Хотели - Първа стая

9 юни 2009 година

На масичката до входа нямаше нищо. Празна бе и пощенската кутия на дома Дюшеноа. На следващата сутрин не получих анонимно писмо. Реших да не разпитвам Арман по въпроса, убедена, че ако имаше нещо за мен, той би ми го връчил с присъщата си добросъвестност.

Подобно епистоларно мълчание може би бе добър знак. Бих могла дори да го приема като знак на удовлетворение, като примирие. Заситен от видяното предишната вечер, моят преследвач, който и да бе той, вероятно бе решил да остави на мира плячката си, да отпусне за известно време своята хватка.

Само че никак не вярвах в това. Подобно отсъствие ми се стори по-скоро заплашително, а брънките на мрежата около мен - още по-стегнати.

Изборът на тоалет ми отне не по-малко от половин час. Не исках да се изложа при появата си в БТВ. Знаех, че ще бъда подложена на сериозни изпитания, че Алис и всички като нея в телевизията щяха да ме обгърнат с коварството си още от първия момент. Дължах на себе си, дължах на Давид да бъда безупречна въпреки пълната си фигура и прекалено закръглените си форми, твърде различни от моя идеал. Накрая нахлух обувки от „Лубутен“. Спомних си как ги меря в „Галери Вивиен“ под развеселения поглед на Давид, раздвоена между детинския възторг и съзнанието, че всички тези елементи на облеклото ми придават изкуствен вид. Майка ми умираше от рак, а аз гледах със зяпнала уста чифт обувки с високи токове на цена хиляда евро...

- Добър ден, Анабел.

- Добър ден, Кло...

- Часът е осем и двайсет и осем - прекъсна ме дребничката блондинка, чиито форми изпълваха до пръсване костюмчето. - Давид ще ви очаква в голямата заседателна зала в осем и трийсет и пет заедно с целия екип. Имате време точно за едно кафе, ако желаете.

Очевидно от доста минути бе стояла на пост в хола на кулата „Барле“, стиснала под мишница голям бележник, купчина папки, списания и безброй пощенски пликове, вероятно предназначени за нейния работодател и мой бъдещ съпруг.

- Благодаря, няма нужда.

Прие отказа ми с видимо облекчение.

- Окей. Супер. Тогава да вървим.

Съпътствани от нервното потракване на твърде високите като за нея токчета, стигнахме до асансьорите, които очакваха само нас. В кабината, облицована с матова стомана, тя нервно ми съобщи разпределението на времето, определено ми без съмнение от Давид:

- След официалното представяне имате среща в девет и трийсет с Албан Льоклер, която ще продължи най-малко два часа. След това ще ви покажа вашия кабинет. Ще се убедите, че има чудесно разположение, с южно изложение, на еднакво разстояние между офисите на Давид и на Луи.

Защо ли това никак не ме учудваше?

Върнах се две изречения назад, за да я запитам:

- Коя е Албан Льоклер?

- Давид не ви ли е споменавал за нея?

- Не...

- Тя е главен редактор на вашето предаване. Ще ви помогне да съставите резюме за първите излъчвания на Културен коктейл. Освен това да инструктирате редакцията относно различните теми.

Предугаждайки въпросите ми, тя продължи:

- Млада е, но е добра професионалистка. Баща й бе двайсет години главен редактор на вестник Осеан. Сега тя работи в тандем с Люк.

Люк Доре, директорът на канала. Него поне познавах, защото бе присъствал на вечерята в моя чест.

- Значи, тя е поела щафетата от баща си.

- Да, нещо такова.

Значи, доверието на Давид към мен имаше известни граници. Макар да ме бе представил на своята малка войска като някакво тайно оръжие, щях да си имам наставница, която да следи всяка моя стъпка в този все още непознат за мен свят. По този начин всяка моя грешка незабавно щеше да бъде поправяна, а последиците от нея ограничени.

Дискретен звън обяви, че сме стигнали до последния, осемнайсети етаж. Клое изхвръкна от кабината, вперила очи в непонятните драскулки в бележника.

- Днес следобед - подхвана отново тя като картечница, - в четиринайсет и трийсет имате първо заседание на продукцията с Люк Доре, но също така с Филип Ди Томазо, изпълнителния продуцент, и Кристофър Хиймс, нашия художествен директор. В дневния ред е студийният декор за предаването. Крис вече е подготвил няколко макета. По принцип вие с Люк трябва да решите.

Всичко се случваше толкова бързо! И никакъв бутон подръка за аварийно спиране... Какво бих могла да отговоря? Че е станала грешка, някакво нелепо недоразумение? Че нямам никаква работа тук и цяла тълпа къде по-компетентни от мен кандидатки чакат пред входа?

Разпознах остъклената зала, където Луи ми бе представен. Инстинктивно подирих с поглед суховатия му, птичи силует сред групата, която вече ни очакваше. Бяха най-малко двайсетина души, до един с чаша кафе в ръка. За мое огромно удивление той не бе сред тях. Очевидно директорът по комуникациите бе сметнал, че присъствието му не е необходимо.

В този момент пред нас изскочи Давид със сияещ вид, в перленосив костюм, който все още не бях виждала (отказала се бях да изследвам неговия гардероб, същинска вълшебна пещера на мъжката елегантност).

- Всички са тук, чудесно!

- Осем и трийсет и три - одобрително се обади Клое. - Да изчакаме още две минути?

- Няма нужда. Да започваме. След четвърт час имам конферентна връзка със Сеул.

През петнайсетте минути, които отдели за моето посвещение, примесвайки обичайния си шеговит тон с по-сериозни нотки относно „огромния залог за праймтайма в четвъртък, вечерта, който ще ни позволи така да привлечем зрителите, че да ги задържим през целия уикенд“, очаквах всеки момент да се появи неговият брат. Никой обаче не дойде. По остъклените коридори минаваха журналисти в бели ризи и разни клонинги на Клое.

Седнала на ъгъла на масата, отчасти скрита зад редицата глави, които ме оглеждаха с любезна подозрителност, високата, русокоса Алис проявяваше пълно безразличие към думите, към човека, който ги произнася, и към предмета, за който се отнасят, играейки си нервно със смартфона. През цялото време остана глуха за казаното и единствената й реакция бе презрителна гримаса, когато моят мъж заяви, че ми има пълно доверие за успеха на предаването.

Когато Давид сложи край на оперативката, поздравявайки ме с ръкопляскане, вяло подето от останалите, Клое се втурна към моята съперница и прошепна на ухото й някакъв упрек. Вирнало изкуствените си гърди, подчертани от свръхприлепналата рокля, красивото създание скочи като пружина и видимо уязвено, възкликна:

- Сега ли? Какво точно иска от мен?

Това напомняше затягане на гайките. Същевременно си помислих, че един шеф би прибягнал именно до подобно средство, за да заблуди подчинените си какво е истинското му отношение към някоя служителка, за да може след това спокойно да й бърка под полата в своя кабинет.

Асистентката я улови за ръката, за да й напомни да бъде дискретна, и я поведе към коридора като малък буксир, повлякъл след себе си величествен презокеански лайнер, чието люш-кане на бедрата предизвика у мъжката част на присъстващите неизбежните проследяващи погледи. Зърнах не един чифт блеснали очи, макар техните притежатели да работеха от години с тази жена.

- Привет, аз съм Албан. Ти си Ел, нали?

В обстановката на принудителна сдържаност, наложена от добродушното могъщество на Давид, директният тон на тази млада и красива брюнетка, дребничка и с момчешки вид, веднага ми вдъхна симпатия. Разтворена блуза, изтъркани джинси, удобни обувки, по-подходящи за планински пътеки, отколкото за дебели мокети, и единствено украшение - сребърна верижка на врата... Изглеждаше на хиляди километри от фешънките, типични за БТВ.

Тя изскочи иззад редицата тела, далеч по-импозантни от нея, и ми протегна мъничката си, но здрава ръка.

- Да. Най-сетне, аз съм Анабел... Само че всички наистина ме наричат Ел.

- Голямата клечка нареди при общуването и в ефир ти да си Ел... Значи, решаваме да бъде така, стига да нямаш нищо против.

- Защо не? Съгласна съм.

Властна, но открита и далеч по-отстъпчива, отколкото можеше да се предположи по свободното й държание. По-голямата част от предобеда тя посвети на въвеждане в тайните на заная-та, стремейки се да ми обясни всяко понятие, всеки термин от жаргона, на който говореше от години. От една страна, проявяваше търпение, но от друга, без колебание ме смъмряше, когато проявявах разсеяност. Статутът ми на бъдеща съпруга на големия шеф сякаш изобщо не я интересуваше. Това ме накара да предположа, че професионалното приятелство между нейното семейство и фамилията Барле й спестява много неприятности... А може би това се държеше на изключителната й компетентност, благодарение на която моментално би си намерила работа в случай, че изпадне в немилост.

- Изчезвам - заяви тя точно когато удари дванайсет. - Така или иначе, съвсем скоро ще се видим пак. Лесно няма да се отървеш от мен!

Думите й прозвучаха по-скоро като обещание, отколкото като истинска заплаха. В лицето на Албан щях да си имам съюзница. Няколкото часа, прекарани с нея, бяха достатъчни, за да се убедя в това.

Дванайсет и девет минути, би обявила Клое, която набързо ме поведе, за да ми покаже моя кабинет. Не беше ме излъгала: той се оказа светъл, необикновено просторен, предвид възрастта ми и моя опит, разположен по средата на директорския етаж, което бе направо неприлична привилегия. От грамадния прозорец със северозападно изложение се откриваше разкошна гледка към околовръстната магистрала.

Дванайсет часът и дванайсет минути: тя ми окачи бадж за достъп до ресторанта с моя снимка, която не бях виждала (къде ли я бе изровил Давид?), след което ме заряза насред коридора, за да се присъедини към кудкудякащо ято, вероятно себеподобни, запътили се за обяд към ресторанта на фирмата, разположен на първия етаж.

Дванайсет и двайсет и две. От няколко минути си играех с чисто новия телефон, единствения засега предмет върху моето бюро, с нелепата надежда да получа покана за обед. Устоях на изкушението да се обадя на Давид, който очевидно беше зает, и по този начин си спестих неудобния за него отказ. Що се отнася до Луи, той така и не се бе появил, а и аз нямах намерение да го търся.

Дванайсет и четирийсет и пет... Не издържах и набрах номера на София. За щастие, тя отговори веднага.

Двайсет минути по-късно двете отпивахме от сладките до погнуса коктейли „Монако“ на терасата на разположената недалеч бирария „Сен Мало“ Когато ни поднесоха мешаната салата, пристъпихме към обичайните взаимни изповеди, което ми послужи като опора след престоя в непознатата, чужда и едва ли не враждебна среда.

- Я ми кажи, този пръстен не ти ли е много тесен? - възкликна тя, гледайки към зачервения ми безименен пръст. - Смяташ ли, че ще можеш да го свалиш, за да можеш да го поставиш обратно в уречения ден?

- Да, ето, виж...

Поизмъчих пръста си, но все пак успях да сваля халката от розово злато. Без много да се церемони, тя протегна ръка и я взе, за да я разгледа по-добре.

В очите й блесна неприкрита завист.

- Знаеш ли какво, скъпа? Внимавай да не напълнееш...

- Мога да я разширя.

- Имай предвид, че подобен материал не може да се разтяга до безкрайност. Красив е, но е крехък.

Дали имаше предвид само пръстена?

Занемяла от възхищение, в продължение на цяла минута тя разглежда бижуто от всички страни, отдадена на удоволствието и мечтите си. После го приближи до очите си и запита:

- Та казваш, на кого е принадлежал преди това?

