Хроники на звеното

Трета глава - За мечките и хората

- А бе брат ми, тея орки май яко се кефят да гледат телевизия, д’еееебааа техната кожа -произнесе замислено Долф, докато бавно измъкваше огромното си туловище от очуканото волво.

Думите му не бяха лишени от смисъл, защото, въпреки че сградите в оркската махала бяха все едно проектирани от дебилен архитект на ЛСД, използвал само боклуци, тенекия, шперплат и по-здрави кашони, на всяка порутена баракоколиба имаше поне по една сателитна чиния.

Силвестър отвори багажника и извади две дебели, дълги към метър и половина тояги. Беше ходил специално да ги намери и отреже някъде из горите над Драгалевци, защото, когато Петър им беше дал някакви бейзболни бухалки, Силвестър беше смутлявил нещо от сорта, че не е бейзболист, балетист или разни такива, а е селянин, „свикнал на по-народни държалета“

Долф се подпря на ръждясалата печка, която стърчеше малко нелогично почти по средата на пътя, и се загледа в оркските подобия на къщи. Силвестър застана до него и му подаде едната тояга. Факт беше, че изглеждаше по-застрашително от бата, особено с няколкото стърчащи масивни чепа, но в ръцете на бабанката стоеше като малко по-голяма вълшебна пръчица. Хари Потър-бг-версия обаче. Като те шибне, и от човек ще те превърне в зеленчук или в пача. Балканско вуду.

- Брато, зад коя врата мислиш, че са онез каликтовци, дет’ са тръгнаали да продават хероин на наша територия? Шефът щеше да откачи, като разбра, да не говорим за бате Михаил. Он му изби пяна на устата напрао - каза Долф.

Силвестър се почеса по наболата брада и посочи къщата пред него.

- Е па, предлаам да влезем ей през тая, дет’ е пред нас, па после, нали знаеш, с питане и до Цариград се стига.

Двамата братя тръгнаха към червеникавата и изглеждаща една идея по-масивна в сравнение с останалите врата. Когато я доближи, Долф се засили, рязко я ритна и тя излетя някъде далеч навътре в оркското обиталище. Ако се съдеше по ускорението, с което се отнесе вратата, шутът на брата беше със сила от няколко тона. Както казват католиците нинджи: „Божията сила е равна на божието ускорение по божията маса на квадрат.“

Чуха се женски писъци, а двама орки почти веднага сякаш се материализираха от вътрешността на къщата и с псувни се втурнаха към двамата братя. Атаката им не продължи дълго, защото Долф пусна тоягата, пресегна се светкавично за толкова едър човек, хвана главите им и ги шибна една в друга. Чу се силен пращящ звук и орките се свлякоха като марионетки със срязани конци. Отнякъде се появи още един елемент, който държеше малка, зловещо изглеждаща брадва, и силно замахна към Слай. Той се протегна и хвана ръката му. Нападателят започна да пищи, изпусна сечивото, но братът не спря да стиска и да извива ръката му, която се счупи, костта изхвръкна през кожата, а оркът припадна.

Една женска се хвърли в краката на Слай и започна:

- Бате, бате, молим ти се, спри се, стига, ша ни убииииш.

Силвестър се подпря на тоягата и каза:

- Кой тъпанар продава хероин тук, мама ви у орки?

- Не сме ние, батееее, молаа ти сееее. - Орката се опита да го хване за крака, но Силвестър я настъпи по пръстите.

- Кой глупак, питам за последно, продава хероин тука? - За да подсили ефекта от думите си, Слай стъпи една идея по-силно върху оркската ръка и това очевидно подейства, ако се съдеше по писъците, които последваха.

- Брато, ако спреш да я газиш, сигурно ше спре да пищи и мое да ти каже к’вото я питаш...

Долф не можа да довърши изречението си, защото една дебела талпа се счупи в тила му. Забавното беше, че той даже не трепна, а с любопитен поглед се обърна, за да види кое е камикадзето, което го атакува. Оказа се едър дори според техните си стандарти орк, който сега стоеше замръзнал, държейки с двете си ръце каквото беше останало от талпата, и гледаше изумително тъпо. Явно бе свикнал, когато извършва подобна манипулация, обектите му на нападение да припадат, а не да го оглеждат, все едно нищо не им се е случило, но все пак за пръв път влизаше в контакт с мутация (или както казваше Мишо, „отделния ръкав на еволюцията“) като братята, които почти не изпитваха болка и имаха физическа сила, все едно са плод на любовта между Крали Марко и Конан Варварина.

