Единственият оцелял

1.

Реотаните на котлона светеха с мека светлина. През парата, излизаща от отворената врата на банята, Кавано го виждаше сложен на тоалетната масичка пред огледалото. Върху него се долавяха смътните очертания на купа с дръжка. В купата имаше вряща вода, извита игла за шиене и рибарска корда.

Кавано се бе отпуснал във ваната, а горещият душ се лееше върху него, отмивайки мръсотията и саждите.

— Още синини са ти се появили — каза Джейми. — Утре сутринта няма да можеш да ходиш.

— Няма да се наложи. Утре цял ден ще сме в колата.

— А сигурно и част от тази нощ, а?

Кавано извърна глава към нея и я погледна изучаващо.

— Бързо схващаш, също като Прескот.

— Само дето не паля пожари където завърна. Не бива да останем тук задълго, така ли е?

— Така е. Винаги има някой любопитен съсед, чиято единствена работа като че ли е да забелязва непознати коли. И ще окаже съдействие на полицията. После някой от полицаите ще си спомни за привлекателната жена, която си тръгнала с колата след започването на пожара. Освен това съседите на Карен ще си спомнят и за ранения мъж и хубавата жена, избягали от горящата къща и след това безследно изчезнали. Ще мине известно време, преди да се организират, но според мен още преди полунощ ще започнат да търсят мъж и жена в тъмносин таурус. Време е да си хващаме пътя.

Джейми хвърли поглед към купата на котлона.

— Смяташ ли, че вече е достатъчно изварено?

— Десет минути. Ако микробите не са измрели досега…

— Спри душа.

Джейми попи раната с марля, после я намаза с бетадин против микроби, който бе купила от магазина за домашни потреби. Улеят на раната изглеждаше достатъчно чист, за да не става нужда да кара Кавано пак да стиска зъби от болка, като й сипе кислородна вода. Затова я намаза само с антибиотик. След това изтича до котлона и с помощта на щипци, предварително натрити със спирт, извади иглата и кордата от кипящата вода. Заедно с дезинфекцирани ножици, тя ги отнесе до ваната и ги сложи на постланата до нея стерилна марля.

— Трябвало е да станеш медицинска сестра — отбеляза той.

— Да, винаги за това съм си мечтала. Да кърпя огнестрелни рани. Напълно ли си сигурен, че трябва да го направим?

— Раната трябва да се затвори, а превръзката не може да направи това.

— Ами тогава защо не опитаме да я защипем с телбод?

— Много смешно.

— Смей се ти. — Джейми клекна до ваната. — Колкото и да внимавам, ще те заболи.

Лицето на Кавано бе изпънато, каквито бяха и нервите му.

— И друг път са ми го правили.

— Представям си.

— Но оня, дето ми го правеше, не беше хубав като теб.

— Продължавай да ме четкаш. И ми говори все такива хубави неща, докато работя.

— Мъжко момиче си ти.

— И ти си мъжко момче. — Джейми заби иглата.

2.

Кавано се събуди от мекото подрусване на колата. По тавана пробягваха светлини от колите, с които се разминаваха, но той за момент не можа да разбере къде е. После видя, че лежи на задната седалка върху одеяло, което Джейми бе купила от магазина, както и калъфките за предните и задните седалки, купени от нея пак оттам и предназначени да скрият кървавите петна по тапицерията, оставени от него. Колата бе чисто нова, но вече бе започнала да прилича на боклукчийска. Това му се стори забавно.

— Къде сме? — промърмори той.

— Чух те, че се размърда. На юг от Пукипси. Добре ли спа?

— Да.

Той се изправи бавно. Светлините от отсрещното движение дразнеха очите му.

— Как е рамото?

— Схванато. Припаднах ли?

— Припадна.

— А пък викаш, че съм мъжко момче.

— Жаден ли си? Водата е на пода в краката ти.

Кавано се вгледа и видя очертанията на бутилките. Той се пресегна и отвори една.

— Гладен ли си? — попита Джейми.

— За слаба жена като теб, доста често мислиш за ядене.

— Е затова сега няма да получиш понички.

— Понички ли?

— С шоколадово покритие. Не можеш да очакваш от мен да карам цяла нощ, без да ям нещо за разсънване.

— Колко е часът?

— Около един.

— Лесно ли почисти стаята в мотела?

— Без грешка. Направих каквото ми каза и натъпках всички кървави кърпи в торбичките за боклук, които купихме от магазина. И ги хвърлих в един казан за боклук до някаква строителна площадка. Името на мотела не е написано на кърпите, така че никой няма да може да ги свърже с нас.

— А пръстови отпечатъци?

— Избърсах стаята старателно и оставих ключа с бакшиш, както ти ми каза.

Кавано се загледа в неособено натовареното движение.

— Уморена ли си?

— Почвам вече да се уморявам.

— Намери някъде да спреш да се сменим. И аз ще покарам малко.

— Ще можеш ли?

— Мога да карам с дясната ръка. Влезем ли в Ню Джърси, ще намерим някой мотел.

— И после?

— Веднага щом приключа с организацията, тръгвам да търся Прескот.

3.

— Боже господи, какво е станало с тая кола? — попита бояджията.

Въпросът бе риторичен. Целият таурус бе наплескан със зелена боя.

— Хлапашка работа — отвърна Кавано, макар че лично той бе свършил тази работа. — Оставяш си колата на улицата за половин час, излизаш и ето какво виждаш.

— Но тя цялата трябва да се пребоядиса.

— На мен ли го казваш. От представителството заявиха, че застраховката не включва вандализъм. И искат цяло състояние да я пребоядисат.

Бояджията изведнъж наостри уши.

— Колко?

Кавано назова толкова висока цифра, че бояджията щеше да изглежда като пладнешки обирджия дори и с евентуална отстъпка.

— А как ще ви прозвучи, ако ви предложа да го направя със сто и петдесет долара по-евтино?

— По-добре, отколкото ми искаха. Но работата трябва да стане бързо.

— Разбира се, разбира се. Какъв цвят я искате? Оригиналния тъмносин?

— Откакто го избрах тоя цвят, жена ми щеше да ме убие. Каза, че сивият й стоял много по-добре.

4.

— Сам Мърдок — каза Кавано на банковия чиновник във Филаделфия.

— Подпишете тук, господин Мърдок.

Кавано се подписа.

Чиновникът сравни подписа с този, с който банката разполагаше, и до подписа на Кавано написа датата.

— Виждам, че от доста време не сте идвали.

— От миналата година. Лошо. Винаги съм казвал, че щом прибягваш до услугите на платения трезор, значи си в беда.

Чиновникът дари Кавано със съчувствен поглед, свързвайки драскотините по лицето му с бедата, за която бе споменал.

— Може ли да получа ключа ви?

Кавано, който бе с костюм и бе подстригал косата си, за да премахне следите от опърляне, му го подаде.

— Ще ви трябва ли кабинка?

— Да.

Чиновникът поведе Кавано и Джейми надолу по мраморните стъпала и спря пред метална решетка, която отключи. Зад нея, в ярко осветения трезор, се виждаха редиците с лъскави малки чекмеджета. Чиновникът погледна номера, написан на ключа, даден му от Кавано. Тръгна към една от редиците вдясно, пъхна ключа в едно от долните редици, после мушна и втори ключ — този път от връзката, която носеше със себе си — и завъртя и двата ключа едновременно. След това издърпа чекмеджето и го подаде на Кавано.

— Кабинките са ето там.

— Благодаря.

Кавано избра напосоки втората отдясно и влезе вътре заедно с Джейми, затваряйки вратата. През това време незабелязано бе огледал таваните и стените за скрити камери — съмняваше се да има, но все пак навикът си казваше думата. Той сложи чекмеджето на масичката и се наведе над него. Същото стори и Джейми, така че с гърбовете и главите си криеха съдържанието му.

Вдигна капака и отдолу се показаха два светлокафяви плика и добре издута синя платнена чантичка, затворена с цип. Кавано извади всичко и го сложи в куфарчето, което бе купил малко преди да влезе в банката.

Джейми отвори вратата. Стиснал куфарчето в лявата си ръка, без да показва, че тя го боли, Кавано върна чекмеджето на чиновника, който го пъхна обратно в отвора, врътна и двата ключа и му върна единия.

— Благодаря — каза Кавано.

5.

В мотел, в който плащането в брой не бе нещо необичайно, Кавано изчака Джейми да дръпне щорите. После изсипа съдържанието на куфарчето на леглото. В единия плик имаше пет хиляди долара на двайсетачки.

— Бели пари за черни дни, а? — подметна Джейми.

Във втория плик имаше кръщелно свидетелство, кредитна карта, паспорт и шофьорска книжка, издадена в щата Пенсилвания — всичко бе на името на Самюел Мърдок. На шофьорската книжка и на паспорта се мъдреше снимката на Кавано.

— Подарък от Карен отпреди пет години. — Споменът за нея го накара да замълчи за миг. — Както винаги ми е казвала, никога не знаеш кога може да ти потрябва друга самоличност. Често се въртя на изток, така никак не е трудно да минавам веднъж в годината и през Филаделфия. Вадя кредитната карта и си купувам някои неща с нея, за да ми я пазят активна. Подновявам редовно и шофьорската книжка.

— А защо Филаделфия?

— Защото е удобно. По средата между Ню Йорк и Вашингтон. А това са градовете, в които най-често работя.

— А откъде се взема справката за кредитната карта?

— Пращат запитването до частна служба за пощенски кутии тук, във Филаделфия.

— А тя пък го препраща на частна пощенска кутия, която си наел в Джаксън Хоул под същото име — Самюел Мърдок, и за която никога не си ми казвал — добави Джейми.

Кавано едва се въздържа да не свие рамене заради раната.

— Една малка тайна.

— Много ми харесва да те опознавам така малко по малко. А Глоубъл Протектив Сървисис знаят ли за тази самоличност?

— Никой не знае.

— Какво има в чантичката?

— Подарък за теб.

— А стига бе!

Кавано дръпна ципа на чантичката.

Джейми извади онова, което бе вътре.

— Какъв беше оня виц, дето веднъж ми го каза, за това кой комплимент мъжете най-много обичали да чуват от жени? „О, скъпи, страшно ми е приятно, когато бърникаш по двигатели и носиш вкъщи електроника, инструменти и огнестрелни оръжия“.

Предметът, който Джейми държеше, бе досущ като 9-милиметровия „Зиг-Зауер“ на Кавано. Също като неговия, и този бе преправен. Сложеният от производителя мерник бе заменен с ширококанален мерник, а мушката отпред бе със зелена светеща точица за прицелване на тъмно. Оригиналното покритие на всички движещи се части бе свалено и бе заменено с покритие от постоянен намалител на триенето, за да се избегнат засечките. Отвън всички издадени части бяха заоблени, за да не се закача за нищо, когато се налага да се вади бързо. Специалното покритие от черна смола предпазваше от отражение.

Кавано внимателно наблюдаваше, за да види дали Джейми спазва всички предохранителни мерки, на които я бе научил. Тъй като „Зиг-Зауер“-а нямаше предпазител, тези мерки бяха абсолютно задължителни. Хванала го с дясната си ръка, без да си пъха пръста в предпазителя на спусъка, и насочвайки цевта му към леглото, тя мръдна затвора назад, за да види дали има патрон в цевта. Имаше. Джейми натисна копчето за пълнителя и подложи ръка да го хване.

— Браво — похвали я Кавано.

Тя остави пистолета на леглото и огледа дупките в пълнителя, за да види колко патрона има вътре.

— Изглежда ми пълен, но докато не провериш, не можеш да бъдеш сигурен, нали?

— Точно така — кимна Кавано. — Страшно става, ако си с някой непознат пистолет и допуснеш, че е пълен, а накрая изведнъж виждаш, че не ти достига един патрон тъкмо когато имаш най-голяма нужда от него.

С помощта на палеца си Джейми извади всички патрони и ги преброи.

— Осем — обяви тя, потвърждавайки, че за този модел — 225, пълнителят е наистина пълен.