- На Ортанс, майката на Давид. А преди това на нейната майка. Само че не зная името й. Добре направих, че го свалих, защото утре Арман трябва да го занесе, за да гравират на него имената ни и датата.

Тя кимна разбиращо, без да снема поглед от халката.

- Хм... И през коя година са се оженили родителите на Давид?

- Нямам представа. Предвид възрастта на Давид и на брат му, предполагам, че е станало в средата на шейсетте години. Защо?

- Ами защото в такъв случай твоят очарователен бъдещ съпруг е рожба на двойка фантоми!

- Какви ги говориш?

С непривична за нея сериозност тя ми протегна пръстена, така че да мога да го разгледам отвътре, където бе шлифован, за да бъдат изтрити старите надписи.

- Виж сама!

- Не виждам нищо...

- Напротив. Ако го наклониш под ъгъл и светлината пада косо, ще забележиш на места предишното гравиране. Не може да се прочете всичко, но годината личи съвсем ясно: 1988.

Бе напълно права. Лудетината София, лекомислената танцьорка, колекционерката на мъже, бе успяла да разкрие истината за този пръстен, който съвсем безгрижно носех от няколко дни.

- Вярно... - промълвих аз. - Чудно как досега не съм забелязала нищо.

Надписът едва личеше, но под определен ъгъл цифрите се открояваха съвсем ясно. Отклонение от един градус в една или друга посока бе достатъчен, за да изчезнат. Гледана отпред, както би направил всеки и както самата аз бих постъпила, халката ревниво пазеше своята тайна.

Бях стъписана.

- И на колко години е бил през 1988-а твоят прекрасен принц?

- На деветнайсет... - отвърнах съкрушено аз.

„Сгодиха се и само няколко седмици след това сключиха брак“, бе ми съобщил Луи. Този цифров мираж недвусмислено ми сочеше, че 1988-а бе годината на първия брак на Давид. Крещеше ми го право в лицето.

Защо Луи бе решил да представи като лъжа тази истина, вероятно единствената сред всички негови измислици? Защо се бе отказал по този начин от думите си? От страх? Само че страх от какво, от кого?

- Окей. Сега можеш да заявиш на твоя мил избраник, че никак не е шик да ти подарява пръстен, купен от битпазара, и да ти го пробутва като семейна скъпоценност.

- Ще му кажа...

Бързо трябваше да сменя темата, за да не се разтреперя, за да не рухна пред нея. Опитах се да дойда на себе си, като й се усмихнах и без всякаква връзка с досегашния разговор я запитах:

- Ами Ребека? Обаждала ли се е скоро?

- Не. Пълно радиомълчание. Вече започва да ми писва. Останала съм без пукната пара, а имам да плащам наем за два месеца. Ако не се размърда и не ми намери клиент, не зная как ще я

карам нататък.

- В краен случай можеш да се настаниш при мама - веднага й предложих аз.

- Много си сладка... Само че признай, че при майка ти в момента не е много весело.

Опита се да смекчи недотам деликатната си забележка, като се усмихна в знак на най-добри чувства.

- Минавала ли си през агенцията? - отклоних отново разговора аз.

- И там я няма. Хванала я е липсата. Не знам как си управлява бизнеса, но така няма опасност да забогатеем. Е, теб това вече не те засяга...

Не беше упрек, а по-скоро носталгия по периода, без съмнение според нея продължил твърде кратко, когато имахме едни и същи тайни занимания и споделяхме една съдба. Открай време се бе стремила да гледа на нас като на две сестри. Появата на Давид в моя живот бе сложила край на наивните й представи.

Сигурна бях, че София завинаги ще си остане част от моето битие. Ала целувките, които си разменихме, преди да се разделим пред кулата „Барле“, където внезапно се озовахме сред тълпата излизащи от обяд служители, ми се сториха като прощални.

В асансьора се наложи да изтърпя смутеното мълчание на няколко души, които същата сутрин бяха присъствали на моята коронация. Никой не се осмели да ме запита дали всичко е наред и дали самотният ми обяд е минал приятно. Синдромът на първия работен ден в цялото му великолепие.

Поради възбудата, вероятно предизвикана от разкритията на София, след излизането от асансьора кротко последвах групата. Едва по средата на коридора открих, че съм слязла на грешен етаж. Тук се намираха някои от студиата и режисьорските пултове на БТВ. Стените и тук бяха стъклени, но през никоя от тях не проникваше външната светлина, лишавайки по този начин коридорите от необикновеното сияние, което обливаше върха на сградата. Въпреки полумрака веднага разпознах два силуета, които се намираха вдясно от нас върху малък подиум. Оттам те не можеха да ме видят, но все пак се опасявах да не издам присъствието си с непремерено движение. Затова застанах неподвижно и реших да ги наблюдавам, затаявайки дъх при мисълта, че могат неочаквано да излязат и да се озовем лице в лице.

Давид изглеждаше съвсем спокоен, с овладени жестове и емоции. За разлика от него събеседничката му бе силно смутена. Тя нервно оправяше косата си с разтреперана ръка, а тялото й беше извито по-скоро в болезнена, отколкото в грациозна поза. От това разстояние не виждах ясно, но можех да с закълна, че диша учестено и шумно. Дали не хълцаше?

Във всеки случай мълчеше и слушаше думите на своя шеф, които според мен бяха умерени, а може би дори успокояващи, ако се съдеше по това, че той положи ръка на лакътя на младата жена, а след това на рамото й.

Внезапно Алис излезе от вцепенението си и падна в обятията на Давид. Той я притисна до себе си за момент, който ми се стори цяла вечност и събуди у мен едва потисната ярост, след това бавно я отблъсна с присъщата само на него аристократична изисканост.

„Сигурен ли си, че наистина предпочиташ нея?“

Както през детството, когато скришом гледах филми през открехнатата врата на дневната, се опитах да отгатна думите, които се отронват от пълните устни на разплаканата жена.

„Да, нея. Съжалявам“, вероятно бе отговорил Давид.

Каквито и да бяха неговите думи, те очевидно успокоиха русокосата красавица и в същото време я разпънаха на кръст. Напълно изгубила самочувствие, тя наведе глава и се отдръпна, а след това напусна студиото през скритата в декора малка врата, която според мен водеше към кулисите.

Гордеех се с него. Бе убил нейните мечти, без при това да прояви грубост или излишна жестокост. Бе действал като строг, но справедлив началник, пазещ общите интереси, но също така загрижен за всеки отделен служител. Алис бе поставена на подобаващото място, но бях почти сигурна, че рано или късно щеше да се появи цяла тълпа нови съпернички тук или другаде, където нямаше да мога да видя как той ще реагира. Проявената към мен лоялност днес бе захлопнала вратата пред едно старо изкушение, но в същото време увеличаваше моята отговорност.

Давах си сметка, че не случайно съм попаднала на грешен етаж. Явно съм имала нужда от доказателства за верността на Давид, за това, че любовта му се разпростира извън нашия дом и преди всичко отвъд чудните подаръци, които ми правеше. Исках да видя неговите дела, а не само да чувам думите му. Краткият, ням спектакъл, разиграл се пред очите ми, бе за мен най-ценният подарък. От този момент нататък вече нямаше никакво значение дали някога е бил женен за някоя си Орор или дори за някоя си Алис. Бе предпочел мен тук, сега, против волята на всички.

Измежду всички жени.

Изолиране: състояние или положение на личност, която се е изолирала (вж. изолирам) или е била изолирана.

Изолирам: откъсвам някого от обществото на останалите хора

Речникът ми предостави определението, но моето състояние на меланхолия не ми позволяваше да го приема. Затворена в моя достоен за министър кабинет, прекарвах времето си в съзерцаване на небето и на безконечните метеорологични промени или в разлистване на речника, която неведома ръка бе оставила тук по време на обеда като знак на внимание към мен. Препрочетох също така бележките, които бях направила по време на разясненията на Албан, а те още повече засилиха усещането ми за непригодност и неприспособеност. Давид ми бе направил възможно най-прекрасния подарък, но той се превръщаше в неумолимо огледало, където ясно се открояваше всичко, което не бях - все още, както би побързала да ме поправи мама.

Вероятно съм задрямала за момент, защото когато Клое нахлу с разширени от възмущение очи, аз трепнах и ми трябваха няколко секунди, за да дойда на себе си.

- Всичко наред ли е? - разтревожено запита тя.

- Да...

- Защото вече ви очакват... Заседателна зала номер три. Четиринайсет и трийсет...

Бе скандализирана от това нарушаване още от първия ден на изпипаното от нея до съвършенство разпределение на времето, но, естествено, не каза нищо. Прояви дори великодушие и не ми напомни с колко точно минути съм закъсняла. Задоволи се само да ми посочи вратата, сякаш сама не бих могла да я открия, и с обичайното си ситнене на високите токчета ме подкани да я последвам незабавно и колкото се може по-бързо из лабиринта от коридори.

Не бих могла да кажа какво привлече най-напред вниманието ми. Може би неговият силует? Или лавандуловият дъх на парфюма му, който се носеше из помещението, като призив да се присъединя към него?

Луи заедно с други трима мъже, сред които разпознах Люк Доре по сивата грива и лице на стар бронз. Луи тъкмо разпалено и непринудено обясняваше нещо. Същевременно в присъствието му тук имаше нещо нелепо. И не само поради онова, което знаех за него или във връзка с местата, които бяхме посещавали заедно. Дължеше се по-скоро на прекалената му самоувереност там, където той не беше в свои води. Играеше роля и макар да го правеше умело, личеше си, че това е просто спектакъл, който го отдалечава от собствената му същност. Без съмнение изпитваше презрение към своите събеседници.

- Ел! - възкликна той, когато най-сетне попаднах в зрителното му поле. - Вече не се надявахме да ви видим. Явно сте успели да усвоите правилата на предприятието: силата е у този,

който накара най-дълго останалите да го чакат.

Изчервих се. Останалите се обърнаха към мен и един по един ми се представиха с изключение на Люк, който си позволи приятелска целувка.

- Добре дошла, Ел. Не ми остана време да ти го кажа тази сутрин, но трябва да знаеш, че всички сме изключително доволни да те видим сред нас. Честно!

При тези думи той ме хвана за раменете. Жестът му би трябвало да бъде просто израз на добри чувства. Люк принадлежеше към категорията на докосващите, но бих могла да се закълна, че тази прегръдка предизвика гримаса на раздразнение у по-възрастния от братята Барле. Колкото и невинна и кратка да бе тя, за него бе непоносимо да ме види в ръцете на друг мъж.

- Луи, оставаш ли с нас? - запита Люк.

- Хм... Защо не? В крайна сметка обликът на едно ново предаване е също така облик на канала като цяло. Нали?

Останалите изръмжаха одобрително.

Не бях виждала Луи след спречкването с Фред отпреди два дни. Стори ми се изморен, а лицето му с по-дълбоки бръчки, отколкото си го спомнях. Върховна и крайна несправедливост: тази привидно неприятна промяна още по-силно подчертаваше животинското и чувственото у него. Въпреки своя недъг той ми напомняше хищник, у когото всяко движение издава сила и енергия, готови да изригнат в неудържим прилив на живот. Кулата „Барле“ бе неговата стъклена клетка. Приемаше участта си, но като всяко диво животно при подобни обстоятелства непрестанно диреше изхода, диреше пътя към родната джунгла. Готов бе при първия удобен случай да разкъса своите пазачи и гледачи.

- Крис, ще ни покажеш ли какво си сътворил?

Въпросният Крис, върлинест блондин, с отпуснато брадато лице и изражение на закъснял с възмъжаването юноша, присъщо на приложните графици и декораторите, разтвори лаптопа, който носеше под ръка. Пръстите му ловко пробягаха по клавиатурата и на екрана се появи неговият проект.

