Хотели - Първа стая

16 юни 2009 година

Спиране за пишкане, спиране за вечеря, спиране за зареждане. Пътуването ни до Париж заприлича на многоточие, сякаш отлагахме онова, което ни очаква в столицата. Не бързахме да запълним празнотите, които прашните чекмеджета на „Рош брюн“ бяха оставили в края на този твърде натоварен ден. След като Орор бе от тази област, как Давид се бе запознал с нея? Какво точно се бе случило на двайсет и пети декември хиляда деветстотин осемдесет и девета година, за да накара младата жена да се хвърли в бурното море? На какво се дължеше отсъствието на Давид в коледната вечер? Дали „бизнесът“, както твърдеше Луи, бе причината да бъде далеч от брат си, родителите си и на всичко отгоре далеч от младата си съпруга, в плен на депресията? Каква бе връзката на двамата братя с „Нощните красавици“? Възможно ли бе Орор също да е била... горещо момиче?

Накрая спряхме до един мотел някъде между Анже и Льо Ман, тъй като никоя от нас вече нямаше кураж да седне зад волана. Предишната нощ бяхме спали малко, София дори по-малко от мен. Трябваше обаче да отдъхнем, ако не искахме да предизвикаме злополука в натовареното от камиони движение.

Пиша това сред почти пълна тъмнина. Струва ми се, че на съседното легло София вече спи. Дишането й е шумно, но равномерно. Аз самата не мога да заспя. Дали поради неотдавнашните разкрития? Или от онова, което ни очаква в Париж?

Не, просто защото при всяка по-дълбока въздишка на моята приятелка си представям, че тя изобщо не спи, а енергично мастурбира с показалец върху клитора и среден пръст дълбоко във вагината. Подобно предположение за мен не е ново: от шестнайсетгодишна възраст, всеки път, когато се наложи да спя в една стая с приятелка, съм си задавала този

въпрос. Дали не се гали? Или по-скоро дали може да го прави, без аз да усетя? Тази мисъл до такава степен ме измъчва, че накрая сама пъхам ръка в слиповете си и започвам да

възбуждам клитора си с показалец, докато накрая не се предаде и изтръгне от мен няколко въздишки. Дали през тази нощ София ме чу? Дали се е запитала какви са тези мои нощни занимания? Съжителството на двама души в една стая, независимо дали са от един и същ или от различен пол, може би се свежда до въпроса: изпитва ли желание? Дали то е

насочено към мен? Или към самата нея?

(Ръкописна бележка от 16 юни 2009 г., съставена от мен)

На следващата сутрин потеглихме още на разсъмване. Тунелът при „Порт д’Орлеан“, чието оранжево осветление харесвах, ни погълна преди още съвсем да се е развиделило над околовръстния път с многобройните му разклонения към южните предградия.

Включихме се във вътрешния пръстен, поехме на запад и водени от джипиеса, минахме през „Порт дьо ла Мюет“

В този ранен час на понеделника движението в Париж все още беше поносимо, а по улиците почти нямаше оживление. Работеха само хлебарниците, някои кафенета и камионите за смет. Зеленият циферблат в колата показваше пет часа и петдесет минути.

- Нали няма все пак да й се изтърсим по това време? - запита София.

- Не. Имаш право. Кафе?

- Кафе - съгласи се тя.

Голямата сграда на авеню „Жорж Мандел“ № 118 бе строена през седемдесетте или осемдесетте години. Около всеки прозорец на бялата фасада имаше изпъкнали бетонни первази.

От хола на входа също лъхаше на кич и ни трябваха няколко минути да открием името на Ребека сред многобройните обитатели. Между другото, отбелязах и фамилията Барле на осмия етаж. Мина доста време, преди да чуем по домофона сънения й глас. Очевидно я бяхме събудили.

- Да?

- Ребека, аз съм Анабел.

- И София! - провикна се моята приятелка над рамото ми.

- Отварям ви - кратко отвърна тя. - Деветият етаж, първата врата отдясно.

Посрещна ни все още боса, в пембен копринен пеньоар, наметнат над бледорозовата нощница. Беше разчорлена, без грим и четирийсетте години много й личаха. Открих бръчки, които до този момент не бях забелязала, тъй като обикновено бяха прикрити под пластове пудра и фон дьо тен. Ала въпреки натежалите клепки, очите й си оставаха все така предизвикателни, каквито ги бе уловил фотографът на онази снимка. Кой ли всъщност бе този фотограф?

- Искате ли нещо? Чай? Кафе? Чаша вода?

Въведе ни в малката гостна откъм улицата. Беше модерна, чиста и кокетна, макар препълнена с всевъзможни сувенири и дребни украшения, но преди всичко снимки на Ребека под ръка с всевъзможни знаменитости. София неволно ококори очи, когато с изненада откри сред тях известен телевизионен водещ и прочута певица.

- Не, благодаря, тъкмо пихме кафе - отвърнах аз вместо двете.