Някои други модели 9-милиметрови пистолети побираха повече патрони, но вървящата с това по-голяма ръкохватка ги правеше непрактични за криене. Освен това пистолетите с голям пълнител обикновено не ставаха за ръцете на повечето потребители, което пък правеше прицелването по-трудно.

— Внимавай да не си счупиш маникюра.

Отправяйки му убийствен поглед, Джейми отново зареди пълнителя, внимавайки дали пружината работи добре. После взе пистолета и дръпна затвора назад, за да извади патрона от цевта. Щракна няколко пъти със затвора напред и назад, за да види дали се движи свободно.

— Май трябва да му се сложи малко „Брейкфрий“ — отбеляза тя, споменавайки известен вид оръжейна смазка.

— Как да не трябва — кимна Кавано. — Седи в онова чекмедже от пет години.

— Семейство, което си чисти оръжието заедно, е заедно за цял живот.

Джейми пъхна пълнителя в ръкохватката, вкара патрон в цевта и натисна блокиращото ударника лостче. Това означаваше, че сега в пълнителя имаше седем патрона. За да премахне разликата, тя извади пълнителя, взе патрона, който преди това бе извадила от цевта, пъхна го в пълнителя и го щракна на мястото му в ръкохватката. Сега пистолетът бе зареден с максималния брой патрони.

За миг изглеждаше като че ли Джейми е приключила с огледа и това притесни Кавано, защото огледът не бе завършил, но след това тя взе резервния пълнител от чантичката, извади патроните отвътре, каза: „Осем“, и отново ги нареди в пълнителя.

— Не трябва ли да се отбележи, че не само не си счупих маникюра, но и че пръстите ми играеха като на пианистка? А трябва ли да добавям, че се налага да намерим нови пълнители? След като са седели няколко години заредени, пружините им сигурно са се уморили.

— Шест плюс — каза Кавано.

6.

— Хайде да пазаруваме.

— Страхотна идея — съгласи се Джейми веднага.

— Ти ще караш. — Рамото на Кавано още бе схванато.

— Накъде?

Той й показа адресите и картата от телефонния указател.

— Железарски магазин, магазин за авточасти и оръжеен магазин.

— Супер.

От железарския магазин купиха изолирбанд, чук, отвертка, кабели, бутон за включване и изключване, ръкавици, работни дрехи, парче тръба и най-различни винтове и скоби.

— За какво ти е всичко това?

— Малко по-сложен капан за мишки — отвърна Кавано.

От магазина за авточасти купиха въздушен филтър, два фара за мъгла и четири комплекта гюдерии.

Оглеждайки пластмасовите кутии с гюдериите, Джейми попита:

— Какво, да не мием колата? Не, не може да е това. Колкото по-мръсна е колата, толкова е по-незабележима.

В оръжейния магазин Кавано заведе Джейми до щанда с коланите.

— Трябва да изглежда като обикновен колан, но да бъде достатъчно як да издържи теглото на пистолет. Най-здрави са ония, дето се състоят от два кожени колана, зашити заедно с грапавата страна навън. Коланът трябва да ти е по мярка така, че езичето на токата да влиза във втората дупка. Кой ти харесва?

Джейми си избра колан, който изглеждаше мек и чиято тока сякаш бе сребърна.

— Ще ми отива на обиците.

— И още нещо. — Кавано се обърна към брадатия продавач: — Имате ли кобури от кайдекс?

Ставаше дума за яката пластмаса, от която бе направен и неговият кобур. Харесваше кайдекса, защото хем не се повреждаше от вода и пот, хем беше лесен за криене.

— За какъв пистолет?

Кавано му каза.

— Идеално. — Продавачът посегна към един от щандовете. — Ето ви този модел от „Фист“.

Малко по-къс от ръката на Джейми, неотразяващият светлината черен кобур имаше широк отвор отгоре, което даваше възможност за бързо изваждане, като в същото време притискателят отстрани държеше пистолета здраво, за да не изпадне.

— Викат му „Дейв Сполдинг“ — добави продавачът.

Дейв Сполдинг беше името на един от най-известните инструктори по стрелба в страната.

— Нещо друго?

— Два пълнителя за зига — отвърна Джейми — и комплект за почистване.

— И сто и двадесет патрона 9 милиметра „Маг Сейф“ — добави Кавано.

Този вид патрони имаха връхче от епоксидна смола с вбити вътре сачми. Когато връхчето се удари в мишената, смолата се пука и освобождава сачмите. Силата на поразяване бе значителна и с това предимство, че връхчето и сачмите в него не минават през мишената и не могат да закачат някой минувач. Както във всеки добър оръжеен магазин, продавачът не попита защо са им толкова много патрони, които не се употребяват за тренировъчна стрелба.

Забелязал рибарските принадлежности в един ъгъл, Кавано му каза:

— Ще ми трябват също така и дузина оловни тежести.

7.

В мотела те разопаковаха покупките.

Вперила поглед в сергията на леглото, Джейми каза:

— Оръжейните принадлежности добре, но останалите неща не мога да се сетя за какво са.

— Къде сложи ножиците, иглата и кордата? — попита я Кавано.

— В аптечката. Само не ми казвай, че шевовете ти са се разхлабили.

Вместо отговор, Кавано взе блейзъра на Джейми от закачалката. С озадачен израз на лицето тя го загледа как обръща блейзъра и разглежда хастара от дясната му страна.

— Хей, хей! — викна тя негодуващо, като го видя как реже с ножицата конеца, свързващ хастара към подгъва.

Той взе три оловни тежести и със сръчни движения ги заши под хастара. После заши и гюдерията на нивото на талията върху хастара и вдигна глава.

— Нещо да се издува?

— Трябвало е да станеш шивач.

— Умея толкова много неща, че ще се изненадаш, ако разбереш.

След като Джейми си сложи колана с кобура, Кавано махна пълнителя, изкара патрона от цевта, за да няма инциденти, и мушна пистолета в кобура.

Джейми си облече блейзъра.

Той я обиколи отвсякъде, оглеждайки я придирчиво в талията.

— Екстра. Не мога да позная, че там има пистолет.

— А с каква цел ги заши тия неща?

— Спомняш ли си как те учих да изваждаш пистолет?

— Доста често ме караше да тренирам.

— Тогава се обзалагам, че можеш да се сетиш за отговора.

Търпелива въздишка.

— Добре че сестрите феминистки не могат да ме видят.

Тя отметна десния пеш на блейзъра и измъкна пистолета. В момента, в който дясната ръка го вдигаше напред, лявата се присъедини към нея, палците се кръстосаха един върху друг на ръкохватката, коленете леко се подгънаха за по-добро равновесие и тялото се наведе малко напред. Двете ръце взеха равна мушка, прицелвайки се във въображаема мишена в другия край на стаята.

— Страхотен стил — одобри Кавано.

— Оловото придава на десния пеш тежест така, че като го отметна назад, да си стои отметнат. А гюдерията дава възможност на блейзъра да се хлъзга свободно върху кобура.

— Още едно шест плюс.

Кавано взе якето й и започна да преправя и него.

— Аз също мога да го направя.

— Не, тази работа аз мога да я върша с раненото рамо. Ти си имаш друга работа.

Джейми го изгледа с подозрение в очите.

— За каква работа става дума?

8.

Сложила си ръкавиците и работните дрехи, купени от магазина, Джейми седна зад тауруса и закрепи фаровете за мъгла.

— Ако можех да свърша тази работа, без да подлагам шевовете на напрежение, с удоволствие щях да заема твоето място — каза Кавано.

— Нещо не ми звучиш много убедително. Фаровете за мъгла трябва да стоят отпред. Защо ме караш да ги слагам тук?

— Това не са обикновени фарове за мъгла. Това са стоватови кварцови халогени и светят със сила четиристотин и осемдесет хиляди свещи. Ще прекараме кабели от тях до бутон на таблото. Насочим ли фаровете на нивото на очите, можем да заслепим всеки, който кара зад нас.

Той вдигна капака на двигателя и свали оригиналния въздушен филтър.

— Стандартният филтър е добър, но този подобрява всмукването.

С помощта на тръбата и скобите за гумени съединения Кавано промени смукателната система.

— Това дава на двигателя повече въздух и вдига конските сили. Телефонирах на един магазин за резервни части за специални автомобили в Дейтона Бийч и им поръчах високоскоростен компютърен чип, с който да заменя стандартния.

— Какво друго още трябва да се направи?

— Да се сложат по-твърди амортисьори — отвърна Кавано. — Да се свърже запалването така, че да може да се пали лесно и без ключ. Но преди всичко трябва да се вмъкнеш в багажника.

— Моля?

— Не се шегувам. Просто ни трябват някои мерки.

— Всъщност да го направим в багажника ми звучи доста интригуващо.

— Не и с това рамо.

— За тази работа рамото ти не ми е нужно. За какво са ни мерките?

— Ще трябва да монтираме дванайсетмилиметров стоманен лист, за да не дава възможност куршумите да минават през купето.

9.

— Стой мирно.

— Ръцете ти са студени — каза Кавано.

— Стига си мрънкал и се отпусни. Ще свърши, преди да си усетил.

— Никога не си ми казвала това. Напомня ми за онова момиче, дето било в час по сексуално образование.

— В час по сексуално образование?

— Да. Учителят им казвал: „Не си съсипвайте живота само заради петнайсет минути удоволствие“, и момичето попитало: „Петнайсет минути? Какво правите, за да издържите толкова дълго?“

— Не мърдай — каза Джейми. — Готово. Как беше?

— Не усетих нищо.

— Видя ли? Ставам все по-добра. — С помощта на стерилизирани ножици и пинсети Джейми преряза и извади още един шев. — Изглежда ми чисто. Няма признаци на инфекция. — Клъцна още един шев и го измъкна. — Нов експонат към колекцията ти от белези.

— В тях ми е красотата.

След като махна всички шевове, Джейми разгледа резултата от работата си.

— Адски добра съм станала. Раната още заздравява. Ей сега ще направим и превръзка, за да ти напомня да внимаваш.

— О, ще внимавам.

Бяха минали десет дни от пожара в бункера. Имаше много неща за правене, но почти през цялото време Кавано си бе почивал и се бе лекувал, подлагайки търпението си на изпитание. Въпреки веселите задевки с Джейми, които чувстваше, че е длъжен да прави, настроението му бе мрачно. Насън, а много често и наяве, виждаше ярки образи — части от смазаната глава на Роберто, как Чад и Трейси се разхвърчават на парчета, обезобразеното от куршумите лице на Дънкан. Помнеше как бе вперил ужасен поглед в Карен, седнала в инвалидната количка, стиснала ръце пред гърдите си, с разкривено от ужаса на смъртта лице — смърт, чиято причина бе все още безсилен да обясни. Обаче знаеше едно нещо със сигурност: за всичко това бе виновен Прескот.

— Ще се организираме колкото е възможно по-добре. Време е да излезем от гроба.

10.

Чернокожият здравеняк направи завой и затича по-бързо по алеята в парка, намиращ се в покрайнините на Вашингтон. Не беше сам. В 6,30 ч. сутринта по околните алеи имаше още доста бегачи, подготвящи се за стреса на новия ден. Поради леката хладина мъжът бе облечен в брезентови панталони и горнище на анцуг. Белият мъж, който тичаше редом с него, бе облечен по същия начин.

Двамата тичаха покрай храсти, дървета и патици в езерото. Когато стана ясно, че белият мъж тича редом с него доста по-дълго, отколкото е прието за непознат, чернокожият хвърли поглед към него и замалко не се препъна.

— Да не съм изпаднал в религиозен транс? — възкликна той. Казваше се Джон Ръдърфорд. И беше отрасъл като баптист от Юга. — Видения ли имам? Гости от отвъдното?

— Виж и ще повярваш.

— Да, ама Тома пак се е съмнявал. И не повярвал, докато не сложил ръката си на едната рана на китката.

— Неприятно ми е, че те разочаровам, но не те познавам достатъчно за такава фамилиарност. Но тъй или иначе, нямам рана на китката.

