Еманципирана магия

Джендър, водачът на кервана, беше притеснен човек.

Вече три сутрини, откакто бяха напуснали Земфис, движеха се с добра скорост и сега се катереха към скалистия планински проход, известен като Върховете на Шила (те бяха осем; Джендър често се чудеше коя ли е била Шила и дали би я харесал).

През нощта ги беше издебнала шайка гноли. Отвратителните създания, разновидност на каменните зли духове, бяха прерязали гърлото на един от стражите и сигурно са били решили да изколят целия лагер. Само че…

Само че никой не знаеше какво точно е станало след това. Събудиха ги писъците, а докато хората раздухаха огньовете и Триатъл, магьосникът, стигна да разстеле синьо сияние над бивака, оцелелите гноли вече бяха само далечни, тънки сенки, които бягаха така, сякаш ги преследваха всичките легиони на Ала.

Ако се съди по това, което се беше случило със събратята им, имаха право. Части от гноли висяха от съседните скали, което им придаваше някакъв весел и шеговит вид. Джендър не изпитваше особено съжаление за това — гнолите обичаха да залавят пътници и да упражняват гостоприемство от вида „нажежен-до-червено-нож-и-суровица“ върху тях, — но го притесняваше това, че е на едно и също място с Нещо, което минаваше през десетина жилави и здраво въоръжени гноли като лъжица през рохко сварено яйце, но без да оставя следи.

Всъщност земята беше опустошена.

Нощта се беше оказала много дълга, а сутринта не донесе нищо по-добро. Единственият малко по-буден човек беше Еск, която беше проспала цялото премеждие под една от каруците и се беше оплакала само, че е сънувала странни сънища.

Все пак, беше облекчение да се махнат от зловещата гледка. Джендър реши, че вътрешностите на гнолите въобще не изглеждат по-добре от външността им. Мразеше даже и червата им.

Еск седеше в каруцата на Триатъл и си говореше със Саймън, който я управляваше неумело, докато магьосникът си наваксваше съня зад тях.

Саймън правеше всичко неумело. Това наистина му се удаваше. Той беше един от онези високи младежи, които очевидно са направени само от кожа, кокали и кости. Измъчваше те да го гледаш как върви, като във всеки миг очакваш да се разпадне, а когато говореше, спазмата на агонията върху лицето му, ако забележеше някое М или С да се мержелее пред него в изречението, инстинктивно караше хората да го произнесат вместо него. Струваше си да го правят, заради благодарният поглед, който се изписваше върху нашареното му от акне лице, също като слънчев изгрев на луната.

В този момент очите му сълзяха от сенна хрема.

— Когато беше малък, искаше ли да станеш магьосник?

Саймън поклати глава.

— Аз иссках ссс…

— … само…

— … дда открия как нещата ссс…

— … стават?

— Да. После някой от село казал в Университета и изпратили Ммастро Т-триатъл да мме доведе. Аз ще сстана ммм…

— … магьосник…

— … един ден. Мастро Триатъл казва, че имам изключителен усет за т-теорията. — Мокрите очи на Саймън се замъглиха и по изтерзаното му лице се изписа почти блажено изражение.

— Той к-казва, че в библиотеката на Невидимия Университет имма хиляди к-книги — произнесе той с гласа на влюбен човек. — Повече к-книги, отколкото човек м-може да прочете през целия си живот.

— Не съм много сигурна, че обичам книги — свойски каза Еск. — Как може хартията да знае нещо? Моята баба казва, че книгите са хубави, само ако хартията е тънка.

— Не, това не е вярно — нетърпеливо каза Саймън. — Книгите са пълни ссс ддд… — той преглътна с мъка и я погледна с жален поглед.

— … думи? — каза Еск, след като помисли малко.

— … да, и те ммогат да променят нещата. Т-това е, кокок, това кокое… кко-кко…

— … което…

— … трябва д-да открия. Знам, че е т-там, някъде във всичките онези с-стари книги. Те ккк…

— … казват…

— … че нямало нови м-магии, но аз знам, че е там някъде, с-с-скрито, дддддуду…

— … думите…

— … да, които никой мамама…

— … Магьосник? — попита Еск, сбърчила лице от усилието да се съсредоточи.

