Хроники на звеното

Четвърта глава - Здрасти на оръжията

(Действието се развива няколко месеца преди смъртта на Акулата, Ромео и Касапина.)

„Да се таковам в нинджата“, мислеше Спас, докато гледаше отражението си в огледалото. Долф всъщност му беше избил не три, а четири зъба, просто последният не беше паднал веднага. И болеше, да си ебе мамата. От предишния ден, когато беше изял тупаницата, беше издъвкал цяла опаковка аналгин, което малко облекчаваше болката, но не и унижението от факта, че една селска каяна го беше джустирала, сякаш без да обърне капчица внимание на блока, който беше направил, за да спре удара. Широко озъбен, Спас тъжно анализираше новата си фасада. „Повече от десет години тренировки, и к’во - идва една горила, бааам и в стил „Бъд Спенсър“ ти вкарва оградата в гърлото. Ташак! Пълна простотия!“. Метна още два аналгина и ги задъвка със здравите зъби от лявата част на устата си. „Майната им на шибаните зъби“, отсече той, изпика се мощно за изпроводяк, пусна водата и потегли към другия край на Мордор, където имаше среща с Дидо - стар приятел от ученическите години, който преди няколко месеца му бе споменал, че се занимава с намиране на стоки, от онези, които ги няма по магазините. Преди да излезе от Офиса зад ресторанта, отиде до Мишо, който държеше ключа от касата, за да вземе кеш. Не може да се пазаруват ютии без кеш, я!

- Къде си бе, усмивка? - грейна Мишо, когато го видя. - Кажи, батенце, какво мога да направя за теб, как мога да съм ти полезен? Да ти покажа как се прави гард на първо време, а?

- Мноо смешно. Да те видим теб как ще се оправиш, като ти надене некоя такава балтия...

- Аз ще се оправя, батенце, по-добре от теб, сигура, защото няма да й се правя на Жан-Клод ван Дам на двуметровата горила и да й стоя централно, а ще гледам нещо да я излъжа и да я прееба, каратистчето ми - разсмя се Мишо. - Не бе, ебавам те, тези са си природни бедствия, няма как да се оправиш, освен ако не ги подкараш курвенската от самото начало...

- Мдааа, прав си тука, ще знам вече - каза Спас, леко фъфлейки, защото четири избити зъба са си фактор за говоренето. - Дай ми кеш, че трябва да ходя на пазар за железа до един мой човек.

Мишо отвори едно от чекмеджетата на старото дървено бюро и Спас видя, че там са надиплени яко пачки. Михаил взе две и му ги подхвърли.

- Заповядай, Усмивка. Хубави железа да ни вземеш, че скоро ще ни потрябват, имам чувството аз...

Дидо живееше наистина на майната си - пет часа път с камили, а Спас беше пишман шофьор, та на няколко пъти за малко да направи леки ПТП-та, а един път май и тежко, ама му се размина.

Паркира пред блока и се прекръсти, после запали цигара и се загледа в калната поляна, която започваше след паркинга и на която весело си играеха групичка мърляви оркски хлапета. Тукашната оркска махала беше по-голяма от тази до Квартала. Дидо му беше разказвал, че е израснал с орките и че сред тях има страшни пичове, с които си дружи и до наши дни. Голям олигофрен беше. С Дидо станаха приятели на някакъв пионерски лагер на морето до Мичурин, следващата година пак се засякоха, но на планина. Последните години бяха се позагубили малко, но се чуваха периодично по телефона и точно по време на един такъв разговор Деян му спомена, че се занимава с „намиране и продаване на всякакви неща - железа, коли, екстри, к’вот ти сърце иска“ - така се беше изразил. Спас допуши цигарата си и метна фаса си в близката локва, като почти уцели в десетката една малка жабка, която го наблюдаваше мрачно. После влезе във входа и качи на спринт стълбите до петия етаж, защото старият, смърдящ на пикня асансьор не му вдъхна доверие. Всъщност недоверие вдъхваше цялата махала и затова винаги идваше тук с неохота. Както гласеше старата мордорска поговорка, „В чужд квартал и керемидите бият“.

Звънна настоятелно на звънеца на Дидо, който, странно за него, отвори почти веднага. Беше облечен с лъскаво бяло долнище на анцуг „Адидас“, който в този квартал беше еквивалент на костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, нагоре от кръста беше гол, а на врата му висеше дебела сребърна верига. Златото е за орките, беше казал веднъж, пичовете ходят със сребро. Спас тези неща не ги разбираше много, защото не се вълнуваше от подобни бижутерски казуси.

- Къде си бе, брат ми, ха добре си дошъл, заповядай. - Дидо го прегърна, тупайки го силно по гърба, както правеше винаги. - Влизай в хола, имам гости малко...

