Еманципирана магия

Охулан беше пазарният център на една голяма, обширна територия и пазарният ден не свършваше със залез-слънце. Вместо това, на всяка палатка и всяка сергия светваха фенери, а от отворените врати на кръчмите бликваше ярка светлина. Дори и храмовете окачваха многоцветни лампи отвън, за да привличат нощни богомолци.

Хилта се промъкваше из тълпата като тънка змия през суха трева, цялата й сергия и всичката й стока — сведени до изненадващо малък вързоп на гърба й, а бижутата й дрънчаха като цял куп танцьори на фламенко. Баба стъпваше тежко след нея, а краката я боляха, непривикнали към боцкането на калдъръма.

А Еск се изгуби.

Беше малко трудно, но тя успя. Трябваше да се шмугне между две сергии, а после да изприпка по една странична уличка. Баба надълго и нашироко я беше предупредила за неописуемите неща, които се спотайват из градовете, което показваше, че на старата жена й липсваше напълно разбиране за главологията, тъй като сега Еск бе твърдо решила да види едно-две от тях с очите си.

Всъщност, тъй като Охулан беше доста примитивен и нецивилизован град, единствените неща, които продължаваха донякъде и след като се стъмнеше, бяха малко кражби, малко аматьорска търговия в сферата на похотта, и пиене, докато паднеш под масата или се разпееш, или пък и двете.

Съгласно стандартните поетични инструкции, човек би трябвало да се придвижва през панаир така, както бял лебед се разхожда вечер през залив, но поради определени практически затруднения, Еск пое през тълпата като малка електрическа количка, блъскаше се от тяло в тяло и размахваше върха на жезъла трийсетина сантиметра над главата си. Това накара няколко глави да се обърнат и не само, защото жезълът ги беше ударил; през града от време на време минаваха магьосници, но това беше първият случай, в който виждаха магьосник, висок едва четири стъпки и с дълга коса.

Ако някой се загледаше внимателно, щеше да забележи, че там, откъдето минеше тя, се случваха странни неща.

Да вземем, например, мъжа с трите захлупени надолу чаши, който приканваше малка групичка хора да изпробват с него вълнуващия свят на късмета и вероятностите, олицетворен в определяне на мястото на едно сухо грахово зърно. Той смътно усещаше как някаква фигурка го наблюдава тържествено няколко мига, след което цял куп грахчета се изсипаха от всяка чаша, която рече да повдигне. За броени секунди той потъна до колене в зърна. Беше затънал далеч повече в проблеми — изведнъж се оказа, че дължи на всички много пари.

Имаше една малка, нещастна маймунка, която години наред се беше мъчила да танцува, завързана за верига, докато собственикът й свиреше нещо ужасно на гайда. Тя внезапно се обърна, присви малките си червени очички, ухапа силно господаря си по крака, изскубна се от веригата си и се изгуби над покривите, като отнесе със себе си и тенекията с припечеленото от вечерта. Историята пази в тайна за какво са били изразходвани тези пари.

Пълна кутия с марципанени патета от една съседна сергия оживяха и изпърхаха край продавачката си, след което се приземиха, квакайки щастливо, в реката (където до зори се разтопиха до едно: това е то естественият подбор!)

Самата сергия се измъкна боязливо по една уличка и ни се чу, ни се видя повече.

Всъщност, Еск се движеше през пазара по-скоро както подпалвач се движи през ливада, или както неутрон подскача из реактор, метафората настрана, но предполагаемият наблюдател би могъл да разпознае произволните й стъпки, като проследеше изблиците на истерия и насилие. Но, като всички добри катализатори, тя в действителност не беше замесена в процесите, които започваше, и докато всички непредполагаеми, потенциални наблюдатели успееха да откъснат погледите си от тях, тя вече беше нанесла удар някъде другаде.

Освен това започваше да се изморява. Освен че Баба Уедъруекс харесваше нощта, изхождайки от общоизвестни принципи, тя определено не си падаше и по разни там свещи. Така че, ако се наложеше да чете нещо след като се стъмни, тя обикновено придумваше кукумявката да дойде и да кацне на гърба на стола й, и четеше през нейните очи. И така, Еск очакваше да си легне около залез-слънце, а това се беше случило доста отдавна.

