Гореща линия Офиучи

ВТОРА ГЛАВА

Откъс от брошурата „Как да живеем заедно: въведение към повелите на закона“. Автор: Ариадна-Клел-Джаул. За деца в предучилищна възраст. Издадена през 552 година.

(За повече информация се обърнете към съпътствуващата книга „С престъпление не можете да прогресирате“. При устна заявка доставяме комикси и магнетофонни записи на същата тематика.)

Вафа ме измъкна от килията. Направляваше ме с бутане през празните коридори. Изкачвахме се с асансьор. Бях повече от любопитна да разбера как възнамеряваха да ме измъкнат оттук. Бих могла да напиша цяла дисертация на тема „Бягства“. Мислите как да се спася бяха ми отнели почти цялото време през последната година. Най-добрите варианти включваха подкуп или външна помощ. Но нямах средства, а и към никого от свободния свят не можех да се обърна. Всички останали възможности биха се сторили невъзможни дори за граф Монте Кристо, ако се озовеше в Института! Килията ми се намираше на три километра под повърхността. Дори по-лошо — най-близката метростанция отстоеше на поне петдесетина километра. Можех да се измъкна, само ако вървях по железопътната линия в космически вакуум. Очевидно, беше ми необходим скафандър. Съвсем естествено, скафандрите бяха под усилен специален надзор като предохранителна мярка.

Докато вървяхме, внезапно се сетих с какво се занимаваше Туийд през последната година от държавната си служба. Бе назначен на длъжността „Комисар на изправителните домове“.

Асансьорът спря и Вафа посочи с жест на Лило да излезе. Тя не бе изминала и десет крачки, когато той я сграбчи за ръката и мълчаливо я насочи към един вход. Поеха по тесен, зле осветен коридор. Пазачът се държеше спокойно. Очевидно, Туийд разполагаше с немалко доверени хора в Института. Генетичката остана с впечатлението, че бягството й щеше да протече леко.

Главата й се изпразни от мисъл, когато спряха пред врата с надпис „Авариен въздушен шлюз“. Влязоха вътре и тя мимоходом си отбеляза, че в малката камера липсваха скафандри. Вгледа се изпитателно в червените букви над люка. Отвъд бе космически вакуум!

— Почакай малко! — извика рязко. — Какво ще правим?

— Нямаше как да внесем несанкционирано скафандър в Института. В тази секция не разполагаме със свои хора.

— Да, но…

— Датчикът на този шлюз е изключен и компютърът не ще усети, че вратата е била отваряна. Сложи си това! — Подаде й чифт дебели ботуши.

— Не мога!

— Длъжна си!

— Наистина не съм способна! Опитваш се да ме убиеш! Не трябваше да ви се доверявам! Искам да се върна! — Паникьоса се.

Като всички жители на Луната Лило се страхуваше най-много от безвъздушното космическо пространство. С този невидим враг се бореха още от деня на своето раждане. Бе нещо като пъкъла във възприятията на древните земни хора. Прилоша й.

— Обуй се! — настоя съвсем логично Вафа. — Необходимо е да си предпазиш краката!

— Какво… трябва да направя?

— Ако бързаш, ще престоиш в открития Космос не повече от пет секунди. На по-малко от два метра край вратата ще мине всъдеход.

— Кое време на деня е?

— Шлюзът попада в сянката.

Тревогата й достигна връхна точка.

— Не! Не е възможно да се справя!

— Ако се наложи, ще те ударя, за да загубиш съзнание, но така ще те пренеса за много повече време!

Жената прочете в очите му, че не се шегуваше. Мъжът се усмихна леко, когато забеляза преценката й, че бе твърде слаба, за да се пребори с него. И така, за нея остана само една възможност — шлюза! Лило нахлузи ботушите и се обърна с лице към изхода. Вафа освободи ключалките. Вратата остана затворена, тъй като върху нея въздухът оказваше налягане четиринадесет тона.

— Кога да тръгна? — попита тя.

— Всъдеходът не бива да спира. Вниманието на пазача в кабината ще бъде отвлечено в нужния момент, тъй като не е доверен човек. Машината ще пристигне след една минута и ще остане в твоя обсег не повече от десет секунди. — Вдигна поглед от часовника си и се усмихна. — Ако всичко върви по плана…

„За пръв път се изпусна да каже нещо, което не трябваше!“ — помисли тя. Пазачът излезе и затвори след себе си вътрешната врата.

Скоро настъпи сюблимният момент. Засвистя клапа, която бързо изпускаше кислорода от камерата. Досега винаги бе чувала този шум през скафандър. След няколко секунди настъпи тишина. Озова се във вакуум. Странно, не почувствува нищо. Само се уригваше непрекъснато. Отхвърли вратата и затича мълчаливо. Недалеч се движеше някакъв призрак. Една ръка се протегна, хвана я здраво и я издърпа във всъдехода. Люкът се затвори и в херметичната кабина се чу засилващия се писък на навлизащия въздух. Затрепери внезапно.