Долф го шибна с класически парен чук по челото и оркът падна на колене като ударен от метеорит. Отвън се чу страшна врява. Долф се обърна към брат си и му се ухили широко.

- Брато, ще има веселба, нали ги знаеш орките, като се сберат повече от двайсет, им идва смелостта и почват да мислат, че моат да се тепат.

Силвестър завъртя тоягата, която сякаш случайно закачи орката, лежаща в краката му, зад ухото, и това му движение чудодейно прекрати свръхдосадното й пищене.

- Ами, брато, знаеш ги к’ви са, винаги едно и също. Чекай само малко, че ме мори ужасен глад. Тука мирише на манджа некъде...

Слай влезе навътре в стаята и стигна до масата, която се намираше до голямо легло в дъното. На него се беше излегнал стар и сбръчкан орк, който пушеше цигара и гледаше безразлично към братята, все едно нищо не се беше случило. Слай не му обърна внимание, а се пресегна и вдигна капака на тенджерата, която се намираше по средата на масата, покрита с мърляв парцал. Бръкна вътре, порови малко и извади голямо парче месо, което с доволно примлясване сложи в устата си. После се обърна към стареца:

- Ще ни извиняваш, че така се получи, дядо, ама знаеш как е...

Старият орк си дръпна от цигарата, отпи от мръсната чаша и мрачно кимна. Силвестър си хареса още една мръвка, лапна я, после вдигна тоягата на рамо и се обърна към брат си, който гледаше през прозореца с леко отегчение:

- Ами хайде, брат, дай да им покажем за к’во иде реч на тея шебеци, да ги еба.

Двамата братя излязоха на улицата и кьотекът започна със страшна сила. Орките бяха повече от двайсет, но числеността хич не им помогна, защото след около три минути всички, които не бяха достатъчно умни, за да избягат, бяха смлени от бой. Цялата ситуция силно напомняше на филм с Бъд Спенсър и Теренс Хил, обаче все едно вместо Терънс Хил участваше още един Бъд Спенсър и без да е особено смешно, а по-скоро драматично. Писъци, кръв, летящи орки и двамата братя, крачейки неуязвими през мелето и сеещи болка, все едно че са терминатори. Години след това из Мордор се носеха легенди за този въргал и как две едри селски момчета с две гьостерици са неутрализирали цяла глутница орки за норматив.

След тази интервенция оркът дилър бе много лесно намерен и вкаран в багажника на волвото, като преди това бе накаран да изяде половината пакетчета с материал, а другата да изгори. По-късно цял лекарски екип се чудеше от какво първо да го спасява - от свръхдоза или от многобройните счупвания и кръвоизливи. Едвам го спасиха, защото братята, след „профилактиката“, бяха оставили кървящото отвсякъде същество пред някаква ветеринарна клиника и бе минало време, докато то стигне до Спешното.

Понеже нямаха работа до следобед, когато трябваше да „респектират“ един напорист „предприемач“, опитал се, не много интелигентно, но определено твърде ентусиазирано, да вземе контрола над екип дилъри от златната възраст на „Звеното“, братята отидоха на мястото, където обичаха да прекарват свободното си време. Това бе една поляна с шарена сянка близо до Зоологическата градина на Мордор, където безименна река се извиваше през гората между гара „Пионер“ и „Хладилника“. И там, където рекичката завиваше, заобиколен от високите дъбове и борове, човек можеше спокойно да забрави, че се намира в града.

Та братята, понеже си бяха селски чада и определено се дразнеха на бетонната джунгла, особено на панелноархитектурния стил „сталински барок“ на Квартала, прекарваха повечето си свободно време на тази полянка, а понякога дори и преспиваха там. По-добре се чувстваха сред природата, а пък джиесемите им бяха винаги включени, в случай че потрябват на Шефа, когото те обожаваха и може би дори боготворяха.

