Хроники на звеното

Втора глава - Да пребиеш присмехулник

(Действието се развива няколко месеца след налагането на пълен контрол над Квартала.)

- Спасе, Спасееее, в България няма две положения, батенце. Тука или си китарист, или си каратист. Такава е ситуацията. - Мишо едва избегна едно суперковарно ура маваши гери⁵. - Уф, баси копеленцето, т’ва за малко да ми откъсне главата. Ебах ви в японските простотии...

- Много говориш, Михаиле, пази си въздуха, като гледам, ти трябва - ухили му се Спас и посегна с кидзами цуки⁶ към брадичката му.

⁵ Страничен ритник от карате. - Б. а.

⁶ Удар с предната ръка от карате шотокан. - Б. а.

Мишо сякаш само това и чакаше, избегна удара, рязко се хвърли в краката на каратеката, свали го на земята, извъртя се и усука десния му глезен. Спас изпъшка от болката и тупна няколко пъти татамито в знак, че се предава.

- Имам си въздух, сенсейче, имам си. - Мишо пусна крака му, претърколи се и се изправи със скок. - Имам въздух за теб, за мен и за още петдесет души, не ме мисли мене. Това ви е драмата на каратистчетата, че много се филмирате покрай тия японски тарикатлъци, а батко ти е прост човек, но ефективен. Не мога да ритам като теб, не ставам за Брус Ли, не ставам за Чък Норис, няма и да се опитвам, ама добарам ли те, братчето ми, добарам ли те, си довиждане...

Мишо подаде ръка на Спас и му помогна да се изправи.

- Факт е, Михаиле, с теб мога да се бия само от стойка. Супер неприятно копеле си, когато влезеш на близка дистанция...

- Ааа, и твоят човек, другото каратистче Петър, и той казва същото. Ама с него е по-иначе, защото бързо превключва режимите, нали е универсален боец, и става мазало. Ей това, дето сега ти го причиних на глезена, той ми го е показвал. Нали напоследък се занимава с някаква разновидност на джиу-джицу от Бразилия. Един път, беше си лек спаринг уж, като превъртя, за малко да ми счупи ръката и да ме удуши... Такъв си е наш Пешо... Сигурно много се мъчат наш’те хора сега на Дерето.

- Ааа, сто процента се съсипват - включи се в разговора и Павката, който преди малко беше направил последна серия мъртва тяга и сега, седнал на лежанката, пиеше протеин от голяма чаша. Беше с тениска на „Слейър“ - На тази жега, на този горещ пясък, до това гадно море...

Трябва да им е страшна мъка. Смрад на гниещи водорасли, махмурлук, а бе заеби...

Мишо отиде до лоста и бавно направи няколко набирания зад врат. После отвори хладилника и извади бутилка вода, която излочи на екс.

- Пичове, аре стига спорт за днес, имаме да вършим работа. Отивам да взема душ, вие също се оправяйте и после искам да извадите от склада днешната поръчка за агентите от района. Викайте целия отбор да помага, товарете колите и като сте готови, елате да ме вземете от кръчмата. Днес ще обикалям с вас и братоците и ще наблюдавам дали всичко се развива, както е планирано. Ще гледам за издънки, контрола един вид.

- Готово, Мишо, оправяме се за десет минутки и започваме да разпределяме и да товарим. След час трябва да сме готови и ще звъннем.

- Идеално. Чакам да звъннете и започваме екшъна.

Мишо съблече самбистката си куртка, шортите и влезе в банята.

Марихуана се наричат изсушените (и понякога обработени) женски (съцветия) на някои видове коноп (Cannabis), когато са предназначени за употреба от човека с оглед на психоактивното им въздействие. Съцветията се състоят от женските цветове, техните околоцветници и прилежащите листа. Тези части на конопеното растение са по-нагъсто или по-нарядко покрити с жлезисти власинки (трихоми), които отделят капчици смола, състояща се от различни терпени, канабиноиди и други вещества.

Марихуаната обикновено е зелена на цвят, но може да бъде оцветена в различни оттенъци на сиво, кафяво или лилаво в зависимост от сорта, условията на отглеждане, начините на приготвяне и съхранение. Има специфичен мирис, който се определя от съдържащите се в нея терпени, и може да се опише като наподобяващ мента, лимонова кора, борова смола и сено.

Употребява се най-често чрез пушене, но може да се консумира сурова или да влиза в състава на различни напитки и ястия, например манагуа. Пушенето обикновено става под формата на самоделно свити цигари или чрез различни приспособления - лули, бонгове, наргилета.

Мордоропедия

Варела метна чувала, който беше пълен с разфасована на дребно и натъпкана в пликчета с различни грамажи марихуана и изкачи стълбите на спринт. Колата беше паркирана в двора на къщата на братоците. Новата ограда беше висока и от улицата не се виждаше нищо. След него от подземието се появи и Митака, който носеше на рамо още един чувал с пликове коз, а в другата си ръка държеше сака с амфетите. С тях беше страшна врътня - мешаш с аналгин и някаква пудра първо, за да не е толкова силно и да не им тече кръв от носа на хората, после мерене, после сипване в пликченца, а бе въобще - страшна занимавка. Геша и Драго седяха на една маса под навеса и нещо псуваха, защото се опитваха да вденат графика за разхвърлянето на материала. Графикът обаче беше плод на инженерната мисъл на Иво, който замина на морето с другите двама началници, и на пичовете сега им идваше леко нанагорно да сглобят схемата. Та затова и псуваха.

