Хотели - Първа стая

10 юни 2009 година

Този път не мога да си позволя да откажа... Старият ми телевизор ловеше само два канала със странни предавания.

Мама бе получила новата изненада на деня: телевизор последен модел, с плосък екран 3^, готова връзка и такива необикновени размери, че едва се побираше в малката всекидневна.

- Кажи му все пак, че е прекалено. Дори все още не сме се запознали... А той ми изпрати коледни подаръци за години напред!

- Какво да се прави, мамо? Такъв си е Давид - престорено се оплаках аз.

- Знаеш, че не ми остава още много...

- Шшшт, не говори така! - смъмрих я кротко.

- ...Но това съвсем не означава да наваксам изгубеното време! Пък макар и този младеж да разполага със средства.

Час преди това двамата доставчици с огромни усилия бяха инсталирали това технологично чудовище в тясното помещение. Бяха го свързали и оставили мама все още невярваща, радостна и преди всичко слисана от сипещото се над нас изобилие.

- Включи ли го поне?

- О, да... Тъкмо гледам моя сериал. Преди ми се струваше, че го излъчват направо от Бразилия, а сега актьорите сякаш са у дома. Доста приятно впечатление, наистина!

След толкова години оскъдица и неудобства, години, през които всеки сантим, способен да облекчи ежедневието й, бе отреден за мен, тя все пак имаше право на тези, донякъде детински удоволствия. До известна степен не можех да не съм доволна от случващото се. Подчертавам -до известна степен. Защото знаех източника на тази безгранична щедрост.

Ала през онзи ден една подробност ме постави нащрек.

- Мамо... Тази сутрин ли получи новия телевизор?

- Да, нали ти казах: преди малко. Защо ме питаш?

Нищо особено, обикновено предчувствие. И въпреки това...

- А какъв беше предишният подарък?

- Ами... божури и калисони. Между другото, направо са страхотни! Вчера ги довършихме с тази никаквица Лор Шапюи. Да знаеш сега пък от какво е взела да се оплаква...?

Вече не я слушах, измишльотините на ужасната госпожа Шапюи не ме интересуваха. Затова използвах момента да направя равносметка. Божурите и калисоните - тъкмо след вечерта в стаята „Мари Бонапарт“, онази с вибриращото яйце.

Налагаше се още едно уточнение.

- А спомняш ли си кога получи макароните със сладко от рози?

- Нямам представа. Преди два дни. Може би три.

Два, отбелязах мислено аз, вече сигурна в предположението си.

Макароните със сладко от рози пристигат в Нантер на другия ден след първата тайна среша, на която се явих в „Шарм“.

- Какво има, Ел? Да не си нещо притеснена?

- Не, мамо, всичко е наред...

Просто още една примка, стегната около врата ми. Допълнителна връзка между мен и него, прокарана без мое знание. Това не бяха обикновени съвпадения: след всяка покана, стига да изпълнех възложената ми мисия, той ми се отплащаше на другия ден под формата на подарък за Мод. За всяка изпълнена команда получавах захарче, при това той се целеше на най-уязвимото за мен място, на улица „Риго“ № 29, в Нантер.

Банкнотите от сто евро, които бях взела предишната вечер, пареха през кожата на портфейла. Той не ми плащаше за това, че продавам прелестите си. Бе още по-лошо. Тъй като разполагаше със средства, направо купуваше моя живот. Включително миналото и болната ми от рак майка. Какво представлявахме за него ние, ако не малко закъсало предприятие, което може спокойно да купи и изхруска? Брат му бе може би цар на едрите финансови операции, но единствената сделка по сливане и придобиване, която според Луи си струваше, бе по отношение на мен.

Зави ми се свят и аз притиснах отново телефона до ухото си.

- Между другото... Трябва да ти съобщя нещо.

Време беше. Най-сетне споделих с нея голямата новина. За фамилната халка, преправена, за да ми бъде по мярка. И дори за изненадата, подготвена ми от Давид и Арман, която накара мама да се разхълца на другия край на линията. Наложи се да прибягна до някогашните си мечти на малко момиче, за да успея да изразя престорената си радост. Разказът ми заприлича на вълшебна приказка, безсрамна смесица от истини и откровени измислици, но като цяло излезе доста убедителен: сцената на шлепа, когато Давид поиска ръката ми, подаръците, с които отрупваше самата мен, и дори че съм научила за чудесно избраната дата на сватбата едва предишната вечер. Последната и върховна изненада.

