Еманципирана магия

На Катенгъл му мина през ума, че би трябвало той да води пътя в собствената си къща, но забързана, Баба не беше равностоен противник за почти издъхнал, пристрастен към никотина човек като него, така че той я следваше в някакъв вид рачешко скачане.

— Насам — каза той, шляпайки през локвите.

— Знам. Сградата ми каза.

— Да, канех се да те питам за това — каза Катенгъл, — защото, нали разбираш, на мен никога нищо не ми е казвала, а аз живея тук от години.

— Вслушвал ли си се някога в нея?

— Не точно вслушвал, не — призна си Катенгъл. — Не като сграда.

— Добре тогава — каза Баба, като заобиколи един водопад, където бяха стояли стълбите към кухнята (прането на Госпожа Уитлоу никога вече нямаше да е същото). — Мисля, че е тук нагоре и по коридора, нали?

Тя профуча край трио удивени магьосници, които се изненадаха от нея и съвсем се сащисаха от шапката й.

Катенгъл се задъхваше след нея, но хвана ръката й пред входа на Библиотеката.

— Виж — отчаяно заговори той. — Не искам да те обидя, госпожице… хм, Мадам…

— Мисля, че вече става и Есмералда. След метлата, която споделихме и всичко останало.

— Мога ли да мина пръв? Това е моята Библиотека — примоли се той.

Баба се обърна, а на лицето й беше изписана изненада. После се усмихна.

— Разбира се. Много съжалявам.

— За пред хората, нали разбираш — извинително каза той и отвори вратата.

Библиотеката беше пълна с магьосници, които се грижат за книгите си така, както мравките се грижат за яйцата си и в моменти на опасност ги разнасят по почти същия начин. Водата стигаше дори дотук и се надигаше на доста неочаквани места, поради странните гравитационни ефекти на Библиотеката. Всички по-ниски лавици бяха опразнени и вериги от магьосници и студенти трупаха томовете върху всяка възможна маса и суха полица. Въздухът беше изпълнен с шума от ядосани, шумолящи страници, които почти заглушаваха далечния яростен вой на бурята.

Това очевидно притесняваше библиотекаря, който се стрелкаше от магьосник на магьосник, дърпаше ги безрезултатно за плащовете и викаше „уук“.

Той зърна Катенгъл и моментално се втурна към него. Баба никога по-рано не беше виждала орангутан, но нямаше никакво намерение да си го признае, така че запази самообладание, когато се озова срещу един дребен човек с шкембе, с изключително дълги ръце и с кожа, номер 52 върху тяло номер 46.

— Уук — обясни той — уууук.

— Предполагам — кратко отговори Катенгъл и сграбчи най-близкостоящия магьосник, който залиташе под тежестта на десетина големи вълшебни книги. Мъжът се облещи срещу него, като че ли той беше призрак, погледна настрани към Баба и изпусна книгите на пода. Библиотекарят потрепери.

— Господин Ректоре? — ахна магьосникът — Жив ли сте? Искам да кажа… чухме, че духът ви бил отнесен от… — той отново погледна към Баба, — … искам да кажа, помислихме… Триатъл ни каза…

— Ууук — каза библиотекарят, докато пъхаше няколко страници обратно между кориците им.

— Къде са младият Саймън и момичето? Какво сте направили с тях? — настойчиво попита Баба.

— Те… сложихме ги ей-тук — отвърна магьосникът и отстъпи назад. — Хм…

— Покажи ни — нареди Катенгъл. — И престани да заекваш, човече, човек би помислил, че никога по-рано не си виждал жена.

Магьосникът преглътна с мъка и закима яростно.

— Непременно. И… искам да кажа… моля, последвайте ме… хм…

— Нали не се канеше да кажеш нещо за традицията, а? — попита Катенгъл.

— Хм… не, господин Ректоре.

— Добре.

Те го последваха по съсипаните му пети, докато той бягаше между мъчещите се магьосници, повечето от които спираха да работят и се втренчваха, щом Баба минеше покрай тях.

— Започва да става неудобно — каза Катенгъл през крайчеца на устата си. — Ще трябва да те провъзглася за почетен магьосник.

Баба погледна право напред, а устните й почти не се помръднаха.

— Само да го направиш — изсъска тя, — и ще те провъзглася за почетна вещица.

Катенгъл моментално млъкна.

