Хроники на звеното

Шеста глава - Токата и фуга за кукри и киселина в до мажор

(Действието се развива няколко дни след смъртта на Акулата, Ромео и Касапина.)

- Да убиеш и да не те убият. Това е идеята. А едно от най-важните неща, за да оцелееш, е да си издръжлив. По-издръжлив от врага си. Затова сега и всеки път преди занятията, които ще ви водя, ще тичате. Искам да станете роботи. Целта ви е този хълм. - Инструкторът посочи нагоре. - Искам да станете толкова издръжливи, че да го качвате на бегом без задъхване. Не можеш да стреляш, ако си се задъхал. Не можеш да се биеш, ако нямаш въздух. Горе е Радо, при него е водата. Действайте!

Бранимир, Бранимир Събев се казваше новият им инструктор. Здрав изверг с каубойска шапка, на чието лице сякаш пишеше професионален войник. От години ходеше да се трепе за кинти по целия свят. Радо веднъж сподели, че той е най-добрият воин, когото познава, сериозна препоръка, щом като беше от печения командос. За Събев се носели легенди - като се почне от Афганистан, мине се през Конго и се стигне до Колумбия. Бил като сянка, демон на войната -тих, жесток и смъртоносен. Толкова войни и битки бил преживял, такава репутация на убиец имал, че дори го наемали за инструктор на тюлените в САЩ и на САС в Англия. Да им показва пинизи. Когато Пешо чу това, каза на Радо: „Като е толкова добър тоя твой човек, не може ли да го извикаш и нас да ни пообучи?“ Оказа се, че може. Срещу една баснословна сума плюс условието, на което настоя Радо, Бранимир да остави своя екип да довърши сам там каквото си правели на поредната мисия, достатъчно пекани били хората му и сами да се справят. Бранимир Събев пристигна с една цел - да помогне на приятеля си да направи момчетата от „Звеното“ истински воини.

И сега същите тези момчета се набираха по стръмния хълм, който се намираше близо до поделението, в което обикновено тренираха. Повечето от тях изглеждаха сдухани, сякаш горчиво съжаляваха, че са се захванали с този бизнес и с този Петър, който обаче нетипично за повечето шефове на Балканския полуостров се чанчеше наравно с тях.

Точно в този момент на униние с избила на уста пяна Пешо се изправи целия в кал, защото вече за трети пореден път падаше, подхлъзвайки се на гнилата шума. Да, освен че беше стръмен този баир, дърветата бяха израснали толкова на гъсто, че под тях си беше истинска нощ. Пластовете шума се бяха трупали и трупали и тичането по нея беше твърде предизвикателно. Чуваха се само птичите песни в тази гора, птичите песни и задъханото сумтене на тичащите момчета, а от време на време и псуването на Мишката, който още не можеше да се примири, че трябва да се мъчат точно сега, когато бяха превзели цял Мордор и според него си беше време за поне едномесечен купон. Петър обаче беше на друго мнение, а той беше водачът на глутницата, той водеше, а Михаил следваше. Затова Михаил му показа среден пръст, когато го видя пак да пада до един пън. Пешо му се ухили и макар и с известно усилие, успя да му върна жеста. С две ръце. Разбираше разочарованието на приятелите си, но имаше план, който трябваше да се следва, и в този план думата „отпускане“ не съществуваше. След още пет тежки минути, които им се сториха цяла вечност, момчетата се добраха до чакащия ги на върха Радо, който извади от джипа си туба вода. Сдуханите членове на „Звеното“ жадно залочиха, изпонатръшкаха се кой където свари, но резкият глас на баретата ги извади от моментното състояние на блаженство.

- Ставайте, маймуни! Ставайте веднага, пачи такива! Някой да е казал, че ще има почивка?

Те се надигнаха. Мишо свъси вежди, взе един камък и тръгна към Радо, но Петър го спря, хващайки го за ръката.

- Пийнете още малко вода и марш обратно надолу, това ви е почивката - ще почивате, докато слизате. Медузи! Имате още два пъти да го качите това хълмче, охлюви.

Сега не само Мишо псуваше, псуваха всички, но заслизаха надолу Не бяха много сигурни дали ще издаянат още веднъж всичкото това търчане, камо ли още два пъти. Иво се обърна към Радо и видя, че на лицето му грее широка усмивка. Направо двайсет и четири каратова.

Не умряха, но бяха приближили смъртта. Последния, третия път буквално се влачеха един друг нагоре, но стигнаха. Там вече ги чакаше Събев, който с мощен спринт ги бе изпреварил и сега небрежно разговаряше с Радо, все едно бяха на пикник. Изчакаха всички да се дотътрят и Бранимир се обърна към тях, скръстил мускулестите си ръце:

- Пичове, под всякаква критика сте, но винаги има надежда. Няма да се плашите, виждал съм и по-тежки случаи. Не сядай! - попари той надеждите за почивка на Мишката, който тъкмо се свличаше до един пън. - Не сядай, пич, няма смисъл, само ще се одървиш. А сега започваме истинската част, хълмът ви беше само за загрявка. Сега почва веселото - ще ви покажа как да се биете и да убивате ефективно. Чух, че сте успели да свитнете няколко бандитчета, но не се надувайте, защото, ако ви взема с мен в Африка, ще ви запозная с хлапета на по десет-единайсет години, които могат да ви изтрепят като пилци за пет секунди. Демек още не се дръвчете, имате много хляб да ядете, докато заслужите да се наричате воини.