- Добре... Аз ще си направя чай, ако нямате нищо против.

Докато тя го приготвяше, успях да разгледам интериора. Под отрупаното с нестабилни купчини документи бюро се виждаха два метални шкафа. Предположих, че това са архивите на „Нощните красавици“. Вероятно цялото това обзавеждане бе пренесено от опразнения офис на улица „Роа дьо Сисил“ ..

На отсрещната стена открих още по-странен детайл: въпреки бледожълтите тапети ясно личаха тъмните очертания на врата. Води към апартамента на Луи!, сетих се аз със свито сърце, но се постарах да се овладея, преди домакинята да се е върнала с чаша в ръка. До нас достигна уханието на парфюм „Шалимар“, примесен с жасминовите пари на чая.

Гледах я как машинално върти лъжичката, макар да не бе сложила захар, и се сетих за последната ни среща и изобщо за нейния живот. Битието й също бе лишено от реален вкус, лишено бе от нежността, която Луи й бе отказал. Окончателно изоставена от вечния си любовник, тя така и не бе успяла да се съвземе от понесената загуба. Нищо не бе успяло да запълни тази празнота нито в любовта, нито в бизнеса и през нея изтичаше цялата й енергия.

Пронизва ме мисъл, но аз мигом я отхвърлям: три жени в една стая, обладани (или почти) от един любовник. Трябваше ли да тъгувам? Или може би да се смея? Възмутително ли бе

това... или възбуждащо? С коя от нас в крайна сметка му е било най-приятно? С най-красивата, с най-влюбената... или, противно на логиката, с най-непокорната?

(Ръкописна бележка от 16 юни 2009 г., съставена от мен)

Тя вероятно очакваше да мина в настъпление, но въпреки това въпросът ми я завари неподготвена:

- Ребека, през коя година бе основана агенцията „Нощни красавици“?

Вече знаех отговора. Информацията присъстваше в сводката за регистрацията на фирмата, чрез която се бях добрала до нейния адрес. Просто исках да го чуя от нейната уста.

- През февруари 1992 година.

Точно. С други думи, две години след смъртта на Орор. Очевидно тя не е била една от нас.

- А преди „Нощни красавици“?

София поне веднъж се държеше уместно и не вземаше участие в разговора.

- Ръководили ли сте други агенции със сроден предмет на дейност?

- Не, тази бе първата. Преди това работих като служителка за връзки с обществеността.

- За коя фирма?

- За различни зрителни зали и за един киноразпространител. Но това беше отдавна.

Без съмнение близките познанства, които излагаше на показ върху стените, датираха от онзи период. Предположих, че по-късно мнозина от същите тези личности са попълнили редиците на клиентите в нейната агенция.

- Вероятно не сте дошли тук, за да обсъждаме моята кариера? - пошегува се тя с лека носталгия в гласа. - Ако мога да я нарека така...

Сега, след като бе предала Луи в мои ръце, след като виждаше в мое лице официалната пазителка на мъжа, към когото вече не знаеше как да се отнася, й оставаше да живее със спомените от миналото. Да живее в този апартамент, който не след дълго трябваше да напусне. Окончателно. Същата онази жена, която при нашата първа среща ми се бе сторила тъй уверена в себе си, сега напомняше претърпял крушение кораб, изхабен от бурите, изоставен в далечния край на пристанището, където никой не му обръща внимание. Олющен. С много пробойни. С разбит корпус.

- Последния път... - продължих аз разпита. - Защо не ми казахте, че Давид е собственик на „Нощните красавици“?

Името му, естествено, не фигурираше във фирмения регистър. Бе достатъчно хитър да не допусне това. Скрил се бе зад подставено име, принадлежащо вероятно на някой акционер, което не бях имала време да проуча.

Тя бързо примигна и по този начин показа, че въпросът я е изненадал не по-малко от първия. Сетне отпи голяма глътка чай и вдигна очи към тавана:

- Дори не те питам от кого си чула това...

- Така или иначе, няма да ти отговоря - отвърнах натъртено. - Знаете правилото: журналистът винаги пази своите източници.

Нямах никаква причина да прикривам Франсоа Маршадо. А и рано или късно Давид щеше да разбере откъде е изтекла информацията. Ала това засягаше само неговия стар приятел, самия

него и мен.

- Давид просто ми даде назаем пари за учредяването на фирмата - вяло се оправда тя. - Има вече петнайсет години оттогава... Нищо повече.

- Искате да кажете, че изобщо не притежава дял? - намеси се София, която пърхаше от нетърпение до мен.

- Напротив. Само че отдавна не е мажоритарен собственик.

Това лесно би могло да се провери, само че всички тези административни подробности не ме задоволяваха.

- Не ми отговорихте: защо скрихте от мен ролята на Давид в „Нощните красавици“? Защо не ми казахте, че е знаел каква работа върша вечерта на нашата първа среща?

- Толкова ли е важно? - запита тя с присвити очи.

- Да - отвърнах твърдо аз.