Еск и Саймън лежаха на маса в една от страничните читални, а половин дузина магьосници ги наглеждаха. Те притеснено се отдръпнаха, щом триото се приближи към тях, следвано по петите от клатушкащият се библиотекар.

— Мисля си — започна Катенгъл. — Дали не е по-добре да дадем жезъла на Саймън? Той е магьосник, а…

— Само през трупа ми — отвърна Баба. — Както и през твоя. Те получават силата си чрез него, още ли искаш да им дадеш?

Катенгъл въздъхна. Той тайничко се беше възхищавал на жезъла — един от най-хубавите, които беше виждал някога.

— Много добре. Права си, разбира се.

Той се наведе и положи жезъла върху спящото тяло на Еск, след което театрално се изправи. Не се случи нищо.

Някой от магьосниците нервно се закашля.

Продължи да не се случва нищо.

Резбата върху жезъла като че ли се хилеше.

— Не действа — каза Катенгъл, — нали?

— Уук.

— Дай му малко време — отвърна Баба.

Дадоха му време. Навън бурята вилнееше из небето и се опитваше да отнесе покривите на къщите.

Баба седна върху купчина книги и разтърка очи. Катенгъл протегна ръце към кесийката си с тютюна. Магьосникът с нервната кашлица бе изведен навън от свой колега.

— Уук — каза библиотекарят.

— Знам! — извика Баба, така че наполовина свитата цигара на Катенгъл изхвърча от безсилните му пръсти на парченца тютюн.

— Какво?

— Не е довършено!

— Кое?

— Тя не може да използва жезъла, разбира се — каза Баба и се изправи.

— Но ти каза, че е мела пода с него и че той я пази, и… — започна Катенгъл.

— Не-не-не — прекъсна го Баба. — Това означава, че жезълът сам се използва или, че използва нея, но тя никога не е била способна да използва него, схващаш ли?

Катенгъл погледна към двете бездиханни тела.

— Би трябвало да може да го използва. Това е абсолютно нормален магьоснически жезъл.

— О! — каза Баба — Значи тя е нормален магьосник, така ли?

Катенгъл се поколеба.

— Е, разбира се, че не. Не можеш да искаш от нас да я провъзгласим за магьосник. Има ли прецедент?

— Има ли какво? — остро попита Баба.

— Това никога не се е случвало по-рано.

— Много неща не са се случвали по-рано. Само веднъж се живее.

Катенгъл я погледна с няма молба в очите.

— Но това противоречи на тр…

Започна да казва „традицията“, но думата заглъхна в мълчание.

— Къде го пише? — победоносно попита Баба. — Къде пише, че жените не могат да бъдат магьосници?

През съзнанието на Катенгъл се втурнаха следните мисли:

… Никъде не го пише, пише го навсякъде.

… Но младият Саймън като че ли казваше, че навсякъде толкова прилича на никъде, че човек всъщност не може да открие разликата.

… Искам ли да ме запомнят като първия Ректор, допуснал жени в Университета? И все пак… ще ме запомнят, това е абсолютно сигурно.

… Тя наистина е много впечатляваща жена, когато застане по този начин.

… Тоя жезъл си има собствени идеи.

… В това има известен смисъл.

… Ще ми се смеят.

… Може да не стане.

… Може и да стане.

Тя не можеше да им се довери. Но нямаше избор.

Еск погледна към ужасните лица, взиращи се надолу към нея и към дългурестите тела, милостиво загърнати в плащове.

Ръцете й бяха изтръпнали.

В света на сенките, идеите са истински. Тази мисъл като че ли плъзна нагоре по ръцете й.

Тя беше жизнена мисъл, мисъл пълна с кипене. Еск се засмя и раздалечи ръцете си една от друга, а жезълът заблестя в тях като наситено електричество.

Нещата нервно започнаха да чуруликат, а едно-две от задните редици се заизмъкваха. Щом пазачите му го пуснаха бързо-бързо, Саймън залитна напред и се приземи на длани и колене върху пясъка.

— Използвай го! — закрещя той. — Точно така! Те се страхуват!

Еск му се усмихна и продължи да изследва жезъла. За пръв път тя успя да види каква точно е резбата.

Саймън грабна пирамидата на света и се затича към нея.

— Хайде! — каза той. — Те го мразят!

— Моля? — попита Еск.

— Използвай жезъла — припряно каза Саймън и посегна към него. — Ей! Той ме ухапа!

