Еманципирана магия

Има бури, които са откровено театрални — целите от разпръснати светкавици и метален гръмотевичен тътен. Има бури, тропически и душни, които си падат по горещи ветрове и кълбовидни мълнии. Но това беше буря в равнините на Кръглото Море и главната й цел беше да засипе земята с колкото се може повече дъжд. Беше една от онези бури, които подсказват, че цялото небе е пило диуретик. Гръмотевиците и светкавиците бяха надвиснали на заден план, като осигуряваха по този начин един вид хор, но дъждът беше „гвоздея“ на програмата. Той ритмично потропваше по земята.

Районът на Университета се простираше досами реката. Денем той представляваше точен, правилен модел от застлани с чакъл пътеки и от храсти, но посред такава мокра, бурна нощ храстите сякаш се бяха преместили, а пътеките просто бяха отишли някъде на сухо.

Сред капещите листа не особено ефективно блестеше слаба необичайна светлина. Но по-голямата част от дъжда все едно си пробиваше път надолу.

— Не можеш ли да използваш някоя от онези, магьосническите кълбовидни мълнии?

— Смелост, госпожо.

— Сигурен ли си, че тя може да е тръгнала насам?

— Тук някъде долу има нещо като вълнолом, освен ако не съм се изгубил.

Чу се шума от тежко тяло, което се блъсна мокро в храст, а след това и цопване.

— Както и да е, открих реката.

Баба Уедъруекс се взря в мократа тъмнина. Чуваше тътена и смътно успя да различи белите гребени на прииждаща вода. Усещаше се и отличителната речна миризма на Анкх, която подсказваше, че няколко армии са я използвали първо за клозет, а след това и за гробище.

Катенгъл зацопа унило към нея.

— Това е глупаво — каза той. — Без да искам да ви засегна, госпожо. Но в това наводнение той вече сигурно е в морето. А аз ще умра от студ.

— По-мокър отколкото си сега, няма да станеш. Пък и вървиш съвсем неправилно за дъжд.

— Моля?

— Целият си се превил, бориш се срещу него, а не е това начинът. Би трябвало… ами, да вървиш между капките. — И, наистина, Баба изглеждаше само леко навлажнена.

— Ще го имам предвид. Хайде, госпожо. Така ми се ще бумтящ огън и чаша с нещо горещо и опасно.

Баба въздъхна.

— Не знам. Очаквах, че някакси ще го видя да стърчи от калта или нещо такова. А не просто всичката тая вода.

Катенгъл нежно я потупа по рамото.

— Може да има нещо друго, което бихме могли да направим… — започна той, но го прекъсна свистенето на светкавица и още един гръмотевичен тътен.

— Казах, че може да има нещо… — пак започна той.

— Какво беше това, което видях? — попита Баба.

— Кое какво беше? — озадачено попита Катенгъл.

— Дай ми малко светлина!

Магьосникът въздъхна мокро и протегна ръка. Мълния от златен огън се стрелна ненадейно над пенещата се вода и изсъска в небитието.

— Ето там! — победоносно извика Баба.

— Това е само лодка — отвърна Катенгъл. — Момчетата ги използват през лятото…

Той зашляпа във водата след целеустремената фигура на вещицата толкова бързо, колкото му позволяваха силите.

— Не може да искаш да я изкараш в такава нощ — каза той. — Това е лудост!

Баба се плъзна по мокрите дъски на кея, който вече беше почти под водата.

— Ти не разбираш нищо от лодки! — запротестира Катенгъл.

— Тогава ще трябва бързо да се науча — спокойно отвърна Баба.

— Но аз не съм се качвал на лодка, откакто бях малко момче!

— Аз всъщност не съм те викала да идваш. Щръкналата част ли върви напред?

Катенгъл изстена.

— Всичко това е много похвално — каза той, — но не можем ли да почакаме до сутринта?

Проблесна светкавица и озари Бабиното лице.