- Аре бе, кръгът „Мисъл“, к’во още седите там и сметате? Мишо ни чака да му звъннем, целият Квартал му се перка и пуши, дилърите са ошушкани от вчера и седят без стока, а вие ми седите тука и ми сметате сто години... - викна им Варела, след като хвърли чувала с коза в багажника.

- Чакай малко, Варел, стига пищя, не е шега работата. Още малко време ни трябва. Стига си ни напрягал, и без т’ва не ни е лесно да си припомним модела на Иво...

- Кое?

- А бе схемата му как се разхвърля мат’риала.

- А бе аре да ходим и да действаме, бе, какво си запецнал толкова с шибаните схеми, д’еба мама му! Да не е някаква висша математика т’ва! Имаме едни чували с коз, имаме различни разфасовки, имаме си дилъри... Трябва да им занесем мат’риала и да си вземем кеша, к’ъв ти е шляканият проблем, че си се увъртел толкова?

- А бе Варел, трай. Иво е измислил всичко като по часовник - кое, кой, колко и как. Той нали някога печелеше всички олимпиади по математика в даскалото. Сглобил е схемата като швейцарски часовник - откъде да се мине първо, колко да се остави, кой си е заслужил консигнацията, кой ще си цака напред за стоката. Трай малко, почти го измислихме как да стане...

- Ами добре, пичове, ще трая, то се е видяло. Мислех, че сме си престъпници някакви обикновени, а то се оказва, че сме станали кръстоска между зубър и дилър, да ви го намаам у човките... - напсува ги Варела, но си личеше, че е разбрал, защото вече не нервничеше, а влезе в приземния етаж на къщата на братоците, където се намираше кухнята. А в кухня един самбист винаги има какво да прави...

След още половин час багажниците на колите бяха натоварени с количества, разпределени според списъка на Драго и Геша, които въпреки че малко се бяха поозъбили, докато си припомнят инженерната и свръхпрагматична схема на Ивака, накрая що-годе успяха да я възстановят и сега всичко беше ясно.

Истината е, че преди да изцепят за морето, Иво беше написал подробни инструкции до бригадата кое и как става, но Петър беше скъсал листата с обясненията и на въпросителния поглед на Иво бе отговорил покровителствено: „Така ще вникнат в материята много по-добре, копеле.“ Всъщност първоначално имаше три модела на дистрибуция на коз и амфети (нямаше отделни дилъри за коз или за амфети, бившите момчета на Плъха и техните подопечни си бръмчеха универсално - през деня шиткаха коз, а по-късно обикаляха клубовете и пласираха прашеца на Минчо, или, както те го наричаха, „оркското бело“, и екстазиподобните хапове, които имаха доста голям успех), но с течение на времето моделът на Иво се наложи като най-прагматичен и най-функционален. Не че системите на Тонката и Мишо бяха по-лоши, но схемата „Иво“ се оказа най-работеща и без излишно мрънкане или спорове беше приета от Съвета на старейшините на „Звеното“.

Както каза Варела, всичко вървеше наистина доста просто. Търговската отстъпка варираше между 10 и 30 процента, което с оглед на голямото търсене, оборотите и качеството на стоката си представляваше една доста сериозна сума, когато се теглеше чертата накрая и дилърчетата пресметнеха какво от поетата си остава в техните джобове. Не трябва да се игнорира и фактът, че полицията грам не ги закачаше, все едно бяха невидими за патрулите в Квартала и околните територии. Протекцията на Боби Полицая се усещаше осезателно и беше направо комично да се наблюдава как дейността на „Звеното“ оставаше невидима за закона. А това положение имаше положителен ефект върху разкриваемостта на престъпленията в Квартала, защото, имайки вече достатъчно време за истинска полицейска работа - а не да се занимават с ловенето на усмихнати и спокойни хора, които пушат билки, вместо да си ебават дроба с долнокачествена ракия, -полицаите можеха да се занимават с истински престъпления. Айде, факт е, че амфетите не са толкова безобидни, обаче истина е, че човек трябва да релаксира както си иска, а не както някой друг му казва. Няма логика цигарите и алкохолът да са законни, а наркотиците и проституцията - не. Никаква логика няма.

Варела тъкмо дояждаше някаква манджа, сервирана му от една от почти невидимите и безмълвно присъстващи жени, появили се в къщата на братоците малко след нанасянето им в нея. Жената сякаш се бе изпарила в момента, в който постави чинията пред вечно гладния самбист. Петър беше изказал предположението, че тези мистериозни жени не са обикновена прислуга, а жените на братята, дресирани патриархално и по селски да не излизат от кухнята и да не се мешат в мъжките работи. Беше предположил също, че се появяват ротационно - една се грижи за тримата великани, а другите две - за децата им на село, но беше си казал да не се дълбае в подробностите. Какво се случваше в тази къща, си беше работа на братята, каквото се случваше в двора, мазето и започващото от него подземие, това вече беше изцяло работа на „Звеното“. Помещението под ресторанта продължаваше да е основният склад, но товаренето вече се осъществяваше през къщата, защото беше по-удобно и по-закътано, а и защото Петър беше започнал да преструктурира нещата. От известно време дори единствено подопечните на тримата му капитани се занимаваха с фактическата комуникация с дилърите, а Иво, Тонката и Мишо само дирижираха нещата отстрани. Ако имаше нужда от екшън, естествено се включваха братоците и всичко се решаваше много бързо. Та Варела тъкмо приключи с хапването, когато Драго викна от двора:

- Аре, Варел, звъни на Мишо, че сме готови...