Бранимир Събев млъкна, бутна каубойската си шапка назад и се заслуша. Сойка пискаше отнякъде. Не звучеше присмехулно въобще. След това продължи:

- Да спрем сега с философията. Ще станат нещата, искам от вас само да сте упорити и да внимавате. Я вземете по един нож, ще ви покажа някои движения. Застанете един срещу друг. Я ти, пича с голямата уста - посочи Мишо, - ела тука, с теб ще показвам.

Мишо въздъхна, кимна с мрачно изражение и се доближи до Бранимир. Инструкторът напомняше на терминатор, ама балкански модел. Беше много здрав, висок, без да е върлинест, леко мургав, с кафяви очи, но студени като лед. Истински стрелец. После, в една от почивките, им каза, че е роден и израснал в Свищов, любим автор му бил Стивън Кинг, а любим герой -Роланд Стрелеца. Затова ходел с тази шапка и с тъмните очила.

По време на занятията, които продължиха със седмици, момчетата от „Звеното“ научиха безценни уроци как най-тарикатски и най-коварно да ликвидират врага си с всевъзможни оръжия - от счупена пръчка до автомат. През първия ден Радо почти не се включваше. Захапал сламка между зъбите си и хванал ръце зад гърба си, той стоеше встрани и с нескрита гордост наблюдаваше ученика си Събев. Спомняше си как, когато за пръв път го видя, беше усетил, че в този новобранец има нещо повече, нещо различно. Спомняше си как го научи на изкуството на войната, как младият свищовлия попиваше всичко и го прилагаше почти съвършено в практиката. Спомняше си също и как Бранимир преби един самозабравил се лейтенант дебелак, който прекаляваше с алкохола и се забавляваше, като малтретираше войниците. Доста се обърка, когато се опита да се ебава и с него, защото след това не можа да излезе от болницата повече от шест месеца, а като излезе, въобще не приличаше на себе си, сякаш бяха потрошени не само костите му, а и онова, лошото в характера му, което го караше да мъчи по-младите. Разжалваха го, но на Събев не му дремеше, защото вече бе осъзнал, че е истински воин, а един истински воин може да е такъв на много места, не само в разпадащата се армия на разкапваща се държава, на която не й пука за децата й. Така им се разделиха пътищата. После бе чул, че Бранимир е постъпил в Чуждестранния легион, и чак след много години се засякоха в Афганистан. Тогава станаха и приятели.

Николай Попов, по-известен като Кольо Агента, наблюдаваше през мощен бинокъл как се мъчат на финалното, трето изкачване на стръмния хълм до поделението на корумпирания полковник, което използваха за тренировки. Горе ги чакаха Радо Инструктора и новият им учител Събев. Агента лично познаваше Радо, но за Бранимир само беше слушал истории.

Войникът се беше прославил по цял свят, викаха му българския Рамбо. Никой не си даваше сметка, че както много други подобни на него момчета Събев е характерен продукт на отличната някога подготовка на българските спецчасти и че при други обстоятелства все още би бил полезен на държавата си. Целият техен потенциал обаче беше нехайно затрит след промените и „смяната“ на режима. Нещо аналогично се беше случило и с неговата кариера. Както бе много ценен и уважаван, така с появата на едно копеленце, спуснато от „новата“ стара власт, той излетя от службата, в която работеше от двайсет години, а не след дълго го последва и целият му отдел.

Той, като горд човек, въобще не погледна назад, не се възползва от връзките си и не обърна внимание на чакалите, които се сборичкаха в опитите си да се домогнат до него, за да го прилапат в своите схеми - били те частни или държавни. Знаеше само едно - че обича работата и държавата си, и затова му стана страшно обидно, когато неговата професия (той я наричаше „призвание“) „агент“ се превърна в мръсна дума в последвалите бурни години. Не можеше да си обясни как е възможно някой да мисли, че може да има национална сигурност без разузнаване, и как точно я виждаха работата. Според него да се затрие една цяла структура от професионалисти е доста тъпа и нелогична постъпка. Наистина ли хората мислят, че всички са били използвани в репресиите на враговете на режима? Факт е, че по отделите имаше всевъзможни боклуци, ама не става така с този общ знаменател. Имаше и много свестни. Той и много като него имаха една цел и тя беше да са полезни на родината си. Наистина и той ненавиждаше комунистите и техния гнусен режим, но беше много по-лесно да контрира, като притежава някаква власт. Вярваше в старата истина, която гласи: „По-лесно може да разбиеш една система отвътре.“

Също така не разбра после какво стана, какво се очакваше от тях, просто да изчезнат или да забравят обидата и да оставят марионетките, които им спуснаха, да доведат промяната/ подмяната на режима докрай. Някои негови колеги всъщност точно така и направиха - изпариха се, други останаха и се адаптираха, а някои дори минаха от тъмната страна, като логично веднага пожънаха големи успехи. То и не беше трудно, защото новите управници бяха гола вода - алчни, безочливи, безпринципни лайна, програмирани да доведат плана на старите си господари докрай независимо от цената. Свинска работа!

