Хроники на звеното

Финал 5 - Зомбитата и Градът

Мишо, Варела и Драго смучеха бира в една градинка близо до Офиса, когато ги налази първото зомби. Не изглеждаше толкова зле, колкото по филмите, сигурно защото бе прясно, но беше по-агресивно, а за съжаление и по-бързо. Мишо точно пресушаваше бутилката с бира, когато с периферното си зрение видя как гадината - чисто гол, доста шкембест чичко с окървавена уста, с протегнати ръце - спринтира към тях, издавайки доста неприятно гъгнещо ръмжене.

- С к’во се е надрусал тоя, бе? - Мишо допи бутилката, хвана я за гърлото и я удари в главата на връхлитащото го зомби.

Чичката падна по гъз, а Мишо му заби един маваши отстрани на главата, от което той (или по-скоро то) силно залитна, преобърна се на земята, заръмжа и лазейки, бързо се опита да захапе крака му, но в този момент Драго го настъпи отзад по врата и го затисна в асфалта. Зомбито започна да хъхри и докато се опитваше да се измъкне, плюеше кървава пяна.

- Бах мааама му С нещо хиперяко се е накълвал. Я си кажи дилъра, чиче, дай ми телефона му и обещавам, че няма повече да те бием...

После обаче Мишо се светна, че няма наркотици с такова въздействие върху човека. Значи това нещо на земята вече определено не беше човек. Драго съвсем го беше обездвижил, забил коляното си в гърба му, заключил двете му ръце и притиснал озъбената му паст към прахта на площадката.

- Копелета, този пич е студен като труп. - Драго погледна към Варела. - Варел, я му напипай пулса, че аз не мога, а виж, за китката съм го хванал.

Варела се наведе и сложи пръст на гърлото на чичката.

- Драго, дръж го само тоя хуй да не ме ухапе...

Чичката се мяташе като бесен, но не беше толкова лесно да се освободиш от захвата на едрия металист. Той принципно беше кикбоксьор, обаче нали от години тренираха заедно всичко накуп, беше се превърнал в доста комплексен боец и съответно ключовете, които владееше, бяха железни.

Варела цели две минути се опитваше да напипа някакъв пулс, дори за една бройка да бъде ухапан, но в последния момент ловко си дръпна ръката. Изправи се, наби един профилактичен шут в главата на чичката и изпсува:

- Д’еба майка му Тоя наистина е умрял.

- Аре стига бе! - Михаил клекна до главата на нападателя си, запали цигара и се загледа внимателно в него.

Човекът (по-скоро създанието) отчаяно се опитваше да се докопа до него, но не можеше да мръдне и сантиметър. Все пак Драго беше към 110 кила чисти мускули. С дългата си руса брада и с цялостното си скандинавско излъчване той наистина можеше да мине за викинг. Само излъчването му беше скандинавско обаче, душата му си беше категорично балканска. „Много му пасва тази тениска на „Моторхед“ в момента“, помисли си Мишо. После пак се втренчи в чичката. Цялата долна част на лицето му беше омазана в кръв, но най-интересни бяха очите му Това не бяха очи на човек, бяха се променили - нямаше бяло, нямаше зеници, ириси и такива неща, а всичко беше станало сиво-черно. От слъзните канали течеше някаква черна слуз и изглеждаше, все едно плаче с черни сълзи.

Зад гърба им се чу силно ръмжене. Мишо стана, обърна се и видя как към тях се набират двама тийнейджъри. Някак зловещо се придвижваха. Това не бе точно тичане, по-скоро бе бързо ходене, но все едно хем някой им дърпа конците, хем са им поникнали повече стави; движението им беше накъсано, някак си на сегменти, и това ги правеше да изглеждат противно.

Михаил захапа цигарата си, изчака ги да се доближат, видя, че очите им са като на чичката, и когато бяха на около три метра от него, извади патлака си и ги простреля в главите. Толкова бързо стреля, че отделните звуци от изстрелите се сляха в едно. Тренировките с Радо и Събев си казваха думата. Двете създания вече с издухани глави, голям беше калибърът, се строполиха на асфалта. Мишо се обърна и насочи пистолета към главата на чичката, който все още се опитваше да го докопа.

- Остави на мен, брат - спря го Драго, бръкна в мартенса си, извади кама и я заби в тила на зомбито, което потрепна, изпъна се като струна и умря. Или по-правилно беше да се каже умря пак, но този път по-качествено.