Мишо не се дразнеше, че момчетата закъсняват с организацията, защото Пешо го бе уверил, че ще стане точно така. Педагогика било. Не се и тревожеше много, защото знаеше, че клиентелата им няма да избяга. Просто нямаха избор - ако искаха да си пазаруват материали в Квартала, трябваше да си ги пазаруват от тях. Допи кафето си и се качи на една от колите на „Звеното“. И той като Пешо не се вълнуваше какво кара, пукаше му само машината да върви като хората и в нея да има музика. Пичовете го бяха питали дали иска да му оставят лендкрузъра, въпреки че в случая им трябваше нещо по-мощно, защото, когато на Карадере, колкото и приказно място да е, паднеше дъжд, без джип човек започваше да страда от ограничена възможност да се придвижва, не че е страшно, но си трябва храна и вода, колкото и айляк да е положението. Та сега Мишо се качи в един голф двойка и след миг колебание сложи в касетофона албума на „Ред Хот“ „Blood Sugar Sex Magic“. Другата опция беше „Слейър“, но реши да си ги остави за следобеда, когато възнамеряваше да се позанимава с контрола над дилърчетата. Сега искаше просто да покара след колите на екипите и да наблюдава „местенето“ на стоката от „Звеното“ до дистрибуторите й. Още в гаража, когато ебаха пичката лелина на Плъха, още тогава почти всичките му се видяха съмнителни, имаха едни гадни погледчета, едно неприятно излъчване, и той не им повярва особено. Сподели веднага това с Пешо, естествено, но той отговори, че засега положението е такова, само с тях разполагат, и да не е толкова параноичен. Това му беше и основната слабост на Пешо, че има някаква нелогична вяра в хората и в доброто. Каква вяра, какво добро бе, няма такива неща. Това знаеше Мишо и на тази база беше изградил принципите си и начина, по който гледаше на света. Не само смъртта на близнака му от свръхдоза, тя основно, но и цялостната картина на ситуацията, боклуците и лайната навсякъде, немотията, оскотелите хора, чувството, че са в клетка през цялото време, всички тези неща бяха направили от Михаил едно мрачно и доста цинично копеле. Това обаче грам не му личеше външно, защото някакъв компенсаторен механизъм го караше през цялото време да се шегува, да се смее, хората дори го мислеха за веселяк - всъщност едно от доказателствата колко им разбират тиквите кой какъв е. Обади се на Долф, че тръгва и че ще ги догони на булеварда и съответно да потеглят. Време беше хората от Квартала и околните територии да получат дневната си доза кеф, удоволствие, бягство от суровата действителност, енергия или каквото там търсеха в коза и амфетите. Мишо пафкаше и перкаше яко, но много не се замисляше защо точно го прави, правеше го, защото си го кефеше. Зазвуча „The Power of Equality“ и Михаил наду колоните на голфа на зуко. Нечовешки албум беше този!

Самото „разхвърляне“ на материала бе лесна работа. Ненапразно е печелил някога олимпиадите по математика в даскалото, съгласиха се пичовете, след като си припомниха Ивовата схема. Графикът на екипите беше съвършено разчетен, за да е максимално ефективен и да се харчи най-малко време и бензин. Колата спираше на явката, отнякъде се появяваше баш дилърът за този сектор от територията, който в повечето случаи подаваше плик с пари и в замяна получаваше пакети с коз, „оркско бело“ и балкански екс. После изчезваше и след това си беше негова и на прилежащия му екип от подизпълнители задачата да разделя пакетите на по-малки, да свива джойнтове, а бе да върши всички неща, които трябваше да се вършат, за да може да си шитка стоката и да прави съответно пачка.

Та Мишо си слушаше „Ред Хот“ и караше след екипите. В момента се беше лепнал зад Драго и Геша, които, след като бяха загрели, явно бяха влезли в крачка и доста експедитивно се справяха със задачите си. Другите два екипа бяха придружавани от Долф и Силвестър - в една кола, и Арнолд - сам, в друга. Не че имаше нужда, напоследък бяха влезли в рутина, всичко вървеше спокойно, но Пешо изрично бе настоял гардът никога да не се сваля и всеки винаги да е подготвен за бой. Това не му пречеше да вярва в доброто, просто ако в Квартала не си готов за кьотек във всеки момент, по-добре е да не излизаш от вкъщи. Тази философия можеше да се прилага в много различни ситуации и Пешо я намираше за доста практична, затова и не възнамеряваше да й изменя, като влага положително мислене в игра, в която конфликтите и сблъсъците са неизбежни.

Мишо беше абсолютно съгласен с тезата за постоянната бойна готовност и предпазливостта и изобщо не смяташе да сваля гарда. Ходеше постоянно въоръжен и винаги имаше едно наум. Все пак не се занимаваха вече с нормалния бизнес и с работа като на сивите човечета около тях, които се опитваха да се измъкнат от тинята или просто да оцеляват, ама и двете неща не им се получаваха, защото всичко заставаше срещу тях, дори и собствената им родина. „Звеното“ си бяха станали истински престъпници, с всички произтичащи от това позитиви и негативи. Хубавото беше, че напълно осъзнаваха заобикалящата ги реалност, за разлика от обикновените хорица, които, когато не ги заблуждаваха вестници, политици и телевизия, успяваха много успешно да се самозаблуждават сами.

