Гневът на хидрогите

102.Нира

Добро не помнеше толкова страховит сезон на урагани и пожари от векове. Вече шеста година Нира наблюдаваше цикъла на гневното време, използвайки наученото като помощник на зелена жрица да разбира метеорологията.

Климатът на планетата беше благоприятен месеци наред — с достатъчно валежи и умерени ветрове. Но след това облаците изчезваха, въздухът ставаше сух и хълмовете се съсухряха като кафява прахан. Плевелите и тревите, които израстваха буйно през дъждовния сезон, се сбръчкваха в сплъстен, леснозапалим килим. Достатъчна беше само искра от светкавица, та съсухрените хълмове да пламнат и над тях се издигаха стълбове черен пушек.

Пожарите плъзваха нагоре към билата на хълмовете и надолу към закътаните долинки и изтощените и почернели от сажди работни екипи нямаха и миг почивка. Хора и илдирийци се бореха с огъня с всичко, каквото им попадне, но пламъците продължаваха да пълзят.

Нира отдавна бе престанала да изпитва болка и изтощение, погълната от непосилната битка. Във въображението си чуваше растенията, тревите, дърветата да надават вопли при приближаването на пламъците, а тя не можеше с нищо да им помогне. С лопатата си отсичаше и изтръгваше сухите шубраци и разчистваше земята.

Приближаващият огън съскаше като змия, докато поглъщаше съсухрените треви. Ветровете свистяха, шепнеха в ушите й и виеха в небосвода, разнасяха искри и пепел. Това бе мелодията на отчаянието. Нира викаше на хората наоколо и сочеше как най-успешно да се справят с пламъците. Познаваше много от тях и особено тези, който донякъде вярваха на историите й за други светове, и сега те се вслушваха в думите й. Огънят бе враг, с който можеха да се справят.

Дробовете й горяха от вдишваните сажди и пушек. От очите й бликаха сълзи и оставяха зелени ивици върху мръсното й лице. Илдирийските надзиратели крещяха на огнеборците да действат по-експедитивно и ефикасно, макар много от тях да припадаха от жега и изтощение. Но Нира все още откриваше в себе си неведоми резерви от енергия.

Въздухопланите ръсеха химикали и изливаха вода върху опожарените хълмове и върху свежата трева по посоката на пламъците. Заедно с невероятните усилия на работните групи те успяха да потушат пламъците върху дългия склон и да ги изтласкат към долините, надалеч от лагера за разплод.

И към закърнелите дървета.

Нира си пробиваше път през тревите. Зелената й кожа бе цялата ожулена, обгорена и изприщена. Искрите подскачаха като злобни дяволчета от растение на растение. Пламъците се втурваха от купчина плевели към островче от изсъхнали треви, а след това към закътаните в някоя дол инка преплетени шубраци.

Ужасът бе сграбчил сърцето й. Сам по себе си Добро не бе приятен свят, независимо че през дъждовния сезон плевелите, тревите и храсталаците смътно й напомняха за величествените терокски гори. Душата я бодеше, като гледаше пламъците да поглъщат рядката растителност.

Нира полагаше все по-ожесточени усилия, блъскаше с лопатата по тлеещите шубраци, изчерпала силите си докрай. Но не искаше да се предаде.

Един огнен език се метна към близките трънливи дръвчета. Но илдирийските екипи не обръщаха внимание на разкривената горичка. Интересуваше ги единствено спасяването на града, на лагера за разплод и на експерименталните сгради. Естествено щяха да вземат мерки пленниците да не пострадат, ако пламъците почнеха да застрашават живота им.

Но дърветата щяха да загинат. Дърветата! Нира го усещаше.

Тя се разкашля и огледа околността в безмълвен ужас. Преплетените храсталаци сякаш размахваха ръце като обезумял ням човек. Внезапно изтръпна от неизпитвана досега болка и копнеж да се свърже със световната гора. Съзнанието й бе пусто от толкова време без разговорите с жреците и познанието на разумната гора.

