Хроники на звеното

Пета глава - Полет над „Щъркелово гнездо“

(Действието се развива след получаването на пратката с оръжията.)

Цялата банда без холивудското трио се намираше на брега на един язовир, недалеч от Мордор, и Драго вече сваляше последната консерва патрони за калашник от багажника на волвото. Набитият елемент, който Петър беше довел, гледаше с насмешка как гнусливо бършат смазката от чисто новите автомати, докарани току-що от Спас след експедицията му в околността на Калофер. Пешо бе решил да не ги разтоварват в подземието, а директно да започнат стрелкови занятия и явно с това беше свързано присъствието на този човек, който сега, скръстил ръце зад гърба си, ги наблюдаваше през жълтите стъкла на своите очила. Личеше, че е яко копеле, малко напомняше на стафордширски териер, само че кучетата не излъчват такъв силен сигнал за опасност. Беше с долнище на камуфлаж, избеляла тениска, която някога, много отдавна, може би е била черна, и с шарени маратонки „Асикс“, все едно извадени от кутията, с което контрастираха на захабените му дрехи. Здравенякът улови погледа на Мишо, който свиваше коз, втренчен в кецовете му.

- Най-добрите обувки за тичане в историята. Няма по-добри...

- К’во тичане те гони бе, пич, ти добре ли си? - Мишо облиза листчето, довърши джойнта, захапа го и бръкна в джоба си за огънче. - Нали уж си дошъл да ни учиш да стреляме?

Не можа да довърши, защото здравенякът се доближи и мълниеносно изби с крак джойнта от устата му.

- Първо ще потичаме малко, момче. Полезно е за здравето. Хващай сега автомата и лентовай един пълнител. Я виж само какви хубави баирчета има наоколо, как да не ги разгледаме!

Мишо буквално онемя от възмущение, а не се случваше често да губи ума и дума. Какъв беше тоя чичак да му избива хубавия коз с мавашита? Направо го беше съсипал, поляната бе мочурлива и джойнтчето вече за нищо не ставаше, както се бе приземило баш в центъра на една зеленясала локва. Тръгна към чичката, но Пешо му махна да спре. Здравенякът остана усмихнат, но видимо се стегна, а погледът му се втвърди. Когато видя, че Мишо няма да продължи, се обърна към Петър:

- Петре, нали ти казах, че не понасям дрога и не искам да виждам около мен.

Петър вдигна палец в знак на съгласие.

- Пичове, никакви екстри по време на тренировка, такава е уговорката. Запознайте се с Радо, той ще ни научи да стреляме, да воюваме и на всички свързани с това работи. И сами се сещате, че това спокойствие няма да продължи дълго, че скоро ще има екшън и аз съответно искам да сме подготвени за него на макс. Затова всеки ден ще тренираме, а думите на Радо ще се възприемат, все едно са закон.

Радо само кимна и без допълнителни обяснения нареди:

- Имате три минути да лентовате пълнителите и след това отиваме на разходка. Хайде сега действайте по-бързо, стига сте се мърдосвали!

Когато след около час се върнаха на мочурливата полянка, бяха грозна картинка. Мишо, Павката и Геша повърнаха. Радо буквално им пийна соса из тези чукари, а отгоре на това през цялото време тичаше пред тях, като не личеше дори да се е задъхал. Ебаси чичката машина! Даде им пет минути почивка и докато, пъхтейки, се опитваха да дойдат на себе си, ги разгледа един по един с гадна усмивка. После започна обучението по стрелба. Стреляха, докато автоматите се нажежиха до червено. Оказа се, че само са си мислели, че могат да стрелят. Ценните съвети на инструктора очевидно даваха резултат, защото след всеки нов изстрелян пълнител попаденията в центъра на мишените зачестиха.

Отговор на въпроса защо инструкторът Ради Стоянов разбира толкова много от такъв род обучение лесно можеше да бъде намерен във факта, че дълги години той бе работил като главен инструктор на българските десантчици. В един момент след промените мижитурка чиновник, от паразитите, кръжащи около армията, го бе уволнил по някаква малоумнобюрократична причина. Като близък приятел на Боби братчеда той лесно се нави да помогне на момчетата от „Звеното“ да се превърнат в прилични стрелци. Сега, като ги гледаше целите в кал, уморени и изстреляли всеки по хиляда патрона, си мислеше, че може би, ако тренират сериозно колкото днес, може да направи от тях истински воини. Трябваше обаче работа, много работа още...

