Господарят на мрака

12

Замаяна от шока, Алета беше толкова зашеметена, че не можеше да издаде и звук, дори да беше искала. Нямаше никакъв начин Хайме да е влязъл в стаята й. Освен ако не умееше да се изпарява и да се материализира по желание. Прозорците имаха решетки, стражът не напускаше поста си пред вратата й, а тя беше прекарала три дни в тази стая, без да открие излаз.

Натискът върху устата й отслабна и дрезгавият шепот на Хайме я предупреди:

— Ако ти е мил животът и този на любовника ти, не викай.

— Не, Хайме, няма да викам — изпъшка Алета, останала без дъх.

Ако в стаята не беше такава непрогледна тъмнина, щеше да види как очите на Хайме се разширяват в неверие.

— Ела — подкани я той. — И тихо.

Тя изскочи веднага от леглото и затърси роклята, която беше свалила вечерта.

— За бога — изсъска той нетърпеливо, — какво търсиш?

— Роклята — прошепна Алета.

— Остави я, няма време. Ще ти купя всичките дрехи, от които имаш нужда.

Стисна я грубо за ръката и я дръпна.

— Къде ме водиш? Как влезе тук? Да не си магьосник?

— Остави въпросите за после. И не казвай, че не искаш да дойдеш с мене, защото ще те отведа оттук насила, ако трябва. Даже Грей да е спал с тебе, ти си моя, Алета, и няма да допусна той да те вземе. Ако го бях намерил в леглото ти тази вечер, щях да го убия.

— Не съм… — Думите заседнаха в гърлото й, когато Хайме я бутна към привидно чистата стена и спря рязко, от което тя се блъсна в него. — Какво…

Загледа омаяна как той посяга и завърта светилника, закрепен на стената. Изненадано скимтене се изплъзна от устните й, когато чу същия звук, който беше доловила малко по-рано. Не можеше да повярва на очите си, когато част от стената се извъртя и разкри един таен проход.

— О! Значи така…

— Тихо! — изсъска той, като хвана ръката й и я дръпна след себе си.

Беше оставил факел в тайния коридор и Алета видя тунела, който се губеше в далечината пред нея. Когато той се обърна, за да вземе факела, навярно беше освободил механизма, защото стената отново се затвори.

— Откъде знаеш това?

— Прекарах първите петнадесет години от живота си в тази кула — обясни Хайме, преди тя да довърши изречението си. — Познавам всеки ъгъл и процеп тук. Баща ми ги показа, когато бях много малък. Често играех тук, представях си, че съм рицар, който се измъква от жестока обсада. Не викай любовника си — предупреди я той строго. — Звукът се разнася надалече в тези тунели. Сега трябва да минем покрай стаята на Грей и под стената, преди да излезем на безопасно място.

— Не бих…

— Не ме лъжи, милейди — предупреди я мрачно той, докато я водеше през плетеницата от тунели.

Алета се чудеше как така знае точно накъде да завие, без да се изгуби. Изписка уплашено, когато нещо пухкаво претича през крака й. Едно стискане от ръката на Хайме я предупреди да мълчи и тя се принуди да се успокои — само външно.

Когато чу шум на вода, спря изведнъж и отказа да помръдне.

— Това е само ровът — каза Хайме с леко нетърпелив глас. — Тунелът минава под него. Внимавай, стените пропускат вода и подът ще бъде хлъзгав, чак докато минем под рова.

Хлъзгав не беше точната дума, помисли Алета с гримаса, когато босите й крака зашляпаха сред локвите, покрити със зелена слуз. По едно време стъпи накриво и щеше да падне, ако Хайме не беше тикнал факела в ръката й и не я беше вдигнал. Тя вече беше измръзнала до кости и прие с благодарност топлината на тялото му. От начина, по който се държеше той, Алета заключаваше, че й е ядосан, но не можеше да го обвинява. Тя беше потърсила изход от една непоносима ситуация, но тази, в която беше попаднала по невнимание, се оказа още по-лоша.

Продължиха нататък, може би цяла миля, криволичейки в най-различни посоки, докато Алета не започна да се страхува, че Хайме е изгубил пътя. Щом отминаха рова, тя очакваше той да я пусне, но Хайме продължи да я носи, сякаш не искаше да я освободи от прегръдките си.

