Галактическа балада

Целта на нашето странствуване — планетата Гриз

Спокойствие, братя земляни! Най-сетне и аз се приближавам към своята цел и към същината на моя разказ. Няма да ви занимавам повече с детайлите на превенианския бит, в който имах щастието да внеса известно разнообразие. Не ви ли се струва, че дотук всичко бе достатъчно ясно и тривиално от гледище на нашия земен разум?

Но сега вече, пригответе се да чуете неща, на които може би не ще повярвате. И все пак, вярвайте ми. От това зависи вашето спасение, вашето бъдеще. Надявам се, че вашата склонност, култивирана от поколения Нероновци и Калигули, да вярвате по-лесно на измислицата, отколкото на голата правда, на абсурдното, отколкото на очевидното, ще ви помогне да преглътнете фантастичните картини, които ще ви поднеса. Защо да не използуваме веднъж нашето лековерие не за корист и зло, а за доброто и истината?

И тъй, вярвайте в онова, което ви се стори най-невероятно и се пазете от всяка очевидност — тя най-лесно прикрива лъжата.

Една сутрин се събудих със странното и неприятно чувство, че съм останал сам в Големия дисколет. Не знам отде ми дойде това чувство. Йер Коли наистина я нямаше до мен, но не това бе причината — Йер обичаше да става рано. Може би ме уплаши необичайната тишина.

Скочих и изтичах до прозореца. Улиците бяха съвършено пусти. Сградата на Дома на Разума изглеждаше мъртва — никой не влизаше и не излизаше от нея — и само черната фигура на фронтона й, приведена и тъжна, вървеше сякаш по своя вечен път. Нейното замръзнало движение ми се стори зловещо.

Облякох се набързо, по това време и аз носех вече туника, и надникнах в стаите на Йер и на Бен — там нямаше никого. Излязох навън. Пустотата и тишината на улицата ме уплашиха още повече.

Какво се бе случило с превенианите, с дисколета, с мен самия?

Опитах се да мисля по-спокойно. Над главата ми имаше още два „етажа“, после идваше „тавана“ на дисколета. Може би са там някъде? Скочих на най-близката платформа и тя ме изнесе на втория етаж: картината бе същата. На третия дори не слязох от платформата, достатъчно бе да се ослушам. Полетях към четвъртия, напуснах платформата и… Намерих се „под открито небе“.

Бях в парка между тъмните синкави стволове на дърветата, а над мен беше бездънната чернота на Космоса, осеяна със светли точици. Целият „покрив“ на дисколета сега представляваше един прозорец към пространството. Беше тъмно, но една мъждива жълта светлина докосваше върховете на дърветата. Потърсих източника на светлината — той се оказа зад мене. Ниско над онова, което бихме нарекли хоризонт на дисколета, бе застанало едно голямо кръгло жълто петно, яркожълто като излъскана златна монета. Лъчите му падаха косо, то бе неподвижно и студено! Тишината тук, под черното „небе“ с това жълто светило ми се стори още по-зловеща. Струваше ми се, че ако направя крачка встрани, ще полетя в пустотата.

Някой докосна рамото ми и аз едва не изкрещях. В жълтата здрачевина можах да различа лицето на Ртъслри. Това само засили ужаса ми, защото вече бях сигурен, че се е случило нещо непоправимо — толкова мрачно бе това лице. Но Ртъслри каза тихо:

— Голямата Жълта звезда, Луи. Гледайте.

Аз и без това я гледах. Не можех да откъсна очи от нея — тя ме приковаваше, хипнотизирваше ме. Целият бях обхванат от студени тръпки, нещо, което не бе ми се случило даже при вида на адската звезда Аделипт… Миг по-късно аз едва не се изсмях на нервите си: не бях сам и нищо зловещо нямаше в тишината, защото забелязах едно множество от глави и рамене, което се губеше между дърветата на парка. Цялата превенианска колония се бе събрала тук.

