Финал 6 - Другата България


В прозорците на тъмните ти влаковедушата ми се радваше на себе си...В прозорците живота ми

приличашена истински - приличаше на щастие!

Христо Фотев, „България“


Щастие ли - каза ми чиновникът. Щастието днеска не приема.

Щастие ли - каза ми търговецът. То е нужно само за витрината,за да ми примамва купувачите.

Щастие ли - каза вехтошарят. Имам тук едно като за тебе,малко е ръждясало, наистина.

Щастие ли - каза детективът.Щастието беше заловенои в момента дава показания.

Иван Методиев, „Щастие“


След реформите, които започнаха някъде в средата на деветдесетте на вече отминалия век, всичко се бе променило. Беззаконието и корупцията бяха останали в миналото, а мутрите вече бяха само горчив, но все по-избледняващ спомен.

Горките мутри, тъкмо се бяха изпъчили и си бяха повярвали, когато дойде онова правителство и им разказа играта. Буквално за година цялата организирана престъпност беше изметена. Трудно беше, впрегнати бяха много ресурси, но истинската промяна започна, когато беше прерязана връзката на държавата с мафията. Това преди не можеше да се случи, защото всички политици бяха на хранилка на мафията. Някои не знаеха, а други просто нехаеха, защото не искаха да им спре лапаницата. Всъщност повечето политици не бяха лоши хора, ама в онази красива сграда на жълтите павета нещо им ставаше и постепенно забравяха какви са им функциите и за какво са се цанили на работа. Избиваше ги на печалбарство и на разни междупартийни борбички, а през това време държавата се сриваше. Колкото повече седяха вътре, в красивата сграда, на която трябваше да е заменят надписа „Съединението прави силата“ с „Да го духат бедните“, толкова повече се ояждаха, изтъпяваха, а моралът им лека-полека се изпаряваше или се превръщаше в добре развит нюх как да увеличат лапането.

Но не само това беше проблемът, проблемът си беше общонационален, нали всички в красивата сграда бяха представители на народа, този народ си ги беше избрал все пак, те бяха негови отражения. А хората бяха започнали масово да изпростяват и да свалят гарда, все едно не им пукаше вече. Образованието отиде на кино. До трети-четвърти клас децата си бяха едва ли не неграмотни, а в гимназията ги учеха само да зубрят. Оттам тръгна голямата драма, от основното училище и от гимназията. Получи се порочен кръг -държавата отби номера с учителите, като направи заплатите им мизерни, а на свой ред учителите започнаха да отбиват номера и от даскали и учители се превърнаха само в преподаватели на принципа „За толкова пари - толкова“. Отиваха, седяха няколко часа в училищата, казваха си приказката на децата и си отиваха. Учениците пък, понеже инерцията е естественото свойство на телата да запазват положението си, нямаха нищо против да не ги занимават с разни досадни неща като математика, която да развива

способността им да мислят, литература, която да ги учи да вникват по-добре в същността на нещата, естествени науки някакви, истории, философии и други всякакви простотии. Книги да четат малоумни и прочие...

Този порочен кръг даде бърз резултат. Започна да се формира цяло поколение българи, разчитащи повече на инстинктите си, а не на интелигентността, с ценностна система все едно извадена от кофата за боклук.

Имаше още няколко такива кръга. Един беше свързан с унищожаването на земеделието, защото някакви чужди лобита бяха метнали малко кинти на продажните политичета от началото на Великия преход - на кого да си позатвори очите, на кого, за да вкара някое и друго законче - и като резултат в една от най-плодородните европейски страни от чужбина започнаха да се внасят зеленчуци и плодове, което щеше да е голям майтап, ако не беше тъжно и страшно. А всъщност грам не ги белеше фара чуждите лобита за българския пазар, ама какво пък толкова, щом като така лесно им минаваше номерът.

Селата започнаха да се обезлюдяват. Като няма земеделие, какво да правят там хората, освен да се занимават с балканска медитация, която се изразяваше в пиене на по два литра шльокавица на ден и вървеше с бонус ранна смърт от цироза, инфаркт и инсулт, което си беше добре дошло, защото да преживяваш с пенсията се бе превърнало направо в екстремно занимание. Не беше оферта да си пенсионер в България. Не че имаше читави други оферти, но това, да си пенсионер, вече бе прекалено.