— Съжалявам — каза Еск. — Та за какво говорехме? — Тя вдигна очи и погледна хленчещите Неща, като че ли ги виждаше за първи път. — А, тези ли? Те съществуват само в главите ни. Ако ние не вярваме в тях, тях изобщо няма да ги има.

Саймън се огледа наоколо.

— Честно казано, не ти вярвам — каза той.

— Мисля, че вече трябва да се връщаме вкъщи — каза Еск. — Хората ще се тревожат.

Тя събра ръце и жезълът изчезна, макар че за един миг дланите й светеха, сякаш беше обгърнала свещ.

Нещата започнаха да вият. Няколко от тях паднаха.

— Важното при магията е как да не я използваш — каза Еск и хвана Саймън за ръката.

Той се вгледа в разпадащите се фигури около него и глупаво се ухили.

— Не я използваш? — попита той.

— О, да — отвърна Еск, докато се приближаваха към Нещата. — Опитай сам.

Тя протегна ръце, извади жезъла от въздуха и му го предложи. Той посегна да го вземе, после отдръпна ръка.

— О, не — каза той. — Мисля, че не съм му особено симпатичен.

— Мисля, че ако аз ти го дам, няма да има проблеми. Няма къде да ходи — каза Еск.

— Къде изчезва той?

— Просто се превръща в представа за самия себе си, струва ми се.

Саймън отново протегна ръка и сви пръсти около блестящото дърво.

— Така — каза той и го вдигна в класическата отмъстителна поза на магьосниците. — Ще ги науча аз тях!

— Не, не така.

— Какво искаш да кажеш с това „не така“? Аз притежавам силата!

— Те са нещо като… наши собствени отражения — отвърна Еск. — Не можеш да победиш отраженията си, те винаги ще са силни точно, колкото теб. Ето защо те се приближават по-близо до теб, когато използваш магия. И не се изморяват. Те се хранят с магия, така че с нея не можеш да ги победиш. Не, работата е в това… ами, не да не използваш магията, защото не можеш, това е безполезно; а да не я използваш, защото можеш, това наистина ги обърква. Те не могат да понасят самата мисъл за това. Ако хората спрат да използват магия, Те ще умрат.

Нещата пред тях се запрепъваха едно в друго в бързината да се отдръпнат от пътя им.

Саймън погледна към жезъла, към Еск, после към Нещата и после пак към жезъла.

— Това трябва сериозно да се обмисли — несигурно каза той. — Наистина бих искал да го разбера.

— Предполагам, че ще се справиш много добре.

— Защото ти казваш, че истинската сила е когато минеш право през магията и излезеш на другия край.

— Става, обаче, нали?

Сега те бяха сами на студената равнина. Нещата представляваха далечни мършави фигури.

— Чудя се дали това имат предвид под „чародейство“? — каза Саймън.

— Не знам. Може би.

— Наистина бих искал да разбера това — повтори Саймън, докато продължаваше да върти жезъла в ръцете си. — Бихме могли да направим някои експерименти, ами да, върху това умишлено да не се използва магия. Бихме могли внимателно да не чертаем октограма на пода и бихме могли нарочно да не призоваваме разни неща, и… кара ме да се изпотя само като си помисля за това!

— Аз бих искала да помисля как да се върнем у дома — каза Еск и погледна към пирамидата.

— Е, това се предполага да е моята представа за света. Би трябвало да мога да намеря начин. Как се прави онова нещо с ръцете?

Той събра длани. Жезълът се плъзна между тях, светлината струеше между пръстите му един миг, а след това изчезна. Той се засмя.

— Така. А сега единственото, което трябва да направим, е да потърсим Университета…

Катенгъл запали третата си собственоръчно направена цигара от угарката на втората. Тази, последната дължеше много на творческите способности на нервността и приличаше на камила, на която са отрязали краката.

Той вече беше видял как жезълът се вдигна леко от Еск и кацна върху Саймън.

Сега той отново се носеше във въздуха.

В стаята се бяха натрупали още магьосници. Библиотекарят седеше под масата.

— Да можехме да знаем само какво става — каза Катенгъл. — Не мога да понасям неизвестността.

— По-оптимистично, човече — скастри го Баба. — И изгаси тая скапана цигара, не мога да си представя как някой ще иска да се върне в стая, дето вони на огнище.

Като по команда събралата се колегия от магьосници обърнаха лица към Катенгъл. С очакване.

