Галактическа балада

Зоопарка на Фелисите

за да се запознаем с фауната на Ергон. Юй Оа каза, че без това ние не бихме добили що-годе пълна представа за живота на планетата, а мадам Оа добави, че там добре ще се посмеем.

Зоопаркът на Фелисите се намираше недалеч от Пантеона (Юй Оа забеляза, че това било голямо удобство за интелохахохите, но аз не разбрах какво искаше да каже) и ние стигнахме там само за няколко минути. Аз изпитвах предварително удоволствие, като очаквах да видя чудновати образци на ергонския животински свят и да се запозная с биологическата еволюция на тази странна планета.

Ограден от висока зъбчата стена, Зоопаркът заемаше голямо пространство, почти толкова голямо, колкото и самата Фелисите. На всеки десет метра стените бяха снабдени с четвъртити кули, от чиито бойници надничаха шлемовете на въоръжените охахохи. Освен това пред масивните железни врати, в момента отворени, се бяха настанили няколко отряда кибер-доори. Това ме стресна не на шега И аз запитах толкова ли са опасни зверовете-експонати, но Юй Оа ме потупа успокоително по рамото. Пък и от вътрешността на зоопарка се носеше непрекъснат смях.

Влязохме. Намерихме се на една широка алея, от двете страни на която бяха инсталирани големи клетки с дебели железни решетки. Групи ергонци, дошли с жените и децата си, се трупаха пред клетките и се превиваха от смях. Те се провикваха на своя пеещ език, вдигаха децата над главите си, за да им покажат животните, и хвърляха в клетките остатъци от храна — точно така, както правим ние с вас, братя земляни, когато посещаваме такова място.

Поразбутахме ергонците пред първата клетка и се приближихме до решетката. Отначало не видях нищо, стори ми се, че клетката е празна, но като проследих погледите на публиката, успях да зърна някакво същество в най-отдалечения и тъмен ъгъл. Съществото бе клекнало на двата си задни крайници и дъвчеше нещо. Очите му, втренчени в зрителите, светеха. То приличаше на лъв и на маймуна едновременно.

— Бедни идиоти — произнесе внезапно съществото на най-чист ергонски език. — Бедни, нещастни идиоти!

Оглуши ме взрив от жизнерадостен ергонски смях. Публиката се държеше за коремите и се превиваше. Ергонките се удряха по бедрата и даже стискаха нозе, като се оглеждаха за най-близкия клозет.

— Юй Оа — пошепнах аз поразен. — Нима животните у вас говорят?

— Да — каза Юй Оа.

— Бедни, нещастни, загубени идиоти — повтори животното.

И бавно се изправи. То се изправи, боже мой, на задните си нозе, а предните скръсти на гърдите си, сякаш се готвеше за борба, и ми се стори, че пред мен стои не лъв и не маймуна, а най-обикновен ергонец. Гръдта му беше космата, косите рошави, очите презрително свити.

Новата поза на съществото предизвика нов изблик на веселие. Към него полетяха късчета храна, а по-безсъвестните и децата му подхвърляха камъчета. То обаче перваше камъчетата настрани и бързо излапваше храната. После плю към зрителите:

— Смейте се вие, нещастно стадо. Ревете, пищете, пляскайте се по бедрата… Аз съм сам, но съм прав, Прав съм, но съм сам. И вие ще ме храните, както храните доорите — такава ви е съдбата. Ха-ха-ха!

И то обърна гръб на зрителите. Взрив от смях ме накара да затворя очи. Когато ги отворих, видях една табелка, прикрепена към решетката. На табелката пишеше (Юй Оа ми преведе): „Животно с всички белези на примитив от миналия век. Не си пъхайте ръката през решетките“. Странното същество отново се бе свило в своя ъгъл и повече не се обади.

Не знаех какво да мисля. Що за фантастичен зоопарк? Може би това беше някакъв особен, ергонски цирк — с всички тези зъбчати стени и стражи, които го обграждаха, и със сърдития неусмихващ се ергонец в клетката? Или присъствувах на някакъв драматизиран анекдот, чисто фелиситански, който щях да разбера след като ми се обясни? Или животните на Ергон наистина притежаваха дар слово и имаха измамната външност на ергонци? Защо не в края на краищата? Във Франция аз имах достатъчно съотечественици, които, обратно, носеха явния облик на животни и даже не се сърдеха, когато ги наричаха лисица, камила, чакал, хиена, свиня, маймуна и т.н. Спомних си освен това, че земните животни пък се поддаваха на дресировка и от своя страна удивително изобразяваха човешки навици и характери. Имаше на моята рю дьо ла Гер един стар фокстериер, останал вече без зъби, но ужасно привързан към своята фокстериерка; когато кварталните кучета се струпваха около нея да я ухажват, добре възпитаният фокстериер не ръмжеше и не се хвърляше в бой, а само скимтеше тихичко, като очакваше страстите да утихнат. Една сутрин господарят му мосю Дрюон го намери удавен в бъчвата с вода, която портиерът държеше до стълбището. Всички се питаха кой ли злодей е убил доброто куче, но мосю Дрюон беше сигурен, че то се е удавило доброволно, понеже самият мосю Дрюон имаше навика да остава в спалнята си и да плаче, когато жена му се измъкваше нощем и слизаше долу да спи с портиера. Единствената разлика между Дрюон и неговия фокстериер бе, че човекът не се удави, а продължаваше да служи като ментор в Института за поощряване на брака и раждаемостта… Имаше и по-удивителни случаи. Веднъж в цирка „Патриотична лига“ наблюдавах сеанс с един дресиран делфин, поставен в стъклена вана. Делфинът владееше френски перфектно. Той вдигаше глава над водата, разказваше солени анекдоти, а накрая заявяваше, че по-умен делфин от него не ще се намери в никой океан и че той единствен би могъл да оправя делфийските работи: за тая цел му били нужни само няколко подводници, снабдени с харпуни и с яки рибарски мрежи… След сеанса, запитах дресьора как е могъл да постигне такива блестящи резултати. Той заяви, че това не му струвало почти никакви усилия. Просто слагал до ваната един радиоапарат и делфинът всеки ден слушал речите на Президента.