На вратата на хола Спас се панира - две голи орки се бяха размазали на големия диван и гледаха „MTV“. Всъщност не бяха съвсем голи, бяха си с прашки момичетата. Едната държеше между циците си полуизпита бутилка розова пина колада, а другата пушеше хероин, гонейки капката върху почернял станиол от шоколад.

Деян го побутна да влиза навътре.

- Ние си правим купонче малко, тамън навреме идваш... На тоя дъжд к’во да прави човек, освен да се ебе, да пие и да се друса. - Седна на коженото кресло срещу телевизора, което въобще не се връзваше с обстановката, и бръкна в хладилната чанта, поставена отстрани. Извади две бири и подаде едната на Спас, който продължаваше да изглежда озадачен. - Куре, к’во ти става бе? Нещо ми изглеждаш напрегнат. Требва да олабиш жилата, имам чувството аз. Искаш ли некоя от мадамите да ти врътне един свирчок, та после да си пием бирата като пичове?

Дидо си беше такъв - мегагад в живота, но за приятели се раздаваше безрезервно.

- Не, копеле, екстра ми е жилата... - ухили се Спас на отзивчивия си приятел.

В този момент Дидо се изправи светкавично и почти завря лицето си в неговото, явно беше забелязал новия интервал в оградата му.

- Къде са ти зъбите бе, пич? Къде са ти зъбите, бе? - смееше се Деян. - Я, я отвори пак устата да видя. Като тайландска проститутка си го докарал, пич, евала... Кажи к’во стана, някой винкел ли си изял, ше те еба у Шо Кусугито⁸ .

⁸ Шо Кусуги - известен актьор от филмите за нинджи от 80-те. - Б. а.

- На една тренировка малко се попреебах, Деянски.

Спас отвори бирата си и седна до едната гола орка, която май беше припаднала. Другата орка отпи от бутилката пина колада, сложи я отново между големите си цици и запали цигара. По „MTV“ Рей Кукс обясняваше разпалено нещо, но Спас се съмняваше, че мацката разбира и дума английски. В тази част от света човек идеално се оправяше само с оркски, а българският се явяваше нещо като допълнителна екстра. Той отпи мощен гълток от бирата си и се оля, защото новата подредба на зъбите му му беше непривична. Това накара Деян, който все още се смееше доволно на неговото нещастие, да зареве от смях. Спас се облегна до припадналата мацка и търпеливо го изчака да свърши. Дидо си беше такъв - емоционален и простоват елемент.

След около две минути той спря да се смее, погледна отново към Спас, пак прихна, надигна бирата си, задави се и това предизвика поредната доза смях. Унесената в хероиновите сънища орка измънка нещо, опита се да си отвори очите, но не й се получи. Докато траеше пристъпът, Спас успя да си допие биричката, мамка му, винаги от шофиране му се допиваше зверски, наведе се, придърпа хладилната чанта към себе си и извади още две бири, защото и Дидовата свършваше. Дидо пое бирата и махна с ръка в знак, че вече е сериозен. Отпи и погледна към Спас.

- Кажи, нинджа, как мога да ти помогна, ама, първо, сигурен ли си за свирчока? Ей тая Софка, дето е зад теб, с бутилката, не тая умрелата, върти страшни...

- Мерси, брат, трогнат съм, ама нямам време за удоволствия. Не е да не се изкушавам де... - и се обърна към Софка, като й се усмихна.

В отговор тя му козирува и пак надигна шишето с розовото питие.

- Еми добре, аз бех длъжен да ти предложа... Кажи какво ти требва тогава.

Спас бръкна в джоба си, извади омачкан лист от тетрадка, на който беше надраскал с молив поръчката на Пеш, и започна да чете:

- Към двайсет ютии, няколко пушки, десетина калашника...

- Опа, опа, опа, сопри се леко, барато... Ти к’во става, на война ли ще ходиш?

- Не бе, копеле, имам поръчка, изпълнявам я. Не ме питай подробности, щото няма да ти отговоря, по-добре е за тебе...

- Не бе, ясно, брато. Знаеш, че мен не ме ебе, ама се притеснявам за теб да не си я закъсал нещо или, па не знам, да си превъртел...

- Бизнес е, батко, няма страшно. - Спас не искаше да лъже приятеля си, но и не искаше да му казва с какво и с кого се занимава.

- Щом е бизнес, сме идеални, а ако си закъсал нещо, ти ше си каеш, моеш да разчиташ на мен винаги, ти знаеш, брат...

- Знам, много ясно...

- Ама тука при мен удряш греда с тая голема поръчка, щото аз не съм склад за оръжие или казарма, аз съм един скромен махленски пич, дето мое да ти уреди патлак, пушка нещо, некоя кола, гепена от чужбина, некой пакет, ама не мога да ти доставя арсенал, нали се сещаш...

- Да бе, Дидо, знам, че не си казарма тук, ама съм сто процента сигурен, че знаеш откъде мога да си купя и танк, копеле...