Пред нея имаше вход, който изглеждаше дружелюбно. Весели звуци се изплъзваха на жълтата светлина и се забиваха в калдъръма. С жезъл, който все още като демоничен фар излъчваше от време на време магия, тя се запъти към него, изтощена, но целенасочена.

Стопанинът на „Решетото На Цигуларя“ се считаше за светски човек, и това беше точно така, защото той беше твърде глупав, за да е наистина жесток, и твърде мързелив, за да е истински подъл, и, въпреки че тялото му си беше походило доста, мозъкът му никога не се беше отдалечавал повече от границите на собствената му глава.

Не беше свикнал пръчки да се обръщат към него. Особено пък, когато говореха с нисък, писклив глас и искаха козе мляко.

Предпазливо, тъй като осъзнаваше, че всички в кръчмата го гледат и се хилят, той се набра през бара, за да погледне надолу. Оттам го зяпна Еск. Гледай ги право в очите, бе казвала винаги Баба: фокусирай силата си върху тях, накарай ги да сведат очи, никой не може да издържи на погледа на вещица, освен коза, разбира се.

Кръчмарят, който се казваше Скилър, се оказа очи в очи с едно малко дете, което изглежда му намигаше.

— Какво? — попита той.

— Мляко — каза детето, като продължаваше да го фокусира. — Дои се от кози. Сещаш ли се?

Скилър продаваше само бира, която, клиентите му твърдяха, че доял от котки. Никоя уважаваща себе си коза не би издържала миризмата на „Решетото На Цигуларя“.

— Нямаме — каза той. Погледна твърдо към жезъла, а веждите му се сключиха съзаклятнически над носа му.

— Би могъл да потърсиш — каза Еск.

Скилър се отдръпна назад през бара, отчасти за да избегне втренчения поглед, който караше очите му да се навлажнят от съчувствие, но и отчасти, защото едно ужасно подозрение започваше да се оформя в съзнанието му.

Даже и второкласните бармани притежават способността да резонират с бирата, която сервират, а вибрациите, идващи от големите варели зад гърба му, вече не съдържаха звука на хмел и пяна. Те предаваха общо взето по-млечен тон.

Той завъртя една канелка за опит и видя как тънка струйка мляко се пресече в кофата отдолу.

Жезълът още стърчеше над ръба на тезгяха, като перископ. Скилър би могъл да се закълне, че и го зяпа.

— Не го прахосвай — каза някакъв глас. — Един ден ще си благодарен за това.

Това беше същият глас, който Баба използваше, когато Еск не беше особено въодушевена по въпроса за някоя чиния, пълна с питателна зелена салата, сварена до жълто, така че и последните няколко витаминчета да се стопят, но за свръхчувствителните уши на кръчмаря това беше не нареждане, а предсказание. Той потрепери. Не знаеше къде би трябвало да се озове, че да се почувства благодарен за чаша стара бира с пресечено мляко. Предпочиташе преди това да е умрял.

Може би щеше да е умрял преди това.

Той много внимателно обърса една почти чиста халба с палец и я напълни от канелката. Даваше си сметка, че голяма част от клиентите му тихичко се изнизват. Никой не обичаше магии, особено пък в ръцете на жена. Човек никога не знае какво ще им щукне да направят.

— Млякото ти — каза той, после добави: — Госпожице.

— Имам малко пари — отвърна Еск. Баба викаш й беше казвала: бъди готова винаги да си платиш и няма да ти се наложи, на хората винаги им се иска да имаш добри намерения спрямо тях, това е главология.

— Не, не бих си и помислил такова нещо — припряно рече Скилър. Надвеси се през бара. — Макар че, не би ли могла, ъ-ъ-ъ, да се погрижиш да превърнеш останалото обратно, а? По тези места млякото много не върви.

Той плахо се попремести. Еск беше опряла жезъла о бара, докато си изпие млякото, и той го караше да се чувства неудобно.

Тя го погледна през мустака от мляко.

— Не съм го превръщала в мляко, просто знаех, че ще е мляко, защото това исках — рече тя. — Ти какво мислеше, че е?

— Ъ-ъ. Бира.

