Господарят на мрака

18

Хайме стигна замъка Съмърсет един ден след Ивън Грей. Беше спрял за малко в кулата на Крисит, за да осведоми Гейлърд за всичко, което се беше случило в замъка Уиндзор.

— Много съм доволен да приветствам новия граф Флинт, милорд — ухили се широко Гейлърд. — Ах, Хайме, дълго беше чакането, но си струваше усилията. Ще предявиш ли още сега претенциите си към имението Мортимър?

— Не, Гейлърд, страхувам се, че Грей възнамерява да избягат от страната с Алета. Смятам, че сега той е в замъка Съмърсет. Ако е така, милейди е в сериозна опасност. Той знае какво ще ми причини, ако я вземе със себе си. Особено ако тя носи моето дете, както подозирам.

— А — усмихна се Гейлърд, — значи най-накрая ме чу. Какво искаш да направя, момче?

— Да предявиш моите претенции към имението Мортимър. Вземи нашите ценности и всичко друго, което сметнеш, че си струва. Не знам кога ще се присъединя към тебе, но когато това стане, милейди ще бъде с мене.

— Невъзможно е, Хайме! — извика ужасено Гейлърд. — Ти разпусна всичките си наемници с изключение на дванадесет рицари. Не е достатъчно, за да се нападне такава силна крепост като замъка Съмърсет. И няма време да съберем армия.

— Ще взема рицарите. Те са добри, смели мъже, подготвени да се бият и срещу превъзхождащ ги неприятел.

— Не е достатъчно, момче. — Внезапно лицето на Гейлърд се просветли. — Селяните, момче. Няма сред тях човек, който да не е готов да даде живота си за тебе. Веднага ще пратя известие.

След няколко часа Хайме потегли начело на дрипава армия от рицари и селяни, някои на коне, но повечето пеши, въоръжени с всякакви оръжия, включително здрави сопи, мечове и арбалети. Вървяха цяла нощ и на сутринта се укриха в горите, заобикалящи замъка Съмърсет.

Хайме си спомни последния път, когато беше отделен от Алета зад желязната подвижна решетка и я чу как му казва, че очаква дете от Грей. Това беше най-отчаяният момент в живота му. Този път нямаше да се откаже толкова лесно или да позволи гневът да надделее над разума му. Никой нямаше да му отнеме Алета.

Той огледа стените на замъка, отбелязвайки увеличения брой стражи по дължината на пътеката на ръба на стената. Изглеждаше така, сякаш Съмърсет очаква компания. И ако предположенията му бяха верни, Ивън Грей също се намираше сред тези стени. Държейки се извън обсега на стрелите, Хайме се показа на края на горичката, след като предупреди хората си да стоят скрити. Бдителните стражи в замъка веднага го забелязаха и вдигнаха тревога. Удовлетворена усмивка изви устните му, когато Съмърсет и Грей изскочиха от кулата. Той незабавно сигнализира на един от своите рицари, когото беше инструктирал да тръгне към замъка Уиндзор и да съобщи на краля, че лорд Грей е в замъка Съмърсет.

Грей внимателно се приближи към подвижната решетка, последван от Съмърсет.

— Къде е Алета? — извика високо Хайме. — Да не сте й направили нещо?

— Дъщеря ми е добре — извика в отговор Съмърсет. — Какво искате?

— Кралят иска вие двамата за отидете за разпит във връзка с лъжливите обвинения срещу баща ми Кларънс Мортимър. Предлагам веднага да изпълните нареждането му.

— Как ли пък не! — изръмжа Грей. — Ще напуснем Англия дълго преди хората на Хенри да пристигнат да ни арестуват.

— Не съм сам, Грей, имам достатъчно хора със себе си, за да обсадя замъка и да направя така, че да не отидете никъде, докато не пристигнат хората на Хенри.

— Не ви вярвам — извика Грей с подигравателен тон.

