Еманципирана магия

И така, докато зимата се завъртя и започна дългото си, несигурно катерене към пролетта, Еск прекара дни наред с Баба Уедъруекс да изучава занаята на вещиците.

Той изглежда се състоеше главно от неща за запомняне.

Уроците бяха съвсем практически. Включваха почистване на кухненската маса и Основни Билки. Имаше още почистване на козите и Приложения на Гъбите. Имаше и пране и Призоваване на Малките Богове. Неизменно присъстваше и поддържането на големия меден казан в килера и Теорията и Практиката на Дестилирането. По времето, когато задухаха топлите ветрове от Ръба и снегът остана само на малки ивици киша по онази страна на дърветата, която гледаше по посока към Центъра, Еск знаеше вече как да приготвя цял куп мехлеми, няколко лечебни ракии, двайсетина специални билкови настойки и известен брой загадъчни церове, чиято употреба, по думите на Баба, тя може би щяла да научи, когато му дойде времето.

Това, което въобще не беше правила, беше магия.

— Всяко нещо с времето си — неопределено повтаряше Баба.

— Но нали съм вещица!

— Още не си. Назови ми три билки, които лекуват червата.

Еск прибра ръце зад гърба си, затвори очи и започна:

— Цъфналите връхчета на По-голямата Пеахана, сърцевината на корена на Панталоните на Стареца, стъблата на Кървавоводната Лилия, семенните кутийки на…

— Добре. Къде могат да се намерят водните краставички?

— Торфени блата и застояли мочурища, от месеците…

— Добре. Напредваш.

— Но това не е магия!

Баба седна до кухненската маса.

— Повечето магия не е — каза тя. — Тя е просто това да познаваш точните билки, да се научиш да наблюдаваш времето и да откриеш нрава на животните. И на хората, разбира се.

— Това ли е всичко! — ужасено извика Еск.

— Всичко? Това е доста голямо всичко — отвърна Баба. — Но не, това не е всичко. Има и други неща.

— Можеш ли да ме научиш?

— Всяко нещо по реда си. Няма нужда да се перчиш още.

— Да се перча ли? Пред кого?

Очите на Баба се стрелнаха към сенките по ъглите на стаята.

— Не те интересува.

После дори и последните останали следи от снега се стопиха и пролетните вихрове завилняха из планината. Въздухът в гората замириса на плесен и терпентин. Няколко ранни цветя се осмелиха да излязат срещу нощния мраз и пчелите полетяха.

— Пчелите — каза Баба Уедъруекс — това вече е истинска магия.

Тя внимателно повдигна капака на първия кошер.

— Пчелите ти — продължи тя — това са ти медовината, восъка, пчелния клей, меда. Чудесно нещо е това пчелата ти. Освен това, управлява я пчела-майка — добави тя с нотка на одобрение в гласа.

— Не те ли жилят? — попита Еск и се отдръпна малко назад. Пчелите извираха от восъчната пита и преливаха през грубите дървени стени на кошера.

— Почти никога — отвърна Баба. — Нали искаше магия. Гледай.

Тя пъхна ръка във врящата маса от насекоми и започна да издава пронизителен, леко писклив звук дълбоко от гърлото си. В общата маса настъпи раздвижване и една голяма пчела, по-дълга и по-дебела от останалите, изпълзя върху ръката й. Няколко пчели-работнички я последваха, като я побутваха и общо взето й помагаха.

— Как го направи? — попита Еск.

— А — отвърна Баба, — би ли искала да разбереш?

— Да. Искам. Затова те попитах, Бабо — строго отвърна Еск.

— Мислиш ли, че използвах магия?

Еск погледна към пчелата-майка. После вдигна очи към вещицата.

— Не — отговори тя. — Мисля, че ти просто знаеш много за пчелите.

Баба се засмя.

— Съвършено правилно. Но това, разбира се, е един вид магия.

— Какво, само да знаеш нещо?

— Да знаеш нещо, което другите не знаят — уточни Баба. Тя внимателно пусна царицата обратно при поданиците й и затвори капака на кошера.

