Галактическа балада

Едно пътешествие из Галактиката бе най-доброто, което можеше да ми се случи.

Ето защо в първия момент, когато осъзнах всичко това, вместо да се разсърдя на моите похитители и да ги напусна демонстративно, аз изпитах към тях чувства на симпатия и благодарност.

След глухонямото обяснение в „обсерваторията“ режимът ми бе облекчен. Люкът на килията ми оставаше винаги отворен и аз можех да се разхождам; колкото си ща из тесния коридор. Наистина из този коридор никога не срещах никого. Но можех да тичам по него, да се премятам презглава, да викам колкото ми глас държи. А това не бе малко за един французин в моето положение.

Нефертити поднови своите посещения. Тя идваше да ми донесе храна и да ме изследва със своите апаратчета, които сега сменяше всеки път. Няма съмнение, това бяха приятни визити. Нефертити бе толкова красива и мила, че понякога затварях очи, за да не се вълнувам прекалено. Но ми липсваше разговорът, човешкият контакт. Струваше ми се, че езикът ми постепенно се вцепенява от мълчание. Тогава, като използувах присъствието на моята чуждопланетна лекарка, аз започнах да приказвам какво ли не: разказвах й за моя Пиер и неговата Мариана, описвах й моя Париж със затворени очи и така чувствувах под нозете си каменните кейове на Сена, критикувах колегите си от колежа и рисувах смешния отец Ивронь, ругаех на воля правителството и Патриотичната лига, като използувах цветистия речник на докерите, спомнях си с умиление за мадам Женевиев, чиято пенсия бе увеличена с един франк месечно. Понякога не се сдържах и се обръщах към самата Нефертити, като превъзнасях прелестите й много подробно: беше ми странно, че тя и в тоя случай не ме разбираше. Една земна жена, даже ако е глухоняма от рождение, веднага би доловила за какво става дума.

Лицето на Нефертити обаче си оставаше тъжно и непроницаемо. Само веднъж, когато запях, в тъмните й очи забелязах по-жив блясък. А пеех една лекомислена песничка: в нея се разказваше за една хубава Нанет, която раздавала усмивките си като цветя и когато се явила пред небесния съдия, той й простил греховете заради нейната щедрост. В погледа на Нефертити имаше и учудване, и недоумение — сякаш разбираше думите, но не и смисъла на песничката.

При следващото й посещение, аз изпях Марсилезата, но тя не реагира.

Това мълчание, както и неизвестността пред бъдещето, почваха да ми действуват на нервите. Един ден, като изчаках търпеливо, докато Нефертити привърши своите изследвания, аз скочих и изревах:

— Мадам, колкото и да сте красива, повече не ще позволя да се докоснете до кожата ми с вашите мръсни уреди! Край! Ще убия някого! Ще го разкъсам и ще го изям!

И запях кръвожадната песничка „Са ира“, с която някога санкюлотите са изпращали аристокрацията на гилотината. Във Франция тя, разбира се, не се пееше отдавна вече, но предавана от уста на уста, бе стигнала до мадам Женевиев и аз я бях научил от нея — преди увеличаването на портиерските пенсии.

Този път Нефертити реагира. Тя отстъпи две крачки назад, като ме гледаше уплашено, но изслуша песента докрай. Сетне лицето й прие своя невъзмутим печален израз и тя почна да прибира своите апаратчета.

Аз демонстративно легнах по гръб, без да престана да ръмжа. И тук се случи нещо странно. Както си ръмжах, до мен стигна един нежен мелодичен глас, който казваше: прьоне пасианс, мон ами! Търпение, приятелю! Подскочих тъй, че едва не си чукнах главата в тавана. Но в килията ми нямаше вече никой.

Кой бе произнесъл тия думи, и то на перфектен френски? Или може би под влияние на самотата бях почнал да чувам гласове? Спомних си един побъркан бивш философ от нашия квартал. Той във всичко си беше съвсем нормален, само дето твърдеше, че след единадесет часа всяка вечер чувал гласа на Пиррон, който му казвал: „Приятелю, защо да се вълнуваме? Животът не е нищо повече от една глупава шега на природата. Иди да изпиеш едно перно при татко Мишел.“ Поради което бившият философ след дванадесет часа отново се явяваше в бистрото на татко Мишел… Дотам ли бях стигнал и аз?

Във всеки случай съветът да имам търпение ми подействува благотворно. От друга страна, Нефертити почна да идва при мен, придружена винаги от русокосия Аполон и аз, съобразявайки се с обстановката, ги посрещах с любезно „добър ден“, цитирах им епиграми от Хораций и Ювенал и ги изпращах с още по-любезно „довиждане“. В края на краищата, казах си, когато човек не може да направи нищо, той не прави нищо. И се успокоих. Помогна ми и споменът за вещите думи на Пиррон.

Реших повече да не обръщам внимание на моите похитители, и така да им покажа колко съм сърдит. Но и в това не успях. На следващия ден (или нощ) те пристигнаха някак забързани и като че ли разтревожени. Русият дойде до леглото ми, хвана ме за ръка и ме накара да стана. Сетне, като стискаше ръката ми така, че аз не охках само от мъжка суета, той ме помъкна към отворения люк и ме изведе в коридора. Нефертити застана от другата ми страна. Двамата ме взеха под ръка и ме поведоха със себе си.

Скоро се намерихме в обсерваторията, както аз, в своето невежество, наричах командния пункт на дисколета. Тримата останали членове на екипажа бяха тук. Онзи в синята туника седеше пред триетажния „роял“ с пръсти върху долния ред клавиши, а другите бяха застанали зад него и се взираха напрегнато в екрана.

Застанах там и аз с моите придружвачи. Екранът изобразяваше отново черната пустота на Космоса. В левия горен ъгъл личаха куп звезди, в десния долен — някаква светла мъглявина във формата на костенурка (по-късно разбрах, че това била мъглявината X.Y.Z — 200,000,000, 037-A.C, която представлявала от себе си сбор от 70,000 галактики, всяка от които била от три до пет пъти по-голяма от нашата, — и по тоя начин добих известна представа за величината на Метагалактиката). В центъра на екрана сребристо светеше малък диск, съвсем подобен на нашия — както ми го бяха показали при първия сеанс. Защо бе нужно да ми го показват втори път?