Тези примери ме накараха да повярвам и в животинския произход на съществото, което ругаеше на ергонски език.

Втората клетка се обитаваше от едно същество, твърде грубо на вид, но съвършено кротко. Погледът му изразяваше тиха печал. (Тия същества не се усмихваха и това ме убеди напълно, че само приличат на ергонци, но не са). То просто си седеше на пода, отказваше да яде подхвърлената храна и повтаряше монотонно, че сексаменюто на гастрономическата декада не му се харесва, понеже не съдържало достатъчно белтъчини. От публиката му възразяваха, опитваха се да го раздразнят, но то само свиваше рамене: „Аз произвеждах секса и септаблюдата, аз знам какво има в тях и какво няма. Аз сезирах с тоя въпрос Доорството“. Последният израз най-много разсмиваше зрителите.

Минахме към третата клетка. Тук зрелището беше далеч по-занимателно. Клетката беше просторна, снабдена с масичка и фотьойли. Имаше даже и някакво подобие на камина, дето горяха натурални цепеници — съвсем по английски. В полукръг около камината седяха с лули в уста няколко същества, също така съвършено голи, но които, ако се съди по поведението им, изобразяваха джентълмени. Те бяха заети с обсъждането на важен въпрос.

— Трябва да си признаем, че на последния диспут ние подхвърляхме топката твърде невнимателно — говореше един от съществата-джентълмени. — Всички я изтървахме по веднъж и сега заслужено се намираме тук. Просто бяхме забравили за дупките в пода… Но мисля, че ако напишем едно колективно прошение…

— Глупости! — възкликна друг джентълмен. — Такова прошение само по себе си е признак на тежка девиация. Вие изглежда горите от нетърпение да отлетите на Селена 2. Аз не. Благодаря.

— Но в такъв случай как бихме могли да напуснем тази клетка?

— Хрумна ми една идея — намеси се трети джентълмен, като пусна кълбенце дим към тавана. — Много просто. Да се смалим до размерите на една средна мишка, не повече, и да се промъкнем между прътите на решетката. Намаляването на ръста ще ни бъде изгодно и в друго отношение: не ще пречим на движението по улиците и не ще дразним никого — нито доорите, нито охахохите. Ще си щъкаме между краката на населението и толкова.

— Не — каза четвърти и се изтегна по-удобно във фотьойла си. — Държа на моето предложение да станем невидими. Това е единственият начин да излезем оттук и да избегнем същевременно грижите на кафявото Доорство.

— Хм, да — отзова се първият замислено. — А не би ли могло хем да се смалим до размерите на мишки, хем да станем невидими? Представете си какви простори биха се разкрили пред нас. Ах, какви простори!

— Но тогава всеки минувач би могъл да ни настъпи неволно и да ни лиши от живот — обади се колегата му отдясно. — И ние не бихме имали правото даже да писнем. Нека ми простят уважаемите колеги, но аз не виждам смисъл… Защо ще излизаме оттук? Къде ще намерим този комфорт?

Съществата-джентълмени се замислиха, като протягаха нозе към огъня и подръпваха от лулите си.

— Имате право — рече първият. — Единственото неудобство тук е смехът на тази тълпа отвън.

— Ах, тълпата — отвърна колегата му. — Тя ни се смееше и по-рано, не е ли вярно? И после, ако ние сме зад решетките от нейна гледна точка, то от наша и тя е зад решетки. Нямаме ли следователно право да й се смеем, както тя ни се смее?

— Прекрасно, това решава въпроса — викнаха единогласно джентълмените и уморени, види се, от плодоносния разговор, се приготвиха да подремнат.

Но един от зрителите хвърли в клетката парче желирана каша. Джентълмените размърдаха носове. Първият джентълмен погледна с едно око и почна тихичко да се промъква към кашата. Останалите последваха примера му. Всеки се мъчеше да пропълзи така към вкусното парче, че колегите му да не го забележат. Но като се убедиха, че това е невъзможно, всички изведнъж се нахвърлиха на плячката. Раздадоха се викове и ръмжене, заглушени от хомеричния смях на публиката. Лулите на джентълмените се търкаляха по пода… Докато се отдалечавахме от тази клетка, успях да прочета надписа й: „Животни, които бърборят. Хранят се с каша. Безопасни“.

Следващата клетка ни поднесе един скучен диалог. В нея лежаха две същества с дистрофични лица и голи глави. Те разсъждаваха.

— Великият Йауиюайя е бил непогрешим — казваше едното същество.

— Да, непогрешим — потвърждаваше другото.

— Колкото Супердоора?

— Колкото него — отвръщаше флегматично другото същество.

— Но Йау твърди, че Ергон е нематериален.

— Да, твърди.

— А ние знаем, че е материален.

— Да, знаем.

— В такъв случай Йау е погрешим?

— Много е възможно.

— И ние сме прави?

— Прави сме.

— Къде е тогава нашата грешка?

Второто същество се прозя широко и въздъхна:

— Колко пъти ще ти обяснявам? Грешката ни е, че не отидохме да обадим за нашите съмнения преди оня стар глупак от Четвъртия корпус.

— Това е несъществено от философско гледище — рече първото същество. — И тъй, великият Йау е бил непогрешим.

— Да, непогрешим…

Побягнахме от тия скучни животни и дори забравихме да прочетем надписа върху клетката им. Затова пък следващия надпис веднага ни се хвърли в очи: „Въздихател“. Въздихателят се разхождаше из клетката си с гърба напред, тъй като лицето му бе обърнато към гърба. Той ронеше сълзи и упорито повтаряше:

— Едно време беше друго… Доорите бяха други… Те ме разбираха. Те ме ценяха. Аз ги рисувах и те ме ценяха. Аз мачках, сплесквах, раздирах, задушавах, отстранявах, отнемах, раздавах, умиротворявах, повишавах, понижавах, съветвах, мъмрех… И те ме ценяха… А сега?!

