Хотели - Първа стая

Париж, декември 2008 година, осем месеца преди това

Това не е само резултат от моята естествена дискретност. Не мога да си спомня при какви точно обстоятелства София спомена за пръв път пред мен за Нощните красавици. Мисля си, че в онзи момент тя все още не беше една от тях. Колебаеше се. Питаше се какви услуги предоставя агенцията на своите клиенти, смущаваха я слуховете за всевъзможни фантазии, повечето от които идваха от прочетените книги или от филмите, които бе гледала: Дневна красавица на Бунюел, Престъпления от страст на Кен Ръсел или мрачният Студентка на повикване, направен по истинска история, който бяха пуснали напоследък.

Как самата тя бе научила за нейното съществуване? Дали агенцията не я бе привлякла? И ако да, кой бе играл ролята на посредник?

Мистерия.

- Нощни красавици, Дневна красавица... Мога да те уверя, че в никакъв случай не могат да служат за пример - призна тя с обичайната си критичност. - Все пак не ги подбират според умствените им способности.

Двете бяхме стигнали пред една доста разкошна сграда в квартала Маре, на една от улиците, които отделят гей сектора от останалата част на столицата. Малката табелка над интерфона не уточняваше предмета на дейност. Фирмата би могла както да продава възглавници, така и да предлага леконравни танцьорки. Нощни красавици, 5 етаж, срещу асансьора.

- Добре изглежда - опитах се да бъда позитивна аз. - Поетично.

- Сигурна ли си, че искаш да отидеш?

- Софи, та това е само първо интервю. Просто ще проуча, нищо повече.

- Окей, окей... После да не ми опяваш, че съм те карала да правиш неща, които не си искала. Наясно ли сме?

Вдигнах очи към небето и прибягнах до гърления глас с непристойни оттенъци, който се опитвах да постигна по време на упражненията по радиожурналистика през последния цикъл от следването. След четири-пет месеца, с диплома в джоба, имах намерение да взема на абордаж най-престижните медии в страната. Същинска Растиняк в рокля, готова на всичко, само и само да види името си под някоя статия.

- Хайде стига! На двайсет и две години съм. Вече съм голямо момиче.

Асансьорът се оказа доста тесен и въпреки че и двете бяхме малогабаритни, се наложи да се притиснем една до друга, затаили дъх.

- Влезте! Влезте!

Едва стъпили на площадката, и ето че вратата се отвори и пред нас застана висока, около петдесетгодишна блондинка, от която лъхаше изключителна изисканост. Изобщо не приличаше на съдържателка в съмнителен хотел, от което се боях.

Подаде ми обсипана с пръстени и гривни ръка, сякаш предназначени да скрият старческите петна по нея.

- Добър ден. Аз съм Ребека Сибони, директорка на „Нощни красавици“ - представи се тя с дрезгав глас на заклета пушачка.

Последвахме я по дирята от леко възбуждащ парфюм, която оставяше след себе си, и стигнахме до обширен, сдържано обзаведен кабинет.

- Анабел е малко... нервна - заяви София, докато аз я гледах с убийствен поглед. - Би искала да й обясните какво точно очаквате от момичетата, които подписват договор с вас.

Надигнах се от фотьойла и с детинска непохватност опитах да се защитя:

- Напротив! Напълно съм наясно!

В джинсите, снабдени с кръпки от самата мен, подпетените пантофки и невидялата от месеци фризьор коса приличах на бяла гъска без пукната пара. Изобщо нямаше нужда София да обяснява що за птица съм. Ребека изследва с поглед всеки квадратен сантиметър от моята анатомия, след което подхвана монолог, който очевидно знаеше наизуст.

- Вижте, нямам представа какво са ви разказали за нас, но без съмнение много неща не са верни. Нашата дейност страда от безбройните предразсъдъци и за нея се говори какво ли не. В действителност онова, което предлагаме, е съвсем просто и преди всичко, държа да подчертая това, напълно законно: нашите клиенти са богати, неженени мъже, за които не е прилично да се появяват на многобройните светски приеми по цяла година. Ако се присъедините към нас, вашата роля ще се свежда до това да облечете най-красивата си рокля, да се усмихвате през цялата вечер, като внимавате да не си изкълчите челюстта, и да можете да поддържате някакво подобие на разговор, ако ви запитат какво мислите за Уди Алън. Както сама виждате, не е нищо особено.