Запали си един тънък джойнт и затвори прозореца на голфа, за да не избяга драгоценният дим. Намали малко касетофона, а после превъртя напред „Under the Bridge“, защото му идваше лигава в момента. После си сипа малко (а бе не беше много малко) от „Минчо’с файнест“ върху кутийката на касетката и изшмърка белия прах, като се стараеше всичко да попадне в ноздрата му. Беше установил, че балансът между един средномалък коз и щипка амфети е много работеща комбинация, освежаваше го и го държеше в кондиция по идеален за него начин. Драго и Геша, паркирали на двайсетина метра пред него до едно магазинче, тъкмо приключваха поредната „транзакция“. В този момент Мишо видя в огледалото как зад него спира патрулка. Дръпна си силно от коза и задържа дима в дробовете си, после издиша бавно, натисна копчето на касетофона, трябваше вече касетата да се е превъртяла достатъчно. От колата зад него излезе полицай, който тръгна към голфа, и когато стигна почти до задната му врата, сякаш се сепна и спря. После се обърна, върна се в патрулката, натисна клаксона веднъж и потегли, заобикаляйки голфа на една боя разстояние. Когато вземеха нова кола, която колегите на братчед му не разпознаваха, понякога ставаха „инфекции“ и подобни неочаквани ситуации и затова с Пешо бяха измислили знак, по който местните полицаи да разбират, че колата е на „Звеното“. Знакът беше книга, кашон с неколкостотин бройки от която бяха намерили в подземията, докато разучаваха какво има в многото помещения. Във всяка кола, на кората отзад, над багажника, трябваше да лежи екземпляр от същата книга. Заглавието й беше „Повелителят на мухите“. Мишо вече я беше изчел два пъти и й се кефеше много. Кефеше й се, защото потвърждаваше теорията му за човешкия род.

Драго и Геша потеглиха и Мишо ги последва с голфа. Не след дълго завиха зад дълъг панелен блок и спряха на паркинга. Между паркираните коли, почти скрита от избуялите храсталаци, едва се забелязваше порутена беседка. Някога на мястото на сегашния паркинг имаше малка градинка. Мордор обаче не беше предвиден за толкова много автомобили и когато капитализмът дойде, всеки дебил реши, че трябва да си купи кола, за да се придвижва с нея абсолютно навсякъде и ако може, въобще да не слиза от нея. Скоро градът се задръсти с коли, а моргите за трошки в Германия, Швейцария и Италия пък се опразниха. Бая хора направиха състояние, продавайки тези шлякани автомобили в съмнително състояние и с превъртени километражи. Носеше се и легенда как една сутрин Милано осъмнало със задраскана табела на входа си и на нея пишело гордото „Дупница“ вместо името на града. Та Мордор се задръсти с десет пъти повече коли, отколкото можеше да побере. Трафикът стана непоносим, а местата за паркиране дори и в крайните квартали не стигаха. Съответно първа жертва станаха разни градинки, игрища, детски площадки и всякакви такива напълно ненужни места. Чий ще дирят навън децата, я марш вътре пред телевизора да си промиват мозъка като мама и тате, къде ще ходят да си играят келешчетата малки! Та в тази порутена беседка седяха група младежи, надигаха бири и цакаха карти. Когато Драго спря колата почти до беседката, единият пич се надигна, ухили се широко и почти извика:

- Ето ги и шерпите на удоволствието. Носят джойс за всички нас. - Допи си бирата и хвърли през рамо бутилката. - Извинете ме за момент, господа картоиграчи, но трябва да свърша малко бизнес, за да има после с какво да се забавлява и да прави бизнес нашата компания. Баси мързеливите тъпи копелдаци, добре че съм аз, иначе сега щяхте да си гледате „Дързост и красота“ по къщите без една ст’инка...

Дилърчето се казваше Коцето и беше типичен махленски келеш - тъп и нагъл поглед, мазна прическа тип „ранно футболе“, самочувствие до небето с нулево покритие. Само някаква искрица случайна предприемчивост беше станала причина да е в сегашната ситуация - дилър със собствен район в Квартала. Антуражът му изглеждаше смотано като него - същите неприятни изражения, дори еднакво облечени - ментета „Найк“, ментета дънки и горнища на анцузи „Адибас“. Коцето ги беше вербувал внимателно, като явно бе акцентирал на тъпотата и лоялността, и макар и прост, беше успял да създаде работещо подобие на екип. Драго тъкмо излизаше от колата, когато голфът спря до тях. Мишо излезе, в ъгъла на устата му висеше фасът от слимчето, който явно беше загаснал. Той седна на капака на голфа, бръкна в джоба си, извади евтина запалка и си запали фаса отново. Допуши го с яка дръпка и после хвърли картончето в прахта. В този момент Коцето, явно решил да блесне пред момчетата си, направи няколко големи крачки, беше бая дългуресто копеле, и застана пред Мишо.

- Ти па к’ъв си бе, харпун? К’во спираш тука тоя шлякан голф и ми се ръгаш бе, ш’ти еба пичката лелина!

Мишо не отговори, само погледна дилърчето в очите. Пешо се оказа прав, като каза, че със сигурност дилърите, присъствали на опознавателната им среща с Плъха, няма да помнят лицата им поради стреса. Беше седял на два метра от този нещастник и ето, той въобще не го помнеше.

- Отговаряй к’ъв си ти бе, глупак! Отговаряй, че ш’ти напраа главата мека!

Вместо отговор Мишо издуха в лицето му всичкия дим, който беше задържал в дробовете си. Коцето посегна да го удари с някакво подобие на кроше, но в този момент Драго хвана ръката му и рязко го дръпна. Дългучът едвам успя да запази равновесие.

- Коце, от нашите е. Седи мирен и ела да вършим работа. Вади парите. Носим ти поръчката -едно кило коз на по петдесетици и един плик със сто грама амфети. Хапове си казал, че не ти трябват.