— Струва ми се, че е време да научиш някои тайни — добави тя.

Най-сетне, помисли си Еск.

— Но най-напред трябва да отдадем, почит на Кошера — каза Баба. Тя успя да произнесе главно „К“.

Без да мисли, Еск направи реверанс.

Ръката на вещицата натисна главата й надолу.

— Поклони се, ти казах — рече тя, без злоба. — Вещиците се покланят. — Тя й показа.

— Но защо? — оплака се Еск.

— Защото вещиците трябва да са различни, а това е част от тайната — отвърна Баба.

Те седнаха на една избеляла пейка пред стената на къщата, която сочеше посока към Ръба. Пред тях Билките бяха вече педя високи — зловеща колекция от бледозелени листа.

— Така — каза Баба, докато се наместваше. — Нали знаеш шапката на куката до вратата? Иди и я донеси.

Еск послушно влезе вътре и откачи Бабината шапка. Беше висока, със заострен връх и, разбира се, черна.

Баба я завъртя в ръцете си и я погледна внимателно.

— Вътре в тази шапка — тържествено каза тя — е една от тайните на нашия занаят. Ако не можеш да ми кажеш каква е тя, по-добре да спра да те уча, защото научиш ли веднъж тайната на шапката, връщане назад няма. Кажи ми какво знаеш за шапката.

— Мога ли да я подържа?

— Заповядай.

Еск надникна в нея. Вътре имаше малко тел, за да я придържа във форма, и няколко игли за шапка. Това беше всичко.

Около шапката нямаше абсолютно нищо изключително, освен че никой друг в селото нямаше такава. Но това не я правеше вълшебна. Еск прехапа устни; мислено се видя как безславно я отпращат вкъщи.

На пипане не беше странна и нямаше скрити джобове. Беше само типична шапка на вещица. Баба винаги я носеше, когато ходеше в селото, но в гората носеше само кожена качулка.

Тя се опита да си припомни откъслечните уроци, които Баба стиснато й бе преподавала. Не е това, което ти знаеш, а това, което другите хора не знаят. Магията може да е нещо правилно на погрешно място, или нещо погрешно на точното място. Може да е…

Баба винаги я носеше в селото. Както и голямото черно наметало, което със сигурност не беше вълшебно, тъй като по-голямата част от зимата служеше за одеяло на козите и напролет Баба го изпираше.

Еск започна да напипва формата на отговора и той не й хареса особено. Беше като повечето от Бабините отговори. Само игра на думи. Тя просто казваше неща, които винаги си знаел, но по различен начин, така че да прозвучат важно.

— Мисля, че знам — най-сетне каза тя.

— Казвай тогава.

— Тя е нещо като в две части.

— Е?

— Тя е вълшебна шапка, защото ти я носиш. Но ти си вещица, защото носиш шапката. Хм.

— Така че… — подскача й Баба.

— Така че, хората виждат, че идваш с шапка и наметало и знаят, че си вещица и затова магията ти действа? — каза Еск.

— Точно така — каза Баба. — Нарича се Главология. — Тя опипа сребърната си коса, прибрана в здрав кок, който би могъл да разбие скала.

— Но тя не е истинска! — запротестира Еск. — Това не е магия, това е… това е…

— Слушай — каза Баба. — Ако дадеш на някого бутилка червен сироп срещу газове, той може да помогне, да, възможно е, но ако искаш да подейства със сигурност, остави съзнанието на човека да го НАКАРА да му помогне. Кажи му там, че е сноп лунни лъчи, затворени в бутилка вълшебно вино или нещо такова. Побай малко над него. Същото е и с клетвите.

— Клетвите? — немощно попита Еск.

— Ами да, клетвите, моето момиче, и недей да се шокираш толкова! И ти ще кълнеш, когато ти се наложи. Когато си сама и няма кой да ти помогне, и… — Тя се поколеба и, изпитвайки неудобство от питащия поглед на Еск, завърши неубедително: — … и когато хората не проявяват уважение. Кажи я високо, кажи я сложно, направи я дълга и ако трябва даже си я измисли, но тя ще подейства безотказно. На следващия ден, когато си ударят палеца, когато паднат от стълбата или им умре кучето, ще си спомнят за теб. И следващия път ще се държат по-добре.