Другият или по-скоро другите бяха свързани с икономиката и бяха низ от много навързани едно за друго по-малки порочни кръгчета, които бавно (понякога и доста бързо) съсипваха родната икономика и възможностите за правене на нещо градивно. Да се справиш с бюрокрацията и администрацията бе невъзможно, там нещата се намираха още в шейсетте, а и не се виждаше тенденция да мръднат напред. А и никой не си даваше и зор, чиновниците се бяха окопали и се радваха на неоправдано високите си заплати и на властта си над хората, които се осмеляваха да ги занимават с някакви си свои приумици и проблеми.

Всеки се спасяваше поединично, тъжното беше, че това важеше и за политичетата. Те имаха една цел - за четири години да направят гуша и да се сдобият с контакти, за да врътнат някой доходен бизнес... А на хората и на държавата им, ами майната им на хората и на държавата им. Все някак щяха да се оправят, пет века са живели под шапката, не, под феса на султана, сега с една демокрация да не се оправят...

Народът започна стратегически да се изтегля, защото не ставаше така вече да се живее. Някои силно вярваха, че за няколко години след Десети ноември ще живнат нещата, ето как си стъпваха на краката някои държави от бившия социалистически блок. Но като минаха тези години и всичко продължаваше да си ебава мамата в геометрична прогресия, тези хора се сдухаха и започнаха да напускат родината. Отиваха в държави, където имаше правила, които се спазваха, и човек имаше шансове, ако бачка, да живее нормален и достоен живот, а не да се върти в месомелачката, в която се беше превърнала България, тоест в една безконечна борба за оцеляване, където думите „ сигурност “ и „ спокойствие “ вече не съществуваха.

Промяната дойде, когато един човек, един-единствен човек не можа да се качи на самолета, който трябваше да го отнесе в Америките. Не си изпусна полета, просто не можа да се качи. Седнал на куфара си, гледаше заминаващите млади и не толкова млади хора и си мислеше, че има нещо фундаментално грешно в цялата схема. Не че ги съдеше, напротив, много добре ги разбираше, нали и на него билетът за самолета му беше в джоба. Обаче трябваше да има и друг начин. Не да се спасяваш, защото средата е враждебна към теб и не ти дава шансове, мислеше той, а да пробваш наистина да успееш, за да промениш самата среда. Цяла кутия цигари изпуши, наблюдавайки как пред очите му изтича цветът на България. Видя много свои приятели, и те като него с двете висши и с трите езика... А какво би се случило, ако с политика се хванат млади и необременени експерти, които рязко и експедитивно да вдигнат държавата на крака, да я изправят, за разнообразие от общоприетото, без да мислят за своето обогатяване на този етап от живота си. Идеалистично ли беше това, невъзможно ли беше?...

Оказа се възможно. Много трудно, но напълно възможно. Отне години, едвам спечелиха изборите, но после всичко пое друг ход. Техният модел стана пример за подражание на държавниците в много страни, наричаха го с голямо уважение „ българският модел “. Уважението идваше не единствено от направеното, идваше и от това, че моделът беше универсален и можеше да бъде приложен навсякъде. Болеше много в началото, когато се режеха връзките на мафията и на бизнеса с политиката, но само това беше начинът. Иначе нямаше шанс. Задължително условие беше да има желязна полиция, прокуратура и съдебна система. По едно време почти всички стари кадри бяха сменени, защото с тях не ставаше, много лоши навици имаха и само пречеха. Препълниха се затворите с корумпирани полицаи, с дилъри, схемаджии, рекетьори, „застрахователи“ и всякакви други модели престъпници, а в България имаше по много от всичките. Когато започнаха да падат и главите на политици, тогава се видя, че нещо действително се променя, и хората наистина повярваха в новата политическа сила, която беше създал Човека, който не можа да замине.