Той извади димящата смес от устата си и със свиреп поглед, който никой от присъстващите магьосници не посмя да срещне, я стъпка на земята.

— Може би е време съвсем да ги откажа — рече той. — Това се отнася също и за останалите. Тук е по-лошо и от сгурийна яма понякога.

После видя жезъла. Той беше…

Единственият начин, по който Катенгъл би могъл да опише ефекта, беше, че жезълът като че ли се движеше много бързо, докато едновременно с това стоеше на абсолютно същото място.

Дълги ленти газ припламваха от него и чезнеха, ако въобще бяха от газ. Той гореше като комета, конструирана от некадърен отговорник по специалните ефекти. Цветни искри изхвърчаха и изчезваха нанякъде.

Жезълът променяше и цвета си, като започна от убито червено и след това премина нагоре по целия спектър, докато стана болезнено виолетов. Змийчета бял огън заискриха по цялата му дължина.

(Би трябвало да съществува дума за думите, които звучат както биха звучали неща, ако издаваха шум, помисли си той. Думата „лъщя“ наистина свети мазно, и ако някога има дума, която да звучи точно както изглеждат искрите, докато пълзят по изгорялата хартия, или така, както светлините на градовете биха изпъстрили света, ако цялата човешка цивилизация се наблъскаше в една нощ, то тогава най-доброто, което би могло да се каже е, че „искри“).

Той знаеше какво ще се случи след това.

— Внимавайте — прошепна той. — Ще тръгне…

В абсолютна тишина, в такава тишина, която всъщност всмуква звуците и ги задушава, целият жезъл пламна в чиста октарина.

Осмият цвят, създаден от светлината, която минава през силно магическо поле, заискри през тела, рафтове с книги и стени. Другите цветове се размазаха и се сляха в едно, като че ли светлината беше чаша джин, плисната върху акварела на света. Облаците над Университета заблестяха, изкълчиха се в очарователни и неочаквани форми и се заизнизваха нагоре.

Някой наблюдател над Диска би забелязал как малко петно земя близо до Кръглото Море искри като бижу в продължение на няколко секунди, а след това угасна.

Тишината в стаята бе нарушена от изтракването на дърво и жезълът изпадна от въздуха и тупна на масата.

Някой много тихо каза:

— Уук.

Най-сетне Катенгъл си спомни как да използва ръцете си и ги вдигна към мястото, където се надяваше, че са очите му. Всичко беше станало черно.

— Има ли… някой там? — попита той.

— Божичко, да знаеш как се радвам да те чуя, че го казваш — каза друг един глас. Тишината внезапно се изпълни с неясни гласове.

— Още ли сме там, където бяхме?

— Не знам. Къде бяхме?

— Тук, струва ми се.

— Можеш ли да протегнеш ръка?

— Не, освен ако не съм сигурна какво ще пипна, добри ми приятелю — каза Баба Уедъруекс с глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

— Всеки да се опита и да протегне ръка — нареди Катенгъл и едва сподави писъка си, когато една ръка като топла кожена ръкавица се вкопчи в глезена му. Чу се доволно, кратко „уук“, което успя да предаде облекчението, спокойствието и неподправената радост от докосването на друго човешко същество, или, както беше в този случай, антропоид.

Чу се драсване на кибрит, а след него се появи и благословено пламъче червена светлина, когато един магьосник в другия край на стаята запали цигара.

— Кой го направи?

— Съжалявам, господин Ректоре, навик.

— Който и да си, пуши колкото искаш.

— Благодаря, господин Ректор.

— Струва ми се, че сега различавам очертанията на вратата — каза един друг глас.

— Бабо?

— Да, със сигурност виждам…

— Еск?

— Тук съм, Бабо.

— Мога ли и аз да запаля, господине?

— Момчето с теб ли е?

— Да.

— Уук.

— Тук съм.

— Какво става?

— Всички да млъкнат!

Обикновената светлина, бавна и поносима за очите, се върна предпазливо в Библиотеката.

Еск се изправи и бутна жезъла. Той се изтърколи под масата. Тя усети как нещо се плъзна пред погледа й и посегна към него.

— Един момент — каза Баба и се втурна напред. Тя сграбчи Еск за раменете и се взря в очите й.

— Добре дошла обратно — каза тя и я целуна.