„Какво ти казах!“, махна красноречиво с ръка София.

При това именно тя, моята приятелка, ми бе описала жарка нощна среща, организирана за нея преди известно време от същата тази агенция. Мисия без каквото и да било социално алиби. Епизод, от който бях почерпила известни аргументи, за да отхвърля първоначално предложението да се свържа с Ребека Сибони:

„Среща с мъж за секс с всички екстри! Луда работа!

- Нима? А ти как...

- Като на кино, миличка. Имах натупана среща за 15 часа с единствената препоръка да бъда точна. Щорите и завесите на прозорците в стаята вече бяха спуснати. Представям си как е давал разпореждания на персонала. После трябваше да се съблека гола, да се изтегна на леглото и да загася светлината.

- А после?

- После пристигна въпросният тип. Някъде около десет минути по-късно.

- И когато влезе, ти не го ли видя?

- Не, стаята имаше вестибюл. Нещо като шлюзова камера. Мярнах само фигурата, докато отваряше вратата.

- Не беше ли някак... зловещо?

- Напротив! - възкликна тя. - Е, в началото ми беше малко студено, докато го чаках гола, без да мърдам. После той се съблече и ме прегърна, за да ме стопли.

- Веднага ли правихте любов?

- Не веднага. Лежахме няколко минути редом и едва тогава той започна да ме гали.

- Нищо ли не каза?

- Абсолютно нищо. Само ръцете му бяха супер нежни. Кълна ти се, че никога преди не бях изпитвала такива ласки. Почти веднага се подмокрих.

- Опита ли се да видиш лицето му? Може да е бил същински Квазимодо!

- Успях да опипам чертите му, но не останах с такова впечатление. Честно казано, както ме докосваше, дори да беше Извънземното, пак щях да се навия.

- Чак толкова ли?

- Почакай, той цели петнайсет минути ме гали отвътре. С пръсти, с нос, с език... Направо не издържах! Страшно се бях подмокрила. Минах през два-три оргазъма още преди да влезе в мен. А това беше само предястието. Прекарахме в леглото цели три часа.

- Два-три оргазъма... - замислено повторих аз.

- Освен това миришеше на хубаво, тъпакът му с тъпак!

- На какво по-точно?

- Нямам представа, на нещо сладко. А членът му имаше вкус на ягода, на малина... Честна дума! Можех цял ден да не го извадя от устата си!

- Софи!

- Какво толкова? Нямаш си представа... Все едно да похапваш хайвер със завързани очи. Всичко, което губиш от зрението, го наваксваш с другите сетива. Особено с обонянието и вкуса.

- Окей, окей, мисля, че ми стана ясно.“

Ребека отново подхвана с дрезгавия си глас, прекъсвайки нишката на моите спомени:

- Разбира се, „Нощни красавици“ се радва на известна репутация. Ние наемаме и предлагаме само красиви, млади, чистоплътни момичета, които говорят безупречен френски, а освен това са и образовани. Не доставям закачалки и вази. Ала според това, което виждам и чувам, нямам притеснения за вас.

- И това ли е всичко?

- Да. Това е всичко, за което се ангажирате по отношение на нас чрез договора, и всичко, за което клиентите ни заплащат.

- Добре - лаконично одобрих аз.

- Изглеждате разочарована. Какво сте си представяли?

Тонът й бе станал по-остър и тя неочаквано започна да се държи високомерно като Ума Търман в рекламата за онази газирана напитка с двусмислено название. Явно Ребека Сибони умееше по свой начин да вдъхва уважение у своите подчинени.

Сетне върху лицето й разцъфна едва доловима, почти джокондска усмивка, и тя добави тихо, придружавайки думите си с широк жест:

- След това... Ако господинът се окаже по ваш вкус, това е съвсем друга история. Вашата история. И вие, и той сте възрастни хора. И аз няма да съм тази, която ще възпре вас или него да осъществите желанията си.

- И аз това повтарям постоянно - допълни съвсем сериозно София.