Почти излекуваната рана на рамото му го болеше от бягането по бетона, но тъй като внимаваше да не размахва много ръката си, търпеше се.

— Чух, че се водиш изчезнал — каза Ръдърфорд. — Вероятно мъртъв.

— Тия досадни слухове. — Кавано тичаше до него, без да изостава, и челото му вече бе оросено от пот. — Откъде ги чу?

— Вторият по старшинство в Протектив Сървисис ми каза. Щяхме да ви възлагаме поръчка.

Кавано кимна. Правителството разполагаше с няколко изключително добри служби по охрана — като Тайните служби, Ю Ес Маршал Сървис и служба „Охрана на дипломатическото тяло“, — но поради недостиг на персонал, понякога се наемаха и неправителствени агенции.

— Изглежда, ти, Дънкан и още трима оперативни агенти сте изчезнали от лицето на земята заедно с клиента — додаде Ръдърфорд. — Едно от тайните ви места е било разрушено.

— А каза ли ти вторият по старшинство кой точно клиент и кое място?

— Ще ми каже, ама друг път. — Двамата завиха още веднъж, без да намаляват темпото, макар дишането на Ръдърфорд да бе вече малко по-затруднено. — Ако беше го направил, никога вече нямаше да работя с вашата фирма. Единствената причина, която го накара да ми каже дори толкова, бе да разбере дали не съм чул нещо.

— А ти чул ли си? — На гърдите на Кавано изби тъмно петно.

— Шепот дори не съм чул.

Двамата минаха още веднъж покрай езерото.

— И така, какво стана? — попита Ръдърфорд.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Ако не можех, Бюрото да ме е изритало много, много отдавна.

Въпросът бе риторичен, а отговорът — очакван. Кавано изобщо не би рискувал да се види с Ръдърфорд, ако допускаше, макар и теоретично, че не може да му се довери.

— Стига, разбира се, да не е нещо незаконно и да не ми съсипе кариерата. При това положение пазя каквато тайна поискаш.

— Слуховете са верни — потвърди Кавано. — Аз съм мъртъв. Ти не си ме виждал. Никога не си разговарял с мен.

Ръдърфорд не отговори. Докато стигнат до финалната права, от брадичката му капеше пот.

— А Дънкан и останалите?

— Ако ги видиш, значи наистина ще имаш гости от отвъдното.

— Убити?

— По-лошо дори.

— Кои бяха другите протектори?

— Чад, Трейси и Роберто.

— Бог да е с тях — каза Ръдърфорд. — С всеки от тях съм работил. Знаех, че мога да им поверя живота си. А какво стана с клиента ви?

— Ето точно тук е проблемът — отвърна Кавано с нараснал в гласа гняв. — Той е причината Дънкан, Чад, Трейси и Роберто да са мъртви.

— Да не е сгрешил нещо? Да не ви е принудил да се разкриете без нужда?

— Той се обърна срещу нас.

Ръдърфорд забави, излезе от алеята, спря се между храстите и изчака Кавано да го последва. Двамата застанаха един срещу друг.

— Човекът, когото охранявахте…

— Нарочно докара лошите при нас. После разби главата на Роберто и застреля Дънкан. След като Чад и Трейси хвръкнаха във въздуха на парчета, той остави и мен в горящата постройка.

Поемайки си запъхтяно въздух, Ръдърфорд се опита да осмисли немислимото.

— Той е работел за лошите?

— Не. Той бягаше от лошите.

— Тогава защо е…

— Защото ние му разяснихме как ще му дадем нова самоличност и ще му помогнем да изчезне. И той си е помислил, че ако се отърве от нас, ще се чувства още по-спокоен. Един шанс по-малко за лошите да го намерят.

— В ада има специално място за такива хора като него. Как е името му?

— Даниъл Прескот.

— Никога не съм чувал за него.

— Собственик е на лаборатория по биохимия с неговото име.

— И за нея не съм чувал нищо.

— Агенцията за борба с наркотиците е сключила договор с него. Извършвал е научни изследвания за физическата основа на пристрастяването. Но в хода на изследванията той открил субстанция с лесен производствен процес, която предизвиквала пристрастяване.

Ръдърфорд го гледаше с недоумение.

— Аз работя в доста тясно сътрудничество с Агенцията. Би трябвало да знам за тези неща.

— Хесус Ескобар подушил какво е открил Прескот и се опитал да го отвлече. И когато екипът на Агенцията не могъл да прогони хората на Ескобар, Прескот се обърна за помощ към нас.

Недоумението не слизаше от лицето на Ръдърфорд.

— Невъзможно. Ескобар бе убит преди два месеца. В картела му е пълен хаос. И в момента не е в състояние да организира отвличането на когото и да било.

Сякаш земята се залюля под Кавано.

— Тогава трябва да е бил някой друг наркокартел — каза той, все още не можейки да повярва на това, което току-що бе чул. Земята като че ли стана още по-нестабилна и главата му се замая.

— И за това трябваше да науча — отвърна Ръдърфорд.

— Още една група искаше да пипне Прескот. И трябва да ти кажа, че действаха като професионалисти от специалните части.

— Военните? Те пък за какво да се месят в това?

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера.

11.

Докато Джейми седеше в работещата на място кола, Кавано набираше някакъв номер от телефонната кабина на паркинга на един търговски център.

Телефонът от другата страна иззвъня три пъти.

— Ало? — чу се плътният глас на Ръдърфорд.

— Обаждаме се от ресторант „Пекинска патица“ — каза Кавано. — Някой от вашия телефон се е обадил и е направил поръчка за сто двайсет и шест долара. Така ли е?

— От тия неща, дето ги слагате, ме боли главата. — Ръдърфорд прозвуча така, сякаш наистина го болеше главата.

— И от такива като вас на мен ми се надува главата, но какво да се прави — каза Кавано.

Размяната на тези реплики, върху които двамата се бяха разбрали, означаваше, че линията е чиста.

— Няма абсолютно нищо, което да сочи, че Прескот и неговата лаборатория имат нещо общо с научни изследвания за Агенцията за борба с наркотиците. Тя дори не се занимава с такива неща. Това е работа на Националния институт по здравеопазването.

Шумът от движението наоколо накара Кавано да притисне слушалката още по-силно към ухото си.

— Да не смяташ, че трябва да отида да проверя до Института?

— Не. Отиди да провериш от източника.

— Ако намекваш за лабораторията на Прескот, прекарах цял ден в университетската библиотека и не намерих нищо за лабораторията — нито на хартия, нито в интернет.

— Аз обаче намерих. Не е посочено с какво се занимава, но се намира в…

Покрай него мина пикап със спукано гърне.

— Какво, какво? Не можах да чуя.

— Казах, че лабораторията се намира на едно място, наречено Бейли Ридж във Вирджиния.

— Къде е това?

Ръдърфорд му описа как да стигне дотам, после добави:

— Съжалявам, че не мога да помогна повече.

— Помогна достатъчно. Благодаря. Ще ти изпратя тая китайска храна.

— Не си прави труда. Не се майтапих, като казах за главоболието.

— Ще ти се обадя утре. Дотогава ще съм натрупал още въпроси.

— Чудесно.

— Същият номер и същото време.

Кавано прекъсна връзката, избърса слушалката, окачи я и се вмъкна в тауруса.

— Научи ли нещо? — попита го Джейми.

— Да, някой има опрян в челото пистолет. Хайде да се махаме оттук, докато не е дошла цяла флотилия от необозначени коли около тоя телефон.

12.

— Имахме предварително уговорена парола, която да увери всеки от нас, че другият няма проблеми — каза Кавано.

Вените му като че ли се издуваха от тревога, докато шареше с поглед из движението.

Джейми слушаше напрегнато и караше.

— Една шега с китайски ресторант и главоболие. В началото на разговора и двамата казахме онова, което се бяхме разбрали. В края му обаче, когато казах на Джон, че ще му изпратя китайската храна, той трябваше да ми отговори: „Не си прави труда. Вече имам планове за вечеря“. А вместо това отново повтори оная тъпотия с главоболието.

— А даде ли ти някаква информация? — Джейми хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Да. Каза ми къде се намира лабораторията на Прескот. Трябва да приемем, че това е клопка.

— Някой го е накарал да го направи.

— Без съмнение. — Ръцете на Кавано се изпотиха. — Но Джон знаеше, че не ме предава… Защото ме предупреди с това, че не каза както трябва паролата.

— А дали този, който го е държал…

— Не го е убил ли? — Сърцето на Кавано заби по-бързо. — Веднъж заредили капана, те няма да имат нужда от него. Но все пак успях да му спечеля малко време.

— Как?

— Казах му, че ще му се обадя утре пак. По същото време. И на същия номер. И ще имам повече въпроси. Затова ония, дето са го хванали, няма да го убият веднага. Защото капанът може и да не щракне. Затова трябва да си запазят връзката с мен. А връзката е той.

Джейми го погледна, опитвайки се да прецени ситуацията.

— Доста неща трябва да науча от теб.

— Слушай, ние двамата с теб трябва да поговорим. — Кавано сведе поглед към ръцете си, с усилие потискайки треперенето им.

— Че ние винаги говорим.

— Но не за всичко.

— Ето че пак започваш. Сега ще ми кажеш, че работата става вече много опасна и ще трябва да се върна в Уайоминг, където ще бъда в безопасност. Не си прави труда. Ти ми отвори вратата. Ти ме извика и нямам намерение да си тръгна. Доказах вече, че мога да помагам. Доказах, че на мен може да се разчита, че имам добра интуиция и няма да се пречупя. Ако искаш да запазиш отношенията ни, това е цената, която трябва да платиш. Повече никакви тайни. Няма да се разделяме. Преди две години щяха да ме убият, ако не беше ти. Задължена съм ти и съм твърдо решена да ти върна услугата.

— Съгласен.

— Моля?

— Не ми дължиш нищо, но за останалото нямам намерение да споря с теб. Не искам да те моля да си тръгваш.

— Тогава…

— Исках да те предупредя за нещо.

— Да ме предупредиш?

— Казах ти, че нещо стана с мен. В мазето на Карен. По време на пожара.

Озадачена, Джейми го изчака да продължи.

— Изгубих самообладание.

— С всеки би се случило. Напоследък много ти се събра.

— Не — възрази Кавано. — Стресът за мен се беше превърнал във втора природа. Това ме караше да се чувствам жив. Само дето… — Устата му пресъхна. — Май вече не е така…

Джейми се взря в него по-внимателно.

— …Пет години в Делта Форс и още пет в Протектив Сървисис аз живеех с екшън — каза Кавано. — Физически усещания, от които много хора се ужасяват, за мен бяха истинско удоволствие. Нямах търпение да усетя как адреналинът отново залива като гореща вълна съзнанието ми. Обичах да усещам притока му. — Кавано се опита да забави учестеното си дишане. — Веднъж се наложи да охранявам един висш шеф на фирма, който бе пристрастен към никотина и кофеина. Пушеше по два пакета цигари без филтър и изпиваше четиринайсет чаши силно кафе всеки ден. Наричаше цигарите и кафето „ракетно гориво“. Казваше, че то му давало възможност да мисли по-добре, по-бързо и по-ясно. Чувстваше се прекрасно под въздействието им. Една сутрин в Брюксел, докато стоях пред апартамента му в хотела, чух отвътре някакъв шум, сякаш нещо падна и се счупи. Тогава бяхме двама агенти, повиках другия да наглежда коридора, а аз се втурнах вътре. Заварих го проснат на пода. Шумът, който бях чул, беше от количката със закуската — беше я обърнал при падането.

— Мъртъв ли беше?

Кавано имаше странното чувство, че с всяко казано изречение започва да говори като че ли по-бързо.

