Има нещо гнило в Бландингс

11.

Никоя радост на тоя свят не е съвършена. Монти Бодкин, след като извади ръкописа от скрина в спалнята на Рони, потри ръце над него, отнесе го стаята си, потри отново ръце и го на сигурно място там, долови известно помръкване във възторга си при мисълта за неловкия разговор с Пилбийм, който неизбежно му предстоеше. Той винаги бе гледал да избягва конфузните сцени, а тази сега се очертаваше като изключително конфузна. Пилбийм, съзнаваше младежът, имаше всички основания да се разлюти като настъпен кокоши трън.

Все пак, такова, един частен детектив също има своите чувства. Той не обича, когато някой го прави на маймуна. Ако му възложиш да направи нещо, а после вземеш, че си го свършиш сам, честолюбието му неминуемо се накърнява. Да речем, че Шерлок Холмс е бил натоварен с отговорната задача да открие някакви военноморски планове, а после от Адмиралтейството го викнат и му кажат между другото: „А, такова, Шерлок, старче, нали се сещаш за ония планове? Е, не се притеснявай повече. Ние току-що отидохме и си ги свихме сами.“ Не ще и дума, че добрият стар копой би се почувствал като ритнат отзад. Твърде сходни чувства, боеше се Монти, щеше да изпита и Пърси Пилбийм. Ето защо перспективата да му съобщи новината никак не го топлеше.

Но дългът си беше дълг. Той откри собственика на „Аргус“ (Пилгъс, Пикси, Лондон) да масажира мустаците си в пушалнята и с леко свиване под лъжичката взе да подхожда към дневния ред.

— А, тук ли сте били, Пилбийм. Такова…

Детективът вдигна поглед. С удвоено чувство за вина Монти зърна в чертите му белега на непосилно мислене. Видът му бе направо спаружен.

— А, Бодкин, тъкмо се канех да ви потърся. От доста време мисля…

Състрадателното сърце на Монти се обливаше в кръв, но той реши, че най-хуманно ще е да му удари теслата без встъпителни слова.

— Знам, моя бедна, стара хрътко, знам — рече той. — По очите го виждам. Е, Пилбийм, боя се, че имам лоши новини за вас. Това, което съм дошъл да ви кажа, е да дръпнете шалтера на умствената мощ. Нека стрелките паднат на нула. Захвърлете кроежите. Аз ви снемам от случая.

— Моля?

— Съжалявам, но нямам друг избор. Виждате ли, като вземем всичко едно на друго, получи се тъй, че в крайна сметка отидох и си взех ръкописа сам.

— Какво?

— Да.

Настъпи дълга пауза.

— Е, това е чудесно — измънка накрая Пилбийм. — Надявам се, че сте го скрили добре?

— О, да. Пъхнах го под леглото в моята стая. Чак навътре до стената.

— Чудесно — каза Пилбийм. — Чудесно.

Монти се почувства подчертано облекчен от това негово отношение. Той се бе подготвил да понася упреци, да тръпне под тежестта на обвинения. Мъжът пред него трябва да беше изключително свестен, за да приема всичко по този начин. Всъщност той бе готов да пукне, ако през живота си бе срещал друг, който при подобни обстоятелства да се е държал по такъв британски начин.

— И какво смятате да правите с него? — попита Пилбийм.

— Ще го отнеса в „Гербът на Емсуърт“ на един човек на име Тилбъри.

— Да не става дума за лорд Тилбъри?

— Точно така — отвърна учуден Монти. — Познавате ли го?

— Преди да основа „Аргус“, бях редактор на „Светски пиперки“.

— Наистина? Гледай ти! Аз пък, преди да ме изхвърли, бях помощник-редактор на „Весели звънчета“. Това май доста ни сближава.

— Но защо му е на лорд Тилбъри ръкописът?

— Ами виждате ли, той има договор с Гали за книгата и когато Гали се отказал да публикува, усетил как от ръчичките му изтича камара пари. Естествено, че ще го иска.

— Разбирам. Навярно ще ви даде доста голямо възнаграждение?

— О, неговите пари не ми трябват. Имам си достатъчно. Това, което ми е нужно, е работа. Той обеща да ме вземе обратно във „Весели звънчета“, ако му набавя ръкописа.