— Може би не — отстъпи Катенгъл. Той тръгна тромаво по кея и издърпа малката гребна лодка към себе си. Качването беше въпрос на късмет, но той най-накрая успя, докато се занимаваше с фалина в тъмното.

Лодката изскочи в пороя и реката я отнесе надолу, като я въртеше бавно.

И докато тя се разтърсваше в бурните води, Баба се прилепи към седалката и погледна с очакване Катенгъл в мрака.

— Е? — попита тя.

— Какво е? — попита той.

— Ти каза, че разбираш от лодки.

— Не. Казах, че ти не разбираш.

— О!

Те се вкопчиха здраво да се задържат, когато лодката потъна тежко, изправи се като по чудо, а след това се понесе заднешком по течението.

— Когато каза, че не си се качвал на лодка, откак си бил малък… — започна Баба.

— Бил съм на около две години, струва ми се.

Лодката попадна във водовъртеж, завъртя се и после се стрелна надолу по течението.

— А пък аз си те представих като момче, което по цял ден се е мотало по лодките.

— Роден съм в планините. И ако искаш да знаеш, разболявам се от морска болест, щом стъпя на влажна трева — каза Катенгъл.

Лодката се удари силно в един залят от водата дървен труп, а вълничка заля носа й.

— Знам магия срещу удавяне — отчаяно добави той.

— Радвам се.

— Само че, трябва да се каже, докато си още на сушата.

— Свали си ботушите! — изкомандва Баба.

— Какво?

— Свали си ботушите, човече!

Катенгъл се размърда неудобно на мястото си.

— Какво си намислила? — попита той.

— Водата трябва да е извън лодката, това знам аз! — Баба посочи тъмната вълна, която се плискаше на дъното. — Пълни си ботушите с вода и я изхвърляй през борда!

Катенгъл кимна. Той почувства, че последните няколко часа някакси са го носили без той по никакъв начин да е допринесъл за това, и за един миг изпита странно успокояващото усещане, че животът му е напълно извън неговия контрол и каквото и да се случеше, никой не би могъл да го обвини. Да си пълни ботушите с вода, докато се носи по придошла река посред нощ с нещо, което можеше да опише единствено и само като жена, му се стори точно толкова логично, колкото и всичко останало при тези обстоятелства.

Жена с прекрасна фигура, обади се низвергнат глас в дъното на съзнанието му. Имаше нещо в начина, по който тя използваше опърпаната метла, за да направлява лодката по неспокойната вода, което тревожеше отдавна забравени части от подсъзнанието на Катенгъл.

Не че можеше да бъде сигурен за прекрасната фигура, разбира се, предвид дъжда, вятъра и навика на Баба да носи целия си гардероб наведнъж. Катенгъл несигурно се прокашля. В метафоричен смисъл прекрасна фигура, реши той.

— Хм, виж — обади се той. — Всичко това е много похвално, но погледни фактите, искам да кажа, скоростта на течението и така нататък, нали разбираш? Досега той може да е вече на стотици мили в океана. Може никога да не стигне до бряг отново. Може даже да падне през Водопада на Ръба.

Баба, която се беше втренчила напред във водата, се обърна.

— Не можеш ли да измислиш нищо друго полезно за това, което правим? — попита тя.

Катенгъл продължи да изгребва още няколко мига.

— Не — отговори той.

— Да си чувал някога някой да се е върнал Обратно?

— Не.

— Тогава значи си заслужава да се опита, нали?

— Никога не съм харесвал океана — каза Катенгъл. — Би трябвало да го павират. Ужасни неща има в него, долу, в дълбокото. Страхотии, морски чудовища. Или поне така казват.

— Не спирай да изгребваш, момчето ми, или ще можеш да провериш дали са били прави.

Бурята се въртеше напред-назад над главите им. Тя не представляваше нищо тук, в равните речни долини — принадлежеше на високите Рамтопски планини, където хората знаеха как да ценят добрата буря. Тя тътнеше наоколо, докато търсеше поне някой средно висок хълм, срещу който да изпрати гръмотевица.