Той наистина не искаше да я пусне. След като я беше намерил, не искаше никога повече да я пусне от ръцете си. Толкова добре се чувстваше, като я държеше, такава топла и мека, че ако сега я загубеше, щеше да бъде също толкова трагично, колкото и когато беше загубил баща си преди толкова много години. Изражението му стана свирепо, когато си припомни, че тя го беше изоставила заради друг мъж. Но проклет да бъде, ако позволи на Ивън Грей я има. Нямаше никакво значение колко много го презира Алета, независимо от всичко той я искаше. Винаги щеше да я иска.

Винаги щеше да я обича.

Проклета да е!

Проклета да е, задето го беше хвърлила в адски мъки. Задето беше поставила търпението му на изпитание. Задето го беше преобърнала наопаки. Задето го беше изоставила заради друг мъж. Задето го беше накарала да я обикне.

Алета се държеше с едната ръка за него, а с другата стискаше факела, докато той я носеше през тунела. Оставаха още много часове до зазоряване, когато двамата излязоха от тесния проход в едно широко пространство, където обаче едва можеха да стоят изправени. Хайме я пусна да стъпи долу.

— Трябва да пропълзиш през отвора на пещерата — предупреди я той. — Чакай ме от другата страна. Ще дойда веднага щом загася факела. Може да видят светлината, а аз предпочитам отсъствието ти да не бъде открито до сутринта. Дотогава почти ще сме си стигнали у дома.

Побутна я към малък кръгъл отвор; Алета застана на четири крака и се мушна в процепа. Дробовете й се изпълниха с аромата на свеж чист въздух, докато чакаше Хайме да се появи. След малко го видя. Той беше излязъл от отвора и струпваше храсти и камъни пред него, докато не го закри изцяло. Когато свърши, не каза нищо, само я хвана за ръка и я поведе към близката горичка. Огромният му черен жребец изпръхтя тихо, а в следващия миг Хайме вече я настаняваше на широкия му гръб. Тя го усети как се качва на седлото зад нея и след миг вече бяха на път към кулата на Крисит.

По някое време през нощта Алета заспа, крепена от силните ръце на Хайме и успокояващата топлина на тялото му. Не видя изражението на лицето му и не чу гласа му, когато той прошепна на ухото й: „Почини си, милейди, защото когато се върнем в кулата, ще има да отговаряш за много неща.“

Пътуваха цяла нощ и когато дневната светлина разкри колко оскъдно е облечена Алета, Хайме свали наметалото си и го метна на раменете й. Макар че стомахът й къркореше от глад, не спряха, за да търсят нещо за ядене.

— Изчакай, милейди — посъветва я той, — защото е много опасно да спираме край пътя. Любовникът ти вече знае, че си избягала, и е наредил на хората си да те търсят. Щом стигнем в Крисит, съмнявам се, че ще рискува да разгневи Хенри и да се опита да ни нападне.

Темпераментът на Алета се възпламени.

— Как смееш да наричаш лорд Грей мой любовник! Не съм отишла доброволно при него и със сигурност не съм го пуснала в леглото си.

— Така ли? — Сарказмът правеше гласа му суров. — Учудих се, като те намерих сама в леглото.

— За твое сведение лорд Грей дори не беше в кулата. Замина за Лондон веднага след като ме доведе в имението си. Кралят го беше повикал, за да го осведоми за контрабандистите.

Хайме я изгледа въпросително.

— Трябва ли да предположа, че си му казала, че аз съм Господарят на мрака? Трябва ли да очаквам посещение от бирниците на краля?

— Защо не можеш да ми се довериш, милорд?

— Защо избяга при Грей, милейди? — отвърна той с въпрос.

— Не съм. Кой те е излъгал така?

Хайме се намръщи; вече не беше сигурен дали Роуина му е казала истината. Точно тогава пред тях се изправи кулата и разговорът спря, когато наемниците излязоха да ги посрещнат. Всъщност, бяха толкова много, че Алета се зачуди откъде са се взели.

