Галактическа балада

Ето как се развиха събитията след намирането на ръководната нишка

Не бих казал, че тази нишка беше много здрава. Но аз се бях хванал за нея и се надявах, че тя ще ме изведе от лабиринта на противоречивите факти, за да създам една цялостна и логична картина. Като се връщах непрекъснато към историята на миналото и в същото време наблюдавах живота във Франция, аз постепенно конструирах най-значителните събития на следващия век, разкривах смисъла им и даже откривах подробности, дати и имена, които придаваха живи цветове и достоверност на картината.

Аз се увлякох до такава степен от своите представи за следващия век, че в края на краищата те добиха маниакален характер. Започнах да се страхувам от мира повече, отколкото от войната. Войната ненавиждах, както я ненавиждаше всеки нормален французин. Но мира — тоя мир, настръхнал от страх и подозрителност, който непрекъснато изискваше от френския народ мълчание и дисциплина, като му предлагаше в замяна хляб И зрелища — тоя мир ме плашеше. Сънят можеше да доведе до гибел, както се бе изразил Сен Сансез. При това самият Сен Сансез, скоро след нашия разговор изчезна и аз никога повече не го видях. Това само затвърди моята обща идея.

Докато пишех книгата си, аз често изпадах в смешни положения. Така например, по време на моите лекции в колежа аз непрекъснато обърквах годините и даже вековете, и само невежеството на моите ученици ме спасяваше от освиркване. Случваше се да започна лекцията си с царуването на Людовик XI в 15-ия век и да я завърша, без сам да разбера как, с Президентството на Нерон XI, който, според моите пресмятания, трябваше да се появи към средата на 22-я. Учениците почтително ми обръщаха внимание, че бъркам имената, и аз се извинявах с неизбежните за историка „лапсуси лингве“… Случваше се да поканя след работа някой колега:

— Хайде да се отбием за малко в таверната.

— В таверната? — вдигаше вежди той.

— Пардон, в бистрото…

Веднъж, на 14 юли, когато минавахме край трибуната на Президента в стройни войнишки редици, аз, вместо хоровия възглас „Да живее Тиберий III“, изревах „Аве Цезар, моритури те салутант“, с което предизвиках продължителна анкета относно моето духовно здраве и гражданска благонадеждност. Спаси ме само бележката в „Орор“. Тя даде на медицинската комисия достатъчно основание да ме потупа снизходително по гърба и да ме пусне да си вървя, като ме посъветва да слушам жена си.

Ан Мари Селестин бе загрижена за здравето ми. Тя често и то посред нощ навеждаше русата си глава над моята и се вглеждаше в очите ми:

— Защо не спиш, мили?

— Спя — отвръщах троснато и тя с въздишка се оттегляше.

Повярвайте ми, много е досадно да те заприказват тъкмо в момента, когато си представяш съвсем релефно една стационарна електрическа скара, монтирана на кръстопътя пред някогашната Ротонда — доколкото в края на 22 век едва ли ще си спомнят от какво са се правели кладите в 15-ия. Аз вече си представях дори кой точно се пече върху скарата и как тълпата възторжено реве, вдъхвайки мириса на печено месо — но, ах тази моя загрижена съпруга! Любовта понякога е едно жестоко бреме, мои братя земляни. От цялата сцена в паметта ми остана само академичното бомбе на жертвата, което се търкаляше в подножието на скарата. Това ме принуди да включа в моята уникална „История“ само бомбето.

С други думи, написването на „История на следващия век“ бе съпроводено с известни трудности, които аз упорито надвивах. Не случайно мадам Женевиев ме предпочиташе пред останалите обитатели на „Рю дьо ла Гер“ 22. Ако баща ми бе могъл да води толкова години електровоза из тъмните тунели на парижкото метро, защо аз да не мога да се разходя по добре осветената повърхност на историята? А, мерд!

Но, както разбрах по-късно, тъкмо тези разходки ме въвлякоха в неприятни и непонятни за мен приключения. И ако се измъкнах от тях здрав и читав, вината, уверявам ви, не е моя.

Една късна вечер, когато се канех да погълна третата чашка саке, аз забелязах, че някой се бе ровил в чекмеджетата на моето старо бюро. Всичко бе обърнато наопаки. Чекмеджетата бяха извадени и захвърлени по пода. Папките ми със статистически данни почиваха под кушетката. Вариантите на моите представи за следващия век бяха полепнали на полилея и по стените на кабинета. Но това, което ме удиви във висша степен, бе състоянието на моя почти завършен ръкопис: той лежеше на бюрото ми, грижливо закътан в пластмасовата си папка — само че последната страница беше най-отгоре, а първата най-отдолу. Сякаш някой го бе прочел отзад напред.

Мон дийо, казах си аз в първия миг, колко невнимателна е нашата полиция! Но като размислих по-трезво, аз се поправих и даже мислено се извиних. Полицията никога не пипаше така грубо. Тя съблюдаваше правилата на приличието — освен когато й идваше до гуша от някой прекалено тъп изменник на Отечеството. Тя обичаше филигранната работа.