— Но това продължава да не ми прилича на магия — каза Еск, докато тъпчеше праха с крака.

— Веднъж спасих живота на един човек — каза Баба. — Специално лекарство, два пъти на ден. Преварена вода с малко сок от ягоди. Казах му, че съм го купила от джуджетата. Това е най-голямата част от лечението, наистина. Повечето хора ще преболедуват повечето неща, стига да си го наложат, трябва само да ги примамиш.

Тя потупа ръката на Еск колкото можа по-нежно.

— Малко си млада за това — каза тя, — но като поостарееш ще видиш, че повечето хора не виждат по-далече от носа си. И ти също — дидактично добави тя.

— Не разбирам.

— Много бих се учудила, ако беше разбрала — строго каза Баба, — но можеш да ми кажеш пет билки, подходящи за суха кашлица.

Пролетта се разбърза. Баба започна да извежда Еск на дълги разходки, които траеха по цял ден, до скрити езера или високо, горе до планинския сипей, да събират редки треви. На Еск това й харесваше — високо на хълмовете, където слънцето грееше силно, но въпреки това въздухът беше ледено студен. Тревите растяха нагъсто и скриваха земята. От някои от най-високите върхове тя можеше да види целия път до Океана на Ръба, който опасваше краищата на света; в другата посока Планините Рамтоп се губеха в далечината, обвити във вечна зима. Те стигаха чак до центъра на света, където, както всички знаеха, в една висока десет мили планина от скали и сняг, живееха Боговете.

— С Боговете няма проблеми — каза Баба, докато си ядяха обяда и гледаха пейзажа. — Ти не ги тормозиш и те не те тормозят.

— Познаваш ли много богове?

— Виждала съм няколко пъти боговете на гръмотевиците — отвърна Баба — и Хоки, разбира се.

— Хоки?

Баба дъвчеше сандвич без кора.

— О, той е бог на природата — каза тя. — Понякога се появява като дъбово дърво, или като получовек — полукоза, но аз го виждам главно в качеството му на отвратителен досадник. Можеш да го намериш само вдън горите, естествено. Свири на флейта. Много лошо, ако трябва да бъдем точни.

Еск лежеше по корем и гледаше земите долу под нея, докато няколко безразсъдни и работещи за своя сметка земни пчели обикаляха туфите мащерка. Слънцето топлеше гърба й, но тук горе, по онази страна на скалите, която гледаше към Центъра, все още стояха преспи сняг.

— Разкажи ми за земите там, долу — лениво каза тя.

Баба се взря неодобрително в пейзажа от десет хиляди мили.

— Просто други места — каза тя. — Съвсем като тукашните, само че по-различни.

— Има ли градове и разни работи?

— Сигурно.

— Никога ли не си ходила да разгледаш?

Баба се отпусна назад, като внимателно надипли полите си, така че откри няколко сантиметра от достопочтения си бархет на слънцето и остави топлината да погали старите й кости.

— Не — отговори тя. — Тук си имам достатъчно грижи, че да ходя да си търся и други по чуждите земи.

— Веднъж сънувах един град — каза Еск. — В него живееха стотици хора, и имаше едно такова здание с големи врати, и това бяха вълшебни врати…

Иззад гърба й долетя звук като от разкъсване на плат. Баба беше заспала.

— Бабо!

— Уфхм?

Еск помисли един миг.

— Хубаво ли ти е? — хитро попита тя.

— Хмф.

— Беше казала, че ще ми покажеш малко истинска магия, като му дойде времето — каза Еск, — е, сега дойде такова време.

— Хмф.

Баба Уедъруекс отвори очи и погледна право към небето; тук, горе, то беше по-тъмно, повече лилаво, отколкото синьо. Помисли си: защо пък не? Тя схваща бързо. Знае повече за билките, отколкото аз знам. На нейната възраст старата Гемър Тюмулт ме караше да Заемам, Премествам и да Изпращам по цял ден. Може би съм твърде предпазлива.