— Отначало помислих, че е мъртъв. Но веднага след това го видях да примигва. Зениците му бяха огромни. Спуснах се към телефона и позвъних на един лекар, с когото работехме често. После се върнах при клиента. Не мислех, че може да е отровен: заплахата се отнасяше за отвличане, а не за убийство. Въпреки това го попитах: „Отрова ли?“, но той поклати глава отрицателно. „Инфаркт?“, пак го попитах — и той отново разтърси глава отрицателно. „Инсулт — казва. — Свят ми се вие. Стаята плува. Таванът се върти“. Пипнах му пулса. Сто и петдесет. И тогава чак разбрах какво му е, макар първо да изчаках доктора да каже за какво става дума.

— И какво му беше?

Кавано усещаше туптенето в слепоочията си.

— Масивна свръхдоза никотин и кофеин. Толкова години се бе помпил непрестанно, че накрая организмът му не е могъл да издържи на напрежението. Докторът трябваше да му даде успокоително и му предписа детоксикационна процедура.

— И процедурата даде ли резултат?

— Вероятно тя му спаси живота. Обаче злото вече бе сторено. Организмът му бе установил границата на стрес. И след това, ако се намираше в една стая с някого, който пуши, ако вдъхнеше дори и само малко дим от цигара, организмът му реагираше остро и той почти припадаше. Ако пийнеше макар и глътка-две от нечие чуждо кафе, макар и — забележи — безкофеиново, което всъщност не е изцяло без кофеин, сърцето му започваше да бие като чук.

Джейми сви вежди.

— Добре де, какво искаш да ми кажеш с това?

— Адреналин. — Краката на Кавано запотрепваха още по-начесто. — В момента усещам как кипи в мен. Преди да вляза в къщата на Карен, го посрещах с готовност и удоволствие. Но сега… — Устата му бе толкова пресъхнала, че едва говореше. — Това, което исках да ти кажа, да те предупредя… Това, което се случи с мен в мазето на Карен… — Не можеше да го изрече, не можеше дори да си представи, че някога ще му се наложи да го каже. — Може би вече няма да мога да го правя.

Отначало Джейми не реагира, после попита:

— Искаш ли да се върнеш в Уайоминг?

— Не. Аз… да — отвърна Кавано. — Искам да се върна в Уайоминг.

Джейми го изгледа учудено.

— Толкова съм объркан… — Думата го изненада. — …толкова ме е страх от промяната вътре в мен, че ми се иска да се върна в Джаксън Хоул и никога повече да не мръдна оттам. Но ако го направя, вече няма да съм полезен нито на теб, нито на себе си, нито на когото и да било. Как мога да се преструвам, че съм близък с някого, ако оставя Джон да умре. Нямаше да се забърка в тази каша, ако не бях аз. Ако го убият…

— Няма да го допуснем.

— Така е, за бога! Но не съм много сигурен как ще се почувстваш с някого, който показва признаци на страх.

— Искаш да кажеш признаци, че е човешко същество.

— Ще се постарая да бъда надежден, каквато си ти до този момент. — Кавано пое дълбоко дъх, опитвайки се да се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. — Някой следи ли ни?

Джейми вдигна поглед към огледалото.

— Отзад всичко изглежда нормално.

— Карай към парка, където сутринта се видяхме с Джон.

— Какво има…

— Аз му се обадих в неговия апартамент. Жена му почина миналата година. Той живее сам. Точно там са му опрели пистолета в челото, когато говорих с него. И там е логично да го държат.

13.

Двамата оставиха тауруса на паркинг и тръгнаха по сенчестата алея към другия край на парка. Там, криейки се между дърветата, те надникнаха през оживената улица към ярко осветения блок.

— Шестият етаж — каза Кавано. — Вдясно. Четвъртият апартамент откъм края.

Джейми се вгледа в указаната посока.

— Свети само един прозорец.

— Това е всекидневната. Джон обича изгледа към парка.

— Но не и тази вечер. Пердетата са дръпнати.

— Прозорецът до него отдясно… Спалнята му свети ли?

— И там пердетата са дръпнати, но светлина не се вижда. Други стаи има ли?

— Не. — На Кавано му се прииска да се върнат в колата и да се махнат оттук. — След като жена му почина, той продаде къщата и се премести тук. Каза, че искал да живее по-простичко. Превърна се в нещо като отшелник и четеше Библията, когато не гонеше лошите.

— Какво е разположението на стаите?

— От входната врата се влиза в коридор, който води до всекидневната. — Разговорът на познати теми му помогна да забрави за момент усещанията си. — Като тръгнеш по коридора, вляво има арка, водеща в малка кухня. През друга арка в отсрещния край на кухнята се излиза във всекидневната. Вляво е вратата за спалнята.

— А банята?

— Вляво от спалнята.

Вниманието на Кавано рязко нарасна, като видя, че зад завесите се размърда някаква фигура.

— Колко души мислиш има при него?

— Най-малко двама. Единият да почива, докато другият го пази.

Мисленето за триковете в занаята продължаваше да му помага да не се поддава на емоциите.

— Сигурно стои вързан на стол във всекидневната. Така спалнята е изцяло тяхна, за да могат да подремват на смени.

— Но как ще го измъкнем?

В момента, в който Джейми зададе въпроса, към сградата се приближиха мъж и жена и влязоха в ярко осветеното фоайе. През огромните стъкла на входа се виждаше охраната — мъж, седнал зад дълго бюро. Той каза нещо на двойката, вдигна телефона, каза нещо и в него, кимна и натисна някакво копче. Стъклената врата вдясно се отвори и осигури достъп на двойката към асансьорите.

— И изобщо как ще влезем в блока? — продължи Джейми въпроса си.

— Според закона трябва да има и други, аварийни изходи за извънредни ситуации. Можем да минем отзад, да намерим някой от тях и да отворим по втория начин.

— Това още не си ми го показвал.

— Пропуснал съм, признавам, но мисля, че сега не му е времето. Кварталът е много оживен и има опасност да ни забележат. И ако ни тикнат в участъка, няма да мога да помогна на Джон. Хайде да отидем до онзи магазин на ъгъла и да си купим цигари.

— Цигари? Какви са тия глупости? Ти не пушиш.

— Едно време, като постъпих в Протектив Сървисис, пушех. Дънкан сложи край на това. Още го чувам да ми се кара: „Как можеш да пазиш някого и в същото време да палиш цигара?“

— И сега смяташ да ги почваш отново?

14.

Входът на блока бе на около петнайсетина метра от улицата. Пътеката към него бе обрамчена от грижливо подравнени храстчета. Няколкото пейки допълваха приятната обстановка.

Кавано избра най-близката до улицата пейка, посочи я на Джейми и отвори пакета цигари.

— Цигара? — попита я той.

— Каква муха ти е влязла?

— Пробвай ги. Бъди дръзка. Помагат да минава времето. Той й подаде цигара и я запали, успял да потисне треперенето на ръцете си.

— Нямам никаква представа как да я държа — каза тя.

— Няма значение — отвърна Кавано и запали цигара.

Джейми се закашля.

— Хей, не съм ти казал да вдишваш. Само дръпваш в устата и издухваш дима… не бързай толкова.

— Ужасен вкус.

— И още как. Чудя се как съм ги харесвал едно време.

Край тях минаха две жени и ги изгледаха неодобрително.

— Напоследък с толкова много нароили се зони, забранени за пушене, няма нищо по-обичайно от това двама души да клекнат пред някоя сграда и набързо да опънат по някоя и друга глътка тютюн — каза Кавано. — Все едно сме дошли на някого на гости, припушило ни се е много и са ни изгонили тук, за да не умирисваме всекидневната.

Минаха мъж и жена и укорително поклатиха глави. Следващата двойка обаче ги погледна със съчувствие, сякаш и нея са я гонили така и знае какво е.

— Добре, намери начин да оправдаеш присъствието ни пред входа — каза Джейми. — И сега какво?

— Прави това, което прави и Прескот. Слушай и се учи.

Хората идваха и заминаваха и разговорите им за правещи се на главни герои шефове, за новооткрити ресторанти, за евтини билети до Бахамите и за жени, които трябва да спрат флиртовете си с чужди мъже, заглъхваха надолу по улицата.

Така минаха пет минути.

— Божичко, не мога да си представя, че свършихме с тия цигари толкова бързо — отбеляза Кавано. — Да запалим по още една.

— Ако пръстите ми се нацапат с жълто… — каза Джейми.

Кавано й даде още една цигара и драсна клечка кибрит, преструвайки се, че не забелязва двете таксита, които спряха до тротоара. От всяко от тях слязоха по четирима добре облечени мъже и жени. След като запали и своята цигара, той вдигна поглед към нощното небе, правейки се, че не обръща внимание на осемте души, минаващи край него.

— Колко е часът? — попита разтревожено една от жените. — Почти десет? Слава богу, че успяхме. Санди каза, че двамата с Тед щели да ходят на кино и в десет и петнайсет щели да си бъдат у дома.

— А тя как ще успее? — попита един от мъжете.

— Щяла да се престори, че не й е добре, и нямало да ходят на вечеря. Умница, а? Сестра й ще ни пусне. Представяш ли си каква физиономия ще направи Тед, когато всички викнем в един глас: „Изненада“.

Всички се струпаха пред пазача, говорейки му един през друг, но той само вдигна телефона и кимайки, натисна бутона да ги пусне през вратата.

— Бедният Тед — промърмори Джейми, издухвайки дима.

През стъклената врата се виждаха светлинките с указателя на етажите над вратата на асансьора. Кавано не можеше да прочете цифрите оттук, но броеше местещата се светлинка. Седемнайсет. Светлинката остана да свети на осемнайсет. Прибави едно за приземния етаж, каза си той. Значи са слезли на деветнайсетия.

Изтръсквайки пепелта от цигарата си, той забеляза към мястото за доставки да спира пикап с надпис „Пицария «Домино»“. От нея излезе длъгнест шофьор с очила, понесъл цяла купчина пици в ръце.

— Дай да видим сега къде отиват пиците — каза той.

Когато шофьорът наближи към тяхната пейка, Кавано се изправи, усмихна се уверено и го заговори:

— Здрасти. Рекохме да запалим по една цигара и хем да ви спестим качването до горе. Двайсет и осми апартамент, нали?

Това беше апартаментът на Джон.

— Съжалявам. За друго място са.

— Всичките? — впери поглед Кавано в купчината. — Сигурно за оня купон на седмия етаж. Всъщност и заради тях слязохме. Такъв шум вдигат…

— Не. Тая купчина отива при… — Доставчикът се вгледа през очилата върху етикетчето на една от кутиите. — …деветнайсет единайсет.

— Късметлии — обади се Джейми. — Май трябва да почакаме и да запалим по още една.

— Няма да се забавят — успокои ги шофьорът.

— Извинете за безпокойството — каза Кавано.

— Няма проблем.

Балансирайки внимателно кутиите, доставчикът се качи до стъклените врати точно в момента, когато отвътре излезе човек и му отвори. Джейми загаси цигарата си.

— За какво беше това сега? Да не би да си помисли, че тази пица е за апартамента на Джон?

— Този път може би не. Но скоро ще дойде нещо за хапване. Я пица, я китайска храна, я нещо друго.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото много пъти съм виждал пазачи да допускат същата грешка. Да седиш денонощно и да вардиш някого е отегчителна работа. Ако охраната се състои от хора без дисциплина, те си мислят непрекъснато за ядене. Ще претърсят шкафовете и ще си сготвят нещо, но повечето от тях не ги бива в това. — С изключение на Чад, който можеше да направи всякаква вкусотия от каквото и да е, помисли си Кавано и очите му се замъглиха. — И като не могат, започват да си мислят за пица, за печено пиле и за какво ли не. Ако това са от ония, които се опитаха да хванат Прескот в склада, у тях има доста трески за дялане, което предполага, че са от този тип хора.

— Може да чакаме с часове.

— Ако това изобщо стане, то ще стане скоро. С Джон говорих по телефона преди по-малко от час. До този момент са били под напрежение, така че едва ли им е било до ядене. Сега вече могат да се отпуснат и да хапнат.

— Пазачът на блока дали няма да прояви любопитство към присъствието ни пред входа?

— Той не ни вижда.