Когато чу това, Хайме сигнализира на хората си да излязат изпод прикритието на дърветата. От такова далечно разстояние селяните с примитивните си оръжия и липсата на брони не се различаваха от напълно въоръжените рицари. За щастие на Хайме, Съмърсет и Грей видяха това, което той искаше да видят. И двамата веднага осъзнаха, че ще им бъде трудно да напуснат замъка пред лицето на числено превъзхождащия ги неприятел. Грей отново потърси изход в коварството си, за да излезе от заплетената ситуация. Обръщайки се рязко, той бързо мина покрай Съмърсет и влезе в кулата.

Ако Алета знаеше, че Хайме е пред вратите с цяла малка армия, щеше да бъде по-добре подготвена. Но се беше случило така, че тази сутрин тя се беше успала и тъкмо се беше облякла, когато Грей нахлу в стаята и, размахвайки меч.

— Ти! — ахна тя, извъртайки се рязко, за да му хвърли унищожителен поглед. — Какво искаш?

— Ела с мене.

Кратките думи накараха студена тръпка да се спусне по гръбнака й. И когато той хвана ръката й и я потегли да излезе от стаята, тя се уплаши, да не би да е полудял.

— Къде ме водиш?

— Ще видиш.

Очите му светеха безумно, изглеждаше не на себе си.

Макар че тя се опита да се отскубне, не можеше да се бори срещу превъзхождащата я сила на Грей. И когато той я потегли нагоре по стълбищата на кулата, тя ужасно се уплаши. Да не би да възнамерява да я хвърли от парапета? Къде е баща й?

Грей не й даде и секунда отдих, влачейки я безмилостно нагоре но витата каменна стълба. Дишайки шумно, на ръба на припадъка, Алета се озова избутана на пътеката на хребета на стената, която обикаляше целия замък. Вятърът задърпа косата и дрехите й, отнемайки й дъха, а пронизващата влага проникна до мозъка на костите й. Неколцина стражи, патрулиращи по стената, като че ли се изумиха от вида й, но суровите думи на Грей ги стреснаха.

— Защо ме доведе тук, Ивън? — Зъбите й тракаха толкова силно, че думите едва излизаха от устата й. — Какво ще правиш?

— Погледни надолу — заповяда той, избутвайки я опасно близко до ръба на стената. — Какво виждаш?

Любопитна, но и изплашена, Алета надникна между два зъбера, поглеждайки надолу. Отначало не видя. Но после го видя, застанал в края на горичката, малко пред подвижната решетка.

— Хайме!

Един порив на вятъра откъсна името му от устните й и го донесе до ушите му. Отначало той помисли, че чува крясък на птица, носеща се високо над главата му, но някакво шесто чувство го накара да погледне нагоре. Тогава я видя и кръвта замръзна във вените му.

— Алета!

— Ако ти е мил животът на лейди Алета и на детето, което носи, ще отпратиш армията си — извика Грей. — Ако не го направиш, те ще умрат. Чуй ме добре, Мортимър, аз съм отчаян човек. Няма нещо, което да не посмея да направя, за да напусна страната, преди да са дошли хората на краля. Ако не се подчиниш на нарежданията ми, следващия път, когато видиш Алета, тя ще бъде мокро петно на камъните под стената.

— За бога, Грей, знаех, че си покварен, но нямах представа колко си зъл. Отвратително е да заплашваш живота на бременна жена.

— Не говоря празни приказки — предупреди го зловещо Грей. — Няма да ми е трудно да я хвърля през стената. Колкото до детето, то не е мое, така че не ме е грижа какво ще се случи с него.

За един кратък момент Хайме си позволи разкоша да вкуси думите на Грей. Алета носеше неговото дете, не на Грей. Тази хубава новина го накара още по-твърдо да реши да спаси Алета.

— Какво искаш да направя?

Погледът му се спря на пребледнялото лице на Алета; бледността й го изплаши. От мястото, където стоеше, я виждаше как трепери и знаеше, че без топло наметало сигурно страда невъобразимо много от ледения вятър.

Внезапно Хайме забеляза някакво движение по стената зад Грей и загледа безпомощно, когато една напрегната драма започна да се развива на пътеката на стената високо над главата му. Лорд Съмърсет, разбирайки какво се разиграва, се беше втурнал да защити дъщеря си. Доста късно беше осъзнал, че обича Алета и не му е безразлично какво ще стане с нея и с детето й. След като Ивън Грей се беше появил в замъка Съмърсет в състояние, граничещо с лудост, Съмърсет почти беше стигнал до решението да помоли краля за милост, вместо да се осланя на един луд.