Попов се оттегли от разиграващия се фарс и започна да се занимава с промишлено разузнаване, като предимно работеше с чужденци, факт, който, съчетан с опита му, беше предпоставката за заслужено баснословните му хонорари. Не беше загубил обаче нито уменията си, нито инстинкта си и се стараеше да е информиран какво се случва в държавата, за чиято сигурност се бе грижил толкова дълги години. Проучваше новите играчи, следеше как се движат и развиват новоизлюпените политичета и като цяло се стремеше да поддържа досие на всеки социален елемент, притежаващ потенциала да е фактор в тази страна. Това бе и причината да поеме случая на Петър и неговата компания улични момчета. Не го направи толкова за парите, по-скоро от любопитство. Поиска му голяма кръгла сума пари, мислеше, че ще го откаже, но младежът, без да се колебае, беше кимнал утвърдително и приел условията му. Това също му направи добро впечатление, показваше бърза мисъл, смелост и решителност.

След това Петър определено успя да надмине очакванията му. Схемата с бедния кръчмар, когото сложиха за примамка, шахматистки изиграната провокация, която предизивика цялата патаклама после, да не говорим за бруталното и изпълнено ювелирно прочистване на конкуренцията - всичко това беше причината Кольо Агента не само да хареса момчето, а дори да го уважава. Какво ли можеше да излезе от него, ако имаше нормално функционираща държава -можеше да стане държавник, можеше да бъде блестящ учен или предприемач, обаче вместо това сега Петър и неговите момчета се учеха как да убиват и се готвеха за война. А друг един такъв похабен за Родината потенциал ги подготвяше. Ех, Българийо, Българийо, виж какво правят в момента твоите златни момчета! Такива неща си мислеше Кольо Агента, докато наблюдаваше как „Звеното“ с помощта на новите си учители по изкуството на войната се превръща в най-смъртоносната престъпна групировка на територията на страната. Твърдо беше решил да ги наблюдава и да им помага - хем бяха добри и платежоспособни клиенти, хем не бяха като класическите тъпи мутри, които преобладаваха.

Обучението на Събев ги издигаше на качествено друго равнище, защото той не ги учеше как да се бият, а ги учеше как да убиват по най-бърз и най-ефективен начин. А между двете има разлика. Огромна.

Това плюс факта, че Петър беше изкарал бригадата си да тренира броени дни след голямата им победа, говореше на Попов, че за тези младежи филмът тепърва започва. Определено това беше само началото на нещо, но на какво - само времето щеше да покаже...

Ненапразно има лаф „Люлин мрази Мордор“ Там си е нещо като затворена екосистема и местните дилърчета бързо решиха да се правят на отворковци, когато разбраха, че босът, който държеше тяхната територия, е леко поумрял. Първо се направиха на луди, ама после започнаха да си действат, все едно не са в друг квартал, а на друг континент. Накрая дръпнаха един минаващ патрул на „Звеното“, взеха им пари, стока, кола, а бе всичко им взеха, и им казаха повече да не стъпват в този район. Ама никога. Оперативните от „Звеното“, от новите, бяха постъпили според инструкцията на Иво, която гласеше: „Не вземате самостоятелни решения, за всичко сериозно се допитвате до Щаба“, и се бяха обадили от един булфон, бяха му оставили поне картата на единия или по-скоро не я бяха видели, защото каквито бяха хищни, със сигурност щяха и нея да гепят. След час и нещо един взвод начело с Петър и Тонката пристигна направо от тренировка и сцената заприлича малко на тъп китайски екшън. Изродите от „Звеното“ се изсипаха от колите и се разгънаха по армейски със заредени калашници, заграждайки смрадливото заведение, което беше нещо като главна квартира на люлинци. Стана дори смешно, когато двама от местните извадиха ножове, друг - пистолет, а останалите само гледаха тъпо. Трябва да се отбележи, че много добре им се отдаваше тъпото гледане. Бяха натурални таланти. Съотношението на силите беше почти равно, дори люлинци водеха с няколко души, но от гледна точка на огневата мощ, а и на външния вид бригадата от Квартала определено водеше в пъти. Петър и групата му лъхаха на смърт и излъчваха опасност на талази.

Петър пристъпи напред и попита:

- Кой е шефът тука?

Един пич с класическата за този район на Мордор прическа „чалга футболе“ се размърда нервно и отговори:

- Аз съм шеф тука. Що питаш?

