Единственият оцелял

1.

— Хотел „Уоруик“. — Гласът на администратора прозвуча сънливо.

— Стая петстотин и четири, моля.

Свит зад едно дърво на около половин километър от града, към чиито светлини бе вървял близо четири часа и след това бе подминал, Кавано притискаше мобилния телефон до ухото си и се стараеше да говори тихо. Бе изчакал да стигне дотук, преди да се обади, защото съществуваше вероятност районът около пожара да се прослушва от скенер (произвеждания за военните модел можеше да върши това от километри разстояние), за да разберат дали все пак няма оцелели. Обаче близо до някой град, дори и в този час, не би изглеждало съмнително. Нещо повече — в този момент спасителните екипи сигурно разговаряха много по мобилните си телефони, което означаваше, че скенерът би могъл да изолира даден разговор само ако в него фигурират ключови думи, като например мъртъв, нападение, Глоубъл Протектив Сървисис или пък името на Кавано. Щеше да внимава какво говори.

— Малко по-високо, сър. Едва ви чувам.

— Стая петстотин и четири.

— Много късно е, сър. Абсолютно сигурен ли сте, че искате да обезпокоя…

— Жена ми очаква да се обадя.

Администраторът уморено въздъхна.

— Ще ви свържа.

Притиснал телефона към ухото си, Кавано се заслуша в звъненето от другия край.

— Ъ-ъ… да? — Гласът на Джейми бе сънлив.

— Аз съм. — Кавано се шмугна по-навътре между дърветата. Чувстваше хладината на телефона в ръката си.

— Ало? Не мога…

— Аз съм. — Това бе парола, означаваща, че Джейми може да вярва на всяка негова дума, че никой не го принуждава с пистолет на челото да й се обажда. Бе я научил никога да не употребява имена по телефона и се надяваше да е запомнила урока добре.

— Аз също. — Това бе отговор на паролата. — Защо си… Колко е часът?

Това, че бе усвоила уроците, го накара да се поотпусне.

— Късно е.

— Боже мой, почти четири е!

Той си представи как Джейми, отмятайки тъмната си коса, се взира в часовника до леглото. Искаше му се веднага да и каже от какво има нужда, но разговорът трябваше да прозвучи нормално, в случай че някой подслушва.

— Да, знам, обаче полетът ти е рано и исках да те хвана, преди да уредиш сметката и да тръгнеш за летището. Не мога да заспя като хората, докато не изгладим ония разногласия.

— Разногласия?

Кавано си я представи как свива учудено вежди.

— В събота следобед в бара на хотела. Съжалявам, че се ядоса, когато реших да се върна на работа. Права си. Трябва да прекарваме повече време заедно. — Веждите й се свиват още, Кавано бе сигурен в това. — Помниш ли, като каза, че имаш повече пари от мен и че искаш да се грижиш за мен? Какво ще кажеш да похарчиш малко от тези пари и да се погрижиш за мен сега?

Джейми помълча малко, опитвайки се да съобрази накъде върви разговорът.

— С удоволствие.

— Идеално. Уреди си сметката в хотела тази сутрин, както бе планирала. Но вместо да пътуваш за вкъщи със самолет, защо не го направиш с кола? И то с мен. Ще се возим, ще се радваме на пейзажа, ще си починем.

— Звучи супер. — Джейми продължаваше да крие недоумението си. — Откъде да взема кола? Да взема под наем?

— Иди в Уест Сайд и купи. И без това е време да си вземем нова. Старата не ми харесваше как се държи на пътя.

— И на мен. Време е да я сменим. Каква да купя?

— Един „Форд Таурус“ ще ни свърши работа. Не искам нищо бляскаво. Какво ще кажеш за тъмносиня или тъмнозелена?

— Любимите ми цветове.

Гласът на Джейми звучеше все още малко пресипнало от съня и на Кавано му се прииска да е до нея в този момент.

— Вземи от оня модел, с вдигнати задници.

Кавано знаеше, че този модел има двигател двеста коня. Петдесет коня повече, отколкото у базовото изпълнение. С тях едва ли можеха да спечелят някое Гран При, за разлика от сериозните състезателни двигатели, които Глоубъл Протектив Сървисис слагаше на таурусите си. Обаче определено даваха допълнително мощност, като при това се сливаха с милионите тауруси на пътя, а анонимността за него бе по-важна от мощността.

— И тъй като ще се наложи да пътуваме известно време, ще ми трябват и дрешки — продължи той. Куфарът му бе в багажника на тауруса, който бе хвръкнал във въздуха. — Панталони, спортно сако, обувки. Дънки, пуловер, две-три тениски. Помниш мерките ми?

— Как бих могла да ги забравя?

— Никакви луксове.

— Пази боже! Нещо друго?

— Бельо.

— Умирам, като почнеш да ми говориш за бельо.

— Чорапи. Четка за зъби. Нещо за бръснене. Походна аптечка. Човек никога не знае какво може да му се случи на пътя.

— Трябва да се внимава.

— И още как — отвърна Кавано. — Донеси някой и друг сандвич. И вода. Много вода.

Джейми помълча малко, осмисляйки значението на чутото.

— Иска малко време.

— Дойде ми наум. Затова трябва да започнеш по-отрано.

— Къде ще се видим?

— Още не съм сигурен. Ще ти се обадя по обед.

— Нямам търпение да те видя.

— Аз също. Извинявай, че те събудих.

— Хей, можеш да ме будиш когато си искаш. Особено пък ако си до мен.

2.

Кавано натисна бутона за прекъсване на връзката. После изключи телефона, за да пести батерията, но също така и да не му иззвъни точно когато не трябва. След това го пусна в джоба на сакото си и предпазливо се огледа, ослушвайки се към звуците на возилата от спасителните екипи в града, край който току-що бе минал. Пожарът бе достатъчно близо, за да накара полицията да започне евакуация на жителите. Едва можеше да прекоси пътя и да продължи по-нататък в гората, защото колите на спасителните екипи и полицията непрекъснато прорязваха нощта с фаровете си и от някоя от тях можеше да го видят. Бе забелязал пристигналите автобуси с хора с лопати и моторни резачки и този екип като нищо бе готов да използва пътя като ограничител на пожара. Големи камиони пък бяха докарали булдозери.

Инстинктивно се приведе, като чу витловия самолет над главата си. Без съмнение малкият самолет бе към пожарникарите. Наблюдателите в него ще насочват усилията от въздуха, каза си той. И някакси не можеше да спре необоснованите си притеснения, че на самолета може да има монтирани термосензори и тогава усилията щяха да се насочат в съвсем друга посока. Понякога трябва да имаш вяра, каза си той.

Използвайки звуците като ориентир, той продължи през гората. Пет минути по-късно чу приближаващ хеликоптер и отново се сниши инстинктивно, след което си каза, че постъпва глупаво, защото ударната група едва ли би проявила неблагоразумието да се завърне в района на нападението. Този хеликоптер сигурно също е към пожарникарите, помисли си той. Вероятно ще изсипе вода или някакви химикали. Но макар логиката му да бе непробиваема, непрекъснато се чувстваше уязвим, докато се провираше между дърветата.

Полумесецът, увиснал в черното кадифе на небето, осветяваше пътя му достатъчно, за да заобикаля падналите дънери и храсталаците. Целта му бе следващия град по пътя, намиращ се на около осем километра на изток, където ориентиран в посока север-юг път се пресичаше с друг, идващ от нюйоркската магистрала. Последният продължаваше на запад към градчето, край което току-що бе минал. По този маршрут бяха минали и спасителните екипи, за да се доберат до пожара. Бе сигурен, че щатската полиция ще сложи подвижно КПП на пътя към града, към който той бе тръгнал, за да попречи на гражданите да навлязат в зоната на пожара. Джейми нямаше да може да го вземе, затова трябваше да си уговорят среща извън отцепения район.

Скоро сивата светлина на зората му позволи да увеличи скоростта. Слънцето вече грееше от два часа насам, когато забеляза сивата дървена къщичка между дърветата. Той веднага се просна на земята и предпазливо надникна иззад храстите. Видя добре поддържана зеленчукова градина, навес и малък гараж, боядисан също като къщата. Това, което обаче прикова най-силно вниманието му, бе маркучът, закачен за крана на двора. Да можех да пропълзя дотам и да глътна малко вода…

Той си представи хладината и сладостта на разливащата се по пресъхналия му език и пламнало гърло вода.

Малко остана да излезе и да се отправи като сомнамбул към водата. И добре, че не го стори, защото само пет секунди след това от къщичката излезе стройна млада жена в дънки, горнище на анцуг, големи ботуши и гумени ръкавици. Щеше да го види, да се стресне при вида на покритата в засъхнала кръв фигура и да се обади на властите.

Тя обаче вдигна тревожно глава към дима по небето, хвана маркуча и извика към къщата:

— Хей, Пит, не знам дали пожарът, за който ни предупредиха, ще дойде насам. Но ако искаш да помогнеш някак на имението си, няма да е зле да я хвърлиш тая бира, да вземеш другия маркуч и да понакиснем малко покрива.

Твърде обезводнен, за да си позволи и на това отгоре да се поти през деня, Кавано се отдръпна обратно навътре в гората. Заобиколи къщата, а също и още няколко като нея на безопасно разстояние, избягвайки града. Стигнал до ориентирания в посока север-юг път, той слезе и мина под малко мостче. Отдолу бе хладно, песъчливо и сухо. Излезе от другия край и продължи навътре в гората, но сега вече черпеше сила от убеждението, че скоро ще си почине. Кривна към ориентирания от запад на изток път, идващ от магистралата, промъкна се зад храсталаците покрай него и насочи поглед на запад, към кръстовищата, където вече със сигурност видя полицейската блокада на пътя, но тя бе отвъд кръстовищата, почти в самия град.

Идеално, каза си той.

Кавано се върна към мостчето. Когато погледна часовника си, с изумление видя, че вече е дванайсет и десет. Той извади телефона, включи го и набра номера.

Телефонът на Джейми иззвъня само веднъж и тя веднага го вдигна. Гласът й бе обезпокоен.

— Да?

— Аз съм — каза той, снишил глас.

— Аз също. Като не се обади по обед…

— Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

— Ще стане дори още по-добре, като дойдеш да ме вземеш. — Той дочу гласове от телефона й. — Къде си?

— Купувам колата. Мислех, че плащане в брой, без много увъртания, ще свърши работа по-бързо, ама бумащината си е бумащина. Но вече се канят да ми дадат ключовете.

Той стисна телефона още по-силно.

— Тъкмо заговори за пари в брой…

— Колко ни трябват?

