Галактическа балада

Чудната планета Ергон.

Йер разтриваше моето замръзнало слепоочие доста време, доколкото ние, земляните, не сме свикнали с анабиозите и не ги използуваме, освен в случай на пълен житейски крах. Този път Йер беше съвсем спокойна. От това аз заключих, че на Ергон не ме грозят никакви опасности и радостно изскочих от нашето силово легло.

Моят оптимизъм бе потвърден от Ртъслри. Той ми съобщи, че на Ергон ще слезем без спирала за изкривяване на пространството — само с по един дешифратор в лявото ухо и под езика и с по един антигравитатор в джоба. С нас щеше да дойде, не разбрах защо, само Лала Ки.

Пътническите ни костюми този път обаче бяха много оригинални. За да не се отличаваме от аборигените на планетата, ние се облякохме като тях: атлазен полупанталон, пристегнат на коленете със златни верижки, бели чорапи надолу, завършващи с леки здрави пантофки, широка бяла блуза. Отпред, на гърдите, блузата бе украсена с ергонска бродерия — един кафяв кръг, прорязан от начупена стрела, подобна на светкавица. На главите си сложихме по една широкопола шапка, подобна на сомбреро и така заприличахме на южноамерикански туристи, които се канят да разгледат чудесата на Съединените щати.

Ергон нямаше цветна светеща обвивка и с това веднага ми внуши доверие и симпатия. Ергон беше просто една населена планета, малко по-голяма от Земята и естествено по-напреднала от нея. Ергон обаче се въртеше около една двойна звезда, а по-точно около две оранжеви звезди, като описваше около тях осморки — поради това ергонците не знаеха що е нощ и се радваха на вечен и ярък ден. Планетата имаше два естествени спътника, също така добре осветени; те не се виждаха от нейната повърхност и както узнах, това имаше известно значение за постоянното добро настроение на ергонците. Но за това — по-долу.

Мисля, че тези космологически данни са ви достатъчни, братя земляни, за да се ориентирате в обстановката на първо време. Що се отнася до ергонологическите особености на планетата, ще кажа само, че тя имаше един единствен континент, заемащ една трета от повърхността й, останалото беше океан. Пак по сведения на превенианите еволюцията на ергонската цивилизация се определяла в миналото не от социални борби, а от непрекъснати мутации в мозъчната кора на ергонците, предизвиквани от твърдата радиация на двете оранжеви слънца. По времето обаче, когато ние посетихме Ергон, мутациите бяха вече овладени и прекъснати, не без помощта на науката и изкуствата, както ще видим, и на планетата бе настъпило едно благодатно равновесие.

Този път ние оставихме нашия малък дисколет на орбита около планетата и като използувахме антигравитаторите, спуснахме се направо в нейната столица Фелисите — така ми преведе Ртъслри името на столицата. (Имайте предвид, че с малки изключения, всички ергонски названия и нататък ще се използват само в преводната им форма.) Ние стъпихме на покрива на най-високата сграда на Фелисите. Тази сграда се оказа някакъв храм, единственият храм на Ергон, и носеше странното название Храм на Статуквото. (Всъщност, на ергонски, един невероятно описателен език, това звучеше приблизително така: „Голямата златна къща за тържествени церемонии, посвещавани на Вечната Незиблимост и на трите принципа на Йауиюайя, целещи запазването на правовия ред във Вселената и в частност на Ергон“. Съвсем ясно е, че ако употребявам ергонските названия без известно адаптиране, те ще ми отнемат всичкото време и аз не ще успея да ви разкажа нищо съществено.)

И тъй ние се намирахме върху покрива на Храма, по-право върху неговото единствено квадратно кубе. Под нозете ни се простираше ергонската столица с нейните квадратни прозрачни сгради, леки и въздушни, трептящи сякаш в оранжевия блясък на двете оранжеви звезди, с правоъгълните улици И квадратни площади с квадратните покриви и кубообразните превозни средства, летящи над улиците. Изобщо тук всичко беше квадратно, четвъртито или кубическо, за разлика от кръглите форми на Гриз и на Големия дисколет и аз в първия момент възприех Фелисите като материализирана идея на нашите френски кубисти. Ртъслри обаче ме извади от заблуждението, като обясни, че тази кубоквадратна симфония била само израз на чувството за ред и хармония у ергонците. Известно нарушение на хармонията допускали самите ергонци, които имали овални форми, особено ергонките.

Побързахме да се спуснем на големия площад — пред Храма. Оттук ние можехме вече да оценим неговия величествен вид. Квадратното му кубе, дето току-що бяхме, се губеше в небесата. Към главния му вход водеше стълба с двеста стъпала. Стените му бяха напълно прозрачни, тъй че се виждаше вътрешността му. В момента Храмът беше пуст. И изобщо вътре нямаше нищо, освен една грамадна пирамида от жълт блестящ метал, насечена от стъпала. Пирамидата се намираше точно под кубето. До нея, на същата височина, се издигаше една тънка ажурна металическа конструкция, подобна на кула, с площадка на върха й. Площадката бе оградена от няколко стреловидни сребристи пръти, обърнати с остриетата си към кубето. Това беше всичко.