Погледнах към Нефертити и Аполон. За да им обясня недоумението си, тикнах пръст в гърдите си и посочих сребристия диск на екрана — това ние ли сме? Нефертити завъртя глава — не, не сме ние… Ах, ето каква била работата! На пътя на моето космическо пътешествие се бе появил нов дисколет. Моите похитители очевидно очакваха среща със себеподобни — инак едва ли биха се вълнували толкова.

Между това сребристият диск на екрана растеше с всяка измината секунда. Отвреме-навреме той се накланяше ту наляво, ту надясно и аз отдавах това на звездните ветрове, които бяха особено променливи в тая част на Галактиката. Даже по едно време се опасявах, че ще го катурнат, но това не стана. Новият дисколет постепенно изпълни целия екран. В него се появи една голяма квадратна дупка и… И аз чух около себе си възбудени гласове.

Петимата членове на екипажа, тези богоподобни мълчаливци, бяха проговорили. Да, да, те говореха на някакъв непознат език, съставен от гласни и от чести поцъквания с език и аз бях изумен от това до такава степен, че не забелязах, как нашият дисколет се вмъкна в квадратната дупка на другия…

Позволявам си, братя земляни, да съкратя много нещо от описанията, свързани с техническите подробности на нашето кацване на дискодрома на Големия дисколет. Сведения за подобни неща можете да намерите в изобилие още у древните автори от двайсети век, които навреме предугадиха всички варианти на космолетите и космическите пътешествия, всички начини и средства за съприкосновение с чуждопланетни цивилизации, всички видове кацвания, излитания и пр. Тъй че аз няма какво да добавя, освен да ви уверя, че нашето кацване мина благополучно.

На дискодрома на Големия дисколет, дето бяха наредени петдесетина машини като нашата, ни очакваха група посрещачи и посрещачки. Те явно бяха от едно племе с моите похитители. Едри и красиви в своите разноцветни туники, те спокойно дочакаха нашето стъпване на дискодрома. Аз неволно подръпнах полите на моето старо избеляло поло и огледах смачкания си платнен панталон — в това облекло ме бяха отвлекли от моята вила под Алпите, а на малкия дисколет, уви нямаше моден шивач. Това ме извиняваше донякъде.

От групата посрещачи се отдели един белокос мъж с голямо чело и римски профил и пристъпи насреща ми. Той вдигна две ръце пред гърдите си с дланите навън. Аз отвърнах със същото.

— Добре дошли, Луи Гиле — каза той със звучен младежки глас. — Радваме се да ви видим в нашата среда.

Останах в отворени уста. Боже мой, как тъй разбирах езика на тоя почтен мъж? Кога го бях изучил? Изглежда, че съм имал доста глупав вид, защото беловласият се поизкашля.

— Надявам се, че се чувствувате добре — продължи той. — Наистина на нашия разузнавателен дисколет липсват някои удобства, но тук вие можете да си починете и да се възстановите…

Той мигна с печалните си очи и ми подаде ръка. Аз бях готов да се плесна по челото. Едва сега осъзнах, че той бе произнесъл приветствието си на моя роден език… Как? Французин тук, на не знам колко си милиарда километри от Земята, в самото сърце на Галактиката?! Бях готов да извикам ура, да се разплача, да се хвърля на шията на моя съотечественик. Но той види се отгатна мисълта ми и някак странно бълбукна с гърлото си — сякаш се опитваше да се разсмее, но не можеше. Лицето му си остана все така неподвижно и тъжно.

— Не, не съм французин, Луи Гиле — рече той снизходително. — Нима вашият език се говори само от французите?

На това нямаше какво да възразя, а и въпросите в момента бяха неуместни. Запазих хладнокръвие. Поздравих се с останалите посрещачи. Членовете на нашия екипаж и сред тях Нефертити и русият Аполон вече разговаряха с приятелите си на своя странен цъкащ език. Белокосият с грациозен жест ме покани да тръгна редом с него. Вървях почтително половин крачка назад и вляво, по правилата на военната субординация, но той ме хвана под ръка и ме притегли до себе си.

— Не се учудвайте, че се обърнах към вас с името ви. Аз ви познавам отдавна… Познават ви и още някои от жителите на нашия дисколет. — Той така каза — жителите, а не екипажа. — Аз съм Бан Имаян, секл, или на вашия език, ректор на този дисколет.

— Моите уважения, господин ректоре — казах аз. — Но нали ректор е университетска титла?

— О, ще разберете всичко, не бързайте… Време е да ви запозная с вашите похитители.

И той ми представи Нефертити и русия Аполон по всички правила на французкия етикет. Излезе, че Нефертити се нарича всъщност Йер Коли, а нейният неразделен спътник — Бен Коли. Бан Имаян ми поясни, че са брат и сестра.

— А засега ще се разделим — рече той, преди да успея да кажа нещо.

Страшно делови същества бяха тия другопланетници.

Бяхме на изхода на дискодрома. Бан Имаян и останалите посрещачи вдигнаха ръце пред гърдите си и се изгубиха някъде вляво. Ние с Йер и Бен Коли стъпихме на една открита платформа, която тутакси ни възнесе нагоре.

Намерихме се под открито небе, в края на огромен площад. Като казвам открито небе, имам предвид един жълторозов купол, по който плуваха леки бели облачета — но хоризонтът бе твърде близък, а куполът — обрамчен от по-тъмен контур. Разбира се, това бе изкуствено небе, но илюзията бе толкова пълна, че аз трябваше да си помисля, за да се досетя. В центъра на площада, чийто радиус бе повече от триста метра, се издигаше висока цилиндрична сграда от лек зеленосив метал, опасана от десетина реда прозорци. Сградата имаше великолепен фронтон от червени колони, пресечени чудновато с цветни геометрични фигури, а над фронтона личеше огромна черна скулптура на мъж — полугол, наметнат с парцали, през които се виждаше тялото му, с наведена глава и отпуснати мускулести ръце. Подробности не можах да видя, но тази фигура ми напомняше с нещо „Гражданите на Кале“ от Роден. Само че беше безкрайно по-унила, тъжна, почти страшна.

— Това е нашият Дом на Разума — чух гласа на Бен Коли. — Ще имате случай да го разгледате.