Почти не се чу какво каза, защото от уредбата „Панасканик“ дънеше мощен турбофолк. Беше направо ужасно, някаква гадна смес от турски зурни и най-говняната сръбска мазнотия. Петър направи отегчена физиономия и простреля футболето в крака. Не в капачката, а малко по-долу После, като изстрелите се сляха в един, бе простреляна и уредбата. Музиката спря рязко. Но тишина не настъпи, защото в Люлин никога не е тихо в класическия смисъл на думата. Отнякъде се чуваше как някой реже нещо с флекс¹¹; от близкия панелен блок някаква жена хокаше мъжа си, като стигаше такива октави, че ако я чуеше, Монсерат Кабайе би се почувствала като нещатна певица на селска петъчна вечеринка; близо до тях едно куче, издържано в лайняножълт цвят, лаеше прегракнало, все едно пафкаше по поне три кутии цигари на ден. „Марковата“ уредба изпуши, а после издаде странен гърмящ звук. Това накара и без това изнервените люлинци да направят грешката да се паникьосат и да тръгнат към момчетата от „Звеното“, което пряко резултира във факта, че след няколко изстрела на единична цялата банда сладури се гърчеше на земята до шефа си с простреляни крака.

11 Заигравка с популярния графит от Студентския град „Някой някъде винаги реже нещо с флекс“. - Б. а.

Пешо преметна автомата през гръб, по граничарски, така че цевта, насочена надолу, да бъде близо до дясната му ръка и само с едно извъртащо движение калашникът да може отново да е в ръцете му, готов за стрелба. Извади глока от кобура си и клекна до треперещия люлински „шеф“, който бодро кървеше на топлия и очевидно непочистван от времето на соца асфалт.

- Нещо се пообърка ми се струва, харпи. - Петър пъхна цевта на пистолета в ноздрата на чалга футболето. - Аз съм шефът. Ти си просто пипонкьо. Чаткаш ли?

„Шефът“ закима енергично, въпреки че съдейки по пребледнялото му лице, кръвозагубата вече беше започнала да му се отразява.

- Добре, пипонкьо. Хубаво е, че чаткаш - почукна го леко с цевта по носа Петър. - Обаче ще трябва да видим дали ще разбираш така и след няколко дни. Затова ще те вземем за малко в едно мазе, да те преслушаме...

Пипонкьото ококори очи и тръгна да казва нещо, но Пешо го препарира с рязко движение на пистолета. После се изправи и кимна към Драго и Спас.

- Да се превърже, и към подземието!

Без да се помайват, момчетата от „Звеното“ веднага се захванаха с поставената задача.

- Сложете го в някоя от колите, където в багажника е постлан найлон - бързо съобрази Петър.

- Шефе - Павката се ухили, - багажниците на всичките коли са опаковани с найлон. Бате Мишо каза, че така трябва, защото го дразнело да му смърди на кръв от всичките вредители, дето возим...

Петър се усмихна, кимна одобрително и погледна към пъшкащите люлинци.

- Вие, младежи, оставате тук. Намерете си нормална работа, живейте си живота, ама повече не се занимавайте с глупости. - Бръкна в джоба си и си запали дебел коз. - Както виждате, опасно е. - Опъна една сериозна дръпка и издиша чак след минута. - И си свалете коланите, за да си стегнете краката над раните, докато дойдат линейките. Няма какво да цапате.

Петър отново опъна великанска дръпка и подаде коза на Тонката, който поклати глава отрицателно. В този момент един от бандитите в краката му се опитваше нещо да каже. Петър се наведе над него.

- Кажи пак, пичага, че не те чух първия път. Заекваш щото...

Пичът имаше още по-смотана прическа от шефчето си - тип „отпред късо, отзад модерно“. Беше си изплякал поне една туба гел, суетен си падаше явно, така, леко по люлински. Напъна се с последни сили и едва успя да каже, заеквайки:

- Аз, аз, аз... нямам колан, с а-а-а-ааанцуг съм...

- Ами пич, браво. Щом си с анцуг, с него се вържи тогава, кой с каквото има - с подобаваща за случая сериозност му отговори Пешо, издиша в пребледнялото му пъпчиво лице мощна струя дим, изправи се, тръгна към колите и ги забрави всичките люлински апаши още в същия този момент. Завинаги ги забрави.

Тренираха в новата зала, тези, които в момента не бяха заети със задачи или занятия, когато звънна един от „златните дилъри“, който отскоро продаваше материал в една от новите територии, доста далеч от Квартала, близо до оркските владения. Официално се водеше, че орките в Мордор са малко, колкото и странно да звучи подобно твърдение, но всъщност те съставяха около една десета от мордорското население. И непрекъснато прииждаха нови, защото нямаше как да се изхранват по родните си места, работа нямаше, а вече не беше останало и какво да крадат. Хората бяха отказали да се занимават със земеделие, защото за к’во ти е да садиш някакви неща в плодородната земя, като знаеш, че със сигурност ще те оберат местните оркски орди. Държавата се правеше, че този проблем изобщо не съществува, а и защо да реагира, нали това все пак са най-верните гласоподаватели, какво са някакво си земеделие и някакъв си комфорт в сравнение с контролируемата стопроцентова активност на избирателите.

Дилърът звънна и съобщи, че в градинката, в която провеждал операцията си, са се появили няколко орки, които шиткали здраво херинга, а лошото било, че имали и много клиенти, явно пациентите в този квартал били зарибени сериозно.

Петър, който в този момент се опитваше да се освободи от захвата на Долф и ако се съдеше по червения цвят на лицето му, май вече се задушаваше, потупа огромната предмишница на гиганта, за да го пусне.