При това разполагах само с няколко дати, с откъслечни сведения, подправени с порядъчна доза интуиция. Нищо не говореше, че дейността на неговата агенция е пряко свързано с драмата на Орор Делбар. Нямаше и обяснение за деликатната позиция, която заемах между братята Барле, нито за някаква връзка между тези две загадки.

Ребека потръпна и придърпа полите на пеньоара. Не толкова от свенливост, колкото от желание да се защити, да прикрие мършавото си тяло с тази мека копринена броня.

- Давид далеч не бе съпругът, за когото Орор би мечтала... И въпреки това той много трудно се съвзе след смъртта й.

Превръзката. Белезите върху китката на лявата му ръка. Вече знаех всичко това. Не бе необходимо да се връщам към него. Усмихнах се за миг, за да я насърча да продължи.

- Минаваха години, а той все още не можеше да я прежали... Затова му хрумна тази идея. Освен ако не беше идея на Луи. Така и не разбрах.

- Каква идея?

Задача: защо човек задава въпроси, чиито отговори са му известни?

- За „Нощните красавици“, естествено!

Решение: защото причинява още по-силна болка, когато отговорът е произнесен от друг. Чуждите думи са като бръсначи, а наивното ни дирене на истината - вената, която той прерязва. Думите са тези, които причиняват най-дълбоките, незаздравяващи рани.

- Не разбирам - обади се моята приятелка. - Каква е връзката между агенцията и покойната му съпруга?

- Да кажем, че Давид не можеше да живее сам. Но същевременно се боеше от разрушителна връзка като тази с Орор. Боеше се от подобна лудост, от подобна истерия...

- Значи, е използвал агенцията като огромен кастинг - възкликнах сподавено аз.

София също не можеше да се опомни. Докато седях съсипана в креслото, тя, напротив, се надигна, готова да скочи.

- А нима не е помислил, че може би сам има вина за този провал?

- Давид не е от хората, които ще вземат да се самообвиняват.

По този въпрос бях напълно съгласна с нея. Нещата като цяло приемаха нова насока, всеки допълнителен елемент, добавен през последните седмици, най-сетне заемаше съответното място. След като бе попаднал на мен и бе решил, че съм достойна да заема мястото на Орор, вече нямаше причина от продължаване на тази дейност, която през цялото това време е била средство за неистовото му дирене на нова жена.

Поех си няколко пъти дълбоко въздух и успях да изляза от обзелото ме вцепенение.

- А защо е поверил тази мисия именно на вас?

- По онова време бях останала бе работа. Струва ми се, Луи изпитваше известна вина, че за пореден път ме е изоставил...

Каза това, сякаш се извиняваше, че не е отговорила на високите очаквания от страна на по-големия брат.

- Това не означава, че сте били достатъчно компетентна - сряза я безжалостно София.

- Вярно... Но бързо се научих. А освен това от предишната си работа разполагах с картотека на потенциалните клиенти.

Потвърди предположението ми, като хвърли поглед към металните шкафове - нейния малък личен музей.

- Мислех си, че всичко това е блъф? Че приходите са били без значение!

- Не и когато собственикът е Давид - въздъхна Ребека.

С други думи, фалшива или не, агенцията е била подчинена на същите правила, както всички останали филиали на групата „Барле“, и е била длъжна да носи приходи.

Бях поразена от подобна непоследователност в инак отлично скалъпения сценарий.

- Все пак не са ви трябвали цели седемнайсет години, за да откриете жена като мен?

Колкото и обикновена да съм - това бе смисълът на моето смайване. Нима през всичките тези години други Анабел Лоран не са попадали в кастингите на телевизионните канали, собственост на Давид, до една свежи и готови на всичко, за да пробият?

- Напротив - потвърди тя, този път без да й мигне окото. - Но нали ви казах: Давид е много взискателен. Във всяко отношение. И преди всичко към жените, с които общува. А какво остава за неговата жена!

- Ако е търсел съвършената жена - притече ми се на помощ София, - нали има сайтове за запознанства, в които могат да се предявят безброй критерии. А там, повярвайте ми, кандидатки за изгоден брак никак не липсват.

- Мога да те уверя, че Давид привлича много повече млади жени, отколкото може да вкара в леглото си. Само че по онова време подобни сайтове не съществуваха.

Приех стрелата, без да трепна. Тя само ми припомни очевидност, която прекалено бързо бях забравила: мъжът, за когото се предполагаше да се омъжа, бе един от най-ухажваните във Франция и без съмнение дори в Европа. Макар да нямах представа докъде се простира неговата известност отвъд границата.

Тя остави чашата на ниската масичка, след което оправи безцветния кичур, който упорито падаше върху челото й, сякаш по този начин се опитваше да сложи в ред нещата.

- Така или иначе, не там е проблемът...

- Та това е нелепо! - не се сдържах и избухнах аз. - Какво толкова изключително има в мен?

Погледна ме със същия пълен с нежност и съчувствие поглед, който ми бе отправила по време на предишната ни среща.