Болезнено бавно икономическата ситуация се нормализира и икономиката тръгна нагоре. Имаше много провали и грешки, но въз основа на тях се правеха изводи и се коригираше курсът. Болната здравна система оздравя. Земеделието и животновъдството живнаха и разцъфнаха, почти цялата земя вече се обработваше, пазарът се заля от качествена продукция, а износът придоби невиждан размер.

Наляха се много пари в образованието и културата и това даде много добър резултат. Цялата нация се почувства едно цяло, придоби самочувствие и усещане за обща кауза и това бързо си пролича. За няколко години от място, от което само можеше да си тръгнеш, освен ако не ти се занимаваше с врътки, далавери и престъпления, България се превърна в прекрасна държава, която, макар и с по-нисък стандарт от по-западните си съседи по континент, показваше ясна тенденция, че с този темп на развитие скоро ще ги задмине. Емигрантите започнаха да се връщат и бързо се включиха във възстановяването на родината, ползвайки опита (естествено само положителния), който бяха придобили навън.

Из „Българският модел “


ПЕТЪР:

От години Петър Иванов не заключваше вратата на колата си, нито на двора на къщата. Престъпността беше почти нулева, а който сгафеше нещо, все пак няма общество без престъпления, дори и в рая сигурно се случва някой ангел да тафне нещо или да се посбие, та който сгафеше, много бързо биваше разкрит и наказан. Полиция и съд си вършеха работата безупречно. След реформите всичко се бе променило.

Някъде по това време Човека, който не успя да замине, се срещна с Петър на една от студентските конференции, на която беше поканен като гост-лектор. Здравичкият младеж го впечатли с будните си и точни въпроси, които му зададе на чаша вино след официалната програма. През последните години Човека беше свикнал да открива потенциала у хората, доказал бе многократно, че това го умее, все пак беше съставил първото наистина успешно правителство в страната, което за разлика от предишните действително беше вършило работа с фокус върху държавните, а не върху партийните и индивидуалните интереси. Видя много в Петър, който по това време вече завършваше втори курс, след като лесно беше изтеглил безлихвен заем, с който бе успял да плати обучението си. Много му хареса този младеж. Точно такива хора му трябваха - млади, интелигентни и най-важното - с нестандартна и бърза мисъл. Не беше трудно да го привлече към каузата си, всъщност Петър се нави още на третото изречение, и така Човека му стана ментор.

Пешо напусна работата си, бачкаше почасово в студентската библиотека, но парите му стигаха, защото бизнесът на родителите му се разрастваше и те му помагаха, всъщност всеки читав бизнес се разрастваше вече по това време, защото покупателната способност на хората растеше и всеки по-предприемчив човек имаше реални шансове да живее много добре и по-важното - да печели прилично. С наставленията на новия си ментор Петър започна бързо да израства, защото сега теоретичната подготовка, която получаваше в Университета, се подсилваше от практическия опит и примерите. Взе две години за една и бързо се дипломира с отличие. Следващите няколко години работеше плътно с ментора си, който внимателно го шлифоваше и го насочваше в посока, в която смяташе, че младежът ще разгърне най-пълноценно потенциала си.

След това Петър очаквано стана депутат и се включи в политическия живот на страната изключително ефективно. Буквално за месеци името му стана фактор и дори доста по-възрастни от него колеги се вслушваха в думите му.

Иначе си остана същият пич, ходеше да си порка по баровете на „Шишман“ и околностите, които бяха пълни с усмихнати и щастливи млади и не толкова млади хора. Живееше на един таван наблизо, а някъде към края на първия си мандат на едно транспарти в планината се запозна с Татяна, която не след дълго му стана съпруга и му роди три деца.

Точно тях, тези три деца, сега отиваше да прибере Петър. Те си играеха сами заедно с другите деца от Квартала в една близка градинка, но беше време да тръгват, защото им предстоеше приятна крайморска разходка с фамилния кемпер. Първо обаче щяха да се отбият при негов стар приятел, който живееше на юг.


ИВАЙЛО:

Иво не се чувстваше по-различен човек, откакто бе станал милиардер. Продължаваше да обича същите неща както преди - да се рови в двигателя на някоя от колите, целият омазан в масло, да си играе с децата си, докато жена му ги гледа усмихната, да си порка бири с господин депутата Петър, писателя Михаил и с даскала Антон в някоя квартална градинка, както някога, което и всъщност нерядко правеха.