А, мерд, казах си и моята любима ругатня ми върна самообладанието. Ти присъствуваш на сеанс в най-голямата обсерватория на Галактиката, Луи Гиле, и това е всичко… Да, но защо бе тази тишина, това мълчание?

Огледах се. Лицата на множеството бяха обърнати към звездата, устните — плътно стиснати, В същия миг над множеството прозвуча един тих, бавен глас:

— Ние наближаваме Голямата Жълта, превениани. Гледайте и запомнете.

Беше гласът на Бан Имаян, но сега аз с мъка го познах — беше някак изтънял и леко потреперваше. Този глас предизвика у мен непонятно вълнение.

— Звездата, която дава живот на Гриз — чу се пак гласът на Бан Имаян. — А ето и самата Гриз…

Голямата Жълта звезда почна бавно да се издига към зенита, очевидно поради маневра на дисколета, и когато го достигна, на същото място, дето бе преди малко, се появи друго светло кръгче. Постепенно Жълтата звезда залезе, а малкото блестящо кръгче се спря на зенита и затрептя. То заблестя изведнъж с всички цветове на дъгата и светлината му бе много по-силна от тази на звездата.

Гриз! Планетата, към която се стремеше нашият кораб!…

Каква красота излъчваше тя, братя мои земляни! Каква дяволска, божествена, невиждана красота! И сега дори, седнал в подножието на тази мъртва планина, аз виждам онова малко кръгче, облицовано сякаш с разноцветни скъпоценни камъни, трептящо като светеща пеперуда върху черното кадифе на пустотата. Гледах прехласнат, дъхът ми бе спрял…

Внезапно някой запя тихо. След миг хиляди гласове подхванаха песента. Пееха превенианите. Пееше даже Ртъслри. Потънах в някакъв фантастичен сън от нежни и тъжни звуци, които ме люлееха и люлееха сякаш целия дисколет. А Гриз блестеше тържествуващо на черното небе — един блясък, който опиваше като близко щастие, който мамеше и зовеше: още малко усилия, мили същества, още малко търпение и вие ще намерите своя обетован свят… Но защо бе толкова тъжна песента на превенианите?

Тя затихна така неочаквано, както бе започнала. Ртъслри се наведе над ухото ми:

— Вие виждате най-щастливата планета в Галактиката, Луи… Искате ли да ви изтълкувам значението на нейните цветове? Гризианите открай време са обичали символиката и всяко нещо у тях е имало двоен смисъл. Ето, белият цвят е цветът на справедливостта. Жълтият — цветът на любовта към живота. Зеленият означава спокойствие и тишина, едно от най-великите завоевания на Гриз… Виолетовият, който така силно се налага на погледа ни, е цвят на мъдростта и духовната сила. Синият, както и у вас на Земята, означава вечен мир и надежда за още по-сигурен мир.

— Не разбирам — пошепнах аз, за да не смутя съзерцанието на превенианите. — Какво по-сигурно от един вечен мир?

— Вечният мир — отвърна ми Ртъслри — бива сигурен, по-сигурен и най-сигурен. Последният вид мир ще настъпи след няколкостотин хиляди години, когато Голямата Жълта звезда изгасне окончателно.

— Но тогава и Гриз ще угасне!

— Именно — отзова се Ртъслри и замлъкна.

Замълчах и аз. Знаех вече, че превенианите не обичат излишните въпроси. Между впрочем покривът на дисколета се закри. Светна изкуственото дисколетно небе. Всички почнаха да се разотиват.

Аз намерих Йер Коли и тя побърза да се притисне в мене.

— Йер, защо не ме събуди да дойда тук с тебе?

— Сънят ти беше дълбок, не биваше — отвърна ми Йер.

Въпреки че беше моя жена, тя си оставаше загадъчна превенианка.

Два дни по-късно на видеофона ми се появи едрото лъвско лице на Бан Имаян:

— Луи, можете ли да ми отделите малко от времето си?

— Разбира се, Секл.

Има си хас да не можех. На Земята, когато големият началник се обърнеше така към вас, това значеше, че трябва да включите всичките си конски сили.