- И така, това са типично градски елементи, ето - започна той с подчертан британски акцент. - Бетон, всичко в сиво, музикален фон - пост хип-хоп...

С други думи: дъговидно разположен надпис в стил графити върху стена от тъмносиви тухли.

- ...и същевременно доста лейд бек - довърши той натруфеното си изложение. - По-скоро Берлин-баба-куул, отколкото Ню Йорк-спийд. Чаткате ли?

Изобщо не ми харесваше, дори да се абстрахирах от претенциозното му бръщолевене. Не казах нищо, разбира се, но, изглежда, ми е проличало, защото Люк отправи към мен въпросителен поглед:

- Ел, ти какво мислиш?

- Хм... Трудно ми е да си съставя мнение само по един от вариантите. Можем ли да видим и другите?

Художественият директор не посмя да се обади. Очевидно съвсем недвусмислено бях влязла в лагера на неговите опоненти, съставен от досадни простаци, лишени от каквато и да било визуална култура, които споделят мнение за неговите творби, все едно че избират тапети. Ясно бе, че вече ме ненавижда.

- Разбира се - просъска засегнато той. - Налице са и други варианти, със сигурност...

Подразбираше се, че са още по-лоши.

Докато сменяше образите, редувайки логотипи, заставки и елементи от декора на студиото, където не след дълго трябваше да се изявявам, почувствах зад гърба си присъствието на Луи. Уханието на неговия парфюм, в което ванилията вземаше връх над цветните нотки, но също така онази трескавост, която се излъчваше от него. Заключих, че ни отделя по-малко от една крачка. Когато се наведе над рамото ми, уж да види по-добре изображението върху екрана, усетих дъха му - бях вдигнала косите си с помощта на прословутата игла, но един непокорен кичур продължаваше да се рее над тила ми.

Всеки полъх на дишането му ме пронизваше цялата. Кожата на шията ми настръхна въпреки топлото, леко сладникаво течение. По гърба ми пробяга неволна тръпка, като признание за състоянието ми в момента.

- Предпочитам нещо по-природно - неочаквано се обадих аз, а в гласа ми прозвуча неувереност.

- Проста обстановка, която би могла да почерпи вдъхновение от екзотичните платна на митничаря Русо, по-близка до тропическата гора, отколкото до вандейски пейзаж.

При тези думи се обърнах рязко към Люк, за да принудя приближилият се плътно зад мен мъж да отстъпи. Наложените от най-ранна възраст обществени автоматизми, на които нашето тяло инстинктивно се подчинява, понякога са твърде полезни.

Подобно презрително отношение от моя страна го ядоса. А аз бях сигурна, че тук или където и да било другаде не бих могла да му се изплъзна толкова лесно. Пулсирането, което чувствах в корема си, и желязната хватка, която бе сграбчила венериното ми хълмче, бяха очевидно доказателство за това.

- Дадено - съгласи се сивокосият директор, - но защо природно?

- Ами... - опитах се да импровизирам аз. - Първо, защото е по-неочаквано от градския декор, когато става дума за култура и общество.

Това си бе шамар в лицето на естета Крис. И точка в моя полза, поне доколкото можех да съдя по одобрителното кимване на Филип Ди Томазо, дребничък мъж, който по тен и физика напомняше сушена слива и който до този момент не бе произнесъл нито дума.

- Освен това ще покажем, че няма да се ограничаваме до актуалните събития в столицата. Че нашият проект държи сметка за децентрализацията, а няма да се занимава единствено с бохемстващи буржоа, напълно откъснати от реалния живот.

- Не е лошо като идея - подкрепи ме Люк Доре и на лицето му започна да разцъфва усмивка.

Бях издрънкала първите глупости, които ми минаха през главата, маркетингови клишета, които нашите преподаватели ни бяха съветвали да избягваме. Ала този път, изглежда, се харесаха. Започвах да си давам сметка, че в работата блъфът понякога върши повече работа от дълбокомислените разсъждения. По-лесно е да шашнеш някого, отколкото да го убедиш.

- Луи? Ти какво мислиш?

- За проектите на Крис... или за стихотворението, което госпожица Лоран току-що ни издекламира?

Очите му се впиха в моите като остриета, забити в меко дърво. Вцепених се и не можех да реагирам. Въпреки това чувствах как във вкамененото ми тяло някои органи продължават да пулсират до пръсване: естествено, сърцето, но също онзи предателски орган между бедрата ми.

Дали той долови това? Защото погледът му се откъсна от лицето ми и започна да изследва всяка гънка на черната ми рокля тъй похотливо, сякаш бе направена от прозрачен воал.

Кой ли момент от предишната вечер най-много му бе харесал? На коя моя поза най-силно се бе насладил? Видях как яйцето напуска тялото ми, лепкаво от наслада, как се спира за момент във вестибюла, подобно на огромна главичка на член, която не желае да напусне топлото си убежище... Сякаш този член бе неговият.

- Напротив, казаното от Ел е доста смислено - притече ни се на помощ продуцентът.

- Така ли?

Луи се изправи, доколкото му позволяваха бастунът и недъгавият крак, подобно на паун в своите владения, приемайки поза, с която да ни покаже, че всички ние за него не сме нищо повече от обикновени домашни птици.

- Ами да - на свой ред се обади Люк. - Ако искаме да хванем зрителите от праймтайма с културно предаване, не бива да се затваряме в гетото на елита, който прекарва вечерите си в „Шатле“, а уикендите в Байройт. Трябва ни нов полъх!

Последва неловко мълчание, което ми даде да разбера, че Луи може само с един жест да сложи директора на мястото му или направо да го изгони. Той обаче се сдържа, за момент остави на мира изтерзаното ми тяло, по което пробягваха болезнени и едновременно сладостни тръпки, за да се заеме със своя опонент.

- Намерението ни е да създадем едно амбициозно предаване... А не някакво подобие на „Любовта е сред ливадите“⁶!

6 „Любовта е сред ливадите “ е френско телевизионно предаване за запознанства между неженени обитатели на селата. - Б. пр.

- А ти какво предлагаш? - запита Филип, като го изгледа без видимо притеснение. -Предавания, посветени изцяло на твоите приятелчета от квартала Маре?

За мое огромно удивление Луи не сграбчи човека-слива за яката, което би могъл да направи без всякакво усилие, а запази олимпийско спокойствие.

- Не. Имай предвид, че правя разлика между моите лични предпочитания и нашата мисия по отношение на публиката. Прощавай, но твоят пример е толкова карикатурен, колкото и приказките на Люк.

- В такъв случай каква концепция предлагаш? - засегнато се обади самият Люк.

- Изобщо не казвам, че трябва да направим предаване за малцината избрани, които странстват от коктейл на коктейл. Напротив, смятам, че достъпът до естетическата наслада е изконно право на всеки. Според мен удоволствието на ума е не по-малко важно от удоволствието на тялото.

За миг огненият му поглед ме опари. За пореден път у него се проявяваше онази прогресистка, едва ли не анархистична нотка, която така ме бе поразила в галерията „Соваж“.

Ала дали все още имаше предвид изкуството и културата? Влагата между краката ми, която вече попиваше в памучната тъкан, сочеше обратното. Помръднах леко ханш, за да я отлепя, но това само усложни положението, защото слиповете ми се вмъкнаха между месестите устни и с

докосването си възбудиха розовото израстъче.

- И за какво искаш да се говори? Може би за опушването на рибата при ескимосите?

- Не точно - възрази той със сериозност, която никак не се връзваше с ироничното подмятане на Люк. - Освен ако и нашите въдичари не започнат да го правят край бреговете на реките. В случай че това стане, защо не?

- Да не искаш да правиш магазинно предаване, да ловиш новите тенденции? - намръщи се Люк.

- Да... и не. Мисля, че ще привлечем зрителите, ако първи им покажем нещо, с което на другия ден съседите им ще се надпреварват да се сдобият. Наречи това тенденции, но според мен това са парченца самородно злато. Неща, които днес почти не се срещат, но които не след дълго всеки ще иска да има у дома си, върху себе си или вътре в себе си...

Настъпилата пауза не бе случайна или резултат от запъване и с нея той постигна съвършен ефект.

- Това може да бъде книга, диск, на също моден аксесоар, готварска рецепта или нов начин за държание в обществото. В това се състои културата днес. В тези колкото мощни, толкова и мимолетни явления, които оказват по-голямо влияние върху поведението ни от политиката или религията. Кой движи тълпите в наши дни? Папата ли? Или демонстрация против някоя реформа? Нищо подобно... Това е появата на нов таблет, на нов флашмоб, предпремиерна прожекция на предизвикателен филм... Ето такива неща ни привличат. Те пробуждат желанията ни.

Сякаш за да даде да се разбере, че отправя тези думи преди всичко към мен, той стана, отиде зад гърба ми и използва близостта си, за да се наведе над рамото ми, опирайки свободната си ръка върху облегалката на стола, съвсем близо до слиповете ми, които вече бяха съвсем мокри. В този момент бих дала всичко на света, за да мога да бръкна под полата си... И да преместя ръката му върху талията си, без това да предизвика скандал.

Сякаш напълно чужд на опустошителното въздействие, което оказваше върху мен, той продължи нататък:

- Това е един свят на идеи, от които всеки може да черпи, за да придаде смисъл на ежедневието си. Не си ли давате сметка до каква степен на нашето битие липсва възвишеното?

Възбудата му предизвика стъписване у останалите. Те, естествено, бяха достатъчно интелигентни, за да разберат смисъла на казаното от него, но и напълно наясно колко опасности крие опитът да бъде реализиран на практика подобен проект. С други думи, той бе далеч от общоприетите представи за подобни предавания и едва ли би могъл да привлече зрителите, които дирят прости и за предпочитане вече изпитани във времето понятия.

Люк погледна изпитателно своите сътрудници в дирене на разумна подкрепа - Филип очевидно се бе отказал, а Крис изглеждаше отчаян, че обсъждането ги е отвело толкова далеч от неговите собствени проекти. Накрая все пак реши да изрази собствено мнение:

- Окей. Съгласен съм, че в казаното има известна истина. Само че би ли могъл да дадеш конкретен пример, за да ни стане ясно? Нещо, което би могло да влезе в първото предаване...

- След като стигнахме до подобна проблематика, не смяташ ли, че би било добре да поканим Албан?

Не знам какво ме накара да отправя подобно предизвикателство към източника на моите вълнения, чието влияние над мен непрекъснато растеше, свидетелство за което бе влагата между бедрата ми. Може би се опитвах да разваля магията, докато все още е време, използвайки, че двамата не сме на четири очи.

Той рязко се изправи и отново се обърна с лице към мен.

- Вече съм разговарял с нея по този въпрос.

- Така ли? Че кога? - възмути се Люк.

- Преди повече от месец. Преди две седмици тя даже направи пробен петнайсетминутен запис.

Това не бе обикновена самоинициатива от негова страна. В йерархичната рамка на канала дори дебютантка като мен бе наясно, че е налице сериозно нарушение. При никакви обстоятелства един директор по комуникациите не би трябвало да си присвоява подобни правомощия. По този начин той съзнателно накърняваше прерогативите на директора на канала и на продуцента.

Въпреки това двамата, изглежда, приеха без възражение новината.

- И за какво става въпрос?

- Като имам предвид с какви съкратени срокове работиш, не ми казвай, че си недоволен от това да имаш нещо в резерв.

Самата аз се питах какъв ли натиск бе оказал над моята нова приятелка, при това с непокорен и независим нрав, за да я принуди да стане негова съучастница. Дали бе спал с нея? Нима нейната самоувереност се дължеше на подобен род връзки?

Почуквайки с бастуна по пода, Луи вече се отправяше към прозрачната врата.