Независимо от сезона и климатичните условия Антон имаше програма, която всяка сутрин спазваше почти религиозно. Ставаше в пет сутринта и обичаше да си ляга рано, към десет-единайсет, беше си такъв тип човек, чучулиги им казват май - най-добре и най-ефективни се чувстват сутрин. Среднощните мероприятия и веселби малко го изкарваха от режим. Но пък не го изкарваха от ритъм, защото той нямаше навик да прави компромиси с тренировките си. И когато се наложеше да си легне късно, не си доспиваше, а отново ставаше в пет.

Първият му сутрешен ритуал бе да направи кафе за родителите си, но това вече беше отпаднало, защото от няколко месеца, най-накрая, живееше сам. Когато всяка сутрин им приготвяше голяма кафеварка от евтиното, но силно кафе, се чувстваше поне малко полезен. Преди да се хване с Пешо, почти половин година беше седял без работа, дори като общ работник не можа да намери. Техните го подкрепяха, въпреки че и те едвам свързваха двата края с мизерните си заплатки на учител и на чистачка. Поне бяха останали заедно, а не като родителите на Петър - баща му вазира и остави всички да се оправят сами. Антон беше благодарен за това и го ценеше, защото знаеше как Пешо преживя тези неща.

Та преди всяка сутрин Тонката правеше кафе на майка си и баща си и чак след това отиваше да тренира в парка. Сега им помагаше по друг начин - даваше им много пари и родителите му най-накрая можеха да намерят спокойствието, загубено през последните вълчи години, в които се беше превърнало обещаваното им някога светло бъдеще. Сутрешния ритуал с кафето той замести с пиенето на чай. Всъщност винаги беше предпочитал да пие чай, като най-любим му беше зеленият. Пиеше го на балкончето на новото си жилище - малка необзаведена гарсониера на последния етаж на нисък блок, близо до бетонното корито на реката, която разделяше Квартала на две. Гледаше как мръсната вода с неопределен цвят се влачи и как от време на време истинските повелители на тази територия - плъховете, ровят за храна из боклуците, които бяха навсякъде. За първи път живееше сам и се чувстваше странно, беше му приятно, но нетипично. В Квартала не беше толкова лесно да вадиш пари за квартира, особено когато понякога се налагаше да просиш стотинки за хляб.

Антон допи чая си, остави чашата в мивката, до единствената си чиния, беше забравил да я измие след вчерашната вечеря, която се състоеше от голяма вратна пържола със зеленчуци. Вратна пържола, копеле, преди можеше да ядеш такива неща само по празници, днес можеш да си ги позволяваш всеки ден, каза си той. Какво забавно нещо е животът, а винаги беше смятал, че ще бъде добро момче, ще си довърши философията в университета, ще има хубава работа, най-вероятно университетска, беше мислил за докторантура... Каква ти работа, каква ти докторантура бе, братче? Никога нямаше да забрави как преди, когато съвсем беше закъсал, за един ден обиколи към четирийсет строежа и как навсякъде удари греда. Навсякъде! А сега, само няколко месеца по-късно, имаше толкова пари, колкото дори не беше сънувал. Търси логика после...

Разсъждавайки по тази житейско-финансова тема, Тонката обу старите си китайски кецове, облече черен памучен анцуг и излезе. Върза синя бандана на челото си, за да не му влиза пот в очите, походи енергично неколкостотин метра и затича в бързо темпо. Всяка сутрин тичаше по десетина километра - една част от маршрута по улиците, но по-голямата - в Сауроновата градина. Тичаше, без да се задъхва, тялото му беше привикнало на напрежението. Когато стигна любимата си част от гората, близо до Ловния парк, спря и седна в корените на стар дъб. Изправи гръб и затвори очи. Странното бе, че се беше научил да медитира от книга, случайно открита в библиотеката, но въпреки факта, че нямаше учител, се беше научил да намира хармония и спокойствие в състояние на духа, което постигаше с древната азиатска практика. Всъщност едва ли бе само азиатска, беше чел, че някога християните исихасти са практикували нещо подобно. Нямаше значение всъщност, важното беше, че се чувства добре.