Дидо се изсмя. Отиде до Софка, взе бутилката с пина колада и прасна един мощен гълток. После се наведе, хвана орката за циците и вкара езика си в устата й. Докато се поцелуваха така известно време, Спас търпеливо се загледа в телевизора.

- Опаааа, дивото зове, брат. Усещам как след малко ще ги изкъртим тези девойки. - Дидо наби лек шут в задника на припадналата мацка, която се размърда, но не се събуди. - Давай да вършим работа, че напира... - И се хвана за чатала.

Спас се разсмя.

- Казвай, батко, и те оставям да си действаш. А като свърша работа, мога да дойда и да ти помогна...

- Нямам нужда от помощ, пич, нямам - ухили му се Дидо. - Гледай сега какво правим. Аз тук имам шест-седем пистолета и три пушки, едната е рязана. Давам ти всичко това за пет хиляди марки. За другото имаш два варианта - единият е да отидеш до комшиите в Сръбско, там има оферти секакви, нали знаеш, че са в екшън напоследък. Глей к’ва бала направиха некои пичове с бензина и нафтата, дето прекарват през граница...

Факт беше, че покрай ембаргото много хора направиха гуши като на пеликани. Всичко живо продаваше гориво на сърбите, които напоследък бяха мощно мачкани от всички страни.

- Та т’ва ти е едната опция - продължи Дидо. - Може дори и да не минаваш граница, то бая оръжие се връща тука на местото на тунджата. Имам хора там - и на границата, и след нея. Ама ти за калашници говориш, а онези са използвани, не се знае какво дърво може да вземеш... Има една оферта тука, в Централна България, нали разбираш, ние имаме яко заводи, дето правят секакво оръжие, те и не са спирали, само вече друг лапа, а не държавата, като навсекъде, знаеш, такъв е филмът...Та нали, знаеш, българският калашник е най-якият в света...

- Знам, знам... Ама нямам хора там, затова съм при теб...

- Нищо де, нали аз имам, то е все едно ти да имаш, нали сме братя. Та сега ше ти запиша два телефона и две имена... те само и имената те оправят, всички ги знаят хората, ама за секи случай и телефоните да ти напиша... - Дидо взе листа със списъка, обърна го и написа имената и телефоните. Знаеше ги наизуст, копелето, само изглеждаше тъп, иначе имаше ум като бръснач. Подаде му листа и му намигна. - От мое име. Пичовете са точни и смятам, че ще ти помогнат... Пробвай първо тези в Калофер...

Спас бръкна в джоба си и остави едната пачка на масата.

- Благодаря, копеле... Евала.

Дидо му даде ключ, който извади от джоба си.

- Оттатък, зад гардероба, е касата и там са играчките. Харесай си, вземай и бегай, аз сега ше ги изтърбушим тези бамбини. Сигурен ли си, че не искаш да се включиш?

- Сигурен съм, пич, сигурен съм, бързам - каза през смях Спас, защото Дидо вече беше свалил анцуга си, след което го хвърли по него и се метна върху припадналата орка, като май й изкара въздуха... - Аре, аз изчезвам, чао.

Дидо не отговори и Спас побърза да излезе от стаята...

Мишо тъкмо дърпаше от огромния конус, който си беше свил, когато Спас стовари сака с оръжията до него. Издрънчаването на железата го стресна, той задържа дима дълбоко в дробовете си и с неузнаваем глас каза:

- Копееееле, кога отиде, кога се върна, бах маа му, да не се телепортира, бе?

- Не бе, Мишо, нямаше ме поне три часа - засмя се Спас и отказа подадения му мегаджойнт. Повече си падаше по поркането.

Мишо издиша голям облак синкав дим и се усмихна блажено.

- Мооже, моооже. Знаеш как е от хубавия коз, времето се проточва. Я да видим какво си донесъл.

Спас отвори големия сак и занарежда оръжията на бюрото. Две от пушките бяха помпи „Моузберг“, а другата - рязана ловджийска. Патлаците бяха четири „Макаров“, една „Берета“ и един „Зиг Зауер“. За пушките имаше по двайсет патрона, а за ютиите - по петдесет. Мишо си дръпна пак и взе зигзауера.

- Опааааа, пу за мен. - Взе една кутия с патрони, извади пълнителя и започна да го пълни. -Вземи беретата, копеле, вземи я, супер яка е и тя. Събира шестнайсет в пълнителя и един в цевта, вземи, вземи...

Спас кимна, седна до Мишо, зареди пистолета и го сложи отзад в дънките си. После хвана с едната ръка рязаната пушка и се прицели в телевизора.

Една огромна лапа се появи сякаш от нищото и я взе от ръката му „В дланта на Силвестър пушката изглежда като малко по-голям пистолет“, помисли си Мишо, докато опъваше поредната дръпка.