— Да вървим — допълни Йер Коли.

Дявол да го вземе. И тези двамата заприказваха на френски. Вече нищо не можеше да ме учуди. Само се поизчервих, като си спомних какви глупости бях говорил в присъствието на Йер Коли, убеден, че тя не ме разбира. Погледнах я под око, но тя с нищо не измени безстрастния си, тъжен израз.

Тръгнахме край една редица цилиндрични постройки, не по-високи от етаж и половина, които обграждаха площада. Те всички имаха по един прозорец, опасващ горната им част, тъй че напомняха командни помещения на боен кораб. Сградите бяха съвършено еднакви по форма и само оцветяването им, както и общият тон на храстите около всяка от тях им придаваха известна индивидуалност. След всеки десетина сгради започваха улички, които лъчеобразно излизаха от площада. При пресичането на тези улички забелязах, че зад първия кръг сгради, следваха още няколко кръга, все по-широки, колкото по-далеч се намираха от центъра. Това бе естествено за градоустройството на един дисколет, който както показва името му, имаше кръгла форма. За да изчерпя тази тема, ще добавя, че освен „етажа“, по който вървяхме в момента, Големият дисколет имаше още два — със също такива сгради и със също такова жълторозово небе. Над третия етаж бе „таванът“, зает от стадиони, зали за концерти и забави, видеокамери и пр. и опасан от един парк със сребристосинкави дървеса и свежа тъмнозелена трева. Дисколетът имаше и „сутерен“, дето се помещаваха дискодромът, „кухнята“ и „машинното“ отделение. Диаметърът на тоя космически кораб бе повече от шест километра (за сантиметрите няма да спорим).

Както сами разбирате, братя земляни, аз съм принуден да приспособявам езика си към нашите земни представи и понятия, тъй че неточностите са неизбежни. Също така постъпваха и жителите на дисколета, когато трябваше да ми обяснят нещо. Така например секл у тях значеше едновременно и управител, и академик, и командир, и мъдрец, но те не можаха да намерят за това по-сполучлив термин от „ректор“, което в нашите представи извиква само образа на стар попрегърбен мъж, с черна униформена мантия и смешна шапчица на главата…

Но да продължим нашия разказ.

След като изминахме петдесетина крачки, моите спътници се спряха пред една от малките цилиндрични сгради. Йер Коли каза:

— Ето нашия дом, Луи Гиле. И вашия…

На мен веднага ми хареса моят бъдещ дом. Той имаше розов цвят и следователно щеше да ми осигурява добро настроение. Розови бяха и храстите в градинката отпред. Йер Коли, като домакиня, тръгна пред мен, а Бен Коли — след мен. С учудване видях, че пътната врата, а след това и вратата на сградата се отварят сами пред нас. Това бе една особеност на тукашните жилища — всички врати се отваряха сами, щом човек ги наближеше на две-три стъпки. Тези същества не познаваха ключове и ключалки, и всеки можеше да посети всекиго по всяко време на деня и нощта — те нямаха нито страх, нито тайни едни от други. Странно, нали?

Влязохме в сградата. Няколко стъпала ни изведоха на една малка кръгла площадка. Три врати се отвориха едновременно в кръглите стени. Успях да зърна, че две от стаите б яха абсолютно празни: мебелите бяха или скрити в стените, или бяха невидими, както на малкия дисколет, с който бяхме прилетели тук. Бен Коли бълбукна с гърлото си, като забеляза моето колебание (бълбукането със затворени уста и неподвижно лице наистина заменяше смеха на тия същества и това бе единственото неприятно нещо в тяхното поведение), и ми посочи третата врата.

Прекрачих прага и останах вцепенен. Не само защото тази стая беше обзаведена с напълно материални и видими предмети: легло, столове, писмена маса стил Нерон II — тоест с дебели крака, масивна, снабдена с огромен касапски нож за разрязване на книги и с едни боксови ръкавици до ножа — но и защото… Господи помилуй! Тук беше и моята масичка стил сецесион с пишещата ми машинка и с два изгризани молива до нея. Тук беше и моето старо кресло, изплетено от слама и камъш — същото, в което ме бе заварило утрото на моето отвличане. Тук беше и моята стара кушетка и даже фикусът от парижката ми квартира. Този фикус аз го търпях само за да не предизвиквам гнева на Ан Мари Селестин, но като го гледах сега, бях готов да се разрева. Какво ли правеше сега горката Ан Мари без него?

Озърнах се просълзен към Йер и Бен Коли. Йер учудено изви вежди:

— Не ви ли харесва тук? Но това са вашите любими предмети, напълно автентични… Само леглото и писмената маса са направени в нашата музейна лаборатория. По ваши земни модели обаче.

В този миг аз забелязах… — какво мислите?! Моята папка. Сивата ми папка с твърди корици, набъбнала от ръкописа на „История на следващия век“… Това вече бе много. Не издържах и паднах в креслото. То изскърца развълнувано.

— Йер Коли, Бен Коли, това е толкова мило от ваша страна!

— Мило? — Бен Коли размени един поглед със сестра си. — Какво значи то?

— Вие ми доставихте такава радост…

— А — сви рамене Бен Коли. — Всеки жител на Големия дисколет употребява свободното си време, за да достави удоволствие някому. У нас това е естествен закон.

— Чудесен закон — казах аз. — Не разбирам само защо мълчахте през цялото това мъчително пътуване малкия дисколет.

— Такава беше инструкцията — отвърна сухо Бен Коли.

— Инструкцията?!

Йер и Бен се спогледаха, сякаш се посъветваха дали да ми отговорят.

— Добре — каза Йер Коли. — Вие сте нетърпелив Луи Гиле. Това е ваш органичен недостатък. Това ни караше да се съмняваме в избора си…

— Но за какво сте ме избрали?

— Не ме прекъсвайте. Ще ви кажа само, което желая да ви кажа… Вие искате да узнаете всичко наведнъж, това личи даже от вашата „История на следващия век“, която, въпреки интересните общи насоки, е пълна с логически грешки.

— Вие сте я прочели?