Еск помисли върху това. Тя смътно си спомни, че веднъж беше опитвала бира, и че вкусът й не беше особено хубав. Но си припомни нещо, което всички в Лошия Задник смятаха за далеч по-добро от бирата. Това беше една от най-строго пазените бабини рецепти. Полезно беше, защото в него имаше само плодове, плюс много замразяване, варене и внимателно изпробване на малки капчици с горящ огън.

Ако нощта се случеше наистина студена, Баба слагаше една съвсем малка лъжичка от него в млякото й. Лъжицата трябваше да е дървена, като се вземе предвид какво причиняваше то на метала.

Еск се съсредоточи. Представи си вкуса в съзнанието си, и с малкото умения, които започваше да придобива, но не можеше да разбере, откри, че може да раздели вкуса на малки, цветни фигурки…

Кльощавата жена на кръчмаря излезе от задната стая да види защо всичко утихна така изведнъж, а той я отпрати с ръка, онемяла от изненада, докато Еск стоеше и се олюляваше лекичко със затворени очи и мърдаше с устни.

… малките фигурки, които не ти трябваха, се връщаха в големия океан на формите, а след това човек намираше допълнителните, които му трябваха, и ги съединяваше, после се появяваше нещо като кука, което означаваше, че те биха могли да превърнат всяко подходящо нещо в нещо, подобно на тях, а след това…

Скилър се обърна много внимателно и погледна варела зад себе си. Миризмата в стаята се беше променила и той усещаше как чистото злато леко се поти върху старата дървения.

Доста предпазливо взе една малка стъклена чашка от купчината под тезгяха и пусна няколко капки от тъмната златна течност през канелката. Огледа я замислено на светлината от лампата, методично завъртя чашата, подуши я няколко пъти, след което гаврътна съдържанието й на една глътка.

Лицето му остана непроменено, макар че очите му се навлажниха и от гърлото му излезе нещо неясно. Жена му и Еск видяха как тънка броеница капчици пот изби на челото му. Минаха десет секунди, но той очевидно беше решил да счупи някой велик рекорд. Може от ушите му да излизаше пара, но това би могло да е и само слух. Пръстите му барабаняха странна мелодия върху плота на бара.

Най-сетне той преглътна, изглежда стигна до някакво решение, обърна се тържествено към Еск и каза:

— Хааърл, иш гнишсаааарггх ишгх уугш?

Той прокара изречението още веднъж през съзнанието си, от което челото му се сбръчка, и опита пак.

— Аарх аргх шъъ гук?

Отказа се.

— Маргхш наах!

Жена му изсумтя и отне чашата от безволевата му ръка. Помириса я. Погледна към варелите, всичко десет. Срещна несигурния му поглед. В един само техен рай за двама те безмълвно запресмятаха продажната цена на шестстотин галона тройно дестилирано бяло планинско прасковено бренди и не им стигнаха числата.

Госпожа Скилър схващаше по-бързо от съпруга си. Тя се наведе и се усмихна на Еск, която беше твърде уморена, за да примижи срещу нея. Това не беше особено добра усмивка, тъй като на госпожа Скилър й липсваше практика.

— Как се озова тук, момиченце? — попита тя с глас, който подсказваше за шоколадови къщички и за затръшване на вратите на огромни пещи.

— Изгубих се от Баба.

— И къде е сега Баба, миличко? — Издрънчаха пак вратите на пещите; нощта щеше да е тежка за всички пътници в горите на приказките.

— Просто някъде, струва ми се.

— Би ли искала да поспиш в голямо, пухено, хубаво и топло легло, а?

Еск я погледна с благодарност, макар че в същия миг си даде сметка, че лицето на жената приличаше досущ на нетърпелив пор, и кимна.

Прави сте. Само случайно минаващ дървар няма да стигне, за да се оправи това.

Междувременно Баба беше на две преки оттам. Освен това, съгласно разбиранията на другите хора, се беше изгубила. Тя не би го нарекла така. Тя знаеше къде е, само че всичко наоколо не знаеше то къде е.

Вече беше споменато, че е много по-трудно да се определи мястото на човешко съзнание, отколкото, да речем, съзнанието на лисица. Човешкият мозък, който приема това като някаква обида, иска да знае защо. Ето защо.