Опитах да прогоня от съзнанието си картината на моята приятелка, изтегната гола в тъмната стая на разкошния хотел, оставила се на волята на непознатия с плодов вкус, специалист по галене на вагини.

- Не наемам и такива като мен, на прага на менопаузата, за да избягна подобен род инциденти!

Подчерта последната дума с лека въздишка, сякаш сама не вярваше, че подобно нещо би било чак толкова драматично, сетне от дълбочината на гърлото й изригна дрезгав смях, граничещ с кашлица.

Посланието беше кристално ясно: даваше ни се пълна свобода след предоставената от агенцията услуга да завлечем въпросния джентълмен в хотел „Шарм“ или другаде, но тя не желаеше нищо да чува и да знае за това. Тази част принадлежеше изцяло на нас, включително тарифите и приходите. Така ние поемахме и всички свързани с нея рискове. Ето защо реши да ми обърне внимание върху този факт:

- Не мога да гарантирам нищо относно това, което може да се случи в хотелските стаи. Трябва да сте наясно, че от момента, в който решите да влезете там, ние не можем да се намесим.

- А ако прибегне до насилие?

- Прекалено много филми си гледала! - намеси се моята приятелка. - Това са депутати, адвокати, бизнесмени... Никой от тях няма да се осмели да ти посегне дори на шега.

Наистина ли бе казала „на шега“?

- Няма значение - прекъсна я Ребека. - Повтарям: от момента, в който прекрачите прага на стая заедно с вашия клиент, оставате сама. Каквото и да се случи вътре, в никакъв случай няма да ви се притека на помощ. Наясно сме, нали? В никакъв случай.

- Да - съгласих се аз.

- Ако допуснете грешката да ме потърсите за съдействие или да споменете агенцията пред трети лица, полицията например, имайте предвид, че категорично ще отрека някога да съм ви виждала. Незабавно ще бъдете извадена веднъж завинаги от нашата картотека.

Суровата маска, която бе надянала, изведнъж падна.

- И така, поздравления! И добре дошла в „Нощните красавици“!

Следващият четвърт час премина в попълването на различни документи, свидетелстващи за официалното ми и незабавно постъпване в агенцията, както и в различни препоръки, които вече бях чула от София: никога и с никого да не споделям за изпълняваните от мен поръчки, дори с родителите или с друго момиче от агенцията; никога да не разгласявам информация или сведения от личен характер, споделени от клиента по време на срещата с него; никога да не разкривам неговата самоличност; никога да не се опитвам да се срещна отново с клиент извън поръчките, минали през агенцията.

- От София разбрах, че сте журналистка? - заинтересува се най-сетне високата блондинка с едва доловима подозрителност в гласа.

- Да... Е, все още не съвсем. Предстои да завърша следването си.

- Чудесно. Значи, никога няма да открия в пресата нито ред за нашата среща и за бъдещата ви

работа... Нали?

Предположението й прозвуча като заплаха.

- Не. Имам нужда от пари, а не от неприятности.

- Чудесно! - заключи тя, като вдигна ръце и очи към небето. - Можете ли да бъдете на разположение вдругиден преди обяд?

За момент онемях от изумление? Възможно ли бе вече да ми е намерила клиент? Дали по това, което София й бе разказала за мен (сякаш чувах как моята приятелка хвали пред нея моята „аристократична чувственост“, „благовъзпитания ми сексапил“), тя бе решила, че може да предложи в аванс услугите ми на някой постоянен клиент?

Изглежда, съм се намръщила при мисълта за подобно прибързано включване в редиците на Нощните красавици, защото тя изведнъж омекна, стана и майчински ме прегърна през рамото, опипвайки с пръсти вълната на евтиния ми пуловер:

- Всичко ще бъде наред. Лично ще ви помогна. Двете заедно ще обиколим магазините. О-бо-жа-вам това!

- Магазините ли? - заекнах аз.

София пърхаше от радост на стола като ученичка.

- Ами да. Ще направим две-три нищо и никакви покупки, след които ще изглеждате чудесно!

Чудесно.

Подобно определение ми изглеждаше като дреха, с три номера по-голяма от моя ръст. Нямаше какво да се прави, налагаше се да свиквам. При това бързо.