На съседната клетка бе окачен надпис: „Животно, което се надява на бъдещето“. Обитателят на тази клетка нито говореше, нито вършеше каквото и да било. Той просто лежеше на пода и замечтано се взираше в тавана, като сдържаше насила дишането си, за да не се чуе и да не го сметнат за жив. Пред тази клетка зрителите даже не спираха.

Ние продължихме обиколката на зоопарка. Правеше впечатление, че повечето от неговите експонати си имаха по някоя идея-фикс. Едни си бяха втълпили, че без писменост Ергон не може да просъществува, и като нямаше с какво да пишат, драскаха с нокти по подовете на клетките. Други настояваха да се премахнат блузите с кафявите кръгове на гърдите и ергонците и ергонките да ходят голи до пояс, понеже това щяло да бъде по-икономично. Трети предлагаха да се закрие Селена 2 — когато попитах Юй Оа какво значи това, той отвърна, че Селена 2 била вторият и по-отдалечен естествен спътник на Ергон и че този спътник бил обитаван от ергонци, пострадали от тежка девиация. Четвърти се кълняха, че не са направили нищо и даже, че не са помислили нищо, и това предизвикваше най-бурен смях сред публиката. Пети съжаляваха, че не са направили нищо и че даже не са помислили нищо и т.н. Някои пък просто си мълчаха и с удивително безразличие наблюдаваха веселите фелиситани. А имаше и такива, които не само си мълчаха, но и бяха затворили очи и запушили уши с пръсти и нито мърдаха, нито шаваха — това бяха ужасно тъжни животни. На техните клетки нямаше надписи.

Последната клетка, в която надникнахме, беше много тясна. Нейният обитател стоеше прав и притиснат от железните пръти на решетката, задаваше въпроси:

— Защо? Как? Докога? Докъде? Отде накъде? В какъв смисъл? Нима? Възможно ли е? Как така? Наистина ли? По какъв начин? Не е ли прекалено? Колко е часът? А кой сме век сега? Вие ергонец ли сте или мръсен нихилианец? Защо ме гледате така? Ергон планета ли е и ако е планета, защо не се върти? Как си позволявате? Нима е позволено? За какво ставаше дума? Кой го каза? Как го каза? Доорът засмя ли се или се намръщи? А вие какво казахте? Колко дни има в декадата?…

Кой знае защо, тъкмо пред тази клетка аз също се почувствувах тъжно животно. Лала Ки ме погледна и ме хвана под ръка. Мадам Оа се обърна към мен и ме попита дали съм добре със здравето.

— Добре съм — казах. — Но тия експонати толкова много приличат на ергонци…

— Те са ергонци — каза мадам Оа. — Ергонци, възвисили се до нивото на животни.

— Не може да бъде — казах аз.

— Може — намеси се Юй Оа.

— Но къде са ви тогава животните?

— На Ергон отдавна вече няма животни — каза Юй Оа. — Третото Доорство ги премахна, за да не се допускат излишни сравнения…

— Все пак, какви бяха тези, които видяхме?

— Случаи на лека девиация. Според правило двеста хиляди осемстотин и шестдесет и шест, тези случаи се приравняват към съответния вече несъществуващ зоотип — изрече безстрастно Юй Оа. — Жалки са наистина, но са смешни. Не намирате ли?

— Намирам — съгласих се аз. — И откъде си ги доставяте?

— Главно от Пантеона на интелохахохите. Но тук попадат и охахохи.

Сега ми стана ясно защо близостта на Зоопарка до Пантеона представляваше голямо удобство. За да пресече въпросите ми, Ртъслри обясни допълнително, че на Ергон нямало затвори и лудници, както у нас във Франция, та съответните нужди били задоволявани от тоя зоопарк и от Селена 2. Когато възразих, че тия същества ми се видяха твърде безобидни, а някои от тях и напълно почтени (имах предвид мълчаливците със затворени очи и запушени уши), Ртъслри бълбукна:

— Престъплението е нещо относително, Луи Гиле. То се определя от закона, писан или неписан. На Ергон няма убийци, крадци, прелюбодейци, предатели, шантажисти и пр. Ергон е развита цивилизация. Единственият вид престъпления тук са мисловните девиации.

Интересна работа, казах си, до такъв юридически финес даже Третият нибелунгски райх не е стигал.

След посещението на Пантеона и Зоопарка настъпи нещо като всекидневие, главният отличителен белег на което беше скуката. Юй Оа ме осведоми, че всъщност скуката била едно от най-големите постижения на тяхната цивилизация, но за един французин, както знаете, това не е утешение.

Юй пазеше златното сандъче в библиотеката. Мадам Оа програмираше кибери. Ртъслри спеше почти непробудно, тъй като картината, която сега наблюдаваше на Ергон, той бил предвидил още при първото си посещение.

На нас с Лала Ки ни се щеше да надникнем в домашния бит на ергонците, но се оказа, че те нямат домашен бит. Освен това, обичаят да се ходи на гости по принцип бил отменен: за всяка визита трябвало да се иска специално разрешение от Кибер-доор Прим, като се посочи предварително целта на визитата и се представи резюме на предстоящия разговор; в по-спешните случаи към посетителя бивал аташиран един обикновен кибер-доор, който запаметявал всичко.

Предпочетохме да скитаме по цели дни из улиците на Фелисите, като се възхищавахме на ведрите усмихнати лица на охахохите. Избягвахме обаче да влизаме в контакт с тях и дори да ги запитаме нещо, понеже отговорът обикновено заемаше десеторно повече време, отколкото заема на Земята. Техните забавени рефлекси затрудняваха и контактите помежду им и ние не желаехме да им създаваме допълнителни затруднения.