Самият площад пред Храма имаше гладък жълт металически паваж. Лала Ки се наведе и отчопли от паважа една прашинка, поднесе я към очите си.

— Злато — рече тя неодобрително. — Каква безвкусица. Човек може да ослепее от тоя блясък.

— Човек да — бълбукна мрачно Ртъслри. — Но ергонците са свикнали. Не забравяйте двете оранжеви слънца.

Много по-интересна бе обаче малката тълпа ергонци, събрани пред Храма. Те гледаха към него с радост и благоговение. Външно те не се отличаваха по нищо от нас, доколкото ние бяхме облечени като тях, освен със своите усмихнати синеоки лица. Те всички бяха синеоки и всички без изключение се усмихваха. Това бе възхитителна гледка; в оранжевата светлина на ергонския ден зъбите им блестяха като листенца на кокичета. Те имаха толкова жизнерадостен вид, че се почувствувах неловко за моите приятели превенианите с техните печални очи. Изглежда, че се почувствуваха неловко и самите ергонци. Канехме се да напуснем площада, когато един от тях се обърна към нас с блестящата си усмивка:

— Йоооаоаоо? Ууоюй ъй ааао? (Тоест — защо не се усмихвате? Да не ви болят зъбите? Или не сте оттук?)

— Еео. Яео аой. (Именно. И едното и другото) — отвърна веднага Ртъслри, като ме смая със своя съвършен ергонски език.

Но още повече ме смая самият ергонски език. Той се състоеше, както виждате, само от гласни и веднага ме очарова със своята неповторима звучност — както често се случва на чужди планети. Това беше песен, чуруликане, а не говор. По-скоро, ако искаме да бъдем точни, ергонският език приличаше на сутришно разпяване на оперен певец. Спомних си, че всъщност столицата на Ергон се наричаше Айюояйои — Градът на божествената песен, — но превенианите, като знаеха, че който пее, зло не мисли, а който не мисли зло е щастливец, бяха ми превели името му с думата Фелисите.

След отговора на Ртъслри, усмивката на фелиситанина стана още по-широка.

— Отбийте се в първото кибер-доорство, което срещнете на пътя си, там ще ви оправят зъбите — посъветва ни той. — От кой край на планетата сте?

— От горния — отвърна всезнаещият Ртъслри. — От Йъ Уа.

— О, разбирам. Там е малко по-хладничко. Но тук вие трябва да свикнете да се усмихвате. На първо време, докато усвоите нашите столични нрави, сложете си на дрехите по един надпис, че сте от Йъ Уа. Това ще ви спести излишни обяснения пред кибер-доорите.

— Благодаря — каза Ртъслри.

Фелиситанинът ни изпрати с дълга очарователна усмивка. Побързахме да окачим на гърдите си, до кафявия кръг със светкавицата, по един надпис „Йъ Уа“.

— Ртъслри — каза Лала Ки, — този абориген на два пъти спомена за някакви кибер-доори. Какво представляват те?

— А, ще ги видите. Обикновени кибери, които поддържат реда и доброто настроение на планетата. Поради един стар предразсъдък, органичното население тук избягва тази професия. Тя е поверена на машини, които умеят да мислят само в рамките на своята длъжност.

— Но при тях ни изпращаха за поправка на зъбите. Нима са и зъболекари? — попитах аз.

— По съвместителство — отвърна както винаги кратко Ртъслри. — Да вървим, прочее.

Излязохме на една от улиците на Фелисите, широка и права, както всички улици тук. Тази улица нямаше тротоари, цялото й платно се използуваше от пешеходците — и аз още веднъж се възхитих от разума на ергонците. Те се движеха по двете посоки чинно и мълчаливо, озарени от своите вечни усмивки. Движеха се бавно, не толкова бавно, колкото гризианите, но все пак… и аз отдадох това на тяхното вродено чувство за достойнство. Що се отнася до превозните им средства, те летяха безшумно на различни височини над улицата и над покривите, но винаги в строго прави линии. Когато трябваше да завият, те спираха във въздуха, завъртаха се около оста си колкото трябваше и поемаха нужното им направление. Те имаха формата на малки прозрачни кубове по за пет-шест души, или на големи прозрачни ковчези — за по-широка публика. Изобщо тук всичко беше прозрачно и в строги геометрични форми, освен самите ергонци.