— Значи напускате тукашната служба?

Монти се изкиска развеселено.

— Можете да се обзаложите, че напускам. Очаквам всеки миг да ми бият шута. И това като нищо щеше да стане още вчера — изкиска се отново той, — ако старият Емсуърт ме беше зърнал отнякъде как се справям с вратата на бараката.

— Не ви разбрах?

— Голям майтап падна. Вчера следобед открих стария Тилбъри заключен в барака за инструменти. Оказа се, че са го спипали да се навърта край шефската свиня, да я черпи с картофи и прочие и са го заподозрели, че се опитва да я отрови. Затова го заврели в оная дупка, а аз минах оттам и го пуснах да пасе на воля. Представете се само как щях да изхвърча оттук, ако Емсуърт знаеше, че аз съм отворил портите пред врага.

— Бога ми, да! — възкликна Пилбийм, смеейки се от душа.

— Щеше да ме изрита на секундата.

— Без съмнение.

— Не разбирам какво толкова е лапнал по тая свиня — продължи унесено Монти. — Преди няколко години пък беше превъртял на тема тикви. Струва ми се, че ако погледнем фактите в очите, той просто постоянно има нужда да щурее по нещо. Вчера тикви. Днес прасета. Утре зайци. Догодина, нищо чудно, петли или рододендрони.

— Вероятно — допусна Пилбийм. — Впрочем кога смятате да отнесете ръкописа на лорд Тилбъри?

— Незабавно.

— На ваше място не бих — поклати глава Пилбийм. — Не, не мисля, че бих ви посъветвал да постъпите така. По-добре да изчакате, докато всички се качат да се преобличат за вечеря. Представете си например, че във фоайето връхлетите на Трипуд.

— Съвсем не бях помислил за това.

— Или пък срещнете лейди Констанс?

— Лейди Констанс?

— Случайно знам, че тя също иска да сложи ръка на ръкописа. Но нейната цел е да го унищожи.

— Не може да бъде! От вас май нищо не може да се скрие.

— Е, човек си държи ушите отворени.

— Сигурно няма друг начин при вашата професия… Е, какво пък, май наистина съм яко обсаден в Тайната бърлога на деветимата и, както казвате, ще е най-добре да не си подавам носа преди гонга за вечеря. Добре, че ми дадохте този съвет. Благодаря.

— Няма защо — каза Пилбийм, като се изправи.

— Тръгвате ли вече? — попита Монти.

— Да. Току-що се сетих, че имам да поговоря за нещо с лорд Емсуърт. Случайно да знаете къде мога да го открия?

— Не, съжалявам. Деветият не ми се доверява особено.

— Предполагам, че е в кочината при свинята.

— Ще го разпознаете по шапката — промълви машинално Монти. — Да, най-вероятно е там. За нещо конкретно ли искате да го видите?

— Просто ме беше помолил за една услуга.

— Имате предвид по специалността ви? Пилгъс, Пикси, Лондон?

— Именно.

— Значи работите и за него?

— О, да. Всъщност затова съм тук.

— Разбирам — каза Монти.

От това му ставаше значително по-леко. Ако Пилбийм получаваше тлъста надница от стария Саймън Легрий31, това поставяше нещата на съвсем различна плоскост. Естествено бе в този случай загубата на Бодкин като клиент да не го натъжи Бог знае колко.

И все пак оставаше фактът, че детективът се бе държал невероятно свястно.

Лорд Емсуърт не беше в самата кочина, но затова пък се намираше в непосредствена близост до нея. Нещо повече от една гръмотевична буря бе нужно, за да го отлъчи от Императрицата. По време на най-големия порой смътното усещане, че се е понамокрил, го бе принудило да потърси подслон в бараката за инструменти, но сега той отново бе на своя пост. При появата на Пилбийм стоеше край оградата, потънал в оживен разговор със свинаря Пърбрайт. Посрещането, с което удостои детектива, бе топло.