Не разбрах защо се бавим още на Ергон. Намекнах пред Ртъслри, че нашият мил малък дисколет ни чака на орбита около планетата. Пък и беше ми домъчняло за Йер Коли и за моя син.

— Потърпете, Луи — рече сурово Ртъслри. — Нима мислите, че ви задигнахме от Земята за ваше удоволствие?

Този отговор ми напомни за тайнствената мисия на превенианите и аз се приготвих да се примиря със скуката, но Ртъслри добави:

— Наближава Денят на Статуквото. Най-големият ергонски празник. Това е нещо, което заслужава да се види.

Празникът се падаше на първия ден от шестата декада на ергонската година. Като имах предвид историята на земните цивилизации, аз си помислих, че това е денят, в който е възтържествувало Доорството — естествено бе такъв ден да остане във вековете. Но излезе, че съм се лъгал. Това било денят, в който някога си била открита планетата Ни Хил — като космогоничен факт и като опасен враг на Ергон — нещо, което ме учуди твърде много. Защото представете си, че един прекрасен ден вашият съсед ви срещне на стълбите и ви се закани непременно да ви счупи главата, а вие вземете, та обявите тоя ден за най-голям ваш семеен празник! Нали биха ви се смели и децата?

Впрочем между откриването на Ни Хил и появата на Доорството като такова, имало, каза Юй Оа, известна вътрешна връзка. Събитията се развили в последните дни на Коорството. По онова време, под натиска на охахохите, единственият континент на Ергон бил обединен и настъпил дългожажданият мир. Бойните сили били разпуснати, дипломацията като явление отпаднала. Всеки знаел какво да върши и си гледал работата. В тая обстановка охахохите, чиито рефлекси били все още нормални, а мозъците — в главите им, почнали да подозират, че и от самото Коорство няма никаква нужда. Коорството надушило опасността. В неговите среди възникнала идеята за прерастване в Доорство, което да бъде независимо от охахохите, но тази идея била мъчно осъществима, тъй като нямало с какво да се осъществи. А охахохите ставали все по-нагли: те престанали да доставят храна и дрехи на коорите и даже като ги срещнели, не сваляли в знак на почит своите сомбрера. В този именно критичен момент астрономите открили планетата Ни Хил, а видеофоноцентърът на Ергон почнал да показва на екраните страшните нихилиани… Охахохите се стреснали и се замислили. И докато те мислили, Коорството прераснало в Доорство, което призовало всички да обърнат очи към опасността. Едновременно били изобретени кибер-доорите. Поощрявани от тях, охахохите проявили високо ергонско съзнание: те замлъкнали, взели си сомбрерата и тръгнали към казармите. Само ергонолюбието и дисциплината могли да спасят Ергон… А секретът на тези добродетели се притежавал единствено от Доорството.

Тези обяснения разпалиха интереса ми към Деня на Статуквото. Юй Оа ни достави по един костюм с по-едър кафяв кръг на гърдите и по една брадавица, за да можем да минем за доори и да проникнем в Храма на Статуквото, който бе запретен за охахохи. Дочакахме Деня, преоблякохме се, залепихме си брадавиците и тръгнахме.

Златният площад пред Храма бе претъпкан с фелиситани и гости от всички краища на планетата и само четири свободни пътеки водеха към четирите стълбища на заведението. Присъединихме се незабелязано към група доори, които бавно шествуваха по една от пътеките. Изкачихме двестате стъпала и се намерихме в самия Храм — едно съоръжение, пред което Соломоновият храм, Александрийската синагога или по-къснешната Света София биха изглеждали просто кучешки колибки.

Храмът нямаше подпорни колони. Чудех се, при неговите кубически форми с четвъртито кубе отгоре, как се крепи таванът му, но Юй Оа ми пошепна, че се крепял единствено на желанието на Доорството да бъде тъй, а не инак. Всичко в Храма беше прозрачно, освен златната четиристранна пирамида в средата на ажурната кулообразна конструкция до нея.

Пирамидата имаше пресечен връх и се намираше точно под купола на Храма. По многобройните й стъпала, които я опасваха отвсякъде, бяха наредени оцветени кукли в цял ергонски ръст — от подножието до самия връх. Куклите образуваха три пояса, различаващи се по облеклото си. Най-долният и най-широк пояс кукли бяха в блестящи металически доспехи и вместо глави имаха шлемове на раменете си; средният пояс носеше дълго-поли кафяви роби и тиари на главите; най-горният и най-тънък пояс (той се състоеше само от две стъпала) бе в обикновено доорско облекло, но обстоятелството, че стоеше върху раменете на другите пояси, му придаваше изключителна тежест. На върха на пирамидата се виждаше само една кукла. Всички обаче, независимо от кой пояс бяха, имаха на десните си бузи по една внушителна брадавица… Върху ажурната кула отстрани също бе поставена една кукла. Тя бе облечена в бяло расо и нямаше брадавица.

Щом Храмът се изпълни с доори, дълбок подземен звън възвести началото на празника. Тълпата доори като един човек преви гръб в дълбок поклон пред пирамидата и ние с моите приятели направихме същото. Когато се изправихме обаче, аз според навика си, едва не хлъцнах: куклите по стъпалата на пирамидата се бяха раздвижили. Те бяха вдигнали изпънати десници с дланите навън; после отсечено ги прибраха и застинаха в първоначалните си пози.

— Автоматични ли са? — попитах тихичко Юй Оа.

— Не са — отвърна Юй Оа. — Това е Великото Доорство в трите му поделения — защитници, жреци и мъдреци. Най-горе е Супердоорът, Супержрец и Суперстратег на Ергон.

— А тези около нас?

— Обикновени доори. Органични колелца и трансмисии.