- Не, ясно е, че така се печели време - изръмжа Люк. - Но все пак се питам каква е темата, която ти така неочаквано...?

- Като те познавам, сигурен съм, че ще ти хареса. Тя е напълно в духа на времето...

Лукавата му усмивка очевидно съдържаше злобен намек. Двамата мъже се престориха, че не разбират за какво става дума, но Люк Доре реагира веднага.

- Тоест? - запита той с кисела гримаса.

- Известно ли ти е, че в Япония повече от една трета от гимназистките и студентките са принудени да продават прелестите си, за да задоволяват своите прищевки: дрешки, заведения, сметки за мобилен телефон и прочие?

- И това ли ти е темата? - направо се задави Филип.

- Не. Тя се отнася за Франция. При нас подобни случаи далеч не са така многобройни, но и тук съществува малка общност от красиви жени, които, трудейки се по гръб, си докарват допълнителни доходи.

Видях себе си, излегната върху дивана на Мари Наполеон... Не би могъл да има това предвид!

Също както предишната вечер почувствах, че всеки момент ще рухна, безпомощна, безсилна, изцяло завладяна от неговия инстинкт, от неговия член.

- Нищо ново... - възропта Люк. - Ако добре си спомням, по въпроса има издадена книга и дори телевизионен филм.

- Прав си. Темата не е нова, само че сега това не се отнася до момичета, които умират от глад и се продават по ъглите на предградията. Съществува организирано предлагане с момичета висша категория, образовани, способни да се явяват и в най-изисканите среди... Някои от тях успяват дори да се издигнат и да заемат отговорни длъжности.

- Значи компаньонки! - възкликна продуцентът.

- Нещо повече. Това не са обикновени компаньонки, нито луксозни проститутки. Услугите, които предлагат, са сходни с тези на гейшите, ако отново се върнем към Япония. Тези дами притежават качества, които им позволяват да завладеят не само сетивата, но и интелекта на своите клиенти.

- И как наричаш тези вълшебни създания?

- Но!еПе8.

- Какви хотели?

Този неологизъм ме накара да прималея още повече: вече нямаше никакво съмнение, че Ребека и Луи са съучастници.

Той произнесе още веднъж думата, буква по буква, като веки път присвиваше очи по мой адрес. Това не бе намигване, а много по-дискретен и интимен жест. Отново чувствах ласките му от дистанция, които се спускаха от главата към гърдите, корема и още по-надолу.

Ако можех да помръдна, щях да го сграбча за гърлото. Само че стоях разтреперана, разкъсвана между срама, гнева и онази невидима сила, която притискаше вагината ми отсам насладата, отвъд болката, някъде по средата на моето същество и най-здраво вкоренените в мен страхове. Искаше ми се да стигна до оргазъм и същевременно да се бия, бях неспособна да изтръгна от себе си омразата, без същевременно да се разделя с очарованието и първичното желание. Всичко у мен се свеждаше до безпомощност и ако Люк не бе закрил съвещанието, изтръгвайки ме по този начин от измамното вцепенение на дремещ вулкан, струва ми се, че щях да избухна в плач пред очите на всички.

Излязох от залата като автомат, доста след като Луи се бе изгубил по коридорите. Слепешком, като зомби се прибрах в кабинета си, водена от инстинкт за ориентация, който изненада самата мен. Строполих се като парцалена кукла на коженото кресло, с гръб към града и неговата френетична суетня, втренчена във все още празния плот на бюрото. „Утре ще инсталират вашия компютър“, беше ми обещала Клое.

- Клое?

Главното качество, което притежаваше асистентката на Давид, бе, че отговаря при първото позвъняване на телефона, в най-лошия случай при второто, но никога по-късно.

- Да, Ел... С какво мога да ти бъда полезна?

- Не ми казахте имам ли други срещи след заседанието за декора...

По-точно би било да се каже „за разголването“

- За вас не е предвидено нищо. Като за първи ден и това не ви е малко, нали?

По съчувствения тон разбрах, че се усмихва и очевидно е по-непринудена, отколкото при първите ни срещи. След като не бях проявила никаква враждебност към нея, време бе да преглътне факта, че съм жена на шефа.

- Мисля си, че... - промълвих разсеяно аз.

- Всъщност Давид ми възложи да ви съобщя, че след като Люк ви освободи, можете да се приберете у дома.

- А, добре.

Знак на внимание. На любезност. На привилегировано отношение. С една дума - Давид. Ала без съмнение той не знаеше, че брат му е присъствал на това заседание и до каква степен разрешението му за мен е избавление.

Как бих могла да остана до края на деня в една сграда с него?

- Между другото, намерихте ли пакета, предназначен за вас?

Пакет, пакет... Огледах кабинета, дирейки...

- Да... - промърморих накрая.

Не го бе поставила върху бюрото, а на един стол в ъгъла, където при отворена врата оставаше скрит за влизащите.

Беше опакован в сребриста хартия. Нов член на фамилията „Десет-пъти-дневно“.

- Чудесно. Тогава ви оставям. До утре, Ел.

Затворих, без да й отговоря. Вече бях станала.

Пратката беше по-тежка и обемиста от предишните. Освен опаковката, за чието съдържание вече се досещах - магнитна карта, писмо и покана, - тя съдържаше голяма тъмносиня кутия за бижута. Много по-внушителна от онази, в която Давид ми бе подарил пръстена на Ортанс.

Устоях на изкушението да я отворя и побързах да разпечатам плика. Естествено, магнитна карта без име и номер, очевидно за хотел „Шарм“. Писмо със същия закръглен и примамливо нежен почерк, предразполагащ към доверие.

Двайсет и два часа, сложете най-красивите си накити.

Никога преди не бе проявявал подобна загадъчност. Що се отнася до новата повеля, тя бе напълно недвусмислена и вече можех да си представя какво ще трябва да направя няколко часа по-късно.

3 - Без задръжки на погледите ще се отдадеш

Единствената изненада в тази пратка се намираше в кутията за бижута. Едва се сдържах да не извикам, когато разкрих нейната тайна. Вътре, върху копринена възглавничка лежеше най-необикновената огърлица, която някога бях виждала. Дори най-редките образци във витрината на „Нативел“ не можеха да се сравнят с нея. Тя бе съставена от три реда изключителни изумруди, на пръв поглед около трийсетина с различни размери, а към тях, инкрустирани в розово злато, безброй диаманти, разположени на висулки или в медальони по краищата. Не бе необходимо да бъда експерт, за да отгатна, че подобен накит бе част от огромно наследство, а цената му е невъобразима. Човек би трябвало да е луд, за да направи подобен подарък, и при това в обикновен картон, предоставен на небрежните пощенски служители и на секретарките.

Занемяла от възхищение, не можех да откъсна очи от този предмет, отломка от нечие достояние в миналото, попаднала по неведоми пътища в ръцете ми, когато чух звука на

мобилния си телефон, тъй банален и съвременен.

- Здрасти, момиче. Аз съм.

София, естествено.

- Здравей. Как си днес?

- Ами... Не си ли спомняш, че само преди няколко часа обядвахме заедно? Какво ти става?

- Всичко е наред... Прощавай, в момента съм малко заета.

- Ясно. И не си сама.

- Какво става с тебе?

- С мен нищо... Нищо, което да ме засяга пряко. Само че, представи си, след салатата, която изядохме заедно, наминах пак към улица „Роа дьо Сесил“.

Адресът на агенцията „Нощни красавици“.

- Е, и?

- Нали ти бях споменала, че последния път нямаше никого. Сега обаче засякох портиера. Побъбрих си с него и успях да го убедя, че съм оставила вещите си горе...

- И отвори ли ти?

- Уха... Само че по-добре да не беше го правил.

- Защо казваш това?

- Защото положението никак не е добро, миличка: помещенията са абсолютно празни. И следа няма от Ребека с нейната картотека. Дори кошчето за отпадъци липсва. Пустинята Гоби на брега на Сена.

Докато я слушах, набрах на смартфона сайта на НК. Отговорът дойде почти незабавно: „404 Ше по! &ипб“. Файлът не е намерен...Споделих с нея това ново откритие и тя тихичко се завайка. Никога не я бях чувала така да се жалва.

- Вече не съществуваме. Даваш ли си сметка: ние, горещите момичета, вече не съществуваме. Без съмнение Луи не би се съгласил с нея.

Онова, което София възприемаше като бедствие, за мен определено беше най-добрата вест през последните дни. След като „Нощни красавици“ вече не съществуваше, а уебстраницата и картотеката са изчезнали, от моята греховна дейност вече нямаше никакви следи, с изключение на няколко откраднати снимки, които могат да минат и за подправени от злонамерено към мен лице. В наши дни всеки що-годе кадърен програмист може да прилепи лице на един човек върху тялото на друг или да скалъпи видеоклип. Освен това изпаряването на Ребека заличаваше дълга ми към нея.

С една дума, не бе останало нищо или почти нищо толкова компрометиращо, че да се боя от очна ставка с Давид. Поне това си по-втарях на излизане от кулата „Барле“, вкопчена в този неочакван обрат като в спасителен пояс, който съдбата най-сетне ми бе хвърлила.

С кутията за бижута в чантата, реших все пак да направя малко отклонение, преди да се прибера у дома. Спомних си за нагайката, която Луи ми бе подарил, скрита в момента под купчината дрехи, и хвалебствията по адрес на експертите от аукционната къща „Друо“, несговорчиви, но най-прецизни в своята област. Интуицията не ме подведе и получих потвърждение за това, веднага след като влязох в техния кабинет - неугледно на вид помещение, разположено точно срещу съвременната сграда, където се намираше прочутата зала за търгове.

Моето съкровище оказа върху тях магическо действие и отчасти разсея предубеждението към моя пол, възрастта ми и лекомисления ми изглед. Един от тях бе особено експедитивен... и словоохотлив:

- Хм, познавам я. Това е една от най-известните огърлици на императрица Йожени, съпругата на Наполеон Ш.

Значи, не се бях излъгала за нейната старинност и за стойността й. Ала плешивият старец веднага охлади моя възторг, като намести очилата с дебели стъкла над червения си нос.

- Този екземпляр е дубликат на оригинала. Добра работа, но не бива да се мамите... Нерядко по поръчка на клиенти бижутерите изработвали дубликати с по-ниска стойност. По този начин, когато излизала в града, госпожата си слагала копието, а през това време оригиналът си стоял на сигурно място в сейфа.

- А как можете да разпознаете истинската огърлица?

- А, много лесно, погледнете: камъните са шлифовани по-небрежно и са доста по-малки, а понякога са инкрустирани с по-малко количество ценен метал и в резултат лесно могат да паднат при удар... Има куп подробности, така че можете да ми вярвате.

- А оригиналът?

- Той отдавна не се намира във Франция, млада госпожице. Известно време е бил притежание на царстващата фамилия в Иран, а от трийсетина години е собственост на колекционер от Сеул, когото познавам лично.

Колкото и увлекателен да бе разказът му, от него аз научих твърде малко за онова, което ме интересуваше.

- Напълно сигурен сте, че огърлицата е принадлежала на императрица Йожени?

Доколкото знаех, нито една стая в „Шарм“ не носеше нейното име. И то с пълно основание: Еухения де Монтихо, маркиза на Ардалес, на Мойа и графиня на Теба, императрица на французите и съпруга на Наполеон Ш, в никакъв случай не е била куртизанка.

Дали не ставаше дума за някаква грешка? Или за лъжлива следа?

- Категоричен съм. Всички нейни накити са изследвани и описани в нашия каталог до най-големи подробности. Йожени е притежавала една от най-богатите колекции по онова време. От друга страна, ако имате предвид конкретно тази огърлица, тя е била притежание не само на императрицата, а и на други жени.