След половин час медитация Антон отвори очи, изправи се, протегна се, за да се пораздвижи, и пак затича - този път с по-умерено темпо. След километър-два стигна до няколко железни лоста и успоредки, поставени в гората през времената, когато на държавата й пукаше до някаква степен дали хората в нея ще са здрави и се държеше на спорта. Държеше се и на залите и уредите за спорт, също на култивирането на желание у децата да спортуват. Ама сигурно е по-лесно да управляваш или манипулираш поколение от наркомани или пияници, отколкото поколение от здрави младежи, закалили в спорта характера си. Тонката не одобряваше пиенето и друсането като заместители на живота, нямаше нищо против алкохола и наркотиците иначе, просто не ги използваше толкова често. Ако го правиш за купона като Пешо и Мишката - окей, ама ако си тъпак, който не знае кой е, накъде е тръгнал и единствената му идея за забавление е да си махне главата - моля, шибай си се сам, ама знай, че си загубеняк и си пилееш живота като олигофрен.

Увисна на лоста и направи двайсет набирания, няма по-хубаво упражнение за гръб от това, после - двайсет кофички на успоредката. Последваха трийсет бавни лицеви на юмруци и трийсет клека на гърба с тежък дънер, който за тази цел беше довлякъл до лостовете. За какво ти е зала, всичко е зала, навсякъде може да се тренира. Направи тази серия упражнения още пет пъти. След много години на такива комплекси щяха да викат кросфит, но в средата на деветдесетте ги наричаха просто трениране.

Когато приключи, отиде до дървото близо до лостовете. То беше обвито със стар матрак, гума и каквото се беше намерило друго и представляваше нещо като по-чепат и по-корав полеви боксов чувал. Антон започна сложен комплекс от удари с юмрук, лакът, коляно и подбедрица и не спря да налага „противника“ си повече от половин час. Отделно ходеше в зала, където наблягаше на спарингите, но тук беше създал и развил по-голямата част от техниката си. Сега се кефеше, че започнаха да тренират с момчетата от „Звеното“ всеки ден, и много се забавляваше да ги сваля на земята с по един лоу кик. Харесваше му, че бяха отворени за нещата, които им демонстрираше, и виждаше как муай тай ги прави по-ефективни отвсякога. И той научаваше полезни неща, особено му допадаха каратистките техники, които Петър показваше, и Мишовите гадни захвати и хвърляния, много практични за улицата.

Чу шум от лапи, обърна се рязко и едва успя да спре с длан скочилия върху му сетер. Вече трета година се засичаха по това време и направо си бяха приятели. Казваше се Съни и винаги го разхождаше младо момиче, което всеки път поздравяваше любезно и се усмихваше. След като се побори малко с рижавия си приятел, Тонката затича по друг обходен маршрут към Квартала. Хората вече отиваха на работа и улиците не бяха толкова пусти...

Взе душ, редувайки гореща със студена вода. Странен беше този блок, почти винаги имаше топла вода, а това не беше типично за Квартала.

След като почете до обяд, препрочиташе за петдесети път, за сигурно, „Дюн“ на Франк Хърбърт, Антон отиде да хапне в ресторанта. През последните седмици вече му беше станало навик да яде под сянката на стария орех, после да отиде в Офиса и с колегите си да разджиткват задачите - мислеха стратегии, а ако се наложеше - ходеха да пореспектират някого, но това напоследък рядко се случваше, защото всички в Квартала и околните територии вече знаеха, че има нова власт и тя се казва „Звеното“.

Поръча си пилешка пържола със салата от домати и краставици, обилно полята със зехтин. Интересно е да се отбележи, че той, както повечето момчета от махалата, до преди няколко месеца мислеше, че „зехтин“ е име на град в Италия. Сега обаче положението беше различно и можеше да си позволи да се храни така, както винаги беше желал - здравословно и нисковъглехидратно. Характерно за нисковъглехидратното хранене беше, че ако случайно не ти се намираха кинти, опцията ти да хапваш евтинко включваше индустриални количества картофи, хляб, ориз и макарони - и така цялата нисковъглехидратност се превръщаше в мит.

Къде другаде можеше да се роди велик лаф от сорта на „Кроасан ти купих, без хляб го изяде!“ освен в Квартала?