Дъждът премина в онова спокойно потропване на капките, което е в състояние да продължи дни наред. Появи се и морска мъгла, за да му помогне.

— Ако имахме някое и друго гребло, можехме да гребем, ако знаехме къде отиваме — каза Катенгъл. Баба не отговори.

Той изхвърли още няколко ботуша с вода през борда и му мина през ума, че златният ширит върху плаща му може би никога вече няма да е същият. Хубаво беше да си помисли, че това би могло да има значение един ден.

— Чудя се дали пък ти наистина не знаеш случайно в коя посока е Центърът, а? — осмели се да попита той. — Само разговор да става.

— Огледай се за мъхестата страна на дърветата — отговори Баба, без да обръща глава.

— Ах! — възкликна Катенгъл и кимна.

Той се вгледа мрачно в маслените води и се зачуди кои ли точно маслени води бяха те. Ако се съдеше по соления мирис, бяха излезли вече в залива.

Това, което наистина го ужасяваше в морето, беше, че единственото нещо между него и ужасните неща, които живееха на дъното, беше водата. Естествено, той знаеше, че логично погледнато, единственото нещо, което го делеше от, да кажем, кръвожадните тигри в джунглите на Клач, беше просто разстоянието, но това съвсем не беше същото. Тигрите не се издигаха от хладните дълбини, с уста, пълни с остри зъби…

Той потрепери.

— Не я ли усещаш? — попита го Баба. — Носи се във въздуха. Магия! Изтича от нещо.

— Тя всъщност не е разтворима във вода — каза Катенгъл. Той млясна един-два пъти с устни. Наистина — трябваше да признае — мъглата имаше тенекиен привкус, а въздухът беше леко мазен.

— Магьосник си — сурово каза Баба. — Не можеш ли да го повикаш или нещо такова?

— Този проблем никога не е възниквал — отговори Катенгъл. — Магьосниците никога не си захвърлят жезъла.

— Той е тук някъде — прекъсна го Баба. — Помогни ми да го потърсим, човече!

Катенгъл изпъшка. Нощта беше минала тежко, така че, преди да се опиташе да направи каквато и да било нова магия, той действително се нуждаеше от дванайсет часа сън, няколко обилни хранения и от един спокоен следобед пред силна камина. Остаряваше много, това беше проблемът. Но затвори очи и се съсредоточи.

Наоколо наистина имаше магия. Има някои места, където магията естествено се натрупва. Тя се събира около залежи на транс земния метал октирон, в дървесината на определени дървета и в усамотени езера, просмуква се през света и тези, които са обиграни в такива неща, могат да я улавят и да я съхраняват. В района наоколо имаше натрупана магия.

— Мощна е — каза той. — Много мощна. — Вдигна ръце към слепоочията си.

— Става адски студено — каза Баба. Бръскащият дъжд беше преминал в сняг.

В света настъпи внезапна промяна. Лодката спря, но без сътресение, а като че ли морето изведнъж беше решило да премине в твърдо агрегатно състояние. Баба погледна през борда.

Морето беше станало твърдо. Шумът на вълните идваше от много, много далеч и непрекъснато все повече се отдалечаваше.

Тя се надвеси през борда и потупа по водата.

— Лед — каза тя. Лодката стоеше неподвижно в океан от лед. Той изскърца зловещо.

Катенгъл кимна бавно.

— Има логика — каза той. — Ако те са… там, където мислим, че са, тогава там е много студено. Студено като нощта между звездите, както се казва. И жезълът също го усеща.

— Точно така — каза Баба и излезе от лодката. — Това, което трябва да направим, е да намерим центъра на леда и там ще е жезълът, нали така?

— Знаех си, че ще кажеш точно това. Мога ли поне да си обуя ботушите?

Те тръгнаха по замръзналите вълни, като от време на време Катенгъл спираше, за да провери и усети точното местоположение на жезъла. Плащът му замръзваше по него. Зъбите му тракаха.