Огледах се. Органичните колелца бяха устремили предани погледи към върха на пирамидата. От гърдите им се откъсна благоговейна въздишка. Брадавиците им трепкаха от сдържан възторг. Те стояха „мирно“ и изяждаха с очи своя Супердоор.

Внезапно Храмът се разтърси от един рев на възхищение. Супердоорът на върха бе започнал да се съблича. Ревът бе подхванат от милионната тълпа охахохи на площада (не забравяйте, че стените на Храма бяха прозрачни). Супердоорът остана съвършено гол и се завъртя бавно около себе си, за да могат да го видят всички и от всички страни. После той навлече една дългопола кафява дреха и вдигна две ръце към купола.

— Ite, missa est! — прозвуча гласът му екс профундо.

Храмът и площадът паднаха на колене. В тържествената тишина като гълъби запърхаха словата на Супержреца:

— Да възславим, братя во доорстве, трите принципа на Йауиюайя! Да обласкаем с думи и дела Вечната и Велика Незиблемост на Ергон! Да преклоним глави пред Мене!

— Ау, ау, ау! — извика в хор Доорството, а след него и тълпата отвън.

— Великий Йау — продължи Супержрецът. — Чуй ни! Съхрани ни! Въздай ни! Открий ни тайната на вечното и неизменно Статукво, за да пребъдем — днес и утре и вовеки веков.

— Ау, ау, ау!

— Проклето да е Първото Доорство! Проклето да е Второто Доорство! Да живее и процъфтява и никога да не прецъфти Третото Доорство!

Изумен от това скромно и страстно пожелание, изказано от Супердоора на Третото Доорство, аз така се развълнувах, че едва не пропуснах най-интересната част от Йауслужението. То завърши така:

— Благослови, Йау, нашите врагове за вечен живот, за да бъде вечен и нашият. И нека зловещата Ни Хил заплашва Ергон до края на вековете!

Бях потресен до дъното на своята французка душа. Да пожелаеш вечен живот на най-злия си враг — в това имаше нещо божествено и перверзно, недостъпно за моя разум. Каква хуманност, дявол да го вземе! Но сред френетичните „ау“ аз долових неудържимото бълбукане на Ртъслри и това донякъде ме отрезви.

Между това Супержрецът се преоблече и отново се превърна в Супердоор. Той стоеше мълчалив и тържествен на върха, стъпил сякаш върху главите на своите велики доори, които от своя страна бяха стъпили на главите на великите жреци, които пък стояха солидно върху главите на великите защитници. Цялата тази усмихната пирамида беше великолепна в своята строга красота и непоклатимост.

След това Супердоорът произнесе дълга реч, която моят дешифратор едва успяваше да ми преведе, понеже бе пълна с непонятни ергонски понятия и идиоми. Все пак разбрах, че става дума за смисъла на празника. Накрая Супердоорът поднесе на Ергон една радостна вест: от този ден и от този час на планетата се въвеждали… пътеките на Йау.

Ние с Ртъслри и Лала Ки се спогледахме — експериментът с кученцето в Пантеона на интелохахохите бе още пресен в паметта ни.

— Скъпи доори от всички рангове! Мили охахохи! — рече с безмерно блага усмивка Супердоорът, след като обясни същината на изобретението. — Провидението ни сподоби с нова благодат. От този час нататък пътеките на Йау ще бъдат вашата най-надеждна защита от всяка девиация. Техните невидими стени ще ви подкрепят, когато залитнете. Те ще ви предпазват от всякакви контакти помежду ви и така ще съхраняват вашето здраве от травми, а вашия дух — от колебания. Когато му дойде времето, те ще ви насочат към вашите комфортни гробища — единственото място, дето вие, уви, ще се лишите от тях… Спокойствие и вяра! Вяра и спокойствие!

Възторгът в Храма и извън него достигна своята кулминация. Когато виковете затихнаха, Супердоорът подхвана:

— Но чрез кого Провидението ни дари с тая благодат? Чий гениален дух роди тази прекрасна идея? Чии златни ръце я осъществиха за благото на Ергон? Кому трябва да благодарим коленопреклонно?

Супердоорът бавно вдигна ръка и посочи към кулообразната ажурна конструкция до пирамидата. Там, на площадката, оградена със сребристи стрели, стоеше куклата на интелохахоха, за която всички бяха забравили.

— Ето кому, уважаеми доори, мили охахохи. На нашия именит и много пъти възславян Й Ое. Слава на Й Ое!

— Ау, ау, ау!

Да, и това не беше кукла. Това беше Й Ое, нашият познат от Пантеона. Ето до какъв връх, в прекия и преносния смисъл на думата, беше стигнал Й Ое. Той вдигна дясната си ръка с дланта навън и така приветствува тълпата. Но защо усмивката му бе малко унила?

— Заради това велико постижение Доорството награждава Й Ое с Голямата жълта перука на Ергон. — Доорът се пресегна и тури на главата на изобретателя една перука, която закри лицето му. Й Ое намести перуката и целуна ръка на Супердоора, който продължи: — В същото време, Доорството взе решение да се отнеме перуката на Й Ое. — Той дръпна перуката от главата на Й Ое и я захвърли в нозете си. Онзи пак му целуна ръка. — Защо? И защо нашият любим Й Ое, вместо да стои сега в нашето подножие, ограден от вашата любов, е стъпил на Голямата Електронна Прашка, която, както знаете, също така е негово гениално изобретение? Аз мълча. Аз скърбя. Нека обясни самият Й Ое.

В Храма настъпи тишина. Ако имаше мухи на тази планета, тяхното бръмчене би прозвучало като рев на реактивен самолет — но, уви, мухите отдавна бяха изтребени от работливите охахохи.