Алета видя Съмърсет много преди Грей да осъзнае присъствието му — толкова се беше съсредоточил върху това, да дразни Хайме. Благодарна, че баща й е дошъл да я защити, тя усети облекчение да се разлива из тялото й. Дълбоко в себе си той я обичаше, разбра тя, въпреки факта, че в последните месеци не й беше давал особени причини да мисли така.

Внезапно Грей осъзна накъде гледа Алета — нещо или някого зад него. Извърна се, но се поотпусна, когато видя Съмърсет.

— Пуснете Алета — настоя сурово Съмърсет.

Грей се усмихна широко.

— Не се страхувайте, милорд, Мортимър никога няма да позволи да се случи нещо на лейди Алета или на детето му.

— Казах, пуснете я — повтори Съмърсет. — Лудост е да я тормозите ненужно. Правил съм някои отвратителни неща в живота си, но никога не съм се крил зад женски поли. И със сигурност не зад жена в напреднала бременност.

— Ами! Издънката на Мортимър не заслужава да види бял свят. Родът Мортимър са прокълнати.

Съмърсет пристъпи напред, възнамерявайки да измъкне дъщеря се от хватката на Грей.

— Не се приближавайте, милорд, иначе ще причините смъртта на дъщеря си.

— Вие сте полудял, Грей — нападна го Съмърсет, поглеждайки угрижено към дъщеря си. — Мортимър знае ли защо заговорничихте срещу баща му преди толкова много години? Знае ли защо щяхте да го убиете, ако го бяхте видели след екзекуцията на баща му? Има ли представа, че сте му полубрат? Или само на мене доверихте това?

Устата на Алета се отвори и очите й се разшириха от шока. Баща й наистина ли знаеше какво говори? Хайме и Ивън бяха ли полубратя? Как е възможно?

— Да, наполовина братя сме — изръмжа Грей, — но не искам да имам нищо общо с това копеле. Баща му изнасилил майка ми, когато била само на тринадесет години. Била излязла на езда сама, когато Мортимър се натъкнал на нея. Помислил я за селянка, защото не била с камериерката си, и я изнасилил. Дори като млад Кларънс Мортимър е бил арогантно копеле. Тя дори не знаела името му и била твърде уплашена, за да каже на когото и да било какво се е случило. Отивала в имението Грей, защото скоро щяха да се омъжи за Гордън Грей. Когато съм се родил, той помислил, че съм негов син.

Грей като че ли се наслаждаваше да разказва отново тази история, която беше държал в себе си, откакто майка му беше казала тайната на неговия произход на смъртното си легло. Съмърсет беше единственият човек, на когото Ивън беше разказал това. Дори и Гордън Грей не знаеше истината. Старият Грей, яростен привърженик на Хенри IV, беше измамен от Ивън и накаран да повярва, че Кларънс Мортимър наистина е извършил измяна.

Накрая Алета си възвърна дар слово.

— Не ти вярвам. Изобщо не си като Хайме.

Грей я изгледа злобно.

— Вярно е, милейди. Майка ми научила името на похитителя си много години по-късно. Запазила тайната до последния си миг, когато ми я довери на смъртното си легло. Заклех се над трупа й, че ще накарам Кларънс Мортимър да си плати за това, което й беше причинил преди толкова много години. Ако Мортимър беше почтен мъж, щеше да се ожени за майка ми и аз щях да бъда законният наследник на неговото богатство. Но въпреки това аз все пак получих всичко, точно както трябваше да бъде. Затова те исках, милейди. Ти беше последното владение на рода Мортимър, което щеше да им принадлежи, ако бяха оцелели. Когато Хайме Мортимър се появи изневиделица, за да предяви претенциите си към тебе, исках да го убия.