Бръмчащите, натоварени с вода въздухоплани изхвърляха мощни струи. Илдирийските надзиратели се бяха отдалечили, ангажирани с някаква спешно възникнала ситуация. От пушеците не се виждаше почти нищо.

Никой не я наблюдаваше. Изведнъж тя разбра, че сега е моментът.

Захвърли тежкия инструмент и хукна.

Приведена ниско, тичаше през шептящата обвиняваща трева така, както бе тичала из световната гора. Втурна се към гъстак трънести дръвчета, сякаш можеха да я спасят или да я измъкнат от това ужасно място. Трябваше да вярва, че ще успее.

Преди да се бе отдалечила на стотина метра, чу викове и ругатни. Не обърна внимание на командите, безразлична към всякакви заплахи. Какво повече можеха да й направят нейните мъчители след всичко, което бе преживяла? Трябваше да стигне до дръвчетата.

Илдирийската стража се спусна след нея — трещеше през сухите, припукващи като съчки плевели, но тя не забави темпо. Едва дишаше, но усети със зелената си кожа лъчите на ръждивото слънце да й вливат силата, от която се нуждаеше. От години не бе изпитвала такава отчаяна решимост.

С вътрешната си сила и порива на сърцето, може би и с подкрепата на извънземните дръвчета, можеше и да успее да предложи някаква надежда на пленниците… да ги спаси. Ако успееше някак си да изпрати съобщение чрез тези далечни роднини на световните дървета, зелените жреци щяха да узнаят какво се случва тук на Добро. Терокците щяха да разпространят новината и да намерят начин да изпратят помощ, за да спасят затворниците. Не само нея, а и всички роби за разплод.

Нира се втурна още по-бързо към рехавата горичка. Тук сред хълмовете беше далеч от оградите и бараките за разплод, от свирепите медицински екипи и илдирийците, на които бе заповядвано да я изнасилват, докато не зачене поредното си дете. Нира не бе планирала бягството и знаеше, че разполага с много малко време, което я караше да полага още по-неистови усилия. Краката и стъпалата й кървяха от многобройните рани, но тя не чувстваше болка. Никаква.

Копоите на губернатора на Добро препускаха след нея, вбесени, че ги е отклонила от по-важната им битка с огъня. Накрая тя стигна до най-близкия гъстак от преплетени дръвчета. Въздухът беше горещ, изпълнен с носеща се като сивкав сняг пепел. Втурна се навътре, разтваряйки клоните. Тръните и острите вейки раздираха кожата й като хищни нокти. Но тя проникваше все по-навътре сред заплашителното и същевременно облекчително присъствие. Усети бликащата от подземните им корени жизнена сила. Те бяха дървета!

Извика с дрезгав глас:

— Моля ви, чуйте ме. Моля ви!

Промъкна се още по-навътре. Най-накрая, заобиколена от преплетените им крайници, падна на колене, обви с ръце два усукани ствола и се притисна към тях.

— Чуйте ме. Моля ви, чуйте ме!

Опита се с цялото си сърце да изпрати съобщение до мрежата на световната гора, неистов вик за помощ, да каже на външната вселена, че все още е жива. Всяко човешко същество тук зависеше от нея, дори да не го знаеше.

Но не долови никакъв отговор. Абсолютно никакъв.

Притисна чело до грубата кора, стиснала плътно очи. Мозъкът й закрещя, влагайки цялата си енергия в молбата. Помисли си за Осира’х, за другите си четири деца, за всички потомци на „Бъртън“.

Тишина.

Сграбчи едното стъбло с всички сили, без да усеща острите тръни. Не искаше да се предаде. Заблъска чело в кората, докато не усети в очите си кръв.

— Моля те… моля те.

Но то беше най-обикновено дърво, а не частица от световната гора. Обикновено дърво… обречено да бъде изпепелено от огъня.

Нира продължаваше да стиска дървото и да ридае. Накрая охраната дойде. Бяха изсекли горичката и я измъкнаха — безпомощно гърчеща се, тя продължаваше да надава отчаяни вопли с цялото си съзнание… вопли, които не стигаха до никого.