Господарят на мрака

10

Зашеметени от целувките на Хайме, мислите на Алета се пръснаха. Лек стон се изтръгна от устните й, когато бедрата й се разтвориха. Тя трепна в отговор, когато усети дръзкото нахлуване на пръстите му в нея, и топлината започна отново да се набира. Той започна да я гали. Интимно. После изведнъж се отдръпна. Тя изстена протестиращо.

— Искаш ли да продължа, милейди?

Съблазнителният му шепот я хвърли в отчаяние. Защо трябваше да я измъчва?

Съпротивлявай се, каза си тя.

— Не, милорд, никога!

Пръстите му се върнаха, разтваряйки нежните листчета на женствеността й, за да погалят цветето вътре.

— Кажи ми, милейди. Няма да те оставя, докато не ми кажеш какво искаш.

Не можейки да говори, Алета поклати отрицателно глава. Когато той наведе тъмнокосата си глава и подразни набъбналото зърно със зъби, тя се олюля на ръба на лудостта. Но Хайме беше безпощаден, знаеше точно кога да престане с нежното изтезание и кога да започне отново. Тя чувстваше члена му, огромен и твърд върху бедрото си, и вътрешностите й се преобръщаха от непоносимата жажда, която ужасно се срамуваше да изкаже с думи.

— Хайме, моля те.

— Да, милейди, веднага щом кажеш думите.

— Проклет да си! Искам те!

— Къде? — запита той.

— В мене! — изпъшка тя. — Искам те в мене!

Изведнъж усещанията станаха невероятно интензивни, когато Алета усети напрегнатия тъмен поглед на Хайме. Почувства твърдите мускули на гърдите и краката му, когато той се отпусна върху нея. Почувства огъня на замъглените му от страст очи да прогаря пътека по кожата й. Усещаше тежестта на тялото му да я притиска към мекотата на леглото. Чувстваше как бедрата й се разтварят, за да приемат огромното му тяло, и се запита дали няма да се пръсне, когато той сграбчи краката й и ги постави на раменете си. Очите й се затвориха, а после се отвориха рязко, когато огромната му пулсираща дължина навлезе в нея… дълбоко, толкова дълбоко, че тя се уплаши, че няма да може да го поеме целия.

Но можа.

Хълбоците му не преставаха да се движат, докато навлизаше и се отдръпваше, потръпвайки при всяко дълбоко проникване. Никога не беше изпитвал такова дълбоко блаженство. Стегнатата ножница на Алета го държеше здраво в люлката на слабините й и той изкрещя:

— Господи, любов моя, ти си толкова невероятно гореща и стегната. Може да умра в този миг и никога да не постигна рая така, както съм в тебе сега!

Тласъците му се усилваха. Все повече и повече. Докато не усети как тя извиква и се разтърсва под него. Тогава бурята в него се разрази, отприщвайки пиршество на див екстаз. Разтърси го неимоверно силна тръпка.

Алета усети горещия плисък на страстта му облива утробата й и нищо повече. Трябва да беше заспала, защото когато отвори очи, той беше напълно облечен и се взираше в нея със странно изражение.

Гняв ли беше, запита се тя разсеяно. Ако беше така, нямаше основания, защото тя не беше направила нищо. Беше се опитала да го предупреди, но заключената врата й беше попречила да стигне до мъжете на брега. Той наистина ли вярваше, че тя го е издала на лорд Грей? Мразеше ли я заради това? Струваше й се, че е така, което правеше извънредно трудно оставането й в кулата. Ако се беше любил с нея заради нежни чувства, може би щеше да му прости, но тя знаеше, че я е взел от страст, не от любов. Не, не от любов. На каквато и цел да служеше тя в живота му, това нямаше нищо общо с нежните чувства, които бяха развълнували сърцето й въпреки очакванията й. Тя беше просто част от план за отмъщение заради смъртта на баща му, това поне беше научила. Не можеше да живее с това.