Всяко излизане от Париж, на път към предградията, приемах като мъчителна раздяла и едва ли не като падение. Притегателната сила на столицата продължаваше да действа с пълна сила върху момиче като мен, израснало в Нантер. Вечерното метро в западна посока бе за мен като кола, която откарва осъдения на екзекуция. С тази разлика, че се качвах на нея всеки божи ден.

Мъчението щеше да продължи до деня, когато бъдех най-сетне в състояние да наема самостоятелно жилище, а в това отношение нямах никакво колебание: по-добре мижава слугинска стая в центъра на Париж, отколкото удобен двустаен или тристаен апартамент в периферията. Исках да живея в сърцето на големия град, в сърцето на днешния ден. В сърцето на света.

През въпросния ден, с надлежно подписания договор в джоба се качих на синьо-бяло-червения вагон, чиято вътрешност бе изцяло обновена, включително подвижните седалки. Настаних се и веднага почувствах, че привличам погледите. Мъжките, естествено. Макар да бях свикнала с това, продължавах да изпитвам смущение. „Не виждам какво толкова се оплакваш!, чудеше се понякога София. Почакай да станеш на петдесет и циците ти да увиснат до коленете. Тогава ще разбереш дали не е приятно да те заглеждат в метрото.“

Междувременно всяко намигане направо ме разпъваше на кръст. Не знаех как да реагирам на мъжкото внимание. Жонглирах с тайното им желание като тюлен със замразена херинга. Никой не ми бе обяснил правилата на тази игра. Ето защо нямах друг избор, освен да стоя встрани от игралното поле и да се правя на разсеяна. Обръщах глава и съзерцавах пейзажа, защото след спирката „Нантер Юниверсите“ линията излизаше на открито, но това не бе достатъчно да обезсърчи мъжете, нито да разсее притеснението ми.

Погледът ми случайно попадна върху страница от днешния брой на вестник Монд в ръцете на моя съсед, около трийсетгодишен, с костюм и дипломатическо куфарче. Имаше няколко големи заглавия, едно от което привлече вниманието ми.

- Давид... Давид Барле - промърморих аз, като протегнах ръка към вестника.

Мъжът незабавно се възползва от случая.

- А, не... Името ми е Бертран Пасадие. А вашето?

Протегна ми отпуснатата си ръка, която аз не поех, а посегнах към ежедневника. Без да отговоря на въпроса му, все едно че изобщо го нямаше тук, се зачетох в първите редове на статията, посветена на генералния директор на телевизионната компания, която носеше неговото име, „Барле“. Излизаше, че той е собственик на най-гледания телевизионен канал във Франция, БТВ.

Поклащайки се на мястото си, моят съсед диреше начин отново да привлече вниманието ми.

- Интересувате ли се от телевизия?

- Хм... - промърморих аз, без да вдигна очи.

- Ако това е така, бих могъл да ви предложа няколко много изгодни вложения в този сектор. „Барле“ никак не е зле, солидна компания, но в краткосрочен план има и по-добри възможности.

Вече не чувах дори една дума от онова, което той ми говореше. След като набързо прегледах текста на статията, в която се описваше стратегията на БТВ за привличане на аудитория, не снемах очи от снимката на Давид Барле. Вече го бях виждала по телевизията или върху страниците на икономическите притурки към изданията, но за пръв път установих поразителната му прилика с покойния актьор Жерар Филип. При това тя се набиваше на очи. Имах усещането, че чувам красивия му глас, тъй нежен, тъй познат, да разказва Малкия принц или Петя и вълкът от стария грамофон на мама, когато бях малка.

Ала докато у младия театрален и филмов актьор имаше нещо крехко и уязвимо, от Давид Барле, напротив, лъхаше сила, решителност, свирепа воля за успех и непоклатима увереност, че ще постигне целите си. Това вероятно се дължеше на по-ъгловатите черти на лицето и на телосложението му, от което не би се отказал никой състезател по ръгби. А също така на погледа му, който дори от страницата на вестника ви предизвикваше да последвате примера му.

- ...не повече от три-четири процента годишно, което е едно нищо... - продължаваше да каканиже досадният ми спътник.