— Вие сте тъкмо човекът, от когото се нуждая, драги ми Пилбийм — каза той. — С Пърбрайт обсъждаме въпроса за преместването на Императрицата в нова кочина. Аз казвам: „Да“, Пърбрайт казва: „Не“. Естествено, човек може да разбере гледната му точка. Аз напълно разбирам гледната ти точка, драги Пърбрайт. Гледната точка на Пърбрайт — поясни лорд Емсуърт, — е, че тя е привикнала към тази кочина и едно преместване в непозната обстановка може да я разстрои дотам, че да откаже да се храни.

— Абсолютно — произнесе Пилбийм, дълбоко заинтригуван.

— От друга страна — продължи негова светлост, — знаем, че срещу нейното благополучие е в ход зловещ заговор. Вече бяха направени опити за посегателство и нищо не ни гарантира, че те няма да се повторят. По мое мнение тази кочина е твърде отдалечена и изолирана, за да гарантира нужната безопасност. Мили Боже — рече лорд Емсуърт, дълбоко развълнуван, — та в място като това, на четвърт миля от човешки дом, Парслоу би могъл да се промъкне в нощта и да й стори каквото си ще, без дори да си вади пурата от устата. Докато там, където искам да я преместим, Пърбрайт ще бъде нащрек двайсет и четири часа в денонощието. Жилищата им ще са врата до врата. При най-малкия признак, че става нещо нередно, ще може да скочи от постелята и да й се притече на помощ.

Може би тъкмо тази мисъл караше Пърбрайт да отстоява позицията си в спора с разпалено „Ммм“. Свинарят бе мъж, ценящ нощния си покой. Сега той отново заклати глава и чворестото му лице доби безутешен израз.

— Е, това е в общи линии положението, драги Пилбийм. Какъв е вашият съвет?

Детективът прецени, че колкото по-скоро даде гласа си, толкова по-скоро ще приключи тази безполезна дискусия. Целият проблем му бе напълно безразличен. Макар официално да се намираше в замъка с цел да сътрудничи в охраната на Императрицата, той така и не прегърна тази благородна задача. Свинете го отегчаваха.

— Аз бих я преместил — каза той.

— Наистина ли смятате така?

— Абсолютно.

Кротко тържество озари пенснето на лорд Емсуърт.

— Ето ти мнението на един експерт, Пърбрайт — рече той. — Господин Пилбийм знае. Щом господин Пилбийм казва: „Местете я“, значи тя положително трябва да бъде преместена. Направи го колкото се може по-скоро.

— Ъхъ, милорд — отвърна съкрушеният свинар.

— А сега бих ли могъл да разменя няколко думи с вас, лорд Емсуърт? — попита Пилбийм.

— Разбира се, драги, разбира се. Но преди да го направите, позволете да ви кажа нещо изключително важно. Искам да чуя как ще го изтълкувате. Нека се спрем първо на него, а после можете да ми съобщите онова, което конкретно ви води насам. Нали няма да забравите онова, което конкретно ви води насам?

— О, не.

— Защото на мен често ми се случва. Имам да кажа нещо на някого, но става тъй, че не мога да го направя незабавно, и когато вече имам тази възможност, се оказва че ми е изхвръкнало от ума. Сестра ми Констанс често ме хока заради това. Помня как веднъж дори сравни паметта ми с пробито сито. Мисля, че беше доста удачно. Тя имаше предвид, че е пълна с дупки, нали разбирате, както предполагам, че са устроени ситата. Това беше при онзи случай, когато…

Пилбийм имаше удоволствието да познава деветия граф едва отскоро, но все пак бе успял да схване, че ако не бъде възпрепятстван с твърда ръка, той е способен да каканиже така до безконечност.

— Какво по-точно искахте да ми кажете, лорд Емсуърт? — попита той.

— А? О, да, разбира се, драги. Вие искате да чуете онзи изключително важен факт, който обещах да поставя на вниманието ви. Ще ви помоля, прочее, да хвърлите поглед назад, драги ми Пилбийм. Назад към вчера. Вчера вечерта. Не зная дали помните, че ви споменах за невероятната мистерия с човека, изчезнал от бараката за инструменти?

— Без съмнение.

— Фактите…

— Да, знам.

— Фактите…

— Помня ги.