Коцето приглади мазния си перчем и се ухили широко.

- Е що не казвате, че младежът е от наш’те хора, ше стане беля некоя така, после ше ми се сърдите, че съм го пратил у болницата. - Прегърна Драго през рамото, той не се отдръпна, но пролича, че не му стана приятно. - Аре, Драгойчо, аре да ме пуснеш на консигнацията вече, требе да съм се доказал, ский к’ъв оборот ви праим. Немате си по-добър работник от мен, кълна се. Пък и съм най-големият пич. Виж каква бригада съм ви събрал да бръмчат. Кажете - обърна се към своите хора, - кажете му, че съм най-стабилният, компанията!

Келешите в беседката започнаха да бучат, че бил много стабилен и страшен пич, но Драго им махна да млъкнат.

- Давай кеша, Коце, давай парата, че имаме още на сто места да ходим. Няма да те чакам цял ден да ръсиш мозък тук, да те шибам у хумориста. А най-смешното е, че и консигнация искаш. Не си се доказал още, има време. Ще чакаш, давай кинтите сега.

Коцето бръкна в джоба на позагубилото белотата си горнище „Адибас“, извади руло от навити и пристегнати с ластик банкноти и ги подаде на Драго. Той ги разви и преброи и кимна на Геша, който хвърли два плика на земята до краката на Мишо. Дилърчето отиде до него, надвеси се и го погледна отблизо в очите.

- Нещо още на карате ме гледаш, пич, нещо не ме харесваш май. Да не съм ти изял закуската, наебал някой от родата ти, нещо такова, а? Щото иначе не се сещам к’ъв ти е проблемът.

Мишо отвърна на погледа му напълно отпуснат и без да реагира по никакъв начин. Леко изтръпнали, Драго и Геша очакваха всеки момент на техния капитан да му кипнат лайната и дилърчето да стане на парчета месо в кървава локва, тъй като бяха много добре запознати с гибелния гняв на Михаила Пелеев. Той обаче дори не трепна, само гледаше дилъра право в очите. Коцето не издържа дълго, отвърна поглед, дръпна се крачка назад и рязко замахна към челюстта му, но Мишо даже не мигна. Юмрукът спря на милиметър от лицето му. В този момент дилърът избухна в смях:

- Еййй, голем си образ, начи. Аз се ебавам с теб, ти направо се парализира, гледай, не можеш да мръднеш от шубе, ебах те у сладура. Спокоооойно, батко ти Коце е пич и наши хора не трепе.

В този момент Геша вече започна да пребледнява, а наглото дилърче продължи:

- Аз се ебавам, трябва да ни е по-весело, такова, не може само да сме сдухани като тебе. Нищо, ти си нов и ще се научиш, нема да се плашиш, и ти ще станеш пичага като мен един ден.

След тези окуражителни думи дилърчето се наведе, взе си двата пакета със стока, театрално се поклони на Драго и Геша, изсмя се отново и се оттегли при аверчетата си в беседката да си доразцъкат сварката, преди да се заемат с шиткането на материала. Пичът все още не можеше да проумее как някой, който кара очукан голф двойка, може да е по-високо в йерарахията от тези, каращи нов пасат. Направо му беше абстрактна идеята как има хора, за които колите са само средство за придвижване, а не признак за положение в обществото.

Мишо се обърна, намигна на Драго и Геша да не се спичат, качи се в голфа и потегли, без да обели и дума. Драго и Геша, видимо облекчени, го последваха с пасата по тясната уличка покрай блока, после го изпревариха и се насочиха към поредната явка.

Михаил заряза колата до кръчмата и влезе в близкото магазинче, което беше класическо за Квартала - малко, бивш гараж, заредено с най-необходими неща, без глезотии. Водка, ракия, бира, хляб, майонеза, кренвирши и картофи имаше винаги, но ако човек проявеше претенции за нещо повече, просто трябваше да забрави. Той поздрави продавачката и купи двайсетина кена студена бира плюс пет кутии цигари. След това, така добре натоварен, се отправи към двора на близкото училище, където по това време обикновено се събираха местните гаменчета. Пътем звънна на Драго и на Геша да дойдат.

В двора пичовете разцъкваха баскет на единствения оцелял кош. Беше жега, но въпреки това те се раздаваха в играта. Мишо седна на желязната основа на коша и нареди пред себе си бирите, после отвори една и жадно отпи. Няма такъв кеф като първата глътка бира в горещ летен следобед! После се провикна:

- Алооу, спортната младеж, искате ли да изкарате по едни бързи двайсет кинта на калпак?

Играта мигновено спря и пичовете го обградиха. В този момент пристигнаха Драго и Геша.

- Пичове - обърна се към тях Михаил, - вие ме познавате и знаете, че съм точен. Седнете, вземете по една биричка и ще ви светна каква е задачката...

Карадере е най-южната местност по Варненското Черноморие. Намира се между град Бяла и село Горица в близост до северните склонове на Стара планина и недалеч от защитената зона Иракли. Местността е дива, няма инфраструктура и точно затова се харесва от много туристи. Плажът е чист, некаменист, на места граничи с гора, другаде -с храсти. Има добри условия за сърф и палатков туризъм.