Очите на Хайме се присвиха, докато гледаше красивите черти на Алета. Как можа да позволи една жена да стане толкова важна за него, запита се той. Кога Алета беше намерила нежното място в сърцето му, което така усърдно беше пазил? Как беше можал да се влюби в жена, която го ненавиждаше? Лесно, отговори си, докато очите му се пълнеха с красотата и сладостта й. Алета не приличаше на никоя друга жена. Тя беше неговата съпруга, неговата любов, но той още не се осмеляваше да разкрие чувствата си, защото ако го направеше, това щеше да й даде повече власт, отколкото и на най-яростния му неприятел. А тя го презираше. Нямаше решение на неговата дилема.

Алета го наблюдаваше внимателно. Знаеше, че не й вярва, и се питаше какво ли е намислил да прави с нея, защото не искаше и не можеше да я набие. Очите им се срещнаха и в този кратък миг думите, които можеха да променят хода на живота им, останаха неизречени.

Хайме пръв отвърна поглед.

— Забранено ти е да излизаш от кулата поради каквато и да било причина.

Нищо в гласа му не подсказваше за нежния любовник от преди броени мигове.

— За колко време? — запита предизвикателно Алета.

— Докато не реша другояче.

— А ако откажа?

— Ще те заключа в стаята ти.

— Мога ли да излизам на двора?

— Не, не бива да напускаш кулата.

— Затворничка ли съм?

— Наречи го както желаеш, милейди, само знай, че ще те наблюдавам отсега нататък. Жалко, че не си разкрила самоличността на Господаря на мрака.

— Откъде знаеш, че не съм?

— Ако беше, лорд Грей щеше сега да бъде тук и да ме арестува. Какво те спря, Алета? Защо не му каза, че аз съм Господарят на мрака?

Алета отказа да се поддаде. Само повтори думите, които каза преди малко:

— Нищо не съм му казала.

Вече беше обявила, че е невинна; нямаше какво повече да каже. Хайме си беше извадил заключения.

Вбесен от мълчанието й, той разбра, че трябва да излезе, за да не направи нещо, за което по-късно ще съжалява. Вече беше съблазнен от привлекателната изкусителка и не можеше да позволи това да се случи отново.

— Можеш да бъдеш спокойна, като знаеш, че вече няма да споделям тази стая с тебе — изстена той. — Когато съм с тебе, забравям, че съм посветил живота си на задачата да очистя паметта на баща си и да отмъстя за смъртта му. Нищо няма да бъде по-важно за мене от това, да търся възмездие за предателите на семейството ми. Дори и ти, Алета.

Обръщайки се рязко, той излезе с гневни крачки от стаята.

В следващите няколко дни Алета рядко напускаше стаята си. Умът й беше объркан. Беше засрамена и притеснена от начина, по който беше реагирала на любенето на Хайме. Припомняше си как беше стенала и как го беше молила да я вземе, как виковете и пъшканията й го бяха подтиквали, как отчаяно се беше вкопчвала в него, когато я беше отвеждал на ръба на лудостта и отвъд него.

Колко силно започваше да го обича.

Положението беше невъзможно. С всеки изминал ден тя осъзнаваше, че ако остане с Хайме, това означава да се откаже от гордостта си и да загуби душата си. Реши да замине и започна да прави тайни планове да се срещне с баща си в Лондон. Лорд Съмърсет беше човек с власт, имаше високопоставени приятели и Алета знаеше, че ще я защити от Хайме. Но ограниченията, които й беше наложил Хайме, не й даваха възможност да замине. Два пъти беше оседлавала коня си и беше излизала от кулата; два пъти я бяха спирали и връщали. Веднъж сър Найджъл, преди да излезе от двора, а втория път самият Хайме. Лицето му беше буреносно, когато я беше пресрещнал, докато излизаше от кулата. При последния опит беше излязла оттатък стената, преди Хайме да препусне след нея.

— Предупредих те какво ще направя, ако излезеш от кулата — каза той строго. — Първите два пъти се отърва само с предупреждение, но вече изкушаваш търпението ми. Само не забравяй, изборът ти е да стоиш заключена в стаята си. Трябваше да ме послушаш, милейди. И накъде се беше запътила? Да съобщиш на Ивън Грей кой е Господарят на мрака ли? Смяташе ли да споделиш леглото му? Забрави това, милейди, ти ми принадлежиш, а аз не деля нищо с никого.