И сам не разбра кога мина първия си милиард. Всичко беше започнало като на шега. Тъкмо беше завършил, когато интернет започна да влиза във всеки дом. Първо направи няколко програмки, имаше склонност към програмирането, после се насочи към компютърните игри и не след дълго събра мощен екип от ентусиасти, с чиято помощ за нула време буквално разби световния пазар на няколко пъти. Големите кинти дойдоха, когато направиха браузърна игра, в която китайците направо се влюбиха. И тогава парите потекоха.

Оттогава вече нямаше спирка и това постави началото на българската Силициева долина. Иво си беше момче от Квартала и парите не го променяха, няколко бона на месец му стигаха да живее супернормално, ходеше през месец-два на почивка в чужбина и като цяло почти всичко реинвестираше. Така се роди един от най-големите в света стартъп ускорители и потокът от пари вече се превърна в река. Програми, социални мрежи, приложения за смартфони, дори и Иво вече не знаеше в колко компании има участие, но не му и пукаше особено много.

Много пари инвестираше и в образованието и така България стана една от страните с най-добра връзка между бизнеса и университетите. Това го правеха заедно с Петър - той вкарваше за гласуване подходящи закони, а след това Иво вземаше на работа студенти и дипломанти. Не съществуваха вече някакви недомислици като тази например да учиш и да не си сигурен какво и въобще дали след това ще работиш. Всъщност Университетът наскоро бе влязъл в световния топ десет на най-престижните висши училища и в него кандидатстваха младежи от цял свят.

В действителност този факт не се отнасяше само за Университета, напоследък множество хора от Америка, Канада, Италия, Англия, Испания кандидатстваха за българска карта, която им даваше право да работят и да живеят на територията на България, но това е отделна история.


МИХАИЛ:

Литературният критик бягаше през площадката пред хотела, а Михаил го следваше. Тъпото копеле беше направило голямата грешка да заяви на самбиста, че книгите му не са литература, това беше казал малоумникът. И сега Мишо, който както винаги беше леко пиян, го гонеше, за да му нашока репата. Нямаше да го бие много, нямаше да има „Облакът атлас“ моменти, максимум да му отвърти няколко шамара, това беше планът, но винаги откачаше, когато някой псевдоинтелектуален чекиджия тръгнеше да му обяснява какво било литература и какво не. Последно беше бутнал в басейна някаква тъпа овца, изрекла хипертъпотия от сорта на „енергийноинформационната плътност“. Алооу, този начин на мислене и говорене остана в старото образование, онова образование, което беше предназначено да ти измие мозъка, а не да те научи да разсъждаваш. Най-обичаше глупави и самовлюбени хора, принадлежащи към дребнички, затворени и самохаресващи се общества, да му правят оценки.

Догони глупака, подсече го и се засмя, когато след доста неуспешен лупинг критикът се приземи в една леха с рози. Толкова жалко изглеждаше, че се отказа да го шамари. Обърна се и тръгна към хотела, където партито всъщност беше в негова чест.


АНТОН:

Тонката се усмихна, когато чу какво казва студентката на приятелката си. Бяха седнали на една пейка зад него, но не го виждаха, защото между тях имаше гъст розов храст.

- Той е уникален, всички мадами са влюбени в него. Единственият човек в света е, който е професор по философия и същевременно световен шампион по тайбокс. Уникален човек, има невероятно чувство за хумор, трябва да го чуеш само как приказва. Половината време е в София и изнася лекции тук, през другото време живее в имението си в Тайланд, където е семейството му, женен е за местна мацка, имат две деца. Там пише трудовете си и тренира. Аз смятам тези дни да се пробвам, не мога да мисля за друго, направо полудявам...

Тонката поклати глава, пак се засмя, отхапа от сандвича си и отново се зачете в книгата, която държеше. Беше „Малки богове“ на Пратчет, сигурно за петдесети път я четеше и не можеше да й се насити. Всеки път откриваше нови и нови неща, ненапразно сър Тери му беше любимият писател. Той все пак е най-великият и най-истинският философ.


