Гневът на хидрогите

133.Антон Коликос

По време на дългия седмици залез над Прайм туристите и курортистите се подготвиха да напуснат куполния курортен град и да се приберат у дома под безопасната дневна светлина. На планетата остана само най-безстрашната група илдирийци, за да поддържат комплекса, докато трае тъмната нощ.

Антон и Вао’сх оставаха с малката група от обслужващ персонал, инженери и дизайнери, за да разказват истории и да изучават Сагата за седемте слънца.

— Това е трогателно.

Вао’сх наблюдаваше една от последните совалки да се издига над космодрума към огромния пътнически лайнер, който бе влязъл в орбита над Марата.

Антон също се взираше в небето и се усмихваше доволно.

— Също като листенце на изсъхнал цвят, което вятърът издухва надалеч…

Всъщност той очакваше с нетърпение предстоящите по-спокойни дни, за да може да продължи научните си занимания и анализирането на Сагата, докато Вао’сх му я разказва и обяснява на откъси. Даваше си сметка за невероятната възможност, която не бе предоставяна на никой друг човешки учен, и нямаше търпение да стигнат до края.

След смъртта на мага-император с огромна изненада и загриженост забеляза, че обикновено жизнерадостните жители на Прайм станаха странно отчуждени и уплашени — страдаха от някаква депресивна мания. До този момент младият учен не бе разбирал истинското значение на тизма за извънземната раса. Вао’сх също не можеше да му даде задоволително обяснение, но Антон забеляза симптомите със собствените си очи. Илдирийците — поне повечето от тях, така или иначе — бяха много сходни с хората, но имаше и съществени различия.

С енергия и повишен ентусиазъм Антон им разказа толкова повдигащи духа жизнерадостни истории, колкото можеше да си припомни — правеше всичко възможно да им помогне през тези трудни дни. Не беше наясно колко добре се справя, но осъзнаваше, че Вао’сх подкрепя полаганите от него усилия.

Докато наблюдаваше забързаната подготовка на гостите, които стягаха багажа си, купуваха сувенири и бързаха да не изтърват полетите на совалките, Антон възприемаше залеза и изпразването на града като метафора на помръкващата слава на Илдирийската империя. Не смяташе, че на Вао’сх ще му стане приятно да чуе това.

— Това място започва да ми прилича на кликиски развалини, като онези, които изследват родителите ми.

— Прайм може да е станал по-спокоен, паметителю Антон, но все още не е мъртъв и пуст. А след една година, когато и Секда бъде готова, Марата вече никога няма да бъде мъчително стихнала.

— За някои от нас, Вао’сх, шумните тълпи не са непременно нещо приятно. Не бих имал нищо против да живея тук в усамотение, стига да имам възможност да изучавам Сагата. Тъкмо затова съм дошъл.

— Никога няма да проумея защо хората обръщат толкова незначително внимание на партньорството — отвърна Вао’сх.

Антон се засмя.

— За мен дори един ценен приятел като теб е предостатъчен. — Той протегна ръка и потупа кокалестото рамо на паметителя. — Ние двамата можем сами да се погрижим за себе си, Вао’сх… каквото и да се случи.

Предстоеше му да свърши толкова много работа…

Сега най-накрая бяха останали само с малката работна група, която нямаше да отпътува. Наблюдаваха отлитащия пътнически лайнер, който отнасяше посетителите към обичайното им ежедневие в пренаселената Илдирийска империя. Вао’сх оглеждаше помръкващите багри върху небето, стихването на ярката дневна светлина, докато нощната сянка продължаваше да пълзи към тях.

Във вътрешността на куполния град светлините и блясъците прогонваха всеки намек за мрака. Със спускането на нощта Прайм щеше да потъне в ярко сияние, изпълнен със светлината и удобствата на цивилизацията.

Антон Коликос си помисли, че оставането му тук да разказва истории под звездния покров през дългия период на мрака е възможно най-добрият сценарий — все едно да разказваш приказки край открития огън. Както всъщност бе редно да се прави.

— Двамата с теб ще си прекараме чудесно тук, Вао’сх.

На противоположната страна на планетата безмълвните работни екипи на кликиските роботи продължаваха работата си, преследвайки собствените си цели…