Драго стана, отиде до трупа на едното тийнзомби и почисти ножа си в тениската му, преди да го прибере в кубинката си. Варела въздъхна и си отвори една бира, отпи, оригна се и дълбокомислено обобщи:

- И к’во, пичове. Зомби апокалипсис, а?

Мишо поклати глава.

- Зомби очевидно, но доколко е апокалипсис, тепърва ще преценим...

Доста време отне да се разбере какво се е случило, а не е като да не си блъскаха учените главите, след като всичко приключи. Стана ясно, че слушането на чалга е много опасно и че от прекалена консумация на подобна музика не само се става категорично малоумен и тъп, а както се случи в конкретния случай в Мордор, се става и зомби. Кофти си го отнесоха чалгарчетата, ама много кофти. Всички те, които бяха имали досег със CC324, за една-единствена нощ леко умряха, а след десетина часа „адаптация“ се превърнаха в зомбита. Не бяха съвсем като тези от филмите де, мордорските можеха да спринтират по петдесет, сто, някои дори и по двеста метра, което ги правеше по-неприятни от тези във филмите на Ромеро, но за сметка на това не бяха заразни. Нещо им се бе преебало в мозъка, но какво беше комплексното нещо, катализирало зомбиращия процес, не стана ясно.

След десетте часа превръщане (приблизително десет часа бяха, при някои по-малко, при някои повече) тези вече не-хора плъзнаха по улиците в търсене на храна. Не се хранеха само с мозък, хранеха се с всичко, което можеше да бъде сдъвкано от човешкото тяло. Бяха доста гадни, когато спринтираха, но след това ставаха бавни и можеха да се ускоряват отново чак след час-два, явно им трябваше презареждане.

Та точно бяха минали първите девет-десет часа, когато зомбитата налазиха Мишо, Варела и Драго. Варела допи бирата си и си помисли, че точно онзи ден беше гледал „Нощта на живите мъртви“ по кабелната в малките часове. Ебаси майтапът, оня ден на филм, днес на живо.

- Пичове, аре да се изтеглим до ресторанта и да се затворим в Офиса, к’во ще кажете? -предложи Мишо и посочи няколко силуета, които се насочваха към тях откъм паркинга.

- Съгласен съм - каза Драго и тръгнаха, без да се бавят.

На петдесет метра от Офиса се сблъскаха с група от двайсетина зомбита и се скриха зад паркираните коли, защото не бяха сигурни дали ще им стигнат патроните. Групичката мъртъвци се влачеше бавно, но в момента, в който видяха, или по-скоро усетиха, не се знаеше как им работят сетивата, един мъж, облечен с костюм, да прибягва към входа на близкия блок, се втурнаха със страшна скорост към него и бедният човечец остана без всякакви шансове. Буквално го разкъсаха за секунди, а след това се изпонатръшкаха по земята и започнаха да ядат късовете месо, издавайки отвратителни звуци. Мишо и компания се възползваха от ситуацията и на спринт се изстреляха към ресторанта, където завариха интересна батална сцена.

Мимето, въоръжена с два остри сатъра, се беше качила на една маса и се защитаваше доста енергично, но същевременно и доста несръчно от нападналите я две зомбита. Едното бе дребно и почти не можеше да я стигне, но другото беше към метър и деветдесет и с дългите си ръце беше само въпрос на секунди да я докопа, защото сатърът явно не му действаше въпреки големите рани по предмишниците, които обаче не кървяха.

Мишо изсвири, двете зомбита се обърнаха рязко и без никакъв интервал директно се насочиха към тях. Не спринтираха, а се влачеха по техния си специфичен начин. Мишо не ги изчака да се доближат, а с два изстрела им пръсна главите.

- Миме, слизай от масата и идвай с нас. - Намигна й. - Май навреме дойдохме, а?

Влязоха в Офиса и заключиха масивната решетка зад себе си. Мишо извади телефона си и набра Пешо, който почти веднага отговори.

- Какво е положението при теб, Пешо, видя ли какво се случва?

- Видях, много ясно. Зомбита, копеле. Зомбита в Квартала. Събудих се от зверско ръмжене, бяха налазили нагоре по стълбите и охраната се видя в чудо, докато ги изтрепа. Сега ги изхвърлят през джама, че стана купчина тела тук. Половината блок беше тръгнал да ни яде, хубаво че сме добре въоръжени тук горе в апартамента.