Тя ме изслуша, без да каже нищо, но разбрах, че вече лее сълзи.

- Мамо, не плачи...

- Не, не... - стенеше тя и шумно подсмърчаше. - Права си. Каква съм идиотка! Но толкова съм щастлива... толкова съм щастлива за теб, дъще.

- Зная... Сега нали разбираш защо ти изпраща такива подаръци?

Какво да се прави? Не биваше да лъжа майка си, която бе пред прага на смъртта. Но имах ли право да я лиша от това щастие, като изложа пред нея другата моя версия, далеч по-съмнителна и неясна? Версия, при която се отдавах на безлики желания? История, за която сама не знаех какво да мисля, кого да обичам... на кого да предложа тялото си, за да изпитам най-сетне наслада. Как би разбрала тя, а още по-малко приела опасната игра, в която ме бе въвлякъл Луи Барле? Бяхме толкова далеч от приказките за феи и вълшебни пръчици. Толкова далече от идеалния живот, който всяка майка мечтае за своята дъщеря.

Сънят започва така: в деня на сватбата аз съм младоженката. Заключила съм се в стаята и

плача. Свидетелите напразно се опитват да ме вразумят, но аз упорито отказвам да ги пусна.

Причината за тази драма е, че съм гола. Роклята ми е разкъсана. Неизвестно чии ръце са я свалили от мен при неясни обстоятелства. Всичко е съсипано. Не бих могла да се покажа

пред гостите с какви да е одежди. Един от приятелите на моя бъдещ съпруг все пак успява да

ме убеди. Отварям му. Той ме взема в обятията си и ме утешава. После ме целува и ме просва на пода. Толкова съм отчаяна, че съм готова да му се отдам. Ала застанал над мен, той започва усърдно да мастурбира. Прекалено бързо според мен и ето че от него

бликват струи сперма и обливат тялото ми. Течността ме покрива, скоро изсъхва върху

кожата ми и се превръща в белезникава рокля. Ето ме облечена в неговата сперма. Спасена

съм.

(Ръкописна бележка от 10 юни 2009 г., съставена от мен)

След ужасната постъпка на Давид и думите му от предишната вечер двамата не си бяхме говорили. Ранното ми заминаване на работа, постоянно заетият му телефон способстваха за продължението на споделеното ни цупене.

- Добър ден, кабинетът на Давид Барле. С какво мога да ви бъда полезна?

- Ало? Клое?

Тя не можа да ме познае по гласа може би защото по телефона звучеше по-неуверено, отколкото на живо.

- Да? Кой се обажда?

- Клое, Ел е.

- Ел...

Усърдната секретарка ровеше в паметта си, очевидно объркана от двусмисленото умалително.

- Анабел. Ако предпочитате, Ел Лоран.

- Ел! А, прощавайте! Не очаквах да ви чуя по телефона. Някакъв проблем ли има?

Вероятно часовникът пред нея й напомняше, че е девет и двайсет и три, тоест близо час закъснение от моето работно време.

- Не... Впрочем не се чувствам добре.

- Нещо сериозно ли?

- Не мисля. Обикновена настинка - излъгах я аз. - Можете ли да предупредите Давид, а също Албан, че днес няма да мога да дойда?

Втори работен ден и вече болна. Ако в службата бе останал поне един човек, който да защищава задника ми на връзкарка, сега непременно щеше да се възползва от случая и да ме изостави. Никой нямаше да повярва на тъпото ми извинение, нито бъдещият ми съпруг, нито новите ми колеги. Дали Луи щеше да разтълкува отсъствието ми като бягство, като последно средство от моя страна да се изплъзна поне временно от мрежите му? Изобщо не ме интересуваше. За мен най-важно в момента бе да остана на разстояние. Да поставя поне за момент преграда пред хаотичния и своенравен поток на връзката ми с двамата братя Барле. Трябваше ми истина, различна от онази, която получавах чрез техните думи, тъй откъслечни, тъй неясни, а на моменти откровено противоречиви, че накрая започнах да се питам дали крещящото им несъответствие няма за цел да ме принуди да се изгубя сред лабиринта на съмнението и страха.