Главата на Алета се замая. Истината ли казваше Ивън, или имаше халюцинации? Да не би да се беше побъркал? Но… Все пак в разказа му имаше достатъчно факти, за да го направят достоверен. Алета беше сигурна, че Хайме няма представа за действителната причина за омразата на Ивън към рода Мортимър.

— Това не е причина да изливате гнева си върху дъщеря ми — заяви Съмърсет, който вече знаеше историята за бащинството на Грей. — Ще отведа Алета в стаята й. Тя ще измръзне до смърт тук.

Той пристъпи напред с решително изражение на червендалестото си лице.

Изражението на Грей се изкриви в маска на ярост, докато ръката му здраво стискаше тази на Алета.

— Не, милорд, единственият ни шанс да напуснем страната безпрепятствено зависи от нея. Мортимър ще направи всичко, за да бъде тя в безопасност.

— И аз, милорд — изрече с равен глас Съмърсет.

Въпреки предупреждението на Грей той хвана другата й ръка и я дръпна към себе си.

Грей реагира съвсем неочаквано. Решен да спре Съмърсет и отчаяно искайки да задържи Алета на място, където Хайме да може да я вижда, той вдигна меча, който беше държал през цялото време, и го прониза. Със задавен вик Съмърсет се строполи на дървената настилка.

Алета издаде тих нечленоразделен звук, опитвайки се да се изтръгне от хватката на Грей и да се приближи към баща си. Хващайки я през кръста, той я повлече по пътеката. Алета се опита да се измъкне от желязната му хватка, но утихна веднага, когато той прошепна дрезгаво на ухото й:

— Ако ти е скъп животът на детето ти, незабавно ще престанеш да се дърпаш.

Долу под стената Хайме наблюдаваше сцената с нарастващ ужас. Никога не се беше чувствал толкова притиснат, толкова безпомощен. Когато Грей заби меча си в лорд Съмърсет, кръвта му замръзна. Алета ли беше следващата жертва? Когато я видя да се бори неуспешно с Грей, му се дощя да му поникнат крила и да полети в нейна защита. Изведнъж борбата престана и Хайме се напрегна, когато Грей погледна към него от ръба на стената.

— Виждаш ли какво става, когато ми пречат, Мортимър? Веднъж убих и няма да се поколебая да убия и втори път.

Леден страх пробяга през Хайме.

— Какво искаш да направя, Грей?

— Вземи хората си и си иди веднага — нареди Грей. — Ще ви наблюдавам оттук. Ако не те видя да се оттегляш начело на колоната, Алета ще пострада. Аз съм отчаян човек, Мортимър, не говоря празни приказки.

Той избута Алета опасно близо до зъберите на стената, между които стражите можеха да гледат навън ида се целят във врага. Хайме си пое дъх на пресекулки, уплашен, че подлуделият Грей ще хвърли любимата му през стената.

— Ще направя както казваш — извика той към противника си. — Но ако направиш нещо на Алета, няма място на света, където да се скриеш от мене.

Оттегляйки се под прикритието на дърветата, Хайме повика сър Джайлс. Рицарят притича, готов да изпълни нарежданията му.

— Бързо, сър Джайлс, сменете си бронята с мене и сложете моя шлем. После вземете черния ми жребец и поведете армията ми. Изведете ги на място, където да не ги виждат от крепостта, зад хълмовете, и чакайте по-нататъшни инструкции.

— Какво възнамерявате да правите, милорд?

— Искам Грей да помисли, че се оттегляме, както поиска. Аз ще остана скрит в гората и ще чакам следващия му ход. Оставете един човек за куриер. Когато имам нужда от вас, ще ви съобщя.

Смениха бързо броните и след като огледа бегло сър Джайлс, Хайме изрече:

— Става. Вървете и дръжте лицето си извърнато, за да не се досети Грей за измамата ни.

Клекнал зад гъстите храсти, Хайме наблюдаваше как хората му начело със сър Джайлс, облечен в неговата броня и шлем, отстъпват в боен ред през гората. Колоната се източи в дълга линия и полека изчезна зад хребета на хълма. Рицарят, останал за куриер, се присъедини към него и двамата седнаха да чакат развоя на събитията.