Когато храната му пристигна и той отряза и лапна първата хапка, в двора се появи Пешо, придружен от една страшно добра девойка. Всичко си има мадамата, сканира я бързо Антон -тяло, цици, крак, излъчване. Десетка по десетобалната система отвсякъде. Двамата бяха усмихнати. Антон обичаше да вижда побратимите си с усмивки, това го правеше щастлив. Вдигна палец и намигна на приятеля си. Пешо и мацката се приближиха и седнаха при него.

- Копеле, запознай се с Гери.

Тонката се ръкува с мацката.

- Миме, ела тука. Дай меню на приятелката ми, а на мен директно ми донеси една „Хавай“. -Напоследък Петър сякаш се беше пристрастил към пицата с ананас. Май само това ядеше.

Гери избра бързо и също си поръча някаква пица. Шефът на „Звеното“ се облегна назад и каза на Тонката:

- Брат, искам да вземеш ключовете от мерцедеса и да ги дадеш на Спас Кръчмаря.

Лицето на Антон издаде учудване, но Петър го успокои с думите, че има план и да му се довери. Това беше достатъчно за тайбоксьора - когато Пешо звучеше по този начин, това означаваше, че е намислил нещо. Точно така звучеше и когато ги беше събрал за първи път и фактически беше положил основите на „Звеното“. Докато се хранеха, той продължи с инструкциите. Тонката, който никак не бе тъпо копеле, започна да се досеща за какво става дума, преди май бяха загатвали темата, но не прекъсваше с въпроси, както беше общоприето, по балкански, а предпочете да се съсредоточи в пържолата си, докато слуша.

В един момент зеленооката мацка явно се заинтригува от естеството на разговора и с любопитство попита Петър с какво всъщност се занимава. Той учтиво й отговори, че предпочита да не я лъже и че съответно ще е по-добре тя да не задълбава с въпросите. Мацката явно бе от разбраните, защото само кимна и престана да пита.

Петър продължи:

- Тонка, брат, искам и още нещо. Искам някой от новите да е с него през цялото време и да го кара само по най-вървежните места. Спас, ако се чуди какво става, му кажи, че много ме кефи и това е бонус за добрата му работа. Не искам да си говоря с него, защото ме дразни. Той е тъп и ще върже. Това е...

Антон, който беше приключил с яденето, подаде няколко банкноти на Мимето, която тъкмо носеше вода за новото завоевание на Петър.

- Пешо, Гери, обядът от мен, позволете да ви почерпя - галантно приключи обяда Антон, пак се ръкува с красивото момиче, прегърна приятеля си и тръгна към Офиса, за да извади кинтите за бай Спас.

Тъпото копеле кръчмар грам не очакваше, че след малко доста от мечтите му ще се сбъднат, и мрачно пиеше облак, седнал на една пейка до кухнята. Нямаше откъде да знае, че ще играе главна роля в план, който се явяваше ключов за бъдещето развитие на „Звеното“.

Няколко часа по-късно Тонката едвам се сдържаше да не размаже главата на изпадналия в амок кръчмар. Когато Антон му връчи ключовете от мерцедеса, копелето за малко да се гътне, след това, когато видя предназначените за него пачки, едва не получи инфаркт, но Спас, бай Спас, бързо се окопити и започна драмата. Тъпият селтак, без да си задава въпроса защо аджеба в един момент сякаш от небето му бяха паднали двайсет бимберици и един мерджан, превключи турбо рязко от фаза „депресиран ресторантьор“ в режим „безсмъртен милионер бонвиван“ и започна да се държи като надрусан олигарх, който току-що е купил половин „Витошка“. Антон не можеше да повярва как тъпото копеле се преобрази пред очите му и как с всяка крачка дори походката и стойката му се променяха. Спогледаха се с учудване с едно от новите момчета, спечелило „честта“ да е шофьорът на Спас. А когато влязоха в първия им попаднал магазин за костюми до „Аптека“, на Антон му се прииска да потъне в земята от срам, защото тъпото дърто копеле започна да се държи така, че до него Бай Г аньо би изглеждал като автор на британската версия на многотомника „Добрите обноски“. Нямаше такава концентрация на простотия на едно място, отстрани направо изглеждаше страховито. Спас се беше превърнал в еманация на войнстващата селяния: смееше се малоумно, беше почервенял целия и ръсеше невероятни тъпотии. Слава богу успяха да издумкат доста бързо предназначените за смяна на имиджа десет бона и Антон с огромно облекчение остави внезапно издигналия се кръчмар в едно популярно заведение в центъра, където той, по неговите думи, щял да изпие няколко питиета за здравето на бат’ Пешо и да отпразнува повишението. Повишението! Тъпото копеле беше повярвало, че с кесенето пред кухнята, гледането тъпо и пиенето на ракия и мента е заслужил да бъде повишен. Преди да изчезне към Офиса, за да свърши малко истинска работа, Тонката забеляза, че бай Спас, облечен с новия си костюм и обут с новите си обувки, напълно се вписва в обстановката на вървежното заведение и е в пълен синхрон с местната фауна. Последното, което видя, беше, че към самозабравилия се кръчмар се доближиха две наточени перхидролки, излъчващи сексапила на акули, надушили прясна кръв. Шофьорчето, което изпълняваше функциите и на охрана и имаше задача да разведе тази вечер Спас из най-оборотните места на Мордор, после разказа, че