Не, братя земляни, такъв чудесен ред и дисциплина вие не сте срещали, уверен съм, даже в градовете на Нибелунгия. Аз не видях нито един фелиситанин да настигне някого или да го блъсне, а Ртъслри каза, че това се отнасяло до всички ергонци. Когато изразих учудването си, Ртъслри добави:

— Погледнете в краката си, Луи.

Погледнах. Е, дявол да го вземе! Заплеснат по хвърчащите машини и усмивките, не бях забелязал, че цялото жълто платно на улицата бе прорязано от широки и прави кафяви ивици, по които стъпваха фелиситаните. Ние самите вървяхме по една такава ивица. Открих още, че фелиситаните се движат на разстояние три метра един след друг и два метра лакът от лакът и никога не нарушават тези дистанции. Когато искаха да сменят посоката на някой кръстопът, те постъпваха като превозните средства — спираха се, обръщаха се полукръгом наляво или надясно и продължаваха пътя си. Ако пък искаха да се върнат, изчакваха незаето пространство от шест метра на съседната кафява ивица, прекрачваха там и също с полукръгом поемаха обратната посока. При това те всички бяха облечени еднакво — мъже, жени, деца — което усилваше още повече ефекта от тази чудна дисциплина.

Разбира се, ергонците бяха живи същества. Случваше се някой от тях да залитне и да изскочи от кафявата си пътека — поради завиване на свят или поради натежаване на главата от някоя случайна мисъл. Тутакси пешеходците по цялата пътека се спираха и чакаха търпеливо, докато се появяха един или неколцина кибер-доори. Тези чудесни почти мислещи машини, не по-големи от един английски пудел, снабдени с по осем членести металически крайници и със зелени видеолещи по всички части на тялото, включително и на задника, притичваха бързо, грабваха залитналия ергонец и деликатно го въдворяваха на пътеката му. После те изчезваха, а въдвореният продължаваше пътя си в същия ритъм. Само че известно време той се кланяше наляво и надясно и повтаряше:

— Ео аиие! Ая Доор Иаео ъя иииии! (Простете ми, сбърках. Ако това се повтори, да ме прокълне самият Супердоор!).

— Какво чувство за гражданска отговорност — възкликна Лала Ки, която вървеше на три метра пред мене.

— О, какво още Има да видите! — обеща Ртъслри, който вървеше на три метра след мене. — Кръгом надясно, Луи.

Ние с Лала Ки изпълнихме командата и след малко заедно с Ртъслри се спряхме пред една от прозрачните сгради на Фелисите.

— Къде отиваме, Ртъслри — сетих се да попитам аз.

— При един приятел.

— Нима тук имате приятели?

Ртъслри само ми посочи вратата на сградата.

Стъпихме на едно квадратно преддверие, нещо невидимо ни издигна до осмия етаж, от което заключих, че в техническо отношение ергонците също стоят далеч над нас земляните и след малко се намерихме в жилището на двама сравнително млади ергонци, мъж и жена. Мъжът ни бе представен от Ртъслри като Юй Оа, главен библиотекар в Пантеона на интелохахохите (какво ли пък значеше това?); жена му, мадам Оа, работеше като програмистка в един завод за кибер-доори. Двамата ни посрещнаха с радушни ергонски усмивки, наистина не толкова широки както у нормалните ергонци и дори малко печални, както ми се стори.

— Ртъслри, не ви очаквахме — каза Юй Оа спокойно, сякаш досега ги бе разделяло не пространството на Галактиката, а само една-две улици на Фелисите. — Откъде идвате?

— От Земята.

Юй Оа явно не разбра нищо, но когато Ртъслри му даде кратките координати на Слънчевата система, той си припомни:

— Ах, да, оня апендикс на Галактиката, както го нарекохте миналия път. Намерихте ли нещо там?

Ртъслри ме посочи и намекна при това, че съм бил типичен тип на землянин. Аз се поклоних. Юй Оа дойде на себе си.

— О — каза той на своя пеещ език. — И какво толкова ви привлече на нашата планета, мосю Гиле?

Какво можех да му отговоря? Че просто други ме привлякоха тук и ме насадиха на планетата? Това би било неучтиво. На помощ ми дойде Ртъслри:

— Мосю Гиле би желал да се запознае с живота на Ергон. Но имайте предвид, Юй Оа, че разполагаме с малко време.

— Доколкото знам, вие разполагате с хилядолетия, Ртъслри — учуди се Юй Оа.

— Да, но не знаем с колко време разполага Земята.

— В такъв случай ще ви покажем само най-интересното — обърна се към мен Юй Оа с любезна усмивка. — Но най-напред да похапнем.

Докато сядахме на трапезата в единствената стая на съпрузите Оа, успях да забележа, че това прозрачно отвън жилище е всъщност много уютно, понеже отвътре навън нищо не се виждаше. Учудих се все пак, тъй като би трябвало да бъде обратното — да се вижда отвътре и да не се вижда отвън. Домакинята забеляза моето недоумение.

