Екстази (Три розови рейв романа)

Капан

За удара срещу Нюкасъл се събрахме над стотина души от Фирмата. Положението беше напечено. След доклада „Тейлър“ и преустройството на стадионите само със седящи места, това можеше да се окаже и последния сезон за истински битки. Новите разпореждания бяха започнали да влизат в сила на някои места в скапаната държава. Направо убиват играта, тия идиоти.

Знаехме, че шапкарите ще бъдат нащрек и няма да има възможност за истински голям сблъсък. В петък вечерта, в „Трейв Морис“, Бал и аз дадохме строги указания. Първо, никое копеле да не носи оръжие. В наши дни ченгетата могат да те арестуват за нищо и никакво. Цялата операция трябваше да представлява демонстрация на сила, да покаже мощта ни, да напомни на тия нюкасълски лигльовци, че кокни копелетата не са се предали. Имахме намерение да им хвърлим няколко заострени монети от по лира, да им изпеем някои песнички и да им покажем, че копторите, в които живеят, не стават за нищо повече от кенеф. На самия стадион не се предвиждаше нищо. Нищо, което би напълнило килиите с хора от Фирмата. Бал и аз давахме указанията. Никой от Илфорд няма да използва бухалки, за да разбие нечия вежда. Същото важеше и за останалите.

Както и да е, тридесет и трима от нас щяха да вземат влака от Кингс Крос и да се забият в предварително набелязана кръчма. Други тридесетина щяха да се кротнат в едно заведение на около стотина ярда. Трета група, предрешени като запалянковци с шалчета, щеше да пристигне към един със специален автобус. Идеята беше да се разделят на две групи, които да се присъединят към нас в кръчмите. „Запалянковците“ трябваше да послужат и за примамка на нюкасълските скапаняци, които да започнат мелето, а ние да изскочим от двете страни и да ги довършим. Щяхме да имаме и двама разузнавачи, които от обед да ни държат в течение по телефона.

Но както казваше моят старец, и най-добрите планове понякога се провалят. Ситуацията се разви по съвсем друг начин. Нюкасъл ми е особено любим, защото винаги има тръпка. От една страна е доста далече, а от друга е безкрайно различен. Нека направо си го кажем. Копелетата там по-скоро мязат на шотландци, отколкото на истински англичани — някакви такива мърляви и нецивилизовани. Самото място също е някак стряскащо. Всичко е на хълмове с разни отвратително грозни мостове, висящи над мръсната им река. Местните са яки, северни типове, на които не им стига акъла да се приберат до вкъщи, но стигне ли се до меле, съвсем не са за изхвърляне. Общо взето не е лесно да се справиш с някой от тях. Както и да е, това най-малко ме притеснява, защото мен си ме бива, пък и подобни предизвикателства страшно ме зареждат. Точно този ден обаче хич не ми беше до битки. Исках да се върна при нея. Да съм много далеч от това място. В някой шибан клуб, дори на рейв купон или нещо подобно, тъпкан с екстази. Само аз и тя.

Както и да е, пристигнахме на гарата. На Кингс Крос имаше няколко ченгета. Те се качиха на влака, но слязоха в Дъръм. Помислих си, че сигурно ще се свържат с Нюкасъл и се подготвих за евентуален престой в местния участък. Когато слязохме обаче на перона нямаше почти никой.

— Няма ченгета! Къде са шибаните шапкари? — развика се Бал.

— Какво става тука? — попита Рикси.

Аз, обаче дочух нещо. Някакъв далечен шум и после викове. В този момент те изскочиха срещу нас и ни нападнаха. Някой бяха с бухалки.

— ТОВА Е ЗАСАДА! — извиках аз. — КОПЕЛЕТАТА СА СЕ СДУШИЛИ С ЧЕНГЕТАТА! В КАПАН СМЕ!

— НИКОЙ ДА НЕ ОТСТЪПВА! СМАЖЕТЕ ТИЯ СВИНИ! — хвърли се напред Били и ние го последвахме. Получих як удар по гърба, но клатушкайки се продължавах да пробивам към центъра. Чувствах се чудесно. Забравих за всичко останало. Не усещах вече никакво напрежение, само допир. Бях в действие. Именно затова е цялата дандания. Бях забравил колко е хубаво. Изведнъж се свлякох на перона и почувствах здравите ритници върху ми, но дори не се свих, а продължих да удрям, да се въртя, да ритам. Успях да се изправя, защото Рикси бе отворил пространство, нападайки копелетата с едно от подвижните ограждения. Хванах един кльощав пич, който беше наблизо и заудрях с всичка сила. Той изпусна някаква брошура с разписания и разбрах, че е само някакъв клет пътник, попаднал случайно в мелето.

Най-накрая се появиха ченгетата и ние се пръснахме във всички посоки. На улицата онзи с подутото око се приближи към мене.

— Шибано кокни — каза той с нюкасълски акцент, смеейки се.

Аз също започнах да се хиля.

— Много добър удар, копеле — отбеляза пичът.

— Доста добър, не отричам — съгласих се.

— Копеле, много съм тъпкан с екстази, за да се занимавам с глупости точно сега — усмихна се той.

— Хубаво — кимнах аз.

Той ми направи знак с вдигнати палци и каза:

— Ще се срещнем друг път, мой човек.

— Можеш да разчиташ — засмях се аз и всеки пое по пътя си. Тръгнах към кръчмата, откъдето потеглихме. Двама от нюкасълските копелета се изпречиха срещу мен, но не ми се занимаваше. Адреналинът ми беше паднал.

— Ти да не си от Уест Хям?

— Глей си работата, аз съм шотландец — избоботих с бащиния си акцент.

— Добре, добре, приятел. Съжаляваме.

Подминах ги и влязох в кръчмата. Рикси и още няколко копелета бяха там. Потеглихме към стадиона и заехме местата си, които се оказаха обкръжени от шибаните нюкасълци. Тъкмо започвах да се оглеждам, за да разбера какво става, когато Рикси мерна някакво цивилно ченге да ни наблюдава. Останахме само за първото полувреме и умрели от скука се запътихме обратно в кръчмата. Преди да потеглим поотупах няколко копелета при билярдните маси, строшихме няколко чаши и обърнахме с шутове една маса.

След края на мача тръгнахме по улиците и видяхме как основните пичове от нашите ги карат под полицейски ескорт в участъка. Зад тях вървяха и дюдюкаха групичка от местните копелета. Ченгетата държаха положението. Някои бяха на коне, имаше и много полицейски коли. Не можехме да направим нищо и аз се радвах, че най-сетне ще взема влака, за да се върна при Саманта.

Бал се кефеше по пътя за вкъщи.

— Тия копелета вече знаят кои сме! — кряскаше той.

Всички разправят точно така, без значение дали са от Илфорд, Грейс, Уест Хям или някъде другаде.

Взех едно екстази от Рикси и слязох някъде край Донкастър.