— Всичко наред ли е, лорд Хайме? — запита сър Джайлс, хвърляйки укорителен поглед към Алета.

— Да, сър Джайлс. Както можете да видите, върнах си съпругата. Изпълнихте ли заповедите ми?

— Да. Набрахме хора, точно както ни наредихте. И още ще пристигнат в скоро време. Пуснахме дума, че богат уелски барон търси войници.

— Богат ли? — запита Алета, поглеждайки косо към Хайме.

— Не знаеше ли, милейди? Контрабандата се отплаща много добре. Нямам нужда от зестрата ти, не съм я и пипнал. Тя си е твоя, можеш да правиш с нея каквото си искаш.

— Богат ли каза? — повтори тя сърдито. — Защо ме накара да смятам, че си някакъв бедняк без земя?

Хайме вдигна рамене.

— Стори ми се уместно навремето. — Обяснението му не я задоволи ни най-малко. — Бедняк и селянин бяха твоите думи, не съм го казвал аз. Освен това, земите ми бяха откраднати; наистина нямам земя.

Алета има благоприличието да се изчерви, разбирайки, че думите на Хайме са самата истина. Тя го беше оскърбявала непрекъснато, пренебрегвайки факта, че неговата кръв беше толкова благородна, колкото и нейната, и без да знае, че нечестно спечеленото му богатство вероятно беше равно на това на баща й. Но откъде да знае, че е богат, когато дрехите и жилището му показваха точно обратното?

Мислите й се пръснаха, когато отминаха крепостната стена и влязоха в двора на замък, където ги очакваха повечето наемници. Хайме слезе и я свали от седлото.

— Иди си в стаята, милейди, искам да говоря с хората си. Гейлърд ще се погрижи да ти осигури храна и баня.

— Няма да допусна пак да ме заключиш.

— Обещаваш ли, че няма да хукнеш към Грей при първа възможност?

— Не искам да имам нищо общо с лорд Грей. Отвращава ме.

Веждите на Хайме се стрелнаха нагоре.

— Така ли, милейди? Защо ли не ти вярвам? Върви, Алета, свободна си да ходиш където искаш в кулата. Ако те заключа в стаята ти, сигурно пак ще подкокоросаш някого да те пусне. Очевидно не ти е било трудно да убедиш Роуина да ти отключи.

Алета замръзна.

— Откъде знаеш, че тя ме е пуснала?

— Накарах я да си признае. След като ми каза, че си избягала при Грей.

— Значи затова с такава готовност си си помислил най-лошото — изрече огорчено Алета. — Роуина утешаваше ли те в мое отсъствие?

Черните очи на Хайме потъмняха от ярост.

— Отпратих я. Вече няма да ти създава неприятности.

— Ти… ти си я отпратил?

Алета беше смаяна. Да има Хайме само за себе си беше вълнуваща перспектива. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да го накара да я обикне.

— Ще поговорим за това по-късно, Алета. Много по-късно, след като се успокоя. Страхувам се, че няма да мога да контролирам гнева си, ако говорим сега. Но внимавай, милейди, ще очаквам пълни обяснения от тебе.

Алета се взря в него, после се обърна и избяга към кулата. След като се нахрани и се изкъпа, беше толкова изтощена, че се сви на леглото и заспа дълбоко. Когато Хайме пристигна след два часа, тя още спеше. Той не я събуди. Стоя над леглото необикновено дълго, взрян в нея, питайки се какво толкова изключително има в тази жена, че го кара да я желае повече от всички други жени на света.

Дългата й сребриста коса обграждаше главата й като блестящ ореол, придавайки й ангелски вид. Но тя беше доказвала отново и отново, че не е никакъв ангел. Лицето й беше нежно и женствено, кожата — с цвят на праскови и сметана. Тялото й беше наистина създадено от боговете, помисли той. Дребно, но зряло и сочно, и толкова привлекателно, че му беше трудно да държи ръцете си далече от нея. Не искайки да прекъсва толкова необходимия й сън, Хайме бавно се обърна и се отдалечи.