- Ще видиш следващия път, мутант - каза задъхано той, - няма да ти мине така лесно номерчето...

Долф се усмихна доволно.

- Ако, шефе, кога каеш, ше видим...

Петър извади бутилка бира от големия хладилник, отвори я и изпи половината наведнъж. Запали цигара и отиде до Мишо, който вече се снаряжаваше.

- Брат, кафевото си е по твоята част. Ти там си имаш отношение. Само вземи повече хора, защото нали ги знаеш орките...

- Знам, брат, ей сега, след малко и те ще ме знаят. Ще взема Слай, Долф, три коли хора, трябва да се оправим. Ако нещо се дръвчат, ще се стреляме, ебал съм ги...

- Ти си знаеш, Мишка. Само направи така, че повече да не се появяват.

Мишо погледна Петър и му кимна с разбиране. Погледът му не вещаеше нищо добро.

След половин час пристигнаха на уреченото място. Градинката беше от класическия за панелните джунгли модел - каре асфалт между блоковете, оскъдна растителност, грозни катерушки, счупени люлки и най-отличителното - без никакви деца.

На тази част от Мордор казваха „Зоната“ и тя наистина приличаше на декор от „Сталкер“, защото на архитекта очевидно не му се беше получило да създаде среда за живеене. По-скоро беше докарал нещата до фаза „среда за неживеене“.

Мишо даде указания на момчетата от другите коли да се покрият и да са готови да действат с калашниците, ако стане напечено, а той, придружен от Арни и Слай, се насочи директно към орките - дилъри на херинга, които се бяха разплули на една пейка и се припичаха под лъчите на слънцето. Бяха класически дизайн - ланци, кожени якета, мърляви маратонки и шарени анцузи. Шефчето им явно беше нагоре в йерархията, защото, ако се съдеше по проблясващата му усмивка, май цялата му ограда беше със златно покритие.

Мишо мина покрай екипа „златни дилъри“. Не ги познаваше лично, но не му и трябваше, там системата движеше дядо му. Жената беше с чистобяла дълга коса и тениска на „Айрън Мейдън“ с корицата на албума от осемдесет и пета, оная с Еди с брадвата. Мъжът беше със „Слейър“, но явно му беше студено, защото върху нея беше облякъл дебело памучно сако, което не се връзваше с метълската тематика. Михаил им кимна, когато мина край тях.

Точно в този момент се появи младо момче, което с неуверена походка отиде до орките и подаде пари. Единият бръкна в джоба на якето си и му подаде дозата. Не се и опитваше да се крие, явно бяха сигурни, че няма как нещо да им се случи. Мишо се огледа наоколо, по балконите и прозорците на високите блокове се виждаха хора, които се занимаваха с класическите за обитателите на панелната джунгла дейности - простиране, готвене, пушене и всякакви други неща, които човек може да прави на тези творения на соцреализма - остъклените балкони. Мишо застана до единия орк и проследи как наркоманчето се отдалечава почти на спринт, явно го гонеше абстиненцията и нямаше търпение да се скатае и да се нацели. Оркът се усмихна към Мишо и мазно попита:

- Колко искаш, барато?

- Ей сега ще ти кажа колко искам, барато!

Мишо го хвана за сплъстената коса, дръпна главата му и заби в нея коляното си. После по самбистки го хвърли на земята и започна яростно да го рита. Само в главата. Онемели в началото, другите три орки, които седяха на пейката, скочиха на крака. Мишо не им обърна внимание, а продължи методично да превръща лицето на дилъра в каша. Отнякъде се появиха, все едно се телепортираха, те така май и правеха, още десетина орки и заградиха триото от „Звеното“. Оркският бос със златните зъби, който още не можеше да повярва какво им се случва, започна да вика:

- Ше ви избием, бе, к’ви сте вие, бе, тука си е наше место, праим к’вот си искаме, мамааа ви...

Посегна към Мишо и в този момент ръката му падна в прахта на площадката. Пръсна силна струя кръв. Слай вдигна във въздуха кукрито, с което беше извършена ампутацията, и извика:

- Некой друг сака ли да пробва Непалецо?

Орките, ама всичките, рязко си смениха боята и в следващия момент се разбягаха в различни посоки. Като пилци се разпиляха. И сто процента счупиха поне няколко олимпийски рекорда по спринт.

След още няколко такива случки, в които главни действащи лица бяха Холивуд и техните кукритата, орките се изтеглиха от бизнеса и се покриха.

Есемеси между оперативни телефони на Варела и Иво:

Bidona: Shefe, otkrih lipsi v oborota ot kazinata i kurvite poslednite meseci.