— Успях! — извика с подрезгавял глас и припадна.

Над нея беше се надвесила жена.

— Не мърдай, моля те! — каза тя.

Лило усети, че лявата й ръка бе съвсем безчувствена. Погледна. Беше отделена от лакътя надолу.

— Ще ми отнеме съвсем малко време — продължи непознатата.

Между гърдите й бе татуиран жезъл — бе лекарка. Лило подпря главата си с другата ръка и започна да наблюдава нейните действия.

— Защо е нужно това? — попита.

— Ще напуснем всъдехода на една станция, която се намира на стотина километра оттук. Предстои ни да преминем през контролно-пропускателен пункт.

Извади консервирана ръка от метален кондиционер и я прикрепи към ставата на Лило. Побелялата плът придоби цвят и пръстите се размърдаха. Оригиналният крайник постави на мястото на предишния.

— Казвам се Мари. — Интонацията й завърши с леко повишен тон.

— Лило! — отвърна лаконично и по лицето й се разля слаба усмивка.

Докоснаха приветствено длани.

— Ще свърша след минутка! — Кимна към мястото на операцията. Бръкна в чанта и извади две тъмночервени рокли. Навлече едната презглава. — След малко можеш да облечеш и ти своята.

— Къде ме водиш?

— На среща с шефа! — В гласа й прозвуча нотка на страхопочитание.

Лило заключи, че спътницата й бе привърженичка на идеята за „Свободна Земя“. Изявите на тази група хора не бяха до такава степен лишени от здрав смисъл. Бяха търпими, с изключение на фанатици като Туийд, които жадуваха да затрият целия човешки род.

Мари се залови пак за работа. Донагласи лакътната става, закачи сухожилията, съедини нервите и кръвоносните съдове. Кожата се затвори за пет минути и само едва забележима червена линия показваше скачването на присадката. Извади щепсел от цокъла му и Лило почувствува студ и бодене на хиляди иглички. Лявата й ръка увисна като мъртъв товар.

— Съжалявам! — извини се Мари и опакова инструментите си. — Няма да ти се наложи да я ползуваш дълго — само около час.

— Няма нищо! Служа си по-добре с дясната. — Новата й „придобивка“ бе с пет сантиметра по-къса от необходимото.

Опита да свие юмрук.

— О, наистина ли? И моята майка също!

— Коя е тя?

— Беше клонирана от жена, която трябваше да бъде на Луната. Толкова често пускаме генотипа й през пропускателния пункт, че компютърът вече е създал база данни за нея… Не мисля, че трябва да ти разкривам чак такива подробности.

— Не се притеснявай! — Лило вече бе се досетила как стоеше работата.

— Не ми изглеждаш много щастлива за жена, която току-що е успяла да избяга от напълно изолиран затвор. — Мари се усмихна широко.

Получи в отговор също усмивка.

— Предполагам, нямах достатъчно време да отреагирам. Живях с мисълта за смъртната присъда толкова дълго време.

— Искаш ли да полегнем заедно?

— Не, благодаря! Мисля, предпочитам да започна сексуалните си контакти с мъж!

— Добре! — Лекарката посвети вниманието си на еднообразния, изровен от дупки пейзаж и прелитащите през прозореца резки сенки.

Бегълката опита да осъзнае факта, че сега получи шанс да оцелее. Все още „свобода“ й звучеше като празна фраза. Не преставаше да мисли за другата жена-клонинг, нейна двойничка, която трябваше да умре вместо нея. Поддаде се на обърканите чувства, търсещи излаз от подсъзнанието й, и заплака. Рони сълзи дотогава, докато Мари не сметна, че тя бе прекалила, и я докосна по рамото. Лило изведнъж почувствува глад за приятелска ласка и нежност от друго човешко същество. Успокои се на часа. Лекарката започна да отдръпва ръката си, но генетичката я спря.

— След колко време ще пристигнем?

Спътницата й погледна хронометъра върху нокътя на палеца си.

— След около два часа. А сега желаеш ли да полегнем? Може би това би било най-доброто за теб. Представям си какво си изпитала!

— О, беше истински ад!

Двете се разположиха на леглото. Мари се оказа права. Новото преживяване наистина успокои Лило.

Познайницата й бе по-активната. Бе сръчна, мила и внимателна. Проявяваше само един недостатък — обичаше да говори изключително на професионални теми. Лило я целуваше по някое място на тялото — по носа, пъпа, коляното, лабиите. Интересуваше се кой хирург я бе изваял така, но получаваше неизменния отговор: „Не съм се подлагала на пластична операция!“.