Животинският мозък е прост и, следователно, остър. Животните никога не си губят времето да делят преживяното на малки части и да разсъждават върху всички части, които са пропуснали. Цялата паноплия на вселената им се представя прегледно като неща, (а) с които се чифтосват, (б) които ядат, (в) от които бягат, и (г) скали. Това освобождава мозъка им от ненужни мисли и го прави остър като бръснач за съществените неща. Едно нормално животно, например, никога не се опитва да върви и да дъвче дъвка едновременно.

Обикновеният човек, от друга страна, мисли за всякакви неща двайсет и четири часа в денонощието, на всякакви нива, с прекъсвания от десетки биологични календари и часовници. Има, например, мисли, които трябва да бъдат казани, и собствени мисли, истински мисли и мисли за мислите, както и цял куп подсъзнателни мисли. За телепата човешката глава е какофония. Тя е крайна жп гара, на която са включени високоговорителите от всички спирки. Тя е пълен FM-обхват, а някои от тези спирки са презрени, те са пирати в забранени морета, които пускат среднощни грамофонни плочи с отхвърлена лирика.

Баба, която се опитваше да открие Еск само с магия на съзнанието, все едно се опитваше да намери игла в купа сено.

Тя не успяваше засега, но достатъчно сигнални светлинки от разум достигаха до нея през хетеродинните вопли на хиляда мозъка, всички наведнъж решили да я убедят, че светът наистина е толкова глупав, колкото винаги си го е мислила.

Срещна Хилта на ъгъла на улицата. Тя носеше метлата си, за да претърсят по-добре от въздуха (но много скришно, обаче; мъжете на Охулан бяха с две ръце „за“ за Мехлема „Действай Дълго“, но не понасяха жени, които летят). Беше объркана.

— Няма и следа от нея — рече Баба.

— Слиза ли до реката? Може да е паднала в нея!

— Тогава реката просто щеше да я изхвърли отново навън. Пък и тя може да плува. Мисля, че се крие, дяволите да я вземат.

— Какво ще правим?

Баба я изгледа със смразяващ поглед.

— Хилта Гоутфаундър, срамувам се заради теб, държиш се като страхливка. Изглеждам ли ти притеснена?

Хилта се вгледа в нея.

— Да. Малко. Устните ти съвсем са побелели.

— Просто съм ядосана, това е всичко.

— Циганите винаги идват тук за панаира, може те да са я взели.

Баба беше подготвена да повярва на всичко, що се отнася до градското население, но по този въпрос си имаше собствено мнение.

— Тогава са много по-глупави, отколкото съм мислила — сопна се тя. — Виж какво, тя има жезъла.

— Каква полза от него? — попита Хилта, която беше готова да се разреве.

— Струва ми се, че не си разбрала нищо от това, което ти казах — сурово рече Баба. — Единственото, което трябва да направим, е да се върнем у вас и да чакаме.

— Какво да чакаме?

— Писъците, трясъците, мълниите или каквото и да е — неопределено отвърна Баба.

— Това е жестоко!

— О-о, предполагам, че си го заслужават. Хайде, тръгвай напред и сложи чайника.

Хилта я изгледа озадачено, после се покатери върху метлата си и бавно и несигурно се издигна в сенките между комините. Ако метлите бяха коли, нейната щеше да е Мини Морис със счупени стъкла.

Баба я проследи с поглед и се помъкна по мокрите улици след нея. Твърдо беше решила, че за нищо на света няма да я качат на едно от тези неща.

Еск лежеше в големите, пухкави и леко влажни завивки на свободното легло в таванската стая на „Решетото“. Беше уморена, но не можеше да заспи. Първо на първо, леглото беше твърде студено. Зачуди се неспокойно дали да не опита да го затопли, но после размисли. Изглежда не можеше да хване чалъма на магиите за огън, колкото и внимателно да експериментираше. Те или въобще не действаха, или пък действаха прекалено добре. Гората край бабината къща започваше да става опасна, поради дупките, изровени от изчезващите кълбовидни мълнии; ако не друго, ако цялата тая магьосническа работа не стане — казваше вещицата, — то поне те очаква бляскаво бъдеще да строиш клозети или да копаеш кладенци.