- Това пукало го земам аз. - Слай прибра кутията с патрони в джоба си. - А другите пушки са за братоците, ний не моем да ги държим тея пистолетчета, неудобни са.

Факт беше, че тримата от Холивуд трудно можеха да държат пистолет. Малки им идваха.

В този момент влезе Пешо, придружен от счетоводителя. Доближи се до масата, взе конуса от ръката на Мишо и заразглежда оръжията.

- Браво, браво, Спасе. Добре си се справил. Каза ли ти твоят човек откъде да вземеш останалите неща? - Пешо си дръпна леко и върна коза на Михаил.

Игнатов беше облечен в костюм, държеше скъпа на вид кафява кожена чанта и по този начин влизаше в силен контраст със стоящия до него Петър, който беше по джапанки, скъсани дънкови бермуди и жълта хавайска риза с нарисувани мургави мацки, яздещи гаечни ключове на фона на хищни растения. Счетоводителят започваше да свиква с изродите около Петър, а и с него самия, ала първите няколко дни, прекарани с тях, бяха истински социален и културен шок за крехката му счетоводителска душа. Пешо го прегърна през рамо и каза:

- Игнатов, тука ще даваме кинти за тези оръжия... - Погледна към Спас. - Колко ни излязоха тези неща досега?

- Петичка.

- Доообре, петичка, ама сега ще ходиш за тежката артилерия. Вземи петдесет бона, за да имаш, а Счети тука ще измисли нещо да омъгли нещата. Нали така, господин счетоводител? - И Пешо тупна счетоводителя по рамото.

- Ще измислим нещо, господин Ив..., Пешо, ще измислим. Това е лесна работа.

- Окей. Спасе, вземи Драго и Павката утре и отивайте на пазар. Вземете волвото, защото е с най-голям багажник. - Пешо тръгна към заличката с щангите, която беше до Офиса, но изведнъж се сепна и се върна. - Раздаде ли им телефоните, както ти казах, записа ли номерата?

- Да, листът с телефоните е на бюрото ти, оставих го, преди да изляза.

- Супер си, Спасе, благодаря ти. Айде, отивай да разпускаш за днес и успех утре, чакам да ни донесеш артилерия, че скоро ни чака екшън. Чао, отивам да повдигам малко...

- Чао, шефе.

Петър се изхили на обръщението „шефе“ и затвори вратата на минифитнеса след себе си.

- Ако аз ще карам, ще слушаме каквото аз искам - каза отсечено Павката на Драго. - Демек не искам да ти слушам лигавите дришни, а „Слейър“.

Павката беше луд фен на „Слейър“ и това му личеше. Носеше тяхна тениска, а на предмишницата му имаше доста смотана татуировка с името на любимата банда. Главата му беше току-що обръсната и блестеше на слънцето, а брадата му - черна и оформена на катинар.

Имаше някаква прилика с Кери Кинг⁹. Характерът му беше като на тасманийския дявол -извънредно сприхав и неуравновесен. Беше обаче суперточен пич. С Драго бяха неразделни от хлапета и хората, които ги познаваха, бяха свикнали с вечните им скандали. Другият кикбоксьор беше абсолютна противоположност на Павел - имаше дълга руса коса, вързана на плитка, и беше облечен със срязани на коленете дънки и с потник, от който гледаше Аксел Роуз. Ходеше само с кубинки „Док Мартенс“. Колкото Павката беше истеричен и избухлив, толкова Драго беше спокоен и уравновесен. Спас въздъхна, запали цигара и седна на предната седалка. Хвърли плика с парите в жабката, защото едвам се събираха в джоба му и му пречеха.

⁹ Китарист на групата „ Слейър - Б. а.

- Пичове, аре да ходим, ще се разберем за музиката...

- Много ясно, че ще се разберем, копеле, много е просто - ще слушаме „Слейър“ по целия път, и това е. - Гологлавият кикбоксьор сложи ръце на кръста си. - Купил съм оригинална касетка с новия албум, бе.

Спас се разсмя и каза:

- Аре да ходим, пичове. Ще се разберем по пътя.

Драго се ухили и кимна, всъщност и той се кефеше на „Слейър“, но обичаше да дразни Павката.

След малко под съпровода на песента „Killing Fields“ пичовете от „Звеното“ потеглиха по магистралата към Пловдив. Определено „Слейър“ не бяха банда, на която можеш да караш под 170 километра в час.

Някъде след час вече седяха в хубава пловдивска кръчма и пиеха бира. Спас погледна трите шкембета пред Павката, планината печени филийки и голямата купа люти чушки, които кикбоксьорът набиваше като бонбонки.

- Да не вземеш сега да се осереш, копеле...

- И да се осера, ще си струва, пич - отговори, мляскайки, Павката, а на челото му бяха избили ситни капчици пот. - Винаги когато съм на петдесет километра радиус от тая кръчма, идвам и измайвам три шкембета с чушчици. Нема по-добро шкембе в цяла България, а аз съм я пообиколил. Карта мога да ти направя къде е най-яко.