— Да. Но сега говорим за вашата психика. Тя трябваше да бъде проучена допълнително, при специални условия…

— Йер, това е излишно — пресече я Бен Коли. И се обърна към мен. — Накъсо, ние трябваше да узнаем можете ли да издържите самотата. Според нас разумно същество, което не може да остане само със себе си продължително време, е непълноценно. Или поне — непригодно за нашата цел.

— Каква е тази цел?

— Ще узнаете.

— Но аз можех да полудея. Тогава?

— Тогава щяхме да потърсим друг землянин — отвърна студено Бен Коли.

Аз отново се почувствувах опитно зайче и това ме ядоса. Йер Коли вдигна ръка, за да предвари въпросите, които бяха на устата ми.

— По-добре да ви запознаем с вашия нов бит — каза тя, като посочи едно малко табло на стената до писмената маса. На таблото имаше няколко реда разноцветни клавиши. — Когато ви потрябва нещо, ще натиснете един от тези клавиши. Този тук ще ви доставя храна. Този — сън. Този ви осигурява масаж, когато сте уморен. Този отваря тоалетната. Този повиква лекар. Този пуска в действие лъчевата баня…

Йер Коли явно надценяваше моята памет, като изреждаше така бързо предназначението на клавишите, и първите няколко дни аз често изпадах в смешни положения. Натисках например клавиша, който трябваше да ми отвори тоалетната, а вместо това едни механични ръце, изскочили от стената, ми поднасяха храна; пожелавах да заспя, а едно приспособление, подобно на паяк с гумени крайници, започваше да масажира врата и ръцете ми, с което много добре ме освежаваше; поисквах си видеозабава, а пък пристигаше Йер Коли със своите медицински апаратчета. Изобщо приличах на човек, който има всичко, но не знае как да си го вземе.

Но в момента аз просто кимах и Йер Коли беше доволна. Тя ми посочи накрая един бял клавиш, поставен малко настрана от другите.

— А този, надявам се, няма да ви потрябва — рече тя и бълбукна с гърлото си. (Господи, защо тези прекрасни същества не можеха да се смеят като хората!) — Достатъчно е да го натиснете и вие преставате да съществувате.

— Как? Клавиш за самоубийство?

Побиха ме тръпки. Йер Коли спокойно кимна.

— Клавиш за небитие. Когато някой от нас реши, че е живял достатъчно или че няма причини да живее повече, той използува белия клавиш. Впрочем това се случва твърде рядко.

— Но защо е нужно да се улеснява самоубийството? — рекох аз потресен.

— А защо е нужно да се натрапва на разумни същества живот, който те не желаят?

— Но клавишът може да бъде натиснат случайно!

И си представих как един ден, увлечен в някое интересно четиво, аз пожелавам да изпуша една цигара, протягам ръка към таблото… и изчезвам. Бъррр!

— Няма такава опасност — каза Йер Коли. — За да се постигне желаният ефект, необходимо е клавишът да се натисне два пъти, с промеждутък от един час. При първото натискане Домът на Разума ви отпуска снопче АГХ-лъчи и едва при второто вие можете да се възползувате…

— А ако Домът не отпусне лъчи?

— Това не може да се случи — сви рамене Йер Коли. — Всичко става автоматично. Двойното натискане има само предпазен характер.

Гледах тия същества, така прекрасни, тя — в бяла туника, той — в зелената си, и се чудех. За смъртта те приказваха като за обикновено меню, което можеш да си поръчаш всеки миг…

— Голямо удобство наистина — промърморих аз.

Те вдигнаха ръце пред гърдите си и ме оставиха сам.

Този малко необичаен диалог беше първият ми истински контакт с галактите — така наричах в себе си жителите на Големия дисколет, доколкото се бяха появили от Галактиката. Освен това бях срещал вече това название в един стар фантастичен роман и то ми се бе харесало. Но когато веднъж го употребих пред Йер Коли, тя се понамръщи, дори ми се стори, че се обиди и ми препоръча да ги наричам превениани. Добре, превениани! Нямах нищо против, понеже тази дума бе само френски превод на тяхната трудно произносима „атцрутцрлихи“. Вярно е, че „превениани“ ми звучеше малко претенциозно, но аз си замълчах.

През следващите дни аз постепенно се запознавах с живота на Големия дисколет. Не, няма да ви разказвам за автомати, роботи, фотонна тяга, неевклидови пространства, интерпланетни дешифратори и пр., нито за всички онези загадъчни явления, без които Космосът просто не е Космос. Тези неща навярно ги имаше, но мен те малко ме интересуваха, пък и на вас, братя земляни, мисля, отдавна са ви омръзнали. И защо трябва да повиваме фактите в пъстрата пелена на въображението, когато сами по себе и те са достатъчно фантастични?

Първото фантастично явление, с което се сблъсках на Големия дисколет, бе демографията и общественото устройство на превенианите. На дисколета живееха точно пет хиляди превениани, по равен брой мъже и жени, които нито се увеличаваха, нито намаляваха. Численото съотношение на половете се регулираше чрез въздействие върху хромозомните апарати на родилките, а устойчивата бройка на населението — посредством доброволното изчезване на най-старите при всяко раждане на нови същества. Наистина този способ да се избегне пренаселяването на дисколета изглеждаше малко варварски, но се оправдаваше от ограничената жилищна площ и от нежеланието да се строят нови дисколета, за да не се претовари движението в Галактиката. Много предвидливи бяха тия превениани!

— И никога не стават грешки? — учудих се аз. — И нито един излишен превенианин на тоя кораб?

— Нито един — отвърна Йер Коли, — освен мене.

— Как? Вие сте пет хиляди и първата, така ли?

— Да — отвърна студено Йер Коли.

— Значи все пак стават грешки?

— Това не е грешка, Луи Гиле. Това е предвидено. Каза го така, че не попитах нищо повече на тази тема.

Впоследствие разбрах, че наистина всичко беше предвидено и че това предвиждане ме засягаше по най-пряк начин.

Тъй като всички битови въпроси на дисколета се разрешаваха автоматично, като се почне от ремонта на жилищата и се свърши с ражданията, аз се заинтересувах с какво се занимават превенианите.

— С размишления и спорт — отвърна Йер Коли. — Ние вършим това, което не могат да извършат автоматите. Всеки си има някоя специалност в изкуството или науката, а също и свое хоби. Всички открития и духовни ценности се събират там — тя посочи Дома на Разума, — пресяват се и се използуват с оглед на нашата Мисия.