— Как така да не ни вижда?

— Като бях тук за последен път, забелязах, че фоайето е много по-ярко осветено от пътеката към входа и отвътре се вижда само отражението от вътрешността. Пазачът не може да наблюдава какво става навън.

— Ами камерата над вратата.

— Ти си я забелязала? Тя е насочена към зоната около вратата, а не към улицата. Когато измъкнем Джон оттук, ще му кажа да си намери по-добре охранявана сграда.

— Това е номер, който прилагаш и на клиентите ли?

— Какъв номер?

— „Когато измъкнем Джон оттук“. Говориш ми за бъдещето така, все едно че е станало, за да ме накараш да се почувствам по-добре. Наистина действа.

В зоната за доставки спря още един пикап, този път с надпис „Пица Хът“.

— Мой ред е — каза Джейми, доволна, че намира нещо, с което да поотпусне опънатите си нерви.

Докато шофьорът сваляше кутиите с пица, тя се приближи към него, потривайки ръце, сякаш предвкусвайки приятното хапване, което я очаква.

— Здрасти. Решихме да слезем да изпушим по една цигара и заедно с това да ви спестим качването до горе. Двайсет и осми апартамент. Умираме от глад.

Пъпчивият пубер също бе гладен, само че за друго. Едва не изтърва кутиите, като видя привлекателната жена до себе си.

— Ъ-ъ… — заекна той — ъ-ъ… нека да погледна. — Той се вгледа в етикетчето. — Да, двайсет и осми.

— Прекрасно.

— Две средни? Една пеперони и черни маслини? Другата де лукс?

— Точно така. Страхотно ухаят. Колко ви дължа?

Джейми му даде бакшиш и пое двете кутии.

— До следващия път.

— Да, госпожо — изчерви се хлапето, качи се замаяно в колата и потегли.

— Две средни пици — отбеляза Джейми. — Достатъчни за две горили.

— И аз така мисля — каза Кавано, — освен ако горилата е една и се е смилила над пленника, в което се съмнявам.

— Щом са си поръчали ядене, значи се чувстват спокойни, нали?

— Точно така. Предполагат, че още никой не е разбрал за Джон.

— Добре, какво правим сега? — попита Джейми.

— Връщаме се в парка, намираме някой бездомник на пейките и му даваме пиците. Трябват ни само кутиите.

Джейми гледаше озадачена.

— Ще откъсна горния капак на едната и дъното на другата и ще ги нанижа една в друга, да ми поберат бронежилетката — отвърна Кавано.

15.

Пазачът вдигна глава и погледна Джейми, която отвори вратата и я задържа, за да пропусне Кавано, понесъл кутиите. Очите му бързо се адаптираха към яркото осветление във фоайето.

— Здравейте. Идваме за купона у Тед в деветнайсет единайсет — каза Кавано.

Пазачът ги изгледа строго.

— Преди около петнайсетина минути докараха цяла купчина пици.

— Знаех си, че трябваше да донесем ребърца, пържени картофи и зеле! — възкликна отчаяно Джейми.

— Ама ти наистина само за ядене мислиш — каза Кавано шеговито, макар в гърдите да усещаше стягане.

— Кажете им да не вдигат много шум — помоли ги пазачът. — Че съседите ще се развикат.

— Няма да шукнем — увери го Кавано.

Пазачът натисна бутона и вратата към асансьорите се отвори.

— Благодаря.

Двамата се приближиха към асансьорите и Джейми натисна бутона за нагоре. След кратко изчакване, което им се стори часове, едната от вратите дрънна мелодично и се отвори.

Колкото и да мразеше асансьорите, Кавано пристъпи вътре. Джейми вдигна ръка да натисне шестия етаж, но Кавано каза:

— Стой.

— Какво?

— Пазачът долу ще гледа на кой етаж ще спрем.

— Опа. — Джейми натисна бутона за деветнайсетия етаж.

Вратите се затвориха.

Асансьорът потегли и краката на Кавано натежаха. Очите му заследиха сменящите се цифри. Изглеждаше, че доста време ще пътуват до деветнайсетия етаж. Тъкмо да повтори напътствията си, които бе дал на Джейми, преди да влязат в блока.

— Сигурен ли си, че ще отворят вратата? — попита Джейми.

— За един такъв пубер като оня, дето донесе пиците, те ще отворят вратата на верига, ще му платят и ще го накарат да им подаде кутиите настрани. Но ако през шпионката видят теб, повярвай ми, ще отворят вратата. Разкопчай си малко блузката.

— Моля?

— Горните три копчета.

— Ти за каква ме смяташ?

Чудесно, мислено й каза Кавано. Имаш още чувство за хумор. Значи положението е под контрол.

А при мен как е, запита се той. Под контрол ли е?

Динг. Вратите се отвориха. С ускорено дишане Кавано пристъпи навън върху почти новия мокет в коридор с ярки осветителни тела по тавана, миришещ на прясно боядисани стени. Нямаше жива душа.

Бързият поглед вляво и вдясно ги поведе към врата надясно, на която пишеше „Стълбище“. Бутнаха я и се озоваха в потискащо хладно стълбище, по-ярко осветено дори от коридора. Докато Джейми затваряше вратата, Кавано се огледа за охранителни камери, но не видя нито една. Ослушаха се за шумове, но не чуха нищо. Стъпките им, колкото и да бяха внимателни, ехтяха в стълбището, докато двамата забързано слизаха надолу до шестия етаж.

Спряха пред вратата на шестия етаж.

— Ще се оправиш ли? — прошепна Кавано. — Аз ще бъда до теб. Просто прави точно това, което ти казах.

Джейми се поколеба.

— Не е късно да се откажеш — каза й той.

— Късно е — и още как. Никога вече не бих могла да си наложа да стигна чак дотук.

— А може би изобщо не е трябвало.

— Можеш ли да спасиш Джон без мен?

Кавано не отговори.

— Тогава ми дай кутиите. — Зениците на Джейми се бяха разширили.

Кавано я видя как се огъна под тежестта на бронежилетката вътре. Тя опря кутиите малко под гърдите си, което разшири отвора в блузата й.

— Като те видят, ще си помислят, че са умрели и са на небето — помъчи се да я разсее малко от това, което й предстоеше. — Преди да почукаш на вратата, затвори си за малко очите, за да си свиеш зениците и да не изглеждаш толкова стресната. Помни: ако чуеш звука на телевизор, това ще означава, че ония са небрежни. Добрите охранители пазят тишина в стаята, за да могат да чуват шумовете отвън.

Джейми пое дълбоко дъх и кимна към вратата.

— Отваряй.

16.

Коридорът на шестия етаж бе със същия почти нов мокет и във въздуха се носеше същата миризма на прясно боядисани стени като на деветнайсетия. Кавано последва Джейми, пристъпвайки предпазливо. Както и очакваше, в този късен час в коридора нямаше никой.

Все още не е късно да се откажем, каза си той.

Разбира се, че е. Ако се откажа сега, вероятно никога няма да ми се удаде друга възможност да измъкна Джон.

Апартамент 628 беше вдясно. Притиснал гръб в стената до нея, Кавано чу приглушения звук от експлозия, последван от изстрели и вой на сирени — поредния полицейски сериал по телевизията. Той кимна окуражаващо на Джейми и измъкна пистолета.

Джейми застана пред вратата в полето на шпионката и затвори очи. И когато отново ги отвори след няколко секунди, зениците й се бяха свили до нормалния размер, което предполагаше, че не е под напрежение.

Обаче Кавано беше. Изведнъж реши, че изобщо не е трябвало да я замесва в това. Направи й знак да си тръгват.

Джейми обаче не му обърна внимание и почука.

Кавано повтори жеста си още по-енергично.

Все така без да му обръща внимание, Джейми отново почука и този път звукът от телевизора заглъхна.

Вече няма връщане, помисли си Кавано и се почувства горд, като видя колко отегчена изглеждаше Джейми пред вратата, повдигнала гърди нагоре с кутиите.

Чу се щракане и вратата се отключи. Кавано притисна гръб още по-силно в стената, внимавайки да не попадне в обсега на шпионката.

Както и очакваше, вратата се отвори само толкова, колкото позволяваше веригата.

— Две средни пици? — пропя Джейми, поглеждайки към етикетчетата на кутиите. — Една пеперони с черни маслини и една де лукс, нали?

— Обикновено ги носи едно хлапе — пробуча отвътре мъжки глас с европейски акцент.

— На мен ли го казвате? — отвърна Джейми. — Двамата с мъжа ми въртим тоя бизнес. Тази вечер на работа не се явиха три хлапета. Добре че наминах и аз, та и вие да изкарате късмет.

Мъжът отвътре се изкиска.

— Колко?

Тя повдигна кутиите още малко по-нагоре, все едно да прочете по-добре изписаната на етикета цена и се взря в него.

— Чакай малко — обади се пак гласът и вратата се затвори.

В момента, в който бравата щракна и се затвори и мъжът вече не можеше да вижда какво става отвън, Кавано рязко напусна мястото си. Скочи пред вратата и се сниши под шпионката. Прикрил Джейми, той чу издрънчаването на освободената верига.

Щом вратата се отвори, Кавано се хвърли върху нищо неподозиращия мъж. Спазвайки точно инструкциите, Джейми хвана отвътре сгънатата бронежилетка и я тръсна пред себе си, раздипляйки я пред тялото си и разпилявайки кутиите на пода. Мъжът бе същият скинар, от когото Кавано бе отнел колата пред търговския център преди почти две седмици. Зяпнал от изумление, мъжът се опита да извади пистолета си. Кавано стовари цевта на зига върху голия му череп и човекът падна като подкосен, затискайки с тялото си ръката, с която се готвеше да извади оръжието си. Кавано го прескочи и влезе във всекидневната, насочил пистолета вляво, към мястото, където знаеше, че е телевизорът.

На едно от креслата бе седнал мъж с мустаци, който стоеше като статуя и не знаеше накъде да гледа — към пистолета на Кавано или към този, който Джейми бе насочила към него откъм кухнята. Пистолетът му бе на масичката за кафе пред него.

В ъгъла вляво, вързан за един стол със запушена уста, седеше Ръдърфорд. Спечената кръв по лицето му изглеждаше още по-черна на фона на тъмнокафявата му кожа. Очите му бяха опулени от смайване, но точно сега Кавано нямаше никакво време за него. Той посегна и взе пистолета от масичката. Минавайки покрай мустакатия, Кавано тресна и него по главата с пистолета. След това се притисна към стената до вратата на спалнята. Насочи пистолета най-напред към тази част от стаята, която се виждаше през отворената врата, после скочи до отсрещната страна и насочил оръжието си, огледа и останалата част от стаята. След като не видя нищо обезпокояващо, той се хвърли вътре, блъсна бюрото към вратата на гардероба, погледна под леглото, после огледа и банята. Чисто.

Когато се върна във всекидневната, мустакатият лежеше на пода и стенеше.

Кавано изтича до входната врата, заключи я, после насочи вниманието си към гологлавия, проснат на пода. Претърси го за оръжие и извади пистолета, затъкнат в колана на кръста му. След това измъкна колана и с него върза ръцете му отзад.

Повтори същото действие и с мустакатия, после отиде да провери гардероба и се увери, че е празен. Чак тогава се спусна към Ръдърфорд и му махна лепенката от устата.

— Има ли други?

— Не.

Кавано развърза китките и глезените му.

— Къде си ранен?

— Изгубих един зъб. — Ръдърфорд посочи подутата си лява буза. — И май са ми спукали едно-две ребра.

Поемайки дъх, той се сви от болка.

Кавано видя кутия със салфетки на масата в кухнята. Измъкна няколко и ги подаде на Ръдърфорд.

— Изкашляй се дълбоко и се изплюй тук.

Ръдърфорд се подчини.

— Боже всемогъщи, как боли!

Кавано хвърли поглед върху изплютото.

— Няма кръв. Легни на дивана. — Кавано му помогна да се опъне на дивана, после заопипва коремната област и гръдния му кош. — Не напипвам никакви издутини. Някъде другаде да те боли?