Спас направо надминал себе си, като успял да похарчи почти всичките марки, черпейки цели маси с непознати, вдигайки шум до небесата, и накрая мъртво пиян се гътнал във фоайето на „Японския“, където го били завели залепилите се за него златотърсачки. Това има и положителна страна, си мислеше Тонката, пичът определно се беше показал на светло пред когото трябва и планът на Петър беше в ход.

- Ха така, вземаш Марто за свръзка с чуждите дилъри. Да им се даде материал, но не на консигнация, а да цакат. Първо да се докажат и после ще има стока напред. Сегааааа, да ти кажа важната част. Не искам ти, Мишо или Иво да се появявате там или в ресторанта. Дръпни също лейтенантите настрана. Направо наеми някъде наблизо един-два големи апартамента и се преместете там. Ще управлявате дистанционно. Когато се предава стоката, искам мерцедесът със Спас да е на видно място като втора кола. Измислете нещо да кажете на Спас, той е тъп. Да карат Долф или Слай, а отзад да има джип - трета кола, в който да са още четирима души охрана. В първата кола искам да е само Марто, някой от новите и стоката и за да е пълен драматизмът, искам, преди да стане транзакцията, Мартин да отиде и да целуне ръка на Спас в мерцедеса, а чуждите дилърчета да видят това. Чаткаш ли каква ми е идеята?

- Да, ясно е, че създаваш образ на Спас като бос - каза Тонката и затвори телефона.

Беше звъннал на Пешо, който беше изцепил за „Смокиня“, за да му поиска инструкции, защото дилъри от чужди територии проявяваха интерес да продават от материалите на „Звеното“. По време на разговора се оказа, че Петър е взел ЛСД, но очевидно не го беше хванало още, защото мисълта му течеше без затруднение или забавяне. Антон се подсмихна, беше се сетил за шахматния кръжок и за това колко усилия вложи приятелят му, докато успее да го бие. Тогава Антон се възхищаваше на упоритостта му, но не тя му помогна да започне да го побеждава. Причината беше по-скоро в нестандартната интелигентност на Петър, той можеше да вижда действителността от различни ъгли. Не че беше гений някакъв, обикновено момче си беше, просто можеше да мисли много абстрактно и съответно да взема нестандартни решения. Ето тази идея със Спас беше пример. Един ден, пиейки бири в малкото паркче до реката, бяха обсъждали, че няма да могат винаги да са толкова невидими и че един ден ще берат много ядове, когато всички разберат, че те са новите шефове на територията. Петър само се беше подсмихнал и беше казал, че не е задължително шефчетата да се знаят кои са, имало начин. Ето сега Антон разбра, че Петър е продължил с разсъжденията си в тази посока и че явно действията се развиваха по базиран на тази схема сценарий, в който бай Спас има главна роля.

Антон се ухили. Първи трип¹⁰! Той беше вземал три-четири пъти, чел беше за Хофман и за Тимъти Лиъри и макар и да не се блазнеше от разни прахчета и кокаинчета, изпитваше силно любопитство към психотропните вещества. Беше се зарекъл един ден дори да отиде до Мексико или където там имаше пейот и да се направи на Дон Хуан и на Карлос Кастанеда едновременно. Сега обаче си мислеше как Петър, какъвто си беше психар, централно ще откачи до Голямото синьо. Първото вземане на ЛСД винаги е запомнящо се. Тежко на хорицата на плажа около него, сигурно ще им е забавно следващите няколко часа, определено ще им бъде забавно.