— Не можеш да ме държиш тук против желанието ми, Хайме Мортимър — изсъска Алета. — Какво ще каже кралят, когато разбере, че съм затворничка в собствения си дом? — Тя се усмихна сладко. — Подозирам, че ще бъде много облекчен, когато залови контрабандистите.

Хайме се усмихна мрачно.

— Имаше възможност да издадеш тайната ми, милейди. Няма да имаш друга.

Алета стоеше заключена в стаята си вече над една седмица и през това време единствените двама души, които беше виждала, бяха Гейлърд, който й носеше храната, и Бес, която чистеше стаята, докато Гейлърд стоеше отвън, за да е сигурно, че Алета няма да избяга, докато Бес е заета. На Гейлърд не му харесваше това, че Алета беше затворена в стаята си, и беше протестирал пред Хайме, но Хайме беше непоколебим.

— Да не искаш да видиш всички ни избесени, старче? — запита Хайме, мрачно навъсен.

— Не, Хайме, съпругата ти не би ни предала.

— Мислиш ли? Тя вече ни предаде. Да не си забравил нощта, когато Грей и неговите хора убиха четирима наши другари?

— Как ще обясниш факта, че Алета не е разкрила самоличността ти пред лорд Грей?

— Женските действия не подлежат на разбиране — заключи Хайме. — Няма обяснение защо не е съобщила името ми.

— Аз мога да се сетя за едно — подметна хитро Гейлърд.

— Може би съпругата ти… е започнала да се привързва към тебе.

Хайме се изсмя сурово.

— Алета ме презира.

— И ти е безразлична. Прав ли съм?

Хайме не отговори, взрян в Гейлърд така, сякаш го мислеше за обезумял.

— Какво значение може да има?

— Спиш ли с Роуина?

— Не! Не изпитвам желание към нея.

— Алета знае ли, че я обичаш?

Хайме се напрегна. Толкова ли беше прозрачен?

— Умът ти си прави шега с тебе, Гейлърд. Не обичам Алета. Много добре знаеш, че нямам време за сърдечни забавления. Всеки мой час е посветен на това, да изправя Грей пред правосъдието.

— Кажи го на някого, който не те познава толкова добре — упрекна го Гейлърд. — Ще пазя съпругата ти, но това не ми харесва. Вгледай се внимателно в сърцето си, Хайме. Подозирам, че ще откриеш, че не си толкова неуязвим спрямо лейди Алета, колкото казваш. Кажи й какви са чувствата ти и може да се изненадаш от реакцията й.

Роуина беше развълнувана от обрата на събитията. Не само, че Хайме и Алета вече не деляха една спалня, но и Алета беше затворена в стаята си. Макар че никой не знаеше със сигурност, Бес беше намекнала, че Алета е казала на лорд Грей за контрабандните операции на брега под кулата. След като гневът и се беше уталожил, Роуина беше доволна, че Хайме се е спасил, и дори съжаляваше, че го е предала. Но за нейна чест не беше разкрила кой е Господарят на мрака. Някак си не бе могла да се застави да издаде тайната на Хайме, настоявайки пред лорд Грей, че не знае нищо друго с изключение на онова, което е чувала за пристигането на кораба с контрабандата. Беше решила да задържи тази последна, жизненоважна информация за себе си. Но ако станеше нужда, щеше да я използва в своя изгода.

Междувременно Алета все повече се отчайваше. На практика арестувана, тя се страхуваше, че Хайме ще я остави да изгние в тази стая. Нямаше ли начин да избяга? Тя потърси решение от най-необичайното място.

Един ден Роуина не можа да се стърпи да не застане пред вратата на Алета, за да й се подиграе. Първия път, когато я повика, не получи отговор. Но после, след като размисли внимателно, Алета промени решението си и реши да види какво има да й каже Роуина. Може би знойната брюнетка дори би могла да бъде убедена да й помогне, помисли тя с надежда.

— Да не би да си дошла да злорадстваш, Роуина? — извика тя през вратата.