Обърна се на другата страна и се опита да не мисли за слабия дъх на гъби в леглото. После протегна ръка в тъмнината, докато не напипа жезъла, подпрян на леглото до възглавницата й. Госпожа Скилър беше настояла доста да го свали на долния етаж, но Еск удържа здраво. Той беше единственото нещо на света, за което беше абсолютно сигурна, че й принадлежи.

Полираната повърхност със странната си резба й подейства неочаквано успокояващо. Еск заспа и сънува гривни, странни денкове и планини. И далечни звезди над планините, и една студена пустиня, където странни създания се лутаха из сухия пясък и я гледаха втренчено през насекомовидните си очи…

Стълбите изскърцаха. После пак. Последва тишина — тази задушаваща, космата тишина, причинена от някой, който с все сили се старае да не вдига шум.

Вратата се отвори. Скилър оформи една по-тъмна сянка на фона на светлината от свещта по стълбите, след което се чу едва-едва прошепнат разговор, преди той да се приближи възможно най-тихо на пръсти до леглото. Жезълът се плъзна настрани, тъй като той го бутна с първото си предпазливо опипване в тъмнината, но Скилър го улови бързо и после много бавно издиша.

Така че почти не му беше останал въздух да изкрещи, когато жезълът се раздвижи в ръцете му. Усети най-външния му слой, намотките и силата му…

Еск скочи в леглото тъкмо навреме, за да види как Скилър се изтърколи заднешком по стръмната стълба, като все още продължаваше да замахва отчаяно към нещо невидимо, което се гърчеше в ръцете му. Отдолу се чу още един писък, когато той се приземи върху жена си.

Жезълът тупна на пода и остана да лежи там, ограден от слаба октаринова светлина.

Еск стана от леглото и босите й крака изтопуркаха по пода. Чу се ужасна ругатня, сякаш породена от болка. Тя надникна през вратата и погледът й падна върху лицето на госпожа Скилър.

— Дай ми тази пръчка!

Еск се пресегна зад себе си и сграбчи полираното дърво.

— Не — каза тя. — Той е мой.

— Той не е подходящ за малки момиченца — скара се жената на бармана.

— Той ми принадлежи — отвърна Еск и тихо затвори вратата. Послуша един миг мърморенето, което идваше отдолу и се опита да измисли какво да прави сега. Ако превърнеше двамата в нещо, това вероятно само щеше да вдигне шум, пък и не беше съвсем сигурна как да го направи.

Истината беше, че магията действаше наистина само тогава, когато тя не мислеше за нея. Мозъкът й изглежда пречеше.

Еск прекоси стаята и отвори малкото прозорче. Странните нощни миризми на цивилизацията се вмъкнаха вътре — влажният мирис на улиците, ароматът на градински цветя, далечният дъх на препълнен клозет. Отвън имаше мокри керемиди.

Скилър вече тръгваше пак нагоре по стълбите, когато тя избута жезъла върху покрива и изпълзя след него, като се закрепи върху свода над прозореца. Покривът се наклоняваше надолу към някаква пристройка и тя горе-долу успя да се задържи изправена, докато полу- се плъзна, полу- се спусна по неравните керемиди. Скок от шест стъпки височина върху купчина стари бъчви, бързо слизане по хлъзгавото дърво и Еск припкаше вече леко през двора на кръчмата.

Стъпките й разбутваха уличната мъгла, а в същото време до ушите й долитаха виковете от кавгата в „Решетото“.

Скилър се втурна покрай жена си и сложи ръка върху канелката на най-близката бъчва. Спря и после я завъртя.

Миризмата на прасковено бренди изпълни стаята, остра като нож. Той запуши струята и си отдъхна.

— Уплаши се да не се е превърнало в нещо гадно, а? — попита жена му.

Той кимна.

— Ако не беше толкова несръчен… — започна тя.

— Казвам ти, че ме ухапа!

— Можеше да си магьосник и нямаше да има нужда да се тормозим за всичко това. Толкова ли нямаш никакви амбиции?

Скилър поклати глава.

— Струва ми се, че трябва не само жезъл, за да си магьосник — каза той. — Все едно, чувал съм, дето на магьосниците не им е позволено да се женят, не им е позволено даже… — Той се поколеба.

— Какво? Не им е позволено какво?

Скилър се сви.

— Е, ти знаеш. Онова.

— Сигурна съм, че не знам за какво говориш — сопнато каза госпожа Скилър.