Алета се събуди освежена и готова да се изправи срещу гнева на съпруга си. Поглеждайки през бойницата, тя забеляза, че е проспала целия следобед. Облече най-хубавата си рокля от кораловочервена коприна, с ниско изрязано деколте, което разкриваше горната част на гърдите и реши да не слага шапчицата, а среса косата си така, че тя заблестя като сребриста лунна светлина, и я остави свободна, спускаща се чак до кръста. Но всичките й приготовления останаха напразни, защото Хайме не дойде в залата за вечеря. Там бяха само верният Гейлърд и онези рицари, които не бяха заети с изпълняване на някакви задължения.

— Вярвам, че сте добре, милейди — изрече загрижено Гейлърд. — Много ни разтревожихте.

— И Хайме ли се разтревожи? — запита игриво тя.

— Да, той най-вече.

Най-вече се е ядосал, искаш да кажеш, възрази мислено тя. Толкова, че я отбягва, за да не излее върху нея яда си и да я нарани сериозно. Защо той винаги се опитваше да направи така, че да унищожи любовта й? Нима не разбира, че не й е безразличен? Очевидно не, щом е повярвал, че е отишла доброволно при лорд Грей. Тя бързо довърши яденето си, извини се и се оттегли в стаята си. Не беше ни най-малко уморена след дългата следобедна дрямка, затова запали една свещ и седна, взряна в трепкащия пламък, докато Бес не дойде да й помогне да се приготви за лягане.

— Как е мъжът ти? — запита Алета, докато камериерката й помагаше да облече нощницата си. — Надявам се раните му да са заздравели.

— Мъжът ми оздравя, милейди — изрече нервно Бес.

Тя беше чула всичките клюки за това, че Алета е издала контрабандистите, и се страхуваше да не каже нещо, с което да ги изложи на опасност.

Алета беше достатъчно проницателна, за да разбере дилемата на Бес, и веднага поиска да уталожи страховете й.

— Не съм издала мъжете ви, Бес. Никога не бих направила такова ужасно нещо. Ако го бях направила, щях да издам и собствения си съпруг. Наистина ли мислиш, че съм способна на такова долно деяние?

Бес се взря в лицето на Алета и очевидно намери отговора.

— Не, милейди, не повярвах на клюката, която разнасяше Роуина. Много от нас вярват, че не сте способна на такава измама. Но когато лорд Хайме ви заключи в стаята ви, всички повярвахме, че сте наказана. Роуина разпалваше огъня със злобната си клюка. Но ако се закълнете, че не сте виновна, ще ви повярвам.

— Кълна си, добра ми Бес.

— За какво се кълнеш, милейди?

Стреснати, Алета и Бес се извърнаха и видяха Хайме, който беше влязъл безшумно в стаята и сега стоеше, опрял широките си рамене в рамката на вратата.

— Остави ни — каза Алета на камериерката. — Искам да поговоря насаме със съпруга си.

Тя нямаше търпение да каже на Хайме, че съжалява, че е избягала, че никога не е смятала да свърши като затворничка на лорд Грей, че я интересува той и само той.

Бес хвърли съчувствен поглед към нея, преди да излезе от стаята.

Когато останаха сами, Хайме се отдалечи от вратата и тихо я затвори. Алета остана неподвижна при леглото, облечена в девствено бяло и наглед крехка като пеперуда.

— Отбягваш ли ме, милорд? — запита тя меко.

— Може би — призна Хайме, изправен пред нея.

Стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че той можеше да усети нежната ласка на дъха й да гали бузите му. Внезапно мислите му се разпиляха на милиони парченца, когато една огромна ръка бръкна в гърдите му и изстиска дъха от дробовете му. Отстъпи неволно, разбирайки, че не може да мисли, когато е толкова близо до нея. Имаше толкова много неща, които искаше да я пита, толкова много имаше тя да му обяснява.

Алета изведнъж се обърна и седна на ръба на леглото. Знаеше какво иска да я пита той и предугади въпроса му.

— Не смятах да отида при лорд Грей, когато заминах оттук, милорд.

— Къде мислеше да отидеш, Алета?

— В Лондон, при баща си.

По изражението му разбра, че не й вярва.

— Защо?

— Ще ти бъде ли добре да стоиш заключен? — нападна го тя. — Любиш се с мене, но аз не те интересувам. После ме обвиняваш, че съм те предала. Предпочиташ Роуина пред мене. Не можах да понеса всичкото това.

