

— Натисни бутона за отговор — каза Кавано. — После ми го дай.

Прескот се поколеба, но се подчини.

Карайки с лявата ръка, Кавано доближи телефона до дясното си ухо.

— Пица Хът.

— Страхотно — обади се стържещ глас.

— Благодаря.

— Не за „Пица Хът“. Имам предвид подпалването на твоята кола и открадването на нашата.

— Разбрах какво имаш предвид.

Прескот го гледаше напрегнато, мъчейки се да отгатне какво му говорят.

— Това няма да ни спре — продължи гласът. — Пак ще дойдем.

— Очаквам го — отвърна Кавано.

— Ти не си ченге. Иначе щеше да повикаш помощ. А вместо това се криеш от полицията. Сигурно си частна охрана. Откажи се. Не си от нашата категория.

— Така ли? А пък аз си мислех, че дотук се справих доста добре.

— Прескот каза ли ти с кого си имаш работа?

— Не е имал време нищо да ми каже — излъга Кавано.

Линията бе нестабилна. Освен това от изстрелите ушите му още пищяха и той трябваше да притиска телефона силно, за да чува какво му говори гласът.

— Ако не знаеш нищо, можем да сключим сделка. Дай ни го и ще те пуснем да си идеш жив и здрав.

— Я повтори, но този път гледай да си по-убедителен.

Гласът като че ли прозвуча уморено:

— Ако не беше толкова близо до Прескот, досега да си мъртъв. За първи път ни се случва този, когото преследваме, да служи като щит за своя бодигард.

— Протектор.

— Какво?

— Не съм бодигард.

— Няма значение. — Гласът загрубя още повече. — Следващия път, като те видя, моли се да си близо до него. В противен случай получаваш куршум в главата. Сега достатъчно убедителен ли съм?

— Затова ли се обаждаш? Да ми отправяш евтини заплахи?

Гласът замлъкна.

Внезапно Кавано разбра какво става.

— С много сирене, нали?

— Какво?

— Пицата ви ще е готова след петнайсет минути.

Кавано за миг отклони поглед от пътя, за да натисне бутона за прекъсване на връзката.

Покрай него бавно минаваше пикап, натоварен с метални отпадъци. Той свали стъклото и подхвърли телефона в каросерията му.

— Какво правиш? — учуди се Прескот.

— Хората на Ескобар се обадиха не само за тоя, дето духа. Искаха да разберат дали телефонът е у нас.

— Но защо им трябва да…

— В телефона сигурно има нещо като предавател на местоположението. И те ще тръгнат да го търсят, надявайки се да ги доведе при нас. Възможно е тази кола също да има такъв предавател, но по това вече нищо не може да се направи.

— Защо не уби шофьора на колата?

— Какво? — Той учудено вдигна вежди при този неочакван въпрос.

— Там, при търговския център, ти пое риск, като го пусна да избяга — обясни Прескот. — Можеше да посегне за оръжието си.

— Един мъртвец в колата щеше да ни забави. Защото щеше да се наложи да го вадя иззад волана. И останалите може би щяха да ни хванат, преди да сме успели да избягаме.

— Щеше ли да го убиеш, ако не беше в колата? — попита го Прескот.

— Ако ми беше дал повод. В противен случай… Аз съм протектор, а не убиец.

Дъждът започна да отслабва.

Кавано извади своя телефон и натисна бутона за повторно избиране на последния номер.

— Глоубъл Протектив Сървисис. — Гласът на Дънкан бе напрегнат.

Телефонът бе на режим заглушаване.

— Наложи се да сменя колите. В момента сме в черен понтиак.

— Можеш ли да се добереш до онзи Холидей Ин, който е до летището? Аз съм тук с някои твои приятели.

— Чудесно — отвърна Кавано. — Приятелите са много полезно нещо.