— Мисия? Каква мисия, Йер Коли?

— Имайте търпение, ще разберете… Между другото, всички дежурим в управлението на дисколета, което никак не е трудно, и сме длъжни да участвуваме в работата на солариума — едукатор, където се възпитават децата.

— Но защо взимате деца на един космически кораб? — попитах, забравяйки за миг предишните обяснения.

— Казах ви, че децата не се вземат… Те се раждат тук. Секл Бан Имаян, най-старият между нас, също е роден тук, както и поколенията преди него. Вие забравяте галактическите разстояния, Луи.

— Да, разбирам — казах. — И вие никога не сте виждали вашата планета? И не знаете нищо за нея?

Съжалих, че зададох този въпрос, защото Йер Коли дълго мълча и тъмните й печални очи съвсем потъмняха. Отдадох това на тъгата по родната планета.

— Извинете, Йер Коли.

— Нищо… Ние не сме виждали нашата планета, Луи Гиле, с изключение на Бан Имаян и още един превенианин.

— Но в такъв случай Бан Имаян трябва да е много стар.

— Не твърде — каза Йер Коли. — Някакви си шестстотин години по ваше земно леточисление. Средната продължителност на живота у нас е около хиляда и двеста години.

Божичко! И целия си безконечен живот тия същества прекарваха на дисколета, сами в пространствата на Галактиката! Защо? Каква бе тяхната тайнствена Мисия? Как не си умираха от скука?

Огледах Йер Коли доста безцеремонно. Намирахме се на „навана“ на Големия дисколет, дето бяха паркът, стадионите и другите съоръжения за удоволствие и забава. Бяхме спрели пред един малък открит амфитеатър, предназначен за балетни спектакли, в които участвуваха всички желаещи. Докато долу, върху кръглия подиум в центъра на амфитеатъра, млади превениани и превенианки изпълняваха фантастични „па“, като създаваха една феерия от цветове и движения, Йер Коли се бе облегнала на една мраморна колона до входа и наблюдаваше зрелището замислена. Стройните й нозе, златистоканелени, изваяните рамене и голите й ръце в късата, без ръкави, бяла туника, гръдта й, прелестна по своята форма и сила, блестящите й печални очи, над които като крила на птица се бяха разперили тъмни вежди — всичко това бе толкова младо и толкова прекрасно, че аз зажумях. Когато я погледнах отново, опитах се да отгатна възрастта й, съобразно превенианската продължителност на живота. Йер Коли срещна погледа ми и отговори:

— Скоро ще навърша сто петдесет и три години.

Дявол да го вземе, тия превениани много често отгатваха мислите ми. Посмутих се. Аз бях само на четиридесет и пет и въпреки че младеех, както казваха земните ми приятели и чернооката Роз Дюбоа от колежа, имах вече бели косми на главата си, а на челото и около устата — неизгладими бръчки. Как ли бих изглеждал на сто и петдесет години?

— Вие също ще живеете дълго, Луи — каза Йер Коли. — Може би по-дълго от всички нас.

— Защо по-дълго?

— Ако е необходимо — рече тя уклончиво и се отлепи от колоната.

Настигнах я. Струваше ми се, че разбирам защо тия превениани изглеждат винаги тъжни и не познаваха смеха — ако не се смята онова неприятно бълбукане с гърлото. Тези прекрасни, умни и, както чувствувах, добри същества нямаха своя планета, а трябваше да живеят твърде дълго… За какво им бе толкова много живот и как не им омръзваше? Та моят дядо на осемдесет години молеше бога да го прибере, но бог все не го прибираше, и той на деветдесет и третата се отказа от католическата църква, като изпрати ругателно писмо до самия папа в Рим. Тогава над него се смили дяволът и го прибра. Така поне твърдяха кюретата.

Най-фантастичното обаче у тези превениани беше техният обществен ред. Уж бяха цивилизовани същества, а представете си, те си нямаха нито полиция, нито съдилища, нито йерархия, нито даже един приличен затвор. Как уреждаха в такъв случай недоразуменията си? Недоразумения нямало между тях, обясни ми Йер Коли; всички си имали, каквото им трябва, и всеки си гледал работата. Страстите им били обуздани по биохимически път, тъй че не предизвиквали никакви избухвания. Що се отнася до Съвета на Разума, който се състоеше от трима души и бе техният ръководен институт, той се избирал по жребий измежду всички превениани, по-възрастни от сто години: просто те се събирали в техния Дом на Разума, хвърляли ези-тура и така определяли кои трима ще обединяват мисловната дейност на дисколета.

— Толкова ли сте изравнени интелектуално, че да няма значение кому ще се падне тая чест?

— Не — отвърна Йер Коли. — Ние сме изравнени само морално. Това ни стига, за да не правим разлики помежду си.

— Ами как и кога си сменяте Съвета?

— Както и когато ни хрумне — отвърна тя, като бълбукна. — Е, шегувам се. Обикновено членовете на Съвета гледат сами да се отърват от функциите си, защото предпочитат своята специалност. Но случва се, макар и много рядко, някой да бъде сменен не по негово желание. Затова е необходимо най-малко трима от жителите на космолета да му изкажат недоверие.

Трима?! Света богородице! На всеки от нашите Калигули, Нерони и Тибериевци им изказваха недоверие най-малко тридесет милиона и пак окото им не мигваше. Впрочем нямаше и защо да им мигва, понеже у нас, в Осмата република, всички мнения се изказваха само вечер под юргана, и то чрез покашлюване… Не, тия превениани тук си живееха съвсем идеално и аз много подозирах, че преди да ме отвлекат, те бяха надникнали на изток от Стоманената завеса.

Научих между другото, че само Бан Имаян бил избран без хвърляне на жребий, поради големите му заслуги към Мисията. Той пръв бил изказал предположението, че в тоя загубен апендикс на Галактиката, дето се намирало нашето Слънце с неговите девет планети, бил възможен разумен живот. Нещо повече — той доказал това предварително, преди да предприемат, експедицията си към Земята, като построил една оригинална теория на невероятностите, според която, колкото по-абсурдно изглеждало едно явление в слънчевата система, толкова по-сигурна била неговата реалност.