Мордоропедия

Точно в този момент на около 400 километра от тях Иво припадна блажено под тентата, защото последната глътка мента го занити като в приказките. Свлече се, сякаш костите му бяха сглобени от конструктор „Млад техник“, лежерно, на сегменти, но къмпинг автопилотът му се включи и той припадна почти изцяло на сянка. Само левият му прасец остана на слънце, а следобедното слънце на Карадере не е шега работа, много фриволни и лекомислени летовници са си сменяли кожата там. Пешо и Тонката бореха жегата по-радикално. Бяха занесли втората тента във водата, на плиткото, и я бяха закрепили с камъни. Морето през този ден беше плоско като палачинка, нямаше никакви шлякани вълнички да им се пречкат и да им развалят нирванката. Под сянката на тентата бяха сместили малка къмпинг маса и два рибарски стола. Пиеха мастика. А бе като цяло им беше много добре...

Шанаджия: мошеник, измамник; отклонил се от правилата дилър.

БГ жаргон

Няколко часа по-късно гаменчетата баскетболистчета се върнаха при коша в двора на даскалото. Мишо не беше мръднал от старата си позиция и се наливаше с бира. Някакви бамбини ученички го бяха налазили, но той много-много не им обръщаше внимание какво приказват и само им се усмихваше.

- Бате Мишо, свършихме работата - докладва един здравичък младеж с обърната назад козирка на шапката.

- Всички от списъка ли обиколихте, пичове? От всичко ли ми взехте? - Михаил погледна към Драго, който, вече паркирал до училищната ограда, утвърдително кимна. - Е, браво, евала, пичове, стабиляги сте.

Мишо се изправи, допи последната глътка от последната кутийка бира и извади от джоба си малка пачка банкноти. Тийнкифлите се размърдаха и разшумяха. Малки бяха, но кълвяха вече на кинти. Планът да се създаде поколение, което да набляга на материалното и тотално да загърби духовното, работеше вече със страшна сила. Михаил преброи младежите, бяха седем, отброи няколко банкноти и ги подаде на здравичкия.

- Вземи, пич, заслужихте си ги. Искам Трайчо Костов по въпроса. Сложил съм ви малко отгоре, да се почерпите като хората. Може да ги дръпнете и тези гейши, аз съм ги подгрял...

„Гейшите“ се разкикотиха, а Мишо се обърна и тръгна към колата.

- Карайте към Офиса, имаме да провеждаме експеримент, колеги.

Експериментът стартира след около час и се състоеше от серия емпирични изследвания, които Мишо проведе в Офиса зад кръчмата на бай Спас. Начинът, по който баскетболистчетата заработиха парите, се изразяваше в това, че разделени на групички и возени от Драго и Геша в две различни коли, те обиколиха цялата територия на „Звеното“ и си купиха от материала на съответните дилъри. Драго и Геша, скрити в колите наблизо, само посочваха явките на дилърчетата и после, снабдени с пликове и химикалки, прибираха материала в съответния плик, който надписваха с името или прякора на дилъра, отговарящ за района. Записваха и цената, на която се търгуваше в конкретния случай стоката. А бе с две думи направо изръчкаха махалата за наркотици и за няколко часа обиколиха всички, които уж работеха за тях.

Та сега Мишо хвана и изсипа сака с „пробите“ на масата. После отиде до уредбата и пусна един жесток албум на „Отекър“, препоръчан му от един пич, който много чаткаше от музика и просвещаваше народа от малко щандче, намиращо се във фоайето на кино „Левски“ срещу парка „Заимов“.

- Слушайте, пичове, слушайте. Нечовешки е този албум!

Драго и Геша, седнали един до друг на едно бюро, всъщност си беше ученически чин, държаха химикалки и пред тях бяха отворени тетрадки. Изглеждаха, все едно имаха класно по нещо и изчакваха темата.

- Тааакааа, момчета - продължи Мишо. - Сега започвам да правя качествена проверка на стоката, която нашите подизпълнителчета разпространяват. От вас искам да пишете каквото ви диктувам. Единият ще пише характеристиките и мои забележки, а другият - цената, за да сравним дали някой не прави повече пари, отколкото трябва, на гърба на уважаемите ни пациенти, за чието веселие сме поели ангажимент.

Мишо увеличи музиката и издърпа до масата едно меко и леко опърпано канапе. Нужно му беше удобство за този експеримент. Освен купчината пликове с материала, надписани с имена и цени, на масата пред него имаше шест други неща - малка дървена луличка, огледало, което беше гепил от тоалетната на ресторанта, обикновена запалка, отрязана сламка - някъде към 7-8 санта, чист парцал и една карта от „Булфон“

Мишо взе един плик от купчината и каза:

- Започваме, пичове! - Извади пакетче с коз от първия плик, отвори го, натъпка луличката, запали и мощно дръпна. - Пишете, т’ва е от Джуката. - Погледна бележката в плика, за да е сигурен, задържа дима за около десет секунди и после издиша с погнуса. - Пиши, Драго, копеле, козът е жмел, не е от нашия, ше го шибам у парцала. - Мишо изтръска лулата в ръба на масата и отвори другия пакет, който беше с амфети. Изсипа малко амфети, наряза си една тънка черта и я шмръкна. После избърса остатъка от огледалото с парцала. - Записвай, Драго, разреден ни е прашецът, д’еба. Този пичага здравата ни работи. Пиши амфети - греда, коз - кур. Геш, отбележи и цени. Там не се ебава. Пиши, начи, че козът струва...