Бях останала сама в къщата, защото Арман бе почти невидим и преди всичко прекален зает, а и вероятно бе излязъл във връзка с приготовленията. Използвах случая, за да претърся на спокойствие стаите и местата, на които до този момент не бях обърнала достатъчно внимание. Откакто се бях нанесла, се задоволявах с пространството на нашата спалня, банята към нея, салона и много рядко на кухнята. Едва сега си дадох сметка за размерите на зданието, проектирано от архитекта Константен, същият, който бе съставил плановете на „Нова Атина“.

Някогашният будоар към спалнята на госпожица Дюшеноа, днес наша спалня, сега служеше за кабинет на Давид. Вече бях установила неведнъж, че той постоянно стои заключен.

Ключът... Тази дума отекна в мен и пробуди неотдавнашен спомен. Онзи ръждясал, очевидно изкован преди векове ключ, напомнящ рошков, който Луи бе поставил в своята първа пратка... Дали той не даваше достъп до тайните на неговия брат?

Канех се да пъхна металното стъбло в бравата, но за момент се спрях. Сигурна ли бях, че наистина желая да повдигна завесата над едно минало, от която, така или иначе, щях да си остана изключена? Какво щеше да ми донесе то в крайна сметка? Нима Давид нямаше право на забрава, както всеки от нас, както самата мен, с моя баща-фантом? Нима нямаше право на моята любов, безусловна и без всякаква подозрителност, след като ме отрупваше с толкова благодеяния?

Ала изкушението бе прекалено силно и аз все пак пъхнах рязко ключа, уж без всякакво колебание.

- Каква съм тъпачка... - упрекнах се шепнешком.

...И преди всичко наивница, ако съм си въобразявала, че всичко ще бъде толкова лесно. Ключът сякаш не пасваше на ключалката. Дори не можах да го вкарам докрай, а още по-малко да го превъртя. Нищо не можеше да се направи.

Останалата част от сградата не ми разкри никаква следа. В достъпните за мен мебели, повечето разкошни образци от времето на Реставрацията, хармониращи с обстановката, особено в салона и трапезарията, попаднах на връзки книжа и изрезки от вестници без всякакво значение, повечето свързани с дейността на фирмата „Барле“. Някои бяха нахвърляни без всякакъв ред или натъпкани между броеве на икономически списания, като върху корицата на поне половината от тях имаше снимка на Давид... Впечатляващо резюме на неговия възход, година след година, десетилетие след десетилетие. Това напомняше надписите на сериала Агитаторите, който помнех от моето детство.

Все пак си дадох труда да разгърна няколко дебели класьора, в които се намираха най-значимите статии. Прочетох например изцяло, не без известна носталгия, страницата от Монд, която бях зърнала в метрото само преди три месеца. Все още не можех да повярвам, че споделям живота на мъжа от снимката...

Излегната върху дивана в салона, със сгушената до мен Фелисите, временно оставена на мира от Синус и Косинус, се отдадох на объркани и противоречиви мисли. Дирейки успокоение, галех меката тигрова козина на котката и се опитвах да намеря изход от положението. Сред правилата на образцовия журналист, които ни набиваше в главите мустакатият университетски професор, фигурираше следното: дори в случай на война никой не бива да бъде възприеман крайно отрицателно. „Единствено в Библията и в холивудските филми от едната страна е неопетненото, кристално чисто Добро, а от другата - Злото, смазано под бремето на всички престъпления и грехове. Уви, в наши дни няма нито Каин, нито Авел, нито Люк Скайуокър срещу Дарк Вейдър. Нещата винаги се оказват далеч по-сложни. А вашата роля е именно да разплетете този объркан възел. Да откриете края на кълбото, а след това да го покажете на публиката, без да приписвате на когото и да било предполагаемия първороден грях. Изначална причина не съществува. Има само една видима точка в дългата верига на причинността. На вас се пада да изберете тази точка и да обосновете този избор. Именно от избора на ъгъла ще зависи казаното или написаното от вас.“ За мое огромно съжаление мустакатият господин имаше хиляди пъти право.

Въпреки това всичко би било далеч по-просто за мен, ако Луи просто ме бе излъгал и ме бе използвал за играчка. Ако не бе изтръгнал от мен желания и наслади. Всичко би било далеч по-ясно, ако Давид бе възпрял ръката си и не бе затаил своята тайна.

Въпреки опитите да разсъждавам трезво, вътре в себе си кипях. Безделието ми бе само привидно. Спокойствието ми се дължеше единствено на временното ми оттегляне. Чудесно знаех, че нито едното, нито другото ще продължи дълго.