- Да речем... Да речем, че това е съвкупност от качества - уклончиво отвърна тя. - Трудно биха могли да се опишат с няколко думи.

После с очи ми даде да разбера, че друг би трябвало да ми даде подобно обяснение. И не се излъгах, защото веднага след това се обърна към мен, изключвайки София, все едно че тя изобщо не бе в стаята:

- Мисля, че е по-добре те да ти го кажат...

Двойната амбивалентност на нейния отговор не ми убягна: не твърдеше, че не знае отговора, но предпочиташе да го науча от други. От тях. Би могла да каже: „Нека го чуеш от Давид“. Само че бе предпочела да свърже за пореден път двамата братя с тази тайна. Вечно заедно.

Усещах упоритото вибриране на мобилния телефон в чантата си. Негодникът упорито се стараеше да прекъсне въпросите ми в решителния момент.

- Да? Ало? - отговорих най-сетне аз.

Обаждането беше от скрит номер. Ала не можех да повярвам, че в този ранен час подобно упорито звънене може да бъде грешка или телефонна реклама.

- Анабел?

Този глас. Беше ми познат. Познат ми беше преди всичко характерният тембър, който се опитваше зад привидната непринуденост да прикрие драматичните нотки. Гласът, който ей сега щеше да ми съобщи сериозна неприятност, да ми нанесе тежък удар, съдбовния удар.

- Да... Аз съм.

- Обажда се Людовик Пулен. Прощавайте, че ви звъня толкова рано. Нали не ви притеснявам?

- Доктор Пулен, кажете ми, че сте сбъркали номера. Кажете ми нещо за страничните действия на някое лекарство, предписано на мама. Кажете ми каквото щете, само не и онова, заради което ме търсите, макар че то вече тече от слушалката като отрова.

Думите му ме пронизаха, без при това изобщо да ме засегнат, без да предизвикат у мен никаква емоция. С разтреперана ръка започнах да търся в чантичката си с монограм, съставен от две преплетени букви. Ожесточено ровех, за да намеря някакъв предмет, без да зная какъв е той всъщност, но ето че изпод ръката ми се изплъзна една снимка и падна върху паркета с изображението отдолу.

Ребека се наведе да я вдигне и инстинктивно я обърна. Видя самата себе си, все още млада, на плажа на Динар, в прегръдките на Луи. Изчезнал от живота й, но все така присъстващ във всеки неин жест, във всяка нейна дума, във всяко нейно решение. Не можеше да се откъсне от него. Не можеше да се избави от тумора вътре в нея.

Мамо? Мамо, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Дори не трепна с клепки, за да покаже, че ме е чула. Лежеше безчувствена на бялото легло. Болницата има свойството да прави неразпознаваеми нашите близки, чиито черти сме смятали за здраво запечатани в паметта ни. Жестока грешка. Те вече не са наше дете, наш приятел, баща или майка. Превърнали са се в купчина плът под чаршафите, с мигащи край тях уреди. Не ги наричайте повече Мод, Лола или Анри. Наричайте нещото пред вас просто „болният“. Той вече е безличен. Анонимен.

Под всевъзможните тръбички и кислородната маска майка ми изглеждаше толкова мъничка. Същинско недоносено бебе, чийто живот зависи само от връзката с различните пулсиращи и помпещи апарати, които доставят изкуствени вещества, но все пак поддържат илюзията за присъствие на организма в света.

Тревогата била вдигната от Лор Шапюи. Значи, все пак непоносимата госпожа Шапюи, въпреки постоянните си оплаквания и характера на булдог, се бе оказала полезна, същински ангел-хранител и куче-пазач. В решителния момент тази несговорчива и вечно кисела жена се бе погрижила за мама. Посред нощ забелязала, че от отдушника на нашата къща излиза гъст дим. Оказва се, че в този късен час е била заета да оглежда околните къщи. Вероятно е била приключила с илюстрованите списания и телевизионните сериали. Може би дори е мярнала „добрия доктор“ да отива при нейната приятелка и искрено се е разтревожила за нея.

След посещението на доктор Пулен по моя молба при мама, тя си наумила да стопли приготвения предишната вечер огретен по дофински, защото посред нощ неочаквано огладняла. Вместо да използва микровълновата фурна, както би направил всеки, включила фурната и завъртяла термостата на най-висока степен.

През това време успокоителното, което й дал докторът, подействало. Мама заспала, оставяйки загрятата до червено фурна с огретена в нея. Два часа по-късно къщата се изпълнила със сив лютив дим, който едва не я задушил. Пожарникарите пристигнали точно навреме, за да й сложат кислородна маска и да я откарат в „Макс Фурестие“, общинската болница в Нантер, където три седмици преди това й бяха издали протокола за химиотерапия.

Когато бях в състояние да говоря, им съобщих за какво е било обаждането - София не се колеба нито миг.

- Окей. Тръгваме. - Сетне, вече от вратата, добави: - Ще те закарам.

