Голямото завещание

И сякаш чувам песента

на хубавата продавачка —

как, жалейки за младостта,

нарежда като оплаквачка:

„О, старост — безнадеждна крачка,

съвсем ще грохна може би…

Съдбата толкова ме смачка —

защо поне не ме уби?

Красива бях, ала живота

направо всичко ми отне.

Търговец или поп с охота

ми падаха на колене,

че всеки мъж със портмоне

таеше някаква надежда.

А днес съм сякаш сред свине —

и просякът не ме поглежда.

Отказах аз на не един

(в което нищо умно няма!)

заради онзи кучи син,

с когото исках да сме двама.

Обичах го с любов голяма —

дано го огън изгори

за туй, че гледаше с измама

да пипне моите пари.

И даже не обелвах зъб,

започнеше ли да ме рита —

бях вечно просната по гръб,

че той не знаеше насита,

пък аз забравях, че съм бита,

щом трябваше да се отдам…

Но можех ли да съм честита

при толкоз грях и толкоз срам?!

Откакто се помина той,

години трийсет са това —

днес бръчките ми нямат брой,

а имах плът, и то каква!

Краката ме държат едва,

към нищо вече нямам вкус

и аз извръщам с гняв глава —

да се погледна ме е гнус.

Къде ми е добрият тен,

косите — с мирис на поле,

и онзи поглед вдъхновен,

от който да ви стане зле;

къде е милото носле,

къде са нежните ушички

и веждите като криле,

и устните ми — блян за всички?

Къде са сочната ми плът

и кожата ми от коприна,

ръце и рамене, и гръд,

които можеш ли подмина?

Ала година след година

с мен времето се подигра…

Къде е китната градина

сред прелестните ми бедра?

Набръчках се и побелях,

а погледът, до вчера жив,

не тласка никого към грях,

защото е съвсем мъглив;

сама със този лайтмотив,

че хубостта ми отлетя,

се гледам днес: носът ми — крив,

беззъба — моята уста.

Човешка хубост е това,

назад не мога да се върна —

трепери моята глава,

гръдта увисна като бърна,

не мога нищо да прегърна

и всички напъни са жалки,

градината съвсем посърна

сред тия пилешки пищялки.

Тъй за добрите времена,

които винаги ще тача,

подвила кротко колена,

и аз, глупачката, ви плача.

Но както огънят във здрача

ту лумва или пък изтлява,

човек не знае неудача

или пък тъне във забрава.“