Извадих от чантата си документите, пуснати в стаята на Пайва през един от отворите в стената. Бавно огледах съставения от Луи списък с книги. Някои заглавия ми бяха смътно познати, но еротичната ми култура бе почти нулева и трябваше да призная, че не бях чела нито една от тях. Онези, които все пак ми говореха нещо, бяха достигнали до мен благодарение на екранизациите:

1. Тайни жени, Аня Оз 2. Горчива луна, Паскал Брюкнер 3. Любовникът на лейди Чатърли, Дейвид Хърбърт Лорънс 4. Единайсет хиляди камшика, Гийом Аполинер 5. Сексус, Хенри Милър 6. Историята на О, Полин Реаж 7. Философия в будоара, Маркиз дьо Сад 8. Еманюел, Еманюел Арсан 9. Делтата на Венера, Анаис Нин 10. Фани Хил, Джон Клилънд 11. Синдромът Портной, Филип Рот 12. Мемоарите на едни гащи, Еме Дюбоа-Жоли 13. Вагината на Ирен, Луи Арагон 14. Автопортрет в ерекция, Гийом Фабер

15. История на окото, Жорж Батай

16. Книжна жена, Франсоаз Рей

17. Месарят, Алина Рейес

18. Любовникът, Маргьорит Дюрас 19. Механиката на жените, Луи Калаферт 20. Панаир на свинете, Еспарбек 21. Черната тетрадка, Жое Буске 22. Възрастите на Лулу, Алмудена Грандес

23. Сексуалният живот на Катрин М., Катрин Мийе 24. Хоризонтален речник, Жан-Люк Форнели 25. Механичен ерос, Пиер Буржад 26. Прекрасният мъжки пол, Флоранс Енюел 27. Чукай ме, Виржини Депант

28. Любовни истории на обикновената лудост, Чарлз Буковски 29. Моят таен живот, Анонимен автор 30. Моята капитулация, Тони Бентли

Като се започне с Чукай ме и се стигне до Мемоарите на едни гащи, трудно бих могла да си представя как ще чета тези книги в присъствието на Давид или, още по-зле, на публично място като метрото например.

Все още не се чувствах готова - а и едва ли това някога щеше да се случи - да приема подобно предизвикателство към света и към самата мен. Въпреки това желание никак не ми липсваше.

Колкото и ограничени да бяха познанията ми в тази област обаче, не можех да не забележа, че в последователността на заглавията липсваше всякаква логика: нито хронологична, защото от Сад се преминаваше направо към Филип Рот, нито езикова, нито дори еротична, тъй като редом с по-невинните творби стояха такива от най-крайно естество. Трябваше ли да се доверя на съставителя и да ги чета, започвайки от първата, следвайки подредбата, която той очевидно бе съобразил с мен?

Спонтанно разсъждение: физическата любов, която ни откъсва от обикновените земни

неща, която ни обсебва и ни кара да забравим всичко, никога не се свежда просто до секс, до две мимолетно слети тела. Единственият секс, който действително ни възнася, е може би

плод само на нашето въображение, на съмненията ни, на въпросите, които си задаваме, и на надеждите, които възлагаме на един непознат свят. Да фантазираш означава да си представяш, че пръв или първа побиваш знаме на новооткрита планета. Без съмнение това изобщо не е истина, но мечтата е толкова прекрасна, че е достатъчна, за да те извиси до небесата и да ти се ще това никога да не свършва! Една малка крачка за моята катеричка -един голям скок в бленувания живот. Именно в това вместилище на нашите мисли и

мечтания процъфтява сексът, а не толкова в корема или между краката. Само ако дадем воля на нашия дух и оставим телесната ни обвивка на ласките, сме способни да достигнем до върховната наслада и да отвърнем с такава, тук и сега.

(Ръкописна бележка от 10 юни 2009 г., съставена от мен)

Също както предишната вечер, входната врата хлопна в необичаен час, разсейвайки мигом възбудата, която постепенно ме бе обзела и откъснала от самата мен, за да ме отправи към влажни и стръмни селения. Колко примамливи бяха тези селения, към които ме зовеше Луи!

- Ел, тук ли си?

Гласът на Давид отекна звънко, весело, почти непринудено и зачеркна с един замах вчерашната ни свада, сякаш тя бе нещо незначително, което малко добро настроение е напълно достатъчно, за да заличи.

- В салона съм - отвърнах глухо аз.