Отидох в дома на Разума. Бан Имаян беше този път не в Голямата зала, а в кабинета си и излагаше научни идеи пред един кибер, който ожесточено спореше с него. Киберът имаше форма на обикновена кутия за дамски шапки.

Бан Имаян му запуши устата, като щракна някакво копче, и ме погледна приятелски:

— Луи, пригответе се за слизане на Гриз.

Тази новина не ме изненада много, понеже космолетът явно щеше да кацне на Гриз — инак защо ни бе това дълго пътуване към планетата.

— Няма да кацне — рече Бан Имаян, като разчете мисълта ми. — Ще кацнете само вие с Ртъслри, Бен Коли и Кил Нери. Ртъслри е единственият превенианин, който освен мене, е стъпвал вече на планетата. Бен Коли ще дойде в качеството си на лекар и на пилот на малкия дисколет, с който ще отлетите. А Кил Нери — като превенианин на математическите идеи.

— Но защо не слезете там всички?

— Няма техническа възможност — отвърна уклончиво Бан Имаян.

— И каква ще бъде моята задача?

— Да гледате и да слушате. За останалото Ще се грижат вашите придружители… Да, искам да ви предупредя. Ако от време на време престанете да виждате вашите приятели, не се тревожете. Те също не ще ви виждат.

— Не разбирам…

— Просто уважаемият Ртъслри ще носи със себе си нещо, с което ще създава при нужда около цялата група изкривено пространство. Вие ще ставате невидими, за другите и даже за себе си, но ще чувате и ще се докосвате.

— Божичко — рекох аз. — Такива неща стават на Земята само във фантастичните романи.

— У нас това е въпрос на техника. И тъй, пригответе се.

Благодарих и излязох заднишком. Разбира се, хукнах към дома си, за да обадя приятната новина на Йер Коли. Една екскурзия по Гриз, по тази мила планета! Това съвсем не беше лошо! Нямах нищо против да се разтъпча малко, тъй като Големият дисколет бе почнал да ми омръзва.

— Зная — рече Йер без особен ентусиазъм. — А какво ще правя толкова време без тебе?

Аз погалих нежно издутия й корем и целунах многозначителните петна по лицето й.

— Мили — каза тя на френски, понеже на превениански, поизсушен малко от велики мисли и цели, такава дума не съществуваше. — Мили, ако то се роди в твое отсъствие, ще го кръстя на твое име.

Нямах нищо против. Бях изцяло зает с мисълта за предстоящото пътуване и се чувствувах почти герой. Щях да кацна за пръв път на чужда планета (при това каква!), населена, цивилизована чужда планета, докато нашите земляни бяха стигали само до скучния пустинен Марс.

Трябваше да се подготвя за екскурзията. Очаквах, че Йер, както правеше на Земята Ан Мари Селестин, ще ми напълни един куфар с ризи, долни и горни, чорапи, носни кърпи и заешко рагу на прах, но нищо подобно не стана. Просто ние с Бен Коли и Кил Нери нахлузихме по едно синкаво люспесто одеяние, същото в което бяха Йер и брат й в момента на отвличането ми от моята градина, но без шлемове, и се спуснахме на дискодрома, придружени от близки и приятели. Ртъслри обаче се появи в една много смешна униформа, изградена, както ми се стори, върху идеята за съмнението като главен катализатор на разума. Върху люспестото трико той бе нахлузил една металическа спирала, изобразяваща навярно еволюцията, но спиралата бе пресечена от черни ленти — миговете на застой и скепсис, докато на горния й край имаше едно острие, леко изкривено настрана — символ на безуспешния стремеж към съвършенство… И кой знае какво още би ми хрумнало, като имах предвид мрачните възгледи на Ртъслри, ако самият Ртъслри не бе ми обяснил, че това е апарат за изкривяване на пространството, а не на мисълта. В спиралата, която го опасваше до пояса (от нея се подаваха само ръцете и главата му) и с люспестото металическо трико под нея той приличаше на костенурка с нарязана коруба.