Усмивката на Й Ое съвсем избледня, когато той проговори:

— Аз съм Й Ое, изобретателят. Аз почтено служех на Доорството и чрез него на Ергон. Аз имам триста и осем изобретения, триста и седем от които целят Незиблемото Статукво на нашата планета… Но аз, създателят на пътеките на Йау, извърших велик грях спрямо същия Йау. Вчера след пладне, когато приключих изпробването на пътеките и ги предадох в блажените ръце на Доорството, аз се смутих. Една нелепа мисъл ме завладя и не ме остави, докато не я домислих докрай. „Й Ое, ми казваше тази мисъл, не прекаляваш ли със своята гениалност? Не злоупотребяваш ли с нея?“ Една девиация, както знаете, води към друга и аз почнах да се питам докъде ще стигне Ергон с моите пътеки и като стигне дотам, какво ще стане… Щом стигнах до този въпрос, аз се стреснах и помолих най-близкия кибер-доор да ме отведе при Кибер-доора Прим. Това е всичко.

Храмът мълчеше. Лицата на органичните колелца бяха сурови и безстрастни.

— Й Ое — разнесе се дълбокият глас на Супердоора. — Как следва да постъпите?

Й Ое се поклони на всички страни. После дръпна някакъв лост пред себе си и се изправи, лъчезарно усмихнат. Чу се лек съсък. Сребристите стрели, които обграждаха гениалния интелохахох, изпуснаха няколко светкавици. Около Й Ое затрептя облак светлина. В същото време куполът на Храма се раздели на две половини и над главите ни блесна оранжевото небе на Ергон.

Й Ое стоеше прав, неподвижен и усмихнат в светлия облак. Той вдигна ръка за приветствие. В същия миг той се откъсна от площадката на ажурната кула и почна да се възнася — отначало бавно, а след това все по-бързо, докато накрая изхвръкна като снаряд през отворения купол и изчезна в оранжевото небе.

— Юй Оа, какво стана? — пошепнах изумен.

— Нищо особено — рече Юй Оа. — Той се пренесе на Селена 2.

— Господи!

— Шшшшт!

Куполът се затвори. Супердоорът вдигна ръце над главата си:

— Велика е тази наша жертва, доори и охахохи. Със скръб в сърцата ние я поднасяме на Йау. Ние се лишихме от една гениална глава, от един прекрасен ергонец… Ние сме неутешими. Плачете, доори! Плачете, охахохи!

Супердоорът се удари в гърдите с юмрук и пръв заплака. Доорите последваха примера му. Скоро златният под на Храма бе наводнен от сълзи до глезените. Чуваше се и милионният плач на охахохите отвън… А мен ме налегнаха толкова много и такива свирепи девиации, че ако ергонците биха ги открили, бих изхвръкнал от купола навярно с много по-голяма скорост и с по-малко церемонии.

— Достатъчно вдигна ръка Супердоорът и сълзите мигновено пресъхнаха, а лицата бяха огрени от вечните усмивки. — Слава на Йау и на Мене!

Церемонията бе приключила. Доорството се запъти към вратите на Храма. Тръгнахме си и ние с моите превениански и ергонски приятели.

Тълпата охахохи навън се разпръскваше. Поехме по улицата, която водеше към дома на Юй Оа. Тъмнееше ми пред очите. Девиациите продължаваха да бушуват в главата ми. Не, не скърбях за Й Ое, той бе заслужил своята участ, по дяволите. Даже съжалявах, че нашите земни изобретатели на подобни работи не се възнасят като него, а се радват на пари и уважение, докато ракът все още души човечеството. Девиациите ми идеха от гледката на великото Доорство, която не излизаше от паметта ми.

Понечих да прескоча на съседната кафява пътека, дето вървеше Юй Оа, за да го поразпитам, но за мое учудване това не ми се удаде. Една невидима сила ме отблъсна назад. Повторих опита си — същият резултат. Боже мой, пътеките на Йау бяха влезли в действие! Погледнах към Юй Оа и той кимна. Добре, казах си, че над главите ни поне няма силови полета, инак бихме били затворени на Ергон за вечни времена.

Между това охахохите, изпълващи улиците, също бяха усетили пътеките, защото скоро се разнесоха радостни викове в чест на Доорството и на Й Ое. После виковете се умножиха и се сляха в един всеобщ рев на ентусиазъм. Охахохите подскачаха и крещяха, бавно наистина, както вършеха всичко, и лицата им светеха от безумна радост. Едни се опитваха да прегърнат съседите си, но отблъснати от магнитната стена, изпадаха в още по-луд екстаз; други лягаха и ритаха с крака в изблик на чувства; трети се облягаха на силовите стени и се смееха от щастие. Всеки си имаше вече собствена пътека на Йау… Охахохите бяха щастливи.

Но имаше между тях и такива, които не викаха и не се усмихваха. Тези редки екземпляри вървяха в своите пътеки с наведени глави и никой не ги забелязваше в общата суета. Когато един такъв охахох се изравни с мене, аз го попитах:

— Фелиситанино, защо не се радваш?

Той ме погледна с мътни очи, загубени и тъжни, по-тъжни от тези на превенианите, и промърмори:

— Всичко е свършено… Късно е, късно…

Той се спря и се огледа. Наоколо му бушуваше тълпата на неговите събратя, а той стоеше, замръзнал в безмерно отчаяние. Протегна ръка наляво, после надясно, за да се увери сякаш, че не може да достигне никого. Сетне с рязко движение сграбчи кафявия кръг на гърдите си и го разкъса. С още по-рязко движение се хвърли встрани, срещу невидимата силова стена. Ефектът бе същият, като в опитната лаборатория на Пантеона: кратко припукване, ослепителен блясък — и охахохът изчезна.

Стоях потресен. Губех сили.

— Луи — викна ми Ртъслри в общия шум. — Луи, вървете и се усмихвайте.

Тръгнах, но не можех да се усмихвам. Лала Ки беше пребледняла и се опираше от време на време в силовите стени. Странно беше, че Юй Оа и съпругата му също не се усмихваха. Мадам Оа сви очи презрително.