Еск вдигна ръка и потупа нещо твърдо върху главата си. Свали го, за да го разгледа.

Беше островърха шапка, малко по-малка от Бабината, но ярко синя и с няколко нарисувани сребърни звезди.

— Магьосническа шапка? — попита тя.

Катенгъл пристъпи напред.

— А, да — каза той и си прочисти гърлото. — Ами, ние си помислихме… стори ни се… както и да е, като го обсъдихме…

— Ти си магьосник — простичко каза Баба. — Господин Ректорът промени академичната традиция. Много проста церемония, всъщност.

— Тук някъде е жезълът — каза Катенгъл. — Видях го, че падна… ох.

Той се изправи с жезъла в ръка и го показа на Баба.

— Пък аз си мислех, че върху него има резба — каза той. — А този прилича на най-обикновена пръчка. — И това беше самата истина. Жезълът изглеждаше заплашителен и мощен като подпалка.

Еск завъртя шапката в ръцете си по същия начин, по който някой, който отваря многоочаквания лъскав пакет, открива в него морска сол, например.

— Много е хубава — несигурно каза тя.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Баба.

— И е островърха. — Някакси усещането, че си магьосник, не се различаваше от това да не си.

Саймън се наведе към нея.

— Запомни — каза той. — Ти трябва да си била магьосник. Тогава можеш да започнеш да гледаш в другата посока. Както ти каза.

Погледите им се срещнаха и те се засмяха.

Баба се опули срещу Катенгъл. Той сви рамене.

— Откъде да знам! — каза той. — Какво е станало със заекването ти, момчето ми?

— Изглежда е изчезнало, господине — щастливо отвърна Саймън. — Трябва да съм го изгубил някъде.

Реката все още беше кафява и набъбнала, но поне отново приличаше на река.

Беше необичайно горещо за късната есен и от цялата долна част на Анкх-Морпорк парата се вдигаше от хилядите килими и одеяла, проснати да съхнат. Улиците бяха пълни с тиня, което като цяло беше подобрение — внушителната урбанистична колекция на Анкх-Морпорк от умрели кучета беше отнесена в морето.

Пара се вдигаше и от плочките на личната веранда на Главния Ректор, както и от чайника на масата.

Баба се беше отпуснала в стар тръстиков стол и се наслаждаваше на закъснялата топлина, която пълзеше по глезените й. Тя лениво наблюдаваше група градски мравки, които бяха живели под плочките на Университета толкова дълго, че високото ниво на заобикалящата ги магия трайно бе променило гените им; та те местеха влажна бучка захар от захарницата върху миниатюрна вагонетка. Друга група изправяше мостик от кибритени клечки на края на масата.

Баба може би щеше или пък нямаше да се заинтересува да научи, че една от мравките беше Драм Биллет, който в крайна сметка беше решил да даде още една възможност на Живота.

— Казват — заговори тя, — че ако успееш да намериш мравка в Деня на Прасетата, останалата част на зимата ще е много мека.

— Кой го казва? — попита Катенгъл.

— Общо взето, хората, които грешат — отговори тя. — Аз си отбелязвам в алманаха ми, сещаш ли се. Проверявам. Повечето неща, в които вярват повечето хора, са грешни.

— Като „червено небе през нощта — градът гори“ — каза Катенгъл. — Или „старо куче нищо ново не учи“.

— Не мисля, че старите кучета са за това — каза Баба. Захарната бучка вече беше стигнала до мостика и няколко мравки я прикрепяха към микроскопичен скрипец и макара.

— Не разбирам и половината от нещата, които казва Саймън — каза Катенгъл. — Макар че някои от студентите много се впечатляват от тях.

— Аз разбирам прекрасно какво казва Еск, само дето не го вярвам — отговори Баба. — Като изключим онова, че и магьосниците имат нужда от сърца.

— Тя каза, че и вещиците имат нужда от глави — каза Катенгъл. — Искаш ли кифла? Опасявам се, че е малко влажна.

— Тя ми каза, че ако магията дава на хората това, което искат, тогава неизползването на магията може да им даде това, от което имат нужда — каза Баба, а ръката й се въртеше над чинията.

— И Саймън така ми казва. Аз самият не го разбирам, магията е за да се използва, а не да се събира. Давай, съсипи се!

— Магия на магиите — изсумтя Баба. Взе кифлата и я намаза с мармалад. Помисли малко и я намаза и със сметана.