Прегърнах Йер Коли прощално и се качих на дисколета след моите превениански приятели. Това беше всъщност едно малко елегантно дисколетче с пет места и се състоеше само от командната кабина с неизбежния екран и с клавиатурата на автоматиката. Бен Коли седна пред клавиатурата, а ние с Ртъслри и Кил Нери се настанихме зад него. В момента на екрана се виждаше дискодрома с изпращачите и с Йер и Сел Акл на преден план. Те се бяха прегърнали като най-обикновени земни жени, изпращащи на път своите повелители.

После една черна металическа стена се спусна между дисколета ни и дискодрома. Чу се тихо свистене. Нашата машина трепна и се плъзна напред. След няколко секунди на екрана се появи блестящата многоцветна Гриз.

Бяхме вече в Космоса. Бен Коли енергично натискаше клавишите, после се отпусна в своето пилотско силово кресло. Екранът пред него бавно се отмести встрани и откри широк (брониран, разбира се) прозорец към пространството. Сега ние можехме да наблюдаваме непосредствено странната планета. Тя се бе увеличила до размерите на голям балон и тоя балон излъчваше фантастично многоцветно сияние, като растеше непрекъснато пред очите ни. Ние падахме към Гриз с голяма бързина.

Не можех да седя на мястото си от вълнение. След няколко часа или след няколко минути ние щяхме да стъпим на тая планета-чудо и може би Кандид щеше да намери най-сетне отговор на своите търсения… Погледнах към моите спътници. Бен Коли, облегнат назад, сложил ръце върху клавиатурата, сякаш дремеше. Във всеки случай печалните му сини очи гледаха някъде отвъд сияйния балон, В тях се отразяваше само чернотата на Космоса. Ртъслри спокойно и с мрачна ирония наблюдаваше нашето приближаване към Гриз. И само математикът-бебе, Кил Нери, бе развълнуван. Той стоеше прав зад всички ни и пресмяташе нещо, като свиваше един след друг пръстите на дясната си ръка.

— Реших задачата — рече той удовлетворено. — Нашият дисколет вече няколко пъти смени с по един градус наклона на орбитата си спрямо идеалната ос на Гриз, А светлинните ефекти не претърпяха никаква промяна. Следователно сиянието на Гриз не е временен оптически ефект, предизвикан от излъчването на Голямата Жълта. То е константна величина. То се произвежда от самата Гриз, това е интересно.

— Отличен, седни си — промърмори Ртъслри и за мое учудване Кил Нери смирено седна и даже сложи ръце на коленете си.

Нямаше време да прокоментирам даже на ум невероятното безразличие на Ртъслри към едно такова истинско откритие, защото Бен Коли съобщи, че вече сме в горните слоеве на гризианската стратосфера. След още три обиколки около планетата щели сме да влезем в нейната атмосфера.

Правехме вече втората обиколка, но не виждахме нищо друго, освен нейното сияние. Сега ние бяхме твърде близо до това сияние и то вече не наподобяваше цветен балон, а беше един хаос от играещи, въртящи се, преливащи се една в друга светлини, който след малко щеше да ни погълне.

— Затворете очи — каза Ртъслри. — Непосредственото пребиваване сред тези светлини действува зле на зрението. Може да доведе до временно ослепяване и да не видим след това самата планета.

Затворихме очи. Стана съвсем тихо. Чувах само дишането на моите спътници и собствените си въздишки — съжалявах, че не ще видя потопяването ни в красотата на Гриз. После чух гласа на Ртъслри:

— Можете да погледнете.

Погледнахме — аз и Бен Коли. Кил Нери трябваше да бъде бутнат, защото бе успял да задреме… Но какво е това, мон дийо! В първия момент ми се стори, че ослепявам: една сива пелена бе закрила очите ми и аз едва съзирах през нея фигурите на превенианите. „Прозорецът“ на дисколета, отдето преди малко струеше нетърпим многоцветен блясък, бе също посивял. Къде бе изчезнал онзи изумителен фойерверк от светлини? Всичко бе станало мътносиво и равно, всичко бе загубило контурите си.