Спас вдигна палец, нямаше какво да каже след такава солидна аргументация. Павел не беше приключил обаче:

- А вие сте ебахти бунаците, сериозно. Може ли единият да ми яде някаква педерастка торта, щото нямал зъби, все едно ти трябват зъби за шкембе де, а другият - погледна обвинително към Драго - да ми пие капучино и да ме излага пред хората. Ебаси тъпаците сте.

- Ами тъпаци сме, щом казваш, копеле - усмихна му се Драго.

Павел така се беше съсредоточил в системното гребане от купичката, че вече не му обръщаше внимание. Лицето му беше почервеняло, все едно е варен рак, но определено не се даваше и не намаляваше темпото, защото вече преполовяваше втората купичка. След още цигара време беше омел всичко, допи бирата си и се оригна шумно, с което привлече неодобрителните погледи на една компания от съседната маса, която бе поздравена със среден пръст.

- Аре да тръгваме, бунаци. Ако има време, на връщане пак ще минем. Спасе, плащай сметката, ти си днес с балата.

Спас плати, но когато излязоха от градината на тротоара, където бяха паркирали, веднага им се наби на очи, че джамът на волвото от страната на дясната седалка беше строшен.

- Еби му майката, копеле! Ако са думнали касетофона с касетката ми, ше им разкатая мамата майненска, заклевам се - извика заканително Павката и се втурна към колата.

Спас го последва по-бавно, но имаше лошо предчувствие. Оказа се прав, освен касетофона липсваше и пликът с петдесетте бона.

Павел се опита да каже нещо, но Спас му вкара една тупаница в диафрагмата и му изкара въздуха.

- Млъкни малко, копеле, стига буча за тази касетка, щото ще ти напукам каската най-накрая.

Павката се усети и млъкна. Спас се облегна на колата, извади цигара и я запали. Беше леко пребледнял. Пешо, какъвто беше луд, направо щеше да ги очисти за тази изцепка. Как не ги взе шибаните кинти в джоба, да се ебе у положително мислещото копеле. Да оставиш касетофон и пари в кола, по това време, не само в Пловдив, а и в цяла България си беше все едно да ги подариш на апашите.

Драго се изкашля и проговори с басовия си глас, който грам не съответстваше на блондинската му визия:

- Пичове, споко де, това да е станало в близките петнайсет-двайсет минути. Ако имаме късмет, това е някой изгладнел местен шприц, който веднага е изтърчал в най-близката заложна къща да развърже касетофона. Нищо че има един плик кинти, знаеш как мислят апашите, веднага ще поиска да развърже стоката, няма да я хвърли ей така я...

След секунди вече обикаляха квартала в търсене на заложни къщи. Намериха три - едната беше затворена, а в другите нямаше и следа от касетофончето. Спряха до някаква градинка, Спас излезе от колата и седна на тротоара. Павел се намести до него и започна да го успокоява:

- Споко, Спасе, ще се оправим. Петър е хиперразбран пич, т’ва са по шестнайсет-седемнайсет хилки на калпак, ще ги отработим за норматив, гледай само как се разраства бизнесът.

Наистина няколко пъти, докато след работа разпиваха в кръчмата, Петър им беше казвал, че не може да повярва как бързо стават нещата и колко пари падат. Това си личеше и по пликовете с пари, които получаваха всяка седмица и които ставаха все по-дебели. Всъщност Спас беше убеден, че няма да имат ядове, но не искаше да се връща с празни ръце и най-вече да разочарова Пешо.

- Да бе, копеле, ама се издънихме, да го еба. И то по най-тъпанарския начин...

- Така е, пич - сопна му се Павел, - ама ако не беше заебал кеша у жабката, сега нямаше да седим на тоя тротоар...

- Я се еби в гъза бе, харпун. Заради твоето шибано шкембе влязохме в Пловдив. Ако не мислеше с гъза си...

- Млъквайте и двамата! - викна им Драго. Рядко се ядосваше, но когато това се случеше, ставаше като викинг, който е предобрил с кока. - Млъкнете малко и слушайте, ще ви таковам у тъпаците.

Павел се опита да каже нещо, но когато проследи погледа му, се спря. Заслуша се и разбра защо Драго им беше креснал. Отнякъде се чуваше „Слейър“. Новият албум.

Без повече да говорят, те станаха и ослушвайки се, установиха, че музиката се чува от другата страна на градинката. Минаха през нея, без да забележат играещите си дечица и няколкото препичащи се като гущери наркомани. Насреща им се виждаше заведение с тъмни огледални стъкла, пред което беше паркирано беемве. Тъкмо се доближиха, когато музиката спря и през вратата изхвърча касетка, която падна на улицата и в същия момент бе прегазена от бързо минаващ запорожец. Павката издаде стон и се втурна към останките й. Беше неговата - „Divine Intervention“, и то така счупена, че повече едва ли щеше да свири. Очите на набития кикбоксьор леко се насълзиха, а Драго и Спас се спогледаха. Още не можеха да повярват, че това се случва и че май са намерили кой е думнал колата им.