— Не ти ли е студено? — попита той Баба, чиято дреха леко пращеше, докато тя се движеше.

— Студено ми е — призна си тя. — Само дето не треперя.

— Когато бях момче, имахме такива зими — каза Катенгъл, докато си духаше на пръстите. — В Анкх почти никога не вали сняг.

— Наистина ли — отвърна Баба, докато се взираше напред през ледено студената мъгла.

— Спомням си, че по върховете на планините имаше сняг през цялата година. О, и температурите не падат толкова, както когато бях момче. Поне, досега — добави Катенгъл и стъпи върху леда. Той изпращя заплашително, припомняйки му, че това е всичко, което лежи между него и дъното на морето. Катенгъл стъпи отново, колкото можа по-леко.

— Кои планини са били това?

— О, Рамтоп. Нагоре към Центъра, всъщност. Едно място, което се нарича Месинговия Врат.

Баба размърда устни.

— Катенгъл, Катенгъл — меко каза тя. — Да имаш нещо общо със стария Актур Катенгъл? Живееше в една голяма, стара къща под Скачащата Планина, имаше много синове.

— Баща ми. Как, за боговете на Диска, знаеш това?

— Отраснах там — отвърна Баба, като устоя на изкушението просто да се усмихне загадъчно. — В съседната долина. Лошият Задник. Спомням си майка ти. Хубава жена, гледаше кафяви и бели пиленца, ходех там да купувам яйца за моята майка. Това беше преди да ме вземат да се уча за вещица, разбира се.

— Аз не те помня — каза Катенгъл. — Естествено, беше много отдавна. Около нашата къща винаги имаше много деца. — Той въздъхна. — Предполагам, че може и да съм ти дърпал косата някога. Правех такива работи.

— Може би. А аз си спомням едно дебело малко момче. Доста неприятно.

— Може и аз да съм бил. Сега като че ли си спомням едно доста деспотично момиче, но това беше много отдавна. Много, много отдавна.

— По онова време аз не бях побеляла — каза Баба.

— В онези дни всичко беше различно.

— Вярно е.

— Не валеше толкова много през лятото.

— И залезите бяха по-червени.

— Имаше повече стари хора. Светът беше пълен с тях — каза магьосникът.

— Да, знам. А сега е пълен с млади. Смешно, наистина. Искам да кажа, човек би очаквал да е точно обратното.

— Даже въздухът им беше по-добър. Беше по-лесно да се диша — рече Катенгъл. Те продължаваха да крачат през снежната вихрушка и обмисляха странните пътища на времето и природата.

— Връщал ли си се някога вкъщи? — попита го Баба.

Катенгъл сви рамене.

— Когато татко умря. Странно е, никога на никого не съм казвал това, но… ами, там бяха братята ми, защото аз съм осми син, разбира се, и децата им, и даже внуците им, и нито един от тях не може да си напише даже името. Бих могъл да купя цялото село. И те се отнасяха с мен като с цар, но… искам да кажа, бил съм на места и съм виждал неща, от които свят да им се завие, изправял съм се лице в лице със създания, по-диви и от кошмарите им, знам тайни, известни само на малцина…

— Почувствал си се излишен — каза Баба. — Няма нищо странно в това. Случва се на всички нас. Ние сами сме направили своя избор.

— Магьосниците никога не трябва да се връщат вкъщи — каза Катенгъл.

— Аз не мисля, че те могат да се върнат вкъщи — съгласи се Баба. — Аз винаги казвам, че човек не може да премине два пъти една и съща река.

Катенгъл помисли малко върху това.

— Мисля, че тук грешиш — каза той. — Трябва да съм пресичал една и съща река, ъ, хиляди пъти.

— О, но това не е била същата река.

— Не е ли?

— Не.

Катенгъл сви рамене.

— Изглеждаше ми съвсем същата гадна река.

— Няма нужда да говориш с такъв тон — каза Баба. — Не виждам защо трябва да слушам такъв език от магьосник, който не може даже да отговаря на писма!