¹⁰ Означава вземане на халюциногенен наркотик, „ пътешествие - Б. а.

Антон набра телефона на Марто и го привика в Офиса. Идеята на Петър му беше кристално ясна - той и пичовете оставаха скрити, лейтенантчетата и Холивуд също, само второстепенният ешалон начело с бай Спас и Марто Дилърчето ще светят. По три коли за няколко кила коз и някой и друг пакет амфети. Ебахти цирка! Цирк, но сто процента щеше да върже, бандитчетата си имаха собствена ценностна система и когато видеха как татуираното копеленце целува ръка на малоумния Спас, нямаше как да не се финтират и да не вземат филма на сериозно.

Мартин дойде. Имаше нова татуировка на рамото - голяма картинка на еднорог, който шибаше делфин на фона на дъгата. Тонката не посмя да го пита какво символизира, защото го беше страх да чуе отговора. Дилърчето седна, извади огромен конус от джоба си и го задърпа настървено. Пичът беше горд с факта, че пуши повече джойнтове на ден от Снууп Дог. Предложи му, но Антон отказа. Той пушеше много рядко, защото марихуаната правеше мозъка му на каша и това го дразнеше. С пиенето можеше да се справи, просто нямаше как в тази тайфа, но когато имаше сериозни дела, не пафкаше, защото знаеше, че не е като другарите си и козът го прави неефективен. Обясни на дилърчето какво се иска от него и после го накара да повтори всичко. Момчето, въпреки че ежедневно се състезаваше с човека, който след двайсетина години щеше да се прекръсти на Снууп Лайън, беше запомнил инструктажа и изрецитира всичко, както си трябваше, дума по дума.

- Аре, прави си срещи с новите ни клиенти, Марто, вземай коли, хора, Спас, материал и действай...

Мартин кимна, дръпна яко от конуса и влезе в подземието, за да отиде до другия вход, откъдето трябваше да организира схемата...

Тонката стана и замаха с ръце из въздуха, който направо беше посинял от тежкия дим, останал след дилърчето. Една муха се опита да мине през облака и тупна на пода безжизнено. Не беше шега работа да прелетиш през материала на „Звеното“. Той я погледа известно време как се опитва да се свести и после излезе. Отиде до близкия РЕП и купи тесте вестници, искаше да провери обявите за нещо тарикатско под наем, както му беше поръчал Пешо. С пресата под ръка тръгна надолу по улицата, смяташе да я прегледа на спокойствие на близката детска площадка, защото ако Мишката се появеше отнякъде, в Офиса щеше да настане тттаттт и паника - това беше естественото състояние на нещата, когато Михаил се материализираше. Иво беше взел два дни почивка. Мацката му пак го обичала и искала да се съберат. Двамата бяха отишли в някакъв любим техен хотел на язовир „Искър“. Ивака напълно игнорира съветите на Антон и воплите на Мишо да зареже този парцал и да не се държи като най-голямата шунда в Слънчевата система.

Тонката седна на една слънчева пейка, която беше почти цяла и здрава, и се зачете във вестника. Не беше стигнал още до страниците с обявите, когато вниманието му бе привлечено от голямо каре, на което с големи букви пишеше „Отдава под наем апартамент - 830 квадратни метра“, а отдолу бе посочено името на Квартала.

Какви 830 квадрата, какви пет лева бе, тея луди ли са, т’ва да не ти е Бояна бе, батко, помисли си Антон. Тук най-големият размер на апартаментите си е макс седемдесет-осемдесет квадрата и трябва да си яко паралия, за да може да си позволиш после да му цакаш парното. Тонката набра изписания телефон на обявата в карето, трябваше да провери тази работа... Ето така „Звеното“ се сдоби с големия апартамент на върха на най-високия блок в Квартала. На блока, под който излизаше единият вход на подземието им. А после нямало карма.

Антон събра вестниците, защото възнамеряваше после да ги прочете от край до край. Обичаше да знае какво се случва по света и у нас. Беше се разбрал за оглед след половин час и бавно се затътри пеша към мястото, което се намираше на около километър от кръчмата им. Докато вървеше по тротоара, покрай него мина процесията от коли на „Звеното“. Мартин беше действал бързо. От средната кола се чуваше усилен на зуко шлагерът „Пирамиди, фараони“ и хората се обръщаха да видят кой е този китен селянин. Не беше трудно да се разбере кой е, защото бай Спас се беше подал през шибедаха и нещо крещеше, вдигнал ръце във въздуха. В едната имаше пистолет. Тонката завъртя очи и се прекръсти. Планът на Петър определено връзваше...