— Съвсем мъничко? — помоли се Еск.

Баба премисли наум. Не можа да измисли повече извинения. Сигурно ще съжалявам за това, — каза си тя — като прояви забележителна прозорливост.

— Добре — кратко каза тя.

— Истинска магия? — възкликна Еск. — Край на билките и главологията?

— Да, истинска магия, както ти я наричаш.

— Заклинание?

— Не. Заемане.

Лицето на Еск беше цялото в очакване. На Баба й се стори, че тя стана по-жива отвсякога.

Вещицата се загледа в долините, простиращи се долу пред тях, докато не откри това, което търсеше. Един сив орел кръжеше лениво над далечно, замъглено в синьо петно гора. В момента съзнанието му беше спокойно. Щеше да свърши чудесна работа.

Тя го Повика нежно и той закръжи към тях.

— Първото нещо, което трябва да запомниш за Заемането е, че трябва да се отпуснеш и да си на някое безопасно място — каза тя, докато заглаждаше тревата зад себе си. — Най-добре в леглото.

— Но какво е Заемането?

— Легни и хвани ръката ми. Виждаш ли орела там горе?

Еск се взря в тъмното, горещо небе.

Имаше… Останаха две безжизнени тела долу в тревата, когато тя се понесе с вятъра…

Чувстваше шибането и пронизването на въздуха през перата си.

Тъй като орелът не ловуваше, а само се наслаждаваше на усещането от слънцето по крилете си, земята под него беше просто една маловажна форма. Но въздухът, въздухът беше сложно, променящо се, триизмерно нещо, сложен модел от спирали и дъги, който се простираше далеч в пространството, зигзаговидна линия от потоци, построена около термични стълбове. Тя…

… усети лек натиск, който я възпираше.

— Следващото нещо, което трябва да запомниш — каза гласът на Баба, съвсем наблизо, — е да не притесняваш собственика. Ако му покажеш, че си там, той или ще се опълчи срещу теб, или ще се паникьоса, а ти и в двата случая няма да имаш никакъв шанс. Той цял живот е бил орел, а ти — не.

Еск не каза нищо.

— Не те е страх, нали? — попита Баба. — Страхът може да те завладее първия път и…

— Не ме е страх — отвърна Еск и попита: — Как мога до го подчиня?

— Не можеш. Още не. Пък и да подчиниш абсолютно диво животно не се научава лесно. Ти трябва… някакси да му подскажеш, че то би могло да поиска да прави разни неща. С питомно животно, разбира се, е съвсем различно. Но не можеш да накараш нито едно създание да направи нещо, което абсолютно противоречи на природата му. А сега се опитай да намериш съзнанието на орела.

Еск усещаше Баба като разлат сребърен облак в задната част на собственото си съзнание. След кратко търсене тя откри орела. За малко не го пропусна. Съзнанието му беше малко, остро и лилаво, като връх на стрела. То беше съсредоточено изцяло върху летенето и не я забеляза.

— Добре — одобрително каза Баба. — Няма да ходим надалече. Ако искаш да го накараш да завие, трябва…

— Да, да — отвърна Еск. Тя сви пръсти, където и да бяха те, и птицата се наклони във въздуха и зави.

— Много добре — каза Баба, слисана. — Как го направи?

— Не… не знам. Стори ми се съвсем ясно.

— Хмх. — Баба внимателно опита мъничкото съзнание на орела. Той все още не подозираше нищо за пътниците си. Тя се впечатли искрено — нещо, което й се случваше много рядко.

Те се носеха над планината, докато Еск развълнувано изследваше усещанията на орела. Бабиният глас мърмореше монотонно през съзнанието й и даваше инструкции, напътствия и предупреждения. Тя слушаше с половин ухо. Звучеше й твърде сложно. Защо да не може да овладее съзнанието на орела? Това няма да го нарани.

Виждаше как може да го направи, искаше се само малко ловкост, като да щракнеш с пръсти — нещо, което всъщност тя никога не бе успяла да направи, — и тогава щеше да изпита истинското летене, а не „от втора ръка“.