TzarLuv: Koi dviji neshtata tam Bidona: Mitaka

TzarLuv: OK. Shte predam nagore

Митака влезе в Офиса и се огледа. Иво беше качил краката си на бюрото, клавиатурата на компютъра беше в скута му и той бързо пишеше нещо. Много си падаше по компютрите и когато не тренираше или не джиткаше по задачи, беше пред машината в Офиса, за която казваше, че е доста мощна. Беше купил и модем и се връзваше в интернет. Четеше форуми, чатеше и се учеше да програмира, казваше, че там било бъдещето. Другите го гледаха скептично, не ги болеше фара за разни програми, сайтове и търсачки, обаче се избиваха да играят на „Дуум 2“ - играта беше наскоро излязла и падаше сериозна пукотевица. Не че не стреляха и на живо, ама друго си е да избиваш извънземната паплач. Наложи се да купят още няколко компа, защото един път Ивака за малко да счупи врата на Мишо, който беше заседнал на неговия и не можеше да си мине нивото, беше му се закучил някакъв бос. Чак когато Ивака го фрасна с един стол по главата, Михаил разбра, че положението е сериозно и че приятелят му наистина има работа.

- Викал ме е Пешо нещо - каза бавно Митака, той винаги говореше бавно, все едно не го ебеше какво и на кого казва.

- Да, копеле, долу те чака Пешо с Мишо и Тонката, нещо важно било... - Иво не отмести поглед от монитора, но гласът му прозвуча малко напрегнато.

Митака не усети промяната в тона на прекия си началник и с небрежна походка се насочи към входа на подземието. Ама така ходеше, все едно не беше обикновен лейтенант, а самият дон Вито Корлеоне. Пичовете го чакаха в далечния край на тунела, който стигаше до блока, на чийто покрив живееха. Митака дори се зачуди защо не го бяха викнали през другия вход. Първо не можа да види къде са, но музиката се чуваше отдалеч и той бързо се ориентира. Разпозна и изпълнителя, беше този, новият пич - Трики. Пешо винаги си беше падал по шантава музика, но на моменти като този например направо прекаляваше. Слушаше само психопатии, въобще не можеше да слуша нещо нормално. А бе въобще дразнеше се сериозно Митака на Петър, но беше решил да търпи. Още няколко месеца и всичко щеше да е фидка. После можеше да прати всичките тези калитковци на майната им, а той - да си бие камшика. Ебаси тъпаците бяха, на моменти направо се чудеше как издържа да е около тях.

Сепна се от стъпки зад себе си. Обърна се рязко и видя, че на няколко метра зад него върви Иво.

- К’во става бе, Ивак?

- И аз идвам, Мите, давай - бързо се изравни с него Иво и го тупна по рамото.

След стотина метра стигнаха до врата, която обикновено стоеше заключена. Този път обаче зееше отворена, а отвътре гърмеше Пешовата шантава музика. Митака за миг се поколеба, но след секунда забавяне прекрачи и влезе вътре. Иво го последва и затвори вратата.

Помещението представляваше голяма стая с високи тавани и беше нафрашкано с двуетажни вишки. Явно тук е трябвало да спи населението на Квартала, когато злият капиталистически враг изсипе бомбите си над Мордор. Той всъщност, злият капиталистически враг, този номер вече един път го бил правил, с което въобще не бе допринесъл за подобряване на архитектурния облик на Мордор, копеленцето гадно.

Та стаята беше направо огромна, не й се виждаше краят, защото двете газови лампи не хвърляха светлината си надалеч и играещите сенки на вишките малко по малко се стапяха в мрака.

Музиката звучеше от голям касетофон, сложен на масивно дървено бюро, до което стояха Пешо, Мишо и Тонката. Иво мина покрай бюрото и застана до тях. Рядко се случваше да се съберат четиримата на едно място в работно време, много динамична беше станала дейността им. Още по-странно бе, че зад тях, насядали по вишките в тъмното, се намираха повече от половината членове на „Звеното“. „Не отиват на добро май нещата“, помисли си Митака.

На бюрото, до касетофона, беше поставен средноголям сак. Саковете бяха нещо като част от телата на момчетата от „Звеното“, защото почти всички бяха активни спортисти и през цялото време ги разнасяха пълни с кимона, боксови ръкавици и всякакви подобни неща за трениране. Специфичното на този сак бе, ама почти сигурно, че е неговият. Този, в който държеше гепените над петстотин хиляди марки и който лежеше скрит под леглото му...

- Петстотин и деветнайсет хиляди четиристотин петдесет и четири е цифрата, ако се чудиш, Мите. Толкова си гепил последните месеци - каза Пешо и отпи от бутилка ракия, която после подаде на Иво. - От нас.

Митака преглътна, но запази самообладание. „Ебал съм го, какво ще направи, ще ме убие пред всички ли тоя „бос“, ше го еба“, помисли си той. Не каза нищо, но не отмести поглед от Петър, който го гледаше по начин, който не можеше да бъде разчетен. Много го дразнеше тоя шантав педераст. Бръкна в джоба си, извади кутия цигари и кибрит и запали. Михаил тръгна към него, но Петър го спря.

- Нека да пуши, остави го. Митак, гепил си яко пара, ама това не е важно. Важното е, че си решил, че можеш да ме ебаваш, а това вече е непростимо. Чаткаш ли, че не си ми оставил избор?

- А бе ти яко си си повярвал, тъпак - изсмя се Димитър. - Ти добре ли си, какъв си ти да ти се обяснявам на тебе бе, шефче. Я се еби в гъза и не ми се прави...

Петър поклати глава.