— Поне две хиляди, разбити на двайсетачки.

— Ще донеса три.

— В банката кажи, че отиваш в Атлантик Сити. Когато си готова с всичко, поеми на север по нюйоркската магистрала. На около осемдесет километра след отбивката за Кингстън ще стигнеш до отбивка за град на име Баскървил.

Друг избор Кавано нямаше — на този етап трябваше да каже името на града по телефона. Надяваше се разговорът му да се смеси с многото телефонни обаждания от спасителните екипи и в него да няма дума, която да накара скенера да го изолира.

— Поеми по пътя на запад — продължи той. — След около петнайсет километра, когато стигнеш до Баскървил, спри на кръстовищата и свий вдясно. На стотина метра извън градчето ще видиш сухо дере, което минава през мостче на пътя. Там спри и излез от колата. Престори се, че някоя от гумите ти изпуска и трябва да ги огледаш.

— На кръстовището вдясно. Мостчето. Ясно! Там ли ще бъдеш?

— Там ще бъда. — Той вдигна глава, защото в същото време над него прогърмя поредният хеликоптер. Под търбуха му висеше огромна цистерна, вероятно пълна с вода. — Освен ако горският пожар не стигне дотук през това време.

— Горски пожар ли? — Тъй като не получи отговор, Джейми продължи: — Ама как добре знаеш да си прекарваш времето, а? Ще бъда там колкото е възможно по-скоро.

— Обади ми се, като наближиш. Телефонът ми ще е включен.

— Добре ли си наистина?

— Ще бъда. Благодаря ти за помощта.

— Благодаря, че ме помоли. Никога не съм мислела, че ще го направиш.

3.

Кавано прибра телефона в джоба на сакото си. Свършил всичко, което трябваше да се свърши, той се огледа наоколо. Намери една вдлъбнатина в земята, покри я със сухи клони, огледа импровизирания камуфлаж, реши, че горе-долу го бива, и се вмъкна под тях. Там, обгърнат от приятната миризма на земя, той облегна гръб на склона, изпитвайки временно чувство на сигурност. Сега не ми остава нищо друго, помисли си той, освен да чакам Джейми.

Въпреки клоните над главата си, започна да му става топло. Кевларената бронежилетка го притесняваше и той я свали. И чак тогава видя шрапнела, забит в нея — парченце от някой от пожарогасителите, които бе хвърлил в пожара.

Взира се в него, присвил очи, почти цяла минута. После попипа туптящия изолирбанд на врата си. Дебелата сребърна лента продължаваше да държи здраво кожата около раната, без да пропуска никаква кръв. Подуването обаче бе болезнено и му пречеше да си върти главата.

Той опъна крака, или поне се опита да го направи: едва ги бе изправил и те отново се свиха към него. Хайде, почва се, каза си той. Този път по-рано, отколкото го очакваше. Докато бе непрекъснато в движение, мъчейки се да избяга от пожара, да уреди работата с Джейми, да си намери някакво убежище, адреналинът бе действал като негов приятел, подавайки гориво към умореното му тяло, забивайки шпори в него.

Но сега, след като през следващите няколко часа нямаше какво да се прави, освен да се лежи и да се чака, той вече не вършеше работа. Оттеглянето му го правеше нервен. Той не само дръпна коленете му към него, но и го караше да скръсти ръце пред гърдите си. Изпитваше неустоимото желание да се прозява — отчасти от липса на сън, но най-вече защото мускулите имаха нужда да правят нещо, за да се освободят от напрежението. Щом искаш екшън, плащаш си, помисли си той.

Кавано потрепери и обгърна раменете си с ръце. Изчаквайки тялото му да се успокои, той се сгуши в нещо подобно на позата на плода в утробата, което бе съвсем на място, защото често сравняваше оттеглянето на адреналина с подготовка на тялото за раждане — а раждане без болка нямаше.

Клепачите му натежаха. Усещайки, че заспива, той включи телефона на вибратор, сложи го във вътрешния джоб на сакото, после извади пистолета и го стисна в една от скръстените пред гърдите си ръце. Приключил с подготовката, Кавано се унесе в сън.

4.

Вибрациите на телефона по корема на Кавано го накараха моментално да се събуди. Годините обучение го бяха тренирали да изчиства съня веднага от главата си, за да е готов за действие. Усети телефона да вибрира за втори път, изпълзя изпод клоните, ослуша се за нежелателни звуци, след което предпазливо надигна глава. Докато душеше въздуха, телефонът иззвъня за трети път. Наоколо нямаше и следа от дим и той реши, че засега няма от какво да се плаши.

Вмъквайки се обратно под клоните, той мушна пистолета в кобура и вдигна телефона.

— Тако Бел. — Това беше още една от паролите им.

— Добре. Готов си — каза Джейми, завършвайки паролата. — Като не отговори веднага…

— Просто бях задрямал. — Притиснал телефона към ухото си, той си погледна часовника. Наближаваше четири и половина следобед. — Къде си?

— Близо до градчето съм. Виждам кръстовищата. Ама ти не си се шегувал за пожара. Горите са потънали в дим. На пътя има и бариера.

— В града? — Кавано мислено се помоли да не са преместили блокадата по-надолу.

— Да, в града. Виждам как един полицай връща две коли пред мен.

— Можеш ли да свиеш вдясно на кръстопътя?

— Да.

— Чакам те.

Той прекъсна връзката, прибра телефона в джоба си и взе бронежилетката. След още един внимателен поглед през клоните, той изпълзя навън в гората, стигна до края на храсталака и впери поглед в пътя север-юг. Над него, както Джейми бе казала, гората бе потънала в дим. Пожарът, изглежда, бе поел на запад вместо към града. Над дима се виеше хеликоптер и хвърляше вода.

По пътя се появи ван с невключени на покрива буркани и той се сниши зад храстите, изчаквайки шума от двигателя му да заглъхне в далечината. После отново се надигна, огледа пътя и тъй като не видя нищо тревожно, се хлъзна по една тревясала канавка, която го изведе под мостчето. Вмъкнал се отдолу, той се заослушва за шум от кола, която спира.

След минута се чу точно такъв шум.

Някой отвори вратата на колата и я затвори. По асфалта се чуха стъпки, които скоро заскърцаха по чакъла на банкета — някой като че ли обикаляше колата, оглеждайки гумите.

— Къде си? — попита Джейми тихо.

Той се приближи към края на мостчето.

— Огледай пътя нагоре и надолу. Има ли хора?

— Няма жива душа.

— Влез пак в колата. Изчакай ме да се кача на задната седалка. После тръгвай.

Кавано чу стъпките на Джейми да се връщат. Сърцето му заби по-бързо. В момента, в който я чу да отваря предната врата, той излезе изпод мостчето, изпълзя по канавката точно срещу тъмния таурус, отвори вратата, хвърли вътре бронежилетката и се вмъкна след нея. Легнал на задната седалка, той затвори вратата.

Джейми бе облечена в тънко тъмно сако. Блестящата й тъмна коса се очертаваше като ореол на фона на предното стъкло. Включвайки на скорост, тя хвърли поглед назад. Зелените й очи се разшириха, като видя засъхналата кръв, раздърпаните дрехи, пръстта, саждите, опърлената му коса и изолирбанда на рамото му.

— Божичко! — успя само да промълви тя.

Но го накара да се почувства горд, когато бързо преодоля първоначалния шок, обърна се напред и настъпи газта, подкарвайки колата с нормална скорост, за да не привлича внимание.

— Лоша работа, а? — Стиснала напрегнато устни, тя не отделяше поглед от пътя.

— Изглежда по-лоша, отколкото е. — Думите се премятаха като камъни в устата му.

На пода той видя стек минерална вода, покрит с найлоново фолио. С пресъхнала уста и подут език, Кавано пъхна пръст във фолиото да го разкъса.

— Да не си… — Тя пое дълбоко дъх. — …ранен?

— Да. — Той сграбчи една бутилка и разви капачката.

— Какво по-лошо от това?

— Не е на лошо място. Драсна ме по рамото.

Без да се изправя, Кавано заизлива водата в гърлото си. Част от нея се разля навън по бузата му, после по сакото и накрая върху седалката. Езикът му попиваше водата като гъба.

Гласът на Джейми се повиши с една октава.

— На това лека рана ли му се вика? А това върху нея какво е? Изолирбанд?

— Да не излизаш от къщи без него.

— Ти си се овързал като изгоряла жица? За бога, можеш да умреш от инфекция! Водя те на доктор.

— Не — бързо каза Кавано между две глътки. — Никакви доктори.

— Но…

— Докторът е длъжен да докладва за огнестрелна рана на полицията. А не искам изобщо да я замесвам. Не искам да знаят, че съм жив.

— Протектив Сървисис нямат ли доктори?

— Имат.

— Тогава…

— И там не искам никой да знае, че съм жив.

— Какво, по дяволите, става тук?

Кавано отново започна да се налива с вода. Бе толкова зажаднял, че я усещаше как се излива вътре в него и сякаш попива като в пясък. До стека с водата имаше малка кутия от стиропор. Присвивайки очи от болката в рамото, той вдигна капака на кутията и надникна вътре.

— Сандвичи — каза Джейми. — С пастърма, картофена и зелева салата. А също и туршия.

Кавано захапа един сандвич и задъвка енергично. Обаче още след първата хапка му стана лошо. Той легна по гръб и се загледа в тавана, който сякаш играеше пред очите му.

— Сериозно ли? — попита Джейми. — Никакви доктори?

— Никакви доктори.

— Къде да карам сега?

— Върни се на магистралата. Поеми на север. Олбъни е на около час път оттук. Регистрирай ни в някой мотел. От ония, дето си оставяш колата отпред пред стаята.

— И нека позная — никакви луксове, нали?

— Нещо долнопробно. Където плащането в брой да не е необичайно и хората не обичат да викат полицията.

— Май страхотно ще си прекараме.

— Донесе ли аптечка?

— Нещо в гласа ти ми подсказа, че трябва да взема голяма аптечка. Там, сред торбите на пода е.

Кавано се разрови между торбите и извади пластмасова аптечка колкото голям телефонен указател. Усещайки болката в раната да се засилва, той отвори аптечката и затърси из бинтове, мазила, шишенца, че дори и ножици. Намери няколко карнетки тиленол и хвърли две капсулки в устата си, преглъщайки ги с вода. По-бавно пий, каза си той. Да не ти стане лошо.

— Бях търпелива — обади се Джейми. — Досега те попитах само веднъж.

— Искаш да знаеш какво става ли?

— Божичко, как се сети?