Бегълката бе лоша партньорка. Не можеше да съсредоточи вниманието си върху движенията на пръстите и устните си. Мари все й повтаряше, че бе доволна, и може би не я лъжеше. Този жест на любезност, обаче, не можа да спре сълзите на Лило. Когато хлипанията й затихнаха, с изненада установи, че лекарката беше я извела от душевната депресия, в която бе изпаднала през последната година. Дори съобщение за отсрочка на смъртната й присъда не би оказало по-благотворен ефект!

Щеше да продължи да живее!

Всъдеходът спря в Хершел, малък градец в покрайнините на Сентрал Хайландз. Паркираха в един шлюз и се отправиха веднага към центъра. Качиха се на местното метро и потеглиха към Панавижън. Лило си отваряше очите на четири, търсейки възможност да избяга, но към тях се присъединиха мъж и жена, които се шегуваха и смееха с Мари, но очевидно стояха нащрек. „Все ще ми се открие възможност — каза си. — По-добре е да изчакам малко, докато ми стане ясна новата обстановка.“

Сложи лявата си ръка в машината на контролно-пропускателния пункт и почувствува как механичният накрайник остърга и взе проба от сухата кожа на дланта й. Компютърът изкудкудяка нещо на себе си, удовлетворен, че тя бе някоя си друга. „Колко лошо е, че не мога да задържа новата ръка! — помисли тя. — Би била безценна!“ Но тялото й щеше да отхвърли чуждата тъкан поради несъвместимост и за по-малко от седмица щеше да настъпи смъртта й.

Панавижън бе град на художници, пълен с хора на изкуството и посредници. Мнозина бяха станали коренни жители, въпреки че областта бе доста затънтена. Качиха се на гравитационния влак за Аркимидис. Четиримата влязоха в купе, което херметизираха. В продължение на около четиристотин километра падаха надолу по наклонен тунел. Телата им станаха леки. Някъде под Апенините започна постепенно издигане, докато накрая забавиха ход и спряха в елеватор, който ги издигна до обитаемите нива на града. Пътешествието свърши, преди още Лило да се бе наместила удобно на седалката.

Булевардът „Гранд Конкорс“ в Аркимидис бе нещо ужасно. Лило бе позабравила невъобразимия шум и стълпотворението от хора. Нямаше време да помисли. Промъкнаха се през тълпата към частна метростанция. Докато се усети, забеляза, че отново бяха останали сами с Мари в капсула за осем пасажери.

— А сега накъде?

— Не ми е позволено да ти кажа! — Лекарката сви рамене.

Не след дълго Лило разбра. Повечето жители на Луната познаваха добре своята планета. Можеха да излязат на повърхността веднъж на няколко години, да пътуват с капсула с линеен двигател и да наблюдават пейзажа, движейки се с голяма скорост, след което се ориентираха много добре, когато навлезеха пак в лабиринта от коридори, прокопани в недрата. Генетичката прецени, че бяха се отправили на север към низината Ибриум. На хоризонта се издигнаха възвишения и тя разпозна планинската верига Шпицберген. Значи там живееше шефът! Тази информация не бе държавна тайна, но не бе широко известна поради постоянната опасност от покушение.

Домът на Туийд се намираше на самата лунна повърхност. „Логично е да бъде там, за да вижда Земята по всяко време!“ — помисли Лило. Бившият президент бе вманиачен на тема „Земя“ и „Нашественици“. Стигнаха до огромен планински масив, заобиколен от други по-малки. В сянката на купол бе монтиран телескоп с двадесетметрово огледало, подобно на паяк в центъра на паяжина. Бе насочен, естествено, към Старата Земя!

Мари отряза присадената лява ръка и я смени с истинската. След това упъти Лило към централния купол, където вече я очакваше Туийд. Тя се забави, за да огледа откритите пространства, покрай които минаваше. Дотук можеше да се стигне само с метрото и скафандрите биха били зорко охранявани. Новото място бе също такъв затвор, какъвто бе Институтът, но точно сега бе момента да започне да крои бягство.

Влезе в обширен коридор, през който течеше ручейче. Прецапа го. По нататък водата стана буйна и се заизвива като пенлив поток покрай дървета и растения, майсторска смесица от холограми и действителност. Коритото бе оградено с полирани многоцветни кристали, а в дълбоките вирове гъмжеше от риба. Отстрани я наблюдаваше пантера, която доближи, щом тя излезе на брега, и я подуши по козината на прасците. Лило я погали, а след това я отпрати с потупване по главата.

Пътеката я отведе до поляна. Там седеше Туийд и я очакваше. До него стоеше гола жена. На едно дърво наблизо беше се покатерил гол мъж.