— Мина доста време. Ако са счупили нещо вътре, досега да съм припаднал от болка.

Ръдърфорд разтри китките си, където кръвообръщението бе почти спряло.

— Къде стои аптечката ти?

— Под мивката в банята.

Когато Кавано се върна с аптечката и с мокра, насапунисана кърпа, Ръдърфорд с усилие се изправи и седна.

— Не си ме представил на приятелката си.

— Това е Дженифър. Дженифър, това е Джон.

Джейми не реагира на фалшивото име, с което Кавано я представи.

— Приятно ми е да се запозная с теб — кимна Ръдърфорд. — Добре че съм жив, за да имам това удоволствие.

Кавано отвори аптечката и замря за миг, като видя сред бинтовете и мазилата и три спринцовки. Той ги извади и ги вдигна във въздуха и чак тогава се сети защо са там.

— Това още откакто жена ти беше жива?

Тя бе диабетичка и всеки ден си биеше по една инжекция инсулин. По ирония на съдбата обаче бе загинала при автомобилна катастрофа.

— Много от дрехите на Деби ги дарих на църквата. Изхвърлих и доста неща, стари обувки и други работи, които не ставаха за нищо, но тя въпреки това ги държеше. Обаче тия спринцовки ме карат да мисля за нея с повече любов, отколкото каквото и да е друго. Не ми даде сърце да ги изхвърля.

Кавано ги върна в аптечката и започна да почиства лицето на Ръдърфорд.

— Значи си разбрал втория намек за главоболието, а? — попита Ръдърфорд.

— Браво на теб.

— По-скоро бих се оставил да ме убият, вместо да те вкарам в клопка.

— Знам — кимна Кавано.

— Хората, които попитах за Прескот и лабораторията му, казаха, че не са чували нищо за него.

След толкова време, прекарано със запушена уста, гласът на Ръдърфорд звучеше пресипнало.

— Ще ти донеса малко вода — каза Джейми.

Когато тя се върна, Ръдърфорд отпи няколко дълги глътки, размеквайки спечената кръв по устните си, която се процеди надолу по брадичката му.

Той я избърса с опакото на дланта и каза:

— После претъсих базата данни на нашия компютър. — Дълга глътка вода. — И отново нищо.

— Тогава как…

— Тия типове, изглежда, имат информатор в Бюрото. Или пък са хакнали компютърната ни система, търсейки хора, интересуващи се от Прескот. Когато си тръгнах за вкъщи, те ме чакаха на паркинга. — Ръдърфорд попипа подутата си буза и направи гримаса. — Някой ми извика името от съседния ред. Извърнах се да видя кой е. Изведнъж до мен спря някакъв ван. И докато по този начин действаше като параван, трима души ме сграбиха от всички страни и ме набутаха вътре.

— Човекът, който те е извикал. Тримата, дето са те сграбили. Шофьорът на вана. Общо пет души, така ли? — попита Кавано.

— Не. — Ръдърфорд отпи отново. — Има и шести — тоя, дето командва парада. Нарича себе си Клайн.

— Двамата, дето те пазеха, ги познах. Бяха от онези, които нападнаха Прескот в склада.

Ръдърфорд насочи разтревожен поглед покрай Кавано.

— Дженифър, май ти е лошо, а?

Кавано се извърна към нея.

— Пребледняла си. По-добре да седнеш.

— По ми се ще да се наведа.

Тя се насочи към банята и след малко двамата чуха приглушените звуци от повръщане.

— За първи път ли участва в операция? — попита Ръдърфорд.

— Да.

— Добре се справи.

Кавано кимна.

Тя отново се върна и Кавано я прегърна.

— Не те подведох — каза Джейми.

— Не ме подведе.

И аз не те подведох, добави той наум.

Тя прекрачи стенещия на пода мъж и се настани в креслото срещу Ръдърфорд.

— Не ми обръщайте внимание. Говорете си там каквото имате да си кажете, а аз през това време ще се опитам да се уверя, че съм все още жива.

Ръцете на Кавано не трепереха само докато имаше какво да прави с тях. Сега обаче трябваше да положи усилие, за да потисне треперенето им.

— Да, и какво стана по-нататък?

— След това тия типове ме обработиха достатъчно добре и за да покажат, че няма майтап, насочиха в главата ми пищов и ми дадоха да избирам. Или да им кажа защо търся Прескот, или ще ме убият. — Ръдърфорд притисна влажната кърпа към насинената си буза. — Обясних им, че не аз търся Прескот. А един мой приятел. И пак ми дадоха да избирам. Или да им кажа кой е този приятел, или ще ми теглят куршума. Но не им назовах името ти. Казах: „Един човек от охраната на Прескот“.

Кавано кимна.

— Проявиха жив интерес — продължи Ръдърфорд. — Нямаха търпение да те пипнат.

— Има си хас. Мислят, че знам къде е Прескот.

— Казах им, че и ти се опитваш да го намериш и че не знаеш нищо повече от тях.

— Обаче не ти повярваха ли? — попита Кавано.

— Никак. Пак ми тикнаха пистолета в носа и ми наредиха да ти кажа, че лабораторията на Прескот е в Бейли Ридж във Вирджиния.

— И сега останалите четирима, заедно с Клайн, са в Бейли Ридж, чакайки капана да щракне — заключи Кавано.

— Тръгнаха веднага след като затворих — кимна Ръдърфорд.

Джейми се наведе напред.

— И ако никой не се появи, те ще се запитат какво е станало. Ще се върнат тук с надеждата, че пак ще се обадиш, както обеща.

— Да — съгласи се Кавано. — И ще подготвят още един капан.

Ръдърфорд се пресегна за телефона.

— Хей, какво правиш — посегна Кавано на свой ред да го спре.

— Ще повикам помощ.

— Не.

— Но Бюрото може да…

— Да, но не знаем кой още е замесен в това.

Ръдърфорд се поколеба.

— Сам каза, че Клайн може да има информатор в Бюрото — продължи Кавано. — Ами ако разбере отнякъде, че го чакаме. Това ще бъде последното място на света, край което ще се покаже.

17.

Домофонът иззвъня, Кавано изчака няколко секунди и натисна копчето.

— Да?

Гласът на пазача долу бе изтънял.

— Господин Клайн и още един господин искат да ви видят.

— Кажи им да се качат.

Кавано пусна копчето и се върна във всекидневната.

— Двама — отбеляза Ръдърфорд. — Другите двама сигурно са останали в Бейли Ридж, да не би случайно да се появиш.

Джейми погледна часовника си.

— Минава обед. По-рано, отколкото очаквахте.

— След като е чакал в засада цяла нощ, Клайн сигурно е ядосан, че не направих така, както казах. Затова сега иска пак да си поприказва откровено с Джон. Готови ли сме за гости?

Кавано отправи въпроса към гологлавия скинар и мустакатия, вързани за столове. Почти цял час бе минал, преди двамата да дойдат в съзнание. Проведеният задълбочен разпит показа, че те са обикновени работници и нямат представа защо Прескот е толкова важен.

Мобилният телефон на скинара звъня на два пъти — Клайн проверяваше и бе сърдит. Преди това Кавано бе провел подробна репетиция с двамата пленници, за да им внуши какво да говорят, ако някой от двата мобилни телефона иззвъни. Допрял цевта на пистолета до слепоочието на скинара, Кавано го бе гледал в очите, докато оня нещастник говореше по телефона. Както го бе уверил, ако доловеше и най-малкия опит да предупреди Клайн, щеше много да се ядоса.

Сега скинарът седеше с бейзболна шапка на главата, за да скрие спукания си череп.

— Попитах ви — почука с пръст Кавано по масичката — дали сте готови да посрещате гости.

Гологлавият скинар се дръпна назад и кимна.

— Ще се видим след няколко минути — каза Джейми и спазвайки инструкциите, които й бяха дадени преди това, излезе от апартамента.

Ръдърфорд заключи вратата.

Кавано с тревога си я представи как минава по коридора, отваря вратата към стълбището и чака зад нея. Чуеше ли звънването на пристигналия асансьор, тя трябваше да преброи до двайсет — времето, което според тях бе необходимо, за да се стигне до апартамента на Ръдърфорд. После щеше да отвори вратата, бъркайки в чантичката си все едно си търси ключа от апартамента, без изобщо да поглежда към двамата мъже, застанали пред вратата на Ръдърфорд. Те щяха да я видят, разбира се, но тъй като нямаха причина да подозират клопка — нали те самите подготвяха такава, — скоро щяха да бъдат заети с онова, което щеше да стане, след като вратата на Ръдърфорд се отвореше. Като тръгваше, Джейми изглеждаше спокойна, прехвърляйки в главата си техниката на гледане, към която я бе научил Кавано да се придържа, представяйки си възможни отклонения от сценария, внушавайки си да не се изненадва, ако това стане. За да й придаде по-голяма увереност, под блузата и сакото Кавано я бе накарал да облече бронежилетката. Правеше я дебела, дрехите бяха опънати по нея, но външният й вид сега бе последното нещо, което я безпокоеше.

— Добре — кимна Кавано, насочил пистолета към гологлавия мъж. — Покажи се като добър домакин.

Ръдърфорд вече бе развързал глезените и китките на скинара. Сега развърза и въжетата, които го държаха за стола.

— И помни — каза му Кавано. — Ти си първият на огневата линия.

Той му направи знак с пистолета да тръгва, после пое след него по коридора и застана зад гърба му, когато онзи спря пред входната врата.

— Сега трябва само да не ни даваш повод да те застреляме — отново му напомни Кавано.

Ръдърфорд зае позиция в кухнята с готов за стрелба пистолет.

С влажно от пот чело, Кавано зачака.

Петнайсет секунди. Трийсет. Петдесет. Кавано си спомни колко бавен му се бе сторил асансьорът. Това, че ония още не са почукали на вратата, не означава, че нещо се е объркало, опита да се успокои той. Търпение. Всичко ще е…

Чук, чук. Пауза. Чук, чук. Такъв бе начинът, по който се бяха уговорили да почукат, но Ръдърфорд ги бе чул. Това означаваше, че може спокойно да отваря.

Правейки знак на скинара да отваря, Кавано усети как стомахът му се свива.

В този момент Кавано сложи началото на внимателно отрепетиран сценарий и се скри във всекидневната, за да не го видят, когато вратата се отвори. Гологлавият скинар обаче знаеше много добре, че Ръдърфорд се цели в главата му от кухнята. След като отвореше вратата, скинарът трябваше да каже: „Не се е обаждал“, да се обърне и да тръгне към всекидневната, право в обсега на стрелба на Кавано. През това време Ръдърфорд щеше да се скрие зад хладилника. Чак когато и двамата тръгнат по коридора, Ръдърфорд щеше да се покаже, насочил към тях пистолета откъм арката на кухнята. Вторият влязъл щеше да види Ръдърфорд по същото време, по което първият щеше да види Кавано. В този момент Джейми щеше да се появи зад тях с насочен пистолет и да каже: „Във всекидневната!“, което тя същевременно направи.

Неочаквано озовали се притиснати от три страни, без изобщо да го очакват, новодошлите нямаха никакъв избор, освен да се подчинят.

— На пода! — изкомандва Ръдърфорд. — Ръцете на тила!

— Веднага! — изрева Кавано.

Скинарът се подчини, лягайки по корем на мокета. Другите двама се поколебаха само за миг, после последваха примера му.

Джейми влезе вътре и заключи вратата.

— Видя ли те някой в коридора? — попита Кавано, без да сваля насоченото към тримата оръжие. — Видя ли пистолета ти?

— От асансьора слязоха двама души тъкмо когато влизах тук. Пистолетът ми беше скрит зад чантичката и те не го видяха.

Това беше добре. Джон го бе уверил, че повечето от хората, които живеят в блока, ходят на работа и вероятността някой да се върне в ранния следобед в работен ден е малка. Но дори и при това положение възможността някой да влезе в коридора в неподходящото време бе нещо, което Кавано и да иска, не можеше да предвиди.