— Никога не съм ти разказвал за задачите си.

— Така е. — Джейми караше, без да отклонява поглед от пътя. — Но този път ще ми разкажеш.

— Да — кимна Кавано. — Щом рискуваш живота си да ми помогнеш, имаш право да знаеш в какво се забъркваш. Затова този път ще ти кажа.

5.

Мотелът в Олбъни, наречен „Краят на деня“, се намираше в странична уличка на пет пресечки от магистралата, в евтин квартал, нямащ нищо общо с Холидей Ин и Бест Уестърнс. Два бара, автосервиз и закусвалня за хамбургери — това бе типичното предназначение на окръжаващите го сгради във всички подобни квартали. По улиците рядко се мяркаше някой.

По пътя насам Кавано бе поизмил малко саждите и кръвта от лицето си. Бе си облякъл спортното сако, дънките и пуловера, които Джейми му бе купила, прикривайки изолирбанда на рамото си. Бейзболната шапка, която Джейми бе проявила инициативата да включи в покупките, скриваше опърлената му коса и той вече можеше да се изправи, без да привлича ничие внимание.

Сега огледа унилата улица, застанал пред мотела, докато Джейми влезе в офиса да запази стая.

След малко излезе, показвайки му ключа, прикрепен към голям жълт пластмасов куб.

— В брой ли плати? — попита той.

— Да. Казах на администратора, че кредитната ми карта е открадната.

— Обяснение като всяко друго.

— Вероятно е свикнал да получава пари в брой от такива като нас. Сигурно си мисли, че сме дошли тук да правим секс. — Джейми подкара колата навътре в мотела. — Разбирам защо не искаш да плащам с кредитна карта. Да не оставяш следа. Но на теория никой не знае за мен, нали така?

— На теория — отвърна Кавано. — Не съм казвал на никого от Протектив Сървисис. Нито дори на Дънкан.

За миг той си припомни обезобразеното лице на Дънкан и мъката и яростта му се засилиха.

Джейми спря колата срещу предпоследното бунгало.

— Ами тогава не проявяваш ли по-голямо внимание, отколкото е необходимо? — Тя поклати глава. — Чакай, знам какво ще кажеш. Няма такова понятие като „по-голямо внимание“.

Въпреки чувствата си в момента, той успя да се усмихне.

Джейми излезе от колата, отиде до вратата на бунгалото и я отключи.

Кавано отвори задната врата на колата, взе няколко пакета, които биха отвлекли вниманието на някой евентуален наблюдател — хората много обичаха да гледат пакети, — и с възможно най-твърдата си крачка влезе в бунгалото.

Две обикновени легла с избелели покривки. Масата бе изподраскана. Малкият телевизор бе захванат за стената. Мокетът бе тънък. Огледалото на бюрото бе пукнато в единия ъгъл.

— Каза, че искаш нещо долнопробно — обади се Джейми.

В стаята миришеше слабо на цигарен дим.

— Нямаше свободни стаи за непушачи — добави Джейми.

— Няма нищо. — Кавано сложи пакетите на масата, седна на леглото и се отпусна по гръб, затваряйки очи и чакайки замайването да премине. — Добро скривалище. Чудесно се справи.

— Ще донеса водата и другите неща от колата.

След като свърши това, Джейми затвори вратата и я заключи.

Проснал се на леглото, без да отваря очи, Кавано усети, че тя го гледа.

— Да не паля ли лампите? — попита Джейми.

— Не ги пали.

— Какво още да направя за теб?

— Донеси ми вода. Дай и малко тиленол.

— Раната да не се е инфектирала?

Той преглътна капсулките с вода.

— Сигурно. — Кавано се надигна с усилие. — Няма да е зле да проверим.

6.

Горещият душ обливаше Кавано, водата биеше наведената му глава и се спускаше на криволичещи вадички по гърба му. Той вдигна глава и подложи лице и гърди под горещите струи. Чувстваше се толкова слаб, че трябваше да седне.

Завесата на душкабината не бе дръпната. С очертана срещу светлината от огледалото фигура, Джейми свали седалката на тоалетната чиния. После седна и опряла лакти на коленете си, го загледа.

Макар че светлината дразнеше очите му, тя му даде възможност да види кръвта, пръстта и саждите, отцеждащи се в сифона на пода. Натърка главата си с шампоан и част от опърлената му коса си замина заедно с него.

— По краката и гърдите имаш синини и охлузвания — каза по едно време тя.

Докато пътуваха насам, с краткотрайни почивки той й бе разказал какво бе станало. И отново го бе накарала да се почувства горд, защото само слушаше, без да го прекъсва с възклицания на ужас, преглъщаше емоциите и от време на време задаваше уточняващ въпрос.

— Ударил съм се сигурно когато съм се търкалял надолу по дерето — отвърна той. — Знаеш ли, от теб би излязъл добър оперативен работник. Бързо схващаш. Имаш добър нюх, макар и да не знам откъде си се сдобила с него.

Със сериозност, само подчертаваща красотата й, Джейми каза:

— Нюха го имам от това, че живея с теб. — Тя запретна ръкави и насапуниса гърба му. — Кажи сега защо Прескот е искал да избие целия екип?

— И кои бяха ония в хеликоптерите? — добави Кавано. — Държаха се като добре обучена група за специални поръчения.

— Ами ударната група в склада?

— Имаха необходимите неща, но тактиката им бе конвенционална. Не бяха така дисциплинирани като ония от хеликоптерите. Когато щурмуваха стълбите, изведнъж се спряха, сякаш се бяха изплашили или нещо такова.

Кавано спря душа. Водата капеше от него и за момент нито той, нито Джейми помръдваше.

— Време е май — каза той. — Спомняш си какво трябва да се направи?

— Много ясно ми обясни.

— Добре.

Кавано пое дълбоко дъх, вдигна дясната си ръка към лявото рамо, отлепи краищата на изолирбанда, изпусна бавно въздуха си, пое дълбоко нова глътка и започна да дърпа лентата. Залепящата се страна на лентата се отделяше бавно от кожата му. Не искаше да го направи бързо и рязко, защото не биваше да разкъсва и разширява раната. Но така болката бе по-голяма. След като свали изолирбанда, от раната потече кръв, но не толкова, колкото бе текло, преди да я залепи с него.

Джейми веднага притисна насапунисаната кърпа към раната, бързо, но внимателно попивайки мръсотията и гнойта.

Той направи гримаса.

— Готово — каза тя.

Кавано се наведе напред да пусне душа и да се изплакне.

— Не мога да си извия главата да видя какво става.

— Направил ти е улей през рамото. Хубавото е, че куршумът е минал и заминал.

— А какво му е лошото?

— Улеят е пет сантиметра дълъг.

Кавано кимна. Докато кръвта се изливаше в сифона, той спря душа и се подготви за следващото действие на Джейми.

Преди да се регистрират в мотела, те бяха минали през една аптека и бяха купили шишенце с кислородна вода.

Сега Джейми отвори шишенцето и изсипа малко от нея върху раната.

Течността зашумя и се разпени в дълбокия и дълъг улей, а болката бе такава, сякаш някой му режеше месата с тъп нож. Той изскърца със зъби и се хвана за ваната.

— Изплакни я — каза му Джейми.

Със замъглено зрение той отново пусна душа. Към сифона се стече още кръв, примесена с пяна от кислородната вода. Той се дръпна от душа и Джейми заля раната с нова порция кислородна вода. Дълбокият и дълъг улей отново кипна в кървава пяна.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Кавано.

Той отново се пъхна под душа. Постоя малко, изчака кръвта и пяната да се отмият, после спря душа и се облегна отмалял на ваната, усещайки мократа кърпа върху раната си.

Мускулите на челюстта му се схванаха.

— Кожата е червена — каза Джейми.

— Изолирбандът сигурно я е раздразнил.

— Не. Това е друг вид червенина. Изглежда така, сякаш се е инфектирала.

Джейми попи кръвта. Бързо, преди още да е избила нова кръв, тя отвори тубичката антибиотичен вазелин, изстиска половината от съдържанието й около улея, натисна една марля върху него и залепи марлята с лейкопласт.

Той пое дълбоко въздух.

— Можеш ли да се изправиш?

Подхлъзна се при първия опит. Джейми го подхвана, преди да е паднал, а водата по гърдите му намокри блузата й.

Настани го да седне на тоалетната чиния и взела вече голяма кърпа, избърса ръцете, гърдите и гърба му, стараейки се да не докосва раната, където залепената върху нея марля вече бе порозовяла.

— Ще те изправя — каза Джейми.

С нарушено чувство за равновесие, Кавано усети как Джейми намята кърпата върху краката и слабините му. Освен болката в рамото му, усещанията му сякаш идваха някъде отдалеч, сякаш тялото не бе негово.

— Хайде дръж се сега. — Джейми прехвърли ръката му през врата си и пристъпвайки бавно напред, го въведе в спалнята и го отпусна внимателно на по-близкото легло. — Много топъл ми се струваш. Да не би да имаш треска?

Още преди да успее да отговори, започна да трепери. Гледайки го как се тресе като ударен от ток, Джейми свали панталоните си, пъхна се под завивките и го прегърна.

— Трябва ти…

— Не — едва успя да промърмори Кавано, тракайки със зъби.

Клепачите му натежаха. Тъмнината в стаята се сгъсти.

Тя го притисна към себе си.

7.

Подръпване в рамото го събуди. Примигвайки срещу слабата светлина, процеждаща се през пердетата, той се помъчи да стои мирно, докато Джейми сваляше превръзката от рамото му. Зелените й очи се присвиха, оглеждайки изпитателно раната.

— Как е?

— Червена колкото снощи — отвърна тя.

Той усети нещо в гърдите да го стяга.

— Но поне вече не си толкова горещ.

— Това е обнадеждаващо, не мислиш ли?

— Раната е хванала коричка.

— Видя ли? Обнадеждаващо.

Тя пак сложи антибиотик, покри го с марля и здраво я залепи с лейкопласт.

— Колко е часът? — Кавано рефлексивно изви глава към нощното шкафче и се взря в цифрите на часовника, които показваха 4:22. С недоумение кимна към пердето. — Как може да е толкова светло по това време?

— Следобед е.

— Какво?

— Спа цяла нощ и през по-голямата част от деня. Не си ли спомняш как те храних със сандвича?

— Не.

— Тази сутрин.

— Не.

— Няколко пъти те водих до тоалетната.

Кавано я гледаше неразбиращо.