Ето н0... Със затаен дъх очаквах да чуя името на Бог знае коя холивудска звезда.

- Безспорно най-известната от тях е Пайва.

- Пайва... - повторих машинално аз, ровейки в паметта си.

- Истинското й име е Естер Лайхман. Светска дама, основала един от най-известните салони през Втората империя. Именно тя първа купува оригинала на вашата огърлица от Йожени. За шестстотин хиляди франка, помислете си само: по онова време това е колосална сума!

- И къде е живяла тази Пайва? - продължих да любопитствам аз.

- Днес е отворен за посещения домът й на „Шанз-Елизе“, подарък от нейния любовник Гуидо фон Донерсмарк, братовчед на Бисмарк. Само че тя е обитавала много по-дълго една къща на площад „Сен Жорж“.

Същата, до която бяхме стигнали двамата с Луи.

След като се завърнах в дома Дюшеноа, цял следобед осмислях получените сведения. Арман ми поиска годежния пръстен, за да гравират върху него нов надпис: „Анабел и Давид, 18 юни 2009“.

В замяна майордомът ми връчи сгънат на четири лист с перфорация от едната страна, който моментално разпознах, и едва не изпуснах халката, която в този момент му подавах.

- Кога го открихте? - запитах аз с разтреперан глас.

- Преди малко, след обяда. Бих казал някъде между четиринайсет и петнайсет часа.

Тъкмо тогава започваше нашето съвещание в присъствието на Луи. Значи, не неговата ръка бе пъхнала листа в пощенската кутия. Дали наемаше някого за подобни по-дребни задачи? Може би Изиам, който работеше в хотел „Шарм“, не толкова далеч от улица „Тур де Дам“. Просто кратко излизане по време на почивката - и готово. Кой би обърнал внимание на някакъв си невзрачен доставчик от индо-пакистански произход в квартал, където такива като него непрекъснато пъплеха насам-натам?

Внимателно разгърнах листа, за да разсея собствените си опасения. След двата дни епистоларно мълчание не бих могла да предвидя съдържанието му, нито пък моята реакция. Дали щях да проявя безразличие? Или напротив, вълнението ми от присъствието на Луи преди няколко часа щеше да стигне до точката на кипене? Дали би си позволил да спомене начина, по който предишната вечер в известен смисъл му се бях отдала върху дивана?

Топка козина прелетя през стаята като стрела и дръпна листа от ръцете ми: Фелисите. Откакто бе тук, тя минаваше последователно през периоди на униние, скрита в дъното на някой шкаф, на топка върху меката купчина на пуловерите ми, потъваше в непробуден сън, прекъсван от редки пристъпи на еуфория, по време на които внезапно се сдушаваше със Синус и Косинус, мопсовете на Давид, и тогава действаха задружно като апаши на панаир. Ето че сега бяха избрали като място за игра нашата спалня. Тримата се въртяха в кръг, гонейки се бясно. Същински филм на Текс Ейвъри.

Убедена, че така ще избяга от своите преследвачи, котката внезапно скочи през полуотворения прозорец. Понечих да го затворя и да сложа край на лудориите им, когато видях как Фелисите се катери по стената, която отделя нашата градина от съседната градина на госпожица Марс. По мяукането разбрах, че е стигнала до място, откъдето не знае как да се върне.

Две минути по-късно позвъних по модерния интерфон на номер едно, на улица „Тур де Дам“. Зърнах над синята врата напълно запазена стара емайлирана табелка с овална форма:

Бюро за младежки екскурзии

След като дълго натисках бутона, накрая на вратата се появи мъж в работен комбинезон. Изгледа ме не особено любезно, защото очевидно бях прекъснала работата му. Беше здравеняк с бръсната глава и челюст, широка едва ли не колкото челото. Напомни ми кечистите от шейсетте години. Изгледа ме от главата до петите, без дори да обърне подобаващо внимание на гърдите ми, които се повдигаха учестено.

- Да?

- Добър ден - с подкупваща усмивка го поздравих аз. - Съседка съм ви от номер три. Струва ми се, че моята котка прескочи във вашата градина.

- Хм... Е, и какво?

- Сега тя е от другата страна на стената и не може да се върне обратно.

„Моята котка“, „тя“... Не можех да произнеса думата котка пред някого, особено пред непознат, без да се изчервя при мисълта за непристойното значение на умалителната форма. Предпочитах всякакви граматични извъртания, но така или иначе събеседниците ми се досещаха какво ми е на ума.

- Сигурна ли сте?

- Да. Видях я да прескача.

- Окей - изръмжа мъжът. - Сега ще погледна.

Понечих да го последвам във вътрешността на сградата, но той рязко захлопна вратата под носа ми и по този начин ми даде да разбера, че там нямам място.

Иззад затворената врата ясно се чуваше шум от строителни работи. Наложи ми се да ги слушам доста дълго. Накрая мъжът се появи, държейки натрапницата за врата така, както майката котка пренася малките си.

- Вашата ли е? - запита безцеремонно той.

- Да... Благодаря ви.

Едва-що поех Фелисите, и вратата отново се захлопна, без поздрав или дори едно „довиждане“. „Негодник, но почти“, както се изразяваше в такива случаи София.

Перфорираният лист си бе останал там, където тримата немирници го бяха отмъкнали. Най-сетне можех да се запозная със съдържанието му.

Безвкусна шега ли бе това? Или обикновена разсеяност... Как иначе бих могла да разтълкувам

празния лист?

Седнах на ръба на леглото, вперила унесен поглед към градината, където Фелисите и двете мопса отново бяха подхванали игра. Не ми трябваше много време, за да разбера смисъла на това безмълвно послание. След като страницата беше празна, на мен се падаше да я изпиша. Всички тези бележки, всички нахлувания в меандрите на моето либидо, са били предназначени да ме доведат до този момент, когато на свой ред ще хвана перото и ще дам воля на порива да изразя моите желания.

Звукът на мобилния телефон прекъсна мислите ми. Сякаш за да ми даде утеха след грубото отношение на съседа, мама ми бе изпратила есемес. При това дълъг:

Здравей, скъпа, мама е. Надявам се, че първият ти работен ден е минал добре. Впрочем, Ел, не се надявам: сигурна съм в това.

Доверието на мама в мен не познаваше граници.

Аз не съм много добре. В крайна сметка, питам се дали е разумно да предприемам пътуване до САЩ. А освен това, както знаеш, госпожа Шапюи твърди, че болницата „Макс Фурестие“ била сред петте най-добри в департамента О дьо Сен. Какво повече биха могли да направят американците?

Майка ми, непоносимата й съседка и манията й да вижда всичко през стъклата на малките си очилца. Не толкова от невежество или от тесногръдие, колкото от скромност. Сякаш не заслужаваше нищо повече.

А, да не забравя, днес ми се случи нещо приятно: твоят Давид отново ме глези. Калисони от Екс и възхитителни божури. Това е чудесно, но, скъпа, трябва да му кажеш да престане! Вече не зная къде да слагам подаръците му...

Мама Мод бе готова да повярва на всяка вълшебна приказка, стига аз да съм главната героиня в нея.

Хайде, целувам те най-сърдечно. И не ми се обаждай. Сигурна съм, че тази вечер имаш по-приятни неща за вършене.

Едва събрах смелост, но все пак позвъних. Направих го няколко пъти, но все даваше заето. Не минаваше ден да не й се обадя. Това бе част от ритуалите ни, още преди да се разблее, и в още по-голяма степен след това. Обикновено й се обаждах по едно и също време, в късния следобед. Слушах я как се оплаква от Лор Шапюи и дори се смеех за нейна сметка. Говорехме си за обикновени, прости неща, но и на двете ни бе приятно.

Един час по-късно, когато светлината, нахлуваща през високите прозорци, започна да придобива оранжев оттенък, дочух откъм хола шум, който очевидно не се дължеше на четирикраките обитатели на къщата. Тъй като Арман обикновено вършеше работата си дискретно и едва ли не крадешком, което би могло да се стори подозрително на някои, то източникът би могъл да бъде само...

- Ел, скъпа! Аз съм!

Давид се прибра у нас в осемнайсет часа: в това изречение имаше дума, която сякаш не се връзваше с останалите, и това не беше местоимението, защото от ден на ден аз все по-добре се вписвах в това убежище на спокойствието и лукса, вече се чувствах „в моята къща“.

- Ще слезеш ли долу при мен?

Отекна веселият лай на кучетата, които също се радваха от ранното завръщане на техния стопанин. Тракане на отваряни и затваряни врати в дирене на играчка за животните или на чаша за подкрепителното уиски.

- Арман, тук ли сте? - провикна се той. - Ще дойдете ли при нас в хола?

Аз първа се озовах сред неопомпейския декор на големия салон. За разлика от нашата спалня и на служебните помещения, като кухнята или банята, той бе изцяло издържан в автентичния дух на сградата. Тук всичко бе както някога, дори мебелите в стил Ампир, фризовете с цветни мотиви и цели ята птици и пианото-полуроял в срещуположния на градината ъгъл.

Целувката, която Давид положи върху челото ми, сякаш също идваше някъде от миналото. При това тя не беше лишена от нежност.

- Трябва да знаеш, че си направила силно впечатление на всички!

- Наистина? - зачудих се аз с престорена скромност.

Той ми се усмихна така, сякаш това бе очевидно потвърждение на предсказанията му за моето бъдеще.

- Ами да! Люк и Албан говорят само за теб. И дори Луи, който, трябва да си призная, в началото имаше известни резерви за главоломното ти назначение, сега е приятно изненадан от активното ти участие в съвещанието с Крис и Филип. Може да се каже, че за по-добро начало не би могла и да мечтаеш!

Начало, по време на което Луи се бе отнесъл към мен като към вещ. Начало, когато за пореден път бях попаднала под властта му. Ако не беше новината за „Нощни красавици“, несъмнено щях да си помисля, че съм минала през едни от най-неприятните моменти в живота си. И че това начало предвещава скорошния край на присъствието ми в БТВ.

- Арман! Хайде, влезте!

Майордомът се появи на вратата на просторния хол, където се бяха събрали и тримата четирикраки обитатели на дома. Червените петна по кръглото му лице, особено видими върху носа и бузите, контрастираха със снежната белота на косите и веждите. Лете и зиме той неизменно носеше панталон от кафяво кадифе, бяла риза със закопчана над нея жилетка и кожени мокасини.

- Затова исках днес и двамата да се приберем по-рано у дома - обърна се към мен Давид. -Сега Арман ще направи кратка равносметка за приготовленията.

- И слава богу, всичко се нарежда чудесно - обяви слугата с дълбокия си, мек глас. - Откъде искаш да започна?

Открих с известна изненада, че се обръща към Давид на „ти“, а и той му отвръща със същото. Сякаш двамата бяха баща и син от аристократична фамилия или от средите на едрата буржоазия. По всичко личеше, че след смъртта на Андре и на Ортанс, Арман бе поел донякъде ролята на баща за братята Барле.

- Вие решете.

Арман извади от джоба на жилетката очила с рогови рамки и ги намести върху червения си нос. После с тяхна помощ се взря в бележника, който до този момент ревниво притискаше към гърдите си, сякаш се боеше да не издаде отговора на някаква загадка.

- И така... Като начало благодарете от мое име на госпожица Петрили. Вече получих копие от

документите й за самоличност и подписания формуляр.

- Чудесно!

Поне веднъж София да се отнесе сериозно към задълженията си.

- Вашите документи, госпожице, са депозирани в кметството. Наложи се да настоя, за да ви прибавят към списъка на двойките, които сключват брак същия ден. В средата на юни и само десет дни преди уречената дата, никак не беше лесно. За щастие, тази година осемнайсети се пада в четвъртък, а не в събота. Ако не беше така, нямаше да успеем!