— Фактите — продължи невъзмутимо негова светлост — са следните. В съответствие с моите инструкции вчера следобед Пърбрайт се спотайвал край тази кочина и, не щеш ли, видял мъж с престъпна външност, който се опитвал да отрови моята свиня с картоф. Той се промъкнал зад гърба му, спипал го на местопрестъплението и го затворил ей в онази барака там с намерението, след като ме информира за случилото се, да се върне и да го предаде в ръцете на закона. Тук следва да спомена, че тиквайки вътре главореза, той не пропуснал да залости надлежно вратата с яко дървено резе.

— Абсолютно. Аз…

— Тъй че очевидно не е имало начин той да осъществи бягство — говоря за главореза, не за Пърбрайт — и можете да си представите неговото смайване — имам предвид на Пърбрайт, не на главореза, — когато, завръщайки се, установил, че тъкмо това се е случило. Вратата на бараката зеела отворена, а той — вече отново имам предвид главореза — се бил изпарил. Изчезнал яко дим, драги ми Пилбийм, или поне така ми каза Пърбрайт. И сега следва онова знаменателно нещо, което исках да ви съобщя. Малко преди да се появите, накарах Пърбрайт да ме затвори в тази барака и да залости вратата с резето, при което открих, че е невъзможно — напълно изключено, драги, да се освободя сам изотвътре. Опитвах отново и отново и отново, но не, нищо не се получаваше. Е, кажете сега, Пилбийм, на какво ви навежда всичко това? — попита лорд Емсуърт, взирайки се остро над очилата си.

— Някой трябва да го е пуснал.

— Именно. Несъмнено. Не ще и дума. Но, естествено, кой е бил той, ние никога не ще узнаем.

— Аз открих кой е бил.

Лорд Емсуърт се олюля. Той открай време хранеше смътна представа, че детективите обладават непостижимия за един простосмъртен дар да проникват в необяснимото, но никога досега не му се беше случвало да гледа собственоочно как го правят.

— Открили сте кой е бил? — зяпна той.

— Да.

— Пърбрайт, господин Пилбийм е открил кой е бил.

— Ъхъ, милорд.

— Докато мигнеш с око! Това е поразително, Пърбрайт.

— Ъхъ, милорд.

— А аз вече не вярвах, че някога ще узнаем. Ти вярваше ли, Пърбрайт?

— Ммм, милорд.

— Тъй, тъй, тъй! — констатира лорд Емсуърт. — Това е най-невероятното… А, да, знаех си, че имам нещо да ви питам… Кой е бил?

— Бодкин.

— Бодкин?

— Младият Бодкин, вашият секретар — рече Пилбийм.

— Знаех си! — Лорд Емсуърт раздруса юмрук към небето и гласът му, както винаги в мигове на вълнение, се извиси кресливо. — Знаех си! От самото начало го подозирах. Сигурен бях, че е оръдие на Парслоу. Ще го уволня! — извика негова светлост, почти навлизайки в сопрановия регистър. — Още в края на месеца ще си отиде.

— Би било по-безопасно, ако го отстраните незабавно.

— Разбира се, драги. Напълно сте прав. Ще бъде отстранен незабавно. Къде е той? Трябва да го видя. Още сега отивам при него.

— По-добре ми позволете да го изпратя при вас. Откъде-накъде вие ще ходите? Нека разбере кой командва тук.

— Разбирам какво имате предвид.

— Само почакайте, а аз ще отида да му кажа, че желаете да разговаряте с него.

— Не бих искал да ви създавам това неудобство, драги.

— О, напротив — увери го Пилбийм. — За мен ще е удоволствие.

Една от отличителните черти на светския мъж е, че дори при най-тягостни обстоятелства той умее да запазва своето самообладание. Като се изключи характерното свистящо зяпване и едно: „Защо ме наказваш така, Господи?“ с прострени към тавана ръце, нито един мускул не трепна по лицето на Достопочтения Галахад Трипуд при сензационното изявление на Рони.

При все това той изгледа племенника си, сякаш беше злоупотребил с финансите му букмейкър.

— Ти луд ли си? — го попита.