— Когато камериерката дойде да почисти стаята, излязох навън да разговарям с нея — продължи Джейми. — Казах й, че си се натровил от развалени сандвичи. И че не искам да те оставям сам. После й дадох да занесе пари на рецепцията и запазих стаята за още една нощ. Обадих се по телефона и момчето ми съобщи, че е занесла парите. „Няма проблем“, казва.

— Да, ти наистина имаш нюх на оперативен агент.

— Трябва пак да хапнеш.

— Не съм гладен.

— Няма значение. Няма да се излекуваш бързо, ако не ядеш.

— Не мога да понеса мисълта за пастърма и картофена салата.

— Те сигурно и без това са се развалили. Кажи какво искаш. Пица? Можем да си я поръчаме.

Той отвори уста да възрази.

Но тя отново го накара да се почувства горд, като добави бързо:

— Вземам си думите назад. Никакви доставки. Това вреди на сигурността, нали?

— Точно така.

— Тогава значи трябва да изляза и да купя нещо. Друг начин няма. Кажи ми сега кое ти звучи добре. Печено пиле? Млечен шейк? Каквото и да е.

Кавано трябваше да я убеди, че има апетит. В противен случай щеше да се изкуши да повика доктор.

— Пиле. Помогни ми да отида до тоалетната.

След това тя му донесе сапун за бръснене и самобръсначка. Остъргвайки наболата тридневна брада, той се почувства по-чист. Обаче докато свърши и се добере до леглото, си каза, че е изтощен повече отвсякога.

— Сега вече мога ли да изляза? — попита Джейми.

— Ако ударната група знаеше къде сме, досега да са щурмували мотела. — Завит до брадичката, Кавано се надигна. — Окачи отвън знака „Не ни безпокойте“ и ми дай пистолета.

— Нямаше да го поискаш, ако не си мислеше, че все още има опасност.

— Силата на навика.

— Да бе, да — скептично промърмори тя.

Чу я как проверява дали вратата е заключена, после погледна часовника, който показваше 4,58.

Имаше едно нещо, което трябваше да узнае. С мъка посегна за дистанционното управление на телевизора, насочи го към апарата и го включи на местен канал.

„Новините на живо в 5 ч. следобед“ по Канал 6 тъкмо започваха. Както Кавано бе очаквал, пожарът бе в главните новини. Слушаше какво разправя репортерът и гледаше кадри с изнурени пожарникари с моторни резачки, лопати и маркучи, мъчещи се да отклонят пламъците от първия град, покрай който бе минал вчера. Разкъсвайки димната завеса, отгоре се виеше хеликоптер и хвърляше химикали в огнения ад.

— До днес следобед деветдесет процента от пожара бе потушен — заключи репортерката от местния канал, след което се прехвърли върху някакъв политически скандал в Олбъни, с участието на един сенатор, който бил арестуван за каране на кола в пияно състояние и за това, че блъснал малко момиче на колело и му счупил краката.

Отегчен, Кавано погледа още малко, после започна да сменя каналите един след друг, спирайки на Канал 10, където репортажът за пожара тъкмо свършваше. Смаян, той чу репортера да казва, че в края на следобеда пожарът бил напълно овладян. Той се върна обратно на Канал 6 толкова обезпокоен, че не обръщаше внимание на картините на екрана. В 17,30 ч. имаше още едно издание на местните новини и сега репортажът за пияния сенатор се бе превърнал в главна новина. На пожара — „напълно овладян“ — бяха отделили само половин минута. Той отново се прехвърли на Канал 10, където репортажът за овладения пожар тъкмо започваше преди прогнозата за времето.

Кавано смръщи вежди.

В шест часа, докато започваше поредният преглед на местните новини, Кавано дочу леко почукване на вратата, следвано от три бързи почуквания и накрая шум от ключа. Просто в случай че Джейми може да има нежелани придружители, той скри пистолета под завивките и го насочи към вратата.

Джейми влезе, понесла книжни кесии със знака на Кентъки Фрайд Чикън.

Кавано отпусна пистолета под завивките.

— Някакви проблеми? — попита тя.

— Видях нещо по телевизията.

Джейми заключи вратата и заизважда картонени кутии от кесиите.

— Какво толкова си видял?

— Безпокои ме това, което не видях.

Тя поклати озадачено глава.

— Виж сама — каза Кавано.

Джейми седна до него и двамата се загледаха в новините.

Политическият скандал пак бе новина номер едно. Както и по Канал 10, репортажът за овладения пожар бе последната новина преди прогнозата за времето. Показаха само няколко кадъра с пожарникари.

— Разбра ли сега какво имам предвид? — попита той.

— Ама аз почти нищо не видях. Ако бях мигнала, щях да изтърва репортажа. — Джейми извърна поглед от телевизора и го впери в него. — Четирима души убити? Таен бункер? Хеликоптери с ракети? А по телевизията показват само един-двама пожарникари с изцапани със сажди лица и брадви в ръцете.

— По-ранните репортажи бяха по-дълги, но общо взето същите — каза Кавано.

— Може пожарникарите още да не са стигнали до мястото, откъдето е започнал, и затова да не са намерили труповете.

— Може — кимна той. — Но мястото, откъдето пожарът започна, би трябвало да изгори най-напред и вече да не гори. Самолетите отгоре би трябвало да видят силуета на изгорелия хеликоптер долу. И тези на двата джипа. Чад и Трейси се разхвърчаха на парчета. — Гневът го стисна за гърлото и думите излязоха насила. — Обаче тялото на Роберто беше цяло. Дори и изгорено, то пак щеше да си прилича на тяло. И няма начин някой от градчето да не е чул трите хеликоптера и експлозиите.

— Купих „Олбъни Таймс Юниън“. — Джейми се приближи към бюрото. — Вестникът е от тази сутрин, затова не отразява развитието следобед. Но все пак може да ни подскаже нещо.

Тя взе вестника и го донесе до леглото.

Статията за пожара бе в долния край на първа страница. До нея имаше снимка на уморен пожарникар, почти целия обгърнат от дим. Статията продължаваше на осма страница, където бе сложена отново в долния край.

— Ето — посочи Джейми абзаца в края. — Някой от града наистина чул експлозии.

— Избухнали бутилки с пропан? — Кавано не можеше да повярва на очите си.

Тя цитира пасажа изцяло:

— „Властите предполагат, че, стигайки до хижите по склона на планините, пожарът е взривил склад за бутилки с пропан“.

— Около бункера няма никакви хижи.

— Но те само се опитват да налучкат какво е предизвикало експлозиите — каза Джейми.

— Или някой лъже. Прочете ли там, дето пише за докарания специален екип, който да установи причината за пожара?

— Смяташ, че някой крие истината?

— Не е невъзможно — отвърна Кавано. — Някой с влияние упражнява натиск върху местните власти и държи пожарникарите на разстояние, докато специалният екип отива до мястото, откъдето е започнал пожарът. Мястото е отдалечено и лесно може да се прочисти. Никой няма да види хеликоптерите, дошли да приберат труповете и да прикрият разрушенията.

— Някой с влияние? За правителството ли става дума?

— Не знам дали някой друг би бил достатъчно могъщ, за да не допусне никой вътре в района — отвърна той.

— Но какво общо има, за бога, Прескот с правителството?

Кавано сви рамене по навик. По-добре да не го бе правил — болката веднага го захапа в лявото рамо.

— Лабораторията му била наета от Агенцията за борба с наркотиците, за да извърши научноизследователска дейност върху начините да се спре пристрастяването.

— Това не обяснява участието на военен специален екип — поклати глава Джейми. — Нито пък защо е трябвало да избият всички. В склада, казваш, искали да хванат Прескот жив?

— По всичко изглеждаше точно така. Няколко пъти им се удаде случай да ни убият и двамата. Но вместо това предпочетоха да ни устроят клопка.

— Обаче в бункера вече са искали да убият всички.

Кавано кимна.

— Какво ги е накарало да променят намеренията си? Или пък да не би целта да е била нашата група, а Прескот да е бил използван само като примамка. Идва с нас до бункера и там ни устройва клопка, а?

— Но за какво му трябва на когото и да било да избива групата ви? Можеш ли да се сетиш за някого от предишни задачи, който би поискал да направи такова нещо?

— Доколкото си спомням, никога не съм ставал свидетел на нещо толкова сериозно, та някой бивш клиент да ме смята за опасен за това, че съм го чул или видял — отвърна той. — Тъй или иначе, през последните шест месеца не съм имал съвместна задача с Чад, Трейси или Роберто. Но дори да бях имал, няма начин нападателите да са научили кой е изпълнявал задачата. Дори Дънкан до последната минута не знаеше.

— Идва ми наум едно нещо, но… — колебливо изрече Джейми.

Той я загледа очаквателно.

— Докато ти спеше, имах доста време да помисля. Ами ако двете ударни групи не са имали нищо общо помежду си?

— Карай нататък.

— Ако предположим, че първата група е искала да залови Прескот, точно както е показвала и тактиката й — продължи Джейми. — А втората група…

— …е искала да го убие, каквито точно бяха действията й? — попита Кавано.

— Да убие Прескот. Ти и останалите сте били само странични мишени. Просто сте пречели на изпълнението.

— Но това не обяснява защо Прескот искаше да ни избие всички. Поведението му не е адекватно, ако не е работел заедно с ония от хеликоптерите.

— Които са изглеждали и са действали като военен екип за спецоперации — допълни Джейми. — Каза ми, че си видял как ги вдигат обратно по машините.

— Да.

— Всички ли видя?

— Да. Трябваше да се убедя, че всички са си тръгнали.

— А видя ли да вдигат и Прескот?

— Не.

— Не ти ли се струва странно, ако той е бил техен човек?

— Може да е изгорял в пожара.

— И те не са прибрали трупа му?

— Ако не са могли да стигнат до него. Това би било едно от нещата, които онази специална група, за която пишат във вестниците, би искала да прибере най-напред.

Джейми сведе поглед към изтъркания мокет.

— А може би фактите са точно такива, каквито изглеждат. Първата група е искала Прескот жив. Втората — мъртъв. Той се е страхувал и от двете. И твоят екип наистина е разполагал с информация, която е трябвало на всяка цена да си остане секретна.

Кавано внезапно изпита студ, но не от треската, а от чувството, че Джейми наистина налучква нещо.

— Господи!

— Информация, която те прави опасен — продължи Джейми.

— Планът с изчезването на Прескот. — Развълнуван, той седна в леглото, изохквайки от болка. — Кучият му син!