— Да, никога не е открил. — Очите му се затвориха, а той се усмихна блажено и добави: — ДуМите, които ще проМенят Света.

— Какво?

— Ъ? — попита Саймън, който отвори очи тъкмо навреме, за да не се отклони вола от пътя.

— Ти произнесе всичките тези М-та и С-та!

— Наистина ли?

— Чух те! Опитай пак.

Саймън си пое дълбоко дъх.

— Ддуддудду… кукуку… — каза той. — Дудуду… — продължи.

— Няма смисъл, мина — каза той. — Случва се понякога, когато не мисля за това. Мастро Триатъл казва, че съм алергичен към нещо.

— Алергичен към М-тата и С-тата?

— Не, глуглуглу…

— … глупачке… — великодушно му помогна Еск.

— … иммма ненене…

— … нещо…

— … във въздуха, м-мможе би цветен прашец, или рас-сстителен прах. Мастро Триатъл се опита да открие причината, но изглежда никоя м-ммагия не м-може да помогне.

Движеха се през тесен проход от оранжеви скали. Саймън ги погледна неутешимо.

— Баба ме научи на няколко цяра за сенна хрема — каза Еск. — Можем да ги опитаме.

Саймън поклати глава. Тя изглеждаше така, като че ли, аха, и ще се пречупи.

— Всичко опитах — рече той. — Чудесен ммамама… вълшебник ще сстана, ъ-хъ, не мммо… не казвам даже една ддудду… име.

— И аз виждам, че това ще е проблем — каза Еск. Тя погледа известно време пейзажа, докато композираше влака на мисълта си.

— Възможно ли е, ъъъ, жена да стане магьосник? — най-после попита тя.

Саймън се опули срещу нея. Тя го погледна предизвикателно.

Гласните му струни се напрегнаха. Опитваше се да намери изречение, което да не започва с М или С. Най-накрая беше принуден да направи някои отстъпки.

— Интересна идея — каза той. Помисли още малко, след което започна да се смее, смя се, докато изражението на лицето й не го предупреди.

— Доста смешно, наистина — добави той, но смехът замря на лицето му и беше сменен от озадачения му поглед. — Всъщност, никога не съм м-мислил за това, по-рано.

— Е? Могат ли? — Човек би могъл да се избръсне с гласа й.

— Естествено, че не могат. Това се разбира от само себе си, дете. Саймън, заеми се с уроците си.

Триатъл отметна завесата, която водеше към задната част на каруцата и се настани върху дъсчената пейка.

Изразът на сладко объркване възобнови мястото си върху лицето на Саймън. Той погледна умолително Еск, докато Триатъл поемаше поводите от ръцете му, но тя не му обърна внимание.

— И защо не? Откъде се разбира?

Триатъл се обърна и я изгледа отвисоко. Всъщност, преди той не беше й обърнал кой знае какво внимание — тя беше просто още една фигура край лагерните огньове.

Той беше Заместник-Ректорът на Невидимия Университет и беше свикнал да вижда неясни, бързащи фигури, които вършеха необходима, но маловажна работа, като, например, да му сервират храната или да почистят жилището му. Той беше глупав, да, по особения начин, по който много умните хора могат да бъдат глупави, и сигурно притежаваше тактичност, колкото я има лавината, и беше егоцентричен, колкото торнадо, но никога и през ум не би му минало, че децата са толкова важни, че да бъдеш груб с тях.

От дългата му бяла коса, та чак до извитите му ботуши, той беше магьосник, та магьосник. Имаше подобаващите дълги, рунтави вежди, украсена с пайети роба и патриархална брада, която беше едва-едва загрозена от жълтите никотинови петна (магьосниците се обричат на безбрачие, но, въпреки това, обичат хубавата цигара).

— Всичко ще ти стане ясно, когато пораснеш — каза той. — Разбира се, идеята е забавна, да, много хубава игра на думи. Жена-магьосник! Все едно да измислиш мъж-вещица!

— Вещерите — каза Еск.

— Моля?

— Моята баба казва, че мъжете не могат да бъдат вещици — обясни му Еск. — Казва, че ако мъжете се опитат да бъдат вещици, ще станат магьосници.

— Тя трябва да е много мъдра жена — каза Триатъл.