— Страхотно — каза първият мъж, надигайки глава от мокета.

Бе среден на ръст, жилест, със слабо лице и военна подстрижка.

Кавано позна стържещия глас.

— Ама ние сме разговаряли с теб по телефона. По мобилния телефон на ей тоя тип тук — кимна Кавано към скинара. — След като ви задигнах колата от търговския център.

— Сетил си се, че телефонът има проследяващо устройство, а? — Както и скинара, този мъж също говореше с европейски акцент. — Следвахме сигнала часове наред и накрая намерихме телефона, хвърлен в един пикап.

— Е, толкова ли не разбираш от майтап. — Кавано изведнъж се сети за нещо. — Карали сте след пикапа? Защо сте се занимавали с глупости, след като сте знаели, че ще изчезнем от района с хеликоптер.

— С хеликоптер ли? Нямам представа за какво става дума.

Обърканото изражение на мъжа бе спонтанно и неподправено и това засили подозрението на Кавано, че ударната група, опитала се да залови Прескот в склада, не бе същата, която използва трите хеликоптера за нападението над бункера.

Докато Джейми и Кавано ги държаха на мушка, Ръдърфорд върза ръцете и краката им.

Изпод размъкнатия пуловер на втория мъж Кавано измъкна 9-милиметрова берета. Опипа черното кожено яке на първия мъж и намери 9-милиметров браунинг. В джоба му, защипан със специална щипка за вътрешната част, Кавано намери и един сгъваем нож. Отвън се виждаше само щипката. Издърпвайки го нагоре заедно с щипката, собственикът можеше да го извади мигновено от скривалището му. Малко гумено бутонче откъм опаката страна на дръжката даваше възможност ножът да се отвори само с едно натискане на палеца още при изваждането му. Острието му бе почти двайсет сантиметра дълго.

Едно време ножовете се смятаха за непълноценно оръжие („Ей, тъпак, къде си тръгнал с нож срещу пищов?“), но един компютърен филм от 1990 година, наречен „Защита срещу хладно оръжие“, бе уверил правоохранителните органи, че нападател, въоръжен с нож, може да измине разстояние от шест метра и да нанесе смъртоносна рана, преди човек да извади скрития си пистолет, преодолявайки преди това първоначалното стряскане, да насочи оръжието и да стреля. Сега вече доста агенти смятаха ножа за също толкова надеждно оръжие като пистолета и носеха със себе си по три ножа.

Ножът, който Кавано държеше в ръцете си, бе с матово покритие, за да не отразява светлината, и бе направен от един от най-добрите инструктори по самозащита и същевременно производител на ножове — Ърнест Емерсън. Наричаше се НББ–7, което означаваше „Нож за близък бой“. Плетеното покритие на дръжката позволяваше здрав захват, дори и ако ръкохватката се намокреше от вода, пот или кръв. Назъбеното острие бе здраво и достатъчно остро да пробие врата на кола.

— Страхотно! — възкликна Кавано, имитирайки първия мъж.

Той затвори ножа и го защипа в собствения си джоб. После седна с кръстосани по турски крака на пода пред първия мъж.

— Ти се подвизаваш под името Клайн, а?

— Име като всяко друго.

— Разкажи ми за Прескот.

Клайн не отговори.

— Тогава аз да ти кажа какво знам за него — продължи Кавано. — А ако и ти решиш да се включиш по някое време, няма да те спра.

Кавано разказа на Клайн какво бе станало, след като се бяха гонили с колите — пристигането в бункера, инструкциите, дадени на Прескот за изчезването му, пожара, нападението с хеликоптерите и втория пожар в къщата на Карен.

— Така че, както виждаш, на мен той ми трябва точно толкова, колкото и на теб. Дори повече. Можем да стигнем далеч, ако работим заедно.

— Да, но целите ни са различни.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо, за да заобиколим различията. — Кавано впери в него изучаващ поглед. — Струва ми се, че ръцете и краката ти започват да те болят. Я чакай да те устроя по-удобно.

Клайн вдигна учудено вежди, гледайки как Кавано отиде до кухнята и донесе стол. Учудването му нарасна още повече, когато Кавано го изправи на крака, извади ножа и го отвори.

— Сега ще ти срежа въжето на китките — предупреди го Кавано. — Ако направиш дори и най-малкото движение срещу мен, моят приятел… — Той кимна към Ръдърфорд. — …чието настроение е доста лошо заради побоя, нанесен му от твоите хора, ще те застреля.

Преди това Ръдърфорд бе взел от кухнята една празна бутилка от минерална вода и я бе надянал на цевта като заглушител.

— Искам си зъба — изръмжа той заплашително.

Това бе тактика, която двамата бяха отрепетирали, и сега при вида на пластмасовата бутилка очите на Клайн се свиха.

— Защо да си създаваме главоболия? — каза Кавано. — Водим приятен разговор. Искаме да си помогнем един на друг. — Кавано отиде зад Клайн, сряза въжето на китките му и каза: — Сядай.

Клайн се подчини.

Кавано отново му върза ръцете, но този път за облегалките на стола.

— Удобно ли ти е така? — попита го той. — Добре. Честно ти казвам, че ако работим заедно, имаме по-добър шанс да намерим Прескот. Кажи ми сега какво знаеш ти.

Клайн отклони поглед встрани.

— Като за начало — продължи Кавано, — можеш най-напред да ми кажеш защо ви трябва толкова? Той ми разказа за някакви научни изследвания, свързани с пристрастяването, поръчани му от Агенцията за борба с наркотиците. Трябвало да намери някакъв начин да блокира физическия механизъм, който предизвиква у хората пристрастеност. Обаче вместо това, както той каза, открил леснопроизводима субстанция, която предизвиква пристрастеност. Каза ми още, че Хесус Ескобар разбрал по някакъв начин за това и искал да го отвлече, за да вземе формулата на веществото. Каза, че вие, момчета, работите за Ескобар. Но всичко това се оказаха глупости. В Агенцията изобщо не са чували за Прескот, а Ескобар е бил убит преди два месеца. Така че нека ви попитам първо за кого работите?

Клайн най-сетне отново извърна поглед към Кавано. От напрежението акцентът му — славянски или по-точно вероятно руски — си пролича още повече.

— Знаеш, че това не мога да ти го кажа.

— Може би трябва да ти направя малко кафе, за да обсъдим проблема.

— Кафе? — Клайн наклони глава на една страна и го изгледа озадачено.

— Да, няма нищо по-приятно от един лек разговор на чаша кафе. Джон, къде го държиш?

— Над хладилника. — Двамата с Джейми го гледаха също така озадачено, както и Клайн. — Кафемелачката е до него. А кафеварката е до тостера на плота в кухнята.

— Кафеварка ли? Но аз имах предвид нес — каза Кавано.

— Ъ-ъ… в шкафа вдясно от печката.

Кавано обърна стола на Клайн така, че да може да го вижда какво прави. После отиде в кухнята, отвори шкафа и намери малка кутия, в която имаше няколко разноцветни пакетчета нескафе.

— Я да видим… Лешник, ванилия, шоколад. От кое точно искаш? — попита той Клайн.

Отговор не последва.

— Джон, трябва да го изхвърлиш това сладко кафе — продължи Кавано. — Ще качиш толкова килограми, че няма да можеш да ги свалиш с бягане. Нямаш ли нещо по така…? Я чакай малко. Какво е това? Мока „Ява“? Ето на това викам аз истинско мъжко питие.

Кавано отвори два пакета от него и ги изсипа в малка стъклена каничка. Наля съвсем малко вода в чайника, постави го на котлона и запали газта.

— Ей сега ще стане — увери той Клайн. — Нищо друго не подтиква към разговор така, както горещото, тъпкано с кофеин кафе. Сигурен ли си, че не искаш да снесеш малко информация — например защо ви трябва Прескот и кой още го търси?

Клайн продължаваше да се прави на упорит.

— О, добре тогава — каза Кавано. — Аз, разбира се, уважавам твоите принципи. Определено не си дрънкало.

Чайникът засвири.

Кавано изсипа петдесетината грама кипяща вода в каничката. Водата едва успя да покрие двете пакетчета гранули. Той я разбърка, давайки възможност на Клайн да види колко гъста и черна е сместа.

— Тук няма шест-пет. От това нещо очите ти ще светнат на дълги и косата ти ще настръхне като бодли на таралеж.

Недоумението на Клайн нарасна.

— Ще ме караш да го пия ли? И как, по дяволите, смяташ да ме принудиш да говоря с това? Сигурно веднага ще го повърна.

— Да го пиеш ли? И през ум не ми минава. И повярвай ми, няма да го повърнеш.

Кавано отвори аптечката на Ръдърфорд и извади една от спринцовките.

Очите на Клайн щяха да изскочат.

Кавано пъхна иглата в сместа, напълни спринцовката, после я вдигна нагоре да изкара въздуха и започна да си тананика „Билет за Луната“.

— Чакай малко — обади се Клайн. — Не мислиш сериозно да…

Кавано го прекъсна, като рязко му дръпна ризата и оголи врата му, започна да си тананика „Чисто кафе“ и насочи иглата към югуларната вена на Клайн.

— Спри, за бога! — Клайн се дръпна напред така силно, че едва не заби нос в пода.

— Внимавай какви ги говориш — предупредително изръмжа Ръдърфорд, заклет баптист от Юга.

— Добре де, добре. Само спри — каза Клайн. — Няма да ме накараш да повярвам, че си толкова луд, че да…

— Отвори си съзнанието — посъветва го Кавано. — А също така и артериите и жизненоважните си органи. Сега ще накарам сърцето ти да заработи на високи обороти и ще ти пръсна мозъка, само че отвътре. И ми се струва, че когато пулсът ти стигне някъде към сто и осемдесет, сигурно даже ще започнеш да левитираш, само че пак няма да стане, защото си вързан за стола. А сега стой малко мирно…

Кавано натисна здраво рамото му и отново насочи иглата.

— Неее! — писна Клайн и така се дръпна настрани, че този път столът наистина се преобърна.

С тежко туп той се приземи на мокета.

— Хей, имай малко милост към съседите — каза Кавано.

— Това нещо ще ме убие! — задъха се Клайн.

— Да те убие ли? Метаболизмът ти ще тръгне на такива високи обороти, че ти сигурно ще се самозапалиш отвътре.

Кавано натисна главата на Клайн и допря иглата до югуларната му вена.

— Ако ме убиеш, няма да мога да ти кажа нищо — прошепна той със стържещ шепот, стараейки се да не мърда глава.

— Знаеш ли какво? На една част от мен не й пука. Вече два пъти се сблъсквам с теб и взе да ми писва. И съм бесен за избитите ми приятели. Бесен съм и за това, че Прескот на два пъти се опита да ме убие. Бесен съм и за това, което ти и твоите хора сторихте на Джон. Искам да си разчистя сметките с всички и ако не искаш да помогнеш на мен, както аз помогнах на теб, поне ще получа удовлетворение от това.

Кавано проби вената толкова, колкото да дръпне малко кръв.

Клайн замръзна от ужас и макар да се опитваше да стои мирно, тялото му потрепери и от мръдването от вената му прокапа малко кръв.

— Това за научното изследване на Прескот е само за прикритие. Прескот работеше за военните.

— По-точно.

— Научноизследователският им отдел се е занимавал с разработката на нови оръжия. — Клайн облиза пресъхналите си внезапно устни. — Може да ми се докашля.

— Гледай да не кашляш. Иглата ще хлътне докрай.

— Това е подотдел на друг подотдел. — Клайн сниши още повече глас, отчаяно опитвайки се да не мърда. — Става дума за научно изследване, резултатите от което не се докладват на министъра на отбраната.

— Или такова, че дори и самият Пентагон не знае за него? Като експериментите с ЛСД през петдесетте или с нервнопаралитичния газ в Юта през седемдесетте години.

Клайн отново облиза сухите си устни.

— Да.

— Данъчните ни долари в действие… Добре, а този експеримент какво предизвиква?