— Може би — отвърна бодро Роуина. — Докато ти седиш заключена в стаята си, аз съм свободна да ходя където си искам. Но не се страхувай, милейди, ще се грижа добре за съпруга ти, докато ти седиш затворена. Носят се клюки, че Хайме ти бил ужасно разсърден. Какво си направила? — запита тя невинно.

— Нищо не съм направила — заяви Алета. — Дръж си съпруга ми, ако те иска.

— Нямам нужда от одобрението ти.

Алета чу стъпките на Роуина, когато тя се накани да си тръгне, и внезапно получи вдъхновение.

— Роуина, почакай! Аз… имам едно предложение за тебе.

— Предложение ли? — запита Роуина. Интересът й определено беше възбуден. — Какво предложение?

— Ако ми помогнеш да избягам от кулата, ще имаш съпруга ми само за себе си. Това няма ли да ти хареса?

— Разбира се — отвърна с готовност Роуина. — Но за какво може да ми послужи? Хайме така ще ми се разсърди, че ще ме убие.

— Няма нужда да знае, че ти си ми помогнала. Прави се на невинна, ще ти повярва. Знае, че не ме обичаш.

— Може да стане — съгласи се Роуина, обзета от внезапно нетърпение. — Какво искаш да направя?

— Най-напред трябва да вземеш ключа от Гейлърд и да ме изведеш от стаята. После трябва да отвлечеш вниманието на наемниците, за да мога да оседлая коня си и да изляза, без да ме спрат. Ще го направиш ли?

— Разсейването им е лесно — каза Роуина самоуверено. — Те си падат по мене и съм се забавлявала с тях, не един път.

— Обзалагам се, че е така — измърмори Алета под нос. А на глас изрече: — Ще го направиш ли?

— Обещаваш да не се връщаш?

— Няма причина да се връщам — изрече огорчено Алета. — Хайме не иска съпруга.

— Тогава ще го направя. Когато успея да открадна ключа от Гейлърд, ще дойда за тебе. Бъди готова, вече знам къде старецът държи ключа.

Тиха въздишка се откъсна от устните на Алета. Нямаше представа защо трябва да се разстройва, че напуска един мъж, който я искаше просто за да не позволи на някого, когото мрази, да я вземе. Наистина, Хайме копнееше за тялото й, но тя не го интересуваше достатъчно, за да й вярва. А тя не би могла да живее при такива условия. Пренебрегването на разгарящата се любов, която изпитваше към него, беше най-трудното нещо, което някога беше правила.

По-късно тази сутрин Хайме отключи вратата на стаята й и влезе вътре. Това беше първият път от няколко дни насам, когато тя го виждаше, и гледката я опи. Несъмнено нямаше мъж в кралството, който може да се сравни с Хайме Мортимър.

Хайме знаеше, че прави грешка, когато влиза в стаята на Алета, в мига, щом я видя да стои пред него, изглеждайки като крехка птица, готова да полети. Но трябваше да се увери, че тя е добре в условията на ограничения, които й беше наложил. Гейлърд му беше казал, че тя е физически добре, но той трябваше да се увери лично. Щеше да замине следобеда за Флинт и искаше да види Алета, преди да тръгне. Пътуването му до Флинт беше необходимо, за да разбере дали Ивън Грей си играе на котка и мишка с него. Ако Грей знаеше, че той е Господарят на мрака, защо не беше дошъл да го арестува? Изглеждаше му немислимо Алета да каже на Грей за контрабандистите и нарочно да пропусне най-важната информация. Да не би тя да се интересуваше от него повече, отколкото беше склонна да признае?

— Какво правиш тук? — предизвика го Алета. — Да не би да си дошъл да ме освободиш от този затвор?

— Добър ден и на тебе, милейди — отвърна саркастично Хайме. — Виждам, че настроението ти не се е подобрило.

— Какво очакваш, когато съм затворена против волята си? Да не смяташ да ме държиш заключена завинаги?

Доброто настроение на Хайме изчезна. Алета си имаше начин да изкарва наяве най-лошото у него, въпреки добрите му намерения.