Стана му ясно, че Прескот е разбрал кой е в хеликоптерите и е бил сигурен, че тази втора група, за разлика от първата, иска да го убие. Знаел е много добре, че хората от хеликоптерите ще унищожат всяко превозно средство, опитващо се да напусне бункера, точно както е знаел, че те разполагат с достатъчно мощно въоръжение, за да си пробият път в бункера и да неутрализират охраната. Секунди преди да бъде убит, той е изпаднал в паника. Решил, че единственият начин да се спаси е да направи отвличаща маневра, подпалил е пожара, отчаяно мислейки, че в създалата се суматоха ще му се удаде начин да се измъкне. Каквото и да е било, все му се е струвало по-добро, отколкото да чака неминуемата смърт. Обаче се е притеснявал, че някой член от охранителния екип може да оцелее по някакъв начин и да падне в ръцете на ударната група.

— Мисля, че Прескот е имал намерение да ни избие още от самото начало — каза Кавано. — Трябвало е да се чувства абсолютно сигурен, че никой на света не знае как е изчезнал. По този начин никой никога няма да узнае тайната му. Не е могъл да си позволи да лежи по цели нощи и да гледа тавана, представяйки си как хващат някого от нас, подлагат го на мъчения и той изпява как е станал номерът с изчезването, казва им и новата му самоличност.

— Но как се е надявал да избяга от пожара?

— Той е доста изобретателна личност. Задава въпроси. Гледа. Учи се. Успях да избягам от ударната група, защото гледах да съм близо до фронта на пожара, за да заблудя термосензорите в хеликоптерите. Щом аз съм се сетил за това, защо някой, умен като него, да не може?

— Има голяма разлика. Ти си имал кого да извикаш за помощ и го направи. Обаче човек, отчаян колкото него, няма да има доверие на никого… Казваш, че бил дебел. Не би могъл да ходи кой знае колко. Как е мислел да се измъкне от района?

— Може все пак да се е обадил на някого — каза Кавано. — И след като го заведе на безопасно място, да убие човека, който му е помогнал. Тайната пак се запазва.

Очите на Джейми потъмняха.

— Или може да е стигнал до най-близкия град и е принудил някого да го откара. А може… — Кавано изведнъж се сети за нещо и то го изненада. — Той не би позволил на никого да узнае как ще изчезне.

От вълнение главата му отново се замая. Но успя да стане.

— Къде са ми дрехите?

Джейми изпадна в паника.

— Ама ти не можеш да ходиш! Какво се опитваш да…

— Просто се сетих къде е отишъл Прескот. — Той измъкна телефона от джоба на сакото си и набра някакъв номер.

От другата страна телефонът иззвъня.

— Хайде, помогни ми да се облека. Дай ми и бронежилетката.

Телефонът отново иззвъня.

— Вдигни, хайде вдигни — замоли се той на абоната, на когото звънеше.

Телефонът иззвъня за трети път.

— Трябва да я намерим.

— Нея ли? — попита Джейми.

Телефонът иззвъня за четвърти път. Включи се запис на женски глас: „Моля, оставете името, номера си и съобщението. Ще ви се обадя при първа възможност“.

Кавано прекъсна връзката.

— Бързо! Тук, в Олбъни, има една жена, която според мен Прескот се кани да убие.

8.

Докато Джейми караше бързо из потъналите в сенките на залеза улици на Олбъни, Кавано се постара да й обясни ситуацията.

— Дадохме на Прескот името и телефонния номер на една банка, заедно с номера на сметка. След като изпереше парите си, той трябваше да преведе сто хиляди долара на една фалшификаторка, която живее тук, в Олбъни.

Като следваше указанията му, карайки бързо колкото позволяваше ограничението на скоростта, Джейми сви зад един ъгъл и влезе в някакъв парк. Бързите завои засилиха замайването на Кавано, но гледаше Джейми да не разбере, за да не намали. Трябваше да стигнат колкото е възможно по-скоро и нищо друго нямаше значение.

— Фалшификаторката е приготвила номер на социалната осигуровка, паспорт, шофьорска книжка, кръщелно, кредитни карти — изобщо пълен набор документи на нова самоличност. — Кавано пое дълбоко дъх. — На Прескот му оставаше само да реши как да промени външността си. Да си боядиса косата или да я обръсне, да си пусне мустаци и изобщо каквото и да е. След като направеше тези промени, фалшификаторката трябваше да го снима за паспорта и книжката и Прескот щеше да е готов да започне новия си живот. Смятахме да го заведем при нея вчера сутринта.

— Как се…

— Карен Атъртън. Опитвам се да си спомня дали някой от нас е споменал на Прескот името й. Мисля, че Дънкан го направи. Само първото име обаче. Но това, името и телефонният номер на банката й, както и номерът на сметката, е достатъчно на Прескот, за да я намери.

Намалявайки скоростта на косъм по-малко от ограничението, Джейми мина покрай спряла полицейска кола на излизане от парка.

— Номерът на сметката й как ще му помогне да я намери?

— Скривалището на Прескот в склада бе претъпкано с електроника. Според мен е добър с компютрите така, както аз съм добър с оръжията. Знаейки името на банката и номера на сметката… — Гласът на Кавано заглъхна.

— Добре ли си?

— Само си поемам въздух. — Той се насили да продължи: — Въоръжен с номера на банкова сметка, не след дълго един хакер може да се добере до името и адреса на Карен от интернет страницата на банката. Но има и друг начин.

Продължавайки да следва указанията му, Джейми навлезе в заможен жилищен квартал с обширни дворове и извисяващи се нависоко дървета пред преустроени къщи от деветнадесети век.

— Как?

— Той е един от най-естествените елиситори, който съм виждал през живота си.

Джейми знаеше какво означава този термин — човек, който има вродена способност да измъква информация от хората, без изобщо да дава вид, че го прави.

— Представи си, че работиш в отдел „Информация“ на банката — каза Кавано. — А аз съм Прескот и ти се обаждам по телефона. — Той си преправи гласа така, че да звучи нетърпеливо. — „Става дума за сметка номер пет пет седем шест три. С жена ми се оженихме преди три месеца. Тя се обади във вашия отдел, за да смени името и адреса си, но оттогава не е получила от вас нито едно месечно банково извлечение. Вече няколко пъти се опитвам да вляза във връзка с банката. По дяволите, няма ли някой там, който да помогне? Сметката трябва да е на името на Карен Уошбърн“.

На Джейми й бе необходима само секунда, за да предположи какво би отговорил смутеният банков чиновник.

— „Не, сър, Карън Атъртън“.

— „Това й беше името, преди да се омъжи за мен, по дяволите! А адресът е Крествю Лейн 444“.

— „Не, сър, Моргън Авеню 256“.

— „Там живееше преди, за бога! Ето защо банковите ви извлечения не идват. Бихте ли се погрижили да нанесете промяната?“ — Кавано отново заговори с нормален тон. — Видя ли колко е лесно?

— Мислиш ли, че Прескот е толкова ловък, че да манипулира хората така?

— По дяволите, той и мен изработи. А онова, което най-много ме прави да се чувствам като глупак, е, че аз почти го харесвах. В склада той се бе уплашил до смърт, но нито веднъж не загуби самообладание. Правеше всичко, каквото му наредя. В бункера не би подпалил пожара, ако не се е чувствал абсолютно сигурно сгащен отвсякъде. Трудно ми е да си представя колко кураж му е бил необходим, за да се опита да ни убие.

— Кураж ли? — озадачено попита Джейми. — Ти говориш така, сякаш му се възхищаваш.

— Да му се възхищавам? Аз го мразя така, както не съм мразил никого в живота си.

Тежестта на изречените от Кавано думи ги накара да замълчат за момент.

— Къщата е зад ъгъла — каза той тихо.

Джейми сви по друга улица със същите големи дворове и внушителни къщи. Отнякъде се чуваше приспивният шум на малка сенокосачка.

— Онази там — посочи той. — Викторианската.

Това бе постройка на два етажа и половина, с кулички, фронтони и дълга и обширна веранда, боядисана в бяло.

— Спри малко по-нататък. — Кавано се изхлузи надолу, за да не го забележат. — Достатъчно далече, че ако Прескот е в къщата, да не види колата.

— Защо до стъпалата към верандата има и скосена пътечка — попита Джейми, докато минаваха покрай къщата.

— Карен е в инвалидна количка. Автомобилна катастрофа.

— И въпреки това решава да живее във викторианска къща на два етажа и половина?

— Всъщност къщата устройва Карен чудесно. Вътре има ремонтиран асансьор, произведен през двайсетте години на миналия век. Минава от етаж на етаж без никакви проблеми. Може да използва тоалетната и да влиза във ваната без чужда помощ. Именно това ме притесни, когато ми отговори телефонният й секретар. Обикновено отговаря тя.

— Освен ако не е излязла.

— Може. Ами ако не е?

— Обади се на полицията. Кажи им, че има опасност за живота на един от живеещите в квартала.

— Полицията има сложна техника за установяване самоличността на този, който се обажда. Проследяват обаждането и стигат до мобилния ти телефон дори и да си блокирал номера. Ако тук наистина има нещо, после ще те издирят и ще те свържат с него.

— Тогава им се обади от обществен телефон.

— Какво внимание ще обърнат пък на това? — попита Кавано. — Няма ли да решат, че някой си прави майтап? Или ще пристигнат веднага? Или пък ще изчакат, докато намерят удобна патрулка? И ако никой не им отвори, дали ще разбият вратата, само за да се уверят, че вътре всичко е наред? И ако всичко наистина е наред, няма ли да започнат да си задават въпроси за какво служи тая техника за печат и за какво са тия празни документи? Не. Карен е в опасност сега. Няма време да се опитваме да убеждаваме полицията. Трябва аз да свърша това.

— Говориш така, сякаш за теб тя е по-важна, отколкото обикновена колежка май, а?

— Тя е сестра на един човек, с когото бяхме приятели в Делта Форс.

Видът на Джейми обаче даде ясно да се разбере, че това не е достатъчна причина.

— Казваше се Бен — продължи той. — Изтече му кръвта, докато го изнасях от една акция.

Джейми го гледаше изпитателно.

— Карен му беше единственият близък човек. Обещах му да се грижа за нея.

— Тогава да се погрижим да спазиш обещанието си.

Джейми направи обратен завой в края на пресечката и спря колата с предницата към къщата. Двамата с Кавано слязоха от колата.

— Не бива да идваш с мен. — Бронежилетката му тежеше под ризата и спортното сако.

— Но…

— Ако Прескот е вътре, нещата могат много бързо да загрубеят.

— Мога да ти помогна нещо.