В резултат на това заключение аз отидох да се оплача в най-близкия комисариат. Там изслушаха моите съображения и ми се усмихнаха:

— Да, мосю, вие сте прав. Благодарим ви за доброто мнение. Ще се опитаме да намерим престъпника.

Но не го намериха. Няколко месеца у дома преспиваха по десетина цивилни ажани. Всеки ден те монтираха до прозорците една теле-видео-аудио-апаратура, тежка няколко тона — и нищо… Не помогна и тяхната съвършена дактилоскопия, снимаща отпечатъци от пръсти даже ако пръстите са били на два километра от предмета на тяхното въжделение. Нищо не дадоха и звукограмите, произведени от апаратури, които можеха да доловят звуци отпреди пет века. Тези апаратури (в тяхната цивилна употреба) доставяха на французите рядкото удоволствие да чуят гласа на самия Людовик XIV, но в случая те бяха безсилни. Те бяха просто парчета тъпо желязо.

— Това е необяснимо, това е свръхестествено — заключи най-сетне комисарят Мегре (той беше още жив). — Мосю Гиле, по книжата ви намерихме само ваши отпечатъци… Какво значи това? Не ни ли разигравате?

Протестирах енергично. Слава богу, че Мегре си бе останал все същият добряк. Той прие протеста ми с едно съчувствено „Е, стига“ и нареди да направят фотокопие на ръкописа ми и да го дадат на полицейските психиатри. Те от своя страна намериха, че идеята на моя труд е наистина малко странна, но че всичко останало отговаря на една нормална логика и го препратиха в музея за неразкрити криминални случаи. С това работата приключи.

Но не и странните произшествия. Няколко дни по-късно трябваше да констатирам, че някой непрекъснато върви след мен. Връщах се позакъснял от една приятелска среща в италианския ресторант на „Рю де пижон“, когато чух зад гърба си стъпки. Не бих им обърнал внимание, ако всяка стъпка не бе съпроводена от тих сребърен звън. Сякаш човекът, който идваше подире ми, бе вързал на обувките си мънички коледни звънчета, от тези, които децата окачват по елхите си. Обърнах се — улицата беше пуста. Спрях да се огледам по-добре — стъпките също спряха. Тръгнах — те се възобновиха. Повторих операцията, но резултатът бе същият. След мен вървеше някой, когото не можех да открия.

Побързах да се прибера в къщи. Не казах нищо на Ан Мари и на Пиер, за да не ги плаша. Вечеряхме както винаги в нашата малка трапезария, чийто прозорец гледаше към вътрешния двор. Аз седях с лице към прозореца. Пиер ни разказваше весели новини от училището си — между другото как днес му намалили поведението, понеже го хванали да се целува с неговата Мариана пред вратата на дирекцията. Аз го смъмрих и забелязах, че би могъл да избира по-малко респектабилни места за тази цел и тъкмо се канех да му предам нещо от личния си опит, когато… Когато прозорецът на трапезарията бавно се отвори и също така бавно се затвори.

Между това никой от нас тримата не бе мръднал от мястото си.

Разтърках очи. Скочих и изтичах до прозореца. Отворих го, погледнах надолу в двора, огледах съседните прозорци, стените. Нищо.

— Какво има, Луи? — попита Ан Мари Селестин.

— Стори ми се, че прозорецът мърда…

— Възможно е, днес има вятър.

Не възразих на Ан Мари, но когато се връщах към стола си, чух няколко бързи стъпки, придружени от оня тих звън, който ми бе вече познат. Застинах на мястото си.

— Луи, ти си малко бледен. Да не ти е зле?

— Чухте ли някакъв… звън? — попитах с всичкото си хладнокръвие, което можах да събера в момента.

— Чух — засмя се Ан Мари. — Пиер си разбъркваше чая с лъжичката… Луи, ти май си прехвърлил нормата.

— Възможно е — рекох.

В действителност не бях пил нищо на приятелската среща, тъй като от известно време се обаждаше гастритът ми.

След вечеря аз се прибрах в кабинета си, убеден, че главата ми не е в ред тъкмо когато е трезва. Опитах се да работя, но нещо ми пречеше. Имах чувството, че в кабинета не съм сам. Дори по едно време, както се бях навел над ръкописа си, усетих нечия въздишка зад гърба си и по врата ме лъхна топъл въздух. Обърнах се светкавично — нищо; само една бебешка снимка на моя Пиер ме гледаше от стената… Това бе вече прекалено. Взех силна доза приспивателно и се прибрах под крилото на Ан Мари Селестин.

Не, този път не се отнесох до полицията. В най-добрия случай биха ме пратили в затвора за подигравка с властта, която, уверявам ви, разполагаше с достатъчно средства, за да съхрани авторитета си. Или биха ме тикнали в една от двестате лудници, което би било още по-неприятно, въпреки че тези заведения се славеха със своя комфорт и с изключителна свобода на мисълта и словото. От друга страна обаче бях почти сигурен, че някой обитава дома ми без моето съгласие и ме придружава на всяка стъпка. Чувах тихия сребърен звън даже когато влизах в тоалетната на колежа. Да, но защо не го чуваха другите?