— Самоубийци — каза тя високо. — Не им съчувствувам. Те можеха да се борят и да умрат достойно.

Заразени сякаш от примера на първия самоубиец, появиха се и други. Тук-таме в тълпата се раздаваше вик на отчаяние и блясваше кратка светлинка — сякаш блясваха и угасваха последните искрици разум на тая щастлива планета… Но виковете и крясъците се усилваха. Някои запяха и скоро цялата Фелисите гърмеше от песента:

И тъй нататък.

Избухванията на светлинки ставаха все по-редки и по-далечни, а аз се чувствувах все по-гневен и по-самотен. Умираха мои братя по разум, последните ми братя на тая усмихната оранжева планета и сякаш аз самият умирах сред тълпата, която пееше песен на оковите си и маймунски подскачаше пред пропастта, разкрила се под нозете и… И обхванат от бурни чувства и от неочаквани спомени, в които се смесиха видението на Бастилията и на Стената на Комунарите, смътните силуети на гилотината и на крайцера Аврора, аз също запях. Запях старинната песен на Йожен Потие.

За миг Фелисите се смълча и застина на мястото си. Моите приятели също. Даже Ртъслри стоеше и се вслушваше, сякаш се опитваше да си припомни нещо. Погледите на стотици охахохи се бяха отправили към мен и по лицата на мнозина от тях се изписа смут.

— Охахохи — провикнах се аз. — Бедни, нещастни идиоти! Опомнете се! Вие губите единственото, което ви отличава от животните! Вие загивате, нещастни фелиситани! На оръжие, на оръжие, граждани!

И охахохите се опомниха… Облещили сините си прозрачни очи, те ме гледаха сякаш не те, а аз бях побърканият. Най-напред се чу едно тихо, но всеобщо ръмжене, последвано от глух тътен на негодувание. След това избухнаха яростни викове и стотици ръце се протегнаха към шията ми — за прегръдка или да ме задушат, не можах да разбера. Но омразата, която пламтеше в очите на тълпата, бързо ми разкри истината. Благодарях в ума си на Й Ое, който бе открил непроницаемите стени — те бяха сега единствената ми защита.

— Луи — викна Ртъслри от своята пътека на Йау. — Как ви се харесва това? Вие сте глупак, Луи!

— Не — каза Лала Ки от другата ми страна. — Вие сте чудесен, Луи. Изборът на Бан Имаян е правилен, почвам да вярвам…

— Внимание — предупреди Юй Оа.

И наистина време за разговори нямаше. На оранжевия хоризонт на Фелисите се появиха първите кибер-доори. Те имаха пропелери на задниците си и хвърчаха стремително към нас.

— Струва ми се, че тук няма вече какво да правим — бълбукна мрачно Ртъслри. — Включете антигравитаторите. Луи, ти вземи със себе си мадам Оа, аз ще се погрижа за Юй. Лала Ки, тръгваме.

Ние бързо се издигнахме в оранжевия въздух на Ергон. Кибер-доорите останаха под нас и напразно се опитваха да ни догонят. Под нас остана Фелисите, а скоро и цялата Ергон.

Аз държах здраво ръката на мадам Оа, но тя не разбираше сякаш защо и къде летим — бе потънала в размисъл. Тя потърси с очи мъжа си:

— Юй — каза тя. — Ние постъпваме неправилно. Ние трябваше да останем, Юй. Ние бяхме длъжни да умрем, когато умираха нашите.

— Да останете?! — викна Ртъслри. — Да умрете? Защо? За тая сган? Сред тия безропотни червеи? — За първи път виждах Ртъслри разгневен. Той погледна надолу към Ергон и внезапно се разрази в ругатни: — А, мерд! — викна той на френски, понеже на превениански такава дума не съществуваше. — Ах, вие, камили мръсни, вие, свински троглодити! Порка мадонна! Мать вашу! Гамото! Доннер ветер! Чин чу лин! Мамка ви! Киби карарума!…

Кой можеше да подозира, че мрачният превениански историк познава всички земни езици! Той не млъкна, докато не използува ескимоския, а също и езика зимбабве.

— Какво говори Ртъслри? — попита мадам Оа.

— Благославя — отвърнах аз.

А долу, под нас, планетата ликуваше… Господи, колко сладък е редкият стратосферен кислород!

Вече за трети път нашият малък дисколет правеше осморки около двете Оранжеви звезди, които поддържаха живота на Ергон, и аз се страхувах, че не ще можем да се откъснем от нашата сложна орбита. Оказа се обаче, че няма никаква опасност: просто на Ртъслри бе хрумнало да ни покаже на всяка цена какво представлява от себе си страшната планета Ни Хил. След третата обиколка, която не ни донесе успех, той обърна дисколета и ние полетяхме в обратна посока, като се надявахме да пресрещнем Ни Хил, щом като не можахме да я настигнем…

Преди това ние се бяхме въртели известно време около двата естествени спътника на Ергон — Селена 1 и Селена 2. Селена 1 беше дребничка луна, на която нямаше де да се стъпи, пък и бе твърде близо до Ергон. Освен това, тя се оказа куха отвътре и предизвика неприятни асоциации, свързани с главите — на ергонците.

Затова пък Селена 2 със своя екзотичен изглед ни възнагради в излишък. Това беше една много красива пустиня, изпъстрена с червени, сини, бели, жълти и пр. скали, добре напечени от двете Оранжеви звезди, докато останалото пространство представляваше добре напечена пясъчна равнина. Селена 2 нямаше атмосфера, но по повърхността й пъплеха голям брой ергонци и това много ме учуди.

— Какво дишат тези същества, Юй Оа?

— Нищо — каза Юй Оа. — Те са свикнали да не дишат.

Той прибави, че тази луна се обитава предимно от интелохахохи, и аз престанах да се учудвам.