Впечатляващо! Този миниатюрен „Дисниланд“ струваше маса пари!

— Седни, Лило! — каза бившият президент и едновременно с думите му от високата трева изникна и се разгъна стол.

Тя се настани. Извади от джоба на роклята си четка и среса мократа козина по краката си.

— Вече познаваш Вафа. — Туийд кимна към близкостоящата жена.

Лило й хвърли бегъл поглед и забеляза особената стойка и положението на ръцете й. Можеше да я убие за миг, без да се замисли. В очите й зърна познато злокобно изражение.

— Вашата домашна питомка е истинско изчадие на ада! — Двадесетметрова боа се виеше около краката на голата му прислужница. — Колко такива имате?

— Не обичаш ли змиите?

— Нямах предвид тях!

— Вафа е много полезна, лоялна, способна и безмилостна! — Позасмя се. — Нали?

— Както обичате, сър! — Любимката му не сваляше поглед от генетичката.

— Отговорът на въпроса ти е: да, има много като Вафа. Тук, пред себе си виждаш една, мъжът, който ти помогна да избягаш преди няколко часа — също. Пръснати са на разни места…

Лило не попита с какво Вафа бе толкова полезна. Стана й ясно. Въпреки че лицата и телесните им обвивки бяха различни, тяхната психика бе една и съща — на патологичен убиец! „Или пък на войник!“ — помисли, въпреки че не бе специалистка в тази област.

— Разкажи ми за Пръстените на Сатурн! — рече внезапно Туийд.

— Казах всичко за тях на съдебния процес… — Заекна. — Мислех, че ви е известно.

— Да, но не съм уверен, че тогава излезе наяве цялата истина. Къде се намира спасителната капсула?

— Не зная!

— Разполагам с начини да те накарам да проговориш!

— Не ми продавайте боклук! — С тази фраза затворничката имитира бившия президент, който имаше навика да ораторствува по сходен начин, подобно на актьор в третостепенен трилър. — Въпросът не е в това дали искам да ви кажа или не — уточни. — Признах си, че аз я създадох. Ако ми беше понятно къде е, нямаше да ми бъде от полза, нали?

В този момент Лило прецени, че вредата от постъпката й можеше да надвиши благоприятните последици. Туийд не остана доволен и това я обезпокои. Бе много важно да не му създава отрицателни емоции.

Преди около пет години, когато изследователската й дейност навлезе в забранени области, което можеше да й навлече проблеми със закона, тя реши да изгради капсула. Имаше познати измежду жителите на Пръстените и пари, за да сложи начало на проекта си. Идеята бе научната й работа да продължи, без да спира, в случай че я разкриеха и осъдеха. Сега се убеди, че не бе толкова самопожертвувателна въпреки мотива си. Инстинктът й за живот бе много силен, току-що бе научила това!

— Разпитваха ме под въздействие на наркотици — продължи. — Имах приятелка от Пръстените. След като създадох спасителната капсула, тя я премести. Самата аз не зная къде. Ето защо не мога да заведа никого там.

— По какъв начин осъществяваш контакт със своята съучастничка?

— Били ли сте някога на Сатурн?

— Не, никога не съм разполагал с нужното време. — Сви изразително рамене.

Бе познат жест, Лило го бе наблюдавала по видеокуба. Туийд бе се държал винаги настрана от конкретни действия, прикривайки се с оправданието, че бил зает с народополезна дейност.

— Всъщност, Пръстените са необятни. Ако човек не ги е посещавал, не би могъл да добие реална представа за онези безбрежни пространства. Ако се свържа с нея посредством радиопредавател, няма как да осигуря безопасна връзка с нея. Искам да кажа, че й е известно, че с помощта на наркотици от мен би могла да бъде извлечена всякаква информация. Ето защо тя няма как да разбере дали не я подмамвам в капан. Така или иначе, беше ми трудно да я привлека да участвува в моята разработка. Обитателите на Пръстените са самотници. Не се вълнуват от проблемите на хората.

— Но все има някакъв начин да се свържеш с нея?

— Ако имате предвид да я намеря — не. Но мога да й оставя съобщение в автоматичния телефонен номератор на Джейнъс. Тя ще се обажда веднъж на всеки двадесет години; ще бъде точна като швейцарски часовник!

— Не е много ефикасно! — Разпери ръце.

— Това бе същността на идеята. Ако аз самата можех да спра лесно този проект, би било лесно и за някой, който би могъл да изтръгне съответната информация от мен.

Туийд стана и се разходи бавно. Погледна небето. Змията се раздвижи и се заувива около крака на Вафа. Тя се наведе, погали я, но не сне поглед от Лило.

— Как е името на твоята съучастничка?

— Парамитър-Солстис.