БТВ. Ето къде би трябвало да се явя веднага щом получа дипломата си. Струваше ми се, че приветливото изражение на Барле от първа страница сякаш ме приканваше да го сторя.

Внезапно скърцането на спирачките ме върна към реалността и зърнах на перона, точно срещу прозореца синьо-бялата табела с надпис: „Нантер-Вил“

Моята спирка.

Без много да му мисля, скочих от мястото си, препънах се в краката на Бертран Пасадие и успях да изскоча навън тъкмо преди вратите да се затворят със сухо тракане. Моят днешен ухажор седеше с раззината уста, долепил чело до изпотеното стъкло. Размахах вестника, който в последния момент бях успяла да измъкна от ръцете му, и го дарих с усмивка, порядъчно доволна от добитата плячка. От снимката върху три колони съсредоточеният поглед на Давид Барле ме поздравяваше за постъпката ми на завоевател.

Домът на Мод, моята майка, се намираше само на триста-четиристотин метра от гарата. Притисната между две други сгради къща, без градина, ако се не се броят няколкото квадратни метра между входната врата и улицата, далеч по-висока, отколкото широка, съставена от три тесни етажа. Доколкото си спомням, двете винаги бяхме живели тук, без никой да наруши спокойното ни ежедневие.

Откакто мама се бе разболяла, гледах да я оставам с нея колкото се може по-дълго и доколкото ми позволяваха лекциите и работата по прехраната, да й помагам в домакинската работа: всички наглед дребни задължения, като чистене, пазаруване, готвене, които за нея вече бяха същинско изпитание.

- Как си, мила? На лекции ли беше?

Вярно, че бе съхранила косата си, но тенът й беше станал сив. Лицето й се бе превърнало във восъчна маска, върху което бръчките съхраняваха минали изражения. Беше си все същата, но въпреки това понякога ми беше трудно да разпозная мама, красавицата от моето прекарано без баща детство, обгърнала ме в пашкула на душевната си топлота.

Имаше дни, когато изобщо не сваляше стария пеньоар от дамаска. Дребен факт, който обаче ме караше да се просълзявам. Никога пред нея обаче, а когато останех сама в моята стая.

- Не... Разговаряхме със София за почасова работа, която нейна приятелка можела да ми

предложи.

Мама непрестанно ми благодареше и повтаряше на всеослушание колко е щастлива, че е родила такава грижовна дъщеря. Докато в наши дни децата били толкова неблагодарни. А аз просто не бях забравила безбройните утрини, когато тя отиваше на работа, преди още да съм се събудила, Коледите, когато въпреки безпаричието успяваше да ме превърне в същинска принцеса, а също следването в престижен университет, което й бе струвало толкова усилия, при това на възраст, когато спокойно би могла да забави темпото. Ето защо, доколкото позволяваха скромните ми доходи, се стараех да я подкрепям, а понякога дори да я поглезвам.

- Виж какво съм купила.

Подадох й бяла кутия за сладкиши, опасана с тюркоазена лента.

- Какво е това? - запита тя с лакомо блеснали очи.

- Макарони с червени плодове: ягоди, малини, череши...

Мисълта, че тези сладкиши идваха от Париж, й доставяше несравнимо удоволствие. Вярно е, че от време на време я заблуждавах, като купувах разни неща от сладкарницата до изхода на метрото, които след това опаковах криво-ляво в по-лъскав амбалаж, взет от вкъщи сутринта. Важна беше не марката, а малкият ритуал, който ни сплотяваше.

Този кратък момент на споделено щастие бе прекъснат от дрезгавия звънец на входната врата. В отговор се разнесе ленивото мяукане на Фелисите, нашата котка, която почти не излизаше навън и постоянно се мотаеше в краката ми.

- Ох, забравих да ти кажа... Фред се обади и каза, че ще мине да те вземе. Сигурно е той.

Потиснах раздразнението си и се отправих към решетестата врата, иззад която се очертаваше силует с каска, възседнал все още горещите хиляда кубически сантиметра на черния си мотоциклет. Кой друг можеше да бъде, освен Фред? Моят приятел от три години насам. Единственият, когото се бях осмелила да представя на мама. Фред Морино, безработен звукооператор, любител на бойните изкуства и на мощните мотори, русокос дангалак, със сухо, мускулесто тяло, облечено в кожа, чието главно качество за мен бе, че търпеше безконечните ми хленчения по време на следването. Фред, единственият любовник, който можеше да се намери по тези места, мнителен, смел и в постоянна битка със себе си и с останалия свят.

