Екстази (Три розови рейв романа)

Приказливи копелета

Говорехме с часове, само говорехме, по дяволите. Никога не съм дрънкал толкова много. Не и с някоя жена, във всеки случай. Работата беше, че дори не чувствах неудобство. Не съм човек, дето ще си приказва с някое гадже, гадже в смисъла, който аз влагам в тая дума. Разказвах за себе си, за Бал и работилницата, майка ми и стария глупак, бившата и малкия, но най-много за Фирмата, ударите, които сме правили или плануваме и за това как оня, Лионси от Милуол ще пострада като го срещна. Ще го направя за негово добро.

През цялото време не можех да отлепя поглед от нея. Приказвах безспир, все едно съм някой обратен.

— Мога ли да докосна лицето ти — попитах.

— Да — отвърна тя.

Не можех да спра да галя лицето й. Не исках нищо друго, освен може би, да я прегърна за малко. Без никакви други намерения, а просто така, за да съм близо до нея. Държах се като последна откачалка. Всъщност, не. Искам да кажа, сигурно е било нещо като… любов ли, що ли?

Когато музиката спря, помолих я да дойде в града с мен. Тя се интересуваше от всичко, което й разказвах, интересуваше се от мен. Дори като й разправях за сбиванията и тия работи, тя изобщо не губеше интерес.

Взех назаем кола от един пич от охраната, когото познавах и отидохме в Борнмаут, където изкарахме заедно деня. Никога преди не се бях чувствал така. Все едно не бях аз, а някой друг.

После отидохме в едно кафене и продължихме с безкрайните приказки. Като излязохме, насреща гледам три копелета седят и се подхилкват на Саманта. Моята Саманта.

— Кво сте зяпнали такива, а? — викам аз. Единият се предаде веднага:

— Нищо.

— Хайде, Дейв — каза Саманта. — Няма нищо.

— Ей, да не би да имаш проблем, а? — вика най-отвореният от групата.

Да пукна, ако мога да понеса нещо подобно.

Като попадна в такава ситуация, се сещам за стария Брус Лий. Тия филмчета с кунгфу са пълни глупости, но в един от тях Брус Лий казва една реплика, която никога не забравям. Един много полезен съвет дава той: — „Никога не трябва просто да удряш, трябва да пробиваш дупки с ударите си“. Погледнах отвореняка в лицето и видях само една оранжева тухла пред себе си. Ударът ми се стовари върху тухлата и тя се пръсна на дребни парчета.

В следващия момент вече бях с лице към другото копеле:

— И така, кой е следващият?

Те просто стояха като вцепенени, гледайки нещастното си приятелче да лежи на земята в ужасно състояние. Някакви от паркинга започнаха да си пъхат носа и реших, че е най-добре да се изнасяме към кварталите Саманта живееше в Арлингтън, съвсем близо до мен, което особено ме радваше. Тая история обаче доста ни развали деня.

— Защо направи това? — попита ме тя в колата, като излязохме на шосето.

Не изглеждаше ядосана, а по-скоро любопитна. Толкова беше хубава, направо непоносимо хубава. Едвам успявах да се съсредоточа в пътя. Всяка минута, в която не гледах лицето й, имах чувството, че си губя времето.

— Сами се набутаха, не показаха никакво уважение към теб.

— Тогава значи, за теб е важно хората да не ми досаждат, да не ми причиняват болка, нали?

— По-важно е от всичко на света — казах й аз. — Никога не съм изпитвал подобно усещане.

Тя ме погледна замислено, но не каза нищо. Аз пък попрекалих с приказките. Сигурно беше от разните му хапове, но всичко това бе вътре в мен и не ми пукаше.

Отидохме у тях. Почувствах се особено като видях снимката й с оня пич. Беше правена, когато са били по-млади. Той беше като нея. Без ръце.

— Това гаджето ти ли е? — попитах. Просто не можах да се сдържа.

Тя се засмя.

— Капо няма ръце, значи трябва да ми е гадже, така ли?

— Не, нямах предвид това…

— Едно момче от Германия — обясни тя.

Шваба нещастен. Две световни войни и една световна купа, а копеле?

— Така ли? Гадже ли ти е?

— Не. Просто много добър приятел и толкова.

Поех си дълбоко въздух и дори швабата ми се стори симпатичен. Искам да кажа, че да си в неговото положение, без ръце, едва ли е толкова готино.

Продължихме да говорим и Саманта ми разказа някои неща. Някои неща от миналото й, които направо накараха кръвта ми да кипне.