Тогава би могла…

— Недей — спокойно рече Баба. — Нищо добро няма да излезе от това.

— Какво?

— Да не мислиш, че ти си първата, момичето ми? Да не мислиш, че ние всичките не сме си мислили колко хубаво би било да вземем нечие тяло и да подгоним вятъра, или да подишаме във водата? И да не би наистина да мислиш, че ще е толкова лесно?

Еск я погледна сърдито.

— Няма защо да ме гледаш така — каза Баба. — Един ден ще ми бъдеш благодарна. Не почваш ли да си играеш, преди да знаеш какво искаш, а? Преди да се захванеш с номерата, трябва да се научиш какво да правиш, ако нещо се обърка. Не се опитвай да ходиш, преди да можеш да бягаш.

— Аз усещам как да го направя, Бабо.

— Може и така да е. По-трудно е отколкото изглежда, това, Заемането, макар че, признавам, удава ти се. Достатъчно за днес, закарай ни над нас и ще ти покажа как да се Върнеш.

Орелът раздвижи въздуха над двете проснати на земята тела и Еск видя с очите на съзнанието си, че за тях се отварят два канала. Фигурата на Бабиното съзнание изчезна.

Сега…

Баба беше сбъркала. Съзнанието на орела не оказа никаква съпротива, а и не му остана време да се паникьоса. Еск го обгърна здраво в собственото си съзнание. То се погърчи един миг и после се разтвори в нея.

Баба отвори очи тъкмо навреме, за да види как птицата нададе сипкав победоносен вик, изви се ниско над обраслия с трева сипей и се плъзна надолу по планинския склон. За момент тя представляваше чезнеща точка, след което се изгуби, като остави само още един ехтящ писък след себе си.

Вещицата погледна надолу към безжизненото тяло на Еск. Момичето не беше тежко, но до вкъщи беше далече, а и следобедът клонеше към края си.

— По дяволите — каза тя, без особено чувство. Изправи се, поизтупа се и, като изпъшка от усилието, метна неподвижното детско телце на рамо.

Високо над планината, в кристалния въздух на залеза орелът-Еск набра още височина, опиянен от неподправената жизненост на полета.

По обратния път Баба срещна гладна мечка. Болеше я гърба, пък и не беше в настроение да й ръмжат. Тя измърмори няколко думи под носа си и мечката, за свое съвсем кратко учудване, се отправи към едно дърво, заби се тежко в него и изгуби съзнание за няколко часа.

Когато стигна до вкъщи, Баба сложи тялото на Еск в леглото и стъкна огъня. Вкара козите и ги издои, после довърши работата си за вечерта.

Провери дали всички прозорци са отворени и, когато започна да се стъмва, запали фенер и го сложи на рамката на прозореца.

По правило Баба Уедъруекс не спеше повече от няколко часа нощем и се събуди в полунощ. Стаята не се беше променила, макар че фенерът си беше създал своя собствена малка слънчева система от много глупави нощни пеперуди.

Когато призори се събуди отново, свещта отдавна беше изгоряла, а Еск продължаваше да спи лекия, непробуден сън на Заемателя.

И когато изведе козите на ливадката им, тя се вгледа напрегнато в небето.

Дойде пладне и постепенно светлината се изцеди от още един ден. Тя безцелно измерваше с крачки пода на кухнята. От време на време изпадаше в яростни пристъпи на къщовност; невероятно стари налепи бяха безцеремонно изчегъртани от пукнатините в плочките, а задната стена на камината беше изтъркана от зимните сажди и намазана с боя до дупка. Едно гнездо мишки зад кухненския бюфет учтиво, но твърдо бяха изхвърлени в навеса за козите.

Мръкна се.

Светлината на Свят Диск беше стара, бавна и тежка. От прага на къщата си Баба наблюдаваше как тя се изцежда от планините и тече в златни реки през гората. Тук-там завиряваше вдлъбнатините, докато не избледнееше и не изчезнеше.

Вещицата барабанеше нервно с пръсти по рамката на вратата и си тананикаше тихо горчива, къса мелодийка.