— Тя казва, че жените трябва да си стоят при това, което могат да правят — продължи Еск.

— Много разумно.

— Тя казва, че ако жените бяха добри, колкото мъжете, те щяха да са далеч по-добри!

Триатъл се засмя.

— Тя е вещица — каза Еск и продължи наум: на ти, какво ще кажеш за това, господин тъй наречен мъдър магьоснико?

— Скъпа моя млада госпожице, трябва ли да бъда изненадан? Факт е, че аз наистина изпитвам най-дълбоко уважение към вещиците.

Еск се намръщи. Той не трябваше да казва това.

— Така ли?

— Да, наистина. Аз наистина вярвам, че занаятът на вещица е чудесна кариера, за жена. Много благородно призвание.

— Наистина ли? Искам да кажа, така ли е?

— О, да. Много е полезен в селските райони за, за хора, които… имат бебета и т.н. Все едно, вещиците не са магьосници, обаче. Чрез вещиците Природата допуска жените до вълшебните извори, но, трябва да запомниш, че техните занимания не са висша магия.

— Ясно. Не е висша магия — неприветливо каза Еск.

— О, не. Много е подходящо, за да помагаш на хората в живота им, разбира се, но…

— Предполагам, че жените не са достатъчно чувствителни за магьосници — каза Еск. — Предполагам, че това е така, наистина.

— Аз изпитвам само най-дълбоко уважение към жените — каза Триатъл, който не беше забелязал новопоявилия се остър тон в гласа на Еск. — Те са без конкуренция що се отнася до…

— До раждането на деца и т.н.?

— Това да — съгласи се великодушно магьосникът. — Но те понякога са много неспокойни. Твърде много се вълнуват. Висшата магия изисква изключителна яснота на мисълта, разбираш ли, а дарбите на жените не са в тази посока. Техните мозъци имат склонност прекалено да се разгорещяват. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че съществува една-единствена врата към магьосничеството и това е главният вход на Невидимия Университет, и че нито една жена не я е прекрачвала никога.

— Кажете ми — помоли Еск, — каква точно е ползата от висшата магия?

Триатъл й се усмихна.

— Висшата магия, дете мое — каза той, — може да ни даде всичко, което поискаме.

— О!

— Така че, изхвърли всичките тези приказки за магьосници вън от главата си, ясно ли е? — Триатъл я удостои с благосклонна усмивка. — Как се казваш, дете?

— Ескарина.

— И защо отиваш в Анкх, мила?

— Мислех си, че бих могла да си потърся късмета — промълви Еск, — но, може би, струва ми се, момичетата нямат късмет, че да го търсят. Сигурен ли сте, че магьосниците дават на хората това, което те искат?

— Разбира се. Висшата магия е точно за това.

— Ясно.

Керванът пътуваше съвсем малко по-бързо от нормален ход. Еск скочи на земята, издърпа жезъла от временното му скривалище сред торбите и ведрата отстрани на колата, и побягна назад през колоната от каруци и животни. През сълзи зърна Саймън, който надничаше назад от каруцата, с отворена книга в ръце. Той й се усмихна озадачено и понечи да каже нещо, но тя продължи да тича и кривна от пътя.

Ниски храсти прещип я одраскаха по краката, докато се изкатери на един глинест бряг, след което побягна необезпокоявана от никого по голото плато, обрамчено от оранжевите скали.

Спря чак когато съвсем се беше изгубила, но ядът й още гореше силно. И по-рано се беше разгневявала, но никога като сега; обикновено шевът й беше като червения пламък, който се получава в началото, когато се разпали огнището, целият от блясък и искри, но този път той беше различен — зад него сега беше духалото, а той се беше стеснил до мъничкия синьо-бял пламък, който разрязва желязото.

Тялото й изтръпна от него. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да се пръсне.

Защо ставаше така, че когато слушаше Баба да бръщолеви за вещиците, тя копнееше за пронизващата магия на магьосниците, а щом чуеше пискливия глас на Триатъл, изпитваше желание да се бори със зъби и нокти за вещиците? Тя ще е или и двете, или нито едното от тях. И колкото повече се опитваха да я спрат, толкова повече го искаше.

Ще бъде едновременно и вещица, и магьосник. Ще им покаже тя!