Безпомощна в жестоката хватка на Грей на ръба на крепостната стена Алета се поддаде на отчаянието. Според нея баща й беше мъртъв, а Хайме, нейната последна надежда за спасение, я беше изоставил в ръцете на Ивън Грей. Макар да знаеше, че Хайме се оттегля, за да й спаси живота, както тя преди беше излъгала два пъти, за да спаси неговия, това не облекчаваше страха и мъката й. Какво щеше да стане сега с нея?

— Копелето май цени живота ти, милейди — изрече подигравателно Грей. — Колко добре за тебе. Виж — и той посочи с ръка, — язди начело на дрипавата си армия.

И я дръпна по пътеката към стълбището. Когато приближиха към тялото на лорд Съмърсет, блед и неподвижен, Алета помоли:

— Оставете ме да се погрижа за баща си, има нужда от помощ.

— Твърде късно е, раната беше смъртоносна. Изражението му беше лишено от всякакво разкаяние.

— Не можете да го оставите да лежи тук за храна на лешоядите — изпищя Алета ужасена.

Усещайки се на ръба на силите си, всеки момент щеше да изпадне в истерия.

Истерична жена беше последното, с което Грей би искал да се занимава точно сега. Той се нуждаеше от нейното сътрудничество, за да напуснат замъка тази нощ и да се качат на кораба за Франция. Блъсна я гневно и изръмжа:

— Погрижи се за баща си. Ако е жив, хората ми ще го отнесат в стаите му и там ще се погрижиш за раните му. Ако е мъртъв, както подозирам, ще бъде погребан в двора на замъка.

Виждайки се внезапно свободна, Алета се втурна към баща си и коленичи до него. Веднага видя, че Грей е прав. Раната, нанесена право в сърцето, се беше оказала смъртоносна. Лорд Съмърсет беше умрял мигновено. Алета беше благодарна, че поне не е страдал излишно. Отпускайки се назад на пети, тя метна свиреп поглед към Грей.

— Убиец! Няма да ви се размине. Хайме ще ви спре и кралят ще раздаде правосъдие.

— Мортимър няма да ме докосне, докато си с мене. А Хенри няма да се занимава, скоро тръгва за Франция. Побързай — каза той, дръпвайки я да се изправи, — трябва да свършим много работа, преди да се качим на кораба, с който ще заминем оттук.

— Не! — възпротиви се Алета. — Няма да оставя баща си така.

— Ще се погрижат за него — каза Грей, вече губейки търпение. — Смрачава се, има още много да се прави преди отпътуване. — Когато Алета продължи да се противопоставя, той я вдигна на ръце и я понесе надолу по стълбата. Щом стигна до стаята й, я пъхна вътре и я заключи. — Ще дойда за тебе в полунощ — осведоми я той иззад затворената врата.

Грей прекара часовете до полунощ в опаковане на всички ценности, които намери в замъка, и в надзираване на товаренето им в две каруци. Нареди тялото на лорд Съмърсет да бъде свалено от стената и погребано във вътрешния двор на замъка. Беше готов да се разправя с рицарите на Съмърсет, но тъй като собствените му рицари далече надхвърляха по брой тези на Съмърсет, намеренията за бунт угаснаха бързо. Понеже повечето от хората на Съмърсет, пък и неговите, бяха наемници, нямаше особена лоялност към убития. Силата беше у победителя, а Грей очевидно беше победителят тук.

Сълзи течаха от очите на Алета, докато наблюдаваше от прозореца на стаята си как погребват баща й във вътрешния двор на замъка. Макар че не беше съвършеният родител и винаги беше поставял собствените си интереси над тези на дъщеря си, беше неин баща и тя го обичаше. Оплакваше го с истински сълзи, припомняйки си годините след смъртта на майка си, когато двамата бяха близки, но след обвързването му с Ивън Грей отношенията им се бяха променили. Неговата натрапчива алчност беше причинила смъртта на невинен човек и заради това тя още дълго нямаше да му прости. Ако й бъдеше позволено да живее още дълго.