Това бе въпрос, на който Рони сериозно се затрудняваше да отговори. Дори за собствените му уши разказът за неговия широк жест сега прозвуча съвсем като постъпка на имбецил. Най-доброто, което можеше да каже за него, бе, че подобно на повечето необмислени постъпки на момента жестът му се е сторил добра идея. Докато привърши, последният от рода Фиш бе добил високоградусен оттенък, а пръстите му нееднократно бяха поправили иначе безупречната вратовръзка. Дори фактът, че Сю с типично женското си съчувствие промуши ръка под лакътя му и го целуна, не успя да му донесе истинско облекчение. За пламналите му сетива тази целувка твърде много наподобяваше целувката, с която майка успокоява детето си кретенче.

— Искам да кажа, нали разбирате какво имам предвид — заключи отмаляло той. — Мислех, че Сю е скъсала с мен, и затова нямаше никакъв смисъл да държа повече проклетото нещо, а Монти каза, че го иска, така че… общо взето, това е.

— Не можеш да кориш бедното ангелче, Гали — сгърча го Сю.

— Мога — възрази Достопочтеният. Той отиде до камината и натисна звънеца. — Ще се учудиш, като видиш колко много мога да коря бедното ангелче. Но за жалост, сега нямаме време за губене. Трябва моментално да пипнем младия Монти и да издрусаме от него ръкописа. Няма да търпим никакво шикалкавене. Аз съм възрастен мъж в залеза на дните си, но с желание и охота ще му седна на главата, докато ти, Рони, го риташ в ребрата. За нула време ще го накараме да… А, Бийч.

Вратата се беше отворила.

— Вие ли позвънихте, господин Галахад?

— Искам да видя господин Бодкин, Бийч. Веднага.

— Господин Бодкин напусна, сър.

— Напуснал! — кресна Достопочтеният.

— Напуснал! — извика Рони.

— Напуснал! — изписка Сю.

— Възможно е все още да се намира в своята спалня, довършвайки опаковането на вещите си — поясни икономът, — но аз неотдавна бях известен, че ще напусне замъка незабавно. Възникнало е неразбирателство, сър, между господин Бодкин и негова светлост. Не е по силите ми да ви информирам за точния ход на разногласието, но…

Рев на тигър, спуснал се връз своята жертва, прекъсна думите му. През отворената врата Достопочтеният бе зърнал длъгнест силует да прекосява фоайето. В следния миг той изхвръкна навън, препречвайки му пътя.

— Хей, ти! Стой, престъпна твар!

— А, здрасти.

Достопочтеният Галахад, както встъпителните му слова достатъчно ясно сочеха, не бе дошъл просто да си разменя любезности.

— Поврага твоето „Здрасти“ — изрева той. — Искам си ръкописа, коварни Бодкин, и го искам веднага, тъй че размърдай се по-живо, младо изчадие адово, овча муцуно проклета! Ако е в сакото ти, събличай го, ако е в куфара, отваряй го. А ние двамата с Рони ще те наглеждаме в това време.

От взора на Монти струеше безкрайна тъга. Той беше същинска Мона Лиза.

— Стига да беше у мен, смотаният ти ръкопис.

— Не ме лъжи, млади Бодкин!

— Не лъжа. Пилбийм го взе.

— Пилбийм!

Гласът на Монти потрепери от дълбоко чувство.

— Взех, че се изтървах като последен глупак пред гадния хитър малък пор къде съм го скрил. Тогава той отишъл и изтропал на лорд Емсуърт, че аз съм пуснал стария Тилбъри от бараката, и лорд Емсуърт ме повика при себе си, за да ми бие шута, а докато аз съм бил навън, за да ми бият шута, той се вмъкнал в стаята ми и го цапардосал.

— Къде е? Къде е тоя Пилбийм?

— Виж, това и аз бих искал да знам — въздъхна Монти. — Е, сбогом на всички. Отивам в „Гербът на Емсуърт“.

Той потътри унило нозе през парадния вход и надолу по стълбите. Зад гърба на Достопочтения Галахад прозвуча леко прокашляне.

— Ще има ли още нещо, сър?

Достопочтеният си пое дълбоко дъх.

— Не, благодаря ти, Бийч — отвърна. — Мисля, че на първо време и това ни е предостатъчно.