— Че това не е никаква теория, а обикновено правило — казах аз.

— Да, но за нас бе трудно да го разберем — отвърна Йер Коли. — Нашето мислене е диалектично, но не и парадоксално.

По мое мнение обаче парадокси не липсваха и в живота на превенианите. Ще изброя само няколко факта. Така например те имаха предостатъчно време за всичко, като се вземе предвид тяхното дълголетие, а се страхувах 1 да загубят и една минута без работа; те се бяха лишили от страсти, а бяха страстно отдадени на една своя обща мисъл, обща цел, или мисия, както бе намекнала Йер Коли; те възпитаваха у децата си не прилежност и послушание, а „хмъхмъкър“ — тоест — самостоятелност и непослушание; два часа на ден те играеха на стадионите спортни игри, съвършено голи, мъже и жени заедно, и въпреки това успяваха да регулират броя на населението си и т.н.

Превенианите бяха страшно заети същества. (С изключение на Йер Коли, която ме придружаваше в моите познавателни екскурзии — но това не бе чудно, като се знае, че превенианите кажи-речи не боледуваха. В целия този дискоград имаше само двама лекари — Йер Коли и брат й Бен.) Техните цилиндрични домчета напомняха по-скоро работни кабинети и лаборатории, отколкото жилища. Освен това всеки от тях си имаше и работно място в Дома на Разума.

Ние с Йер Коли свободно влизахме навсякъде, тъй като, както казах, вратите сами се отваряха пред посетителя и скоро аз се запознах с голяма част от жителите на дисколета: с помощта на дешифратор аз разговарях с тях толкова лесно, както и с Йер Коли на френски. Ние гостувахме на мнозина превениани и превенианки, но аз ще спомена само за някои срещи, които ми направиха по-особено впечатление.

Един ден Йер ми предложи да навестим група математици. Те бяха всичко петима. Намерихме ги в едно жилище на втория етаж на дисколета. Жилището бе цилиндрично, като всички други, но бе заградено отвън с прозрачна четириъгълна стена. Попитах Йер Коли какво означава тази стена. Тя ми обясни, че стената наистина е съвсем излишна, но заедно с цилиндричната постройка вътре тя напомня за квадратурата на кръга — единствената задача, която математиците не са решили още — и така ги предпазва от възгордяване.

Петимата математици седяха на кръглата площадка, от която се влизаше в техните стаи. Те бяха мъже с квадратни глави и високи чела (жена-математик и в Космоса не се среща), но на различни възрасти. В момента те се забавляваха. Бяха наобиколили един металически кибер, голям колкото превениански малчуган, с вирнат нос и светкащи зелени лещи на квадратната глава, и се състезаваха с него да решават на ум уравнения с по десет неизвестни. Когато някой от превенианите изпревареше кибера, последният примигваше изненадан и срамежливо си криеше лицето в своите металически длани. Но щом успееше пръв да реши задачата, той се излъчваше, вирваше глава, а носът му почваше да расте, като стигаше до един метър дължина. Тогава математиците неудържимо бълбукаха с гърлата си.

— Те обичат да се веселят — пошушна ми Йер Коли. — Такива примитивни кибери те отдавна не използуват за нищо друго, освен за игра.

В това време най-младият от математиците, един двуметров юноша, който нямаше и осемдесет години и със своите дебели устни и розова туника приличаше на гигантско бебе, започна да задава на кибера глупави въпроси: колко е дълга окръжността на математическата точка, къде се намира четвъртата страна на триъгълника и пр. Известно време киберът щракаше с мисловните си чаркове толкова усилено, че искри излизаха от главата му. После утихна и почна да се озърта, сякаш диреше помощ.

— Е, сега ти остава да определиш своя мозъчен потенциал — рече математикът-юноша. — Това ще бъде отговорът.

Киберът отново се замисли. Шумът от неговото мислене се чуваше навярно през три улици — докато най-сетне устреми лещите си в своя мъчител и произнесе стакато:

— Ви-е сте кре-те-н! Ва-ши-ят соб-ствен по-тен-ци-ал е 0.000000000000…% от въз-мож-ни-я мо-зъ-чен по-тен-ци-ал на ки-бе-ри-те.

Отговорът бе толкова точен, че петимата математици дълго не можаха да дойдат на себе си от бълбукане, а киберчето обидено закуцука надолу по стълбите и изчезна. То не искаше да играе с несериозни партньори.

Едва сега математиците ни забелязаха. При нас дойде юношата в розовата туника и като бълбукна свенливо още веднъж, се представи:

— Кил Нери… Зная, зная, вие сте землянинът. С какво можем да ви услужим? Йер Коли, трябваше да ни предупредите…

Такава любезност ме постави в затруднено положение. Казах, че се интересувам с какво се занимават всъщност математиците на Големия дисколет. Кил Нери се обърна към своите колеги и като получи мълчаливото им съгласие, обясни:

— Не съдете за нашата дейност по това, което видяхте. Вие ни заварихте по време на почивка. Ако трябва да говорим сериозно, сега се занимаваме с една твърде трудна задача: как да отделим пространството от времето.

— О! Мон дийо! — възкликнах аз.

— Ние сме на прага на нашето откритие и тъкмо затова ни е нужен тоя механически малчуган. За отмора… — Той бълбукна три-четири пъти. — Как да ви обясня?… Досега ние летим със скорости, надминаващи скоростта на светлината от десет до двадесет пъти, и въпреки това не се превръщаме в чиста енергия… Това е велико постижение на нашия Съвет на Разума, като се имат предвид пространствата, които трябва да преодоляваме. Но на нас ни е нужна още по-голяма скорост. Животът на Разума във Вселената е ограничен по време. Затова ни е нужно да се справим с времето… Как? Нашият математически отговор е: като приспособим пространството към нашите потребности. Като го принудим да се движи то, вместо да се движим ние. Но как? Можете ли да отговорите?

Има си хас! Ако можех да отговоря на такъв въпрос, сигурно нямаше да пиша моята „История на следващия век“, а щях да спра въртенето на земното кълбо и да получа най-големия орден на Франция от ръцете на самия Тиберий III.