„Експериментът“ продължи няколко часа, Мишо почива само веднъж, и то само за да изпие една бира. По време на опитите пиеше само студена вода. Да не си развалял вкуса, така им каза. След всяка линия или дръпка коз Драго и Геша го гледаха с все по-голямо страхопочитание. Количеството екстри, което пое Мишката, можеше да гътне за норматив малък ямайски отбор по крикет, но на нашия човек почти не му пролича, че е високо на черешата, само очите му бяха станали кървавочервени и движенията му - една идея по-насечени. Иначе минаваше от плик на плик като машина, все едно работеше на поточна линия. Шмъркаше, пафкаше, диктуваше. Яко псуваше също де, защото повечето материал се оказваше не точно този, който „Звеното“ продаваше. Накрая от последния плик извади голям конус, помириса го, усмихна се широко и го остави до огледалото, после директно си щипна от пакетчето с амфети и шмръкна. Пак се усмихна и кимна, запали конуса и доволно заключи:

- Ей този младеж, Марто, е образцов. Всичко е окей при него. Ами, пичове, смятам, че приключихме. Ще им се ебе пичката лелина на тези манафчета лъжливи, ама това утре ще стане. Сега ме оставете тук, смятам да дремна в Офиса, вие ходете да почивате. - Дръпна си и се усмихна блажено, притваряйки очи. - А утре, момчета, елате да пием кафенце към десет-десет и половина. Ще имаме много работа, ама много работа наистина. На братовчед ми също му се очертава да има сериозна активност. Утре съвсем ще се прочуе. А онова лайно, Коцето, ще бере суперсериозни ядове, хероин ще слага в марихуаната и прашеца нещастникът смотан. Утре ще го разкатая, аре сега ме оставете да дремна, че май малкооо попредобрих. - Дръпна си пак от джойнта и сякаш се унесе.

Геша отиде до него и понечи да вземе горящия фас от ръката му, но уж спящият Михаил отвори очи и го плесна по ръката.

- Не, копеле, недей. Това ми трябва - и дяволито му намигна.

Сутринта на следващия ден Мишо ги посрещна суперсвеж, пиеше кафе, кола, вода и бира под сянката на ореха. Държеше тетрадките с данните от „експеримента“ и пишеше нещо на един лист.

- Браво, пичове, тъкмо навреме сте. Гледайте бързо сега какъв е филмът. Драго, Геш, вземате този лист със списък на шматките, които ни пържат, и си ги разделяте тези келеши. После аз вече съм звъннал на братчеда, да знаете, действате по програма и разнасяте. На тези измамници от списъка им давате по двойно от всичко. Кажете им, че е бонус. Бобката ще ви следва от дистанция със своите хора и после ще ги лови с материала и ще ги прибира в ареста. Ние с него сме се разбрали к’во да ги прави тези охлюви след това. Няма да ви разказвам, че е дълго, ама вече няма да играят тук, а повечето дълго няма и да ги видим. Не се притеснявайте от показания, те няма да видят свят и като цяло тези измекярчета мизерни сега ще го издухат могъщо. После искам да се хванете с Марто, той е пичага, и да сглобите график опразнените територии да не остават без снабдяване дори и за ден, малко ще се поозъбим, но вече никой няма повече да ни пържи... Арнолд идва с мен. Отиваме на гости на Коцето, знам вече къде живее тая гнида.

Вратата на апартамента падна навътре и в коридора се вдигна прах. Проскубана котка панически избяга. Михаил мина пред Арни, който само „леко“ беше подпрял вратата. От хола се чуваше музика. Михаил се засили натам почти спринтирайки, отвори вратата и видя Коцето, който, пристегнал с мърлява вратовръзка лявата си ръка, тъкмо се опитваше да нацели вената си със спринцовка. Мишо го ритна централно в лицето. Плисна кръв, дилърчето се залепи на стената зад него, удари си главата от ускорението и се свлече на дивана, който определено беше имал много по-чисти времена. Това сигурно е било някога, много отдавна де, защото приличаше на нещо, което би могло да се види на бунище, а не в къща. В апартамента смърдеше на гнило, на кисело зеле и на коз, а от огромна уредба „Панасканик“ кънтеше отвратителна чалга.

Дилърчето се поосвести и в пристъп на неистова неадекватност показа среден пръст на Мишо и се опита да го наплюе с кървава храчка. „Не е от смелост това, по-скоро е от тъпотия“, помисли си Мишо, докато оглеждаше стаята. В ъгъла бяха натрупани доста пликове с марихуана. От техните. Имаше и едно кашонче, пълно с разфасовки амфети и пликове с хапове. Пичът явно си въртеше паралелна схема със свой материал, размешан с херинга, за да зарибява народа, а с качествената стока на „Звеното“ сигурно търгуваше извън територията, препродавайки я на шанаджиите. Мишо избегна плюнката, която се лепна на телевизора, даваха „Костенурките нинджа“. Кървавата храчка се стече по екрана, от който Шрьодер⁷ тъкмо нещо се обясняваше.

⁷ Отрицателен персонаж от анимационния филм „Костенурките нинджа - Б. а.

- Коце, ти си шибана путка... Сега ще бъдеш наказан.

- Да го духаш бе, к’во се правиш на шеф-диригент бе, калъф! - изплю на масата зъб дилърчето. - Дойдохте някакви палячовци да ми казвате какво да правя баш у моя си район. Яж ми кура, нещастник, нищо не може да ми направиш, аз съм по-пекан от тебе, по-пекан съм от всички вас... Ти си никой, кажи и на шефчетата ти, че ше им еба мамата и на тях.

- Ама ти си верно голем паляк, Коце, голям веселяк. Май грам не зацепваш какво се случва...

- А бе ебал съм те у отворкото...

Арнолд се намеси:

- Шефе, искаш ли да го загасим тоя дразнител?

- Остави на мен, Арни, остави на мен!