— У нас, на Ергон, мосю Гиле, още не всичко се чува, но всичко се вижда. У нас се смята за неморално, ако това, което вършите, не се вижда от улицата, от съседните прозорци или поне от наблюдателната кула на най-близкото кибер-доорство.

Въздухът на Ергон ни бе подействувал добре на стомашните жлези и ние побързахме да се смълчим около трапезата. Мадам Оа ни поднесе по едно ястие и по една чаша с някаква жълта течност.

— Много е полезно — каза Мадам Оа, като вдигна чашата си и се чукна с нас. — За вас, мосю Гиле. За вас, Лала Ки. С уважаемия Ртъслри вече се познаваме…

Всички глътнахме по малко от питието. То имаше приятния вкус на боза, подправена с кълцани тухли. Лала Ки веднага попита къде се намира банята. Докато я чакахме да се върне, мадам Оа ни препоръча менюто:

— Яжте спокойно и без страх, скъпи гости. Днес е петия ден от декадата и следователно ястието, което е пред вас, е нашето пентаблюдо. Вкусете го.

Вкусих го. Огледах се. Ртъслри вече поглъщаше лъжица след лъжица и кимаше удовлетворено. Тези превениани наистина имаха желязна воля. Или железни стомаси. Като забеляза моето колебание, Юй Оа също сръбна и каза възторжено:

— Чудесна каша, мосю Гиле, не намирате ли? Да благодарим на Голямото Доорство, което ни сподоби с нея. Сега ние знаем какво ядем всеки ден от декадата… А какво беше по-рано? Ужасен хаос! Всеки си готвеше каквото му скимне и както му скимне. И в резултат — всякакви стомашни разстройства, душевни аномалии, невероятна бъркотия по улиците: не можеше да се мине от клекнали и разкайващи се граждани. А сега? Всеки вече знае какво ще яде следващия ден и най-важното — как ще се яде… Между впрочем утре ни чака по цяла полска мишка, добре препечена, забележете, и гарнирана със сода бикарбонат за улесняване… О, не мислете, че това са обикновени полски мишки. Не, това са синтетични животинчета, които ние специално произвеждаме за сексаблюдото.

Потънал в тоя поток от думи, аз не усетих как изгълтах кашата. Когато запитах от какво е направена, Юй Оа разшири усмивката си:

— От костен мозък на синтетични бръмбари. Обаче утре, мосю Гиле…

Изтичах по следите на Лала Ки. Тя тъкмо излизаше от банята. Собствено, не от банята, а от клозета, но при дадените обстоятелства това беше извинително.

Така се запознах с ергонската кухня. Всеки ергонски ден ни поднасяше в това отношение нови изненади. Общо качество на всички тези ястия беше, че те си приличаха по цвят, но затова пък нямаха вкус и мирис.

— И още нещо — продължаваше неумолимо Юй Оа. — Преди епохата на Доорството ние се хранехме с месо. Но, позволете, какво значеше това? То значеше, че ние, ергонците, стихийно се стремяхме да привършим нашите стада. Моля ви се! Ако изядяхме стадата, с какво бихме могли да се похвалим пред Ни Хил? Как бихме си прекарвали почивните дни, лишени от песента на звънците? Сега разбирате ли защо бе въведено декадно меню за оха-хохите?

Не разбирах това, но кимнах от учтивост. Лала Ки, която вече се бе оправила от питието, се намеси в разговора:

— Юй Оа, извинете, но не всичко ни е понятно във вашите обяснения. Какво представлява Доорството? Кои са охахохите? Кой е този Ни Хил?

Юй Оа и мадам Оа се разсмяха.

— Ни Хил е планета, уважаема Лала Ки. Една злодейска планета, която ни кара да сме постоянно нащрек. От Ергон тя не се вижда, наистина, макар да се върти около същите две оранжеви слънца, около които се въртим и ние. Но това не ни пречи да я наблюдаваме и да разкриваме козните й посредством нашия видеофоноцентър, както ще се убедите сама след малко… А доорите и охахохите са двете основни съсловия на Ергон. Всичко, което изисква физически усилия, поддържащи живота на планетата, се извършва от охахохите. Те са равни помежду си и се ползуват с онези задължения, които им отпуска доорството. Всичко, което засяга пък съдбата на Ергон, се решава от доорите. Последните не са равни помежду си. Те се делят на степени и подстепени, които постепенно се възкачват към ранга на Супердоора, който от своя страна никъде не се възкачва, понеже стои на самия връх.

— Вие към кое съсловие принадлежите, Юй Оа?

— Към интелохахохите. Това е едно много странно съсловие, по-скоро подсъсловие. То има задълженията на охахохите, но не прилага физически усилия. То се занимава с умствени работи, но не принадлежи към Доорството.