- Не, остави. Аз ще се оправя. А и нали трябва да върнеш колата на Пеги...

- Престани с глупостите. Обещах да й я върне днес, не съм казала в колко часа. Хайде, бързо!

Ребека седеше неподвижно в креслото, без да може да помръдне. Успя само да ни се усмихне тъжно за „довиждане“. Открай време й бе отнемано всичко, дори решаващата сцена на разкритията. Нейната сцена.

Движението беше много по-оживено, отколкото на влизане в столицата, и ни отне цял час да стигнем до авеню „Репюблик“, дълга, безлична артерия с олющени блокове и къщи от двете страни. Високата стена откъм улицата напомняше по-скоро затвор, отколкото здравно заведение. Ала отвъд павилиона за посетители болницата в Нантер изглеждаше далеч по-

внушителна.

Влязохме през левия вход, където видяхме дълъг списък с отделения. Две от тях, отбелязани най-отдолу с червени букви, накараха косата ми да настръхне: Спешно отделение. Морга. Вдигнах поглед и най-накрая открих Онкология, която едва ли звучеше много по-утешително.

Приветливите и внимателни служители ни отведоха в нейната стая. Най-напред била откарана в Спешно отделение, а след като лекарят установил, че за живота й няма непосредствена заплаха и не се нуждае от интензивни грижи, сутринта била преместена в отделението.

София ме остави до леглото на мама, където, лишена от събеседник, задрямах на твърдия пластмасов стол, приспана от равномерното писукане на мониторите и от приятната топлина в стаята.

- Ел... Ел, добре ли си?

Преди да разбера чий е гласът, разпознах силната му, топла ръка, който той постави на рамото ми. Не трепнах. Откъсната от съня, съзнавах, че той не е част от него, че принадлежи към грубата действителност на болницата - овехтяла, зловеща и изпълнена с болка.

Без да меря думите, които излизаха от устата ми, прогоних Давид от стаята с грубост, която удиви самата мен. Яростта ми сякаш носеше облекчение на разяждащата ме отвътре болка:

- Излез веднага.

С все сили го блъснах с две ръце в гърдите, сякаш се опитвах да отместя стена. Той съвсем леко отстъпи назад.

- Скъпа...

- Махай се. Нямаш работа тук.

- Обясни ми поне какво става!

- Става това, че трябва да излезеш от стаята. Ясно, нали?

- Дявол да го вземе, Ел... От два дни те няма! И ето че те намирам тук...

- Изчезвай!

- Окей, окей...

Отстъпи и излезе заднишком в коридора с гримаса на недоумение, сякаш опитваше да се извини.

- Ще те чакам на двора - обади се той, докато се отдалечаваше.

Кой ли го бе предупредил? Би могла да бъде само Ребека, тъй като бях предупредила София да си затваря устата за случилото се.

През следващия час и половина положих всякакви усилия да се срещна с главния лекар на отделението. Накрая, като по чудо той все пак се появи малко след единайсет часа: хубавеляк с прошарена коса и несъответстващ на сезона загар.

- Искали сте да ме видите, госпожице?

- Анабел Лоран - протегнах му аз разтреперана от надежда ръка. - Нейна дъщеря съм.

Посочих мама, без да посмея да я погледна.

- Професор Лоран Пласман, главен лекар на отделението.

Стори ми се, че каза „Пластмас“, и реших, че това е някаква неуместна шега. Лицето му обаче си оставаше спокойно, дори хладно, без сянка на закачливост. Явно подсъзнателно се бях опитала да разведря тягостната обстановка, пък макар и с подобна детинщина. Ала здравият разум в мен разчиташе само и единствено на фактите.

- Инцидентът от тази нощ... Дали е влошил състоянието й?

- Не. Ала ясно показва крайната слабост на майка ви.

- Слабост... До каква степен?

- Дотам, че вече не може да остава сама у дома - отсече той. - Нуждае се от постоянни грижи.

- Нали знаете, че след четири дни трябва да замине за лечение в Съединените щати?

Не показа никакво раздразнение, макар със сигурност да чувстваше унижение в качеството си на специалист.

- Да, в течение съм. За съжаление обаче, трябва да ви съобщя, че това е невъзможно. В момента чакам резултати от изследванията, които й направихме веднага след като бе приета.

Значи, местният Джордж Клуни притежаваше професионална добросъвестност, бе същински доктор Рос. Интересно, от колко време беше в течение на нещата?

- Това пътуване за нея е последен шанс! - възмутих се аз. - Не можете да я спрете само заради...

Само за да съхраните репутацията си? За да оправдаете заплатата си? Не бях съвсем сигурна как трябва да довърша мисълта си.

Той очевидно бе свикнал да посреща нападки от страна на разтревожени и страдащи хора. Въпреки това почувствах, че не ми се сърди и че открива у мен не само сляпата и глуха болка, предизвикана от думите му. Ето защо продължи вече по-меко и внимателно:

- Госпожице Лоран... На майка ви не й остава много време.