Беше настъпила лятната ваканция. Изпитите в колежа бяха приключили и аз реших да се спася от странните произшествия в моята малка вила в подножието на Алпите. Вилата бях наследил от един чичо, който бе имал благоразумието да умре ергенин. Там прекарвахме обикновено лятната почивка с Ан Мари и Пиер.

Но този път аз заминах сам по причини, независещи от мен и зависещи от Президента. Работата беше там, че Тиберий III, загрижен за безопасността на Франция, бе форсирал подготовката за противоатомна защита. Пробните тревоги бяха зачестили, търговията с подвижни скривалища (ПС) процъфтяваше, по небето се стрелкаха атомни бомбардировачи, изтребители, пресрещачи, разузнавачи и, най-важното, никой нямаше право да се отдалечава на повече от триста метра от най-близкото противоатомно скривалище, тоест никой не можеше да излиза вън от градовете. Изключение се правеше само за онези, които можеха да си купят ПС и да го влачат прикачено за колата си вместо спален фургон. Тези щастливци бяха сигурни, че ако евентуалната А-бомба не падне точно върху тяхното ПС, а на два метра встрани, то половин час по-късно, ще могат да излязат на открит въздух, да си отупат дрехите и да отидат на опера. Но ПС бяха твърде скъпи за мен. За да се измъкна от Париж, трябваше да подкупя началника на един от пунктовете за контрол, с които бе опасан градът; ценоразписът на подкупите обаче бе претърпял някои изменения и аз можех да платя само за един човек.

По такъв начин аз се озовах самичък в подножието на Алпите заедно с моя ръкопис. Имах намерението да го завърша, преди да се появят за втори път моите тайнствени посетители — без да ми мине през ума, че тъкмо със своето бягство от Париж, аз улесних тяхното второ и в известен смисъл окончателно посещение…

Ето как се случи това.

Една свежа планинска утрин, беше 23 юли 2033 година, аз седях в старото плетено кресло на терасата. Пред мен имаше малка масичка, старинна, с мозаична табла и тънки извити крачета, носещи следи от позлата — истински сецесион, както ме бе уверил един антиквар — а върху масичката лежеше ръкописът ми. Той бе почти завършен. Оставаха ми изводите, но аз не бързах да ги фиксирам. Аз се наслаждавах на кристалния въздух, на синьозелената светлина, която струеше от планината и обливаше градината ми, на чистата тишина, нарушавана само от птичи песни. Наслаждавах се на моя ясен ум, който търсеше няколко остри и изящни фрази, за да закове последните ми и най-важни мисли. Бях щастлив. Бях почти убеден, че една добра книга може да спаси човечеството. Да, да, представете си!

Щеше ми се да споделя с някого радостта си, но в съседните вили пребиваваха само притежатели на ПС. Не обичах тези самодоволни, уверени в своето безсмъртие господа. Пък и освен това, те не четяха нищо друго, освен борсовите новини в „Глоар“. Оставих молива си на масичката (аз все още си служех с това примитивно средство за отбелязване на мисли) и си запалих една гръцка цигара. Смукнах, притворих блажено очи срещу слънцето. И в същия миг почувствувах някаква смътна тревога.

Не разбрах какво я породи. Огледах се. Пред очите ми играеха сини и червени петна, планината бе потъмняла застрашително, сякаш се готвеше да рухне върху мен. Съзнавах, че това е илюзия, светът винаги става по-тъмен, след като си погледнал в слънцето, но напрежението ми растеше и аз неволно се надигнах от креслото. Тогава слухът ми долови далечен вой на сирени.

А, мерд, казах си, Тиберий отново тренира нервите на своите поданици! Сега по улиците на градовете светват огромни червени стрелки, сочещи най-близките скривалища, и французите тичат към тях като побъркани… Погледнах часовника си — беше девет и шестнадесет минути. Воят на сирените нарастваше и се умножаваше, обхващайки околните градове и градчета, но аз знаех, че той ще продължи само една минута — като при всички пробни тревоги. Тръгнах да се разтъпча, докато проклетият вой замлъкне.

Обиколих терасата един-два пъти, като се опитвах да се върна към мислите си, но от това не излезе нищо. Воят пронизваше мозъка ми. Откъснах си една роза и я тикнах под носа си, но и това не помогна. Слязох от терасата и застанах под моята пиния — казвам моята, защото бях страшно привързан към това дърво. Разперило тъмнозеления си чадър, малко изкривено от постоянните ветрове в тази местност, то стоеше настрани от плодните дръвчета. То приличаше на човек, страдащ от болест в гръбнака, самотен в своето нещастие, и това някак ме сближаваше с нея, макар сам да не бях боледувал от нищо друго, освен от моя смешен гастрит. Облегнах се на пинията, като посмуквах цигарата си. Помня също, че един едър златист бръмбар, както си летеше, се удари в рамото ми и падна до нозете ми. Хвърлих цигарата и се наведох да го разгледам. Когато се изправих, погледнах часовника си.