Той ги беше измъкнал от пълна мизерия и беше дал хляб и сигурност на семействата им баш когато бяха ударили дъното. Тамън бяха започнали да си мислят страшни глупости и не се знаеше какво ще се случи, ама сигурно въобще нямаше да е хубаво, та точно тогава сякаш като по чудо се бе появил Петър и ги беше отвел в Мордор, където всичко се нареди. Всичко, освен че им липсваше пустото село, здраво им липсваше. Липсваха им миризмите, чистият въздух, бодростта във всичко, липсваха им звуците, цветовете и просторът и ей затова, когато можеха, идваха на тази полянка, защото тук си се чувстваха почти у дома.

Тъкмо бяха приятно задрямали, полегнали под дебелата сянка и унесени от шума на реката, когато един хлапак с планински байк за малко не се приземи върху Слай, скачайки изневиделица иззад един дънер. Добре че беше добър и успя да се извърти, защото, ако беше се приземил върху брата, не се знаеше какво можеше да му се случи. Бързо се усети и преди двамата да се окопитят, запали с двеста и се отдалечи на безопасно разстояние. После спря, ухили им се нагло и се провикна:

- Ейййй, гейове, тука не се спиии бее, да ви таковам пичката лелинаааа... - нахрани ги така, от сърце, и после изчезна между дърветата, без да изчака реакцията на двамата братя.

Такава всъщност почти нямаше. Силвестър само изсумтя възмутено, обърна се по корем и погледна към Долф, който се засмя, откъсна една тревичка и я захапа.

- Ей, брат ми, ама са неучтиви гражданчетата. Разглезил ги е животот у градо. Т’ва, ако е на село, ше доде, ше се извини, па и ша почерпи после за прошка. Т’ва келеме обаче ни псува. Знае, че не моем да го намерим, па и сигурно е толкова прост и мисли, че даже ако го гепим, ше му се размине, нищо, че ни е псувал на рода... Разглезени копилета.

- Прав си, брато, прав си, ама не се коси, такива са гражданчетата, ама не сите де. Я виж наш’те хора, че са железни, нищо, че са от градо...

- А бе и ти си прав, д’еба.

Силвестър се изправи, отиде до брега и започна да пикае с мощна струя в реката. Точно беше докарал съвършена парабола, когато усети, че някой го наблюдава. На отсрещния бряг, между храстите, се беше подал съмнителен тип, облечен със сив мърляв шлифер и с подозрително изражение. Беше се втренчил с налудничав поглед в достойнството му Без да му обърне много внимание, братът продължи абсолютно невъзмутимо да си пикае. След няколко секунди се оказа, че натрапникът явно не възнамерява да се разкара, защото продължаваше да зяпа. Слай му викна:

- К’во киризиш бре, хаяскооооо. Я черта, веднааагааа.

Шлиферът не се нуждаеше от второ подканяне и се изпари като призрак измежду храстите. Силвестър се изтръска табиетлийската, прибра инструментариума и се закопча.

- Барато, аре да ходим да ядем, че тука стана нещо пренаселено, д’ееба - прикани той брат си.

Долф се надигна и се изтупа. Замисли се дали и той да не пусне една вода, но реши да стиска до кръчмата, защото не искаше да рискува някой извратеняк да го зяпа, както се беше случило преди минута на брат му Всичко си имаше граници все пак.

Ресторант „При Тошко“

Поръчка

45 кюфт.

10 салат.

3 пилета 15 пържол.

12 пърж. карт. сир.

16 бири 1 водка

Когато пристигнаха в ресторанта, където се бяха уговорили да се срещнат, за да се подкрепят преди акцията, Арнолд вече ги чакаше с поръчан обилен обяд. На масата имаше голяма йена, която още малко, и ще се пръсне, толкова беше препълнена със сочни пържоли. Отделно имаше няколко печени пилета, десетина порции кюфтета с пържени картофи, огромна купа с шопска салата и много хляб - „бел и пуфкаф“, както го обичаха братоците. Долф и Силвестър седнаха и без много приказки се захванаха с мощно похапване. Гледката не беше твърде приятна, защото приличаше на сцена от „Джурасик парк“, по-скоро от един стар филм на ужасите за пирани, но пък и братята определено не бяха имали възможност да прочетат „Добрите обноски“. Всъщност не бяха имали възможността да прочетат каквото и да било, защото в къщата, в която бяха израснали, нямаше нито една книга, а в училището на село никой не си даваше зор да ги образова, номерът беше да ги избутат през образователната система до седми-осми клас и после да ги изритат да се оправят с живота, вселената и всичко останало.