Той веднага се появи, лъчезарен, по-сияещ от всякога, държейки в ръце огромен калъф за дрехи, зад който почти не се виждаше. Единствено широката му усмивка се мяркаше над розовата пластмаса. По необикновената големина и по формата на опаковката разбрах, че тя не съдържа мъжки костюм.

- Та-ра-та! - протръби съвсем детински той.

Ако стотиците му служители, господата от икономическите издания или най-близките му финансови партньори, го видеха в този момент, акциите на групата „Барле“ непременно щяха да паднат с няколко пункта!

- Какво е това?

В момента, когато се появи, реших да заложа върху картата на разведряването. След като с цената на известни жертви бях се сдобила с нещо като признание от страна на Луи, не можех да не играя пред Давид ролята, която се очакваше от мен.

- Твоята рокля!

- Моята рокля ли?

Приех изненадата му с помирителна усмивка.

- Впрочем... Това е сватбената рокля на мама. Онзи ден забелязах, че е имала съвършено същите размери като теб. С една малка разлика, която заръчах да поправят. Ето я!

Не биваше да се нахвърлям върху него. Не биваше да го питам дали тази рокля е по образ и подобие на халката, която вече ми бе подарил, и е била носена не само от майка му, но и от друга жена. От неговата първа съпруга. От една мъртва.

- Скъпи... - нежно измърках аз. - Не знаеш ли, че не бива да я виждаш преди уречения ден?

- А кой ти каза, че съм я виждал?

Имаше простодушно възторжен вид, какъвто вероятно е придобивал като юноша, когато е побеждавал противника на тенис.

- Ами... Така ми се струва.

- Грешиш, госпожо Барле. От момента, когато попадна в ръцете ми, не е излизала от калъфа, а той е непрозрачен. Само при шивачката, разбира се, но там дори не посмях да надзърна иззад рамото й.

- А сватбата на родителите ти? А снимките?

- Та те са толкова пожълтели, че тя едва се различава...

Държанието му беше просто трогателно. Как бих могла да отблъсна едно толкова откровено, толкова безкористно предложение за помирение? Вероятността да го сторя отпадна в мига, когато извадих роклята от калъфа. Повярвах на думите му и затова отидох в трапезарията, за да я разгледам, далеч от неговия поглед. Никога преди не бях виждала, а още по-малко обличала толкова разкошна дреха.

- Тя е... Тя е вълшебна!

- От модна къща „Скиапарели“ е - обади се той иззад вратата. - По онова време Елза Скиапарели вече е била много възрастна, но все пак я е направила по мярка за мама. Имай предвид, че е уникат!

Уникат, разбира се. Напълно подхождаше на това великолепие, където нито детайлите, нито направата, нито съхранението издаваха действителната възраст. За разлика от повечето сватбени рокли, тази изобщо не напомняше трудносмилаемо суфле от тюл и газ, поръсено с бродерия и ефирно до погнуса. Като обобщение на първоначалното ми впечатление, аз тихичко възкликнах:

- Това е истинска рокля... Истинска рокля и нищо повече.

- Какво казваш?

- Почакай. Казвам, че ще облека роклята.

- Давай, красавице! Затова я донесох. Ако има още нещо за преправяне, по-добре да стане навреме.

Нямаше нужда, почувствах това веднага щом усетих допира на седефената коприна върху кожата си. Бедрата, талията, гърдите и дори прекалено изпъкналият по мое мнение задник, който тъй трудно се вместваше в дрехите прет-а-порте... Цялото ми тяло напълно, естествено и непринудено се побра в нея и изглеждаше като изваяно от скулптор. Горната част следваше вярно очертанията на торса ми. Представляваше обикновено бюстие с остро деколте с пестеливо пришити волани. Надолу роклята се разкрояваше над бедрата на три пласта, които сякаш бяха готови да се завъртят във вихрен валс. Всеки пласт бе свързан с по-горния чрез цветни волани от същия плат, а в сърцевината на всяко от цветчетата по тях се таеше диамант, който придаваше допълнителен блясък.

- Е, как е?

- Ами... Направо е съвършена!