С едно движение Мишо прескочи ниската холна маса и после методично смля от бой Коцето, превръщайки лицето му в каша. Дилърът, явно нещо от ударите му се бе хакнало, не спираше да се смее. Поне в началото де, защото после нямаше с какво. Повечето му зъби бяха избити, а устните му бяха станали на кайма.

- Шефе, ше гу утепеш, сопри се...

- Няма, Арни, няма, този ще живее, за да се мъчи - успокои го Мишо, който дори не се беше задъхал. - Този ще се мъчи, сега само го правя красив за панделата. Хероин ще ми слага в стоката. - Поудря го още малко, после го хвана за яката и го вдигна на крака. Трябваше да го държи здраво, защото беше изпаднал в безсъзнание. - Арни, подай насам тези пликове с кафево, дето се виждат в ъгъла. Сложи му ги в джобовете. Звъниш после на братчеда, даваш му адреса тук и му казваш да идва. Нали му знаеш телефона?

Арни натъпка старателно обемистите пакети хероин в джобовете на окървавения дилър, чието лице се беше подуло до неузнаваемост и някак си приличаше на гротескно усмихната маска. Мишо го довлачи до балкона и го изхвърли през парапета. Преди това обаче му отряза ушите.

На връщане караше Арнолд. Мишо не говореше, а гледаше през прозореца и чоплеше някакво охлузване на кокалчетата на левия си юмрук. Гигантът спря на пешеходна пътека. Един възрастен мъж, облечен с мърляво работно облекло, пресече бавно пред джипа, държейки в едната си ръка почти изядена баничка, а в другата - шише боза. Насочи се към близкия строеж и влезе вътре, отваряйки с усилие голямата ръждива врата на оградата. Погледът на Мишо първо се плъзна по него, отчитайки само движението, но тъкмо когато колата потегли, той извика:

- Спри, спри! - Изскочи от джипа и хукна към строежа.

Арнолд отби, качи колата на тротоара и изгаси двигателя.

Мишо отвори вратата на строежа. И на него му дойде тежка. Възрастният господин тъкмо беше взел една желязна кофа с пирони и с бавна, но стабилна походка, дъвчейки последната хапка баница, беше закрачил към обекта - груб тухлен строеж с почти завършен четвърти етаж, когато Михаил го догони и застана пред него.

- Дядо, пусни кофата!

- Михаиле, какво правиш тук, моето момче? - усмихна му се дядо му.

Старият човек изглеждаше много уморен, но в очите му имаше сила. Беше прекалено горд да приема помощта от децата си, които също едва свързваха двата края, и преди няколко дни се бе хванал, без да им казва, общак на този строеж, за да не им е в тежест, а дори и да им помага. По-добре да умре от преумора, отколкото да изгуби себе си точно на края на живота си. Някога си мислеше, че ще има достойни старини, ще чете и ще пътува, но отдавна се беше отказал от тези илюзии. Държавата сякаш целенасочено се опитваше да избие цялото негово поколение, същата тази държава, която те бяха изградили с двете си ръце, минавайки през десетилетия лайна.

- Дядо, остави я тази шибана кофа и ела с мен! Трябва да говорим за нещо.

Дядото на Мишо го погледна. Напоследък в момчето се бе появила нова твърдост, която му допадаше. Кимна и остави кофата с пироните до една количка. После тръгна с внука си, стараейки се да не покаже, че едвам ходи заради кръста, който бе сдал багажа едва на втория час от началото на строителната му кариера. Мъж беше все пак, на години, ама мъж.

Интерлюдия / В главата на Петър

Мишо е изрод! В началото идеята дядо му и неговите приятели от златната възраст да поемат дистрибуцията на материала и да заемат местата на изгорелите дилърчета ме втрещи. Тотално блокирах, но после, след като се позамислих, си казах защо не. Че какво им е? С какво някакви двайсетгодишни пишлегарчета превъзхождат хора с десетилетия опит? Единственото им превъзходство е, че са по-здрави, защото са млади, друго няма. Дядото на Мишо, който освен че е страшен пич, аз го познавам откакто бяхме първолаци, е може би най-ерудираният и възпитан човек, когото съм виждал. От старата генерация, възпитавана във времената преди развитият социализъм да започне да съсипва държавата.

С Мишо сме си говорили какво им е на тях, на нашите баби и дядовци, сега, през последните години след настъпването на „демокрацията“. Тези хора са преживели Втората световна война, после, след Девети септември, са се включили в строителството на „светлото бъдеще“ и след почти половин век купон - с настъпването на великия Десети - са захапали дървото с мизерни пенсийки, стопени спестявания и нулеви шансове за нормален живот. Ами как да не са корави? И какво да им пука за държава, която е забравила, че съществуват, или за закончетата и?

Не само че са суперточни „златните дилъри“, но само седмица след като влязоха в схемата, печалбата ни скочи значително, защото вече не трябва даваме такива проценти. А и гледката на белокосите ни агенти, облечени с метълски тениски, е божествена.

Сега разширяваме схемата, наемаме нови попълнения и бизнесът буквално започва да жужи. Това е хубаво, защото скоро ще влезем съвсем в ритъм, което означава, че идва моментът да насочим вниманието си към съседните територии.

От време на време, което е съвсем естествено за сфера на дейност като нашата де, има разни сътресения. Някои хора трудно приемат промените и се опитват да се съпротивляват и да правят проблеми. Така тези хора удрят джакпота направо, защото печелят безплатно посещение от тримата братя от Холивуд, което има изумителен терапевтичен ефект, и всички недоразумения и проблеми се решават светкавично, направо на милимундата.