- Да влизаме и да ги разкатаем направо, предлагам - каза твърдо Спас и тръгна към вратата на заведението.

Драго го хвана за рамото и го спря.

- Дай да се направим на луди и първо да разузнаем, може вътре да има цяла армия и да я закършим, дай по-технично да действаме...

- Прав си, само контролирай Павел, защото е откачил май...

- Не го мисли Павел, той е моя грижа.

Влязоха в заведението, огледаха се и седнаха в едно сепаре до вратата. Вътре бяха заети още две маси - на едната седяха две кифли, а на другата - петима яки младежи, пред които барманът сложи бутилка уиски.

- Какво да пусна, майна? - обърна се барманът към висок младеж с мазна коса, подстригана на черта. - Тая касетка, дето ми я даде, беше с някаква гадна жица.

- Пусни нещо за душата, нещо гръцко дай, това, дето беше на касетофончето, беше некакво лайно за металисти.

Като чу последните думи, Павел тихо изръмжа. Мазната коса отвори бутилката и разля по чашите на аверчетата си.

- Аре, пичовйе, да се напием за здравето на балъците, дето си държат парата в колата.

Спас и Драго се спогледаха, разбраха се и си кимнаха.

- Павка, дръж! - каза Драго.

Павел се изстреля до масата на младежите, взе бутилката и я разби в главата на най-близкостоящия. След това с лакът размаза носа на другия, който стоеше отдясно, пресегна се през масата, хвана Мазния за косата, издърпа го рязко и го метна в краката на Спас. Другите двама побягнаха, но единият беше грубо спрян от мартенса на Драго, който се заби в лицето му и го свали на земята. Русият кикбоксьор хвана последния за яката на ризата и го приспа с отсечено дясно кроше. Точно за три секунди „Звеното“ беше постигнало пълна победа.

Драго затвори вратата на заведението, обърна табелката на „Затворено“, седна на един стол до масата и се загледа през прозореца, за да даде сигнал, ако нещо се случи. Спас и Павел клекнаха до Мазния, който ги гледаше разтреперан. Спас извади пистолета и го вкара в устата на тъпака, който ги беше обрал. Не можеше да повярва, че го бяха намерили толкова бързо. Ебаси късметът! Още по-добре му стана, когато видя, че пликът с парите се подава от джоба му, а касетофончето е на масата.

- Пич, ти не знаеш ли, че има Божия заповед „Не кради“, а?

На мазника му беше малко трудно да отговори с цевта в устата и издаде някакви странни звуци.

- Тъпо крадливо копеленце си ти... - Всъщност лекето не му трябваше повече, затова Спас издърпа пистолета от устата му и рязко го шибна с него в слепоочието. - Пичове, дайте да ги вържем тези нещастници и да цепим, имаме работа да вършим. Само да преброя кеша...

- И аз да си оправя музиката - продължи Павел, който отиде до уредбата и взе касетка на някакъв византийски певец. - Ще я разглобя тая дришня и ще си сложа лентата в нея. Дано върже, щото иначе ще го убия тоя хуй - закани се той и наби един шут в безжизненото тяло на Мазния.

На другата маса кифлите бяха изпаднали в шок и не издаваха и звук, което беше най-печелившата стратегия за момента.

Павел седна на масата и бързо сглоби касетката. Отиде зад бара и я сложи в уредбата. Превъртя малко и я пусна. Зазвучаха „Слейър“ и той грейна. После погледна бармана, който се опитваше да се прави на невидим.

- Ти ли хвърли касетката?

- Аз, господине, ама не знаех, че е ваша...

- Не знаеше, а? Ше те еба и чалгаджията, ше те еба... Я кажи на кого е тоя баварец отвън...

- М-мой е... - заекна барманът.

- Я дай ключовете тогава.

- Ама моля ви, господине... - не можа да продължи барманът, защото един ляв прав го нокаутира.

Павката беше видял ключовете в една чаша под бара и вече не му се занимаваше с приказки с някакъв си тъпак, който не уважаваше „Слейър“.

След десет минути пичовете бяха напуснали Пловдив и пътуваха към Калофер вече с две коли. От едната мощно звучеше „Слейър“, а от другата - „Гънс“. Цялата драма им беше отнела по-малко от час и ако караха една идея по-бързо, дори нямаше да закъснеят за срещата, която Спас беше уговорил с връзката на Дидо. И тримата осъзнаваха, че бяха извадили страшен късмет и само случайността беше спасила мисията им. Това и обясняваше широките им усмивки.