— Мислех, че съм доста снизходителен към тебе, милейди. Повечето съпрузи щяха веднага да приложат наказание. Предателството е много сериозно оскърбление.

— Толкова ли си сигурен, че аз съм те предала? Това, което правиш, е противозаконно… всеки може да те предаде срещу възнаграждение.

Хайме се намръщи. Думите на Алета бяха смислени, но той не познаваше човек от селото, който да рискува да го предаде, защото ако някой направеше това, щеше да си отреже главата. Вярваше на всичките си рицари, повечето от които не знаеха нищо за контрабандните му операции, а Гейлърд му беше верен от край време. Не, Алета беше виновната, реши той. Но все пак…

Оставаше си едно малко съмнение.

— Възможно най-сигурен съм. Но не затова съм тук сега. Заминавам за един-два дни. Половината от хората ми ще останат тук, а другата половина ще ме придружат.

Тръпка на предчувствие се плъзна по гръбнака на Алета.

— Къде отиваш? Опасно ли е?

— Отивам само до Флинт — разкри Хайме. Лека усмивка изви пълните му устни. — Да не се страхуваш, че няма да се върна, а, милейди? Или може би по-скоро, че ще се върна. Не се бой. Гейлърд ще се грижи за нуждите ти. Колкото до опасността, не знам. Не отивам, за да си търся белята, само искам сведения. Тъй като рядко напускам Крисит и малко хора знаят за съществуването на Хайме Мортимър, очаквам да се върна без някакви инциденти.

Алета се взря сурово в него, после нарочно му обърна гръб.

— На добър път, милорд.

— Какво! Никаква прощална целувка?

Тя се извърна, за да застане с лице към него, сложила ръце на кръста.

— Целувка ли, милорд? Не, не мисля.

Само мисълта той да я целуне накара сърцето й да се разтупти. Едно докосване беше всичко, което трябваше, за да породи унижението и срама от абсолютното предаване. Ако Хайме имаше някакви чувства към нея, това поне щеше да бъде нещо, с което да утешава измъчената си душа, но тя никога не беше чула от него и една дума за чувствата му.

Хайме усети веднага, че е сгрешил, идвайки да види Алета. За щастие успяваше да задържа здраво юздите на чувствата си, когато не беше близо до нея, но когато тя беше само на едно докосване от него, решимостта му се топеше. Усещаше слабините си препълнени и натежали, краката му омекваха. Позната болка започна да се набира в корема му и нахлу в слабините. Искаше да протегне ръце и да привлече Алета в прегръдките си, да я целуне и тя да отвърне на целувката му с диво отдаване, да навлезе в стегнатостта на горещата й ножница, докато тя не се овлажни от своите и неговите сокове.

Искаше да се люби с нея.

Алета разпозна изражението на лицето му и извика, изпаднала в паника:

— Не ме докосвай!

Усещаше топлината на тялото му, долавяше мускусния аромат, единствено негов, и разбра, че ако я докосне, е загубена.

Сграбчвайки разкошната й коса, той грубо я дръпна към себе си. Целувката му не беше нежна. Беше свирепа, жадна, властна. Коленете й се разтрепериха. С едно ловко движение той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото.

— Господ да ми е на помощ защото не мога да си помогна — изпъшка Хайме, миг преди да съблече и себе си, и нея.

Напълно гола, с изключение на чаршафа, издърпан до брадичката, Алета лежеше в леглото, взирайки се в тавана. Хайме вече не лежеше до нея. Беше заминал след изтощителни два часа, които я бяха оставили с изпонатъртено и болящо тяло, и то не само от страстното му любене. Прощалните му думи се бяха врязали неизличимо в мозъка й.

— Алета, любов моя, сърцето и умът ми са във война, когато стане дума за тебе. Само ако можеше да ме обичаш, кой знае какъв щеше да бъде животът ни? Казват, че една тънка линия разделя любовта и омразата. От коя страна на тази линия си ти, жено? — Когато тя щеше да му отговори, той поклати глава и каза: — Не, любов моя, не говори, защото вече знам отговора.