- Зная това! Нали тъкмо поради тази причина...

- Не ме разбирате - прекъсна ме той и сложи ръка на рамото ми. - Не ви говоря за седмици, а за дни.

Как бе възможно? Та нали съвсем неотдавна лекарският консулт й даваше поне няколко месеца!

- Оказа се, че в последните прогнози сме били прекалено големи оптимисти - призна той с откровеност, която ме накара да занемея. - Пробите, които взехме тази нощ, сигурно ще потвърдят опасенията ни: метастазите, изглежда, са обхванали главните жизненоважни органи. Дори да бяхме в състояние да заменим сърцето, белите дробове и черния дроб с нови, при това едновременно, изобщо не бихме могли да й помогнем. Единственото, което можем да направим занапред, е да облекчим страданията й в рамките на възможното.

Думите му бяха клинично точни. Лишени от всякаква емоция. Исках прям отговор и го получих.

- Знаете ли - почувства се задължен да се оправдае той, - тук аз пръв подкрепих алтернативната терапия, предлагана от нашите американски колеги. Когато започне навреме, тя постига впечатляваща ремисия. Само че...

- Само че е трябвало да стане преди доста време. Това ли искате да ми кажете?

- За да бъда откровен, в случая с вашата майка, не мисля, че това би променило положението.

Още когато дойде за пръв път в нашето отделение, бе вече твърде късно за прилагането на този метод. Болестта бе прекалено напреднала.

Мама, която бдеше над всичко, с изключение на самата себе си. Мама, която неизменно ми отвръщаше „не, няма ми нищо“ всеки път, когато я мъмрех, че не обръща внимание на болежките си. Когато бях още малка, веднъж падна лошо по стълбите и си счупи лъчевата кост. Цяла седмица ходи с превръзка и когато най-сетне отиде на лекар, ръката и вече бе посиняла и подпухнала.

Открай време намираше нещо по-спешно и по-важно от това да се погрижи за себе си.

- В краен случай бихме могли да спечелим няколко седмици, може би няколко месеца...

Вероятно изпитваше облекчение, като казваше това, но у мен съмнението си оставаше. Щеше да си остане дори тогава, когато мама не свой ред легнеше под плочата розов мрамор в гробището.

Не обърнах внимание на условното му наклонение и с все сили се вкопчих в перспективата за спасителното пътуване:

- Засега предпочитам да следваме предварителния план. Ако може да издържи пътуването, разбира се.

- Ще може... - потвърди той с половин уста. - Ще може, стига дотогава да излезе от комата.

- Разбира се - съгласих се аз, примирена и изпълнена с надежда.

- Засега обаче трябва да се постараете да прекарвате тук колкото се може по-дълго време.

Вдигнах към него по детински наивен поглед, сякаш широката му усмивка би могла да разсее целия този кошмар:

- Вдругиден се омъжвам - признах накрая аз.

Той мълча известно време стъписан, явно изчерпал всички готови формули, и накрая каза:

- Омъжете си. Колкото се може по-скоро. Така ще бъде най-добре за вас и за нея.

Ако беше само с няколко години по-възрастен, би бил идеалният татко, който да ме отведе под ръка до олтара. Пропъдих тази нелепа мисъл.

- Ще се върне ли в съзнание? Искам да кажа, преди...

Не смеех да произнеса думата, нито някой от нейните синоними, колкото и щадящи да бяха те. Ето защо довърших по-оптимистично:

- ...преди нашето отпътуване?

- Да, разбира се. Още дълго време ще съхрани ведър ум.

Оцених употребения епитет, макар в него да се таеше горчива ирония: каква ти ведрина? Проблясъци между два облака? Между две изпадания в кома? Нима най-прекрасните моменти в нашия живот не бяха именно това: проблясъци от смях, от наслада или от радост между две филии черен хляб?

- Не се тревожете - настоя той. - Ще ви види. Ще можете да разговаряте с нея.

Подобно на парцалена кукла, бих могла да си легна до мама, да чакам, докато някоя от двете не си отиде, или още сега да рухна на пода, покрит със сив линолеум, протрит от времето и от чехлите на медицинските сестри.

Главният лекар отново ме хвана за лакътя, този път вероятно за да ми вдъхне сили.

- Добре ли сте? - запита ме той, в опит да прояви сетен знак на човечност.

- Да... Да, благодаря ви. Струва ми се, че трябва да отида на чист въздух.

Вече излизах от стаята, когато той ми напомни:

- Не забравяйте да оставите номера на мобилния си телефон на дежурните сестри. Така ще могат да ви се обаждат по всяко време.

Пренебрегнах този негов съвет и се втурнах навън. Топлите слънчеви лъчи ми напомниха, че след пет дни ще настъпи лятото и заедно с него перспективата за хубаво време. Тази година нямаше да мога да се възползвам от него. Нямаше да придобия бронзовия загар на доктор Пласман.