Не им отне много време да ометат по-голямата част от храната, прокарвайки я с големи глътки наливна бира от еднолитрови халби. Персоналът на заведението и останалите посетители ги наблюдаваха в тих потрес и не можеха да отместят погледите си от „леко закусващите“ гиганти. Един сервитьор се отърси, боязливо пристъпи към триото, застана на около метър от Долф и със заешки глас едвам произнесе:

- Господине, господине, тече ви кръв по гърба...

Долф го погледна с бялото на очите, докато наливаше половин халба бира в гърлото си. После я тресна в масата и опипа тила си. Когато погледна ръката си, пръстите му бяха обагрени с кръв, която той небрежно избърса в снежнобялата покривка.

- От оня смелчага с талпата е. Яко ме извъртя уродът ниеден. - Пак прокара ръка по задната част на главата си, пак се избърса във вече не толкова бялата покривка и погледна към сервитьора. - Я ти, младеж, ми донеси бърже тукаа... сто-двеста грама водка и некакъв пешкир. Донеси и бири, за мене и за братоците. Ядене не щем повече, сметам, че апнахме доволно...

- Веднага, господине - любезно се отзова сервитьорът и светкавично се изнесе към кухнята.

Арнолд дооглозга едно пилешко бутче и с ловко движение хвърли кокала пред муцуната на ресторантьорския помияр, който, излегнат на каменния под, ги наблюдаваше изпод съседната маса с някаква смес от учудване и страхопочитание. Най-старият брат се изпъна на стола си, допи бирата си на една глътка и се оригна доволно. После погледна към Долф и му смигна.

- К’во, брато, оркчето ти е поспукало тиквата, а?

- Ама в гръб ме изреза, брат ми, знаеш как е, случват се такива неща...

Арнолд изсумтя и запали огромна пура. Напоследък се беше запалил по пурите и можеше да се каже, че му отиваше да седи със захапана пура, сякаш за него ги бяха измислили. Направи няколко кръгчета с дима и отпи от запотената халба, кацнала току-що пред него. Сервитьорчето остави пред Долф няколко бели кърпи, чаша водка, бирата и побърза да се омете. Не изглеждаше да се чувства комфортно около братята. Долф изля половината водка върху едната кърпа и я долепи до раната на главата си. Както беше застанал с главата назад, слепешком се протегна, хвана чашата с останалата водка и я изпи на един дъх. После за разредител вкара и голяма глътка от студената бира.

Арнолд и Силвестър се засмяха. Слай подхвърли няколко кокала на кучето, разкопча горното копче на панталона си и се облегна назад. После намигна на Арнолд.

- А бе брато, здраво ни налетяха тея орки, нале ги знаеш к’ви са лъвове, кат’ се сберат на група. Поне два-трийсе се сбраха, ама то кат’ счупиш на пет-шест дамаджаните, бързо им минава смелостта...

- Знам, знам, брато. Малко ли сме ги драли преди по нашия край. Ама и те душа носат, и те са наебани от животу Представи се к’во им е па на тех сега. Немат дека да работат, немат с к’во да си ранат децата, нищо си немат. И после бегат у големите градове да роват по кофите и да просат или почват да гепат де що има за гепене по села и паланки. И единственото, де им е останааало, е да се ебат, да се шият кат’ зайци, ама оти са прости, си прават по още едно оркче сека година и после се чудат що да го прават. - Арнолд отпи още една глътка от бирата. - Никой не ги смета за ора, никой не ги мисли к’во им е, как живеят - продължи той. - Мамата им се ебава в наши дни, а преди поне имаха некакво место у играта. Те зат’ва сега са издивели и прават золуми, оти секи ги мисли за маймуни, а те са си ора кат’ нас. Само за едно ги ползват и зат’ва са ги оставили да се шибат кат’ зайци. Шефа го чух да разправя, че га додат избори, те тогава орките са полезни на властта, оти они гласуват по команда за кой си плати, та и зат’ва са ги оставили да се ебат като за световно и да си седат невежи - оти на избори те са сила и с техните гласове после онез миндили, де ни управяват, па си остават в играта, оти с оркските гласове они винаги печелат. -Арнолд пак се оригна звучно и махна на сервитьора да донесе сметката. - Бат’ Пешо каза също, че ако не били изборите, сто процента са щели да ги преебат орките с нещо у водата или у храната, за да не може да си прават още оркчета, ама докат’ гласували кат’ роботи, никой немало да ги пипа за нищо - да се ебат, да не плащат ток и вода и да прават к’вот си сакат, д’ееба и тая крива нива, д’ееба.