- Иво при теб ли е?

- По работа с братята е някъде, но звънна, че идват. Сега съм пратил момчетата да прочистят целия блок, вие къде сте?

- Ние сме в Офиса, тъкмо влязохме...

- Ами добре, съберете агитката, обезопасете входа откъм вас и идвайте тук да мислим какво правим...

- Окей, след малко сме при теб, брат. - Затвори телефона и се обърна се към Мимето: - Тук в ресторанта има ли някой от нашите, персонала?

Мимето поклати глава и се разплака.

- Когато дойдох нямаше никой. Само локва кръв в кухнята, тръгнах да я чистя, ама тогава ме нападнаха...

- Ясно. Каквото - такова. Хайде да скачаме в подземието и да цепим към Щаба, там ще мислим отвисоко какво ще правим.

Силвестър хвана едно зомби за крака и го хвърли през високата оградата на къщата им. Дворът започваше да се опразва, а тримата братя според Иво, който ги гледаше от терасата, май искрено се забавляваха. Не действаха с пушките, а с кукритата, не ги бяха оставяли през последния половин час. Целият двор беше покрит с глави и парчета от зомбита. Кръвта, или по-скоро течността, която изтичаше от тях, беше по-тъмна, по-гъста и имаше гаден мирис на разложено. Прочистваха двора на къщата заради входа към подземието. Иво беше решил, че няма да е лошо да го обезопасят колкото се може по-бързо. Когато ги атакуваха първите зомбита, бяха близо, но той не повика подкрепления, защото предположи, че тримата братя и сами ще се справят. Оказа се прав. Още едно зомби изхвърча над оградата и се чу как се размазва от другата й страна.

- Брат ми, заеби, яко си тап. Пръво го утепвай т’ва, а па после го метай.

- Не ща, цапат мноо. Тука смрад яка стана, че ги хвъргам само, отвън ше си ги тепаме после.

Иво се засмя. Горките зомбита всъщност нямаха никакви шансове. Влезе в къщата и сложи да си прави кафе. И той да свърши някаква работа.

Седяха на покрива, всеки хванал бинокъл, и наблюдаваха случващото се. Не беше добра ситуацията. По улиците бяха плъзнали не хиляди, а десетки хиляди озверели създания. Мишо изпсува.

- Така е, Михаиле, така е. Яко шибана работа - каза Пешо, захапал цигара.

- Копеле, не може да оставим хората от Квартала ни в това положение. Просто не можем.

- Няма да ги оставим, Мишка, няма да ги оставим. Само дай да помислим малко какво да правим...

Телефоните бяха спрели да бачкат и те бяха минали на радиостанциите. Гледаха с биноклите и не им се говореше много. Не беше забавна гледката. Долу си ставаше касапница, паникьосани хора тичаха между блоковете, по градинките, измежду блоковите пространства, а зомбитата ги преследваха, хващаха, убиваха и ядяха. Всъщност невинаги в тази последователност, в повечето случаи яденето беше преди убиването, което беше още по-гадно. Представете си какво е чувството да те гризат, хапят, разкъсват с тъпи зъби десетина озверели и приличащи на хора създания. Въобще не трябва да е приятно. Но това си е поредното доказателство, че паниката не е простила на никого. Паникьосаш ли се - умираш. Петър и компания затова бяха стигнали толкова далече, защото не се паникьосваха, хладнокръвни бяха, паникьосваха се обикновено враговете им.

Мишо пак изпсува. Долу зомбитата разкъсваха младо момиче, което бяха докопали в двора на ресторанта. Точно до тяхната любима маса. Михаил дори май я познаваше, мощен беше бинокълът, виждаше се. В един момент имаше красива руса мацка, а в следващия - само петдесет кила месо и разпилени черва, плуващи в локви кръв. Нямаше как да оставят така тази работа.

- Пешо, копеле, дай да слизаме и даа... - Замисли се за момент. - А бе мамата да им ебем на тези неща!

Пешо кимна и остави бинокъла на масата до себе си.

- Мишо, пич, седи мирен малко. И аз се чувствам, както и ти, ама няма да е оферта да слезем долу, да утрепем сто-двеста от тези уроди и после да ни отнесат, щото са ни налазили още хиляда. - Хвана Мишо за раменете и го разтърси. - Брат, така ще стане, вярвай ми. Дай да измислим стратегия, иначе ще оттечем като тези нещастни хорица долу, които не знаят какво правят и вместо да се покрият кротко по къщите си, директно си се самоубиват с т’ва търчане по улицата, не виждаш ли, мамка му, какво се случва?