Завъртях се на пети, като увлечена от невидим кавалер, и се озовах пред голямото огледало в трапезарията. Познавах жената, която ме гледаше отсреща, и все пак тя ми се струваше някак различна. Чувствах се уверена в себе си: през последните седмици не бях прибавила и не бях изгубила нито един грам от теглото си, но въпреки това имаше нещо в Ел, нещо в мен, което се бе променило. Изглеждах по-разцъфнала, по-пищна. Дори кожата ми беше просветляла. Луничките по лицето ми, които винаги бях ненавиждала, сега ми се струваха като възхитителна естествена украса. Впрочем две-три се бяха появили върху устните ми като напъпили цветя върху влажна и плодородна почва.

Значи, бе вярно, че изпълнените с копнеж погледи допълнително ви разхубавяват, подчертават у вас всичко най-прекрасно и най-привлекателно. Значи, втренчените в мен очи предишната вечер окончателно бяха смъкнали от мен онази последна обвивка, останала от моминството, която до този момент ме бе стягала. Бях оставила в „Шарм“ старата си кожа и бях излязла оттам нова, с моето ново „аз“, способна да видя и да пожелая собствената си красота. Вече не ми се струваше абсурдно, че мъжете копнеят да обладаят това тяло.

Зад вратата, на която предварително бях поставила резето, Давид изгаряше от нетърпение. Реших, че това е моментът да сваля маската на признателност и покорство.

- Кажи ми, че тя никога не е обличала тази рокля.

- Коя тя? За какво говориш? - възпротиви се веднага той.

- Орор... - подсказах му аз възможно най-меко и внимателно. - Нали никога не е обличала тази рокля?

- Не! Защо би го направила...

Лъжеше, можех да доловя киселата нотка в гласа му, лекото колебание, тъй различно от обичайната му увереност. Той веднага се опита да отхвърли настрани темата, подобно на гнил плод, който брулят от дървото.

- Мога ли да вляза?

- Не... Не и преди да си отговорил на моите въпроси.

- Ел... - този път жално ме повика той. - Вече ти казах всичко, което има за казване: обикновен любовен триъгълник. Луи обича Орор, която обича Давид... Който пък не я обича. Точка. Няма какво повече да добавя.

Престорих се, че приемам този съшит с бели конци сценарий за чиста монета само за да предприема ново настъпление:

- И това ли е било причина за депресията й?

- Нищо подобно. Тя си беше болна много преди аз и Луи да я срещнем.

- Тогава защо се е хвърлила в бурното море... Нима не от огорчение?

- Нямам представа. Никой така и не разбра какво всъщност се е случило. Дори Луи. А при това той пръв пристигнал на мястото..

- И се е опитал да я спаси?

Луи бе заявил обратното. Бе приписал на брат си ролята на рицаря-герой. Само че защо?

- Точно така. Само че нищо не е могъл да направи... Освен да си строши коляното в скалите. След това, в продължение на седмици дори смятахме, че вече никога няма да може да ходи.

- И това ли е цялата история?

- Да - отвърна той, възвърнал своята увереност. - Освен че полицията проведе кратко, чисто рутинно разследване.

- Защо „рутинно разследване“? - хванах се за думите му аз.

- Ами защото показанията на Луи бяха доста противоречиви.

- В края на краищата самият той не е бил разследван?

- Не... Ченгетата заключиха, че става въпрос за нещастен случай.

Гласът му вече се чуваше от по-близко. Предположих, че се е облегнал от другата страна на вратата и е готов всеки момент да влезе.

- А ти... Ти какво мислиш?

Минаха няколко секунди, преди той да ми отговори:

- Като познавам раздразнителния характер на Луи, трябва да призная, че през ума ми минаха всякакви мисли.

- Например какви?

- Глупости...

- Знаеш, че няма да влезеш тук, преди да ми отговориш.

- Помислих си, че не е изключено той да я е блъснал сред скалите, това е! - рязко отвърна той. - Орор и той чудесно познаваха мястото, където се случи всичко. С една дума, доста странно е тя да се остави да бъде изненадана от вълните точно там... Дори и в онази бурна вечер.

- Наистина ли смяташ, че е бил способен на подобно нещо?

- Не... Не знам... Смятам, че никой никога не знае докъде би могъл да стигне един озлобен човек.

Поне в това отношение бе напълно прав. Ала не можеше да ме заблуди. Ясно ми бе, че в неговата версия имаше доста неясноти. Какво се бе случило с ръката му?

Въпреки това реших да бъда предпазлива, за да не предизвикам бурната му реакция от последното ни спречкване. Вече ми е доверил подробности, които вероятно не бе споделял с никого до този момент.