Еск седна под една стигаща до земята смрика в подножието на стръмна, отвесна скала, а съзнанието й кипеше от планове и гняв. Усещаше как пред нея се затръшват врати, преди още да е понечила да ги отвори. Триатъл беше прав; няма да я пуснат да влезе в Университета. За да бъдеш магьосник, не беше достатъчно само да имаш жезъл, необходимо беше и обучение, а нея никой нямаше да я научи.

Обедното слънце се отблъскваше от скалата, а въздухът наоколо замириса на пчели и джин. Тя лежеше по гръб, загледана в почти лилавия купол на небето през листата и, в крайна сметка, заспа.

Един страничен ефект от използването на магията е, че човек е склонен да сънува реалистични и тревожни сънища. За това си има причина, но самата мисъл за него е достатъчна да предизвика кошмари у магьосника.

Въпросът е в това, че съзнанието на магьосниците може да придава форма на мислите. Вещиците обикновено работят с това, което в действителност съществува в света, но един магьосник, особено ако той е достатъчно добър, може да облече в плът въображението си. Това не би създало никакъв проблем, ако не съществуваше фактът, че малкият кръг восъчна светлина, свободно наречен „вселената на времето и пространството“, се превръща в нещо далеч по-неприятно и непредсказуемо. Странни Неща кръжат и ръмжат зад паянтовата ограда на нормалността; а в дълбоките пукнатини на ръба на Времето се носят необичайни бухания и виене. Съществуват толкова ужасни неща, че даже тъмнината се страхува от тях.

Повечето хора не знаят това и добре, че е така, защото иначе светът не би могъл да функционира, ако всеки си стоеше в леглото, завит презглава, което сигурно щеше да се случи, ако хората знаеха какви ужасии лежат на разстояние дебелината на една сянка от тях.

Проблемът е в това, че хората, които се интересуват от магия и мистицизъм, прекарват много време да се мотаят по самия ръб на светлината, така да се каже, което дава възможност на създанията от Подземните Измерения да ги забележат, а те пък от своя страна се опитват да ги използват в неуморните си усилия да проникнат в точно тази Реалност.

Повечето хора могат да устоят на това, но неумолимите опити от страна на Нещата никога не са по-силни от времето, когато субектът е заспал.

Бел Шамхарот, К’хулаген, Посветеният — противните стари, тъмни богове от Некротеликомникон — книгата, известна на някои отбрани луди адепти с истинското си име Liber Paginarum Fulvarum, — са винаги готови да се прокраднат в спящото съзнание. Кошмарите често са цветни и винаги — неприятни.

Еск беше свикнала с тях още след първия си такъв сън, след първото си Заемане, и навикът почти беше изместил ужаса. И когато се озова, седнала в една блестяща, прашна равнина, под необясними звезди, разбра, че е време за нов кошмар.

— По дяволите! — възкликна тя. — Добре де, хайде тогава. Давай чудовищата. Само се надявам да не е онова с охлюва на лицето.

Но този път изглежда кошмарът се беше променил. Еск се огледа и видя да се извисява зад нея висок, черен замък. Кулите му се губеха сред звездите. Светлини, фойерверки и интересна музика се изливаха от назъбените му горни стени. Огромните двойни врати бяха приканващо отворени. Сякаш вътре се провеждаше доста забавно тържество.

Тя се изправи, отърси сребърния прах от дрехата си и се запъти към портите.

Почти беше стигнала до тях, когато те се затръшнаха. Те видимо не се раздвижиха; просто в един момент бяха свободно открехнати, а в следващия се затвориха с трясък, който разтърси хоризонтите.

Еск протегна ръка и ги докосна. Бяха черни и толкова студени, че върху тях започваше да се образува лед.

Зад гърба й нещо се раздвижи. Тя се обърна и видя жезъла, но без прикриващата го метла, застанал право нагоре в пясъка. Малки червейчета светлина пълзяха около полираното му дърво и около резките, които никой никога не можеше съвсем точно да различи.

Тя го взе и халоса с него вратата. Последва дъжд от октаринови искри, но черният метал остана непокътнат.

