Има нещо гнило в Бландингс

17.

Лейди Джулия се прозина дискретно и се придвижи, към вратата. През последните десет минути беше слушала как сестра й Констанс изразява възгледите си по обсъжданата тема, а тя не бе жена, способна да се задоволи с ролята на пасивен наблюдател в каквато и да било сцена със свое участие. Ако Кони имаше някакъв недостатък — а лейди Джулия можеше да изброи поне дузина, без да се замисля, — това бе склонността й в мигове като този да изтиква своите съратници от центъра на събитията.

— Е — обяви отегчено тя, — в случай че дотрябвам на някого, ще бъда в салона.

— Тръгваш ли вече, Джулия?

— Изглежда няма кой знае с какво да помогна тук. Знам, че оставям нещата в сигурни ръце. Ти говори и от мое име. Кларънс, гласът, който чуваш, е гласът на Констанс, но можеш да приемеш казаното от него като наше общо волеизявление.

Лорд Емсуърт изгледа оттеглянето й без чувство на особена утеха. Може би е по-добре, когато една жена, наместо две, превръща живота ти в ад, но не чак дотам, че един възрастен джентълмен с вкус към спокойния живот да се възрадва на промяната.

— Чуй ме сега, Кларънс…

Лорд Емсуърт сподави един стон и се помъчи — подвиг, който ще да е бил лесен за глухата змия от Светото писание — да не чува нищо и да посвети вниманието си на действително важни неща.

Той се помести неспокойно върху своя диван. Новините от фронта навярно щяха да пристигнат всеки момент. Ако на Обожателя можеше да се вярва, нападението трябваше вече да е извършено и, дай Боже, осуетено от предания Пърбрайт.

Мисълта за Пърбрайт донейде успокои лорд Емсуърт. Прекрасен момък, рече си той, тъкмо подходящата личност за овладяване на подобни критични ситуации. Малко ощетен откъм словесност, може би, и не точно събеседникът, когото човек би си избрал за дълго пътуване с влак, но пък на кого му е притрябвал сладкодумен свинар? Главното в случая бе, че той притежаваше онова качество, което пословично върви ръка за ръка с безмълвието — физическата сила.

Вратата се отвори.

— Какво има, Бийч? — попита лейди Констанс с подчертана раздразнителност, тъй като никой не обича да го прекъсват в мигове на красноречие.

Лорд Емсуърт се привдигна на лакът, целият в очакване.

— Кажи, Бийч, кажи?

Един тънък наблюдател, какъвто негова светлост не беше, би забелязал, че икономът неотдавна е изживял някакво потрисащо премеждие. Страните му, които никога не се бяха отличавали с руменина, сега имаха цвета на невтасало тесто. Оцъклените му очи мътни като вкиснат петмез, а гръдта му се повдигаше тежко. Той имаше вида на иконом, току-що влязъл в остър сблъсък с нещата от живота.

— Положението е напълно задоволително, милорд.

— Значи Пърбрайт го е пипнал?

— Да, милорд.

— Разказа ли ти как е станало?

— Аз бях очевидец на процедурата, милорд.

— Е? Казвай, казвай!

— О, Кларънс, наистина ли трябва да се занимаваме с това сега?

— Какво? Какво? Какво? Разбира се, че ще се занимаваме. Мили Боже! Да, Бийч?

— Фактите, милорд, са както следва. В съответствие с инструкциите на ваша светлост, Пърбрайт бе заел укритие около подстъпите към кочината на животното и от тази си позиция водеше неотстъпно наблюдение.

— А ти какво си търсил там?

Икономът се поколеба.

— Бях отишъл да окажа съдействие, милорд, в случай че се наложи.

— Великолепно, Бийч. Е, и?

— Както се оказа впоследствие, намесата ми съвсем не бе необходима. Мъжът се появи…

— Парслоу?

(— Кларънс!)

— Не, милорд. Не беше сър Грегъри.

— Охо, съучастник.

(— О, Кларънс!)

— Без съмнение, милорд. Мъжът се появи и отиде до парапета на кочината, където остана за секунда…

— Да събере кураж! Да събере кураж за ужасното си дело.

— Стори ми се, че го видях да манипулира с електрическо фенерче, милорд.

— И после…

— Пърбрайт изскочи и го обезвреди.

— Отлично! И къде е злодеят сега?

— Поставен под временен арест в избата за въглища, милорд.

— Незабавно го доведете при мен.

— Кларънс, нужно ли е този човек, който и да е той, да влиза тук?

— Да, нужно е, и още как.

Бийч се прокашля.