Мишо въздъхна.

- Прав си, копеле, прав си, д’еба, ама ми става зле, като гледам какво става...

В интерес на истината писъците и воплите бяха позаглъхнали и сега по-скоро се чуваше само ръмженето, което зомбитата издаваха. То не беше точно ръмжене, по-скоро нещо между мъркане и стенание, но звучеше противно. Дори ужасяващо. Само че пичовете от „Звеното“ не се ужасяваха толкова лесно. За сметка на това обаче много лесно се ядосваха. А сега бяха ядосани. Много. И им личеше.

Петър взе радиостанцията:

- Дежурният да се обади. Кой е оперативен днес в блока?

Радиостанцията изпращя:

- Аз. Гришо Джаза съм.

- Джаз, какво е положението, изчистихте ли блока?

- Да, овладяхме положението, изчистихме апартамент по апартамент, труповете изхвърлихме през джама, както ни каза.

- Барикадирали сте всичко отвсякъде, нали?

- Цимент е положението, шефе. Пиле не може да прехръкне. Бяха ни налазили на централния вход, ама извадихме от подземието няколко каки Пени¹⁶ и ги нарезахме гадините.

¹⁶ Картечница „Калашников “ - ПК (жарг.). - Б. а.

- Хората пазите, нали? Съседи са...

- Имаше паника, ама сега са кротки, нали видеха какво им се случва на тея, дето бегат по улицата. Всички са си по къщите и траят. Аз съм пуснал патрули по стълбите, да не изскочи некой каширан елемент, за всеки случай един вид...

- Браво, Джаз! - Дълга история е как беше получил прякора си този младеж. - Браво. Слушай сега нова задача. Пращаш екип... Колко души се събраха при тебе от нашите, идват ли момчетата?

- Еми вече сме към петдесет стрелци, ние си бехме двайсет души караула и те, братоците, идват, кой през подземието през по-малките шахти, кой си пробива път с бой. Нали се сещаш, че едно е да ходиш пеша, друго е да джиткаш с джип и да си фрашкан с оръжие...

- Екстра, и още ще дойдат. А който не може, ще се окопае и ще сигнализира при първа възможност. Дано не сме дали много фира... - Запали цигара и вдиша дълбоко дима. - Задачата е следната: пращаш патрули - по трима-четирима - да изринат тунелите, ако е попаднала някоя гад случайно отнякъде, това е едно, а две е да се разучи тунелът към Огняново, онзи на комунистите, с релсите. Оттам можем да изнесем целия Квартал към прованса, щото тук няма да е оферта да се седи още дълго време. Първо ще изнесем хората от блока, после ще изнесем поетапно и оцелелите в околността.

- Ясно, шефе, действам веднага.

Мина около час, докато патрулът докладва за ситуацията. Оказа се, че тунелът към Огняново беше взривен. Взривени обаче бяха и всички тунели, които отвеждаха в центъра. „Нещо се случва, нещо определно кофти се случва“, помисли си Пешо. Бяха ги отрязали. Въпросът беше кой.

Полковник Цветков водеше операцията. Беше се надвесил над една карта в импровизирания щаб палатка и сочеше къде да се доизолира и подсили периметърът, къде да се разставят по-голям брой войници. До него един млад лейтенант нещо май истерясваше и скоро полковникът щеше да му счупи главата, а можеше и да го свитне, всъщност по-добре, помисли си той, военно положение е все пак. Та лигльото цивреше, хлипаше и мърмореше под носа си:

- Ама това са хора, не са всички като онези неща. Не може да ги стреляме, в един град живеем. Те се опитват да бягат, да се спасят се опитват...

Цветков му заби един зад врата и главата на ленчото се заби в масата.

- Тихо, ще те застрелям, келеш, тихо, млъкни, майка ти ше еба! - Удари го с лакът в главата и момчето се строполи. - Всичко под ножа, това е командата. Този периметър, този радиус... -Хвана лейтенанта за яката и завлачи лицето му по картата, докато стигна до означението на Квартала. - Ей те този периметър тук... - Посочи някъде в центъра на Квартала, около който беше очертана окръжност с радиус два-три километра. - Ей тук е изпусната биологична зараза, учените нещо са се насрали и всичко живо е заразено, ясно ли ти е, новобранец келяв. Всичко е заразено и за да не ни зарази и нас, и мен, и теб, и всички дришни, дето им викаш семейство, ние трябва да не допуснем никого да минава. Това е. Чисто и просто. Ясно ли е, кирко?