- Д’ееба, не бех мислил за т’ва с изборите бе - каза замислено Силвестър, - ма си звучи яко разумно...

- Е па баш си е така бе, погледни, я гласувам за пичовете, ама на един кат’ мен има поне десет орка, и к’во става - моето гласуване, да гу еба, гори яко и резултатот става 9:1 за орките и демек лошите винаги че ни управявааат, д’еба, с мене или без менеее.

Кръвта на Долф беше спряла и той хвърли окървавената кърпа пред помияра, който обаче беше зает да гризе скелета на пилето, което му бе хвърлил Слай, и не й обърна внимание.

После братята станаха и с енергична походка, сякаш не бяха изяли към пет-шест кила месо и изпили по няколко литра бира на калпак, тръгнаха към близката градинка, където трябваше да разберат кой е олигофренът, който се беше опитал да тормози дилърския екип на „Звеното“, отговорен за този район на Мордор, и да го накажат. „Импровизирайте“, беше им казал Мишо, те не че знаеха какво значи „импровизирайте“, но сигурно щеше много да му се стъжни на оня тарикат.

Копеленцето закъсняваше вече час и нещо и братята, превъзмогнали обзелата ги сънливост след „лекия“ обяд, започваха сериозно да се изнервят, защото им беше трудно да седят толкова време на едно място, особено след като това място беше възтесничката за тях кола. Бяха отишли само с единия автомобил - астрата, защото това все пак се водеше засада и не трябваше да се набиват на очи още в началото. Арнолд нервно барабанеше по таблото на колата, до него Силвестър правеше доста неуспешно усилие да решава кръстословица в някакъв омачкан вестник, а отзад Долф се опитваше да задреме, но не му се получаваше, защото, щом се унесеше, получаваше някой шамар или тупаник от братята си.

Срещу тях в междублоковата градинка децата весело си играеха на счупената пързалка и се опитваха да се люлеят на разпадащите се люлки. Това беше последното поколение деца, които си играеха сами навън в Мордор. Когато те пораснаха, нямаше кой да наследи площадката, защото хората спряха да правят деца, нямаше как да ги гледат просто, кинтите за нищо не стигаха и беше по-добре да не се размножават в такива шибани времена, в които не се знае дали ще има работа, или какво ще се яде утре. Не че не се раждаха хич дечица де, но пък беше станало много опасно да излизат самички и затова тяхното поколение започна да гради личността в панелките, втренчено в екрана на телевизора, а малко след това и в компютрите, които съвсем им разебаха мозъчетата, защото, ако не прихванеш мъдростта на Улицата от самата Улица, после никога няма да се оправиш с живота. През това време обаче женските орки регулярно снасяха по едно оркче годишно, с което доста бързо и успешно променяха демографските и електоралните показатели на държавата.

Та дечицата си играеха, викаха, пищяха, смееха се, понякога плачеха и глъчката им отекваше между панелните блокове на Квартала, което внасяше една идея по-положително чувство в иначе архитектурно свръхдепресантската обстановка. На края на площадката, под рехавата сянка на една умираща бреза, на най-здравата пейка седеше Неда Попова - бивш главен счетовдител на „Детмаг“ и настоящ дилър на наркотици. Неда беше на шейсет и седем години и половина, съпругът й беше починал и тя живееше сама с двете си котки. Синът й се беше запилял някъде в чужбина и от време на време пишеше по някой ред, но пропускаше да й прати някой лев, а на нея пенсията буквално за нищо не й стигаше. Като си платеше сметките, й оставаше точно колкото да си купува по половин хляб и по едно кисело мляко на ден. Другото отиваше за котките. Един ден, от онези „готините“, когато й се счупи телевизорът, изби една тръба в банята, а за капак трябваше си купи антибиотици, защото имаше пневмония и 40 градуса температура, госпожа Неда се замисли дали да не сложи край на живота си. Като човек с аналитично мислене обаче тя реши да не прибързва със самоубийството, а просто спря водата, изключи от контакта димящия телевизор и запали цигара от кутията „Мелник“, която пазеше за гости. В този момент на вратата се звънна. Беше съседът Герасимов, който идваше да провери дали не е станало наводнение, защото на тавана на кухнята му бяха избили капки влага. Той бързо отстрани проблема с тръбата, много беше сръчен въпреки годините и факта, че цял живот беше работил само като учител по история. Когато си миеше ръцете, случайно забеляза, че съседката му плаче. Отиде при нея в кухнята, усети, че положението е сериозно, отскочи до апартамента си да вземе бутилка коняк и после седна до нея, като щедро наля във водни чаши. След няколко питиета госпожа Неда сподели с него каквото я мъчеше. След това всичко се нареди по един чудодеен начин, защото той работеше за „Звеното“ вече почти от година и направи на съседката си предложение, което тя не можеше да откаже.