— Дължа да отбележа, милорд, че той е значително замърсен. С оглед да го обезвреди, Пърбрайт трябваше да го хвърли на земята по лице и да положи теглото си връз него, а почвата в близост до кочината бе донякъде размекната от силния дъжд.

— Няма значение. Искам да го видя.

— Много добре, милорд.

По време на интервала между оттеглянето на иконома и неговото завръщане лейди Констанс намери изява в чести негодуващи сумтения, докато лорд Емсуърт от своя страна се поздравяваше, задето, възпиран от чувството си на граждански дълг и от основателни опасения за това какво ще каже сестра му, не си бе подал оставката като мирови съдия. Сега, представлявайки цялата сила на закона, той имаше всички пълномощия да се разправи на място с този престъпник. Естествено, щеше да се наложи да погледне в книгата си с инструкции, но общо взето, не се съмняваше, че ще може да му друсне четиринайсет дни, без дори да става от дивана.

Вратата се отвори отново.

— Нарушителят, милорд — обяви Бийч.

С едно последно изсумтяване лейди Констанс се разграничи от събитията, оттегляйки се в ъгъла с един фотографски албум. Чу се звук от тътрене на крака и подсъдимият влезе, влачейки подире си като пушилка от слава лакея Стоукс, прикрепен неотлъчно към дясната му ръка, и лакея Томас, лепнат като пиявица за лявата.

— Майко мила! — извика лорд Емсуърт, изкаран от юридическата си невъзмутимост. — Какъв отвратителен урод!

Макар и възмутен от едно подобно описание, ако в този миг можеше да се види отнякъде в огледало, лорд Тилбъри щеше да е принуден да признае цялостната му справедливост. Самият Бо Брумел37 не би могъл да остане спретнат и издокаран, след като се е въргалял в половин педя кал с двуметров свинар отгоре си. Като мъж, вярващ, че доброто начало е половин успех, Пърбрайт бе започнал акцията си по обезвреждането на лорд Тилбъри, завирайки здраво и продължително лицето му под повърхността на кишата.

Внезапно хрумване озари лорд Емсуърт.

— Бийч!

— Да, милорд?

— Пърбрайт каза ли дали това е същият тип, когото вчера е затворил в бараката за инструменти?

— Да, милорд.

— Той ли е?

— Да, милорд.

— Мили Боже! — извика лорд Емсуърт.

Подобно фанатично упорство го хвърли в ужас. То показваше колко опасен е този човек. Тук не можеше да става и дума за „парен барака духа“ и други от този род. Едва отървал кожата, този главорез налиташе отново, по-кръвожаден от всякога. Колкото по-скоро се озовеше зад решетките на живописния малък затвор на Маркет Бландингс, чувстваше лорд Емсуърт, толкова по-добре.

Тези му размисли бяха прекъснати от един глас, долитащ иззад торестите наслоения.

— Лорд Емсуърт, искам да говоря с вас насаме.

— Как ли пък не! — отвърна негова светлост с решимост. — Да допусна да остана сам с човек като вас! Бийч!

— Милорд?

— Вземи онова нещо — лорд Емсуърт посочи с пръст младия Давид, все така пророкуващ пред Саул — и ако този тук само посмее да шавне, халосай го хубавичко по лимона.

— Много добре, милорд.

— Е, да чуем сега, как се казвате?

— Отказвам да ви дам името си, освен ако не ми позволите да говоря насаме с вас.

Взорът на лорд Емсуърт стана суров.

— Забелязваш ли как упорито се мъчи да ме докопа насаме, Бийч?

— Да, милорд.

— Подозрително, нали?

— Да, милорд.

— Бъди готов с онова нещо.

— Много добре, милорд — отвърна икономът и стисна по-здраво левия крак на Давид.

— Опа — каза един глас. — Каква е тази работа? А, Кони, предполагах, че ще те открия тук.

Взирайки се през своето пенсне, лорд Емсуърт установи, че брат му Галахад е влязъл в стаята. С него беше и онова симпатично момиче на Роналд. При вида й лорд Емсуърт долови как праведният му гняв се обагря с известна неловкост.

— Не влизай точно сега, Галахад, бъди така добър — примоли се той. — Малко съм зает.

— Боже мой! Какво е това чудовище? — извика Достопочтеният Галахад и монокълът изхвръкна от окото му. Той ненадейно бе съзрял помръдващата буца кал, която бе лорд Тилбъри.

— Онзи криминален тип, когото Пърбрайт е заловил да се промъква в кочината на Императрицата — поясни лорд Емсуърт. — Съучастникът на Парслоу, за когото ти ме беше предупредил. Тъкмо се каня да му друсна четиринайсет дни.