— Да предпочитам Роуина пред тебе? — повтори Хайме учудено. — Не, милейди, никога! Кълна се във всичко свято, че не съм я докосвал още отпреди да се оженим.

Очите на Алета се разшириха. Хайме и преди й беше казвал, че не е спал с Роуина, но тя не му беше повярвала. Тържествената клетва беше друго нещо. Един почтен човек никога не би дал тържествена клетва, ако не говори сериозно. И макар да мислеше, че го мрази, тя вярваше, че Хайме е почтен.

— Твой ред е за изповеди. — Гласът му беше нисък, напрегнат, изражението му се беше вкаменило. — Никога не си крила факта, че предпочиташ Ивън Грей пред мене. Затова ли се хвърли в леглото му веднага щом се видя на свобода?

Напрежението между двамата трептеше като опъната тетива на лък, когато тя отвърна на втренчения му поглед.

— Кълна ти се тържествено, че не съм избягала при лорд Грей, нито съм споделяла леглото му. Отивах към Лондон, когато той ме пресрещна. Като че ли е знаел точно кога съм тръгнала от Крисит и ме е чакал.

Съдейки по изражението в очите му, тя би могла да каже, че той иска да й повярва, но нещо дълбоко в него се съпротивлява.

— Няма значение, любов моя — изрече той пресипнало. — Няма нужда да казвам, че бих рискувал всичко, за да те върна. Никога няма да позволя да си отидеш, Алета.

— Може би вече не искам да си отида — отвърна тя с не по-малко дрезгав глас.

— Защо е тази внезапна вътрешна промяна?

Несигурността правеше гласа му строг. Алета прехапа устни и извърна поглед.

— Не е… не е толкова внезапна.

Хващайки острата й брадичка с палеца и показалеца си, той я накара да го погледне в очите. Те бяха мрачни и безжалостно настоятелни.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Алета? Че изведнъж си се видяла омаяна от чара ми? От мене, един безимотен селяк? Вече не смърдя ли на тор и конска пот?

От гласа му капеше сарказъм.

— Отдавна не те смятам за селяк. — Тя изхъмка презрително. — Не само си глупав, ами си и задръстен.

— Глупав! Задръстен! Това ли е всичко, милейди?

Ревът му би изплашил и най-закоравялата душа, но Алета не беше малодушна. Макар че брадичката й затрепери, гласът й остана овладян.

— Не, милорд, не е само това.

Изражението му беше буреносно.

— Продължавай, милейди.

— Ти си по-смел от който и да било мъж, когото познавам. Понякога арогантността ти е непоносима, но винаги се отнасяш с уважение към мъжете, които те следват. Ти си почтен и надежден, с изключение на отношението ти към мене — добави тя с малко тъжна усмивка, — и красив.

Хайме я изгледа втренчено, сякаш си беше загубила ума.

— А глупав и задръстен?

— И това. Само един задръстен мъж няма да види, че съпругата му се интересува от него, и само един глупак ще откаже да й се довери.

Сърцето на Хайме се заблъска болезнено в гърдите му. Искаше да й повярва. Искаше да й се довери с цялото си сърце и душа. И все пак… Да не би да му казваше това, което той искаше да чуе, за да скрие от него истината за себе си и Грей?

— Искам да ти вярвам, жено.

Пристъпи по-близо, толкова близо, че топлината на тялото й го опари. Посегна, почти страхувайки се да я докосне, страхувайки се, че тя ще се изпари и ще изчезне. Беше ли си въобразил думите й, защото толкова силно искаше да ги чуе?

— Хайме.

Тя се люшна към него и се озова в прегръдките му, така плътно притисната до него, че чуваше силните удари на сърцето му така, сякаш беше собственото й сърце.

— Божичко, Алета, никой мъж никога не е желал жена така, както аз тебе.

— Тогава ме вземи, Хайме, твоя съм.