Не бях направила и три крачки на двора, когато пред мен изникна Давид. Приех появата му като някаква лоша шега. Най-необикновено от всичко бе, че през цялото това време той ме бе чакал.

- Нямаше ли заседание на Управителния съвет? - запитах го с рязък тон.

Той разтвори широко очи.

- Не...

- А, вярно, колко съм глупава: май че трябваше да се стъкне фалшив рейтинг!

Не знам защо подхвърлих това. Напълно излишна провокация. Моето мъртвородено предаване-фантом Културен коктейл бе последната ми грижа. Гневът ми след разговора с Фред сега ми се струваше толкова безсмислен, толкова смешен.

Продължавах да крача по неравния паваж, кривейки крака с риск да ги изкълча, когато той здраво ме хвана за китката и спря непохватното ми бягство.

- Ще ме оставиш ли поне да ти обясня?

Погледнах го за момент безизразно, без да мога да открия в това костюмирано чучело, напомпано с амбиция, жажда за власт и гордост, мъжа, който така ме бе очаровал по време на нашата първа среща. Дори гласът ми сякаш не беше същият, лишен от предишния си гальовен тембър, и сега звучеше като кречетало.

- Хайде... - подканих го аз, макар да не очаквах да чуя от него нищо смислено.

Този самодоволен и надменен човек ме удивяваше със способността си внезапно и твърде убедително да изобразява смирение. Прямият му обикновено поглед сега бе сведен към грапавата настилка на двора. Въпреки това не пускаше ръката ми.

- Когато те зърнах в монитора с тази рокля... с тази прическа...

- Какво? Откога стана специалист по костюмите? Мислех си, че те интересува по-скоро онова, което се намира под тях.

Забележката му го зашлеви като плесница, но той не изгуби самообладание.

- По онова време начело на групата все още беше баща ми, аз го помолих да направим пробни снимки на Орор.

Продължението бе съвсем логично:

- И е била в тази рокля, така ли?

- Да, не точно същата, но подобна.

Ако казваше истината, наистина лесно бих могла да си представя какъв шок е било за него да ме види така на екрана.

Оставих го да продължи.

- Струва ми се... че просто не можах да издържа, като виждах колко приличаш на нея.

По сведените му очи разбрах, че действително е бил наранен.

- И затова накара Гийом да не излъчва предаването?

- Знам, че е глупаво. Съжалявам...

Така да бъде.

Само че какво би трябвало да отговоря аз? Колкото и откровено да бе признанието му, то не заличаваше останалото. Изобщо не оправдаваше онова, което бях научила от Франсоа и от Ребека.

Бих могла да се задоволя с това трогателно признание, да утоля жаждата си със сълзите, които сякаш напираха от очите му, и да поставя всичко под капака на забравата. Бих могла да се задоволя за пореден път с обещанията му за прекрасен живот. Само че прекалено много ми се беше насъбрало...

- Значи, „Нощните красавици“ са били предназначени само за това - да си намериш друга жена? Друга Орор?

Лицето му се сви в недоверчива гримаса. Очевидно не бе очаквал, че и това ми е известно. А още по-малко, че ще му го хвърля ей така, право в лицето.

- Не е толкова просто... - опита се той да замаже положението.

- Да или не: вярно ли е, че агенцията на Ребека е служила като частно бюро за женитби? Да... или не? - натъртих аз върху последния въпрос.

Обърканият му вид не бе в състояние да прикрие напълно раздразнението, което се надигаше у него. Пристъпваше от крак на крак или потропваше с върха на обувката, неспособен да надмогне трескавото си състояние.

- Да... Но дължа да поясня, че идеята беше на Луи.

„Освен ако не беше идея на Луи. Така и не разбрах“, бяха думите на Ребека.

- И какво променя това?

- Променя това, че аз никога не съм бил съгласен. „Нощните красавици“ не бяха замислени като капан. Във всеки случай... не от моя гледна точка. Просто като средство да бъде осъществена един ден срещата между нас.

- Ами Луи? - продължих да настоявам аз.

Въпросът ми видимо го изненада.

- Луи е вечен ерген. Свободен ловец, така да се каже... Непрекъснато в дирене на свежа плът.

Упрекът му така силно ме нарани, сякаш бе отправен към мен. Не толкова, че сама бях влязла в клетката, откъдето този взискателен вълк подбираше жертвите си. По-скоро виждах самата себе си в ролята на хищника, който той описваше, и не можех да понеса мисълта, че по този начин отгатва същинската ми вътрешна природа. Като вулгарна потребителка, следваща една

болезнена наклонност.

След няколкото сеанса в хотел „Шарм“ бях наясно, че нещата са много по-сложни.

- За него „Нощни красавици“ дълго време беше полезна придобивка. Достатъчно бе да вдигне телефона и Ребека веднага изпълняваше поръчката. Доста странна връзка впрочем, при която дилърът ревнува дрогата, която доставя на своя клиент...