Това открито заявяване на намеренията накара лорд Тилбъри да се реши. За втори път през този ден му се налагаше да си направи сметката. Колкото и страстно да желаеше да запази самоличността си в тайна, цената от две седмици затвор му се видя твърде висока.

— Трипуд — викна той, — кажи на тоя стар глупак кой съм.

Достопочтеният бе върнал своя монокъл на мястото му.

— Но, драги човече — запротестира той, взирайки се през него, — аз представа си нямам кой сте. Никога не съм бил на кални бани, тъй че не бихме могли да се познаваме оттам. И все пак, след като знаете името ми… — Той се вгледа по-внимателно и нададе потресен вик: — Фарфалак! Ти ли си наистина, бедни мой стар Фарфалак, под цялата тази поземлена собственост? Кларънс, аз мога да обясня всичко. Но мисля, че ще направим най-добре, ако първо разчистим терена. Бийч, иди се поразходи за минутка, ако нямаш нищо против.

— Много добре, сър — каза икономът с разочарования вид на мъж, когото са изхвърлили от театъра тъкмо когато завесата е започнала да се вдига. Той остави младия Давид на мястото му и суетейки се като квачка край пилците си, изведе Томас и Стоукс от стаята.

— Дали е безопасно, Галахад? — попита неуверено лорд Емсуърт.

— О, Фарфалака… тоест Пайк… искам да кажа, Тилбъри е напълно безобиден.

— Как каза, че му било името?

— Тилбъри. Лорд Тилбъри.

— Лорд Тилбъри? — зяпна негова светлост.

— Да. Оказва се, че са направили стария Фарфалак пер на Англия.

— Но тогава от какъв зор се опитва да ми убие свинята? — запита озадачено негова светлост, който имаше високо мнение за нравствената чистота в Камарата на лордовете.

— Изобщо не се е опитвал да ти убие проклетата свиня. За моя ръкопис са те сърбели ръчичките, нали, Фарфалак?

— Да — отвърна лорд Тилбъри сухо. — Смятам, че имам всички законни права над него.

— Да, помня, че вече обсъждахме този въпрос. Но надежда всяка вече остави, Фарфалак. Свинята го изкльопа.

— Какво?

— Да. Тъй че, освен ако нямаш желание да публикуваш свинята…

По лицето на лорд Тилбъри имаше твърде много кал, за да се забележи каквато и да било игра на емоциите, но внезапната скованост на тялото му бе доказателство, че ударът го е улучил в самото сърце.

— О! — успя да произнесе най-сетне той.

— Какво да се прави? — въздъхна състрадателно Достопочтеният Галахад.

— Ако ме извините — каза лорд Тилбъри, — ще се върна в „Гербът на Емсуърт“.

Достопочтеният хвана оплесканата му ръка.

— Скъпи приятелю! Нали не си представяш, че в който и да е хан биха те пуснали в този вид. Бийч ще ти покаже къде е банята. Бийч!

— Сър? — изрече икономът, цъфвайки на прага с бързината на мъж, който бездруго не се е отдалечавал от ключалката.

— Заведи лорд Тилбъри в банята, а после телефонирай в „Гербът на Емсуърт“ да му изпратят багажа. Той остава тук за тази вечер. За няколко вечери. Всъщност за неопределено време. Не, не, Фарфалак. Настоявам. По дяволите, човече, не сме се виждали от двайсет и пет години. Искам да си побъбрим до насита за добрите стари дни.

За миг изглеждаше, че гордият дух на фамилията Пайк ще лумне в негодувание. Лорд Тилбъри дори определено изопна рамене. Но той вече не бе оня мъж отпреди няколко часа. Още повече, че всеки човек си има своята цена. Тази на собственика на издателска компания „Мамут“ в момента се равняваше на няколко кофи вода, много сапун, две-три щипки соли за вана и една добре затоплена хавлия.

— Много мило — рече намусено той.

И подобно на планина, неохотно склонила да отиде при Мохамед, последва Бийч през вратата.

— А сега, Кони — каза Достопочтеният Галахад, — можеш да оставиш тая книга и всички заедно да се повеселим.

Лейди Констанс се придвижи с величествена стъпка от своя ъгъл.

— Предполагам — продължи Достопочтеният, оглеждайки я не по братски, — че си пилила и трила сол на главата на бедния стар Кларънс, докато му се е завил свят?

— Изразих пред Кларънс някои съображения.

— Не се и съмнявам. Горкото момче навярно вече не може да си каже името.

— Кларънс слушаше много внимателно и търпеливо — отвърна лейди Констанс. — Вярвам, че разбира позицията, която е длъжен да заеме по този въпрос, който, няма да скрия, бих предпочела да обсъждаме насаме.