Момчето, то беше всъщност на двайсет и нещо, на достатъчно години беше, за да е мъж, но сега, какъвто беше уплашен, повече на момче си приличаше, продължи да хлипа, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от ухото му.

- Не може така, господин полковник, не може така, разбирате ли. Неее мооожеее така, тооваа са хооорааа.

На Цветков му писна, извади пистолета, освободи предпазителя и простреля лигльото в главата. Момчето се свлече под масата. Полковникът отпи от голямата си чаша кафе, на която беше нарисувана катерица, и мрачно огледа присъстващите.

- Някой друг има ли нещо да се оплаква?

Всички избегнаха погледа му.

- Доообре. Тогава продължаваме с операцията. Ей чттттттттт, техничарчето, к’во стана с камерите, искам да гледам какво се случва в периметъра. Моташ се нещо...

- Действам, господин полковник, ей сега тръгва стриймът...

- Кое тръгва сега?

- Образът, картината, видеото...

- Еми така кажи бе, ше те еба, говори на български, маймун.

След три минути стриймът, тоест видеото, тръгна. Навсякъде, от целия периметър, се излъчваше в реално време какво се случва по границите на „заразената“ територия. Кадрите бяха едни и същи, просто действащите лица бяха различни. Хора или зомбита, без значение беше, всичко падаше под тежкия автоматичен откос на войниците, разставени по границата на периметъра. Бяха с танкове, джипове, бронетранспортьори. През цялото време се стреляше, а в по-напрегнатите моменти, когато зомбитата имаха количествено превес, се включваше и артилерията или огнехвъргачките. През това време стотици тиловаци опъваха бодлива тел по улиците и между блоковете и така малко по малко целият периметър бе овладян и никой, човек или зомби, не можеше да излезе извън. След няколко часа стрелба хората осъзнаха, че по оградите ги чака сигурна смърт, а не спасението, към което се устремяваха, и съответно оцелелите побягнаха отново към вътрешността на Квартала. След тях се понесоха и зомбитата, повечето от които вече си бяха изхарчили възможността да спринтират и се влачеха след жертвите си по специфичния си отвратителен начин. Фактът, че се влачеха, даде известна преднина на бягащите, които изчезваха във вътрешността на това, което после журналистите нарекоха „Кръгът на смъртта“.

Всъщност не беше виновна само чалгата. Тя наистина разкапваше мозъците на тези, които я слушаха, но какво толкова, я вижте колко хора си джиткат с разкапани мозъци и дори си се чувстват щастливи. Съчетанието обаче от слушането на чалга и консумирането на химикал, изработен от екип експериментално настроени учени и „случайно“ попаднал в повечето продукти в десетте супермаркета в района, беше предопределило случването на този бутиков зомби апокалипсис. Експериментът бе съвместна дейност на Европейската комисия и на ОССЕ и не беше отнело много време да се вземе решение кои граждани на нова страна членка на ЕС ще са късметлиите, върху които ще бъде извършен. Защото, ако имаше конкурс за политик свиркаджия, койте е готов да продаде интереса на сънародниците си, то нашите политици безапелационно щяха да са първенците. Целта на този експеримент всъщност не беше да превърне хората в зомбита. Химикалът (CC324 се казваше) беше създаден, за да регулира потенциала за размножаване и да увеличи смъртността в определени райони с неколкостотин процента. Слагаш го в храната на неудобното население и то спира да се размножава, а после постепенно си и умира от „естествена смърт“. Далавера, а? След това вече нямаш гето, а имаш огромен парцел - буташ, дезинфекция и настаняваш нормални хора, от твоите. Малко дългосрочно, ама много елегантно и ефективно, ЕС си е демократична структура, всички са равни. Няма проблем да има цели гета с цигани, араби, турци и африканци, няма никакъв проблем, само хапвайте от определените магазини, ние и цените сме намалили. Това обаче в Мордор малко излезе от контрол, защото планът бе експериментът да се разгърне само в оркската махала. Ама нали продуктите бяха на далавера, а и нали българите са много предприемчиво племе, едно такова с развит бизнес нюх... Та се случи така, че не само в оркската махала протече експериментът, а и в няколкото квартала около нея, защото по буквално неведоми пътища продуктите мистериозно се преразпределиха и изчезнаха в търговската мрежа на тази част на Мордор.