И така сега госпожа Неда Попова седеше на пейката под сянката на брезата и плетеше покривчица. Мислеше леко полуусмихната за огромния телевизор, който си купи преди няколко седмици, за да се наслаждава по-добре на любимия си „Дързост и красота“. (Трябва да се отбележи, че на територията на „Звеното“ всички консуматори на наркотици много добре знаеха кога дават сериалите по телевизията, защото по това време дилърите им си бяха по къщите и просто нямаше как човек да се снабди с екстри. Една седмична програма на телевизията, сгъната в джоба, решаваше този проблем и човек спокойно можеше да направи графика си за забавления.) В този момент се чу сигналът - рязко и късо изсвирване, и тя погледна към Герасимов, който, седнал на пейка от другата страна на площадката, се ръкуваше с младеж, облечен в широки цветни дрехи и с издраскан черен скейтборд в другата си ръка. Скейтърчето се обърна и тръгна към нея, а Герасимов вдигна ръка с отворена длан и с разперени пет пръста. Неда кимна и бръкна в пазарската чанта, която беше сложила под пейката до краката си. Изчака момчето да се доближи още малко, извади измежду кълбата прежда плик с петдесет грама трева и го остави до себе си. Младежът забави скоростта, мина покрай нея, без да я погледне, но когато се отдалечи, пликът беше изчезнал. Малко по-нататък по улицата го чакаха няколко скейтърчета, които радостно го посрещнаха и после заедно се отдалечиха, безгрижно подкарвайки скейтовете си към близкия парк.

Герасимов запали цигара и прибра парите от току-що проведената транзакция в чантичката колан, която държеше на кръста си и която прикриваше с доста широчката си тениска на „Пантера“, която беше с щампа на корицата на албума „Vulgar Display of Power“. Тениската беше нова, чантичката също, защото предишния ден, когато онези гамени го бяха обрали и понабили, бяха скъсали любимата му на „Сепултура“ и бяха отрязали каишките на старата чанта, за по-бързо, прибирайки и нея заедно с дневния оборот, който изобщо не беше малък. Не беше пострадал сериозно, а и Мишо, внукът на приятеля му Георгиев, веднага бе отърчал до аптеката и му беше купил мехлем, който значително бе облекчил болката в подутото му и посинено око. Тишърт и нова чанта веднага му дадоха, той дори видя, че в багажника на Мартин, момчето, което се занимаваше с доставките, има цял кашон с метал тишъртки с къс или дълъг ръкав. Ето, например Неда беше с тениска на „Антракс“, която много й отиваше.

Той й се усмихна, но не се доближи до нея, защото така работеха двамата, от разстояние, такава беше системата - един взема парите, друг дава материала. Тя не му обърна внимание, вглъбена отново в плетката си, но той смяташе да я покани отново на вечеря тези дни. Последния път си бяха прекарали много добре в руския ресторант на „Славянска“.