Господи! Виещият рев на сирените продължаваше вече осем минути… Атомна тревога! Действителна!

Това беше невероятно. Никой във Франция и в света вече не вярваше във възможността от една атомна война. И все пак тревогата беше истинска…

Първата ми мисъл бе да побягна. Дано накъде? Страхът ме бе сковал и аз само можах да вдигна глава към небето, като очаквах оттам да дойде гибелта. Небето бе ясносиньо като алпийско езеро, спокойно и девствено, и аз си помислих, че навярно и след атомния смерч, който щеше да унищожи живота на Земята, то ще си остане все така спокойно. Тази мисъл ме утеши донякъде, защото добре е, когато все нещо остава, нали?

Сирените замлъкнаха. Тишината, която настъпи, беше по-ужасна и от най-ужасния вой. След това от съседните вили се чуха викове, плач, един мъжки глас подканваше близките си да побързат към ПС… Боже мой, Ан Мари и Пиер бяха в Париж. А навярно там щеше да се стовари първият удар!

Хукнах към пътната врата, дето бях оставил моя пежо, но се сетих за ръкописа си и побягнах към терасата. Отново се спрях. Глупости! Идиотизъм! Моята идея загиваше заедно със света, а аз се опитвах да спася книгата си. Ракетите с атомен заряд вече летяха към своите цели и след няколко секунди огненият хаос щеше да погълне всичко — заедно с тоя жалък ръкопис и с неговия автор. Също както акулите поглъщат човека с часовника и лулата му.

Обхвана ме апатия. Не можеше да се направи нищо. Седнах на тревата, недалеч от моята пиния, и даже успях да си помисля с известна ирония, че тривиалната идея за опасността от атомна война се бе оказала все пак по-вярна от моята оригинална „ръководна нишка“… Откъснах една тревичка и я сдъвках. Беше горчиво-кисела — и това беше последното ми вкусово усещане на Земята.

В следващия момент аз ги видях. Те изникнаха внезапно, сякаш от въздуха, както изникват образите върху телевизионен екран. Те стояха под пинията и гледаха към мен. Бяха двама — високи, едри, красиви като антични статуи, облечени в някакво блестящосинкаво люспесто трико, което плътно обхващаше телата им. На главите си имаха нещо като старинни рицарски шлемове, но лицата им бяха открити — това бяха богоподобни лица, но неподвижни и печални, поразени сякаш от вечна, неизлечима тъга. Единият от тях бе светъл, другият — мургав…

Нямах време да забележа нищо друго, нито да съобразя каквото и да било, защото двамата се спогледаха и с един скок прелетяха разстоянието, което ни разделяше. Опитах се да стана, но мургавият се наведе над мен. Почувствувах студено металическо докосване по челото си. Почнах да губя съзнание.

Последното ми усещане бе, че летя към планината. Последното нещо, което видях, беше един голям сребрист облак върху гористия склон — един облак с необикновена геометрична форма, напомняща огромна китайска шапка.

Събудих се, както и трябваше да се очаква, при твърде необичайни обстоятелства.

Бях сам. Лежах по гръб. Владееше ме чувство на душевна лекота и безтегловност. Като че някой ме бе лишил от кости и вътрешности и ми бе оставил само кожата, а след това ме бе напомпал с водород. Погледът ми опираше в един бял таван, от който струеше мека бяла светлина. Като обърнах глава наляво и надясно, видях голи стени, също бели и светещи. Лежах в средата на помещението. Самото помещение бе абсолютно празно — нито един предмет, нито една прашинка, нищо, на което да спра поглед. Само под гърба си усещах топлия пух на леглото.

Станах. По-скоро помислих, че трябва да стана, и в същия момент бавно и внимателно бях поставен на краката си. Озърнах се, за да открия тази автоматика, но бях изумен: зад мен нямаше никакъв пухен дюшек и никакво легло. Дяволска история! Ощипах се по бедрото, дръпнах силно двете си уши, тъй че даже изохках. Не, не беше сън.

А какво беше тогава? Къде се намирах? Мисълта ми работеше бавно и аз не можех да си спомня кога съм заспал и дори кой съм, но това много не ме тревожеше… Залових се да изследвам чудноватото помещение — ако „изследвам“ може да се употреби за нещо, в което няма нищо, вън от самия изследвач. Помещението бе малко, около петнадесетина квадратни метра, макар че бялата матова светлина, която струеше отвсякъде, създаваше една неопределеност на разстоянията, една илюзия за простор, която действуваше успокоително. Едната стена бе дъгообразна и по-дълга от останалите, срещуположната й бе твърде къса и плоска, плоски бяха и останалите две, които ги съединяваха, така че помещението имаше вид на малък сектор от някакъв цилиндър. Опипах стените, пода, подскочих и докоснах тавана — всичко бе направено от еластична, пружинираща материя; при силен натиск ръката потъваше в нея и след това отскачаше меко, отблъсната от добре измерено съпротивление. Никъде нито една грапавина, нито един издаден твърд ъгъл, нито една кукичка или пиронче… Ама че оригинална дупка, рекох си, истински чувал от дунапрен! И какво търся аз в него?