Това с чалгата и CC324 обаче не беше предвидено. Някакво европейско генийче се усети няколко часа по-рано, пищя на шефовете си, докато зацепят, те после пищяха на своите, те на техните, едни тоци се биха в България, ама на най-високо равнище... И това беше причината сега полковник Цветков да гледа мрачно в картата на периметъра, стъпил в кръвта на мъртвото момче.

Петър влезе в апартамента. Бяха минали още няколко часа, след като му бяха докладвали за срутените тунели и за оградата, зад която бяха затворени. Иво беше отишъл на разузнаване с братята и едвам се бяха измъкнали. Бяха потвърдили обаче немислимото: военните са заградили голям периметър около Квартала и най-важното - стреляха на месо. Без значение по хора или по зомбита. Влезе в стаята, която почти не използваха, но за която той беше настоял някога, много отдавна, когато още бяха невидими и никой не знаеше, че той и тримата му другари са истинските шефове на „Звеното“. Вътре имаше старомодна и доста голяма радиостанция. Главно я ползваха да слушат разни по-специални честоти и да говорят с Колумбия, но ето сега можеше да им свърши и друга добра работа.

Пешо дръпна покривалото, което я пазеше от прахта, и я включи. Токът беше спрял преди няколко часа, но те имаха генератор на покрива, слънчеви батерии и всякакви други джажди. Седна на стола и си сложи слушалките.

- Полковник Цветков... - плахо се доближи до него радистът.

Цветков не му обърна внимание.

- Гусин полковник...

- Кажи бе, младеж - обърна се на втория път.

Трети час полковникът гледаше кървавите кадри на десетте екрана пред себе си и не можеше да се насити на гледката. Ебаси якото, цял живот си беше мечтал за такава операция.

- Гусин полковник, по станцията един човек се свърза с нас, каза, че се обажда от периметъра и иска да говори с командващия.

Цветков стана и отиде до комуникационния център в съседното помещение. Хвана комутатора и каза:

- Давай по същество, пич, че дават много яки неща по телевизията...

- С кого разговарям? Край - чу се отсреща; явно и преди беше говорил по радиостанция.

- Аз съм полковник Цветков, пич, ама може да ми викаш и Господ, ако си вътре...

- Слушайте, трябва да отмените заповедта за стрелба към опитващите се да се евакуират. Те не са заразени, просто се опитват да се спасят... - Гласът се опита да каже още нещо, но беше прекъснат.

- Гледай сега, пич. Да ти кажа каква е картинката. Ти си умрял вече, мъртъв си. Всички около теб също са мъртви. Такива са заповедите. Слушай внимателно! - И изкрещя: -ДАНЕСЕПУСКАНИКОЙОТЗАРАЗЕНИЯРАЙОННАВЪН...

- Лее се невинна кръв. Спрете това безумие. Аз гарантирам, че хората са наред, само трийсет-четирийсет процента от населението са инфектирани. Другите хора са здрави, дайте им шанс, заповедите са грешни, обадете се...

- Яж ми кура, пич, мъртви сте, казах. Това е положението - изрече Цветков с удоволствие, все едно са дошли едновременно Нова година, Коледа и шибаният му рожден ден.

Отсреща известно време не се чу нищо. Полковникът си помисли, че човекът се е отказал, и стана. В този момент радиостанцията изпращя пак:

- Цветков, там ли си още?

- Да, пич, тук съм си...

- Цветков, идвам за теб. Край.

Петър закачи комутатора на станцията.