— Да — каза Ртъслри и бълбукна. — Има такива явления в природата. — Той внезапно се огледа. — Не говорим ли твърде високо, Юй Оа?

Юй Оа се разсмя щастливо:

— Никак, Ртъслри. И трите мембрани са повредени.

— Какви мембрани? — попитах аз.

— Юй има предвид трите бели стени.

Наистина стаята имаше три бели стени и една четвърта, боядисана в синкав цвят. Тъкмо щях да попитам за какво служи синкавата, когато тя светна и забръмча леко. Мадам Оа кимна усмихнато:

— Точно навреме. Предстои ни ежевечерното седемчасово видеоудоволствие, скъпи гости.

Синкавата стена на стаята, както се досещате, братя земляни, се оказа обикновен видеоекран. Няма да ви го описвам подробно, тъй като това вече е направил същият американец Бредбъри, за когото споменах на едно място.

Бяхме привършили вечерята. Масата, заедно с паниците и всичко останало, изчезна някъде и ние устремихме очи във видеоекрана.

Най-напред се чуха силни фанфароидни звуци. Те извираха сякаш от розовата мъгла на екрана, която се кълбеше и святкаше, докато от нея бавно и величествено изплува образът на един ергонец в цял ръст. Той беше в стандартния атлазен полупанталон, пристегнат на коленете със златна верижка, в бели чорапи и пантофки, както всички ергонци, които бях видял досега. Само кафявият кръг със златна светкавица на блузата му беше по-голям и стигаше до пъпа му. Лицето му бе добродушно и властно. Ергонецът имаше буйна златиста коса и една добре гледана брадавица на дясната буза.

— Супердоорът — пошепна Юй Оа, без да си движи устните. — Правете каквото правя аз, защото той ни вижда, както го виждаме ние с вас.

— Но нали във всеки дом има видеоекран? — запитах по същия начин.

— Разбира се.

— Тогава как може да вижда едновременно толкова милиона ергонци?

— О, това е една особеност на Доорството. Наследствено качество.

И Юй Оа се усмихна с цялото си лице към екрана. Аз направих същото. Не знам какво им беше на горките превениани, които не можеха да се усмихват.

Между това Супердоорът също се усмихваше и усмивката му, отправена към нас лично, ставаше все по-широка, докато стигна до ушите му — нещо, което едва ли би могъл да постигне даже един американски президент. В същото време той имаше вид, сякаш се мъчеше да си припомни нещо и при това усилено почесваше корема си. Попитах нашия домакин защо се чеше там и той ми съобщи една интересна подробност: всички ергонци, с много малки изключения, отдавна вече мислели с корема си. Отначало мозъкът им се помещавал в главата, но постепенно те го преместили по-близо до стомаха, за да може да получава непосредствено от него питателни сокове. От тогава именно Ергон почнал да процъфтява.

— Изключения правят само част от интелохахохите и някои атавистични типове сред охахохите — добави Юй Оа. — Но те с нищо не изменят общата картина.

— А вие сам с какво мислите? — попитах, преди да се сетя, че въпросът ми е нетактичен.

— За съжаление, с главата — отвърна Юй Оа.

Той явно се срамуваше от своята аномалия.

Между това Супердоорът, озарен от розовото сияние на екрана, вдигна приветствено ръка с изпъната навън длан, както у нас на Земята са правели древните римляни и немците от Третия райх и аз си помислих колко еднообразна е всъщност майката Вселена.

— Спокойствие и вяра, ергонци — произнесе благо той. — Вяра и спокойствие.

Юй Оа и жена му скочиха на крака и се поклониха. Ние ги последвахме.

— Вяра и спокойствие! — извикаха Юй Оа и жена му, а Ртъслри ми пошепна, че това е девизът на Ергон и че ако искам да поздравя някого по улицата, трябва да използувам тези думи.

— Чудесен девиз — казах. Ето две неща, които на Земята винаги са липсвали. Вяра от време на време е имало, но спокойствие…

Не успях да завърша приказката си, когато Супердоорът повтори още веднъж девиза и като ни пожела приятни зрелища, бавно се стопи в розовото сияние… Тутакси един чудовищен гръм ме накара да подскоча от стола си. Екранът се изпълни със светкавици, пламъци, дим и червени отблясъци от някакъв гигантски пожар. После един безшумен светлинен хаос ме накара да стисна очи. Когато ги отворих, хаосът продължаваше. Чу се гласът на невидимия диктор:

„Още едно престъпление на Ни Хил, ергонци! Още една жестока космическа катастрофа разтърси вашите екрани. Вие видяхте с очите си избухването на една планета — резултат на неутринния залп на нихилианите. Нещо повече: залпът предизвика появата на свръхнова звезда.“

Светлинният хаос на екрана се усили и още един взрив, по-мощен от първия, разтърси сградата. Бях готов да побягна, но ръката на Ртъслри ме задържа:

— Спокойствие и вяра, Луи. Не забравяй, че сте ергонец от Йъ Уа… А това там не е повече от един смешен фойерверк.