Погледът му се впи в лицето й и потърси очите й; дългият миг предусещане беше непоносим. Сърцераздирателната нежност на неговия поглед прибави нов елемент към този сложен мъж, за когото се беше омъжила. Противно на всякакви очаквания той беше отключил сърцето и душата й и тя никога повече нямаше да бъде същата. Устните му се спряха над устата й, езикът му проследи пълнотата на устните й. Той я целуна с очи, преди жадно да завладее устата й. Повдигайки се, за да се приближи към него, тя разтвори устни за горещия набег на езика му. Той я притисна към себе си, целувайки устата, брадичката, трепкащия пулс в основата на шията й.

Ръцете му трепереха, когато откопча нощницата й, оголвайки гърдите й за жадния си поглед. Устата му прогори огнена пътека към едното бяло кълбо и езикът му погали чувствителното набъбнало зърно. Алета извика смаяна. Ръцете му се спуснаха по копринения й корем, смъквайки нощницата по ханша й с леко движение на китките. Щеше да я вдигне и да я отнесе на леглото, ако тя не го беше спряла.

— Не, още не — замоли се тя, отказвайки да изпълни съкровеното му желание. — Аз… искам да те докосвам така, както ти мене.

Шокирана от собствената си дързост, тя сведе очи.

Хайме се усмихна неуверено.

— Направи го, любов моя. Но не съм сигурен колко ще мога да понеса.

— Сдържай се, милорд — пошегува се тя, — както ме учеше и мене.

Ръцете й се плъзнаха под туниката му, вдигайки я над главата му. Той веднага се зае да й помага, измъкна ръце от ръкавите и я хвърли настрана.

— Сега какво, любов моя? — запита той пресипнало.

Усмихвайки се с дяволита наслада, тя започна да изследва гърдите му и пръстите й се спряха на копринената мекота на черните косми, преди да продължат към широкото пространство на раменете и гърба му. Мускулите му подскочиха и се напрегнаха под търсещите й пръсти, един стон се изплъзна от гърлото му.

— Сега, милорд — каза тя с дръзка усмивка, — искам да те вкуся.

Стонът му отекна като взрив, когато устата й се отвори, за да покрие плоското му мъжко зърно; върхът на горещия й малък език започна да го дразни безмилостно. Хайме понечи да се отскубне, но Алета стисна хълбоците му и го плени в мрежата на съблазънта си. Когато малките й ръце развързаха връзките на панталоните му и ги смъкнаха надолу по бедрата му, членът му запулсира и започна да се изпълва. Тялото му беше толкова красиво, че гледката накара Алета да се възбуди още повече. Тя се взря дълбоко в очите му за един кратък миг, преди да се отпусне на колене пред него.

Целувките й заваляха като нежен дъжд върху корема му. Хайме изпусна остро дъх, опитвайки се да я вдигне, но тя поклати отрицателно глава и отмести ръцете му. Той реагира рязко, когато пръстите й се свиха около пулсиращия му член. Но когато устните й го докоснаха, той извика в истинска агония.

— Божичко, милейди, спри, за да не се изложа! — Бутна я настана и бързо свали обувките и панталона. Когато се обърна отново към нея, дяволският блясък в очите му накара дъха на Алета да излезе с взрив от гърдите й. — Сега, любов моя, е твой ред.

Ръцете му действаха бързо, измъквайки нощницата над главата й, докато тя не се озова гола пред него. Бързият дъх, който той си пое, й подсказа колко много му харесва тялото й. Ръцете му я обгърнаха, чистият му мъжки аромат я опияни. Когато устните му покриха нейните, тя се пренесе в рая. Тогава той се смъкна на колене, хващайки твърдите заоблености на седалището й, за да я задържи на място за горещия набег на езика си.

Усети горещина, после студ, след това и двете едновременно. Миг преди да изпадне в забрава, се озова високо вдигната в прегръдките му. Той я отнесе на леглото и двамата се строполиха там с преплетени ръце и крака. И той започна отново да я измъчва със същите сладки изтезания, с които тя го беше опустошавала само преди броени мигове.

Устата му прокара огнена следа по чувствителната плът на гърдите, корема и вътрешната повърхност на бедрата й. Пъхването на показалеца му вътре в нея предизвика меден поток, чиято кулминация беше сладката болка във влажните дълбини на най-потайното й място. Молбата й излезе в накъсани стонове.