Зазори се, а къщата беше празна с изключение на тялото на Еск — тихо и неподвижно върху леглото.

Но докато златната светлина течеше бавно през Диска, също както първия свеж прилив по калните мочурища, орелът кръжеше все по-високо в купола на небето и пореше въздуха с бавен и мощен замах.

Целият свят се простираше под Еск — всички континенти, всички острови, всички реки и особено — огромният пръстен на Океана на Ръба.

Тук, горе, нямаше нищо друго, нито дори звук.

Еск ликуваше от усещането и насилваше уморените си мускули да се напрегнат повече. Но нещо не беше наред. Мислите й сякаш се разбягваха, вън от контрола й, и изчезваха. Болка, опиянение и изтощение се вливаха в съзнанието й, но сякаш едновременно с това други неща се изливаха. Спомените се стопяваха с вятъра. В мига, в който успееше да се закачи за някоя мисъл, тя се изпаряваше, безследно.

Губеше части от себе си, но не можеше да си спомни какво губи. Паникьоса се, заравяйки се обратно в нещата, в които беше сигурна…

Аз съм Еск и откраднах тялото на един орел и усещането на вятъра в крилата, глада, търсенето на безнебие долу…

Опита отново. Аз съм Еск и търся пътеката на вятъра, болката в мускулите, режещият въздух, студът му…

Аз съм Еск, високо над въздушно — влажното — мокро — бяло, над всичко, небето е тънко…

Аз съм, аз съм.

Баба беше в градината, сред кошерите, а ранният утринен вятър развяваше полите й. Тя вървеше от кошер на кошер и потропваше по капаците им. После тя застана с протегнати напред ръце сред гъсталака от пореч и маточина, които беше насадила около тях и изпя нещо толкова високо, че никой нормален човек не би могъл да го чуе.

Но от кошерите се надигна бучене, а след това въздухът внезапно се изпълни от тежките фигури на търтеите с огромни очи и дълбоки гласове. Те закръжиха над главата й, като прибавиха собственото си басово жужене към монотонното й пеене.

После изчезнаха и се зареяха в увеличаващата се светлина над сечището, и се понесоха над дърветата.

Добре известно е — поне на вещиците е добре известно, — че всички пчелни колонии са, така да се каже, само една част от създанието, наречено Рояк, по същия начин, както отделната пчела представлява градивната клетка на съзнанието на кошера. Баба не си бъркаше много често мислите с пчелите, отчасти защото съзнанието на насекомите беше странно, непознато нещо, което имаше вкус на тенеке, но най-вече, понеже подозираше, че Роякът е доста по-интелигентен от нея самата.

Тя знаеше, че търтеите скоро ще стигнат до дивите пчелни колонии в гъстата гора и че за броени часове всяко кътче от планинските ливади ще бъде подложено на най-строга проверка. Единственото, което й оставаше, беше да чака.

По пладне търтеите се завърнаха и Баба прочете в острите, кисели мисли на съзнанието на кошера, че от Еск няма и следа.

Тя се прибра в хладината на къщата, седна в стола-люлка и се втренчи във вратата.

Знаеше какво следва. Мразеше самата мисъл за него. Но донесе една къса стълба, покачи се със скърцане на покрива и извади жезъла от скритото му място в сламата.

Беше ледено студен. От него се вдигаше пара.

— Над линията на вечния сняг тогава — каза Баба.

Тя слезе долу и забучи жезъла в една цветна леха. Изгледа го кръвнишки. Обзе я гадното усещане, че той й отвръща със същия поглед.

— Не си мисли, че си победил, защото не си — отяде му се тя.

— Просто нямам време да се мотая. Ти трябва да знаеш къде е тя. Заповядвам ти да ме заведеш при нея!

Жезълът реагира като дърво.

— С… — Баба спря — заклинанията й бяха малко поостарели, — с огън и камък, заповядвам ти!

Действие, движение, оживление — всички тези думи биха били абсолютно неточни описания на отговора на жезъла.

Баба се почеса по брадичката. Припомни си малкия урок, който получават всички деца: коя е вълшебната думичка?

— Моля? — предположи тя.