Погледнах го с известен страх. Ама че фойерверк Загиването на цели планети, страшното избухване на една звезда, което можеше да унищожи всякакъв зародиш на живот на милиарди километри в пространството, тоя превениански Мефистофел наричаше фойерверк! Идеше ми да заплача от страх и жалост, но се разнесе отново гласът на диктора:

„А ето ги и самите нихилиани. Гледайте! Гледайте добре, ергонци!“

Под звуците на една виеща мистична мелодия, от която можеха да те побият тръпки, на екрана се появиха три невероятни същества. Те имаха по две глави. Главите им бяха обрасли с косми така, че едва се виждаха злобните им очички и тези очички бяха втренчени право в нас. Лицата им бяха сивокафяви и някак смачкани, сякаш бяха направени от амбалажна хартия. Бяха в бойно защитно облекло в кървавочервен цвят, а шлемовете си държаха в ръце. Зад тях се виждаше някаква гигантска цилиндрична инсталация, която още димеше — очевидно оръдието, произвело гибелния залп. Тримата нихилиани завъртяха кръвожадно двойните си глави, спогледаха се. После измъкнаха отнякъде по един цял крак (той можеше да бъде човешки, превениански или ергонски) И го заръфаха с голям апетит.

Призля ми. Но гласът на диктора, сега вече мек и тържествен, ме върна отново към битието:

„Спокойствие, ергонци! Спокойствие и вяра!“

Какво ти спокойствие, казах си, когато мозъкът ми стана на супа от гърмежи и светкавици. Но дикторът имаше право. Сумракът на Ни Хил със страшните глави на нихилианите изчезна. Замени го лъчезарен оранжев блясък и в тоя блясък се появиха русите глави на трима млади ергонци — също в бойно облекло и с шлемове в ръцете. Младите ергонци гледаха нагоре към небето и се усмихваха презрително. Направи ми впечатление, че бойните доспехи и шлемовете им бяха досущ като на нихилианите, само че в зелен цвят. Когато споделих това с Ртъслри, той ме тупна по рамото:

— Браво, Луи. Вие сте наблюдателен.

Лицата на ергонците бяха прекрасни като лицето на Белведерския Аполон. После те изчезнаха. На екрана заблестяха в зелените си доспехи безкрайни колони бавно маршируващи ергонци.

— Виждате охахохите в тяхното второ битие — забеляза Юй Оа.

— А кое е първото? — попитах аз.

— Работата.

Отговорът беше толкова прост, че аз се засрамих, дето сам не съм се досетил. Само че — защо тези колони маршируваха толкова бавно?

— О, това е лесно обяснимо — каза мадам Оа. — Всички ергонци, които мислят с корема си, имат забавени движения и забавени рефлекси. Това е едно неудобство, но то е неизбежно, като се има предвид, че от стомаха до очите, ушите и другите им сетива разстоянието е по-голямо, отколкото у тези, които си носят мозъка в главата.

— А доорите? — попитах аз.

— Те влизат в правилото. Пък и бързите рефлекси отдавна вече не са им нужни. Цяло хилядолетие, откак охахохите не им създават никакви грижи…

„А сега, скъпи ергонци, една малка сензация — рече дикторът, като се появи за миг на екрана. Той имаше увиснали актьорски бузи, начервени устни и се кланяше наляво и надясно, сякаш наистина беседваше с ергонците, — Ние се намираме в Залата на интелохахохите на Фелисите (Айюояйои, каза той в действителност, но я се опитайте да произнесете тая дума!). Един кардинален диспут, очакван отдавна от вас, е към своя край. Темата е: съществува ли Големият Космос и ако съществува, как той би могъл да се приспособи към неотложните нужди на доорството… Но по-добре да включим самата Зала.“

На екрана възникна едно помещение. То беше много просторно и лъскаво и бе лишено от каквото и да било, освен от неколцина усмихнати ергонци в дълги бели раса. (За пръв път виждах така облечени ергонци, но Юй Оа ми каза, че интелохахохите на Фелисите, признати за такива от закона, се обличат по тоя начин — това означавало добри намерения и девствен интелект.) Интелохахохите, като запретваха полите на расата си, понеже малко им пречеха, си подхвърляха една голяма кръгла топка. Топката летеше от един към друг бавно и внимателно и все пак се случваше да удари някого по носа, вместо да бъде хваната. Удареният, като се преструваше, че не го боли, се покланяше наляво, надясно, напред и назад. Тогава в Залата избухваше велик смях. Най-много и най-щастливо се смееше интелохахохът със сплескания нос.