Катенгъл мълча един миг, като изключим зъбите му, които тракаха като кастанети.

— О — каза той. — О, разбирам. От теб са били, значи?

— Точно така. Бях се подписала най-отдолу. Това би трябвало да ти говори нещо, не е ли така?

— Добре де, добре. Помислих си просто, че са някаква шега — намусено каза Катенгъл.

— Шега ли?

— Не получаваме много молби за постъпване от жени. Въобще не получаваме.

— Чудех се защо не получавам отговор — каза Баба.

— Аз ги изхвърлих, ако трябва да си призная.

— Би могъл поне… Ето го!

— Къде? Къде? О, ето там.

Мъглата се раздели и сега те го видяха ясно — фонтан от снежинки, декоративен стълб от замръзнал въздух. А под него…

Жезълът не беше скован в лед, а лежеше кротко в кипящ басейн от вода.

Един от необичайните аспекти на магическата вселена е съществуването на противоположности. Вече беше отбелязано, че тъмнината не е обратното на светлината, а е просто отсъствието на светлина. По същия начин абсолютната нула е чисто и просто отсъствието на топлина. Ако искате да разберете какво е истински студ, такъв студ, при който водата даже не може да замръзне, а анти-завира, достатъчно е да погледнете само този басейн.

Те гледаха мълчаливо няколко секунди, забравили препирнята. После Катенгъл каза бавно:

— Ако си пъхнеш ръката в това, пръстите ти ще се пречупят като клечки.

— Мислиш ли, че ще можеш да го извадиш с магия? — попита Баба.

Катенгъл запотупва джобовете си и най-сетне извади кесийката си с тютюн. С ловки пръсти той надроби остатъците от няколко късчета тютюн в нова хартия и я наплюнчи да се оформи, без да откъсва очи от жезъла.

— Не — отвърна той. — Но все пак ще опитам.

Той погледна с копнеж към цигарата, а след това я пъхна зад ухото си. Протегна ръце, разпери пръсти и устните му започнаха да се движат безшумно, щом той замърмори няколкото властни думи.

Жезълът се завъртя в локвата си, а след това леко се измъкна нагоре от леда, където моментално се превърна в център на пашкул от замръзнал въздух. Катенгъл изпъшка от усилието — директната левитация е най-трудната от практическите магии, поради вечно съществуващата опасност от всеизвестните принципи на действието и противодействието, което означава, че магьосник, който се опитва да повдигне тежък предмет само със силата на съзнанието си, е изправен пред перспективата да приключи начинанието си с мозъка в ботушите си.

— Можеш ли да го задържиш изправен? — попита Баба.

С безкраен финес жезълът се завъртя бавно във въздуха, докато не увисна пред Баба на десетина сантиметра над леда. По резбата му проблясваше скреж, но на Катенгъл му се стори — през червената мараня на мигрената, която се стелеше пред очите му — че той го наблюдава. С омраза.

Баба си нагласи шапката на главата и се изправи целенасочено.

— Така — каза тя. Катенгъл се олюля. Гласът й го прониза като диамантен трион. Смътно си спомни как майка му му се караше, когато беше малък; е, това беше същият глас, само че доусъвършенстван, концентриран и наточен с малки парченца карборунд, такъв заповеднически тон, който би накарал и труп да внимава и вероятно би го заставил да премине с маршова стъпка през половината гробище, преди да се опомни, че е мъртъв.

Баба застана пред трептящия жезъл, като почти разтопи ледената му обвивка единствено със силата на гневния си поглед.

— Ти на това ли му викаш прилично поведение, а? Да си лежиш в морето, докато хората умират? О, прекрасно си я свършил!

Тя тъпчеше наоколо в полукръг. За изумление на Катенгъл, жезълът се обърна да я последва.

— И какво, захвърлила те? — караше се Баба — Голяма работа! Та тя е почти дете, а децата всички ни захвърлят рано или късно. Това вярна служба ли е? Не те ли е срам да си лежиш и да се цупиш, когато най-сетне би могъл да свършиш нещо полезно?