— Много просто — произнесе със смешна тържественост математикът-бебе. — Какво по-лесно от това — ние да си стоим на едно място, а Галактиката да се движи около нас. Защо трябва да бъде обратното?

— Наистина, защо? — възкликнах аз, увлечен от тази чисто превенианска идея.

Тук обаче той погледна към Йер Коли, която стоеше зад гърба ми, и бълбукна смутено:

— Изобщо, Съветът на Разума възприе нашата идея по принцип. Остава да я приложим час по-скоро с оглед на достигането…

Почувствувах, че Йер Коли направи един предпазващ жест. Престорих се, че не съм го видял, и се сбогувах с математиците. Когато се прибрах в стаята си, аз дълго си блъсках главата над тяхното откритие и още повече над въпроса — какво желаят да достигнат чрез него превенианите, но така и не стигнах до никакво заключение.

На другия ден се опитах да изтръгна нещо от Йер Коли. Вместо да ми отговори, тя ми предложи да посетим нейната приятелка Сел Акл, като добави, че там ме очаквала приятна изненада.

Сел Акл беше една млада и енергична особа, която била напълно солидарна с петте математици и даже се опитвала, както ми съобщи поверително Йер, да премества пространството преди формалното одобрение на Съвета. Но много по-голям интерес представлявало нейното хоби и тъкмо него Йер искаше да ми покаже.

С помощта на услужливите клавиши аз лъснах обувките си, почистих моето старо поло и платнения панталон и ние се запътихме към дома на Сел Акл. Излезе, че тя живее сама в цяло едно цилиндрично жилище, специално приспособено за нейното хоби. Стаята й заемаше цялата площ на жилището. Вместо прозорец тя имаше прозрачен таван, който при това можеше да се накланя под различни ъгли.

Заварихме Сел Акл да седи по средата на помещението и да се взира замислено в един масивен куб от червеникава материя, поставен до отсрещната стена. Тя бе подпряла с юмрук брадичката си и дори не забеляза нашето пристигане. Спряхме се на прага. Йер Коли ми направи знак да мълча.

Мълчахме доста дълго и аз вече почнах да се убеждавам, че това не ми доставя никакво удоволствие, когато Сел Акл протегна ръка и без да изпуща от очи червеникавия куб, залови се да натиска клавишите на един малък пулт, закрепен от дясната й страна. В същия миг червеникавият куб почна да изменя формата и цвета си. Най-напред долната част на куба се раздвои; двете части се удължиха и добиха формата на патешки нозе (или нещо подобно). Средната част се разтегна нашир и аз очаквах да видя едно патешко тяло, но това не стана — получи се нещо като голяма паница, която се багреше във виолетово, жълто и оранжево, като постоянно смесваше и сменяше цветовете си. Над паницата се появиха множество удължени късове, наподобяващи огнени езици, понеже бяха оцветени в червено и ярко жълто.

Ръката на Сел Акл се дръпна от пулта и тя отново потъна в съзерцание. Погледнах Йер Коли: това ли бе всичко или щеше да има продължение? Йер ми кимна — това е — и също се отдаде на съзерцание.

Изпотих се, понеже разбрах в какво се състои хобито на Сел Акл. Аз винаги съм се страхувал от подобен вид хобита, тъй като във Франция те се намираха под наблюдението на едно специално полицейско отделение при Академията на изкуствата и се ползуваха с лоша слава. Още повече се изплаших, когато Сел Акл ни забеляза, направи ни знак да влезем и аз, след церемонията на представянето, трябваше да й направя комплимент за нейния талант… Мон дийо, никога не съм лъгал така безсрамно! Сел Акл ме попита правят ли на Земята такива работи и аз й казах, че правят, но още не сме се научили да ги ценим, което се обяснява с нашата недозряла култура.

Сел Акл сложи малкото си пръстче на устните и отново впери сините си очи в своята творба.

— Има нещо несполучено в лявата страна — рече тя недоволна. — Мисълта там не е доизяснена.

Беше ми на устата да кажа, че отдясно пък мисълта е съвсем неясна, когато Йер Коли забеляза:

— На мен ми харесва. Великолепно е изразена елиптичната метаморфоза на превенианския дух при сблъскването му с една метафизическа същност. Може би само езиците се нуждаят от по-голямо деформиране и може би… по-голяма наситеност на мисълта в долната част, за да се открои по-добре виталната мощ на Космоса.

— Вярно е, Йер — каза Сел Акл. — Но и централната част не е постигната. Липсва й интелектуална експресивност, не мога да намеря пропорциите на моралния взрив…

Гледах ги смаян в устата. Сел Акл сви рамене, отиде до пулта и чукна небрежно един клавиш. Творението й прие първоначалната си форма на куб. И слава богу, защото усещах вече, че ме тресе.

Щом излязохме навън, попитах предпазливо Йер Коли:

— И как постъпвате на дисколета с такива скулпторки?

— Сел Акл е астронавигаторка. Това е само любимата й забава — отвърна Йер Коли.

— Да де, но нали и други виждат плодовете на нейните забави?

— Разбира се. Тя често урежда изложби.

— О! — не се удържах аз от възклицание.

— Луи, не ви разбирам — каза Йер Коли. — Какво ви учудва толкова?

Аз се почувствувах горд — най-сетне и една превенианка да не разбере нещо от нашата земна психология. Обясних й с удоволствие:

— Виждате ли, Йер, у нас, във Франция, след въвеждане на Президентството, вкусовете станаха много изискани. Такива работи не се търпят. Първият ни истински Президент Калигула II…

— Чакайте, Луи. Какво значи „не се търпят“?

— Тъкмо това ви обяснявам. Калигула дотам се възмущаваше от такива неща, че бе включил в устава на изкуствата един специален член. Според този член граждани, занимаващи се с подобни работи, подлежаха на декапитация.

— Какво значи декапитация, Луи?

Тази Йер Коли ме потресе с нейното невежество. Що за странни същества бяха тия превениани? Да можеш да преместваш пространствата и да не знаеш какво е то декапитация!… Трябваше и това да й обясня, като подбирах най-деликатни изрази — гилотината нарекох ножче, а нейната употреба — операцийка.

— О! — възкликна все пак Йер Коли.

— Но по-късно Нерон II, който имаше много добро сърце, смекчи това положение, като го замени с изпращане в Кайена — успокоих я аз.