Иво искаше да забие един токат на бившата си, но се сдържаше. Едвам успяваше. Тъпата путка се държеше, все едно не му беше била шута преди няколко месеца и не се беше проебала с богатото типче, и сега пърхаше с мигли и се смееше шумно и изкуствено. Ебаси гадината, мислеше той, но се правеше, че я слуша, дори беше докарал на лицето си нещо като усмивка. Значи, курво малоумна, вчера бях боклук и за нищо не ставах, а днес, което фактически е само няколко месеца оттогава, като имам кеш, не съм вече отрепка, пак съм станал пич и ми се лензиш влюбено. Отпи от виното си и се заслуша в звучащата песен, за да се опита да не чува какви ги плещи бившата любов на живота му. Тази песен преди беше нещо като символ на чувствата му към Яна, хитът на сезона през годината, когато бяха за първи път заедно на море -първата целувка, блусовете в дискотеката, плажът, влюбването. И доскоро, когато слушаше тази песен, сякаш се връщаше в онези времена и отново преживяваше емоцията в цялата й сила и чистота. Всичко това сега беше мъртво. Когато слушаше тази песен, само му се драйфаше.

Кифлата точно кудкудякаше колко се радва, че именно днес, когато са се събрали, любимият им ресторант е празен. Ами много ясно, че ще е празен, като съм го наел целия, курво малоумна, помисли си Иво. Беше им наистина любим ресторант, имаше хотелче към него, в което, когато имаше кинти де, ходеха да се чукат, а през деня Яна се печеше по цици на някоя полянка, докато той мяташе въдицата. Чувстваше се щастлив в тези моменти, наистина щастлив. Оставяше въдицата и я гледаше как лежи и хваща тен, гледаше я колко е красива и беше толкова влюбен. Обичаше да си представя в тези моменти, както си се чувстваше щастлив, как един ден ще си имат дечица и как те ще щъкат по поляната. Тогава въобще и не помисляше за други жени, не беше такъв тип човек просто. Яна му стигаше, обичаше я и не искаше нищо повече. Тя беше жената за него, а той - мъжът за нея. Толкова беше просто, просто като изгревите и залезите, като зимата и лятото, като живота и смъртта и всичко изглеждаше разбираемо и съвършено. Виждаше целия си живот като на длан - Яна, той, децата, щастливи заедно и завинаги. Затова и даде такъв откат, когато мацката му каза, че го напуска и с новото си гадже заминава за Г ърция. Каква Гърция бе, любов моя, нали щяхме да градим живота си заедно, нали бяхме едно цяло - ти самата го каза. Затова не можа да се оправи дълго след случилото се и чак когато се засече с Пешо, който му бе като брат, чак тогава намери някаква почва под краката си и започна да влиза в релси. Иначе се беше движил на автопилот и не се знаеше докъде може да стигне. Беше му ясно, че времената са шибани и че мацките търсят сигурност - такъв е биологичният механизъм. Ама не мислеше, че точно този механизъм се отнася за мацката му Та нали на онова първо море, а и после на всякакви други места тя го поглеждаше в очите с онзи, нейния поглед и му казваше, че ще бъде до него, каквото и да се случва. И той й беше повярвал. Ама й беше повярвал истински и безрезервно. Като в приказките.

Иво запали цигара и дръпна дълбоко, все едно е коз.

- Ама, Иво, аморе - така му казваше Яна понякога, - пак ли пушиш, нали ги беше спрял, аморе мио?

„Ами бях леко нервен напоследък, боклук, затова“, си помисли Иво, но иначе само се усмихна.

- Не можах, аморе, пак пропуших, знаеш как е...

- Нищо, любов - и така му казваше понякога, някога, - пак ще ги спреш, ти имаш силен характер, а пък и ми трябваш здравичък, нали така...

„Нали преди няколко месеца каза, че съм лигльо и безхарактерен бе, овцо“, продължи мислено диалога си с любовта на живота си Иво, но на глас каза само:

- Ама разбира се.