- В колко часа е церемонията?

- В тринайсет. Не е идеално, признавам, но предлагам преди това да почерпиш гостите тук с чаша шампанско, а след това да отидете пеша до кметството. Няколко коктейлни хапки ще помогнат на стомасите им да изчакат обяда.

- Много добре - одобри Давид, който видимо бе на седмото небе.

Аз самата приемах като добро предзнаменование лекотата, с която Арман разпръсваше един по един облаците, надвиснали над нашия съюз. Благодарение на него всичко, изглежда, щеше да мине като по вода. Като се изключи влошеното състояние на мама, сватбата ни се очертаваше под щастлив знак. Дори нещо повече...

- Как мислиш, дали да разкрия пред Анабел нашите малки тайни?

Мъжът с бяла грива придоби тайнствен вид и погледна към бъдещия ми съпруг.

- Може! Все ще остане нещо и за самия ден!

Тайни? За какви тайни ставаше дума?

Потръпнах при мисълта, че има неща, които крият от мен, но се постарах да приема това като очакващо приятна изненада момиченце.

- Хайде! - подканих аз Арман.

- И така: първо, трябва да знаете, че всички от вашия списък са приели поканата.

„Дори Фред?“, зачудих се вътре в себе си аз.

- След това ще трябва да ми помогнете да направя разпределението на местата около масата. Двеста и петдесет души не могат да бъдат разположени случайно, а още по-малко в последния момент.

Добре бях чула: говореше за двеста и петдесет гости... Много повече, отколкото въобще си бях представяла.

- Та ние няма да можем да поберем всички! - възкликнах аз, като огледах размерите на помещението.

- Малко ще им е тесничко. Затова ще опънем два сенника в градината. От само себе си се разбира, че заедно със сцената, бара, предвидените развлечения и задължителната дистанция за фойерверките... Не остава много място. Все пак направих разчет и се оказа, че ще се справим, без да оставим у гостите впечатлението, че чакат метрото в час пик.

- Ами ако вали? - запита Давид.

- Направих справка с „Уедър Ченъл“. Те са категорични. Между петнайсети и двайсети юни в Париж няма да падне дори капка дъжд. А това го казва най-сериозният метеоканал. Доколкото знам, до него се допитва НАСА при изстрелването на космически кораби.

Този дяволски Арман имаше отговор за всичко и като същински Мерлин градеше около мен вълшебния свят, който ми предстоеше да обитавам заедно с Давид.

- А що се отнася до онази, за която говорихме?

- Ще бъде тук, няма проблеми. Дори обеща да участва директно във вашето предаване, Ел, на избрана от вас дата.

- Гениално! - възкликна по детински разпалено Давид.

- В зависимост от разпределението на нейното време и пребиваването й във Франция, разбира се - побърза да уточни Арман.

Престорих се, че не разбирам за какво става въпрос, тъй като именно това се очакваше от мен.

- „За която говорихме“?

Вместо отговор Арман измъкна най-новия диск на изпълнителката, която щеше да пее специално за нас през този ден само на няколко крачки оттук, а тя бе най-прочутата звезда от последните трийсет години.

Не харесвах кой знае колко нейната музика, едва ли имаше човек на този свят, който да не мечтае известна личност като нея да присъства на неговата сватба.

- От друга страна, нейният агент беше категоричен: един час концерт и нито минута повече.

- Това колко прави? - заинтересува се Давид. - Петнайсетина песни?

- Толкова. Дванайсетина плюс два-три биса. Чашата шампанско и парчето торта са бонус, стига да пожелае да остане още четвърт час след изпълнението.

Просто не можех да дойда на себе си. Мадоната на попмузиката не само щеше да ни поздрави лично, а и щеше да остане на микрофона в продължение на цял час!

Давид също ликуваше.

- Специални благодарности за това, Арман.

- Моля ви.

- Сега, ако нямате нищо против, бих искал да остана за момент насаме с Ел.

- Разбира се.

Стегнатият в жилетката силует се оттегли, оставайки след себе си леко ухание на одеколон.

Луи умееше да докара тялото ми до трепет, без дори да го докосне, но пък Давид притежаваше необикновената способност с няколко думи да изцелява всички мои детински болки: нито за момент не се съмнявах, че чудесата, осъществени от Арман, са резултат от неговите нареждания. С него преставах да се чувствам скромно момиче, изоставено от своя баща и отгледано от безпаричната си майка. Ставах такава, каквато той ме бе видял пръв измежду всички, включително своите подчинени: компетентна, уверена в себе си... настъпателна. А това ме изпълваше с неописуемо въодушевление.

Ала макар да бях до такава степен глезена, макар да бях непрекъснато обсипвана със знаци на внимание и приятни изненади, все пак си оставах по-скоро зрителка, отколкото действащо лице в предстоящото събитие, сякаш бях една от поканените. Твърде лесно бе само да одобрявам предварително направения избор, но това до такава степен ограничаваше моето участие, че едва ли щях да се учудя, ако в последния момент ми съобщят, че не аз, а друга ще бъде младоженката. Искаше ми се в моята златна клетка да имам право на собствено мнение относно цвета на хранилката и на нейното съдържание. Струваше ми се, че в цялата тая изпипана по конец организация няма нищо спонтанно, няма нищо, което поне малко да напомня сватбата на Давид и Орор, понесени от крилете на страстта!

- Запазил съм ти и една последна изненада...

Може би скок с парашут над дома Дюшеноа в булчинска рокля, нещо като Джони Холидей на Стад дьо Франс?

- Да? - измърках аз.

Или пряко предаване на сватбената церемония по БТВ?

- Нямах време да споделя с тебе... Щеше ми се обаче сватбеното ни пътешествие да не е на място, което всеки може да види на пощенска картичка.

Без всякакво съжаление заличих от съзнанието си гледките на безкрайни плажове и лазурно море. Знаех, че разполагаме с цял един живот и с необходимите средства, за да можем да си позволим по-късно подобни капризи.

С пресилена веселост го подканих да разкрие тайната.

- Тогава... Къде ще заминем?

- На брега на морето... Само че не накрай света, а тук. Искам да кажа във Франция.

- Сега очакваш да отгатна, така ли?

Веселото ми предложение, изглежда, го смути.

- Не... Не. Исках просто да знаеш, че за мен това място е по-важно от всяко друго. Дори по-важно от този дом. И исках да го споделя с теб.

- Дадено - съгласих се аз с покорна усмивка. - Само че не желаеш да ми го разкриеш, преди да е настъпил моментът, или се лъжа?

- Точно така!

Неочаквано върху лицето му грейна белозъбата усмивка на филмова звезда.

На брега на морето... място, тъй значимо в неговите очи, че не би могъл да си представи друго за нашата първа брачна нощ... Поклонение, което благодарение на нашата любов за него щеше да има целебно действие. Кое друго би могло да бъде, освен мястото, където Орор бе намерила смъртта си?

Тогава мислите и думите ми се сляха в едно:

- Халката, която ми подари...

- Знам, че ти е малка. Арман ме предупреди, че си му я дала, за да я преправи.

- Не, не е това... Този пръстен не го е носила само майка ти, нали?

Той замръзна на място и внезапно придоби безстрастно изражение, тъй неприсъщо за него.

- Вече си го поставял на друг пръст преди моя.

- Кой ти е наговорил подобни глупости?

Пред мен вече не се намираше моят съблазнител, мъжът с кадифен глас, а индустриалецът, хладнокръвното същество, което организира живота си, сякаш провежда рисковани финансови операции.

- Халката, Давид... Тя сама говори. Нали вие с Орор сте се оженили през хиляда деветстотин

осемдесет и осма година?

Лицето му рязко се сви. В този момент то по нищо не се различаваше от лицето на Луи. Нежността му се бе стопила и не след дълго видях как пред мен се появява чудовищен хибрид на двамата братя Барле.

- Хиляда деветстотин осемдесет и осма - натъртих аз. - Това е последната дата, гравирана във вътрешността.

- Говориш каквото ти дойде!

Той неочаквано рязко пристъпи напред и в миг се озова опасно близко до мен със заплашително изражение.

- Орор Делбар - наслуки казах аз. - Тя е била твоята първа съпруга... Да или не?

- Луи ли ти надрънка тези небивалици?

Мълчанието ми бе като потвърждение. Ясно виждах усилията, които Давид полага, за да се овладее. С всяко вдишване постепенно връщаше властта над нервите и думите си.

- Нямам представа този кретен каква шега си е направил с тебе, за да ти направи впечатление... Вярно е, че когато бяхме на двайсетина години, двамата се запознахме с Орор Делбар. Онова, което не ти е казал, е, че самият той си загуби ума по това момиче. Дори искаше да се жени за нея. Истината е, че за съжаление на двамата, тя се влюби в мен.

- Но ти не?

- Не, аз не.

Тогава неочаквано за него, твърде бързо, за да не може да реагира, го хванах за левия лакът и с все сили дръпнах лентата на китката му. Той се намръщи от ярост. Или може би от болка?

- Значи, не заради тази Орор си причинил това на ръката си? Сигурен ли си?

Опита да се освободи, но аз го стисках здраво, вкопчена в него като в щастието си, като блъскан от вятъра и огромните талази моряк в корабните въжета. Всяко негово усилие да се освободи ме люшкаше като поредната вълна.

- Пусни ме! Причиняваш ми болка!

- Отговори ми, Давид...

Плесницата дойде изневиделица. Тя ме накара веднага да пусна ръката му. После натиснах бутона, който притежава всяка жена и който при най-малкото докосване отпушва порой сълзи.

- Прости ми... Ел... Аз...

Изправих се, унизена, разтърсвана от ридания, които с остатъка си от гордост се опитвах да потисна. И тогава с дрезгав, сякаш чужд глас, просъсках:

- Махни се... Махни се... Мамка му!

Очевидно той разбра, че няма да може да ме успокои или да ме задържи, защото успях да прекося хола, без да срещна препятствие, без ничия нежна ръка да ме удържи. Грабнах дамската си чанта от масичката до входната врата и жилетката, която бях оставила там.

Машинално погледнах към пясъчния часовник в другия край на хола и видях, че е изтекла в долната част близо половината от съдържанието му. Долепили лапи върху него, Синус, Косинус и Фелисите напразно се опитваха да хванат през стъклото пясъчната струя. В яростта и бързината си, вече с единия крак отвъд прага, неволно си помислих, че онова, което изтичаше там, бе толкова недостижимо за мен, колкото и за ноктите им. Всичко течеше бързо като този пясък, включително моят живот.

Едва когато човек порасне и започне да възприема сигналите, идващи от тялото му, не като оскърбление или предателство, тогава придобива способността да долавя зараждащата се в него решителност, разсейващите се съмнения и да се подготви за действие. Дишането се учестява, или напротив, става по-спокойно. Мускулите се напрягат или се отпускат. С това искам да кажа, че не е необходимо да си изключителна жена, за да почувстваш физичес-ките знаци, предизвикани от желанието за борба. Напрежението преди сражение. Жизненият порив за защита или закрила.

Когато побягнах от дома Дюшеноа, беше едва осем вечерта. Ето защо се разхождах без цел цели два часа, без нито за момент да изпитам нужда да приседна или да отдъхна, нито дори да си поръчам един коктейл „Монако“. Напротив, чувствах, че трябва да съхраня тази войнствена решимост, силата на боец, която ме изпълваше докрай.

Върни се, моля те. Бих искал да успеем да поговорим на спокойствие. Обичам те.