- Привет, красавице! Още ли не си се облякла?

- Облякла закъде?

- Ами... за кино! Прожекцията в Дефанс започва след двайсет минути. Майка ти не ти ли каза?

- Не.

- Нищо. Приготвяй се.

- Фред... Тази вечер не съм в настроение. Ще остана при нея.

Нямаше нужда да се обръщам, за да усетя погледа на мама, вперен в двама ни през цветното стъкло на входната врата.

- Да не би пак да й е зле? - запита той с искрено съчувствие.

- Не. Аз съм причината. Просто нямам желание.

Рокерът се взря в мен, все така възседнал мотора, после прокара поглед по къщата.

- Преди шест месеца нямаше да ме зарежеш така, а?

Каза го без заядливост, просто като желание за повече информация. Искаше да е наясно.

- Преди шест месеца майка ми не беше на прага на смъртта, Фред - казах през зъби аз, за да не ме чуе тази, за която ставаше дума.

- Нали не си забравила, че дори бяхме на път заедно да си наемем апартамент?

Не се жалваше. Само изброяваше точните причини за недоволството си. И трябва да призная, че колкото повече се променяше животът ми с всяка изминала седмица, толкова по-често търсех причини да се спречкам с него.

Апартамент заедно, вярно е. Двустаен с всички удобства в Нантер, каквито бяхме огледали няколко. Точно за това повече нямах никакво желание.

- Отлично знаеш, че не мога да си го позволя - възразих аз. - Ако искам да изпратя мама на лечение в Съединените щати, трябва да спестя...

- ...двайсет и пет хиляди евро. Зная - прекъсна ме отегчено той. - Сто пъти си ми го повтаряла.

Двайсет и пет хиляди евро бе цената на генното лечение, последна надежда, прилагано само от една клиника в света, в Лос Анджелес. По принцип можеха да си го позволят единствено кинозвездите и милиардерите. Животът наистина си имаше цена. Ала животът на мама поне за мен беше безценен. Бих направила всичко, за да я спася.

Да постъпя без ничие знание в „Нощните красавици“ например.

- Повтарям ти, докато не събера тази сума, всеки спечелен от мен сантим ще бъде за нея.

Той кимна с глава, неочаквано станал по-отстъпчив.

И като си помисля само как неистово желаех неговото тяло. Като си помисля, че той бе един от първите, проникнали в моята интимност. Бе пробудил в корема ми тайнствения трепет на желанието. Вече не можех да се върна обратно към онзи първи порив. Пред мен стоеше един обикновен мършав рокер, който с овлажнели очи просеше от мен поне малко нежност.

- Добре де. Само че това не ти пречи да отидеш на кино с твоя приятел, нали?

- Не и тази вечер... Не настоявай, моля те.

При тези думи го погалих доста небрежно по рамото. Решително, но без грубост той отблъсна ръката ми.

- Зная какво те кара да се държиш така, Ел - заяви вече по-нападателно той.

- Наистина ли?

Лек шум зад мен ми подсказа, че майка ми е излязла на площадката пред входната врата и че ни делят само няколко стъпала.

- Причината не е ракът на Мод, а тъпата ти журналистика.

- Говориш глупости...

- Точно така, всички онези буржоазни синчета, които четат Монд дипломатик и се канят да ни обясняват по телевизията как трябва да си размърдаш задника, за да си намериш работа! Тъкмо те ти завъртат главата!

- Мамка му, Фред... Никой не ми върти главата, просто съм скапана!

Дори София не би могла да се изрази по-добре. Откакто пътищата ни се бяха разделили след края на следването в Нантер, чувствах по отношение на нея онова класово деление, онзи „социален разлом“, за който обичаше да говори Жак Ширак. За тях аз бях предателка. Бях презряла произхода си и амбицията ме бе отвела в лагера на охолните. Не живеех по-добре от тях, но по особен начин бях преминала на страната на противника.

- Е, и какво от това?!