— Да, сигурно.

Той я последва колебливо вън от тъмния бар. Стори му се, че в крайна сметка, животът на магьосниците не е чак толкова лош.

Мнението му се потвърди, когато на следващата сутрин се оказа, че десетте бъчви прасковено бренди все пак са се превърнали в нещо гадно.

Еск скиташе безцелно из сивите улици, докато не стигна до малкото речно пристанище на Охулан. Големи, плоскодънни баржи се полюшваха плавно на пристана, а над една-две от тях се виеха струйки дим от приветливи кюнци. Еск се покатери леко върху най-близката от тях и използва жезъла, за да повдигне мушамата, която покриваше по-голямата част от нея.

Лъхна я топъл мирис, смесица от ланолин и мръсотия. Баржата беше натоварена с вълна.

Глупаво е да заспиш на непозната баржа, без да знаеш какви странни скали може да се движат край теб, когато се събудиш, без да знаеш, че собствениците на баржите по традиция тръгват рано (потеглят преди още слънцето да се е показало), без да знаеш какви нови хоризонти могат да те срещнат на сутринта…

Ти, читателю, знаеш това. Но Еск — не.

Еск се събуди от подсвиркването на някой. Тя остана да лежи неподвижно, докато прехвърляше през съзнанието си събитията от предишната нощ и докато не си спомни защо беше тук, след което се обърна много внимателно и повдигна едва-едва мушамата.

Ето тук беше, значи. Но „тук“ се беше преместило.

— Значи това е, което наричат плаване — каза тя, докато далечният бряг се плъзгаше пред очите й. — Не ми изглежда нищо особено.

И през ум не й мина да започне да се безпокои. През първите осем години от живота й светът се беше оказал изключително скучно място и сега, когато почваше да става интересен, Еск нямаше намерение да се държи неблагодарно.

Към далечното подсвиркване на човека се присъедини и лаят на куче. Еск се отпусна назад във вълната и се пресегна, докато не откри съзнанието на животното, после внимателно го Зае. От неособено добрия му и дезорганизиран мозък научи, че на баржата има поне четирима души, и още много други на другите лодки, които бяха подредени в редица по реката. Някои от тях май бяха деца.

Тя пусна животното и отново дълго оглежда пейзажа — сега баржата минаваше между високи, оранжеви скали, нашарени с толкова разноцветни камъни, че изглеждаха, като че ли някой гладен Бог си е направил двоен сандвич за вечни времена — и се опита да избегне следващата мисъл. Но тя напираше и пристигна в съзнанието й като неочакван танцьор на лимбо под тоалетната врата на живота. Рано или късно ще трябва да излезе навън. Не стомахът й я принуждаваше да направи това, а пикочният й мехур, който не търпеше никакво отлагане. Може би ако…

Някой рязко отметна настрана мушамата над главата й и една голяма брадата глава се надвеси над нея.

— Виж ти, виж ти — каза тя. — И какво си имаме тук, а? Пътник без билет, така ли?

Еск я зяпна.

— Да — отвърна. Нямаше никакъв смисъл да отрича. — Бихте ли ми помогнали да изляза?

— Не те ли е страх, че ще те изхвърля на… щуките? — попита главата. Забеляза неразбиращия й поглед и добави услужливо: — Голяма сладководна риба. Бърза. С много зъби. Щука.

Тази мисъл изобщо не й беше минавала през ума.

— Не — честно си призна тя. — Защо? Ще го направиш ли?

— Не. Не, наистина. Няма защо да се плашиш.

— Аз не се плаша.

— О-о! — Появи се една кафява ръка, прикрепена към главата по обичайния начин, и й помогна да се измъкне от гнезденцето в руното.

Еск стъпи на палубата на баржата и се огледа. Небето беше по-синьо и от пълнител на химикалка и пасваше чудесно на обширната равнина, през която реката течеше мудно, като предварителните проучвания за строеж.

Зад Еск Планините Рамтоп все още изглеждаха преграда за облаците, но вече не надвисваха над нея така, както го бяха правили през целия й съзнателен живот. Разстоянието ги беше размило.

— Къде сме? — попита тя, докато вдишваше новите миризми на блато и острица.