Сервитьорът донесе нова бутилка вино, плато със сирена и побърза да се изнесе, каквато беше инструкцията. Беше започнало леко да се здрачава и язовирът изглеждаше вълшебно. На отсрещния бряг започнаха да припламват светлинки, някакъв почитател на нощния риболов гребеше навътре с малка надуваема лодка, а хорът на жабите се усилваше. Иво наля на себе си и на Яна и насочи към нея чашата си, за да се чукнат. Мацката отпи, наведе се напред и сложи ръката си върху неговата.

- Аморе, аз съжалявам...

Иво се протегна и сложи пръст на устните й. Тя млъкна, но той не отмести пръста си. Известно време постояха така. После той вкара пръста в устата й, тя се учуди, но го засмука. С другата си ръка Иво повдигна чашата и я изпи на екс. Хвана Яна за косата и я придърпа към себе си. Започна страстно да я целува и тя се премести в скута му. После той рязко се изправи, вдигайки я със себе си, задържа я с едната ръка, а с другата помете нещата от масата. Сложи я върху нея, разтвори краката й, с рязко движение скъса бикините й и ги хвърли на земята.

- Аморе, какво пра... - не успя да довърши Яна, защото Иво опъна главата й назад, свали панталона си, вкара й го и започна да я чука в бързо темпо. Объркана и стегната в началото, Яна постепенно се отпусна и започна да пъшка. Така правят любов тигрите, помисли си Иво и засили темпото. Бившата му започна да стене още по-силно, не след дълго се разтрепери и силно се притисна в него, драскайки го по врата с ноктите на лявата си ръка. В този момент Иво излезе от нея и я бутна назад, отстъпи, вдигна панталона си и бързо се закопча въпреки ерекцията си. Макар и с доволство в изражението си, Яна го погледна учудено.

- А ти, аморрре...

Иво не я остави да си довърши изречението, хвана я, ама като булка я хвана, и я вдигна във въздуха. Доближи се до парапета на ресторанта, който се надвесваше три-четири метра над едно малко заливче на язовира, и я хвърли във водата. Яна не успя да издаде звук, роклята й се разпери и за миг изглеждаше, сякаш че лети. В следващия момент обаче гравитацията (както казва великанът Тери Пратчет: „Гравитацията е навик, от който не можеш да се откажеш“) си каза думата и любовта на живота на Иво се приземи във водата, вдигайки облак от пръски. Жабите спряха да крякат и над езерото се възцари съвършена тишина. Не след дълго Яна се показа от водата и отмахвайки косата от лицето си, погледна нагоре към парапета. Но Иво вече го нямаше там...

Интерлюдия / В главата на Петър

Както казваше Клайв Оуен в един стар сериал, „Перфектната подготовка предотвратява провала на представлението Така стана и при нас. За една вечер изчистихме конкуренцията. Подробната информация от Кольо Агента и доброто планиране ми осигуриха победата. Кой сега е цар на Мордор, а?

Малко кърваво се получи, ама какво да се прави, рисковете на професията. Това, че ми хареса, когато му резнах тиквата на онзи лайнар, не го мисля в момента, има и по-важни неща от анализа на тъмните кътчета в главата ми. Знам, че там имам чудовища, но докато държа вратите плътно затворени, нищо няма да се случи. Силно се надявам, че нищо няма да се

Братоците малко се цупят, че не се трошим от партита, колкото им се иска, а продължаваме с тренировките и стрелбите. Нищооо, по-добре да се сърдят и после да оцеляват, отколкото сега да си свалим гарда и някой да ни избие като пилци, щото сме били тъпаци и сме се отпуснали. Не и при нас! Ние тепърва започваме.

И без това съм уверен, че сега ще има повече циркове и проблемчета за уреждане. Не става дума за един квартал и околностите му, става дума за цял град с два милиона маймуни население. Вече назначаваме нови хора, не мога да смогна да им запомням имената. Разрастваме се могъщо. А братовчедите на Арнолд какви мутанти са, интересен ген имат тези пичове, всичките са от великан нагоре. Това е супер, точно такива ми трябат.

А за Арнолд и братя имам големи планове, те ще се изкефят сто процента.

Засякохме и предателче в отбора. От близкия кръг. Ще трябва да правя показно, защото, ако сега изпусна нещата от контрол, после никога няма да мога да се оправя.

Но е весело, въпреки брутализмите е много весело. Само тази отрязана глава да спра да я виждам, няма да е лошо, хич няма да е лошо...