Какъв самонадеян глупак, помисли Алета. Не може ли да усети как го посреща тялото ми? Не знае ли как го приветства сърцето ми? Тънката линия между любовта и омразата беше прекрачена много отдавна, но той беше прекалено задръстен, за да го разбере. Ами неговите чувства? Не можеше ли да каже, че не му е безразлична? Че й има доверие? Тя въздъхна унило, питайки се защо разстоянието между нея и Хайме можеше лесно да бъде преодоляно в леглото, но никъде другаде. Да, и двамата бяха упорити. И у двамата гордостта беше повече от разума. И тя много добре знаеше, че желанието на Хайме да очисти името на баща си е по-важно от всичко друго… дори от любовта.

Въпреки гласовете в главата си Алета чу как някой драска на вратата.

— Алета, аз съм, Роуина. Взех ключа. — Без да чака отговор, Роуина обърна ключа в ключалката и тихо влезе вътре. Видя Алета в леглото, забеляза пръснатите по пода дрехи, където ги беше хвърлил Хайме, и очите й пламнаха яростно. — Какво правиш в леглото посред бял ден?

Алета прехапа устни, за да не издаде истината пред Роуина. Уплаши се, че като чуе истината, тя може така да се вбеси, че да откаже да й помогне. Но Роуина беше достатъчно проницателна, за да се сети сама.

— Стаята вони на секс — забеляза тя, поглеждайки свирепо към нея. Ако погледите можеха да убиват, Алета щеше да е мъртва. — Мислех, че Хайме те избягва. Какво направи, че да го примамиш?

— Не беше моя идея — оплака се Алета. — Остави това. Така и така скоро ще се махна. Уредено ли е всичко?

— Да — отвърна кисело Роуина. — Заминаването на Хайме опрости нещата. Наемниците са в залата и обядват, а конят ти е оседлан и те чака в конюшнята. Аз ще отвлека вниманието на двамата стражи в двора, докато ти изведеш коня извън стената. Имаш ли представа къде ще отидеш?

— Да, в Лондон при баща ми.

— Облечи се — каза троснато Роуина. — Трябва да върна ключа при Гейлърд, преди да е усетил, че го няма. Бъди сигурна, че стражите ще бъдат заети, докато се измъкваш. Тъй като няма вероятност пак да се срещнем, милейди, сбогом. Не се страхувай, ще се грижа прилежно за съпруга ти.

Алета изчака Роуина да затвори вратата зад себе си, преди да изскочи от леглото и да намъкне дрехите си. Извади изпод леглото една торба с малко дрехи и лични вещи, която беше приготвила предварително. После излезе от стаята, като преди това огледа внимателно пустия коридор. Когато стигна до витата стълба, се спусна надолу колкото можа по-бързо. Едва не изпадна в паника, когато стигна третия етаж и дочу гласове откъм залата. Но ако се държеше в сянката, можеше да продължи надолу по стълбите, без никой да я забележи. Преживя още един страшен момент, когато трябваше да слезе по външната стълба към двора на замъка.

По чудо Роуина беше успяла да отвлече вниманието на двамата рицари, защото не се виждаха никакви. Още няколко стъпки и щеше да се озове в конюшнята. Алета хвана юзди на коня си, изведе го на двора и извън крепостната стена. Веднъж излязла извън стената, тя се качи на седлото и потегли така, сякаш самият дявол я преследваше. Нямаше никаква представа, че Роуина излезе от кулата малко след нея и препусна в галоп към имението Грей.

Ивън Грей седеше пред дългата дървена маса в голямата зала на обширното си имение, което някога беше принадлежало на семейство Мортимър. Насядали около него, стражите му поглъщаха огромни количества храна и питие. Но Грей като че ли не забелязваше великолепното изобилие пред себе взирайки се в украсената златна чаша с ейл. Как бяха успели контрабандистите да се спасят от засадата му, питаше се той мрачно. Когато мъглата се беше вдигнала, само четирима контрабандисти бяха останали на брега между бъчвите с бренди. И тъй като бяха мъртви, той не можа да разкрие самоличността на Господаря на мрака. Не че нямаше известни подозрения.