Когато удари полунощ, Грей дойде за нея. Тя беше задрямала, седнала на един стол, напълно облечена в най-топлите си дрехи. До последната минута се беше надявала, че Хайме ще нахлуе през вратата и ще я спаси от ноктите на Ивън. Но не стана така. Ако не беше детето, което носеше, й беше все едно дали ще живее или ще умре.

Грей взе малкия й сандък и я накара да побърза, извеждайки я във вътрешния двор. Алета зашеметена видя всички наемници събрани около две каруци, натоварени с всичко ценно от кулата. Тя знаеше, че баща й пази сандъци със злато и сребро, и заподозря, че Ивън е присвоил и тях. Когато се поколеба, застанала до едната каруца, той я настани на седалката и скочи до нея.

Подпомогнати от лунната светлина и от факлите, които държаха някои от стражите, за да осветяват пътя, те полека излязоха през вратите на замъка. По посоката, в която тръгнаха, Алета веднага разбра, че са се запътили към брега. Ако знаеше, че Хайме наблюдава под прикритието на близките дървета, нямаше да се поддаде толкова лесно на отчаянието.

Хайме почти се беше предал на отчаянието, когато видя подвижната решетка да се вдига и две каруци, придружавани от голям брой наемници, да излизат от замъка. Те минаха покрай него, толкова близо, че ясно видя напрегнатото лице на Алета да белее под лунната светлина. Мъката й, така видима на красивото й лице, го покърти, но нямаше начин да я посвети в плановете си. Тя наистина ли вярваше, че я е изоставил? Грей седеше до нея с мрачно, строго и решително изражение и управляваше каруцата. След като Хайме го беше видял да убива Съмърсет, беше разбрал колко отчаян е противникът му и разбираше, че няма да се спре пред нищо, за да избегне гнева на краля.

Когато мъжете и каруците свърнаха на север, Хайме се усмихна хитро. От посоката, в която се запъти Грей, той разбра точно къде отива. Имаше едно дълбоководно заливче надолу по брега, на по-малко от една левга оттук. Господарят на мрака го беше използвал много пъти в миналото за контрабандните си действия, когато постоянно сменяше местата за среща с корабите, за да обърка хората на краля. Сигурен, че Грей отива точно там, той събуди пратеника, който дремеше до него.

Сър Гарт се събуди незабавно от докосването на Хайме.

— Тръгвайте бързо — каза му Хайме. — Кажете на хората да ме чакат при Северния бряг. Селяните познават мястото и ще ви отведат дотам. Доверете им се.

Сър Гарт потегли незабавно. Качвайки се на коня, който сър Джайлс беше оставил, като си пожела сега тук да беше черният му жребец, Хайме последва Грей на солидно разстояние от последния му човек. Вървя зад хората и каруците цели два часа. Тогава, сигурен, че Алета не е в непосредствена опасност, той пришпори коня си в гората, за да ги задмине, без да го видят. Ако имаше късмет, щеше да се присъедини към хората си в заливчето много преди пристигането на Грей и бавно движещите се каруци.

Хората на Хайме наистина го чакаха на брега, когато той пристигна. Сър Джайлс пристъпи напред, за да го посрещне.

— Какви са заповедите ви, милорд?

— Ще чакаме — изрече мрачно Хайме. — Кажете на хората да се скрият под дърветата, където няма да се виждат. По мой сигнал ще излезем от засадата и ще пресечем пътя на Грей. Но посъветвайте хората да внимават съпругата ми да не бъде наранена — предупреди той. — Тя носи моето дете и двамата са ми много скъпи.

Сива, мъглива зора се сипна откъм морето и небето започна да избледнява — от тъмно пурпурно постепенно започна да става бледорозово, когато Хайме видя очертанията на един кораб, закотвен недалече от брега в дълбоките води на заливчето. Почти обезумял от тревога, той почувства огромно облекчение, когато видя хората на Грей по пътеката, водеща към брега. Следваха ги двете каруци. В едната беше Алета, отпусната изтощено на седалката.

Хайме се размърда тревожно, когато хората и каруците заслизаха към брега. Когато стигнаха, три лодки вече бяха се отделили от кораба и чакаха да качат пътниците и товара.

Щом Ивън Грей изнесе Алета от каруцата, Хайме даде сигнал за нападение.