Съблякох роклята и внимателно я сгънах обратно в калъфа, като добавих само:

- Вероятно си изпитвал вина... Нали?

- Да... Сигурно е така. Само че всичко това е останало далече в миналото...

Дали не се опитваше да убеди сам себе си, да затвори чувството за вина и всички призраци от миналото там, където им беше мястото - под тежкия похлупак на забравата?

На вратата се раздаде леко, умолително почукване и аз най-сетне дръпнах резето. Не за пръв път щеше да ме види по бельо.

Само че за пръв път щеше да ме вземе в обятията си сред старинния декор на тази стая, който ме караше да си представям по-скоро тихи вечери край камината, отколкото любовни пориви и въздишки.

Той веднага ме прегърна, без да мога да разбера дали иска от мен наслада, или утеха. Остана неподвижен няколко секунди, скрил лице в шията ми, докато с леки движения все по-плътно притискаше тялото си до моето. Напомняше обидено дете, което дири убежище в майчиния скут.

Бавно и нежно го помилвах по тила с по-скоро окуражителен, отколкото еротичен жест, но все пак той го прие като покана. На свой ред прокара длан по гърба ми и я задържа в извивката, откъдето започваше задникът ми. От този допир снагата ми сама се изви и той изтълкува това като насърчение да продължи. След моите две последователни капитулации в „Шарм“ двамата не бяхме правили любов.

Дали новата Анабел, онази, която току-що бях открила у себе си, отразена в огледалото, все още му принадлежеше?

- Все още не сме кръстили тази стая, нали, нали? - прошепна той на ухото ми.

Подобно предложение изобщо не напомняше досегашните ни любовни игри, лишени от всякакви изненади и предизвикателства. Какво ставаше с него?

Наблюдавах отражението на двама ни в огромното огледало, изваяни от ярката светлина на летния следобед, красиви повече от всякога. Всеки страничен наблюдател би заключил, че сме създадени един за друг. Не само аз бях преживяла метаморфоза. При него промяната бе по-трудно доловима, но за миг ми се стори, че виждам върху устните му същата онази дяволита, хищна, канибалска усмивка, която Луи отправяше към жертвите си.

- Ел!

Без да дочака съгласието ми, той ме отнесе до дългата мраморна маса с бронзови крака и ме положи върху леденостудения камък. Едва имах време да потръпна и той ме привлече към себе си, с разтворени крака, вирнати към небето. Притисна бедрата ми към корема, пъхна глава между тях и устата му се озова на височината на моите слипове. През тънката материя усещах как горещият му дъх гали устните, които до този момент бяха сухи като есенни листа.

Той отмести плата с един пръст и започна да лиже вулвата ми отдолу нагоре, сякаш искаше да я покрие със смазка. Когато стигнеше в горния край, до еректилния израстък, все още скрит в защитната си обвивка, започваше отначало, като по учебник.

За щастие, компенсираше този донякъде ученически подход с възбуждаща бавност, която ме накара да го окуража:

- По-бързо...

- А инак добре ли ти е?

- Да - прошепнах аз. - Продължавай. Само че по-бързо.

Той се подчини не без известен успех. При всяко прокарване на езика усещах как големите и малките устни постепенно се разтварят, готови да приемат натрапника. Разбира се, при тази ритмичност на метроном и старанието да навлажни цялата повърхност, той не обръщаше достатъчно внимание на чувствителното копче, както ми се щеше. А то искаше именно това, и все по-силно. Докато едната му ръка галеше гърдите ми с движение, което никак не ми бе неприятно, аз докоснах със среден пръст сиротния си клитор и го погалих по начин, който отдавна бях отработила.

Стъписан от начинанието ми, Давид за момент спря:

- Толкова си красива така...

Ала в неговите думи долавях не само неговия топъл, омагьосващ тембър. Те вече се сливаха с десетки, стотици, може би хиляди гласове, на всички онези мъже, които хотел „Шарм“ би могъл да постави под моя власт. Продължих да действам под предания му, изпълнен с покорство поглед. За пръв път му предоставях без свян подобна гледка.

В момента, когато усетих да ме обзема многообещаващата тръпка, един въпрос изпълни цялото ми същество: дали измежду всички онези, насочени към мен мъжки фалоси в стаята на Пайва, не бе и фалосът на Луи? Дали го бях докоснала, без да си дам сметка за това? Ако не бях се поддала на опиянението, вероятно бих могла да го разпозная по особената напрегнатост, по някоя жилка, и дали тогава нямаше да го поема с удвоена страст?