— Ако имах пистолет за теб… — Кавано я бе научил как да борави с оръжие. — …може би. Но не мога да ти позволя да рискуваш живота си, без да имаш с какво да се защитиш. Най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да седнеш в колата с телефон в ръка. Ако ти се обадя и викна за помощ…

— Ще натисна газта до дупка и ще вляза в къщата. Ако трябва, даже ще кача колата на верандата.

— Чудесно. — Той й се усмихна и внимавайки за раната, лекичко я притисна към себе си.

— Само преди минутка говореше за храбри изпълнения. Не разбирам как… Не те ли е страх да влезеш вътре?

— Страх ме е за Карен. Единствено за нея мисля в момента.

9.

Залязващото слънце хвърляше дълги сенки. Концентрацията на Кавано правеше къщата на Карен да изглежда по-голяма от останалите — нямаше откъде да се промъкне вътре, без да бъде видян от съседите, които вероятно веднага щяха да звъннат на полицията. Затова можеше да мине само през входната врата, все едно че идва на гости.

Забеляза, че въпреки настъпващия здрач в къщата не свети нито една лампа. Това можеше да е лош признак или пък просто означаваше, че Карен не си е вкъщи, че някой приятел може да е минал и да я е завел някъде, на кино например. Това би обяснило също така и защо Карен не се обажда.

Но тя вероятно би оставила някои лампи светнати или пък на таймер, така че, като се върне, в къщата да не е тъмно.

Той стигна до къщата и продължи напред по тротоара, минавайки покрай грижливо окосената ливада на път за широката веранда. Бе готов веднага да потърси прикритие, ако видеше и най-малкото подозрително движение.

Качвайки се по стълбите, той се почувства уязвим, но знаейки, че никога няма да си прости, ако не спази обещанието си към убития си приятел, той си наложи да продължи. Пъхайки ръка под сакото и отпускайки я върху пистолета, той надникна през стъклото, оформящо горната третина на входната врата.

Успя да види само тъмен коридор. Натисна бравата на вратата по-скоро по навик и се изненада, когато тя се отвори. Имаше ли някакъв смисъл в това жена в инвалидна количка да оставя вратата си отключена?

Той извади пистолета и се вмъкна вътре. Раненото рамо го заболя, когато вдигна оръжието пред себе си с две ръце и го насочи последователно към потъналия в здрач коридор, към стълбището отстрани, към стаята вдясно и към тази вляво.

Внимавайки да не вдига шум, той посегна с едната ръка назад и затвори вратата. Задържа дъха си и се ослуша, но не чу нищо друго освен пълна тишина. Къщата беше празна, но това впечатление не означаваше нищо.

Откъде да започна? Отне му само секунда, за да разбере коя стая да провери най-напред. Той тръгна бавно и предпазливо по коридора, пристъпвайки с малки крачки, за да е сигурен в равновесието си, като през цялото време държеше пистолета насочен напред с две ръце. Фокусира зрението си така, че широкото улейче на мерника над ударника да обрамчва от двете страни връхчето на мушката в края на цевта. Това връхче бе направено от тритий, който излъчваше слаба зеленикава точица на фона на околния здрач. Невидима отпред, тази точица се виждаше идеално откъм Кавано и му даваше възможност, без да напряга зрението си, да е винаги на равна мушка в тъмнината.

Той подмина една врата, която остана от дясната му страна — входа към асансьора, за който бе разказал на Джейми, — стигна до края на коридора и огледа кухнята, в която имаше тухлена камина и модерна готварска печка, имитация на чугунените печки от едно време. Извръщайки се към вратата, но без да застава пред нея, той посегна отстрани и врътна топката, замирайки при скърцането, което се раздаде от това действие, и дръпна.

В къщата цареше пълна тишина.

Притиснал гръб отстрани до вратата, Кавано пое дъх — едно, две, три, — задържа дъх — едно, две, три, и издиша — едно, две, три, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето и дишането си.

Рязко се извъртя пред отворената врата и насочи пистолета надолу по стълбите към мазето. Сенките долу бяха по-тъмни от тези в кухнята, но в тях нищо не помръдна.

Знаейки, че Карен държи фенерче в едно чекмедже вдясно от коридора, Кавано отиде и тихо го извади. Приведе се и с лявата си ръка вдигна фенерчето над главата си, насочвайки го надолу по стълбите. Когато светнеше, ако долу имаше човек, той щеше да стреля по фенерчето, предполагайки, че това е центърът. А през това време на Кавано щеше да му се открие възможност да стреля по пламъка от дулото.

Обаче никой не стреля.

Той отново замря и се ослуша. Къщата бе абсолютно тиха.

Заслиза надолу и под тежестта му едно от стъпалата скръцна. Шумът го шибна по опънатите нерви като камшик. Поеми — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три.

Той продължи надолу.

Неочаквано единият крак на Кавано като че ли започна да отмалява. След това стомахът му се преобърна. Това е реакция на пренапрегнати мускули, готови всеки момент да влязат в действие, каза си той. Сърцето просто изпомпва повече кръв — това е всичко.

Обаче в същото време в ноздрите го удари слаба, но неприятна миризма и от нея сърцето му заби като че ли още по-бързо. Цялата ситуация му се стори позната, но не можа да си припомни откъде и не смееше да се разсейва, за да рови из паметта си. Трябваше да се съсредоточи върху това какво ще намери долу в мазето.

Слязъл до средата на стълбите и пристъпвайки с още по-голямо внимание, за да не губи равновесие, той усети, че краката му отмаляват все повече. Неприятната миризма леко се бе засилила. Ръцете му се разтрепераха и прицелването стана невъзможно.

Адреналинът е мой приятел, каза си той. Краката ми отмаляват, защото са готови всеки момент да се задействат като освободена пружина. Сърцето ми бие по-бързо, защото мускулите ми имат нужда от повече кръв. В стомаха ми пари поради химическите промени, протичащи в организма ми — гликозата и мастните киселини, които черният ми дроб произвежда, за да имам енергия на момента. Белите ми дробове пъхтят като мехове, за да имам достатъчно кислород, когато ми потрябва.

Знаеше, че това, което в момента изпитва, е така наречената реакция „бой или бяг“. Но да побегнеш означаваше паника, а той нито веднъж в живота си — особено пък в бой — не бе изпитвал порив да побегне.

Освен сега.

Какво става с мен, запита се Кавано, стигайки края на стълбите. Докато неприятната миризма караше ноздрите му да се присвиват още по-нервно, някаква част дълбоко в съзнанието му се гърчеше и му крещеше да изхвърчи нагоре по стълбите и да се измита от къщата преди…

Преди какво?

Поеми — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три.

Обаче Кавано не можеше вече да задържи ритъма. Колкото и да опитваше, дишането му се ускори до такава степен, че бе на ръба да изгуби самообладание. Главата му се замая. Лъчът на фенерчето затрепери неудържимо, но той го насочи заедно с пистолета към тъмния коридор — точно повторение на този над него. Спомни си за електрическия ключ от лявата му страна, но не смяташе да го включва, защото искаше с фенерчето да заслепи евентуалния си противник. Раната го болеше, защото в лявата си ръка, протегната на височината на рамото встрани от него, държеше фенерчето, за да не позволи на евентуалния изстрел да го удари в жизненоважен орган. Тъй като бе застанал обратно спрямо горния коридор, играещият непрекъснато лъч освети вратата на асансьора, която тук му се падаше вляво. По-нататък го чакаше друга затворена врата, а отдясно — още две.

Неприятната миризма се засилваше с всяка неохотна стъпка напред по коридора. Стомахът му се бе разбунтувал до такава степен, че се уплаши да не повърне. Краката му се огъваха. Тялото му заплашваше да се свлече на пода с опрян на стената гръб, със свити към гърдите колене и отпуснати встрани, треперещи неудържимо ръце.

Ужасен от перспективата да бъде подведен така от собствените си нерви, Кавано се наруга безмълвно. С подгизнали от пот дрехи, той се постара да си спомни всички ругатни, които едно време му бяха отправяли инструкторите, всяка команда, всеки научен с болезнено старание урок.

Мамка му, адреналинът е мой приятел!

Принуждавайки съзнанието си да мисли за Карен, за обещанието, което бе дал, той направи още една колеблива крачка по тъмния коридор. И изведнъж се сети защо неприятната миризма му е позната. Складовете. Бе я усетил — наистина в по-поносима форма — в изоставената сграда, където се бе крил Прескот. Когато я подуши, като се качваше по стълбите, водещи към скривалището на Прескот, изпита необясним страх и предчувствия, които едва не го бяха накарали да се върне в колата и да си тръгне. Но онези предчувствия бяха нищо в сравнение с ужаса, заплашващ да го погълне сега. Ако не бяха дългогодишните тренировки и силната му воля, досега къщата да бе отдавна зад гърба му.

Прескот!

Копелето е било тук!

На Кавано му замириса на още нещо. Опитвайки се да налучка източника на миризмата, той насочи треперещия лъч на фенерчето към пода пред него. Вратата малко по-нататък отляво водеше към малък склад. Точно срещу нея бе вратата на тоалетната. А тази, точно до него от дясната му страна, водеше към работния й кабинет, където си държеше цифровите фотоапарати, компютрите и специалните принтери.

Кавано насочи фенерчето именно към прага на тази врата, с изумление виждайки дима, бликащ отдолу, и слабите проблясъци през цепката. Той докосна топката, която бе леко затоплена. Някаква част от съзнанието му панически закрещя бягай! Друга част обаче изстена Карен! И го накара да бутне вратата.

Пожарът вътре почти го заслепи. Но не в него впери поглед Кавано. Обрамчена от пламъци, мятащи се бясно из цялата апаратура наоколо, поглъщащи компютри и принтери със зловещ пукот и съскане, в средата на този ад седеше Карен и го гледаше. Отпусната в инвалидната количка и приличаща на фея, червенокосата жена бе неподвижна, притиснала ръце към гърдите си, с широко отворени и немигащи очи и разкривено от ужас лице. Бузите й бяха толкова бледи, че луничките по тях приличаха на кървави точици. Беше само на четирийсет години, но разкривените черти на лицето й й придаваха вид на осемдесетгодишна.

Кавано набута фенерчето в един от джобовете на сакото и се спусна към Карен, но пламъците стигнаха до нея, преди той да успее да протегне ръце и да я измъкне. Не че би променил нещо, ако бе успял да го направи. Карен седеше в количката си, без да помръдне, без да усеща обгърналите я пламъци.

Мъртва.

Но как, запита се Кавано, отдръпвайки се от огъня. Не бе видял никакви рани по нея, никакви травми по лицето, никаква кръв, никакви черни следи по гърлото. Начинът, по който притискаше ръцете към гърдите си с все сила, може би сочеше, че е получила инфаркт.