Крачейки, изтривах едно по едно съобщенията на Давид, без да отговоря на нито едно от тях. Всеки път, когато натисках бутона за премахване, гневът ми срещу него сякаш се засилваше. Можеше да ми изпраща колкото си ще сигнали за помирение, но нямаше да може да ме разколебае: щях да прекарам вечерта в „Шарм“ Без съмнение за да го накажа; за да подиря там освен това онази странна утеха, която носи подчинението и съпътстващото го падение.

Въпреки това постепенно забавих ход и неусетно ме обзе странно спокойствие. Виждах във въображението си тъмните очи на Луи, които той присви, когато в края на съвещанието произнасяше онези предназначени за мен думи: горещи момичета.

Отивах на тази проклета среща не само за да му се отдам, но и да изтръгна от него няколко драгоценни късчета истина. Не играех на страната на единия срещу другия. Играех преди всичко моята собствена игра. Какво би могъл да отговори той на версията на Давид? Дали историята с Орор Делбар не бе обикновено юношеско увлечение, нищо повече от епизод в сериала на тяхното вечно съперничество? Ако това наистина беше така, защо Давид рязко бе отбягнал моя въпрос за ръката му?

Така на влизане в хотел „Шарм“, след като бях обикаляла квартала с единствената цел да дам воля на яростта си, вече бях проникнала до същината на интригата. Готова бях да сграбча за гърлото всеки или всяка, ако се опиташе да ми се противопостави...

Господин Жак, например, с непоносимото си раболепие.

- Здравейте, Ел...

- Не зная какви ги кроите с Луи Барле... - изръмжах към него аз, без да дочакам да стори обичайните си поклони. - Искам само да ви кажа, че този път няма да позволя току-така да ме заключат в някоя от тези стаи. Направете го още веднъж и веднага подавам жалба! Чувате ли ме?

След моментно стъписване той се извиси с целия си ръст и възвърна обичайната си изисканост и увереност. След това ми отвърна с приветлива усмивка, натъртвайки съзнателно върху всяка сричка:

- За какво ще подадете жалба, драга Ел? За активно привличане на клиенти? За проституция? Двама или трима постоянни клиенти на хотела незабавно ще свидетелстват, че сте им

предложили прелестите си срещу заплащане в брой. Това ли желаете, госпожице?

Макар да разкриваше истинското си участие в играта, той все пак не изоставяше прословутата си любезност. Дори заплахите му си оставаха образец на куртоазия и вежливост, която бе особено ценена от чуждестранните му клиенти.

- Да не говорим, че още сега мога да ви забраня достъпа до стаите - добави той, уверен във властта си над мен. - А не вярвам това да отговаря на вашите очаквания. Инак нямаше да бъдете тук тази вечер в отговор на повикването и точно в уречения час.

С това доказваше, че кроежите на Луи за него изобщо не са тайна. Нито пък моето желание да се срещна с него, макар да се заблуждаваше относно мотивите ми.

Канех се да мина в контранастъпление, да му напомня, че съучастието му ми е известно и лесно мога да докажа пред полицаите, и дори пред далеч по-строгото в това отношение правосъдие, че прословутите „стаи под наем на час“ в действителност превръщат хотела в обикновен публичен дом, когато зад гърба ми някой радостно възкликна:

- Ел? Ел, това вие ли сте?

Обърнах се рязко, с опънати докрай нерви, готова да зашлевя поредния натрапник, когато разпознах моя клиент от миналата седмица, свенливия четирийсетгодишен мъж с атлетично тяло, който в интимна обстановка задаваше нелепи въпроси от рода на: „Имаш ли предпочитание за позата?“ Същият, който наивно вярвах, че ще бъде последният.

- Здравейте... - промърморих аз изненадано и със сподавен гняв.

Ала най-досадно от всичко не бе ненавременната му поява. Редом с него, държейки го под ръка, стоеше метиската с не-обикновена пластика, с която Луи парадираше вечерта, когато се запознахме. Също както тогава, тя бе прилепила тяло в своя кавалер и хвърли към мен поглед, пълен с върховно презрение.

Дали някога бе работила за „Нощни красавици“? С изчезването на сайта и на картотеката нямаше да мога да проверя това. При всички случаи предположих, че с оглед физическите достойнства на тялото й би могла да предлага услугите си самостоятелно, без да прибягва до услугите на посредник.

Мъжът ме изгледа по-скоро с изненада, отколкото с желание, и според мен твърде гръмогласно изрази учудването си:

- Честна дума, вие сте вездесъща!

- Моля?

- Почакайте... Нали вас забелязах преди четвърт час на площад „Сен Жорж“?

Вярно бе, че се бях шляла без цел по улиците, заслепена от тревога и от преследващите ме призраци, но бях почти сигурна, че не съм минавала по този площад.

- Да... Да, сигурно съм била аз... - съгласих се, за да не му противореча.

Сбогувах се с двамата възможно най-възпитано при създалите се обстоятелства и се втурнах към асансьорите, където ме очакваше моят грум. Тази вечер почти съжалявах, че това не беше кроткият и плах индиец Изиам, а риж дангалак с чип нос, по-луничав от самата мен.

- „Пайва“, ако обичате.

- „Пайва“ - повтори той. - Четвърти етаж.

Всички врати бяха в сребрист цвят със съшия сияен опалов оттенък, който Луи бе избрал за своите писма. От това заключих, че този етаж по един или по друг начин е негов или дори само и единствено негов, което означаваше, че пристъпвам в неговото царство.

Без да каже нито дума, рижият ме отведе до една врата и вместо мен пъхна картата в четящото устройство. С леко изскърцване вратата се завъртя на пантите и се разтвори мудно, разкривайки обстановка, която по своята бароковост надминаваше всички декори, сред които ми се бе случвало да попадна на това място.

Подобно на оригинала, който все още можеше да се види на „Шанз-Елизе“, тази имитация на апартамента на маркизата от пръв поглед привличаше вниманието с разточителството на драгоценни материали и орнаменти. Безспорно най-удивителният елемент на тази стая в стил, типичен за Втората империя, бе таванът с резбовани и позлатени дървени кесони с разнообразни геометрични форми, като квадрати, овали или ромбове, чиито изпъкнали части на места висяха над пода като сталактити с двусмислени жълъдовидни върхове.

Редом с неизменните две огромни огледала, обрамчени с антични колони и разположени едно срещу друго, имаше и камина, крепена от елегантни бронзови кариатиди, която за мое удивление се намираше под прозореца. Дали не беше просто декоративна?

Със своите фигури и разцветки копринените тапети напълно съответстваха на дебелия пурпурен мокет на пода, който заглушаваше тракането на токчетата ми. С глупавата надежда да впечатля моя противник, бях избрала вечерните обувки, останали от облекло номер три, което Ребека ми бе купила. Дванайсет сантиметра женско самочувствие и неудобство при ходенето. Времето, когато пазарувахме с нея по големите булеварди, ми се струваше толкова далечно...

Не изчаках никакво указание и сама ги свалих, за да позволя на ходилата си да се насладят на мекотата на вълнената тъкан. С прекрасните накити, които си бях поставила, включително огърлицата на Йожени, поне според самата мен, бях в пълна хармония с обстановката. Не бях обикновена посетителка, бях Пайва.

Вече бях забелязала, че в тази стая, за разлика от предишната, нямаше никакви съвременни технически устройства, или поне не се виждаха такива, но ето че до слуха ми достигнаха звуците на музика и разбрах, че все пак тук има скрити някъде зад ламперията тонколони. Познах мелодията... но не можех да се сетя за названието и изпълнителя.

- Това е Тунели на Аркейд Файър.

Дъхът ми мигом пресекна от уплаха. След това различих гласа, който постепенно стана по-силен, следвайки ритъма на барабаните, волютите на пианото... Глас, тъй нежелан и същевременно тъй близък. Гласът на Луи, който посрещнах с облекчение и с удоволствие, което не можех нито да отрека, нито да потисна.

Откъм вратата се чу изщракване на ключалката, което ми показа, че за пореден път съм негова пленница.

След като стъписването ми премина, направих опит да взема инициативата и се обърнах към него високо и естествено, все едно че беше редом с мен. Непознат прилив на кръв пулсираше в слепоочията ми, в основата на шията и в долната част на корема.

- Няма ли поне за малко да прекратите тази комедия?

- Комедия ли? В случая еротична комедия... Където вие напълно влизате във вашата роля, Ел. Желаете ли да ви покажа вашето снощно изпълнение, за да ви убедя в това?

Фактът, че бе записал на видео всичко, изобщо не ме изненада. Просто още една опора, която се изплъзваше изпод краката ми.

Не знам защо, но се сетих, че предишната вечер самотните ми изяви бяха напълно лишени от музикален съпровод. Освен ако виковете и пъшканията на двамата актьори от екрана не се приемат като напълно подходящ саундтрак...

- Да се открие съвършената музика за правене на любов е трудна работа - продължи той иззад кулисите. - За някои това дирене продължава цял живот. Ето аз, например, от години търся и все още не съм уверен, че съм намерил идеалната партитура.

За мен бе ясно, че единственият начин да го накарам да говори, да го привлека постепенно на мой терен, бе на първо време да приема неговите правила. Едва тогава бих могла да придобия достатъчно власт над него, за да го принудя да ми отреди няколко мига откровеност и късчета истина относно общото му минало с Орор.

- И каква според вас би трябвало да бъде тази сексуална музика? Любопитна съм...

Неочакваният интерес от моя страна, изглежда, го завари неподготвен, защото той забави отговора си.

- Бавен ритъм - отвърна най-сетне той, - с почти механична повторяемост. За повечето от нас насладата идва само в резултат от неуморното възпроизвеждане на едно и също движение, на едно и също дразнение... Подбраната музика трябва да бъде в унисон с тази равномерност, с това упорство да докараш до екстаз другия.

- Съгласна съм. Доверявам се на думите ви. Само че дайте някакъв пример. Сигурна съм, че разполагате с куп такива.

- О, не е нужно да си меломан. Някои популярни фрагменти от музикалното наследство са едва прикрити оди на сексуалността и следват нейния специфичен ритъм. По-конкретно Болерото на Равел, с неговото кресчендо и избухването на финала.

Метафората наистина беше очевидна. Въпреки това настоях:

- И какво друго? Нещо, което можете да ни пуснете тук и сега...

- Не зная...

- Нещо като, което да съответства на мен... - провокирах го аз. - За мен.

Подобно предизвикателство от моя страна не ми даваше особено предимство, но все пак ми се стори, че изравнява силите. Вече не бях една от белите гъски, които той принасяше в жертва на еротичните си прищевки. Превръщах се в пълноправен партньор и тази мисъл сама по себе си ме изпълни със задоволство.

До този момент не бях обърнала особено внимание на леглото. При това не бих могла да го пренебрегна, защото то бе масивно, с резбовани дървени табли, по които различих ангелчета с лири и арфи.

В горния край на леглото зърнах маска. Тя никак не приличаше на анонимните бели маски, без особен стил, които носеха предишния път двамата любовници. Това бе по-скоро модел от венецианския карнавал. Тя ме накара да се сетя за един от малкото еротични филми, които бях гледала под благовидния предлог, че е културно явление: Широко затворени очи на Стенли Кубрик. Това бе, между другото, и един от редките филми от моя кинематографичен пантеон, който, преработен от въображението ми, бе способен да предизвика у мен възбуда. Като мълния в съзнанието ми се мярна образът на разкошната гола жена, на високи токчета като моите днес, която накрая се озова в хладилната камера на моргата под слисания поглед на Том Круз, готов да положи вечна целувка върху посинелите й устни.

- Това например... - отвърна Луи след пауза, през която според мен бе търсил подходяща музика.

Натрапчив ритъм изпълни стаята и аз с трепет познах равномерното бумтене, което отекваше в корема ми. Обожавах това...

- Карма Кома - на свой ред обявих аз. - Масив Атак.