Едно тихо свистене, което се вмъкна в тишината като приближаващ се комар и след това заглъхна, ме събуди окончателно и ми върна паметта. Ах, да, — зеленото юлско утро, атомната тревога, двамата чудаци в синкавото люспесто облекло. И онова студено докосване до челото ми, което ме приспа…

Мон дийо! Аз бях приспан, отвлечен, напъхан в тази бяла дупка. И то няколко мига може би преди избухването на А-бомбата. Само няколко мига!… Какво бе станало с. Париж, с близките ми, с Франция, със света? Къде се намирах и защо се намирах тъкмо тук?

Тези въпроси така ми натежаха, че аз понечих да седна на пода по липса на стол, но нещо меко и пружиниращо обхвана задните ми части и аз се намерих седнал на половин метър над пода. Погледнах под себе си — там нямаше нищо. Просто седях във въздуха, на невидимо седалище, удобно облегнат на невидимо облегало. Моят стол не се отличаваше от моето легло… Що за дяволщина? Припомних си нещо за магнетизъм и силови полета, но нищо повече от това, тъй като бях абсолютен невежа в техниката. В къщи даже изгорелите бушони ги поправяха Пиер и Ан Мари.

Можех да размишлявам в удобно положение и това ми стигаше. Първото ми предположение бе, че съм отвлечен от враговете на Франция. Да, но за какво съм им потрябвал на тези врагове аз, скромният учител по история, когато много по-добра работа биха им свършили няколко генерали или самият Президент? Наистина във Франция на Нероновци и Тибериевци всичко беше военна тайна: министърът на нападението ми бе обяснил веднъж, че такава тайна представлява дори вместимостта на нашите клозети, тъй като по нея можело да се съди за благосъстоянието на нацията. Но по тоя въпрос аз знаех толкова, колкото и за броя на ракетните оръдия… Какво можеха да очакват от мен враговете?

Или просто онези двама чудаци ме бяха спасили? Много се говореше у нас за спасителни команди, които в последния момент щели да приберат нехайниците в противоатомните скривалища. Само че скривалищата бяха едни гробници от бетон, дето човек предварително се чувствуваше покойник, а това тук бе съвсем комфортна, макар и странна стаичка. Това бе по-скоро някакво болнично помещение, отколкото бойно съоръжение…

А, дявол да го вземе! Тази мека бяла светлина, това спокойствие, тези пружиниращи стени! Та тук човек не би могъл нито да си счупи главата, нито да се обеси — даже при най-добро желание… Косите ми настръхнаха. Никога не бях влизал в нито една от двестате отечествени лудници, но тази килийка напълно отговаряше на всички изисквания… Взели са ме за луд? Разбира се. Какво може да се очаква от човек, заел се да спаси света с една книга?

Тази мисъл едва не ме подлуди. Скочих и почнах да блъскам с юмруци по стените — естествено без какъвто и да е резултат. Тези стени не бяха създадени за блъскане по тях. Извиках няколко пъти, но гласът ми потъваше в меката белота. Поисках да се тръшна на пода от отчаяние, но, както вече знаете, това бе невъзможно — друснах се в един невидим силов стол.

А бях здрав като пън, както се изразяваше баща ми едно време. Бях изгладнял. Не знаех колко ще продължи моята изолация. Не знаех къде се намирам, нито — кои са моите похитители. Когато човек не знае толкова много неща, все някой трябва да се появи и да му ги обясни.

И те се появиха. Вдигнах глава и хлъцнах от изненада. Бяха същите двама полубогове, русият и мургавият. Зелените очи на единия и тъмните на другия ме гледаха спокойно и печално. Те стояха в своите синкави люспести облекла, но тоя път без шлемове и косите им свободно падаха на раменете. Стояха до извитата стена, а зад тях бе отворен голям кръгъл люк. Мургавият държеше в ръцете си две блюда… Впрочем аз едва сега направих откритието, че „мургавият“ беше всъщност „мургавата“ И честно да си призная позахласнах се: леко удължено лице с почти канелен цвят, великолепен гръцки нос под високото нежно чело, пълни устни, големи кафяви очи с дълги тъмни (естествени надявам хе) клепки… ах, нима женската красота подлежи на описание! И това тяло, високо и женствено, обхванато плътно от люспестата материя — една сирена, излязла от морските дълбини, за да докаже сякаш, че няма опашка, а прекрасни стройни нозе. Една Нефертити с тяло на митична сирена. Винаги така си бях представял женската хубост (нека ми простят моята руса Ан Мари Селестин и моята черноока колежка Роз Дюбоа от „Л’абе Сиейес“, която намираше, че съм интересен като мъж, въпреки длъжкия ми крив нос).

Жената направи едно движение и в него имаше неповторима грация. Тя остави двете блюда пред мене, във въздуха, на височината на една маса и се отдръпна, като продължаваше да ме фиксира печално и студено. Мъжът също не откъсваше поглед от мен. Усетих се неудобно, станах.