Еск присви очи. Тя вдигна жезъла на една ръка разстояние и се съсредоточи, докато от дървото не изскочи тънка струя огън и избухна срещу портата. Ледът мигновено премина в пара, но тъмнината — сега вече тя беше сигурна, че това не е метал — погълна силата даже без да проблесне. Еск удвои енергията, като накара жезъла да събере цялата си натрупана магия в един лъч, който беше толкова ярък, че трябваше да си затвори очите (но все още продължаваше да го вижда като ослепителна линия в съзнанието си).

После той изгасна.

След няколко секунди Еск се затича напред и предпазливо докосна вратите. Пръстите й се втрещиха от студа.

А от назъбените стени горе до нея долетя шум от сподавен кикот. Ако беше смях, нямаше да е толкова лошо, особено ако беше внушителен, демоничен смях, повтарян дълго от ехото, но това беше само… хихикане.

Продължи дълго. Това беше един от най-неприятните шумове, които Еск някога беше чувала.

Събуди се зъзнеща. Беше късно след полунощ и звездите изглеждаха влажни и студени; въздухът кипеше от трескавата тишина на нощта, създадена от стотици малки космати неща, които стъпваха много внимателно с надеждата, че ще си намерят вечеря, докато в същото време се стараеха да не се превърнат в основното ястие.

Полумесецът залязваше и слаб, сив блясък някъде към края на света подсказваше, че, противно на всички вероятности, се задаваше нов ден.

Някой беше увил Еск в одеяло.

— Знам, че си будна — каза гласът на Баба Уедъруекс. — Можеш да помогнеш малко и да запалиш огън. По тия места има адски много дърва.

Еск се изправи и се хвана за смриката. Чувстваше се толкова лека, че би могла да полети.

— Огън? — промърмори тя.

— Да. Знаеш как. Посочваш с пръст и ууъуш — кисело рече Баба. Тя седеше на една скала и се опитваше да си намери място, което да не дразни артрита й.

— Аз… аз мисля, че не мога.

— На мен ли ми го казваш? — загадъчно отвърна Баба.

Старата вещица се наведе напред и сложи ръка върху челото на Еск, усещането беше като да те погалят с чорап, пълен с топли зарове.

— Имаш малко температура — добави тя. — Твърде много горещо слънце и студена земя. Ето ти тебе Чужди земи!

Еск се отпусна напред, докато главата й не се озова в скута на Баба, с познатите миризми на камфор, смесени билки и дъх на кози. Вещицата я потупа — както се надяваше — успокояващо.

След малко Еск каза тихо:

— Те няма да ме допуснат в Университета. Каза ми го един магьосник, а и аз го сънувах, а това беше от онези, истинските сънища. Нали се сещаш, както ти ми беше казала, нещо познато.

— Метафура — спокойно каза Баба.

— Една от тях.

— А ти да не би да си мислеше, че ще е лесно? — попита Баба. — Да не мислеше, че ще влезеш през главния вход, като размахваш жезъл? Ето ме, аз искам да стана магьосник, много ви благодаря?

— Той ми каза, че няма жени, допуснати в Университета!

— Сбъркал е.

— Не, личеше си, че казва истината. Виж какво, Бабо, личи си как…

— Глупаво дете. Единственото, което си е личало е било, че той си е мислел, че казва истината. Светът не винаги е такъв, какъвто хората го виждат.

— Не разбирам — каза Еск.

— Ще се научиш — отвърна Баба. — А сега ми разкажи. Съня. Не искали да те пуснат в Университета, така ли?

— Да, и ми се смееха!

— И после ти се опита да изгориш вратите?

Еск завъртя глава в скута й и я погледна подозрително.

— Откъде знаеш?

Баба се усмихна, но така, както би се усмихнал гущер.

— Аз бях на огромно разстояние оттук — каза тя. — Насочвах съзнанието си към теб, когато изведнъж ти сякаш се оказа навсякъде. Светеше като лъч, наистина. А колкото до огъня — огледай се.

В предутринния здрач платото представляваше маса опечена глина. Скалата пред Еск беше гладка като стъкло и сигурно беше текла като смола под напора на атаката; по нея имаше огромни пукнатини, от които беше капал разтопен камък и сгурия. Когато се вслуша, Еск можа да различи слабото „пук-пук“ на охлаждаща се скала.

— О! — възкликна тя. — Аз ли го направих?

— Така изглежда — отвърна Баба.