— Хайме, моля те, хайде.

Но хищната му усмивка показваше, че още не е свършил с нея. Озадачено изражение се настани на лицето й, когато той я дръпна да се изправи и я настани в скута си. Облягайки се на няковко възглавници, той я вдигна пред себе си така, че да застане с лице към него, разтвори краката й, за да й позволи да го възседне, и навлезе рязко в нея. Усещането беше толкова невероятно, че тя изкрещя.

— Харесва ли ти така, любов моя?

Хълбоците му се огънаха рязко и в същото време той я притисна към себе си така, че членът му навлезе толкова дълбоко, че изтръгна силно изохкване и главата й се разтърси в екстаз. Тогава дивите му тласъци започнаха да се редуват безспирно, той отметна глава и на лицето му се изписа неземно блаженство. Когато тласъците се забавиха и той се наведе напред, за да поеме зърното й в устата си, тя усети как се разтреперва от прииждащата кулминация. С дрезгав вик той навлезе силно и изля горещата струя на семето си дълбоко в нея. Усещането как топлата струя я облива отвътре я разтърси цялата и в следния миг тя забрави всичко.

Тя започна полека да си възвръща сетивата, все още здраво притисната към гърдите му и настанена удобно в люлката на хълбоците му. Той още беше дълбоко в нея.

— Никога не съм изпитвал нещо толкова невероятно — прошепна той срещу устните й. — Гласът му трепереше, тонът му беше изпълнен с неверие, сякаш не можеше да повярва какво е изпитал току-що. — Не съм мислил, че ще се…

Спря рязко, вглеждайки се напрегнато в Алета. Ако сега й кажеше, че я обича, тя щеше ли да му се присмее?

Беше настоявала, че не иска Ивън Грей, че той не й е безразличен, но дали го беше казала сериозно? Сега ли беше моментът да й дава такова оръжие, каквото осигуряваше едно признание в любов?

Очите на Алета се разшириха. Стори й се, че той иска да каже, че я обича. Какво го спря?

— Довърши си изречението, Хайме — подкани го тя нежно. — какво не си мислил, че ще направиш?

Мислейки бързо, той изстреля:

— Да искам толкова много някоя жена, след като току-що съм се любил с нея.

Тя усети как мъжествеността му се раздвижва в нея и помръдна леко. Не трябваше да го прави. Изведнъж се озова по гръб и Хайме разтвори бедрата й.

— Този път ще бъде бавно и полека.

И беше. Люби я с болезнена нежност. Макар да разбираше, че има ново измерение в любенето му, той нарочно потискаше импулса да издаде чувствата си. Ако не внимаваше, тя щеше да го накара да забрави всичко за отмъщението срещу Ивън Грей и хората, които лъжливо бяха обвинили баща му. Тя щеше да го накара да потъне в брачното си блаженство, да се успокои и да копнее… за наследници. Може би един ден, помисли той, но още не, не и преди правдата да възтържествува и името на баща му да бъде очистено.

Алета почувства пронизително болка в сърцето си. Хайме или нарочно се правеше, че не разбира, или наистина не се интересуваше от нея. Тя знаеше толкова малко за мъжете; може би всички мъже бяха способни на нежност, независимо дали обичат или не. Хайме забеляза нараненото изражение в очите й и състраданието го накара да изрече:

— Знаеш, че не си ми безразлична, милейди. Не искай повече от мене. Не сега. Не и когато съм толкова близо до целта на живота си. Знай, че те искам, Алета. Ти ми принадлежиш. Винаги си ми принадлежала. Не можем ли да започнем оттук и да видим какво ни готви бъдещето?

— Има ли бъдеще за нас, Хайме? Той се вгледа в лицето й.

— Ти ми кажи. Можеш ли да забравиш Ивън Грей? Мога ли да ти доверя живота си? Ти държиш живота ми в ръцете си, нали знаеш. Ако издадеш Господаря на мрака, аз съм загубен.

— Не, Хайме — прошепна тя задъхано, — аз съм твоя. Няма да те предам.

Ако се бе надявал на повече, той не показа разочарование, когато отново я притисна към меката повърхност на леглото.