Изруга се, че не е измъкнал повече информация от Роуина. Макар че тя беше настоявала, че е просто едно селско момиче, което е дочуло важни за краля неща, Грей знаеше, че думите й крият повече от това, което беше изрекла. Да, след това беше научил, че е любовница на Хайме Мортимър. Което го накара да се позамисли. Отначало беше сметнал, че Мортимър е Господарят на мрака. Но ако беше така, защо любовницата му ще го предава?

Някакъв шум пред вратата привлече вниманието му и той се изненада, когато видя жената, за която мислеше, да нахлува в залата. Двама рицари вървяха плътно след нея.

— Милорд, искам да говоря с вас — извика Роуина, когато мъжете я настигнаха. — Спешно е.

— Пуснете я да влезе — изрече Грей, давайки знак на Роуина да се приближи. — Сама ли си? Опасно е за сама жена да излиза толкова късно без охрана.

— Сама съм, милорд, и изминах много път.

Раздърпаният й вид потвърждаваше думите й. Косата й беше разчорлена от вятъра, дрехите — в безпорядък, лицето и вратът й бяха изпоцапани с кални пръски, изхвръкнали изпод копитата на коня й. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Седни, Роуина, и се подкрепи с храна и питие — каза Грей, побутвайки към нея подноса си.

— Не, милорд, няма време. Трябва да действате бързо, ако искате да хванете пиленцето, докато още лети.

— Пиленцето да лети ли? — повтори той. — Да не говориш за контрабандистите? Чула ли си за още нещо в този район? Казвай, жено.

— Пиленцето, за което говоря, е лейди Алета — изрече Роуина, понижавайки глас. — Тя напусна Хайме и бяга към Лондон. Ако побързате, можете да я хванете на пътя. Вече е тъмно и ако не е спряла в гората да пренощува, сигурно тъмнината ще и попречи.

— Лейди Алета е изоставила съпруга си? — запита Грей, зарадван.

— Да, вече не може да го понася и търси убежище при баща си в Лондон. Знам, че вие трябваше да се ожените за нея, преди Хайме да беше предявил претенциите си, и мисля, че ще се заинтересувате от вестите ми.

— До Лондон е далече — каза замислено Грей. — Лейди Алета не разбира ли, че е опасно да пътува сама? Защо не е дошла при мене за помощ? Не мога да повярвам, че този негодник я е пуснал да си отиде, без да се бори за нея. Ще го убия, ако й е направил нещо.

— Хайме не е в кулата, не знае, че тя е заминала. Не знам къде е отишъл, знам само, че няма да се връща един-два дни.

— Подозирам, че внезапното заминаване на лейди Алета не ти е неприятно — забеляза хитро Грей. — Научих, че не си просто селско момиче, както ми беше казала, а любовницата на Хайме Мортимър.

Роуина изглеждаше изненадана.

— Мислиш ли, че не съм потърсил сведения за тебе след голямата услуга, която ми направи? Моите хора проявиха голямо усърдие. Научиха, че още живееш в оная съборетина, така наречения замък Крисит. И тъй като още си там, допускам, че не си престанала да обслужваш Мортимър.

Роуина благоразумно запази мълчание, отказвайки да признае или да потвърди думите на лорд Грей.

— Имаш ли още информация за контрабандистите? Жалко, че избягаха така ловко. Ще платя добре, за да науча самоличността на Господаря на мрака.

— Не знам нищо за Господаря на мрака — излъга Роуина. — Говори се, че контрабандистите са решили да прекратят действията си, докато шумотевицата утихне.

— Ще ги хванем — закле се заплашително Грей. — И когато го направим, всички ще увиснат на бесилото заради престъпленията си.

— Какво смятате да правите относно лейди Алета? — запита внезапно Роуина.

Не искаше да говори за контрабандистите, искаше да се увери, че Алета никога няма да се върне при Хайме. А мъж като Ивън Грей нямаше да позволи на Алета отново да види Хайме.

— Смятам да тръгна незабавно — каза Грей, като стана и повика хората си да се присъединят към него. — Подкрепи се, Роуина. Ще кажа да ти приготвят стая. Преди да тръгнеш утре, ще се погрижа да получиш щедра отплата за работата, която свърши тази нощ.