- Митак, ти си тъпо копеле и не разбираш, че такива като мен никога не се правят. Аз съм това, което съм. Такива ментета като теб, без принципи, се правят, защото никога няма да разберат какво е да си истински... Ама безсмислено е да ти обяснявам, няма да ме разбереш. Номерът е, че си дотук, пич, това ти е финалът. Нямаш повече ходове.

- А бе ти добре ли си? Я си... - Митака се обърна и тръгна към изхода, но се блъсна в Арнолд, който препречи пътя му и го бутна обратно.

- Митак, въпреки всичко ти беше наше момче и аз искам да направя нещо за теб. Ти си тъпо безпринципно копеле и предател, но ще ти дам възможност да направиш нещо поне за родителите си.

Цигарата на Митака падна от устата му на земята, защото в същия миг осъзна, че наистина тук, в тази стая, може да се раздели с живота. Петър продължи с хладно спокойствие:

- Има лист и химикалка до сака с парите ти. - Каза „парите ти“ с презрение. - Вземи и напиши няколко реда на вашите, че заминаваш в чужбина, намерил си си работа там и ще им пращаш пари. Аз ще се погрижа тези пари, които си гепил от мен, да стигнат до тях, Игнатов ще ги сложи в банка, лихвите, всичко ще е за вашите.

Митака пребледня и се разтрепери.

- Не ми трепери, лайнар, дръж се като истински мъж. В момента, в който си ме предал, е трябвало да знаеш, че има риск в ситуацията...

Митака се стегна и погледна Петър с омраза.

- Да го духаш, боклук...

Петър махна презрително.

- Сядай да пишеш. Не се прави повече. Изпуши една последна цигара, ако желаеш. Това е. Финал.

Митака се приближи към него и се втренчи в очите му. Петър не се отдръпна, издържа погледа му и се ухили мрачно. Един хищник винаги усеща, когато се сблъсква с по-силен от него. Димитър отмести погледа си, седна на бюрото, взе химикала и след кратко замисляне написа няколко реда. После се облегна назад и запали цигара. Ръката му трепереше.

- Готов ли си? - попита след малко Петър.

Митака кимна. Пешо се доближи до него и с рязко движение го наръга в основата на черепа със сгъваемия нож, който винаги носеше. Крадецът се строполи на земята пред бюрото, беше умрял в секундата, в която острието бе пронизало мозъка му.

Петър се наведе и избърса ножа в тениската на мъртвия си подчинен. Въздъхна и изрече високо:

- А сега, пичове, искам да гледате внимателно какво ще се случи. Искам да видите всичко и да си направите някои изводи...

Петър стана, седна на бюрото до сака с парите и отпи от бутилката с ракия. Задави се и се закашля, запали цигара от кутията на Митака и махна на Арнолд.

От мрака се появиха Долф и Слай, които бавно и внимателно носеха по две големи железни кофи. Сложиха ги на земята и се наведоха над тялото на Митака. Извадиха кукритата и започнаха да действат. Личеше си, че през годините са разфасовали доста животни, защото разчлениха провинилия се член на „Звеното“ за по-малко от десет минути. Каквото не ставаше от един път, ставаше с няколко резки удара на острото като бръснач кукри. След малко останките вече не приличаха на човешки, а просто на купчина месо и кости. Без да обелят и дума, те ги разделиха на четири и ги изсипаха по равно в кофите. От Митака не беше останало нищо.

Петър се изправи с бутилката в ръка и се обърна към хората от „Звеното“.

- Това е, което исках да кажа, пичове. Това е, което исках да видите. Надявам се, че сте ме разбрали.

Никой не отговори. Петър се обърна и каза, минавайки покрай Арнолд:

- Отървете се от този боклук в кофите. Излейте го в онази, дълбоката шахта. И внимателно, това е сярна киселина все пак.

Тонката седна до Петър, който беше заел масата под ореха в кръчмата и държеше бутилка бира, но явно само я гледаше, защото не личеше да е пил от нея. Антон я взе от ръката му и удари мощна глътка от студената течност.

- Добре ли си?

- Ами познавах Митака от поне десет години - тихо изрече Петър. - Странното е, че не ми пука, че е мъртъв. Не ми пука и че го убих, тъпото копеле. Нищо не чувствам. - Надигна бирата, изпи я на един дъх и посегна към бутилката с ракия, която беше оставил до пейката. - Тъпо ми е за техните, ама наистина. Дори имам спомен, че съм си говорил един път с майка му. Беше умна жена, май учителка. - Запали цигара и махна на Мимето, която усещаше, че нещо не е наред, и не знаеше как да се държи. - Ебал съм го. Трябваше да го направим така, иначе после и друг щеше да се изкуши, няма как с толкова кинти...

- Копеле, сигурен ли си, че това беше начинът. Не беше ли малко прекалено?

- Е, Тонка, нали знаеш, че си падам по драматизма, брат - ухили се тъжно Петър. - Миме, донеси по две бири, нещо ми се допи днес. Я донеси четири направо. - Обърна се към Антон. -Аре да се напоркаме днес, копеле. Здравата. Викни Мишо и Иво, кажи на лейтенантите да пазят фронта; ние пием бирите тук и предлагам после да обадим една „Мадара“.