Пламъците се засилваха. Отстъпвайки в коридора, Кавано забеляза, че най-силно те бушуваха в един ъгъл зад фотографската апаратура, в ъгъла на стената с пода, сякаш там някъде бе станало късо съединение, запалило малък огън, който по-късно е набрал сила и се е разпространил по цялата стая. Прескот сигурно бе използвал някой контакт в стената да го даде на късо, за да изглежда така, че пожарът сякаш е започнал случайно. Кавано не бе подушил дим, като влезе в къщата, защото на огъня му е трябвало малко време, за да обхване тапетите и всичко останало. Ех този Прескот, как обича да използва пожара като оръжие, мина му през ума.

С раздразнени от дима дробове, Кавано се спусна по коридора и заизкачва стълбите на бегом. Изведнъж, съвсем необяснимо и не на място, той изпита желание да спре. Страхът, който го бе обхванал преди малко, го разтърси още по-силно от преди. Сърцето му биеше бясно. Гърдите му се надигаха и спадаха с такава скорост, че дробовете му сякаш щяха да се спукат.

Бий се или бягай. Не искаше нищо друго освен да избяга далеч от пожара, но докато се колебаеше на стълбите — почти парализиран от ужас, — вдигна глава нагоре и накрая разбра защо инстинктът му го е спрял. Когато слизаше надолу, бе оставил вратата отворена.

Сега тя бе затворена.

Прескот се е забавил, за да се убеди, че пожарът ще се разпространи — Кавано бе сигурен в това, както бе абсолютно сигурен, че вратата ще бъде заключена, ако се качи догоре и се опита да я отвори. Той се закашля и усети жегата в гърба си.

Изтичай бързо горе и я разбий, мина му през ума.

Ами ако Прескот е решил да стои тук до последната минута? Ами ако още е с пушката на Роберто? Иска наистина това тук да изглежда като нещастен случай, но ако му се наложи, ще стреля, без да му мигне окото.

Кавано отстъпи назад по стълбите. Обръщайки се, видя как огънят бързо се разпространява от работния кабинет на Карен. Дръпна вратата на асансьора и с облекчение откри, че облицованата с дъбова ламперия кабинка е долу. Като човек, чиито крака са в добро състояние и който бърза, Прескот се бе качил горе по стълбите.

Кавано извади фенерчето от джоба си и с трескави движения го насочи към тавана на кабинката. Забелязал люка в тавана й, той отново изпита облекчение. За разлика от асансьорите в големите сгради, този беше съвсем скромен по размери и отворът в тавана можеше да се стигне само като протегнеш ръце.

Дано шумът от пожара да заглушава звука от отварянето на люка, каза си той. Кавано затвори вратата на асансьора под носа на пламъците и дръпна решетката. Колкото и да се стараеше да направи това безшумно, металните пръчки изскърцаха в релсичките горе и долу и той се помоли шумът от пожара да е заглушил и този звук.

В тясното пространство хрипливото и трескаво дишане на Кавано екна по-силно. Лицето му бе мокро от пот. Асансьори. Той мразеше асансьори. Никога не знаеше какво може да стане с тази техника, нито пък какво го очаква в другия край, когато вратите се отвореха.

Димът започна да се процежда изпод вратата и да изпълва кабинката. С нещо като паника — чувство, което до този момент Кавано никога не бе изпитвал, — той натисна копчето с цифрата 2 на него. Ако поради късото токът в къщата се бе изключил, ако асансьорът не…

Искаше му се да изкрещи. Но поривът заседна в гърлото му, когато асансьорът изведнъж дръпна. За разлика от високоскоростните асансьори в големите сгради, този бе направен да пълзи едва-едва. Разтреперан, той пъхна пистолета си в кобура. После вдигна ръка нагоре, остави фенерчето на тавана отвън, хвана се за ръба и се заиздига нагоре през люка.

Болката впи зъби в рамото му. Усети, че превръзката му се отлепя. Издърпвайки се нагоре, той почувства топлата течност по кожата си — раната отново се бе отворила.

Но кръвта не го интересуваше, не го интересуваше и болката. Единственото, което бе от значение в момента, бе да излезе от асансьора. Макар да се отдалечаваше от пожара, кабинката продължаваше да се пълни с дим. Топлината също чувствително се засили. С протекла отново рана, кръвта от която вече мокреше ризата му, паниката в него предизвика такъв прилив на сила, който му се струваше невъзможен. Нито веднъж в живота си, дори и при най-измъчените акции, не бе изпитвал вътрешен тласък с такава мощ. Болката му потъна някъде. Слабостта в раменете се изпари, заменена от мощен прилив на енергия, който го тласна нагоре през отвора в тавана в момента, когато подът под нозете му започна да тлее.

Дишайки хрипливо, Кавано впери поглед надолу през отвора към вече зачервилия се под. И в същото време чу приглушеното туп-туп-туп от разцепването на дърво: куршумите пробиваха вратата на първия етаж и се забиваха в дървената ламперия. И докато кабинката подминаваше първия етаж, чу се още едно туп-туп-туп и отцепвайки трески от вратата, куршумите пак тропосаха ламперията — този път малко по-долу.

Изстрелите бяха твърде приглушени, за да могат да се чуят извън къщата, което означаваше, че Прескот сигурно е сложил заглушител. Но заглушители не можеха да се купят на пазара. Откъде е успял да намери?

Къде бих намерил аз, запита се Кавано.

Отговорът дойде веднага. Ако ми се наложеше, бих изпразнил една пластмасова бутилка за вода и бих я нанизал на цевта. Да, но мен са ме учили на тия неща. Прескот откъде ги знае?

Този въпрос също получи моментален отговор. Вчера и днес Прескот е имал време да обмисли проблема, каза си Кавано. Работата му е такава — да разбира от физика. И отново му мина мисълта: а може би тия неща са му вродени.

Асансьорът пълзеше нагоре и стрелбата спря. Кавано си представи как Прескот е замрял на място и се ослушва, после се спуска към стълбите, водещи към следващия етаж, и тежките му стъпки затрополяват нагоре. Макар и с наднормено тегло, Прескот можеше да стигне до следващото ниво преди асансьора.

Над главата си Кавано чуваше проскърцването на колелата и тихото бръмчене на двигателя, дърпащ асансьора. Долу подът на кабинката избухна в пламъци в момента, в който Кавано пак чу характерното туп-туп-туп по вратата на втория етаж и куршумите раздраха отново задната стена на кабинката. Ако Прескот използва бутилка вместо заглушител, помисли си Кавано, изстрелите досега да са я направили на парцал. Явно е минал на нещо друго, може да е увил някоя дреха около цевта. Но платът също всеки момент щеше да стане на дреб и Кавано си даде сметка, че отсега нататък изстрелите на Прескот ще бъдат достатъчно силни, за да се чуват от улицата.

Колелетата спряха да се въртят. Бръмченето на двигателя секна. Асансьорът потръпна и спря. Единственият звук, който остана, бе пукането и съскането на пламъците по пода на асансьора. Жегата бе толкова силна, че Кавано трябваше да отдръпне лице от отвора.

После друг звук привлече вниманието му, а може би си въобразяваше — едва чутото скърцане на панти.

Кавано изгаси фенерчето. Някой отваряше бавно вратата на асансьора. Прескот сигурно бе застанал отстрани. Кавано бе сигурен в това — сигурен, че Прескот няма да застане директно срещу вратата, само и само да не се превърне в мишена. И отстрани, през леко отворената врата, Прескот щеше да види само пламъците. Ще отвори ли вратата повече, запита се Кавано, или ще приеме, че куршумите и пламъците са си свършили работата?

Сърцето на Кавано бясно блъскаше в гърдите. Усещайки засилващата се отдолу топлина, той вдигна глава към третата врата горе, която излизаше на таванските помещения. Асансьорът не се качваше дотам, нито пък вратата бе направена за пътници. Наполовина по-малка от вратите на другите етажи, тя бе предвидена за влизане на персонала по поддръжката — оттам те се промушваха, за да смажат колелетата и въжетата.

Вратата долу изведнъж се отвори докрай. Отдръпнал се да погледне от подходящ ъгъл, Прескот би могъл да разбере, че Кавано не лежи прострелян на пода. Тъй като бе невъзможно асансьорът да се задейства отвън, без да се влезе вътре, да се затвори вратата и да се дръпне решетката, на Прескот нямаше да му отнеме почти никакво време да разбере, че Кавано сигурно се е промъкнал през отвора в тавана на кабинката. Трябваше само да вдигне цевта нагоре, да натисне спусъка и…

Тъй като имаше нужда и от двете си ръце, Кавано отново набута фенерчето в джоба на сакото си. С тупкащо от болка рамо, той хвана стоманеното въже и се заизтегля нагоре. Стигнал до таванските помещения, Кавано се стисна с дясната ръка за въжето и протегна лявата към вратата. С отчаяно усилие той я натисна, отвори я, хвана се за касата с едната, а след това и с другата ръка, и едва потиснал болезнения стон, се изтегли в потъналия в мрак таван.

От направената гимнастика фенерчето се измъкна от джоба му. Веднага след като изтропа долу, таванът на кабинката стана на решето от изстреляния отдолу откос. Куршумите се забиха в тавана на асансьорната шахта, но Кавано вече се бе изтърколил от вратата, удряйки се в нещо, което му заприлича на куфар. Той го грабна и с трескави движения го набута в шахтата. Като чуеше падането му, Прескот можеше да си помисли, че го е улучил и че това, което е паднало, е тялото му.

Последният откос обаче не бе заглушен. Съседите вероятно ще го чуят и ще звъннат в полицията, помисли си Кавано.

Това бе първата грешка, която Прескот бе направил. Дори и да нямаше пожар, той повече не можеше да си позволи да остане тук. Но тъй като на това отгоре имаше и пожар, трябваше да си тръгне моментално, иначе рискуваше да попадне в клопка. Съседите сигурно вече бяха видели дима от къщата и бяха позвънили на пожарната. Въпреки шума от пожара, на Кавано му се стори, че някъде отдалеч вече се чува едва доловимият вой на сирените — още една причина Прескот да се измъква по най-бързия възможен начин.

Проснал се на прашния под и разтривайки гърба си там, където го бе ударил, Кавано поемаше въздух без дим, макар че скоро вече и тук нямаше да е така. За да забави това, той затвори вратата към асансьорната шахта, спирайки притока на кислород надолу. До този момент отдолу идваше слаба и потрепваща светлина и Кавано изведнъж се оказа неподготвен за почти абсолютния мрак, в който попадна. Сивата светлина на деня едва си пробиваше път през зацапаните миниатюрни прозорчета. В никакъв случай не би могъл да се промъкне през тях. Единственият начин бе капандурата на тавана.