Това, което се случи през следващите няколко дена, беше достойно за епос. Фактически след неколкочасово мислене Петър организира „Звеното“ - почти никой не беше загинал от тях, желязната военна подготовка си бе казала думата - да поведе опълчение от оцелелите мъже от Квартала. Затвориха жените и децата в подземието, а по-късно, когато поразчистиха територията, ги настаниха в големия мол на края на Квартала. Прочистването на мола си бе тежка задача, там концентрацията на зомбита беше голяма, но след съдействието на местната школа по айкидо работата бързо потръгна. От самото начало бяха взели решение да пестят всеки един патрон и затова действаха главно с бати, кукрита, ножове и всевъзможни подръчни средства, годни за неутрализиране на зомбита. Всъщност не беше толкова сложно да се убие едно зомби, особено ако си квартален изрод, преживял десетки улични битки; проблемът идваше от количеството, защото като те налазят десет зомбита, какъвто и печен нинджа да си, нямаш никакъв шанс. Ей тогава айкидистите обърнаха играта, защото, макар и понякога да бе поставяна под въпрос ефективността на техния стил, за бой със зомбита бяха перфектни. Например най-голямата тъпотия е да налетиш на айкидист с протегнати ръце, копелетата само това чакат, а още по-зле става, ако си се засилил - те използват силата на врага си срещу него самия и... става мазало. Та съответно едно зомби нямаше никакви шансове срещу един айкидист. И така ситуацията роди следната комбинация: айкидокът върви напред и търкаля зомбитата, а зад него върви човек от „Звеното“, който я с кукри, я с винкел, я с чук, я с някой по-големичък гаечен ключ пръсва тиквата на мъртвия чалгаджия и го изключва от схемата.

В „Кръгът на смърта“ живееха около двеста хиляди души. Зомбитата бяха станали около четирийсет-петдесет хиляди и съответно отне доста време, докато Квартала, а по-късно и околностите му бъдат напълно прочистени. Много хора загинаха, докато се провеждаше операцията. Колкото и да бяха печени пичовете от „Звеното“, те не можеха да огреят навсякъде и главната работа свършиха обикновени хора, които просто защитаваха дома и семейството си. Важната роля на „Звеното“ беше, че даде пример и събуди дремещата жажда за битка в мъжете. Някои от тях за първи път откриха черти в себе си, за които не бяха и подозирали. Хиляди бяха индивидуалните прояви на героизъм и точно те предопределиха победата.

Всичко беше в кръв и черва след четиридневната битка, смрадта от труповете бе ужасяваща и дори братята от Холивуд се оплакваха, което беше доста нетипично за тях и означаваше, че положението наистина е станало нетърпимо. Видимо зомбитата бяха изметени, само единици се мяркаха вече по улиците и биваха моментално унищожавани, но Петър бе дал заповед целият периметър да се прочисти още един път - метър по метър, апартамент по апартамент. Мъже от Опълчението, така се нарекоха, водени от някой член на „Звеното“, организирано в групи по двайсет, системно прочистиха всичко отново. Доста зомбита изскочиха и тази повторна операция със сигурност спаси още стотици, ако не и хиляди хора.

Не беше сложно за четири дни да се изкопае незабележимо малък проход под единия взривен край на тунела, водещ към центъра. Проходът ставаше през него да мине само един човек и Петър, следван от Михаил, лазеше бързо. Беше облечен в камуфлаж, имаше черна маска на лицето, а зад него Мишо внимателно мъкнеше добре опакован пакет.

- Гледай да не се измачка, копеле, внимавай. Трябва да мине блъфът, без никой да се усети, иначе ще я закъсаме яко...

- Споко, копеле, всичко е шест.

Стигнаха до края на тунела и Петър включи инфрачервения визьор. Бързо видя в дъното на тунела двата силуета на войничетата, оставени да пазят развалините. След четири дни пост те явно бяха свалили съвсем гарда и спяха. Това им спаси живота, защото Пешо и Мишо бързо ги неутрализираха, завързаха ги и им запушиха устата. Петър отвори пакета, измъкна дрехите и внимателно се преоблече. Мишо го огледа критично, кимна одобрително, но после го спря:

- Чакай, чакай!

Наведе се над обувките му, плю върху тях и ги лъсна с ръкава си. Изправи се и отдаде чест.

Цветков се сепна, когато видеото спря едновременно и на десетте екрана. Стана и се сблъска с един генерал с големи мустаци, който, застанал зад него, го гледаше строго. Паникьоса се, имаше зверски страх от пагоните на висшестоящите, много трепереше и подлизурски мечтаеше един ден и на неговото рамо да има такива звезди. Козирува и се изпъна като струна.

- Полковник Цветков, как мога да съм полезен, господин генерал?

Генералът само свъси вежди, обърна се и изсъска:

- Последвай ме.

За малко поспряха в комуникационния център, където непознатият генерал с няколко отсечени команди прекрати операцията и нареди да се събират оградите. Всичко било наред вече, каза, били напръскали от въздуха с химически вещества и нямало вече зараза. Отбой. Никаква стрелба повече.

В този момент, скрит в един бус, Мишо говореше по сателитния телефон с шефа на медийната империя на „Звеното“.