Членът на Давид проникна в мен рязко, решително, без предупреждение. Не бях го видяла да се подготвя и затова нахълтването му ме накара да се вкаменя. Не желаех това, поне не веднага, не сега.

- Продължавай да се галиш - заповяда ми той.

Начинът, по който ми налагаше волята си, не ме притесняваше. Ала, следвайки мъжкия си инстинкт, воден от непреодолимото желание да свърши колкото се може по-бързо, той разбиваше на парчета пъзела от фантазми, който тъкмо си бях изградила.

- Не, ти... Излез! - наредих му на свой ред аз.

Вероятно съм прибягнала до решителен тон, защото той се подчини безпрекословно. Слава богу, магията не си бе напълно отишла: картината постепенно се възстановяваше, отново виждах хищната му уста, готова на всичко, за да ме задоволи, виждах устните му, впити в моята вулва, сякаш с намерение да изсмучат от нея всичкия сок на насладата.

- Вкарай ми го! - продължих аз.

Клетникът за момент изпадна в паника: как бих могла да го лишавам от нещо и веднага след това да го насърчавам да го направи? Веднага разсеях заблудата му с дълбок глас, излязъл сякаш

от корема ми, който сама не можах да позная:

- Езикът... Пъхни го в мен... Хайде!

И той се подчини, розовият връх затрептя в мен, изпънат докрай, достигнал достатъчно далече, за да се почувствам проникната, но не и обладана. Обслужвана, а не завоювана. Впит в мен като пиявица, той упорито въртеше език във вагината ми.

Устните му се губеха сред моите, вече обилно напоени с гъс-та течност, която избиваше на пяна покрай устата му, подобно на мустаци от циприн и любов.

В едно от женските списания прочетох, че френска

гинеколожка разгадала тайната на точката О. Тя не

представлявала отделна ерогенна зона, която според някои погрешни твърдения била

налице у едни и липсвала у други. В действителност ставало въпрос за израстък, свързан със сърцевината на клитора. Откритието бе придружено със съответната схема. Противно на

разпространеното мнение, той не се свеждал до няколко милиметра повърхност, скрита под

прочутото калпаче.

Израстъкът продължавал на десетина сантиметра вътре в корема на жената, където, в зависимост от конкретната

анатомия и устройство, инервирал съседните органи. Усещането, което някои жени

изпитват в ректума, особено при анален акт, се дължи именно на това скрито дълбоко в нас,

тъй малко познато присъствие.

(Ръкописна бележка от 10 юни 2009 г., съставена от мен)

- Завърти го по-бързо... Да!

При всяка обиколка езикът притискаше грапавата изпъкналост в моята дълбина, онази миниатюрна възглавничка, която не се и бе надявала на подобно внимание.

- Точно така, остани там! Там!

Той чу заръката ми и за известно време се съсредоточи върху тази най-важна точка. Ала внезапно, без всякакво предупреждение неочаквано се отдръпна и за мое огромно съжаление излезе от мен. След това рязко вкара на мястото на езика възбудения си до крайност член, чиято влажност ми разкри с какви усилия е сдържал нетърпението си. Явно желанието му бе взело връх и не би могъл да ми отреди повече време. Трябваше в края на краищата да се наложи, да завоюва, да завладее. За щастие, стореното дотук се оказа достатъчно и механичните постъпателни движения се явиха естествено продължение. Разтворих се още по-широко, за да го приема в самите си недра, до самата матка. Знаех, че там се намира лигавица с формата на малко езиче, по-нежна и чувствителна от плътта наоколо, която трудно би могла да бъде достигната с показалеца или средния пръст, но бе способна да ме докара за миг до оргазъм. Така и стана. Главичката на члена му вече почукваше на това място, около което сякаш се съсредоточи цялото ми същество, погълна го като черна дупка, разкъса сякаш крайниците ми, разпръсна всички мои клетки из пространството наоколо, обляно от нахлуващата дневна светлина. Крепях се на ръба на една бездна, в която най-накрая рухнах.

За пръв път той ме бе дарил с оргазъм съвсем сам, без помощта на моята ръка, само той, с устата и члена си, които все още бяха облени с моята телесна течност.

Ала сигурна ли бях, че единствено той е сътворил това чудо? Стори ми се, че в неговата

въздишка долавям нечие друго, тъй познато присъствие.