Те бяха няколко хиляди — всички пострадали от тежки девиации, — пръснати по сферовидния спътник като мравки по футболна топка. Тук нямаше селища, нямаше кафяви ивици, нямаше пътеки на Йау. Тук те бяха свободни да се движат, дето им хрумне, и да правят, каквото си щат. Те се пържеха върху пясъците под безпощадните оранжеви лъчи и за пръв път използуваха знанията и дарбите си за нещо наистина полезно; физиците копаеха пещери, за да се скрият на сянка; химиците разлагаха някои минерали с надеждата да получат малко вода; биолозите търсеха хранителни бактерии и се опитваха да ги размножат; психолозите тананикаха весели мотиви за насърчение на останалите и т.н. Само скрипторите, звукторите и рисувачите седяха бездейни и безполезни: те седяха на куп, тясно притиснати един в друг, и не се караха за нищо — едно рядко зрелище, което трудно може да се наблюдава във Вселената.

Щом забелязаха нашия дисколет, който обикаляше Селена 2 на малка височина, нещастните заточеници прекъснаха работата си. Те размахаха ръце и почнаха да се молят да ги вземем със себе си.

— Не — каза сурово Ртъслри.

— Да вземем поне един-двама — помолих аз.

— Не, Луи. С всички свои действия, с целия си живот те са се стремили към такава участ. Техният гений е носил гибел на Ергон. Даже Голямата Електронна Прашка, която ги е запратила тук, и нея сами са изобретили… Запомних един стих от вашата песен, Луи: в нас е нашето спасение. Те никога не са стигали до тая мисъл. И няма да стигнат… Не, Луи.

И той яростно чукна по клавишите на пулта за управление. Дисколетът ни бързо се отдалечи от Селена 2. Запътихме се да търсим планетата Ни Хил…

Но Ни Хил не се появяваше. Каквито и осморки да правехме около двете звезди, както и да шарехме в пространството, като се отдалечавахме или се приближавахме към тях, не можахме да открием нито следа от друга планета, освен Ергон. Най-сетне Ртъслри ни събра около себе си, изгледа ни и запита:

— Е?

Ние се спогледахме. Лала Ки каза:

— Боя се, Ртъслри, че напразно търсим.

— Какво ще кажете вие, Юй Оа?

Юй Оа се бе замислил дълбоко, но все пак чу въпроса.

— Аз подозирах това — каза той тихо.

Мадам Оа кимна и подпря глава с двете си ръце.

— Вие, Луи Гиле? — обърна се към мен Ртъслри.

Бях много разстроен, за да произнеса и една дума. Толкова време загубихме да се въртим напразно из тия пространства.

— Луи — каза ласкаво Ртъслри, — вие бяхте много наблюдателен, когато пред видеоекрана на Фелисите открихте, че бойните доспехи на нихилианите и ергонците се различават само по цвета си. Вие даже споменахте, че лицата на нихилианите били направени сякаш от амбалажна хартия.

— Аз се пошегувах тогава, Ртъслри…

— … без да подозирате колко сте прав. Те наистина бяха от амбалажна хартия.

Сега пък се шегуваше Ртъслри. Или не? Мадам Оа вдигна глава и ни изгледа с печални очи:

— Или Ни Хил наистина е невидима, или моят прадядо Уия О е бил прав. Ние с Юй винаги сме се съмнявали в съществуването на Ни Хил. Но ние се самопринуждавахме да вярваме, че тя съществува. Инак всичко се обезсмисляше. Ние бяхме малодушни… — Тя погледна мъжа си и въздъхна. — Надявахме се, както мнозина, че една война ще донесе поражение на Ергон. Че едно чуждо владичество, брутално и неприкрито от нищо, ще пробуди мозъците…

— Вие споменахте нещо за вашия прадядо — каза Лала Ки.

— Да, моят прадядо Уия О е бил велик астроном. Но като мнозина учени — наивен ергонец… Половин век след откриването на Ни Хил, той забелязал някои явления, които го накарали да се усъмни. Като изхождал от данните на откривателите, той изчислил отново вероятната орбита на Ни Хил около двете Оранжеви и констатирал, че при тези данни Ни Хил на всяка пета обиколка би трябвало да се сблъсква с Ергон… Отначало той предположил, че е допуснал грешка или че са допуснали грешка откривателите. Дълги години се трудил над тоя проблем, докато стигнал до заключението, че не само Ни Хил не съществува, но и никаква друга планета, освен Ергон, няма в нашия звезден куп. Значи Ергон нямало от какво да се страхува, Ергон можел да живее в мир и спокойствие… Безмерно щастлив, той побързал да направи своето ново откритие достояние на Доорството. И на следващия ден…

— Да? — каза Лала Ки.

— На следващия ден бил посечен на площада, дето сега се издига Храмът на Статуквото. Тогава още нямало Храм…

Погледнах Ртъслри. Той беше мрачен и безстрастен както винаги, но в погледа му долових съчувствие към Юй Оа и съпругата му. Лала Ки, добрала се до някаква мисъл, поклащаше глава, загледана в пространството.

— Но — заекнах аз. — Но ние видяхме на видеоекрана гигантско избухване в Космоса… Ние видяхме самите нихилиани…

— Малко пиротехника и малко бутафория, Луи — сви рамене Ртъслри.

Аз се ударих по челото. Ах, господи, що за историк бях аз? При оценката на ергонското битие аз бях забравил два от най-важните исторически фактори: страха и глупостта… Разказът на мадам Оа беше правдив от начало до край — даже ако го бе измислила.

Та и как би просъществувало Доорството на Ергон, ако не съществуваше Ни Хил?

С това, братя земляни, аз приключвам съобщението си за чудесата на Ергон и се приближавам към края на моето повествование. И на моето пътешествие из Космоса, естествено.

Аз ви разкрих нещо от тайните на две галактически цивилизации, но не ще изпълня задачата си, ако не ви разкрия и