Бучката захар се заби в плочите и моментално бе заобиколена от друга група мравки, готови да я впрегнат за дълга колона от червени мравки, заробени от градината на кухнята.

Катенгъл притеснено се раздвижи на мястото си и то изскърца.

— Есмералда — започна той, — все се каня да те попитам…

— Не — каза Баба.

— Всъщност, исках да кажа, че ние мислим, че бихме могли да приемем още няколко момичета в Университета. На експериментална основа. Щом разделим водопроводната инсталация — каза Катенгъл.

— Това, естествено, зависи от теб.

— И, и, хрумна ми, че след като изглежда сме обречени да се превърнем в институция за смесено образование, така да се каже, стори ми се, т.е…

— Е?

— Ако няма пречки от твоя страна да станеш, т.е. дали не би приела Стол.

Той се отпусна. Захарната бучка мина под стола му върху валяци от кибритени клечки, а писукането на надзираващите мравки едва-едва се чуваше.

— Хмм — отвърна Баба. — Не виждам защо не. Винаги съм искала един от онези големи плетени столове, нали се сещаш, там, със сенника отгоре. Ако не е прекалено голям проблем.

— Нямах точно това предвид — каза Катенгъл и бързо добави: — макар че съм сигурен, че и това може да се уреди. Не, искам да кажа, не би ли идвала да четеш лекции на студентите? От време на време?

— По какво?

Катенгъл затърси отчаяно предмет.

— Билки? — опита той. — Тук не сме много добри по билките. И главология. Еск ми разказа много за главологията. Звучи очарователно.

С последен тласък захарната бучка изчезна през една пукнатина в близката стена. Катенгъл кимна към нея.

— Голяма напаст са за захарта — каза той. — Но сърце не ни дава да направим нещо.

Баба се намръщи, а след това кимна през мъглата над града към далечния, искрящ сняг на Планините Рамтоп.

— Далече е — каза тя. — На моята възраст не мога все да ходя насам-натам.

— Бихме могли да ти купим много по-добра метла — рече магьосникът. — Такава, дето няма да е необходимо да я блъскаш, за да тръгне. Пък и ти, ти би могла да получиш жилище тук. Както и всичките стари дрехи, които можеш да носиш — добави той, прибягвайки към скритото си оръжие. Катенгъл мъдро бе инвестирал в кратък разговор с госпожа Уитлоу.

— Хммъм? — каза Баба — Коприна?

— Черна и червена — отвърна Катенгъл. Образът на Баба, облечена в черна и червена коприна, заприпка в съзнанието му и той яко захапа кифлата си.

— А през лятото може би ще можем да доведем няколко студенти при теб, в къщата ти — продължи Катенгъл, — за извънградско обучение.

— Какво е това Извънградско?

— Искам да кажа, сигурен съм, че има много, което да научат.

Баба помисли върху това. Клозетът определено имаше нужда да се погрижат за него, преди да е станало твърде топло, а и навесът на козите до пролетта щеше да е готов за изриване. Прекопаването на лехата с Билките, и то си беше работа. Таванът в спалнята беше абсолютен срам, а и някои от плочките трябваше да се пренаредят.

— Практически неща? — замислено попита тя.

— Абсолютно — отвърна Катенгъл.

— Хммм. Ами, ще си помисля — каза вещицата, като смътно си даваше сметка, че човек никога не бива да се изсилва още от първия път.

— Може би ще пожелаеш да вечеряш с мен тази вечер и ще ме уведомиш? — попита Катенгъл с пламнал поглед.

— Какво ще ядем?

— Студено месо и картофи. — Госпожа Уитлоу добре си беше свършила работата.

Стана.

Еск и Саймън се заеха и разработиха заедно цял нов вид магия, която никой точно не разбираше, но, която, въпреки всичко, всички мислеха, че е голяма работа и някакси много успокояваща.

По-важното, може би беше, че мравките употребиха всички захарни бучки, които успяха да откраднат, за да построят малка захарна пирамида в една от кухите стени, в която с пищна церемония погребаха мумифицираното тяло на своя мъртва царица. Върху стената на една миниатюрна скрита зала те изписаха, с насекомешките си йероглифи, истинската тайна на дълголетието.

Бяха я разбрали абсолютно правилно и това сигурно щеше да има важни последици за вселената, ако, следващия път, когато Университетът се наводни, тя не беше напълно пометена от лицето на земята.