С малко зор и спиране за консултации в малко селце до Калофер успяха да намерят мястото, където ги очакваха и което се оказа в края на съседното село. Там трябваше да търсят Калин. Паркираха колите под дебелата сянка на два ореха, до порутена сграда, която явно беше принадлежала на местното ТКЗС и съответно след Десети и последвалото разпадане бе заебана на произвола на съдбата, каквато беше участта на повечето стопанства в България. Така им беше казал Калин по телефона: „Стигнете до двора на стопанството, паркирайте под орехите и ни чакайте.“ Това и направиха - зачакаха.

Не след дълго иззад полуразрушената сграда се появи голям бус, който спря до паркираните коли. От него слезе здрав мъжага с мустаци и огледални очила, облечен с камуфлажни панталони и със зелен потник. Драго си помисли, че доста прилича на лошия от „Командо“.

- Кой е Спас? - попита Мустака, без да си дава зор да поздрави.

- Аз съм - пристъпи напред Спас.

- Качвай се! - изкомандва човекът, който трябваше да е Калин, и се качи обратно в буса. -

Само ти. Твоите хора да седят тук и да чакат. Няма да се бавим, че имам много друга работа.

Павел тръгна да казва нещо, но Драго го спря. Този пич си беше връзка на човека на Спас, така беше логично. Бусът потегли с мръсна газ и вдигна облак прах, преди да се отдалечи в посока към селото.

- Начи си на Дидо човек, а? - подхвана разговора Мустака и подаде ръка на Спас. - Калин съм аз.

- Да, от лапета се знаем с него - стисна ръката му Спас. - Приятно ми е.

- Извинявай, че така делово, младеж, ама имаме голяма поръчка и нямаме време. Ако не беше човек на тоя откачалник Дидко, щех да ви отсвира, ама той ми е много личен и щом си негов човек, няма как да не помогнем. Я бръкни под седалката да скрепим дружбата.

Спас се наведе и извади бутилка с жълтеникава течност.

- Ха така. Отвори, пийни и подай, да видиш к’ва продукция съм обадил последната реколта. Двоен припек, не-човек е станала скоросмъртницата...

Спас отпи. Ракията беше чук - хем влизаше меко, хем беше силна като керосин. Подаде я на Калин, който опъна мощна глътка и му върна бутилката.

- Аааа, к’во ще кажеш? Убиец е. Твоят приятел га беше тука, опукахме две кила за един обед, после каза, че по магистралата е карал на зиг-заг - разсмя се Калин. - Кажи сега к’во искаш, нек’ви калашници ми спомена Дидо...

- Ами може да са много, ама десетина искам... Ако нямаш толкова, колкото имаш...

Калин се усмихна и го погледна, Спас видя отражението си в огледалните му очила.

- Ше намерим десетина, младеж, ше намерим... - Той зави по една прашна улица и не след дълго паркира до голямо хале, в чийто двор се лутаха кокошки. - Ако обичаш яйца, ще ти дам, много са вкусни на нашите носачки.

- Обичам, бай Калине, ама бързам и аз.

- Еее, нищо, младеж, следващия път, ако се разбереме сега, ше дойдеш, ше сложим софра, ше се запознаем кат’ хората.

- Еее, много ясно, и на мен ще ми е приятно.

Слязоха от буса, който Калин паркира с гръб до една рампа до задния край на сградата.

- Нещо друго требва ли ти?

- Еми ти кв’о имаш. Трябват ми и няколко патлака, пушки, т’ва освен автоматите...

- А бе я влизай, и ще си харесаш...

Влязоха вътре, където освен голяма копа сено имаше купчина прогнили палета и някакви ръждясали железа.

Спас настръхна и се обърна към Калин:

- Пич, ако си мислиш, че ще те оставя да се ебаваш с мен...

Калин му се усмихна и изсвири мощно с два пръста в устата си. След секунди копата сено се раздвижи и оттам се появи млад мъж, който имаше по-големи мустаци и от тези на Калин.

- Спокойно, Спасе, не се ебавам. Малко сме дискретни тук в нашия край, зат’ва е цялата галимация. Аре влизай у мазата.

В „мазата“ се влизаше през железен капак, който беше напълно покрит от сеното. Всъщност това не беше мазе, а подземие, поне три пъти по-голямо от това под Офиса. Когато слезе по стръмните метални стълби и се огледа, Спас онемя. Калин се засмя.

- Еййй, всички така правите, когато видите за първи път арсенало. Така е, така е, ние тук сме сериозни хора.

Подземието буквално преливаше от оръжия. Имаше всичко - автомати, пистолети, пушки, картечници, РПГ-та, сандъци с муниции. Спас се оглеждаше и не можеше да повярва какво му се случва. В края на помещението група хора пълнеха сандъци с автомати.