Това наистина беше много весело и аз се разсмях с все гърло, като очаквах все пак започването на диспута. Но то не настъпи. Настъпи направо неговият край. Един от интелохахохите запретна расото си до корема и подхвърли топката малко по-силно, отколкото можеше да се очаква. Този, който трябваше да я поеме, я изтърва. Тутакси останалите отскочиха настрани и около злополучния интелохахох се образува голям празен кръг. Малко по-късно зад гърба му се отвори една тъмна дупка в пода. Интелохахохът погледна изтърваната топка, погледна празния кръг и усмивката му малко избледня. А когато се обърна назад и видя дупката в пода, тя съвсем се стопи. (Трябва да спомена, че за пръв и за последен път видях ергонец без усмивка.) Интелохахохът затвори очи, отстъпи назад и се провали в дупката. След това топката отново почна да хвърка между хилавите ръце на колегите му. Те сякаш не забелязаха неговото изчезване, понеже дупката в пода се бе закрила и нищо не напомняше за нейното латентно съществувание.

— Странен диспут — казах аз. — Много интересна топка.

Ртъслри бълбукна. Лала Ки стана още по-тъжна — тя гледаше прекалено сериозно на живота. Юй Оа и съпругата му не проявиха никакви признаци на вълнение.

„Както виждате, драги ергонци — обади се дикторът, — привържениците на абсурдната теза, че Големият Космос съществува, независимо от нашите ергонски потребности, претърпяха поражение. Това показва, че нашите интелохахохи не са лишени от здрав смисъл. А сега…“

Нататък следваха спортни състезания с топка, които по нищо не се различаваха от философския диалог между интелохахохите. Показаха ни и няколко сцени от всекидневието на ергонците: един татко биеше своя син с пръчка по главата, за да смъкне мозъка му по-надолу, тоест там, дето беше и неговият собствен; един хирург се опитваше да настави на пациента си бял дроб от младо теленце, понеже пациентът му бе спукал своя от викане на някакво тържество; няколко усмихнати ергонки играеха на прескочи-кобила помежду си, тъй като още не бяха си намерили мъже да ги прескачат; един младеж правеше отчаяни опити да се покатери на висок гладък стълб, но все се хлъзгаше надолу, щом стигнеше до средата — дикторът обясни несполуките на младия ергонец с неговата неопитност и слаби лакти и т.н.

За мен това бяха все познати неща и аз попитах предпазливо домакините ни дали не бихме могли да угасим видеоекрана, за да си починем.

— Невъзможно — отвърна Юй Оа. — Както включването, така и изключването става централно.

Погледнах часовника си. Видеоудоволствието продължаваше вече три часа. Оставаха още четири. Примирих се. Прекарах една тривиална ергонска вечер, каквато прекарваха собствено и милиони мои съотечественици на Земята. Накрая почувствувах, че очите ми, впити в екрана, са кръвясали, главата — изпразнена, а аз самият, погледнат отстрани, навярно приличах на оня наследствен идиот от нашия Сен Дени, когото всички познаваха и който предлагаше на всеки срещнат едно ръждясало копче от панталон срещу пет милиона франка — точно толкова пари му трябвали, за да закупел Атлантическия океан и да си го отнесе в къщи, понеже сестра му имала нужда от морски бани…

Най-сетне екранът угасна и ние легнахме да спим в единствената стая на съпрузите Оа. Превенианите бързо заспаха. Вече задремвах и аз, когато чух сподавения шепот на Юй Оа:

— Кибер-доор Прим, Кибер-доор Прим.

— Кибер-доор Прим слуша — произнесе един металически глас някъде откъм тавана.

— Кибер-доор Прим, мога ли да легна при жена си? — попита все така тихо Юй.

Последва дълга пауза.

— Закъснял си, Юй Оа — рече най-сетне металическият глас. — Квотата за новонаправени ергонци тази вечер е изпълнена. През денонощието са починали триста осемдесет и шест хиляди седемстотин двайсет и четири ергонци и точно толкова разрешения вече са дадени.

— Кибер-дооре Прим — рече умолително Юй Оа, — няма ли някой, който в момента…

— Има. Един бере душа, но той ще свърши три минути след настъпването на новото денонощие… Не мога да ти помогна Юй Оа. Запази си ред за утре.

— Добре — въздъхна Юй, а след него и жена му.

Господи, рекох си аз, ето нещо, което в моята Франция никога не може да се случи. Тия ергонци били страшни камили.

И заспах.

Не се усмихвайте, братя мои земляни. Мога да потвърдя под клетва пред което и да е френско съдилище и даже пред кварталния ажан на Сен Дени, че всяка дума, произнесена от моята уста и запазена в тоя кристален фонограф, е самата истина и даже — че тази истина звучи бледо в сравнение с ярките ергонски факти. Ако нещо от моя разказ все пак ви се стори смешно, спомнете си колко смешни ни се струват понякога дори нравите на съседки народи, да не говорим за по-далечните, и тогава ще разберете защо много от онова, което у нас буди смях и недоверие, ергонците го приемаха напълно сериозно и още по-сериозно го вършеха.