Мислите му бяха прекъснати от силен клаксон на кола. (В този момент Долф, който тъкмо отново се беше унесъл, се стресна и си удари силно главата в тавана.) На паркинга, който се намираше близо до площадката, беше спрял голям черен мерцедес и от него излязоха типчетата, дето го бяха били и обрали. Единият, водачът, едър и русоляв и с поне пет дебели златни ланци на врата, беше облечен с грозен електриковосин потник и широко долнище на анцуг със съмнителната марка „Рийбак“; другите двама бяха дребни и невзрачни, типичен антураж. Борческото трио подмина астрата с братята, без въобще да ги забележи, и се насочи към Герасимов. В този момент вратите на колата се отвориха и оттам не без усилия се измъкнаха братята, които тръгнаха след борчетата. Според уговорката Герасимов трябваше да им покаже за кого става дума, но всичко беше толкова очевидно, че нямаше нужда. Ланеца вървеше стремително, беше се откъснал на около пет метра пред колегите си и въобще не усети как Долф и Силвестър ги застигнаха и ги приспаха с по една балтия в тиквите. Така и не разбраха какво им се случи. Ланеца още повече се засили към Герасимов, явно първо щеше да бие, а после да говори, както всъщност си беше прието в тези среди. Предишния ден беше казал: „Ти вече работиш за мене, дядка, за мене, аз ш’ти носим материала, а ти ш’ми се отчиташ. После, ако съм доволен, моем ти метнем и некой лев, ма ти си имаш пенсия и не ти требат пари. Кажи на твоите, че тука е мое вече, да не се появяват, та да не берат ядове.“

Точно когато посегна да го удари, а дядото инстинктивно вдигна ръка, за да се предпази, застаналият незабелязано зад него Арнолд сграбчи китката на борчето с лапата си и с едно движение го повали на колене на земята. После тежката обувка на брата се заби в ребрата му и Ланеца като играчка се преметна във въздуха. Арнолд не го изчака да се изправи, скочи върху него, затисна го с коляно и с тежки тупаници направи лицето му на кайма. Докато го удряше, му говореше:

- Ти си глупак. - Бам по носа. - Ти си педал. - Бам по скулата. - Ти си шибаняк. - Бам, и половината зъби отидоха в гърлото. - Ти си мъртвец. - Бааам по едното око, и веждата се разцепи. - Ти си мишка. - Бааам по другото око. - И ако още един път те видим да се появиш около наш човек, ш’те намерим и теб, и семейството ти и ше ги избия кат’ пилци, да ти такоовам мамата проста. - Бааам по челюстта, и тя се раздроби на парчета. - После го повдигна за яката и се надвеси над него. - Погледни ме, боклук, отвори си очите или ше ти счупа врата...

Ланеца събра сетни сили и успя да отвори частично едното си око. През кръвта, която се стичаше от аркадата, не виждаше много добре, но не смееше да го затвори, защото за секунди беше загубил и смелостта, и мъжеството, и гордостта си и сега само се молеше да остане жив. Така въздействаха братята на градските отворковци. Едно е да се правиш, друго е да си истински хищник. Разликата си проличава веднага.

- Слушай, парцал. Никога, никога, никога повече да не си припарил до „Зве-но-то“ - властно заповяда Арнолд и се изхрачи в лицето на полуживата мутра. - Ясно ли е?

- Ясно е, шефе, ясно е - измънка Ланеца. После се опита да изговори още нещо, но Арнолд го вдигна пред себе си и рязко го нокаутира с мощна глава в лицето. След това го хвърли на рамо като хавлия и тръгна към мерцедеса му, където братята вече бяха постлали с найлони багажника на най-новата кола от автопарка им, защото кръвта се мие трудно, а на тях им беше писнало да висят по автомивки. На асфалта до колата лежаха и се гърчеха двамата авери на Ланеца. Ръцете им бяха лошо счупени, което си личеше по неестествените ъгли, които бяха придобили.

- Братоци, метнете ги тия до некоя болница да ги гипсират, стига им толкова на тех, а с тоя калитко аз ш’се оправим.

- Брато, пак ли ще го правиш твоя номер, д’еба.

Арнолд не отговори, а хвърли безжизненото тяло на Ланеца в багажника, качи се в новата си кола и потегли. Това беше първото му каране на мерцедес, но след това никога не се качи на друг модел кола.

Долф погледна Силвестър и каза:

- Братото е яко алтав с тоя номер, дет’ го прави с животните. Я се плашим малко понекога от тея му изцепки. Останаха му два вида мечки и после не мислим какво ше стане при лъвовете, заеби, заеби... - прекръсти се гигантът.