Тя се наведе напред, кривият й нос — на няколко сантиметра от жезъла. Катенгъл беше почти сигурен, че жезълът се опита да отстъпи назад.

— Да ти кажа ли какво се случва на проклетите жезли? — изсъска тя. — Ако Еск изчезне от света, да ти кажа ли какво ще направя с теб? Веднъж ти се спаси от огъня, защото успя да прехвърлиш болката върху нея. Но следващият път няма да е огън.

Гласът й премина в шепот, остър като удар с камшик.

— Първо ще е кривият рукан. После шкурката, и свредела, и длетото…

— Мен ако питаш, спокойно — каза Катенгъл с насълзени очи.

— … а това, което остане, ще го забия в гората за гъбичките, мокриците и за бръмбарите. Това може да продължи с години.

Резбата се сгърчи. По-голямата част от нея се беше преместила отзад, далеч от погледа на вещицата.

— Сега — каза тя. — Ще ти кажа какво ще направя. Ще те взема и всички се връщаме в Университета, нали така? Иначе ще играе сопата.

Тя запретна ръкави и протегна ръка.

— Магьоснико — каза тя, — бих искала да го освободиш.

Катенгъл кимна нещастно.

— Когато кажа сега, тогава! Сега!

Катенгъл отново отвори очи.

Баба стоеше, протегнала лявата си ръка пред себе си и стиснала жезъла.

Ледът се пукаше около него в капки пара.

— Така — довърши Баба — и ако това се повтори отново, ще бъда много ядосана, ясна ли съм?

Катенгъл отпусна ръце и забърза към нея.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Все едно държа гореща ледена висулка — каза тя. — Хайде, нямаме време за приказки.

— Как ще се върнем?

— О, за бога, прояви малко съобразителност, човече. Ще летим.

Баба размаха метлата си. Главният Ректор я погледна с недоверие.

— Върху това?

— Разбира се. Магьосниците не летят ли върху жезлите си?

— Не е достойно.

— Щом аз мога да се примиря с него, значи и ти ще можеш.

— Да, но дали е безопасно?

Баба го изгледа със смразяващ поглед.

— В абсолютния смисъл ли имаш предвид? — попита тя. — Или, да речем, в сравнение с това да останеш върху топящ се леден блок?

— Това е първият път, когато летя върху метла — каза Катенгъл.

— Наистина?

— Винаги съм си мислел, че само трябва да се качиш върху тях и те политат — каза магьосникът. — Не знаех, че трябва да ги пришпорваш нагоре-надолу и да им крещиш.

— Това е майсторлък — отвърна Баба.

— Мислех си и че се движат по-бързо — продължи Катенгъл, — и, откровено казано, по-високо.

— Какво искаш да кажеш „по-високо“? — попита Баба, опитвайки се да компенсира тежестта на магьосника зад гърба й, докато те се връщаха нагоре по реката. Като всички пътници в повече, откак свят светува, той упорито се накланяше в погрешна посока.

— Ами, малко повече над дърветата — отговори Катенгъл и се сгуши, щом един мокър клон му отнесе шапката.

— Няма й нищо на метлата, стига ти да свалиш някое и друго кило — скастри го Баба. — Или би предпочел да слезеш и да вървиш пеша?

— Ако не се брои, обаче, че тъй или иначе половината време краката ми опират в земята — каза той. — Не бих искал да те притеснявам. Обаче, ако някой ме беше попитал да изброя опасностите при летене, да ти кажа, никога не би ми минало през ума да включа и това, че краката ми ще бъдат изпотрошени от висока орлова папрат.

— Ти пушиш ли? — попита Баба, втренчена строго напред. — Нещо гори.

— Беше само, за да си поуспокоя нервите от цялото това стремглаво гмуркане във въздуха, госпожо.

— Е, изгаси я веднага. И се дръж здраво.