ЗДРАВКО:

„Добре работят тези нови италиански работници“, мислеше си Здравко, докато яздеше огромния кон от немска порода, който специално си беше поръчал, защото повечето местни кончета се озъбваха, когато ги яздеше, а пък и под него изглеждаха като понита. Този обаче беше идеален, тамън по мярка му идваше. Още от дете си беше мечтал да язди така из ранчото и ето че сега мечтата му се бе сбъднала. Съвсем различно беше да яздиш, много по-яко, отколкото да бръмчиш с някой джип.

След десетина минути езда стигна до тентата, под чиято сянка завари брат си да разговаря на френски с няколкото новопостъпили агрономи, които бяха наели, защото определено разбираха от лозя, а на тях всеки нов опит или рационализация им бяха добре дошли. Все пак не се гледаха толкова лесно хиляди декари лозя.

- Брат ми, наред ли е всичко? - попита Здравко, без да слиза от коня, и кимна за поздрав на французите.

Брат му се изправи и за малко да събори тентата, беше все пак над два метра, но се усети и се приведе в последния момент. Французите се разсмяха, но в смеха им се долавяше страхопочитание, защото дори и сега, след няколко седмици работа в това огромно стопанство, още се стъписваха от размерите и външния вид на братята. Повече приличаха на борци от най-тежката категория или на опасни бандити, но не можеше да се отрече, че бяха изумително добри фермери и бизнесмени. Все пак продукцията им се беше прочула из цял свят.

- Всичко е наред, Здравец, говорим си тук с тези любезни господа дали да не сменим схемата на капковото напояване, защото тази година количеството на валежите е нехарактерно за сезона. Какво мислиш по този казус?

- Доверявам се на опита ти, братко, действай по твоя преценка. Искам обаче догодина на изложенията за вино да вземем повече медали от тази, нали сме се разбрали!

- И аз така искам, и аз така искам. Мисля и че несъмнено ще успеем. - Каза нещо на френски и агрономите енергично закимаха. - Ето и господа агрономите потвърдиха.

- Много добре - усмихна се Здравко и на тази светлина малко заприлича на Арнолд Шварценегер. - Сотир къде е, не ми вдигна преди малко?

- В града е, има лекция в Земеделския университет, сряда е.

- Ааааа, бях забравил, че пак започна да преподава.

- Нищо, довечера със сигурност ще е тук, нали даваме прием в комплекса.

Здравко кимна и продължи обхода си на лозята. На връщане мина през зеленчуковите градини и през горичките с овошки. Навсякъде кипеше усилен труд, дори отнякъде се чуваше песен, не беше на български, беше май на испански. Добре че бяха тези испанци и италианци, защото напоследък беше трудно да намериш българи да работят на тези пари. Добре се справяха гастарбайтерите, много беше доволен, дори беше решил да наеме още неколкостотин за заводите.

(Няколко часа по-късно)

Тримата братя стояха един до друг и наблюдаваха как слънцето красиво залязва над сякаш безкрайните им лозя. Зад тях тихо звучеше Дебюси, любимият композитор на Здравко. Приемът не беше голям, бяха се събрали само стотина души.

Здравко отпи от виното, което беше от собствената продукция, и примлясна със задоволство. От една от близките маси се чуваше познат смях. До няколко красиви дами и цял куп деца седеше политикът Петър Иванов, който преди лятната си почивка се беше отбил да го види. Близо до Петър Здравко разпозна и лицата на неговите вечни приятели. Единият беше професорът - по философия ли беше, по социология ли, не му помнеше името, - който беше и някаква нинджа. До него широко се усмихваше най-богатият българин, неговото име го знаеше, всички го знаеха всъщност, Ивайло се казваше, а на края на масата точно в този момент лудият писател и пияница Михаил, бурно жестикулирайки, разпалено разказваше някаква явно много забавна история, защото всички на масата се заливаха от смях.

Здравко прегърна братята си през раменете и им каза:

- Скъпи братя, елате да ви запозная с мой любим другар от казармата. - Усмихна се, спомняйки си първата им среща. - Имаме незабравими спомени заедно...

Загрузка...