— Горната Долина на Река Анкх — отговори човекът, който я беше заловил. — Какво ще кажеш за нея?

Еск огледа нагоре-надолу реката. Тя вече беше далеч по-широка, отколкото в Охулан.

— Не знам. Определено е много. Това вашият кораб ли е?

— Лодка — поправи я той. Той беше по-висок от баща й, макар и не чак толкова стар и беше облечен като циганин. Повечето от зъбите му бяха станали златни, но Еск реши, че не му е сега времето да пита защо. Притежаваше оня естествен, силен тен, за получаването на който, богатите хора губят сума ти време по скъпи почивки и разни мазила, когато всъщност единственото, от което се нуждаеш, за да го постигнеш, е да си съдереш задника от работа на открито и то всеки ден. Челото му се набръчка.

— Да, моя е — каза той, като реши да си възвърне инициативата. — А ти какво търсиш на нея, ако мога да попитам? Бягаш от къщи, така ли? Ако беше момче, щях да кажа, че си тръгнала да си търсиш късмета?

— Момичетата не могат ли да си търсят късмета?

— Струва ми се, че те се предполага да си търсят момче с късмет — рече мъжът и се ухили с усмивка — двеста карата. Протегна кафявата си ръка, обсипана с пръстени. — Ела да закусиш.

— По-скоро бих искала да използвам клозета ви — отговори тя. Долната му устна увисна от учудване.

— Това е баржа, нали така?

— Да?

— Това означава, че на разположение е само реката. — Той я потупа по ръката. — Не се безпокой — добави, — свикнала е.

Баба стоеше на пристана, а ботушът й потропваше нервно по дървото. Дребният мъж — най-близкото нещо до „началник на пристанището“, който имаше Охулан, беше подложен на пълното въздействие на един от погледите й и явно си отиваше. Изражението на лицето й може би не беше толкова жестоко, колкото инструментите за мъчения, но определено подсказваше, че те представляват реална възможност.

— Та казваш, заминаха преди изгрев — рече тя.

— Д-ддда — каза той. — Ъ-ъ. Не знаех, че не е трябвало да го правят.

— Видя ли едно малко момиченце на борда? — Туп, туп, туп, продължаваше да потропва кракът й.

— Хм. Не. Много съжалявам. — Той се оживи. — Те са Зуни — рече. — Ако детето е с тях, няма да му се случи нищо лошо. Казват, че винаги можеш да имаш вяра на един Зун. Много държат на семейния живот.

Баба се обърна към Хилта, която трепереше като объркана пеперуда, и вдигна вежди.

— О, да — изписка Хилта. — Зуните се ползват с много добро име.

— Хмм — отвърна Баба. Тя се завъртя на пети и се запъти обратно към центъра на града. Началникът на пристанището рухна, сякаш току-що бяха свалили закачалка от ризата му.

Жилището на Хилта се намираше над един билков магазин и зад кожарска работилница и от него се откриваше очарователна гледка към покривите на Охулан. Тя си го харесваше, защото гарантираше необезпокоеност — нещо, винаги оценявано по достойнство от, както тя се изразяваше, „по-изисканите ми клиенти, които предпочитат да правят специалните си покупки в спокойна атмосфера, където дискретността е вечната парола“.

Баба Уедъруекс огледа всекидневната с едва прикрито презрение. Общо взето тук имаше твърде много пискюли, завеси с мъниста, астрологически карти и черни котки. Баба не можеше да понася котки. Тя изсумтя.

— Това от кожарската работилница ли е? — обвинително попита тя.

— Тамян — отвърна Хилта. Тя храбро се засмя срещу бабиното презрение. — Клиентите го ценят високо. Настройва мозъците им. Знаеш как е.

— Аз пък си мислех, че човек може да се занимава със съвършено почтен бизнес, без да прибягва до козметични трикове, Хилта, — каза Баба, седна и започна дългата и сложна процедура по свалянето на иглите от шапката си.

— В градовете е по-различно — отвърна Хилта. — Човек трябва да се движи в крак с времето.

— Сигурна съм, че не разбирам защо. Сложила ли си чайника? — Баба се пресегна през масата и свали кадифеното покривало от кристалното кълбо на Хилта — кварцова сфера, голяма колкото главата й.