- А бе брат ми, боли те куро, к’во ги мислиш некакви гниди дали ше живеат, или ше умрат. Боли те куро... Аре помогни да ги натоварим тея инвалиди, че пак ми се яде...

Всичко се беше развило общо за около пет минути. Герасимов извади цигара и я запали. Ръката му трепереше доста забележимо. До него се доближи госпожа Неда, която на свой ред също бе пребледняла.

- Дай ми една цигара, ако обичаш...

- Заповядай - отзова се Герасимов и след това кавалерски й я запали.

- Тези хора, тези същества... - опита се да каже цяло изречение госпожа Неда.

- Не го мисли, не го мисли, скъпа, те са друг отдел, нека си гледаме нашата работа. Така е по-лесно, повярвай ми, просто светът се е променил, скъпа...

Герасимов я прегърна през рамото, тя се сгуши в него и за момент се почувства спокойна и сигурна както някога, преди да започнат лайняните времена.

Това усещане на госпожа Неда обаче бе мимолетно, защото зад тях се чу тихо изкашляне.

Двамата се обърнаха, зад пейката стоеше спретнат мъж с модерни тъмни очила, който вежливо им се усмихваше.

- Прощавайте, разбрах, че вас трябва да попитам къде са най-хубавите зеленчуци в района...

И дилърите на „Звеното“ се върнаха към служебните си задължения.

Мечката гризли се сепна от нетипичното пляскане, което се чу от рова, ограждащ бетонната й клетка в Зоологическата градина. Надигна се и бавно се насочи натам, за да провери какъв е източникът на шума. Точно застана на ръба, когато човекът във водата се свести от студа, отвори очи и видя огромното животно, което се взираше в него. Ланеца започна да крещи като обезумял, а Арнолд, подпрял се на решетката над рова, запали пура и се загледа в отражението на пълната луна във водната повърхност, в мечката и в опитващия се да плува глупак.

Интерлюдия / В главата на Петър

Пичовете от „Звеното “ се разбират идеално. Делегирал съм на Мишо, Иво и Антон да се занимават с прекия мениджмънт, а те дават задачите по веригата. Следващото ниво също се справя отлично, двамата кикбоксьори - Павел и Драгомир, са страшни образи, само се джафкат един друг, като от комедия са, но когато стане екшън, се превръщат в машини. И другите са перфектни, Варела ми прави много добро впечатление, кораво момче е, а бе като цяло всичките ги чака сериозна кариера, защото както движим, скоро ще ни трябват още хора.

Аз главно се занимавам с прокарването на генералната линия,с посочването на следващите цели и със стратегията как да стигнем до тях. Май бандитизмът ми се отдава, защото в нашата територия всичко се развива идеално. Време е да разширявам, но преди това трябва да извървим още няколко стъпки. Разбрал съм се с един приятел на Боби Полицая да ни потренира. Радо се казва и е голяма работа - инструктор от спецчастите, истинска машина, виждал е реален военен екшън. Защото, това от отдавна си ги мисля, ако искаме да побеждаваме винаги, трябва да превъзхождаме тези, срещу които ни предстои да се изправим. Трябва да се превърнем в истински войници, да станем толкова добри, че да можем да разфасоваме всяка мутренска бригада, която ни застане на пътя. Ето затова съм се разбрал с бившия командос да ни научи как да се държим в реална бойна ситуация - как да се движим, как да стреляме, как да мислим. Той каза, че бая зор ще видим, да сме се подготвели за кошмар, така каза, но аз съм напълно съгласен с думите на Ричард Марчинко: „Колкото повече пот лееш в тренировките, толкова по-малко кръв ще лееш в боя “, и съответно нашата изискана компания скоро я очакват много забавни моменти.

В този ред на мисли ще трябва да си набавим повече оръжие, защото сега сме слабо въоръжени, железата, които имаме, са крайно недостатъчни. Спас, той е стабиляга от моето доджо, каза, че има някакъв контакт. Сега, като сме влезли в тази игра, ще се чувствам много по-сигурен, ако не съм въоръжен с някакво пистолетче, а държа в ръката си калашник. Както са казали франсетата, „на война като на война“. Уверен съм, че ситуацията, в която се намираме, скоро ще се промени, и аз искам, ако нещо ще се дъни, то да не се дължи на факта, че сме били недостатъчно подготвени или ни е липсвала огнева мощ.