- Дидо, пич, тук беше страшно последните дни. Нали ти разказах. Сега обаче е друго. Оградата ще започне да се вдига, шапкарите на терена в момента си мислят, че операцията е прекратена. Вкарай колкото се може повече журналисти в зоната и започни да отразяваш как всичко е окей сега и какво се е случвало. Интервюта с очевидци, путки майни, ти знаеш! Искам да вдигнеш нечовешки шум - телевизия, радио, сайтове, чужбина. Искам след два часа цялата планета да знае за каква насирация тук става дума. Ясен ли съм? - Изчака отговора и каза: - Добре, Дидо, добро момче си ти. Айде действай!

Цветков гледаше в краката си и дълго не смееше да проговори, но накрая събра смелост:

- Господин генерал, къде отив...

- Млъквай, полковник - изсъска му генералът.

Копелето имаше най-лъснатите обувки на света, полковникът не беше виждал толкова добре излъскани никога. Хвана го дори малко срам, че не беше изчистил пръските кръв от лигльото, когото екзекутира преди няколко дни.

Спряха до една шахта. Сякаш от нищото се появи здрав мъж, облечен с камуфлаж и с маска на лицето, който дръпна капака на шахтата и се отмести да им направи път.

- Слизай долу, полковник.

Цветков заслиза надолу в мрака, като гнусливо се хващаше за ръждивите дръжки на стълбата. След него влезе войникът, а генералът го последва, като преди това затвори капака на шахтата. Долу цареше пълен мрак. Подадоха му фенер и му посочиха малък тунел:

- Пълзи натам. Там е секретният щаб, там ще те наградим за отличната служба.

Цветков грейна, обичаше награди. Заслужил беше все пак. Запълзя енергично и не след дълго излезе от тесния тунел. Озова се в широк коридор.

- Още малко, Цветков, още малко...

След десет минути стигнаха до нещо като кръстопът. Войникът извади от джоба си радиостанция и попита:

- Готово ли е?

Не се чу ясно какво му бе отговорено, но той кимна на генерала. Сянката на фуражката скриваше лицето му, виждаше се само челюстта му.

Тръгнаха наляво и скоро стигнаха до желязна решетка, пред която ги чакаха още няколко мъже. Те не бяха с маски. Генералът хвана Цветков отзад за яката и шибна главата му в стената. Не толкова силно, че да го приспи, а колкото да му омекнат колената и да загуби ориентация за секунда. Толкова му бе нужно на генерала, за да го бутне през вратата, която мъжете междувременно бяха отворили. Ускорен от бутането, Цветков направи няколко стъпки напред, докато запази равновесие. Обърна се и видя как зад него желязната решетка бавно се затваря.

- Какво се случва, по дяволите?

Генералът хвърли фуражката си на земята и му се усмихна, но нямаше нищо весело в усмивката му.

- Нали ти казах, че ще дойда за теб, боклук! - каза Петър, отлепяйки мустаците. След това се обърна към хората си: - Палете лампите!

Лампите светнаха и Цветков се огледа. Намираше се в голямо помещение, което ужасно смърдеше, май на марихуана. По-интересното беше, че от далечния и по-тъмен край на това помещение бавно изплуваха пет силуета, които се приближаваха със странни отсечени движения.

- Тези май са последните - докладва Иво. - Кварталът е чист.

Цветков посегна към пистолета си, но той не беше на мястото си. Обърна се и видя насмешливото изражение на войника, който му го показваше, държейки го с два пръста и полюшвайки го. Полковникът се втурна към решетката, но не беше достатъчно бърз и преди да стигне до нея, нещо подкоси краката му, после той усети как в тялото му се впиват зъби, много зъби...

Започна да крещи.

(Месец по-късно)

Пешо и Мишо пиеха бири с няколко девойки в същата градинка, в която Михаил и компания бяха нападнати от първото зомби чичка. Бяха на четвърта бира и първи коз и се чувстваха идеално. Класически неделен следобед, щяха да се размажат тук така на припек, а после - да се доразбият някъде с мацките, които бяха страшни свежарки. Не знаеха къде ще купонясват, но имаха цяла вечност, за да решат. Пешо се изправи и се протегна, усмихна се, защото отнякъде се чу „Sunday Shining’“ на Финли Куей и песента толкова пасваше на ситуацията, че просто нямаше накъде повече.

А чалга не беше се чувала в Квартала от месец. И това беше хубаво.