— Така и не можах да му хвана чалъма на това проклето силиконово нещо — каза тя. — Когато бях малка, и купа вода с капка мастило в нея вършеше чудесна работа. Я да видим, така…

Тя се взря в танцуващата сърцевина на топката, като се опитваше с нейна помощ да фокусира съзнанието си върху местонахождението на Еск. В най-добрия случай да се работи с кристал беше трудно и обикновено взирането в него означаваше, че единственото нещо, което със сигурност може да бъде гарантирано за бъдещето е, че ще ти докара жестока мигрена. Баба не им се доверяваше, смяташе, че „миришат на магьосници“; много просто, винаги й се струваше, че проклетото нещо ще ти изсмуче мозъка като мида от черупката й.

— По дяволите, цялото е искрящо — рече тя, като се намръщи срещу сферата и я обърса с ръкава си. Хилта надникна през рамото й.

— Това не са искри, това означава нещо — бавно каза тя.

— Какво?

— Не съм сигурна. Мога ли аз да опитам? Свикнала е с мен. — Хилта изгони една котка от другия стол и се надвеси напред, за да се вгледа в дълбините на стъклото.

— Хфм. Давай свободно — рече Баба, — но няма да намериш…

— Чакай. Нещо преминава.

— Оттук ми изглежда само искри — настояваше Баба. — Малки сребърни светлинки, които се носят наоколо, като в онези малки стъклени играчки със затворена буря в тях. Хубави са, наистина.

— Да, но погледни отвъд снежинките.

Баба погледна.

Ето какво видя.

Мястото, откъдето се виждаше, беше много високо и под него лежеше обширна ивица земя, синя от разстоянието, през която една широка река се гърчеше като пияна змия. На преден план се виждаха плаващи сребърни светлини, но те бяха, така да се каже, само няколко снежинки в огромната буря от светлини, която се превръщаше в огромна ленива спирала, като остаряло торнадо със силен снеговалеж, и като фуния, стигаща до земята, до мъгливия пейзаж. Баба присви очи и едва-едва успя да различи някакви точки по реката.

От време на време някое припламване хвърляше краткотрайни искри в плавно извиващата се фуния от прашинки.

Баба примигна и вдигна очи. Стаята й се стори много тъмна.

— Странно време — каза тя, защото всъщност не можа да измисли нищо по-добро. Даже и със затворени очи, пред погледа й продължаваха да танцуват бляскави прашинки.

— Не мисля, че това е времето — каза Хилта. — Всъщност, струва ми се, че хората не могат да го видят, но кристалът го показва. Мисля, че това е магия и тя се кондензира от въздуха.

— В жезъла?

— Да. Ето това е, което прави магьосническият жезъл. Един вид дестилира магия.

Баба се осмели да погледне още веднъж в кристала.

— У Еск — внимателно каза тя.

— Да.

— Изглежда е много.

— Да.

Не за първи път Баба съжали, че не знае повече за това как магьосниците правят магиите си. Представи си Еск — как се изпълва с магия, докато всяка една тъкан и всяка една пора се подува от нея. После щеше да започне да изтича — отначало бавно, извивайки се към земята с малки пуквания, а след това щеше да се разрасне в огромно излъчване на окултна потенциалност. Можеше да направи всякакви поразии.

— По дяволите! — извика тя. — Никога не съм харесвала тая пръчка.

— Поне върви към Университета — каза Хилта. — Там ще знаят какво да направят.

— Може би. Колко надолу по реката мислиш че са?

— Към двайсет мили. Тези баржи едва-едва се влачат. Зуните въобще не бързат.

— Така — Баба се изправи, стиснала предизвикателно челюсти. Посегна за шапката си и грабна торбата с вещите си.

— Смятам, че мога да се движа по-бързо от една баржа — каза тя. — Реката криволичи, а аз мога да вървя направо.

— Ти ще вървиш след нея? — ужасена попита Хилта. — А горите и дивите животни?

— Чудесно, бих искала да се върна пак към цивилизацията. Тя има нужда от мен. Онзи жезъл започва да я овладява. Приказвах го аз, ама кой да слуша?

— И не слушаха ли? — попита Хилта, като все още се опитваше да разбере какво имаше предвид Баба под „връщане към цивилизацията“.

— Не — студено отвърна Баба.