Жезълът трепна, измъкна се малко над земята и се завъртя във въздуха така, че увисна подканящо на височината на кръста.

Баба беше чула, че метлите са пак много на мода сред по-младите вещици, но самата тя не си падаше по това. По никой начин тялото не би могло да изглежда благоприлично, докато се носи из въздуха, яхнало домакински уред. Освен това, определено изглеждаше ветровито.

Но сега не му беше времето да мисли за благоприличието. Като се спря само, за да си откачи шапката от куката зад вратата, тя се покатери на жезъла и кацна върху него възможно най-добре, странично, разбира се, и здраво стиснала поли между коленете си.

— Така — каза тя. — А сега каа-аааак…

Животните из гората се разбягваха и разпръсваха, когато сянката й минаваше над главите им с викове и клетви. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели от стискане, тя размахваше диво кльощавите си крака и в същото време, високо над върховете на дърветата, учеше важни уроци за центровете на гравитацията и въздушните течения. Жезълът летеше стремително напред, без да обръща внимание на писъците й.

По времето, когато той излезе над високопланинските ливади, Баба криво-ляво се беше спогодила с него, което ще рече, че просто можеше да се държи с ръце и колене, в случай, че не възразява да е обърната надолу с главата. Поне шапката й беше от някаква полза, тъй като имаше аеродинамична форма.

Жезълът се гмурна между черните скали и покрай високите голи долини, където — както се говореше, — някога, по времето на Ледените Гиганти бяха текли реки от лед. Въздухът изтъня и започна да реже в гърлото.

Пътуването им свърши внезапно над една снежна пряспа. Баба се катурна и остана да лежи задъхана в снега, докато се опитваше да си спомни защо се подлага на всичко това.

Под надвиснала скала на няколко стъпки оттам лежеше топка пера. Щом Баба се приближи, рязко се вдигна една глава и орелът я прониза със свирепи, изплашени очи. Опита се да полети, и рухна. Когато тя посегна да го докосне, той откъсна триъгълно парче плът от ръката й.

— Ясно — тихо рече Баба, без да се обръща конкретно към никого. Огледа се и откри един объл камък с горе-долу необходимите размери. За няколко секунди тя изчезна зад него, от благоприличие, и после се появи отново с фуста в ръка. Птицата се мяташе насам-натам, съсипвайки плода на няколкоседмично добросъвестно бродиране на „дребен бод“, но тя успя да я омотае и да я хване така, че да избегне спорадичните й атаки.

Баба се обърна към жезъла, който сега стоеше забучен в снежната пряспа.

— На връщане ще ходя пеш — хладно му каза тя.

Оказа се, че се намират върху издаден хребет, който надвисваше над остри черни скали на височина от около няколкостотин стъпки.

— Добре, тогава — съгласи се тя, — но ще летиш бавно, разбра ли? И няма да се издигаш нависоко.

Всъщност, защото вече имаше малко повече опит и, може би, защото и жезълът внимаваше повече, обратното пътуване мина почти спокойно. Баба почти се убеди, че стига да й дадат време, би могла да се научи просто да не харесва летенето, вместо да й се повдига от него. Това, което не достигаше, беше някакъв начин, който да те възпира да гледаш надолу към земята.

Орелът се просна върху парцаливото чердже пред празното огнище. Беше пийнал малко вода, над която Баба беше измънкала няколко от заклинанията, които обикновено казваше, за да впечатли пациентите си, но човек никога не знае, може пък и да имаха някаква сила; беше погълнал и няколко къса сурово месо.

Това, което не беше направил, бе да прояви поне малък признак на интелигентност.

Тя започна да се чуди дали е хванала птицата, която трябваше. Рискува да бъде ухапана още веднъж и се вгледа силно в злите му, оранжеви очи, и се опита да убеди самата себе си, че някъде, в дълбините им, почти невъзможно да се види, блещука странно пламъче.

Тя опипа вътре из главата на орела. Неговото съзнание си беше още там, както трябваше да се очаква, ярко и остро, но имаше и нещо друго. Съзнанието, разбира се, е безцветно, но, все пак, нишките на орловото съзнание изглеждаха лилави. Около тях и преплетени в тях имаше и ефирни сребърни нишки.