Това и направиха, отидоха в „Мадара“, където се напиха с бира с водка, а после се довършиха в мазето на Пънка, още известно като клуб „Хаос“ или като „Калното“, където Фози пускаше истинска музика, и с нейна помощ, е, и с помощта на много поркане и на екстри, буквално си махнаха главите и успяха поне за кратко да забравят малката демонстрация, която бяха направили по-рано.

Интерлюдия / В главата на Петър

Човекът паяк се оказа прав, копеленцето. С голямата сила идвала голямата отговорност. Ами така си е. Отвсякъде. Не е добавил, че като дойде голямата сила, отговорността понякога е толкова голяма, че може и да те смаже. А ако не те смаже, най-малкото, което прави с теб, е да те промени. Толкова да те промени, че понякога да не помниш кой си бил и какво си искал в началото.

Не се оплаквам, да не си помислите, че се оплаквам. Само констатирам факти. Това е. Просто играта стана толкова голяма, че на моменти се чудя дали не беше по-добре да си стисна зъбките и да продължа да пробвам по нормалния начин. Тези кол ебания продължават само секунди, защото сега знам много повече за това как работят нещата в нашата мила родина, която някои наричат Абсурдистан (след години и Катарзистан започнаха да я наричат, но това е друга история). Няма как да се оправи човек по нормалния начин, няма почти никакви шансове. Всичко така е оплетено и фундаментално преебано, че и най-упоритите да се пречупят. Външен човек не се допуска до баницата. Системата така иска, така е направена. Системата е създадена от моя „приятел “ Никита и неговите колеги.

По цели дни и нощи съм мислил дали имах друг избор, когато старецът се появи в парка и нещата за мен и за „Звеното“ се промениха и преминаха на това ново равнище. Кольо Агента хубаво го формулира, когато му поисках съвет, каза ми: „Пешо, или заиграваш с тях по тяхната свирка, или до няколко дни ти и момчетата сте статия в криминалните хроники на вестниците. От онези: „Криминално проявеният еди-кой си застрелян“ или „Четирима мъртви след престрелка“. Нещо такова ще пише, но вие всички еднакво ще сте умрели. Никой в тази нещастна държавичка не може да мърда без тяхното одобрение. Въпрос само на време беше да те приклещят. “

Факт е, че са всемогъщи. Всичко е тяхно, всичко се дирижира от тях. Това свободна воля, пазарна икономика, свобода на словото, демократични избори... на нашата територия са само думички, лишени от съдържание. Те са създали партиите, имам предвид всички партии -управляващи или опозиция, няма значение, и те им пълнят касите с парите, които ние им изкарваме. Да, ние, ние казах, защото откакто изкъртихме Акулата и компания и им погълнахме бизнесите, нещата толкова много се промениха, че някогашните ни врътки с тревата на махленско равнище сега ми изглеждат дребни и елементарни като игра на монопол. Схемите с митниците, фабриките за амфети, цигари, алкохол, всякаквите контрабанди - това е само върхът на айсберга. Ако говорим на бизнес език, „Звеното“ се превърна в корпорация със стотици дейности. Това, че сме машини и направихме нещата много по-добри от преди, обяснява защо още не са ни свитнали. Никита ми каза, че сега, години по-късно, е много доволен, че е послушал инстинкта си в началото и не е заповядал да ни избият, както е било първоначалното намерение. Каза, че дори сме надминали очакванията му. Сигурно си мислеше, че ще ми стане хубаво от думите му. Какво хубаво бе, пич? Самата идея, че той и подобни на него съществуват, ме кара да откачам, но вече съм свикнал и търпя. Търпя и чакам подходящия момент. Един ден, един ден...

Като се абстрахираме от факта, че над нас има някой, който дърпа и наште конци, това, че „Звеното“ е свързано с плановете и операциите на Организацията (да, Организацията се наричат), ни дава толкова сила и власт, че буквално сме станали недосегаеми. Ние се явяваме нещо като бойните кучета на кукловодите, а това върви със съответните блага. Само трябва

да поддържаме системата им и да пълним касичките на партиите, всичко друго си е за нас. Имаме картбланш да правим каквото си искаме и няма да си кривя душата, възползваме се от това по всякакви начини.

„Звеното “ не спира да се разраства, а печалбите ни вече са астрономически.

Иначе сме си същите пичове. Не сме се променили особено. Като изключим многото решения, които трябва да вземаме и многото работа, която трябва да свършим, продължаваме да трещим, както си знаем. Схемата с Арнолд и братята му като босове за параван работи безупречно и ние, четиримата първи, продължаваме да сме в сянка. На пръсти се броят хората, които знаят, че сме истинският мениджмънт на „Звеното“. Знам, че това няма да продължава вечно, но докато можем, ще оперираме така.

С годините съм се отракал да държа заключени вратите на чудовищата в главата си, но понякога, когато дойде повече напрежението, контролът започва да ме напуска. Засега държа фронта, но колкото повече затъвам в лайната и колкото повече гадории ми се пишат на сметката, толкова по-сложна ми става задачата. Ще видя докъде ще я докарам.