Метлата изви нагоре и увеличи скоростта си до темпото на болен човек, трениращ джогинг.

— Господин Магьосник!

— Да?

— Когато казах дръж се…

— Да?

— Нямах предвид там.

Последва пауза.

— О, да. Разбирам. Ужасно съжалявам.

— Няма нищо.

— Паметта ми не е каквато беше… Уверявам те… не исках да те обидя.

— Не се обидих.

Те летяха един миг в мълчание.

— Въпреки това — замислено каза Баба, — струва ми се, че, общо взето, бих предпочела да си преместиш ръцете обратно.

Дъждът се лееше по ламаринените покриви на Невидимия Университет и се стичаше в канавките, където гарвановите гнезда, изоставени от лятото, плаваха като невероятно лошо построени лодки. Водата клокочеше по древните, загрубели тръби. Пробиваше си път под плочките и се здрависваше с паяците под стрехите. Скачаше от фронтоните и образуваше скрити езера високо горе сред върховете на кулите.

Цели екосистеми живееха по безкрайните покриви на Университета, в сравнение с които Горменгаст изглежда като бараката за инструменти на жп персонал; птици пееха в миниатюрни джунгли, израснали от ябълкови семки и семена на бурен, малки жабчета плуваха в горните водосточни тръби, а една колония от мравки трескаво създаваше интересна и сложна цивилизация.

Единственото нещо, което водата не успяваше да направи, беше да избълбука през фигурите на декоративните водоливници, наредени по покривите. Това беше така, защото водоливниците изчезнаха и се подслониха в таванските помещения още при първия признак за дъжд. Те потвърдиха мнението, че само защото си грозен, не означава, че си и глупав.

Дъждът падаше на потоци. На реки. На морета. Но най-вече падаше през покрива на Голямата Зала, където двубоят между Баба и Катенгъл беше пробил огромна дупка, а Триатъл усещаше, че по някакъв странен начин дъждът вали лично върху него.

Той стоеше върху една маса и организираше групите студенти, които откачаха портретите и древните гоблени преди да са прогизнали. Трябваше да е маса, тъй като подът вече беше потънал няколко сантиметра във вода.

За нещастие, обаче, не дъждовна вода. Това беше вода с истинска самоличност, с отличителния характер, който водата придобива след дългото й пътуване през тинест район. Тя притежаваше плътното съдържание на истинска Анкхианска вода — твърде гъста за пиене, твърде подвижна за оране.

Реката беше излязла извън бреговете си и един милион малки рекички сега се стичаха назад, като избиваха през мазетата и играеха на криеница под плочките. От време на време се чуваше далечен тътен, когато някоя забравена магия в наводнен подземен затвор дадеше накъсо и се предадеше. На Триатъл хич не му се нравеха някои от неприятните бълбукания и съскания, които се измъкваха на повърхността.

Помисли си отново колко хубаво би било да е един от онези магьосници, които живеят някъде в някоя малка пещера, събират билки, мислят важни мисли и разбират какво говорят бухалите. Но най-вероятно пещерата щеше да е влажна, а билките — отровни, пък и Триатъл никога не можеше да е сигурен в края на краищата точно кои мисли бяха наистина важни.

Той слезе тромаво на земята и зашляпа из тъмната, въртяща се вода. Е, той беше направил всичко, което зависеше от него. Беше се опитал да организира старшите магьосници да поправят покрива с магия, но това беше предизвикало голям спор по въпроса кои магии да се използват и консенсус, че това, във всеки случай, е работа за занаятчии.

Ето ти тебе магьосничество! — мрачно си мислеше той, докато газеше между капещите сводове, — дето винаги изследва безкрайното, а никога не забелязва крайното, особено що се отнася до домакинската работа. Преди да дойде тази жена, никога не сме имали такъв проблем.

Той зашляпа нагоре по стъпалата, озарени от изключително внушителна светкавица. Изпитваше хладната убеденост, че макар и, естествено, никой да не можеше да го обвини за всичко това, всички щяха да го направят. Той хвана края на плаща си и отчаяно го изстиска, после посегна към кесийката си с тютюн.