Зад гърба ми прозвуча глухият глас на мама. Стиснала с разтрепераната си ръка парапета, тя мъчително слизаше стъпало по стъпало, но готова да се нахвърли върху моя събеседник.

- Да не би да е грях, че иска да постигне успех? А? Ти какво искаш? Дъщеря ми цял живот да седи зад теб на мотора? Такъв живот ли й готвиш?

- Мод, аз...

- И после какво? Ще й направиш две деца и ще я зарежеш, защото ще си намразил живота такъв, какъвто сам си си го направил?

- Мамо...

Прегърнах я през раменете и се опитах да я накарам да се прибере. Бях трогната от намесата й, разбира се. Дори в подобно състояние в сърцето й гореше едно-единствено желание: да ме закриля. Ала не исках да се изморява. Сама щях да уредя отношенията си с Фред Морино. Без ничия намеса.

През полуотворената врата чух бръмченето на форсирания мотор. Замина си, без повече приказки сред оглушителен шум. Това бе неговият начин да крещи.

Пътуването с метрото на другата сутрин в обратна посока, към спирка „Обер“, бе доста по-приятно. Ребека Сибони бе удържала обещанието си и с кратък есемес късно предишната вечер ме бе поканила на сеанс, наречен кратко от нея „вдигане на нивото“.

Когато слязох от ескалатора откъм булевард „Осман“, веднага зърнах високата й фигура на чапла. С цигара в клюна, тя се разхождаше напред-назад пред входа на магазина „Прентан“ с долепен до ухото мобилен телефон. Посрещна ме с намигане и свирепа усмивка, която можеше да означава само едно: „Сега от теб, драга, ще направим истинска жена“.

Според Ребека през този ден предстоеше да се снабдя само с основната екипировка, необходима за изпълнение на поставените задачи. Тя се състоеше от три костюма в пълен комплект: един за дневните прояви и за официалните приеми, като например връчване на награди и отличия (сако и панталон „Задиг и Волтер“ в антрацитен цвят, черно бельо „Обад“, за да личи през сакото, колие от синтетични перли „Агата“); вторият за коктейли и вечери в тесен кръг (дълга прилепнала рокля „Армани“ с деколте до средата на гърба, пурпурно бельо „Лежаби“ и обеци „Фред“ с ветрилообразно разположени полускъпоценни камъни); последният за тържествени приеми и балове (рокля в седефен цвят на „Жан-Пол Готие“, бисерносиво бельо „Ла Перла“, гривна и диадема на „Булгари“). Нека добавим три чифта съответстващи на тоалетите обувки, като с напредването на деня се увеличаваше височината на токовете: шест сантиметра през деня, девет вечерта и дванайсет през нощта.

Още преди да стигнем до касата, натоварени с покупките, се изкашлях, подсказвайки по този начин състоянието на портфейла си:

- Ребека, всичко това е чудесно, но...

Тя вдигна показалец в знак, че е очаквала този момент.

- Не се притеснявай. Приеми го като аванс от страна на агенцията.

Ясно ми заяви, че това е аванс, а не подарък.

- Само че никога няма да бъда в състояние да върна подобна сума!

- Спокойно. Нищо няма да плащаш от джоба си.

Нещата ми се изясниха. Подобно на дилърите или на каналджиите през границата, Ребека отпускаше на новопостъпилите момичета щедри аванси, които щеше да удържи от бъдещите им приходи.

- Имате предвид първите ми ангажименти, нали?

- Точно така.

- Това означава ли, че докато ги изплатя, ще трябва да работя безплатно?

Тя ме погледна за момент, сетне избухна в гърлен смях:

- Досега смятах, че си само по-красивата от двете! Сега установявам, че си и по-хитрата.

Може и да бях хитра, но занапред принадлежах на нея.

Въпреки това достатъчно бе да ми връчи лъскавите пакети, за да престана да ги смятам за отровни подаръци и те да се превърнат за мен в обещание за бляскаво бъдеще. Живот, през който вече няма да завися от някоя си Ребека Сибони, за да мога да си позволя подобни безумия.

Фред имаше право. Наистина бях минала от другата страна на барикадата. И вече нямах никакво намерение да се връщам обратно.