За пръв път говореше за брат си без заобикалки и без всякакви скрупули го разобличаваше. Дори не се опитваше да оправдае или да подири причина за влечението му по секса. Произнасяше над него едва завоалирана морална присъда.

- ...с една дума, не желая дори да науча всички подробности, но ми се струва, че в тази афера има доста съмнителни страни.

Съмнителни?

Спомних си за тъмните сделки, които ми бе описал Маршадо. Еротоманията на Луи бе нещо съвсем невинно в сравнение с тях.

- Съмнителни ли? - наежих се аз. - Съмнителни като порно филм с участието на робини от Източна Европа?

Ударът му улучи целта и за известно време го остави безмълвен.

- Е? - настоях аз. - Съмнителни като това да ме оставиш да преспя с най-добрия ти приятел вечерта, когато се запознахме?

За момент той пусна ръката ми. По изражението му разбрах, че съм прекалила. Той сви глава между раменете, като че искаше да се запази от следващите удари, след което възвърна самообладанието си и изпъчи гърди, готов да се защити по този въпрос:

- Инвестициите, за които говориш, са били правени без мое знание.

- Наистина ли? - възкликнах саркастично аз.

- Наистина. Човекът, който ги бе осъществил под прикритието на фирмата, бе уволнен още преди няколко години. Само че в суровия свят на финансите подобно петно не се изчиства лесно... Дори когато си напълно невинен в личен план.

Бях слисана. Пред очите ми отново се появяваше звярът на медиите, привикнал на всякакви въпроси и всякакви интервюта. Решен бе да не се остави да го натикат в ъгъла без бой.

- Можеш да провериш. Стефен Дьолакроа - това е името на експерта, когото назначих и който ме предаде.

- И защо е направил това?

- А ти как мислиш? В полза на конкуренцията. За да ме накисне в тази мръсна афера. За да ме съсипе, а след това да изкупи на безценица групата „Барле“. Тези неща се случват всеки ден, но в медиите за това не се споменава нищо.

Подобен метод силно напомняше чутото от Маршадо по телефона, а след това на терасата в „Марли“. В икономическата война няма забранени удари.

Тъй като продължавах упорито да мълча, той реши да ме провокира по свой начин, за да ме накара да реагирам:

- Ако не ми вярваш, питай Маршадо! Очевидно двамата сте по-близки, отколкото съм

очаквал...

Дали този финал влизаше в споразумението, сключено между двамата? Отново си припомних различните етапи на играта, в която бях включена: Франсоа ме поръчва при Ребека по нареждане на Давид; той пък се преструва, че случайно ме е открил вечерта, прикривайки по този начин средството, до което е прибягнал, за да стигне до мен: щях ли самата аз да се съглася да се видя отново с него, щях ли да го намеря толкова очарователен, ако знаех на какво и преди всичко на кого дължим тази вълшебна среща? Тогава се е предвиждало Маршадо да изпълни задачата, а след това да му отстъпи мястото си. В последния момент обаче той се увлича и ме отвежда в „Шарм“, убеден, че никога няма да посмея да призная тази забежка пред бъдещия си съпруг.

Трябваше да призная, че в това имаше логика. В крайна сметка Давид си е търсел жена, а не някоя курва...

Сега бе мой ред да го хвана за ръката. После в неудържим порив да се притисна до него. Той бе все така корав и топъл, какъвто го помнех. Ухаеше на тоалетна вода, която не познавах, цитрус с добре дозиран възкисел оттенък, който окончателно ме накара да се размекна.

Какво ме караше да се връщам при него, след като мечтаех за прегръдките на друг? Чувството за вина? Угризенията, че за момент съм видяла в негово лице чудовище, каквото той изобщо не беше?

Можех спокойно да му простя, защото според думите му той действително нямаше никаква вина. Все пак в какво бих могла да го упрекна? Че е използвал богатството си, за да си изгради красив и хармоничен живот, без сърцераздирателни драми и лудост?

С непрестанните си въпроси, с манията да разкрия истината, с любопитството на репортер, непрекъснато насърчавано от разкритията на Ребека и на Луи, самата аз не се бях държала по-добре.

Давид може би беше властен, непостоянен и холеричен, взискателен и своенравен, способен на всичко, за да се сдобие с мечтаната играчка. Ала нима нямаше право да има до себе си жена, която го обича, а не е вманиачена на всяка цена да узнае всичко?

В неговия живот си имаше тъмни ъгълчета. Сега вече и в моя също.

Струва ми се, че именно в този момент осъзнах какъв срок бе определил професор Пласман, без да се опитва да смекчи очевидната истина: мама щеше да умре, каквито и да бяха резултатите от американската терапия.

Може би следващия месец. Може би след една година. Или веднага, още сега. Под олющения таван на болничната стая. Не бих могла да посрещна това сама. Нуждаех се от рамо, на което да се опра. Нуждаех се от Давид, в чиито прегръдки да се сгуша.

Нуждаех се от здрава опора, която да укрепи крехката сграда, в която се бях превърнала.