Еск беше научила твърде късно, че съзнанието оформя тялото, че Заемането е едно нещо, но мечтата напълно да се приеме чуждо тяло е неизбежно осъдена на наказание.

Баба седна и се залюля. Беше в безизходица, знаеше това. Да се Разплетат оплетените едно в друго съзнания не беше по силите й, не беше по силите на никой в Планините Рамтоп, нито даже на…

Нямаше никакъв шум, но може би настъпи промяна в структурата на въздуха. Вещицата вдигна очи към жезъла, когото беше изтърпяла да се върне в къщата.

— Не — отсече тя.

После си помисли: кой има полза от това, което казах? Аз? Там има сила, но не е моя вид сила.

Но друг вид тук няма. А даже и сега може би съм закъсняла.

Може никога да не съм била навреме.

Тя посегна пак в главата на орела, за да успокои страховете му и да разсее паниката му. Той й позволи да го вземе и застана несигурно на китката й, а ноктите му се впиха здраво до кръв.

Баба взе жезъла и се отправи към горния етаж, където Еск лежеше на тясното легло в ниската спалня със стария й набразден таван.

Тя накара птицата да кацне на рамката на леглото и насочи вниманието си към жезъла. Още веднъж резбата върху него се измести под погледа й и отказа да покаже същинската си форма.

На Баба не й беше чуждо използването на силата, но тя знаеше, че залага само на лек натиск, за да раздвижи едва-едва вълната на нещата. Тя не би го казала така, разбира се, — тя би казала, че винаги има ръчка, стига да знаеш къде да я потърсиш. Силата в жезъла беше груба, жестока, суровата есенция на магията, извлечена от силите, които управляваха самата вселена.

Щеше да има цена. А Баба разбираше достатъчно от магьосничество, за да е сигурна, че ще бъде висока. Но ако се притесняваш за цената, какво търсиш в магазина?

Прочисти си гърлото и се зачуди какво по дяволите трябва да направи сега. Може би ако…

Силата я удари като тухла. Усети как я хваща и я повдига, така че, беше много учудена, когато погледна надолу и видя, че краката й още стоят здраво на пода. Опита се да направи крачка напред и въздухът около нея запращя от магическо разреждане. Тя протегна ръка да се облегне на стената и старата дървена греда под пръстите й се размърда и по нея покараха листа. Магически циклон се развихри из стаята, като вдигаше праха и за кратко му придаваше някои много обезпокоителни форми; каната и легена на умивалника, с изключително подходящия мотив на розички, се пръснаха на парчета. Под леглото третият член на традиционното порцеланово трио се превърна в нещо ужасно и изпълзя нанякъде.

Вещицата отвори уста да прокълне, но после размисли, щом думите й избуяха в обрамчени с дъги облаци.

Тя погледна надолу към Еск и към орела, които изглежда бяха далеч от всичко това, и се опита да се съсредоточи. Вмъкна се в главата му и още веднъж различи нишките на съзнанието — сребърните жички бяха прилепнали така плътно до лилавите, че бяха придобили същата форма. Но сега успя да види и къде свършваха нишките и къде едно добре премерено дръпване или бутане щеше да започне да ги разплита. Беше толкова очевидно, че тя се чу да се смее, а смехът се изви в сенки от оранжево и червено, и изчезна в тавана.

Времето минаваше. Даже и със силата, пулсираща в главата й, задачата беше болезнено трудна, като да вденеш игла на лунна светлина, но най-сетне тя успя да събере цяла шепа сребро. В бавния, тежък свят, в който й се стори сега че е, тя взе чилето и бавно го хвърли към Еск. То се превърна в облак, завъртя се като въртоп и изчезна.

Усещаше присъствието на пронизителен, чуруликащ шум и сенки в крайчеца на полезрението си. Е, рано или късно това се случваше на всички. Те бяха дошли, привлечени, както винаги, от разреждането на магията. Трябваше просто да се научиш да не им обръщаш внимание.