— Но аз бях заспала! И само сънувах!

— Това е магията — рече вещицата. — Опитва се да си пробие път навън. Магията на вещиците и магията на магьосниците са, не знам, нещо като, подхранват се една друга. Така ми се струва.

Еск прехапа устни.

— Какво мога да направя? — попита тя. — Аз сънувам всякакви работи!

— Е, като за начало, отиваме право в Университета — реши Баба. — Те трябва да са свикнали с ученици, които не могат да овладеят магията и които имат горещи сънища, иначе да е изгорял много отдавна.

Тя погледна към Ръба, а след това погледна и към метлата до себе си.

Ще пропуснем търчането нагоре-надолу, затягането на връзките на метлата, измърморените клетви срещу джуджетата, кратките мигове на надежда, когато магията проблясваше на пресекулки, ужасните черни чувства, когато замираше, затягането наново на връзките, тичането пак, внезапното захващане на магията, мъчното покатерване върху метлата, писъците, излитането…

Еск се държеше здраво с едната си ръка за Баба, а в другата стискаше жезъла, докато те, откровено казано, се мандахерцаха на няколкостотин стъпки над земята. Няколко птици летяха заедно с тях, заинтересувани от това ново летящо дърво.

— Разкарайте се! — изпищя Баба, като свали шапката си и я размаха.

— Не се движим много бързо, Бабо — кротко каза Еск.

— За мен е достатъчно бързо!

Еск се огледа. Зад тях Ръба беше златен пожар, засенчен от облаци.

— Мисля, че трябва да слезем по-ниско, Бабо — припряно каза тя. — Нали каза, че метлата не може да лети на слънце. — Тя погледна към пейзажа под тях. Изглеждаше остър и негостоприемен. Освен това изглеждаше като че ли ги очаква.

— Знам какво правя, госпожице — сопна се Баба, сграбчи здраво метлата и се опита да тежи колкото се може по-малко.

Вече беше посочено, че светлината на Диска се движи бавно — резултат от преминаването й през неговото огромното и древно магично поле.

Така че, зората не е внезапното събитие, което тя представя на други светове. Новият ден не се „пуква“, той сякаш се разлива плавно по спящия пейзаж по същия начин, по който приливът се плъзва по брега, като разтопява пясъчните замъци от нощта. Обича да се струпва около планините. Ако дърветата са нагъсто едно до друго, тя излиза от горите, нарязана на ленти и накъсана от сенки.

Ако човек наблюдава от някоя подходяща висока точка, за целите на спора да кажем, от облаче циростратус на ръба на пространството, би забелязал как любящо светлината се разлива по земята, как забързва напред в равнините и как забавя, когато срещне висока повърхност, как красиво…

В действителност, има някои такива наблюдатели, които, изправени пред цялата тази красота, ще се завайкат, че не може да има тежка светлина и че тя определено не може да се види, даже и вие да можете. На което човек може само да отговори: как тогава стоите върху облак?

Толкова за цинизма. Но долу на самия Диск метлата се носеше по рога на зората, като изоставаше все повече и повече от сянката на нощта.

— Бабо!

Денят се пръсна върху тях. Скалите отпред пред метлата избухнаха като огън в мига, в който светлината се изсипа върху тях. Баба усети как метлата се наклони рязко и ужасена зяпна надолу към малката, стремително приближаваща се към тях сянка. Ставаше все по-близо.

— Какво ще стане, когато ударим земята?

— Зависи дали ще мога да намеря меки скали — отвърна Баба заето.

— Метлата ще се счупи! Не можем ли да направим нещо?

— Ами, предполагам, че можем да слезем.

— Бабо — каза Еск, с разгневения и забележително зрял глас, който децата използват, за да смъмрят вятърничавите си родители. — Мисля, че не разбираш. Не искам да удрям земята. Нищо лошо не ми е направила.

Баба се опитваше да измисли подходяща магия и съжаляваше, че главологията не е приложима за скалите, и ако беше забелязала острия като диамант тон в гласа на Еск, може би нямаше да каже:

— Това го кажи на метлата, тогава.

И тогава те наистина щяха да се блъснат. Но тя се сети тъкмо навреме да си грабне шапката и да се стегне. Метлата се разтърси, наклони се…

… и пейзажът се замъгли.