— Страх.

18.

Думата като че ли увисна във въздуха. Бе толкова неочаквана, че Кавано отначало дори не реагира. Бе сигурен, че не бе чул добре.

— Страх?

Мускулите на Кавано се сковаха и дланите му се навлажниха, предусетил какво ще чуе от Клайн по-нататък.

— Страх — повтори Клайн със стържещ шепот, мъчейки се да се отдръпне от натиска на иглата върху вената му. — Прескот е отговарял за биохимични изследвания, които е трябвало да предизвикат страх у всеки противник, с който се сблъска американската армия… Вратът ми. — Клайн замръзна. — Ти я буташ още по-навътре.

— Прескот. Разкажи ми за Прескот.

Челото на Клайн бе покрито с едри капки пот.

— Той създал синтетичен хормон, който пуска такъв мощен приток на адреналин, че човек мигновено изпада в паника.

На Кавано му стана ясно, че лъжата на Прескот за това, че се опитвал да спре пристрастеността, а вместо това открил начин да я засили, се оказа отчасти вярна. Трябвало е само да се замести думата пристрастеност с думата страх. Той се сети за стълбите в изоставения склад и за неприятния мирис, който съпътстваше качването му при Прескот. Колкото повече се изкачваше нагоре, толкова по-силно му бяха затреперили краката от страх.

— Военните изпаднали във възторг. — Тъй като не смееше да върти глава, в старанието си да види какво става с иглата във вената му Клайн бе извъртял очите си толкова, че се виждаше само бялото им. — Ако този синтетичен хормон може да се превърне в газ и да се пуска от специални бутилки или да се изстрелва с ракети, противниковата армия ще се разбяга от страх.

— Политиците започват да стават малко нервни, когато чуят за разработване на химически оръжия, но защо това трябва да спира една толкова добра идея — каза Кавано, едва потискайки гнева си.

Той си спомни как хората на Клайн изведнъж изпаднаха в паника, когато щурмуваха стълбите. Реагирайки на някаква невидима заплаха, те започнаха да стрелят безразборно нагоре, защото ги беше страх да се качат по-нагоре. Прескот сигурно е скрил бутилки с тоя газ някъде в стълбището, каза си Кавано.

Спомни си още нещо — как Прескот бе започнал трескаво да натиска копчета по някакво табло, когато хората на Клайн щурмуваха стълбището. Но колкото и да се изплашиха преследвачите, реакцията им към вдишания газ не бе толкова силна, защото Кавано бе чул Прескот да си мърмори нещо ядосано под нос. Може би бутилките са изпускали газ и когато са му потрябвали, газът в тях не е бил достатъчно, за да подейства пълноценно.

— Прескот експериментирал с него върху животни — продължи Клайн. — Плъховете подивявали. Кучетата и котките толкова се страхували едни от други, че се свивали в противоположни ъгли и не смеели да мръднат. В един от случаите имало дузина кози, които изпаднали в такава паника, че не преставали да бягат из стаята, дето ги държали, докато накрая изпопадали и измрели.

Кавано се сети и за мазето на Карен и за неприятната миризма, която, както вече му стана ясно, успя да го накара да изпита страх за първи път в живота си и ефектът от която още не го бе напуснал изцяло. Сети се и за паниката, която едва не му коства живота горе на тавана. Сети се и за Карен, отпуснала се безпомощно в инвалидната си количка, притиснала с всичка сила ръце към гърдите си, за ужаса, изписан в очите й. Тъй като Прескот не е искал да оставя рани или необясними белези по тялото на Карен, които по-късно да бъдат установени от съдебномедицинските експерти, той явно е пуснал от хормона, за да я убие от страх. Сърцето и вените й сигурно са се пръснали от мощния приток на адреналин.

— Спринцовката — изпъшка Клайн. — Ръката ти пак трепери.

— Искам да ми кажеш всичко.

— С течение на времето изкушението станало по-голямо. Прескот започнал да го изпробва и върху хора. Всяка градска банда се разбягвала панически дори само от един неин противник, сгащен на територията й, защото оня хвърлял малък и съскащ флакон в краката на хората от бандата.

— Тогава сигурно има и неутрализатор — предположи Кавано. — В противен случай този, който я хвърля, също ще се побърка от страх.

— Да. — Клайн полагаше титанични усилия да не мърда.

Значи Прескот е използвал неутрализатор, когато е бил в къщата на Карен, каза си Кавано. Защото иначе хормонът е щял да порази и него.

— Без неутрализатора не биха могли да свършат никаква работа с онова, което използваха при безредиците в Сейнт Луис във връзка с конференцията на Международната търговска организация.

Всичко, което Кавано помнеше за безредиците, беше, че след три дни хаос властите най-сетне бяха овладели положението и бяха натикали бунтарите в Мисисипи.

— Сълзотворният газ ли?

— В него е имало от хормона. — Клайн затвори очи, за да се поуспокои малко. — Във филтрите на противогазите бил сложен неутрализатор. Експериментът бил успешен.

— И само няколко военни и Прескот са знаели какво се е случило в действителност — отбеляза Кавано.

— И няколко могъщи цивилни с твърдо отношение към това как трябва да се защитава страната ви. Те решили да направят още един секретен тест — този път върху хора, обучени специално да не се поддават на страх. Върху група рейнджъри по време на учение в блатата на Флорида.

Кавано си спомни за безпокойството, с което бе прочел за петнайсетината рейнджъри, удавили се в едно блато във Флорида.

Обилно потейки се, Клайн стискаше очи.

— Може би мощта на хормона не е била регулирана правилно. Или пък хора, обучени да боравят с оръжие, постъпват точно така. Започнали да стрелят по абсолютно всичко и повечето от тях не се удавили, а са били застреляни от другарите си.

Отвратен, Кавано се дръпна назад, без да се усети, издърпвайки иглата от врата на Клайн.

С изключение на насеченото дишане на Клайн, в стаята се бе възцарила тишина. Минаха няколко секунди преди Клайн — бледен, вързан за стола и паднал странично на пода — да разбере, че инжекцията вече не притиска вената му. Бавно и предпазливо той отвори очи и едва им повярва, като видя срещу себе си Кавано и спринцовката до него на мокета.

— Карай нататък — заповяда му той.

— Случиха се две неща. — Клайн се опита да извие глава, за да гледа Кавано в очите. — Първото нещо бе, че работодателят ми научи за експериментите.

— Как?

— Един от помощниците на Прескот бе наш информатор.

— А второто нещо?

— Информаторът не харчеше внимателно парите, които му плащахме. Военните, занимаващи се с работата на Прескот, го заподозряха, разпитаха го и разбраха, че изследванията са компрометирани и че едно чуждо и неособено приятелско правителство иска да сложи ръка върху оръжието. Това, а също така и нещастието с рейнджърите, накара военните да решат, че е много рисковано да продължат. Преди някой от вашето правителство да е разбрал и надигнал вой, те спряха програмата.

Клайн остави намека да увисне във въздуха.

— Искаш да кажеш, че военните са се притеснявали дали могат да имат доверие на Прескот? — попита Кавано.

— Нашият информатор знаеше естеството на страховия хормон, но не и как да го произведе. Само Прескот беше наясно с всички подробности. Името му бе синоним на изследванията. Да се закрие програмата изцяло…

— …е означавало, че Прескот е трябвало да бъде елиминиран — довърши Кавано.

— Особено поради това, че военните знаеха за нашето желание да сложим ръка на него. Той се досети за опасността. И избяга. Едната страна, тоест ние, се мъчеше да го хване, а другата, тоест военните, се мъчеше да го убие. Успяхме да го проследим до онзи склад. След това се появи ти и ето ни тук сега — заключи Клайн.

— Но военните как са научили къде го водим? — попита Кавано. Изведнъж отговорът му се стори очевиден. — Те са ви проследили до склада.

— Внимавахме много.

— Може би някой от вашите е пропял.

— Тогава защо военните се забавиха толкова много? — поинтересува се Клайн. — Те направиха хода си чак когато ти се намеси.

Кавано усети как лицето му се смразява.

— Искаш да кажеш, че са проследили мен? И че някой от Протектив Сървисис ги е информирал, че помагаме на Прескот?

— Твоята фирма закриля богатите и силните. Нормално би било някои разузнавателни институции да ви държат под око.

Кавано отново започна да губи нишката на действителността. Не знаеше какво да мисли, на какво да разчита. Вдигна глава към Джейми, чийто загрижен поглед бе насочен към него в момента, и твърдо разбра на какво може да разчита.

— Както и да е. — Кавано вдигна Клайн от пода и извади ножа.

— Какво правиш? — притесни се Клайн.

— Джон ще се обади в Министерството на правосъдието и ще има каже да заберат приятелчетата ти да си побъбрят малко за неособено приятелски настроени правителства.

Клайн не откъсваше поглед от ножа.

— А какво ще стане с мен?

— Ще излезем малко да се полюбуваме на природата.

— Какво?

— Приятна и лека разходка с кола из полята.

— С теб? — Клайн отправи умолителен взор към Ръдърфорд. — Не виждате ли, че тоя човек е откачил? Сега ще ме води из полята и горите. Един господ знае какво ще прави с мен там. Никой няма да намери трупа ми.

Ръдърфорд погледна изпитателно Кавано.

— Може ли да поговорим малко?

— Не изпускай Клайн от мушката — каза Кавано на Джейми и последва Ръдърфорд в спалнята.

19.

Ръдърфорд затвори вратата.

— Сериозно ли говориш?

— Трябва ми, за да ми покаже лабораторията на Прескот. Може би нещо там ще ми подскаже къде е отишъл той. Това засега е единственото, за което мога да се хвана.

— Не мога да ти позволя — поклати глава Ръдърфорд. — Клайн е вече арестант на ФБР.

— Не те чух да му прочетеш правата.

— След трийсет секунди ще чуеш.

— А ако е след два-три часа?

— Какво се опитваш да…

— Веднъж арестуван официално от ФБР и въдворен от Бюрото в правителствено съоръжение — край с натиска върху него. Няма вече да се чувства застрашен. Няма да ни каже нито дума повече.

— За отвличане на федерален агент може да остане в затвора за цял живот — натърти Ръдърфорд. — Ще ни каже всичко, каквото знае, при положение че му предложим сделка.

— Да, но за сделката отива време — възрази Кавано. — А дотогава следите на Прескот ще изстинат. Това, което знае Клайн, ми трябва сега.

— Не мога — повтори Ръдърфорд. — Ако от Бюрото научат, че съм пуснал арестант, ще си загубя работата.

— Ти няма да го пускаш — каза Кавано.

— Тогава за какво водим този разговор?

— Аз го поемам.

— Какво?

— Изчакай два часа, после позвъни в Бюрото. Кажи им, че има още един арестуван, но в суматохата аз съм го отмъкнал. Кажи им, че сме тръгнали към лабораторията на Прескот. Изпрати екип там. Дотогава ще съм научил всичко, което ми трябва.

— Ти наистина си откачен.

— Нека просто да кажем, че в мен стават неща, които трябва да спра.

— Не те разбирам.

Кавано вдигна пред очите му треперещата си ръка.

— Прескот ме нагости с доза от оня страхов хормон, за който Клайн говореше.

Известно време Ръдърфорд не проговори нищо. После прошепна:

— Боже господи!

— Клайн каза, че имало неутрализатор. У Прескот е. И той ми трябва. — Кавано отвори вратата и влезе във всекидневната, където Клайн обърна разтревожен поглед към него. — Да вървим.

— Не — каза Ръдърфорд.

Кавано отвори ножа, освободи Клайн от стола, върза ръцете му пред него и хвърли якето му в скута.

— Ще слезем по стълбите и ще излезем през аварийния вход. Дженифър, докарай колата и ни изчакай отзад.

— Не мога да ти позволя да направиш това — каза тихо Ръдърфорд.

— Два часа, Джон.

— Не ме карай да те спирам.

— Какво ще направиш, ще ме застреляш?

Ръдърфорд само го гледаше.