— Извинете, кои сте вие? — чух гласа си, малко дрезгав от вълнение. — Къде се намирам аз?

Двамата се спогледаха. Жената протегна ръка, посочи ми блюдата и тутакси изчезна в отворения люк. Мъжът я последва. Люкът се затвори с безшумно плъзгане — на стената не остана нито следа от него.

Бях отново сам. Всичко стана така бързо, че не бях сигурен дали е станало изобщо. Но двете блюда бяха пред мене. В едното имаше някаква кафява кашица, полупрозрачна, напомняща желе от телешко, в другото — купчина зеленикави топчета, големи колкото кестени, с твърде съмнителен вид. Кое беше първото и кое десертът? За един французин този въпрос е много важен, ако не иска да загуби чувството си за хармония. Излапах най-напред топчетата — те имаха вкус на банан и счукани орехи. После минах към кафявата кашица: излезе, че все пак съм сбъркал, защото тя беше солена и миришеше на керевиз… Нищо, следващия път ще се поправя.

Какво ми оставаше друго, освен да се изтегна върху моето силово или дявол знае какво легло и да чакам по-нататъшното развитие на събитията?

Така и направих.

Сънувах, че лежа в една ливада във Версай и се опитвам да заспя, а до мен седи Ан Мари в светла рокля, такава, каквато я помнех преди да се оженим. Ан Мари ме гъделичкаше по лицето с една дълга тънка тревичка. Отначало това ми беше приятно, но сетне почнах да се ядосвам: нито можех да издам глас, нито да вдигна ръка, за да махна тревичката от лицето си. Мина ми през ума, че съм парализиран и съм осъден вечно да лежа така неподвижен, като виждам само белите облачета по небето, а тревичката вечно да пълзи по кожата ми, без да мога да се почеша.

Събудих се. Над мене се бе навела мургавата Нефертити — един кичур от дългите й тъмни коси докосваше лицето ми. Като видя, че отворих очи, тя се отдръпна и притисна ръце към гърдите си, сякаш се извиняваше, Сега тя беше облечена в къса бяла туника, затворена на шията, и аз съжалих за онзи рибешки костюм, който не скриваше почти нищо. Затова пък канелените й нозе, голи, обути в сребристи сандалетки, бяха очарователни.

Поисках да стана, но тя ми направи знак да лежа и измъкна отнякъде една малка бяла кутийка с няколко циферблата по нея. Към кутийката бе прикачен тъничък кабел, на чийто край висеше нещо като прозрачна вентуза. Нефертити се наведе отново над мен и притисна вентузата върху лявата страна на гърдите ми: стрелките на циферблатите се раздвижиха. Тя премести вентузата на стомаха ми. По същия начин опипа с нея главата ми и крайниците, като не пропусна и босите ми пети. Нямаше съмнение — това бе медицински преглед. Догадката ми, че се намирам в болница, се потвърди. Целият въпрос беше — в каква болница.

Станах. Очаквах дамата да заговори първа, но тя ме гледаше мълчаливо и под тоя поглед аз се почувствувах по-скоро опитно зайче, отколкото френски гражданин.

— Госпожо — казах. — Бъдете така любезна да ми кажете къде се намирам. Впрочем, да ви се представя…

Представих й се. Тя не се помръдна. Лицето й оставаше все така печално и неподвижно. Може би не разбираше езика ми и това бе естествено. Но защо не направи едно движение, защо не се усмихне, не издаде един звук поне?

От малък проявявах способности на полиглот. Зададох въпроса си и се представих на английски, немски, испански, италиански, руски, полски, турски, арабски, китайски, на пет от индуските езици, на три африкански — резултатът бе все същият. Върнах се към родния си език, както ставаше винаги, когато излизах от кожата си.

— Мадам, ако сте жив човек, ще знаете да говорите навярно… Най-сетне аз съм гражданин на цивилизована страна и имам правото да зная…

Изглежда, че видът ми не е бил много любезен, защото тя вдигна ръце пред гърдите си с дланите навън и в очите й се появи кротка молба. После взе апаратчето си и излезе.

Тези посещения се повториха няколко пъти, заедно с прегледите, а след това настъпи дълъг период, когато не виждах нито Нефертити, нито нейния богоподобен кавалер. Когато се събуждах, намирах ядене върху невидимата масичка до невидимото ми легло. Изяждах го. След това подхващах безкрайни разходки из моята бяла килия, като я обикалях във все по-бърз темп. Когато ми се завиеше свят, тръгвах в обратна посока. Или сядах и се люлеех на удивителните столчета, които бяха винаги под мен. Тогава добих навика да размишлявам на глас.