- Не може да ги продаваме със заводските сандъци я - тупна го по гърба Калин. - Тея нашите тука от завода си помислиха, че ние сме у гъз правени. Намалиха ни заплатите, ебават ни, ама без нас не могат, ние сме най-пеканите правячи на оръжие у тая страна... Ама друг път ще ти разправям. Дай сега тая бележка, дето я държиш, и да те комплектоваме бързо, да товарим буса и да те карам при твоите, там ще ми платиш... Ще ти дам за автоматите достатъчно консерви патрони, за да ви оправят на първо време. Имаме пет вида пистолети и три вида пушки, избери си. Па натам, ако нещо ти требва, вече ни знаеш къде сме. Тука не се стига лесно, ама щом си авер на Дидо, си наш човек...

Спас само успя да подаде бележката и да кимне. Тук имаше оръжие да снаряжиш малка армия. Усети, че Калин му говори нещо, и се окопити.

- Извинявай, ама не чух какво ми казваш.

- Гранати, гранати те питах дали искаш. На страшна далавера ги давам, че едни сърби не си ги взеха.

- Ами искам, щом са на далавера - ухили му се Спас.

След двайсет минути стоката беше натоварена на буса, а след още двайсет - и на колите. Спас се разплати с Калин, който този път се ръкува с всички, но бързо изчезна, защото каза, че имали да докомплектоват голяма поръчка. Пак даде мръсна газ и потегли към склада си.

Поръчката им излезе малко повече от двайсет бона. Спас запали фас и се замисли. Имаше хляб в този Калин, трябваше да обсъдят въпроса с Мишо и Петър.

Интерлюдия / В главата на Петър

Добрееее. Вече си имаме оръжия. Спас каза, че там има достатъчно железа, за да започнем и Третата световна война, ако искаме. Това е обяснимо, представям си какъв бизнес се е въртял през соца и какви кинти са се правили. Милиарди! Идеално де, ако се появи търсене някъде, ще знаем какво да правим.

Сега ще въоръжа „Звеното “ така, че да превъзхожда всички по огнева мощ. Срещу всеки нож ние ще излизаме с пистолет, срещу всеки патлак - с автомат. Само остава да се научим да стреляме и воюваме наистина. Направил съм график, така че всеки да кара специалната програма на Радо Баретата, без това да пречи на дейностите, свързани с бизнеса. Инструкторът каза, че може за няколко месеца, при сериозни занятия, да направи всички момчета машини за убиване. Това се отнася и за мен. Осъзнавам, че изстреляните неколкостотин патрона в армията и спарингите в залата не са достатъчни, и с голямо нетърпение очаквам тормоза, който предстои да преживеем. Единственият начин да оцелеем в това, което се задава, е да сме в пъти по-добри от конкуренцията. Затова, докато те перкат и щракат палци по чалготеките, ние ще тренираме.

Вече имам план какво ще направим. Адвокатът ме запозна със свой си човек от Службите, когото наех, за да ни обслужва информационно. Опознай врага си, това е първото най-важно нещо, което трябва да се направи. Другото после е въпрос на стратегия. Имам и големи планове за бай Спас Кръчмаря, той и без това само ме гледа на кръв последните месеци, откакто му взех бизнеса. Сега ще му дам възможност да се развихри, ще го направя истинска звезда. Дребните душици умират да са в светлината на прожекторите, а моите цели, за мен и за братоците по-конкретно, са изцяло противоположни - искам да сме невидими и никой да не знае кои сме.

Михаил, Антон и Иво се справят идеално като мениджъри. Явно йерархичната схема, която направих, работи добре. Доволен съм.

За Мишката бях уверен, че ще се справи. Тонката също е робот, единственото, което можеше да го спре да играе с нас, са морални съображения, но явно и на него живеенето в родния Абсурдистан му е избило илюзийките от главата. Най-логичното, когато системата те ебава, е и ти да започнеш да се ебаваш със системата.

Най-емоционалният от нас четиримата е Ивака, той винаги е преживявал нещата по-тежко. В началото дори се притеснявах за него, не бях сигурен дали материалът няма да му дойде малко отгоре. Оказа се, че не съм прав да се коркам, младежът мачка и става все по-корав. Забавното е, че оная мърла, бившата му мацка, която го беше чупила, защото нямаше кинти, сега е започнала да се увива около него. Михаил заяви, че ще и счупи главата, но аз му казах да изчака и да видим как нашето момче ще се справи със ситуацията. Много ми е любопитно дали ще забрави, че кучката го предаде, и ще и клекне.

Хубавото на цялата постановка, освен якото кинти де, е, че имаме време наистина да правим каквото и когато си пожелаем (това не вреди на тренировките, там има график). Схемата си жужи и без нас, всичко е настроено и аз имам време да отскачам до „ Смокиня “, „Градина “, Иракли или Дерето, когато ми скимне. Там така професионално се правя на пастет, че после, когато се върна в Мордор, съм като чисто нов и свръхзареден за нови подвизи. А веселбата тепърва започва...