- Виждам, че познавате класиката. Това е направо удивително, предвид вашата възраст. Без съмнение, когато този албум е излязъл, сте били на не повече от осем-девет години.

- Именно това е отличителната черта на класиката, нали? Да надживее своето поколение.

Предмет на неговия подбор бе не само музиката. Текстът в не по-малка степен носеше посланието, което Луи не бе в състояние да формулира сам. Гласът в 3^ на певеца от митичната бристолска група се намеси в другия, безмълвен диалог, който водехме двамата:

Уои тгв уои мап( Ъе т(к те Гуе по(ктд (о дгге

Между две строфи на тази омагьосваща мелопея отново се понасяше ритъмът на барабаните и звукът на флейтата, който неумолимо ме караше да полюлявам ханш. Без изобщо или почти да си давам сметка, бях започнала да танцувам с едва доловими движения. Транс: това бе темата на подобна композиция. И може би също сексуален акт?

Все пак не биваше да позволявам за пореден път да изпадна в плен на неговото коварство и извратеност. Трябваше да издържа, отново да пристъпя към схватката, заради която бях дошла тук:

- Орор на колко години щеше да бъде днес?

- Не виждам какво общо има тя с това! - рязко възрази той.

- Давид твърди, че вие сте изгубили ума си по нея.

- Това е абсурдно! Та нали той се ожени за нея! Той бе този, който...

Замълча, сякаш друга част от самия него вземаше връх над онази, която бе готова да разкрие себе си. Накрая все пак довърши:

- ...Който си причини подобно нещо заради нея.

По този начин поне потвърждаваше първия си разказ, в който Давид е бил готов на всичко заради Орор, и, значи, в него се съдържаше истината. Това, че после се бе отрекъл от думите си, бе само част от играта с мен.

- А вие... Вие също сте били влюбен в нея, нали?

В отговор настъпи продължително мълчание, а след това звукът на музиката се усили. Сега тя отекваше от стените като допълнение към декора, придавайки му обем и необикновено, трепетно, почти живо присъствие.

- Би трябвало да зададете този въпрос на онзи Луи, отпреди двайсет години - избягна отговора той. - Аз мога да говоря единствено за това, което чувствам в момента.

Вече не долавях никакъв друг шум, освен задушаващия натиск на музиката, която вече бе почти оглушителна, но въпреки това бих могла да се закълна, че в стаята има някакво движение. Някой се прокрадваше към мен. Отначало се стъписах, а след това приближих до отсрещната на леглото стена и установих някаква едва доловима промяна в нейната повърхност, която така и не можах да определя веднага. Едва когато отвсякъде зейнаха еднакви по форма отвори, разбрах какво всъщност се случва: в стените се бяха появили най-малко двайсетина малки, подобни на обикновени отверстия шпионки. Зад всяка от тях имаше око, което внимателно следеше всяко мое движение.

- Съблечете се, Ел.

- Нали не си въобразявате, че аз...

- Те ви очакват - прекъсна ме той.

Вперените в мен очи примигнаха, сякаш за да потвърдят думите му. „Без задръжки на погледите ще се отдадеш“, гласеше актуалната повеля. Значи, така той стигаше до оргазъм? От разстояние? Без изобщо да докосне желаната от него жена?

Може би дори това бе резултат от донякъде тайно и негласно съглашение между него и Давид: единият се наслаждаваше на онази, която другият няма право дори да докосне. Давид бе несъвършеният и непохватен актьор, а Луи - вечният зрител, в плен на потискано от чисти идеали желание, от сублимирала сексуалност, при която плътта е по-скоро мечта, отколкото плячка. Дали и Орор е била предмет на подобна подялба? А що се отнася до мен, възможно ли бе Давид да не знае нищо за играта, която неговият брат води за моя сметка, определяйки ми ултимативно мъчителни за мен срещи?

Истинска история: някога, когато времето позволяваше, мама простираше прането навън, пред вкъщи. В един момент, когато бях на петнайсет-шестнайсет години, възраст, когато женските форми вече са налице, части от бельото ми, слипове и сутиени, започнаха да изчезват от простора. Отначало обвинихме за това „палавия вятър“, както пее Брасенс, чиито пориви избирателно отмъкваха долните дрехи на току-що разцъфнала девойка, без да обръщат внимание на онези, които принадлежаха на зрялата жена. При четвъртия подобен случай решихме да стоим на пост и да бдим от прозореца на дневната над драгоценните ми дрешки. След цял месец очакване на мен се падна да разкрия загадката: един ден забелязах как нашият съсед отляво, пенсиониран ерген на около шейсет години, протяга от прозореца на своята баня въдичарски прът и закача на кукичката памучните ми гащички, които бяха тъй леки, че той без никакво усилие ги сваляше от щипките и ги прибираше с помощта на макарата. Зърнах дори как с блажен вид ги поднася към носа си. Този ден се

почувствах посрамена и омърсена, сякаш отвратителният старец бе допрял нос до моята все още девствена пичка пеперудка. При това именно с тази картина в съзнанието през последвалите месеци се галих с особено настървение, като всеки път не забравях да забърша избилата влага с памучния триъгълник, сякаш за да предоставя на обонянието му нещо, което той никога не би могъл да подуши. Толкова млада, а сякаш вече извратена...

(Ръкописна бележка от 10 юни 2009 г., съставена от мен)

Като че за да прекърши моята решимост, в обстановката настъпи нова удивителна промяна: под всяка от шпионките се появи нов отвор с квадратна форма, голям колкото през него да мине ръка. И действително към вътрешността на стаята мигом се протегнаха няколко ръце, опитвайки се да докоснат онова, което се намира в нея, но все още остава недостижимо, тоест аз.

- Виждате ли как ви желаят! Няма мъж на този свят, който да не би ви пожелал.

Стори ми се, че музиката е започнала отначало, стягайки ме в примката на своята натрапчивост. Луи явно се стремеше да засили смущението ми, да не оставя на мира ума и тялото ми, прибягвайки до всички възможни средства, за да сломи съпротивителните му сили, да го разтвори като зрял плод и накрая да извади наяве скритите ми желания.

- Вие притежавате такава красота... Покажете ни я.

Гледах протегнатите жадно към мен пръсти със смесица от страх и лудо желание, люшкайки се от единия до другия край на стаята, готова да се оставя те да ме докоснат. И именно тогава Луи повелително разсея окончателно моите колебания:

- Докажете ни я!

С несъзнателни движения, подобно на марионетка, увиснала на конци, аз бавно се съблякох. Всеки мой жест ми струваше неимоверни усилия. Всяка паднала на пода част от одеждите ми бе изгубено сражение. Когато свалих слиповете и накрая смарагдовата огърлица от шията си, гласът му се разнесе, още по-властен и омайващ:

- Поставете маската върху лицето си.

На пръв поглед това бе повторение на моята първа капитулация на същото това място, няколко етажа по-долу, когато той пожела да се явя гола пред обектива на камерата.

- Не се бойте... Те няма да ви омърсят, просто ще ви разкрият пред самата вас... Те са като откровение.

Накрая все пак приближих до анонимните ръце и тяхното докосване ме накара да усетя как всяка част от тялото живее по нов начин, как придобива нова обемност и плътност. Никога преди не бях чувствала задника си толкова нежен, корема - толкова закръглен, хълбоците -толкова изваяни. Никога преди длан не бе следвала тъй вярно тежката извивка на гърдите ми, както го стори тогава онази длан без име и без минало.

- Ако можехте да видите как само ви желаят!

А вие? А ти?, крещеше без глас вагината ми. Ала преминавайки от ръка на ръка, подобно на топчица плът, подхвърляна от единия до другия край на стаята, не бях в състояние да отвърна по какъвто и да било начин. Обикалях отново и отново, в безкрайна въртележка, и всяко мое преминаване все по-силно възбуждаше желанието им, но то си оставаше незадоволено, тъй като аз отминавах нататък.

След няколко обиколки пръстите станаха по-дръзки, започнаха да се промъкват между задните ми части, вкопчваха се в ситните къдрици и дори се опитваха да се промъкнат в цепнатината, откъдето ципринът вече се стичаше по фините гънки на бедрата ми.

- Продължавайте... Продължавайте така...

Струваше ми се, че с всяко преминаване край протегнатите към мен пръсти, край вперените в мен очи, тялото ми се сдобива с ново присъствие в пространството. Вече не бях просто Анабел, съставена от органи и крайници, плод на собственото ми съзнание. Благодарение на съчетанието от техните вкопчени в мен копнежи получавах нова обвивка, нова кожа. Съществувах само защото и доколкото те ме желаеха. Луи не би могъл да намери по-точен израз...

Кагтасота, 1атагса ’ агота

Да, ароматът на екстаза, това сладостно ухание, което предвещава удоволствието, именно то сега лъхаше иззад стените. Можех да почувствам как то прониква през тънката им преграда.

Кагтасота...

През тяхната преграда или пък...

Какво се бе случило? Застанала неподвижно в средата на стаята, разтворих очи и едва тогава забелязах, че тези отвори са разположени на височината на слабините. Една след друга ръцете се отдръпваха, за да отстъпят място на друг орган, все един и същ, но при това различен, в зависимост от формата и състоянието: отпуснат или в ерекция, дълъг или къс, тънък или дебел, оголен или не. Двайсетина члена бяха насочени към мен, опипвайки сякаш пространството с надеждата да ги докосна така, както преди малко самата аз бях докосвана.

Посегнах към един, после към друг и отново се завъртях в кръг, галейки с върха на пръстите си главичките им, сякаш прокарвах ръка по класовете на житна нива, само заради щастието да чувствам как се огъват, как трептят от нетърпение и веднага гордо вирват глава, след като натискът върху тях престане. Тук-там избърсвах по някоя капка вече избила семенна течност. Вдигнах ръка към носа си, за да я подуша. Тя миришеше толкова силно, толкова приятно...

Ала какво можех да сторя за всички тези желания? Коя бях, та да имам претенцията да ги задоволя до едно? Бях само аз. Бленувах да задоволя един-единствен мъж. Луи? Давид? Кой от тях повече от другия?

Отговорът идваше от само себе си, наложен от моите чувства и от предстоящата сватба. И въпреки това, колкото по-дълго правех преглед на тази армия от фалоси, толкова по-трудно ми бе да избера, да изключа единия в полза на другия. Луи бе на път да постигне поне това: след като не можеше да ме обсеби, да всели в мен съмнението.

Очевидно намерението му бе не толкова да предостави на мое разположение тази армия от фалоси, а да ми разкрие необятните еротични възможности, от които бях на път да се лиша в резултат от брачната клетва пред Давид, и покорно да ги скрия под дрехите си, редом с нагайката.

Музиката бе замлъкнала. Ръководителят на тази странна церемония вероятно бе забелязал объркването ми, защото с мек глас обяви края на сеанса:

- Вече можете да се облечете, Ел.

Също както предишните вечери, дочух как изщрака бравата на входната врата. Като по команда анонимните мъжки членове се отдръпнаха и отверстията едновременно се затвориха, а очите иззад шпионките изчезнаха. В последния момент от един отвор върху цветния мокет падна плик.

Все още полугола, с едва прикрити от слиповете задни части, аз се втурнах да го взема. Най-напред извадих пачка банкноти по сто евро, която ме накара да простена от срам... След това разгледах останалото съдържание, разбрах тяхното предназначение и се успокоих. Върху правоъгълното картонче се мъдреше надпис: „Списък за задължителен прочит“. Следваше поредица заглавия, може би трийсетина. Върху прикрепената с кламер визитка имаше име и адрес:

„Ла Мюзардин“

Еротична книжарница

улица „Шмен Вер“, № 122, 75011, Париж Ето че вече ми даваше и домашни работи.