Освен това не всичко, което изглежда смешно, е смешно в действителност. Например колко смешни са изглеждали в средата на двайсетия век двукраките телета със зелени фуражки на главите и с фотоапарати „Цайс Икон“ в предните копита, застанали пред Джокондата в Лувъра, пред гневния Исус в Сикстинската капела или пред бюста на собствения си Гьоте във Ваймар! Но всъщност те съвсем не са били смешни. Те са били авторите на Орадур сюр Сен. Те са си подвързвали книгите със златиста човешка кожа. Със същите „Цайс Икон“ те са се снимали пред бесилки или когато, запретнали ръкави, са хвърляли пеленачета в рововете на Бабий яр. Тъй че между смешното и страшното понякога има само една крачка.

Ние няма да направим тази крачка. Едно, защото в това, което видяхме и чухме на Ергон, нямаше нищо страшно, и второ — ние с Ртъслри и Лала Ки бяхме пътешественици, туристи, наблюдатели, а нито една от тези роли не ни предразполагаше да приемем Ергон достатъчно сериозно. Пък и в действителност това беше една цивилизация, напълно разумна и просперираща, дето всичко протичаше по железните закони на логиката. Ртъслри ми обясни даже, че като ми превел името на тая цивилизация с думата Ергон, той имал предвид латинското „ерго“, с което започва всяка заключителна мисъл. Той даже ми даде за пример съждението на Диоген Синопски: петлите са двукраки; ние сме също двукраки; ерго, ние сме петли… Но, естествено, аз не мога да наричам тази планета направо „планетата Следователно“ или „планетата Значи“. Би звучало твърде прозаично.

Събудиха ме фанфароидните звуци, идващи от стената-екран, и първото нещо, което видях, като разтърках очи, беше широката благожелателна усмивка на Супер-доора. Моите превениани и домакините се бяха събудили преди мен. Те поглъщаха сутрешното сексаблюдо, гледаха усмихнати в лицето на Доора и разговаряха тихичко, без да движат устните си. Само взривовете на екрана ги прекъсваха от време на време. Вслушах се в разговора и той ми се видя странен: Ртъслри питаше Юй Оа кога е бил построен Храмът на Статуквото.

— Веднага след вашето първо посещение — отвърна Юй. — Ако си спомняте, идеята за Храма вече витаеше във въздуха… Оттогава нищо не се е променило, освен някои подробности, свързани с растящата опасност от страна на Ни Хил.

— И толкова време нито една девиация? — възкликна Лала Ки. — Но това са близо две ергонски столетия!

Дявол да го вземе, казах си, и ергонците са дълголетни като превенианите. Тия същества си играят с вековете, както ние с минутите. Когато отиват на среща, те навярно поглеждат часовниците си, но не изпадат в паника, ако са закъснели с някой и друг век.

— Напротив — каза Юй Оа. — След изграждането на Храма девиациите се увеличиха временно. Известно е, че колкото по-стриктно е очертана посоката на движението, толкова по-вероятни стават и девиациите. Сами знаете, Лала Ки, ако тръгнете по опънато въже, без продължителна тренировка, непременно ще паднете… Впрочем, напоследък девиациите бяха сведени до минимум. Особено след въвеждането на гастрономическата декада.

— Но защо? — попита наивно Лала Ки.

— Поради смъкването на главния мозък на ергонеца към стомаха. Даже у тези, които запазиха неговото предишно местоположение, девиациите са рядко явление.

— Естествено — кимна Ртъслри. — Това личи по уличното движение.

Не разбрах нищо от тоя загадъчен диалог. Поздравих и седнах да изям своето сутрешно сексаблюдо. На екрана показваха снощната програма, само че в резюме. Юй Оа беше любезен да ни обясни, че програмата била само една за цялата декада и всички я гледали по три пъти на ден, сутрин, обед и вечер, за да могат по-добре да я усвоят.

— Но кога ви остава време за работа? — учудих се аз.

— О, нашето денонощие съдържа петдесет и три часа, осем минути и пет секунди. Има време за всичко. На видеоекрана ние посвещаваме само някакви си двадесет и седем часа… Но да вървим. Докато вие спяхте, аз измолих разрешение от Кибер-доор Прим да посетите днес Пантеона на интелохахохите и Зоопарка на Фелисите. Ще ви придружава моята съпруга, защото за мен е работен ден. Аз ще ви чакам в Пантеона. И не забравяйте, че сте мои роднини от Йъ Уа.

Юй Оа излезе бързо. Малко по-късно ние с Ртъслри и Лала Ки, придружавани от мадам Оа, се запътихме към