Еднообразието едва не ме подлуди, въпреки че ние, французите, бяхме привикнали към него — в нероновско-тибериевска Франция то бе закон, на който се подчиняваше всичко: забавленията, облеклото, песните, градската украса, литературата, дори цирковото изкуство. Така например единственото съдържание на клоунадите бе имитирането на животни, предимно на диви, понеже не се знаеше дали включването и на домашни животни няма по косвен път да засегне достойнството на нацията. Не е за учудване, че през последните години французите бяха усвоили много добре маймунския крясък по площадите, змийското съскане из тъмните ъгли, глупашкото подсвиркване на щиглеците, вълчия вой и тъй нататък, — нещо, което нашите социолози разглеждаха като явно обогатяване на френския дух. Наистина тук аз се ползувах от относителна свобода и бих могъл да кукуригам, да муча, да рева и да лая, колкото си искам. Но и това едва ли би ме спасило от жестоката равна белота на килията ми, от идиотския цикъл „спане — ядене — разходки“.

Моята тренировка на французин от съответната епоха вее пак ми помогна да дочакам известни промени. Един ден (де да знам всъщност ден ли бе или нощ) люкът на дългата стена се отвори и в рамката му, като в старинен медальон се появиха Нефертити и светлокосият й кавалер. Сега и кавалерът беше в туника и това донякъде ме озадачи — не познавах страна, в която мъжете ходят в роклички. Напротив в цял свят жените все по-успешно овладяваха панталона, като допускаха, че това им дава някакви преимущества, ако не в любовта, то поне в бягането на къси разстояния.

Впрочем и двамата бяха прекрасни както винаги. Печалните им очи ме гледаха в безкрайна доброта, но аз бях в лошо настроение. Станах, поклоних се учтиво и казах:

— Дами и господа. Позволете ми накрая, защото краят е твърде близо, да ви поздравя за вашата издръжливост. Моята е на привършване. Ако вие в разстояние на една минута не ми обясните къде съм и какво ме очаква, ще бъда принуден да скърша първия врат, който ми се мерне пред очите.

Тази заплаха от моя страна бе най-малкото лекомислена, ако се имат предвид размерите и бицепсите на русия Аполон, но аз нямах друг избор. Нещо повече, като се страхувах, че не ще ме разберат, аз направих няколко маймунски жестове, усвоени от клоунадите във френските циркове, после изръмжах и тръгнах към тях със свити юмруци. Постъпвах по принципа: по-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас.

За моя изненада не настъпи никакъв край — още по-малко ужасен. Моите двама похитители вдигнаха ръце пред гърдите си с дланите навън, като да ме предпазваха от някаква детска глупост и макар лицата им да останаха студени и неподвижни, аз усетих в техния жест доброжелателство, което ме обезоръжи.

— Добре де — казах, — какво искате от мене? В отговор Нефертити ми направи знак да прекрача прага на люка. Кимнах и го сторих. Бях свикнал да изпълнявам женските желания от каквото и естество да са. Русият Аполон от своя страна ме докосна приятелски по рамото и ме насочи да тръгна пред него.

Вървяхме по един тесен коридор, който завиваше все в една посока. Разперих ръце и пипнах стените на коридора (няма французин, който не би го сторил — сигурен съм, че Сен Жюст е пипнал ножа на гилотината, преди той да падне на врата му) — те бяха направени от материята, от която бяха и стените на моята килия. Коридорът завиваше рязко все в същата посока и аз си помислих, че ако повървим още малко, ще се намерим отново пред килията.

Скоро се намерихме пред един отворен люк. Но това не бе люка на моята килия. Зърнах една доста голяма кръгла зала, а вътре — трима мъже в къси разноцветни туники. Те стояха прави и гледаха нещо, което се намираше над главите им… Обърнах се назад — Нефертити ми направи знак да вляза в залата.

Престъпих прага с разтуптяно сърце, защото очевидно тук щях да намеря отговор на въпросите, които ме измъчваха. Погледнах нагоре, накъдето гледаха тримата непознати. Там се издигаше един черен купол, обсипан със светещи точки и кръгчета от различна величина и цвят — зеленикави, сини, червени, жълти. Точките и кръгчетата бяха групирани неравномерно — някои от тях образуваха купчинки, други бяха пръснати нарядко по цялата площ. Дявол го взел, какво толкова интересно намираха в тоя купол, та го зяпаха така прехласнато? Той напомняше най-обикновен таван на бар, изобразяващ звездно небе, каквито се срещат из евтините заведения в Париж. При това бе направен твърде бездарно.

Свих рамене и огледах залата. Тя беше лишена от всякакви предмети, както и моята килия и само вдясно забелязах нещо като сбъркан роял с три реда цветни клавиши, поставени един над друг. На стената зад „рояла“ личеше голям матовосив екран, или нещо подобно… Между това тримата мъже в туниките ме забелязаха и вдигнаха ръце пред гърдите си с дланите навън: това ме учуди, понеже не мислех да ги нападам, но сетне реших, че така те поздравяват ближните си и отвърнах със същия жест. Никой от тях не ми подаде ръка, нито се усмихна. Лицата им бяха неподвижни и тъжни като тези на моите придружвачи.