— Кайена?

— Да. Едно много приятно място, дето човек може да живее, колкото си ще, ако не умре от жълта треска или не го ухапе едно от десетте хиляди вида отровни влечуги и насекоми, обитаващи острова. Най-напред Нерон II изпрати там петнадесет хиляди професионални художници и скулптори, а след това и около девет хиляди любители — тоест обикновени работници и служители, които през свободното време си лепели фигурки от глина или рисували пейзажи с водни боички.

— Но защо, защо, Луи?

— Ами защото се оказа, че и професионалите, и любителите не могат да докарат както трябва ръцете на своите фигурки. Особено бицепсите. А бицепсите на един французин от Осмата република не бива да бъдат по-малко изразителни от бицепсите на един древен римски гладиатор. Разбирате ли?

— Абсолютно нищо. Освен това, че рисуването на бицепси е свързано по някакъв начин със съдбата на вашата Осма република… Така ли?

— Съвършено вярно.

Йер Коли вървя дълго време замислена — очевидно не можеше да смели тези толкова прости неща. Бяхме се запътили към квартала на биолозите, но тя забрави това и го отминахме. Не я подсетих, понеже от биология не разбирам нищо и ако се бяхме спрели там, пак трябваше да лъжа.

— Странно — рече тя най-после. — Когато прелитахме нощем над вашето северно полукълбо, ние винаги забавяхме ход над онази статуя със светещ факел в ръката, която се издига близо до Ню Керк…

— Ню Йорк — поправих я аз.

— Ах, да… Прекрасна статуя. Нима народът, който я е построил, не се заинтересува от съдбата на нещастниците в Кай… Кай…

— Кайена, искате да кажете?

— Да.

— Разбира се, заинтересува се. Президентът на тоя народ сключи с нашия Нерон II съглашение, според което част от територията на Кайена се отстъпваше на Белия дом. Половин седмица след това Белият дом изпрати на отстъпената територия разноцветна публика, нещо около седем милиона души, състояща се от професори, пастори, писатели, студенти, негри и тъй нататък. Даже окото на Нерон II се уплаши и той отиде във Вашингтон да моли за ограничаване броя на техните колонисти, понеже в противен случай нямало да остане място за нашите.

— Мон дийо! — рече Йер Коли на френски.

Повече нямаше какво да й обяснявам. Но от нейното възклицание аз заключих, че тия превениани са първо, твърде лекомислени, и второ, че в свободното си време правят, каквото си щат — нещо, недопустимо за един добре уреден дисколет.

Запознах се и с единствения космоисторик на Големия дисколет. Той се казваше Ртъслри — едно име, трудно за произнасяне почти толкова, колкото самият Ртъслри бе труден за понасяне. Това беше един необикновен мрачен превенианин. Живееше съвсем уединено в парка на „тавана“ на дисколета, до самата му външна „стена“. Тази стена, както и целият покрив на дисколета можеха да стават прозрачни по желание — в отделни сектори или изцяло. Това бе голямо удобство за един космоисторик: Ртъслри имаше възможност да черпи данни от преки наблюдения на Галактиката.

Тъкмо с това се занимаваше той, когато го посетихме за първи път. Седеше си пред прозрачната броня на един „прозорец“ и гледаше навън: там, в чернотата на пространството, се виждаха само две малки далечни съзвездия, подобни на две купчинки блестящ прах. Ртъслри гледаше и от време на време покашлюваше. Беше по-млад от Бан Имаян.

Ние с Йер Коли поздравихме по превениански. Той ни погледна, мръдна рунтавите си вежди и като отвърна на поздрава, отново се загледа в пустотата.

— Какво виждате там, уважаеми Ртъслри? — осмелих се да го запитам.

— Нищо — отвърна той.

— Но тогава защо сте открили тоя прозорец към Космоса?

Той ме погледна бегло:

— Наблюдаването на нищото е вече нещо, землянино.

— Но там виждам две съзвездия, Ртъслри. Те не са нищо.

— Те са си едни и същи от милиарди години. А когато нещо е винаги едно и също, то е по-лошо от нищото.

Поизкашлях се. Това ми приличаше повече на философствуване, отколкото на разговор между историци.

— А какво пишете сега? — попитах.

— Не пиша, а диктувам. Имам си фонограф.

— Добре, какво диктувате?

— Нищо. От двеста години насам не съм продиктувал нито дума.

— Как?!

Ртъслри стана, бутна с крак нещо до себе си и прозорецът към Космоса се закри.

— Всичко е продиктувано вече, Луи Гиле. В Галактиката имаше пет цивилизации. Три от тях починаха, двете са още живи… Като не смятаме, разбира се, Земята, която не е стигнала нивото на една цивилизация.

— Но тогава…

— Какво работя ли? Опитвам се да напиша историята на самата Галактика. То е работа на астрономите наистина, но аз се преквалифицирах. Макар че и това няма смисъл.

— Но сам казахте, че има още живи цивилизации. Нима тяхната история…

Ртъслри благоволи да ме погледне.

— Известна ни е, землянино. Както са ни известни петте ми пръста. И бъдещето им също ни е известно — за него съдим по миналото на покойните цивилизации… На мен обаче ужасно ми се спи.

Той се прозина, кимна ни и ни остави сами. Йер Коли тихичко бълбукна.

— Не се обиждайте, такъв си е.

— Не разбрах много нещо, но това, което разбрах, ми се струва доста песимистично — казах аз. — А моето впечатление е, че вие, превенианите, сте оптимисти.

— Така е — рече Йер Коли. — Той е особен… Но ни е много полезен.

— С какво?

— Коригира от време на време нашия оптимизъм. Интересна функция наистина! Не казах нищо, само настроението ми до вечерта бе под нулата. Зарекох се по-рядко да се срещам с Ртъслри.

През нощта се събудих и си припомних разговора с космоисторика. Господи, че ако е така, както казва, ако тези превениани знаят предварително историята на живите цивилизации, те навярно знаят и нашата, земната! А аз с моя беден ум се опитвах да проникна само с един век напред… Впрочем, по-късно разбрах, че всичко това не е съвсем тъй. Пък и нямах много време за размишления, понеже скоро след срещата ми с Ртъслри бях подложен неочаквано на едно