Да, но под нея дали нямаше да го чака Прескот с готов за стрелба автомат? Отвън сирените сякаш звучаха вече по-наблизо. Трябва да приема, че е решил, че ме е убил, и си е тръгнал, помисли си Кавано. Иначе още малко — и пожарът няма да ме пусне да изляза.

Адаптиралото се към мрака зрение различи някакви едри форми недалеч от него, които Кавано помисли за големи кашони. До тях имаше изправен човешки силует — манекена на шивачката. Знаеше, че капандурата излиза на площадка на стълбите от втория етаж и за да я отвориш оттам, трябваше да я дръпнеш надолу и тя падаше, като в същото време от нея се разгъваше дървена стълба. Опитвайки се да се ориентира, той се помъчи да познае в коя посока е вратата. Докато през цепнатините в шахтата се процеждаше дим, Кавано я заобиколи пълзешком. Опипвайки пътя си, ръцете му изведнъж напипаха дървената стълба, сгъната върху капандурата. Сега трябваше само да натисне и…

Ами Прескот? Ако съм сгрешил и сега той ме чака отвън?

Кавано бе подгизнал от пот. Зад себе си чувстваше настъпващата жега. Извърна глава и видя, че през цепнатините вече прозират потрепващи пламъци. Сирените се чуваха съвсем ясно.

Прескот си е отишъл! Просто трябва да си е отишъл!

Кавано натисна капандурата.

Нищо не се случи.

Той натисна по-силно. Никакъв резултат.

Сигурно натискам откъдето не трябва, помисли си той. Сигурно натискам откъм пантите.

Той припълзя до другия край и натисна силно надолу.

Капандурата продължаваше да не помръдва от мястото си.

Задавяйки се от праха, който бе вдигнал, той огледа капандурата от единия до другия край. Пламъците, облизващи асансьорната шахта, вече бяха достатъчно ярки, за да види, че първия път бе натиснал там, където трябва. Пантите бяха от другата страна — там, където бе натиснал втория път. Виждаха се съвсем ясно. Той трескаво припълзя пак към края без панти и натисна надолу с всичка сила — но капандурата изобщо не помръдна. От външната страна явно имаше резе, което не й позволяваше да се отвори самичка.

Димът бавно пълзеше към него.

Той стана и подскочи няколко пъти върху капандурата, надявайки се да пробие дупка в дървото, през която да провре ръка и да отмести резето.

Дебелото дърво не поддаваше.

Той се извърна и огледа кашоните, манекена, после още един куфар — каквото и да е, само да свърши работа. Наведе се пак към капандурата, кашляйки. Може би ще успея да развия пантите, помисли си той. Как? Откъде да намеря отвертка или нещо такова…

Очите му се насълзиха. Димът от шахтата затъмняваше пламъците в кабинката. Ще се мотая тук, докато припадна, мина му през ума. Вече започваше да губи равновесие от липсата на кислород. Независимо каква сила му придаваше паниката, организмът му бе стигнал границата на издръжливост. Ако вдишаше още малко дим…

Тогава не дишай, каза си Кавано.

Сдържайки дъха си, той извади пистолета и се прицели в дървото до пантите. Дулото бе само на петнайсетина сантиметра от него, насочено така, че куршумът да се забие под пантата и да повреди винтовете.

За да предпази очите си от разхвърчали се трески, той извърна глава встрани, преди да дръпне спусъка. Трясъкът от изстрела го блъсна в тъпанчетата. Все още сдържайки дъха си, той се прицели отново — този път от другата страна на пантата — и пак извърна глава, преди да дръпне спусъка. Откатът отхвърли отмалялата му ръка, а ушите му писнаха.

В пистолета му имаше девет патрона — осем в пълнителя и един в цевта. Страхувайки се да не припадне, той продължи да дърпа спусъка, снишавайки глава сред разлетелите се трески. Изпразни пълнителя, сложи нов от джобчето на колана си и изстреля още осем куршума, но този път около другата панта. После пак извади празния пълнител, отново го замени с последния пълен и продължи да стреля по пантите.

Запазвайки последния патрон, в случай че Прескот е долу и го чака въпреки пожара, Кавано пъхна пистолета в кобура и скочи на капандурата. Чу как дървото изскърца… скочи отново… скърцането премина в пукот… скочи трети път и пропадна надолу заедно с капандурата.

Падайки, той успя да се хване за краищата на отвора, увисна, видя пламъците, пробиващи си път през вратата на асансьора, и се пусна.

Падна на площадката и се претърколи. Ударът в земята разтърси тялото му, изкара му въздуха и трескаво гърчещите се дробове го принудиха да поеме глътка дим.

От най-горната площадка искаше да влезе в една от стаите, но когато опипа пред себе си, усети само празно пространство и разбра, че стаята не е в тази посока и замалко не се търколи по стълбите надолу към пламъците, препречващи пътя към входната врата. С обилно сълзящи очи, застанал на четири крака, той се обърна намясто и продължавайки да опипва пътя с протегнати напред ръце, запълзя през гъстия дим към стаята.

Ръцете му обаче вече не искаха да го слушат. Коленете отказваха да се местят. Липсата на кислород го парализираше. Отгоре му падаше сякаш огромно одеяло и го задушаваше.

Точно в този момент го подхванаха някакви ръце. Усети, че го влачат нанякъде, далеч от пламъците, лакомо поглъщащи вратата на асансьора. Нещо се затръшна, явно врата, която спря притока на дим. Ръцете отново го повлякоха, изтегляйки го покрай някакви смътни очертания, които приличаха на легло, после го поведоха към някаква отворена врата и изведнъж го изведоха на балкона, към който той се бе стремял през цялото време.

Навън светлината от пламъците от долния етаж заигра по напрегнатото лице над повлеклите го ръце. Джейми. С проблясващи в зелените й очи отблясъци от разбеснелия се долу огън, тя го довлече до лявата страна на балкона, качи го на платформата, с помощта на която Карен слизаше в задния си двор.

Чуваше учестеното й дишане, после платформата тръгна, съпроводена от тихото бръмчене на моторчето. Някъде неистово пищяха сирени.

Платформата рязко спря. Пожарът сигурно е прогорил жиците, каза си Кавано. Той се надвеси над ръба и видя отблясъци от танцуващите на първия етаж пламъци — само на метър и половина под себе си.

Джейми отвори вратичката на платформата, скочи долу и се обърна да издърпа и Кавано, който вече се бе размърдал. Тя го дръпна здраво и двамата се търколиха на моравата.

Сирените се чуваха вече сякаш на метър от тях. Пожарът бе стигнал и до прозорците към задния двор.

Джейми изправи Кавано на крака и се накани да го поведе към дясната страна на къщата, стараейки се да се отдалечи от горящата къща.

— Не — спря я Кавано с несигурен глас. — Отзад.

— Какво?

— Задният двор… Врата.

Докато се олюляваше из задния двор, относително чистият въздух разсея мъглата в съзнанието му. Джейми вървеше до него и го подкрепяше.

Откъм предната част на къщата долитаха виковете на пожарникарите. Ръмжаха двигатели. Гърмяха разтягащи се стълби и развиващи се маркучи.

Задният двор бе обширен. Сенките станаха по гъсти, когато отминаха двете дървета. Светлината от пожара щеше да стигне и дотук, но засега тъмнината бе на тяхна страна и никой нямаше да види живия плет, в който се белееше врата.

— Карен накара да й я монтират… — Кавано си пое дъх. — …за да може момчето от къщата зад нейната… — Отново трескаво поемане на дъх. — …да вкарва косачката.

— Ами ако е заключена?

— Ще се опитаме да я прескочим.

Вратата обаче се отвори. Към тях се спуснаха мъж, жена и едно момче тийнейджър.

— Какво стана? Добре ли сте?

— Бях на гости на Карен — едва продума Кавано. — Изглежда, започна зад стената. Толкова бързо се разпространи… Едва успях да се измъкна.

— А Карен?

— В мазето. — Кавано продължи да върви напред с несигурна походка през задния им двор. Сакото скриваше пистолета му. — Не можах да стигна…

— Чухме изстрели.

— Кутии боя. Кажете на пожарникарите да се опитат да измъкнат Карен.

Семейството се втурна към къщата на Карен. Пожарът очертаваше силуетите им на фона на мрака.

— Погрижете се за вашата къща — каза Джейми зад тях, но само жената се обърна.

— Какво?

— Напръскайте покрива с вода, за да не могат искрите да запалят и вашата къща.

Жената побледня. После се спусна към маркуча, свързан към външната чешма на двора.

Докато усърдно поливаше покрива на къщата си, съседите се струпаха в задния им двор и без да обръщат внимание на Кавано и Джейми, впериха погледи в пожара.

10.

Вървейки по тъмната улица отвън, Кавано се постара да ходи нормално изправен, сякаш му нямаше нищо. Изведнъж зад него проблеснаха фарове на кола, идваща откъм пожара. Опасявайки се да не е полицейска кола, той се прикри в сянката на една къща.

Но вместо характерния за полицейската кола силует със стойката за бурканите над тавана, той видя най-обикновените очертания на таурус, идващ насам с нормална скорост. Върна се на тротоара.

Джейми спря до него, той отвори вратата и се отпусна на дясната седалка.

Тя продължи напред със същата нормална скорост, с която бе дошла.

— Има ли проблеми при прибирането на колата? — попита Кавано.

— Напротив. От полицията се зарадваха, като видяха, че тръгвам, защото отварях място за още една пожарна. Ранен ли си?

— Раната отново се отвори.

Известно време никой не проговори.

— Можеше да те убият, докато ме спасяваше — каза по едно време Кавано.

— Не помислих за това.

— Не те ли беше страх?

— Страх ме беше само за теб.

Той сведе поглед към треперещите си ръце.

— Тази вечер обаче аз се уплаших.

Джейми му хвърли кос поглед и отново насочи вниманието си към пътя.

— Много ти се насъбра.

— Не е само това. Нещо стана с мен в онова мазе. — Кавано потрепери. — За първи път разбрах какво значи страх. — Усети как от раната му се процежда кръв. — Надявах се, че няма да се наложи да правим това. Минахме покрай един магазин за домашни потреби на идване.

— Какво? — озадачено го изгледа Джейми.

— Трябва да купим някои неща. Торби за боклук. Котлон. Една купа.