Тъй като знаех, че е безполезно да говоря, погледнах въпросително към Нефертити. Тя посочи с ръка купола над главата ми, но аз свих рамене. Тогава тя направи знак на един от мъжете, едър юначага в синя туника, и той отиде та седна пред триетажния „роял“. Той натисна няколко клавиша. Не се чу никакъв звук, както очаквах, затова пък купола изчезна, заменен от бял светещ таван, а екранът на стената почерня: върху него се появиха същите разноцветни точици и кръгчета, каквито имаше преди малко и на купола.

Не разбрах нищо. Трябва да съм изглеждал твърде глупаво, понеже долових ново споглеждане между Нефертити и русия Аполон. Те двамата едновременно ми кимнаха и протегнаха ръце към екрана. Мъжът пред „рояла“ продължаваше да натиска клавишите. Светещите точки нараснаха, сякаш се приближиха към нас. После тънки светли линии съединиха няколко от тях: получи се неправилен ромбоид с една опашка от две или три блестящи точки…

Нещо светна в паметта ми. Светна, угасна и пак светна: колкото и да бях невежа в астрономията, неправилният ромбоид с опашката ми напомни съзвездието Голямата мечка. Още в детската ми възраст моят чичо-ергенин, който се увличаше от звездобройство поради липса на други грижи, ми бе показвал това съзвездие. Но защо ми го показваха и тези сериозни хора тук? Доколкото ми бе известно в лудниците не даваха уроци по астрономия… Мъжът в синята туника натисна още един клавиш и в долната част на екрана се появи един малък светещ диск.

Нефертити и Аполон ме гледаха с очакване, но сега аз съвсем нищо не разбирах. Нефертити въздъхна. И тогава дойде катастрофата — психическа, искам да кажа. Нефертити опря пръст в гърдите си, сетне посочи към мен, и тръгна из залата като сочеше всеки един от присъствуващите. После направи едно кръгово движение с ръцете си, с което обгръщаше всички нас и залата включително и като ме погледна втренчено, отиде до екрана и посочи малкия светещ диск. Погледнах към русия с широко отворени очи — той кимна. Нефертити повтори своите мимики — тя още веднъж събра нас и цялата зала в малкия диск на екрана.

Залата затанцува пред очите ми — заедно с екрана си и с тези полубогове, които ме гледаха с нескривано любопитство. Догадката бе твърде страшна за моите изтънели нерви. Залитнах и потънах в спасителен мрак.

И тъй, братя мои земляни, както сте се досетили вече, аз се намирах ни повече, ни по-малко в пространствата на Космоса. Аз бях някъде в глъбините на нашата Галактика, в утробата на някакъв диск, който ме отнасяше към неизвестна цел.

Когато тази мисъл, след като дойдох на себе си в моята килия, доби ясна форма, аз дори не се ужасих; толкова невероятна ми се стори тя. Не знам с какво ме бяха напомпали моите похитители, но бях толкова спокоен, че ако в този миг би се появил един тигър с разтворена паст над главата ми, нямаше и да се помръдна: само бих полюбопитствал как се чувствува човек, когато го изяждат в сурово състояние.

Лежах си по гръб и се опитвах да мисля логично. Не бях в лудницата, не бях пленник на враговете на Франция, не бях в затвор. Аз летях между звездите като пчела между светулки някъде твърде далеч от родната слънчева система, ако се съдеше по близостта ми до Голямата мечка. Но кои бяха тези, които си бяха дали труд да ме извозят чак дотука?…

За щастие, припомних си един факт, който изведнъж ми отвори очите: човечеството, въпреки големия напредък на космонавтиката, не бе стигнало по-далеч от Марс. То бе констатирало, че на тая загадъчна планета няма нищо загадъчно и нищо, което би си струвало труда да се стигне до нея. Изобщо човечеството не притежаваше още апарати за галактически пътешествия: то много разумно бе съсредоточило усилията си в близкия околоземен космос, като го бе наситило с разузнавателни спътници и ракетни бази за обстрелване на Земята… Следователно? Следователно тези, които ме бяха похитили, колкото и да приличаха на хора, не бяха хора. Фактът, че не говореха нито един земен език и изобщо не говореха, потвърждаваше моето заключение.

Мон дийо, рекох си, ама че интересно! Колко ли биха се учудили писателите-фантасти, ако узнаеха, че в нашата Галактика наистина има и друго население, освен Земното и че при това, споменатото население не прилича нито на влечугите, нито на търкалящ се телешки търбух, нито на мъх, нито на морски вълни? И как ли биха се разочаровали астрономите-песимисти, които твърдяха, че човечеството е самичко в Галактиката?

И тъй аз бях в плен на чуждопланетни разумни същества. Целият въпрос бе за какъв дявол съм им нужен. От друга страна, като размислих трезво, стигнах до извода, че моето отвличане бе дошло тъкмо навреме. Бях почти завършил своя труд върху следващия век, но не знаех какво да правя с него — цензурата едва ли щеше да го пропусне през своето ситно решето; имах дългове, чиито падежи застрашително наближаваха; родната полиция, благодарение на случая с ръкописа ми, се бе заинтересувала от мен, а в такива случаи тя имаше обичай да се връща към обектите на своето любопитство, да за ги разгледа по-отблизо… При това положение