Очите ми посвикнаха на новото осветление и аз погледнах през „прозореца“. Долу се разстилаше повърхността на Гриз. Една безкрайна сива равнина и върху нея малки групи скали. Хоризонтът едва се набелязваше, като се сливаше с цвета на равнината. Погледнах нагоре, там, отдето бяхме дошли: нито следа от многоцветното сияние — само едно сиво равно небе без облаци, без синева, без светлина… Какво бе станало, пресвета дево? Кво вадимус, Исусе!

Обърнах очи към Ртъслри.

— Не се вълнувайте, Луи. Сиянието се вижда само отгоре, само извън атмосферата на Гриз.

— Ясно — обади се Кил Нери. — Това е напълно възможно. Гризианите са създали един сфероиден екран от светещи частици 2 около планетата.

— Но за какъв дявол им е това? — възкликнах по обичая си.

Ртъслри само ме изгледа учудено, сякаш за пръв път виждаше същество, което не е чувало нищо за пропагандата като природно явление.

Повърхността на планетата се виждаше все по-ясно. Освен купищата скали долу се появиха и големи черни кратери, отстоящи на равни разстояния един от друг. Кратерите бяха кръгли, имаха идеална геометрична форма и аз изказах предположението, че вулканите на тая планета са действували твърде обмислено.

— Не са вулкани, Луи — рече Ртъслри. — Най-обикновени шахти.

— Но цялата планета е надупчена от тях…

— Ще разберете, имайте търпение.

Обикновено тоя призив за търпение ме изкарваше от кожата ми, но сега аз бях погълнат от гледката долу. Сушата там свърши и ние летяхме над океан — един сив океан, конто раздипляше тежко сивите си вълни. После отново се показа суша. Тя по нищо не се отличаваше от първата. Сиво, сиво, сиво… като в чувал със сива вълна! Най-после се досетих защо тази планета се наричаше Гриз. Названието й прилягаше напълно.

— Защо не се вижда Голямата Жълта звезда, Ртъслри? — попитах. — Нима е нощ над цялата планета?

— Тук няма нито ден, нито нощ. Светлината на Голямата Жълта никога не се вижда.

— Но защо, боже мой?

— Пречи й сияйният цветен екран, който видяхме отгоре.

Прелетяхме над девет материка, разделени от вода. Те всички си приличаха един на друг, като девет сиви чинии от един сервиз. Никъде не забелязах нито следа от живот и затова бях много учуден, когато Ртъслри поръча на Бен Коли:

— Бен, поправете наклона на орбитата. Трябва да слезем в Града на Гризианската слава.

Тези думи ме накараха да се вгледам по-внимателно в Гриз. Наистина тук-таме, между купищата скали, се забелязваха някакви площи, покрити с чудновати постройки, твърде свободно деформирани… Да, разбира се, това бяха навярно населени места. По-скоро следи от населени места, понеже веднага разбрах, че представляват само купища руини от някакви кръгли сгради. Между руините се виждаха тесни пътеки, проправени сред висока сива трева.

— Но това са изоставени градове, Ртъслри.

— Не са изоставени.

— Не виждам нито едно живо същество.

— Ще видите… Ето че кацваме.

Прелетяхме едно голямо пространство, преди да кацнем. Очите ми се умориха от сивотата. След това под нас се появи една огромна площ от разрушени и полуразрушени постройки. Някои от тях бяха запазили своите металически конструкции и приличаха на гигантски ръждясали арки от изкривено желязо. От други бяха останали част от стените им, почернели, назъбени, сякаш разрушени от някакъв бесен вихър.

Какво бе произлязло на тая планета? Опустошителна война? Или бе засегната от избухването на някоя свръхнова звезда — такива работи стават в Космоса.

— Нито едното, нито другото — отвърна кратко Ртъслри.

Кацнахме при група скали, близо до „града“, и с това започнаха