Беше хубава, зелена и непромокаема. Това ще рече, че цялата дъждовна вода, която беше влязла в нея, не можеше да излезе обратно навън. Беше неописуемо.

Той откри и малката си пачка цигарени хартии. Бяха се сбили в една буца, като прословутата банкнота, която човек намира в задния си джоб, след като панталонът е бил изпран, центрофугиран, изсушен и изгладен.

— Мамка ти! — каза той, с чувство.

— Ей! Триатъл!

Триатъл се огледа. Той беше последният, който щеше да напусне залата, където дори и сега някои от пейките започваха да плават. Въртопи и бълбукащи петна показваха местата, на които се просмукваше магия от мазетата, но не се виждаше никой.

Освен ако, разбира се, не беше проговорила някоя от статуите. Те бяха твърде тежки, за да ги местят, и Триатъл си спомни как каза на студентите, че едно основно измиване сигурно ще им се отрази добре.

Той погледна към суровите им лица и съжали за това. Статуите на много властните мъртви магове понякога бяха по-живи, отколкото въобще имаха право да бъдат. Може би щеше да е по-добре, ако си беше замълчал.

— Да? — престраши се той, като болезнено усещаше каменните погледи.

— Тук горе, глупако!

Той погледна нагоре. Метлата се спускаше тежко през дъжда в поредица залитания и тласъци. На около пет стъпки над водата тя изгуби и малкото останали й въздухолетателни претенции и шумно цопна в един водовъртеж.

— Не стой там, идиот такъв!

Триатъл плахо се взря в мрака.

— Все някъде трябва да стоя — каза той.

— Искам да кажа, помогни ни! — скара му се Катенгъл, докато се вдигаше от вълничките като дебела и сърдита Венера. — На дамите първо, разбира се.

Той се обърна към Баба, която пляскаше из водата.

— Изгубих си шапката — каза тя.

Катенгъл въздъхна.

— Това има ли някакво значение в момент като този?

— Една вещица трябва да има шапка, иначе кой ще я познае? — отвърна Баба. Тя сграбчи нещо тъмно и прогизнало от вода, което мина покрай нея, изкиска се победоносно, изля водата и нахлупи шапката върху главата си. Тя беше поизгубила твърдостта си и клепна нещастно над едното й око.

— Така — каза тя с такъв тон, който подсказваше на цялата вселена, че ще е по-добре да внимава.

Последва още една ослепителна светкавица, което показва, че даже и боговете на времето притежават добре развито чувство за сценичност.

— Много ти отива — каза Катенгъл.

— Извинете ме — обади се Триатъл, — но тя не е ли в…

— Това е без значение — каза Катенгъл, докато поемаше ръката на Баба и я поведе нагоре по стълбите. Той размаха жезъла.

— Но срещу традицията е да се допускат ж…

Той спря и се опули, когато Баба се пресегна и докосна влажната стена до вратата. Катенгъл го потупа по гърдите.

— Покажи ми къде е написано — каза Катенгъл.

— Те са в Библиотеката — прекъсна го Баба.

— Това беше единственото сухо място — обясни Триатъл — но…

— Тази сграда се бои от гръмотевици — каза Баба. — Ще й е от полза да я успокоят.

— Но традицията… — отчаяно повтори Триатъл.

Баба вече крачеше по коридора, а Катенгъл припкаше след нея. Той се обърна.

— Чу дамата — каза той.

Триатъл ги гледаше как се отдалечават със зинала уста. Когато стъпките им отмряха в далечината, той постоя мълчалив един миг и размисли върху живота и това, къде ли би могъл да се е объркал неговият.

Както и да е, нямаше да го обвинят в неподчинение.

Много внимателно, без да знае точно защо, той протегна ръка и потупа приятелски стената.

— Така, така — каза той.

Странно, но се почувства доста по-добре.