— Тоест не желаеш да говорим пред Сю?

— Считам, че госпожица Браун би си спестила известно неудобство, ако не присъства.

— Е, аз пък държа тя да остане — заяви Достопочтеният. — Дори я доведох специално за целта. За да я покажа на теб, Кларънс.

— А? — сепна се лорд Емсуърт. Той се бе унесъл в свински блянове.

— Да я покажа на теб, казах. Искам да видиш хубаво това мило момиче, Кларънс. Намести си добре проклетото пенсне и я огледай внимателно и подробно. Как ти се струва?

— Очарователна. Очарователна — потвърди галантно негова светлост.

— Не е ли тя точно момичето, което всеки разумен мъж би избрал за съпруга на своя племенник?

— Скъпи Галахад! — намеси се лейди Констанс.

— Да?

— Не виждам какво целиш с всичко това. Според мен никой тук не оспорва факта, че госпожица Браун е красива.

— По дяволите красотата! Сега не говоря дали е красива, или не. Говоря за онова, което всеки, който има капка мозък в главата, би трябвало да разбере още щом я зърне — че тя е свястно момиче. Точно както майка й беше свястно момиче. Майка й беше най-сладкото, най-честното, най-разбраното, най-прямото и откровено същество, което някога се е раждало. И Сю е същата. Всеки мъж, който се ожени за Сю, е късметлия. Какво сте седнали двете с Джулия да му треперите на Рони, сякаш е Уелският принц38? Че какъв е Рони, да го вземат мътните? Мой племенник. Е, я ме погледни. Смееш ли да твърдиш, че младеж, обременен от вуйчо като мен, не е извадил щур късмет, ако изобщо намери момиче, което да се съгласи да се омъжи за него?

Това съображение влезе в такъв унисон със собствените й възгледи, че за пръв път в своята властна кариера лейди Констанс не намери какво да каже. Тя смътно заподозря някакъв трик, но преди да успее да го улови, Достопочтеният вече беше отпрашил нататък.

— Кларънс — нареди той, — отмахни най-сетне тоя рибешки израз от очите си и ме чуй. Ти знаеш, че положението е изцяло в твои ръце. Не може да си слушал Кони да ти гъгне толкова време, без да си го проумял. Щастието на това момиче зависи единствено от решението, което ще се роди в твоя мътен, завеян ум. Никой не осъзнава по-добре от мен факта, че на трудовия пазар стойността на Рони, както и на всеки от членовете на това семейство, е приблизително два пенса седмично. Той трябва да има зад гърба си капитал.

— Който обаче няма да получи.

— Който ще получи, ако Кларънс е онзи мъж, за когото го имам. Събуди се, Кларънс!

— Буден съм, драги, буден — реагира машинално лорд Емсуърт.

— Е, тогава ще дадеш ли на Рони парите?

Лорд Емсуърт имаше вид на подгонен сръндак. Пръстите му нервно мотаеха пенснето.

— Кони, изглежда, мисли…

— Знам какво мисли Кони, а когато останем сами, ще ти кажа и какво мисля аз за нея.

— Ако смяташ да си разменяме обиди, Галахад…

— Нищо подобно. По дяволите обидите! Аз правя всичко по своите сили, за да избягна и най-отдалечената възможност някой да се засегне или докачи. Ето например теб те смятам за сноб и дърта интригантка, но и през ум не би ми минало да го изразя…

— Колко мило от твоя страна.

— … докато не ми се удаде случай да го споделя с Кларънс на четири очи. Е, Кларънс?

— А? Да? Какво, драги?

— Случаят е прост. Ще постъпиш ли като мъж на място, или не?

— Как да ти кажа, Галахад. Мнението на Кони е…

— О, по дяволите Кони!

— Галахад!

— Да, казах и пак ще повторя. По дяволите Кони! Забрави за Кони. Набий си в главата, че мнението на Кони не струва и ланшна мъгла.

— Ама не! Наистина! Позволи ми да ти заявя, Галахад…

— Не ти позволявам да ми заявяваш нищо.

— Настоявам да говоря.

— Аз пък няма да те слушам.

— Галахад!

— Може ли аз да кажа нещо? — обади се Сю.

Тя произнесе думите тихо, но дори да бе изкрещяла, ефектът едва ли щеше да е по-мощен. В частност лорд Емсуърт, който напълно бе забравил за присъствието й, се метна върху своя диван като пъстърва напролет.

— Ужасно съжалявам, че трябва да разочаровам всички — продължи Сю в настъпилата тишина, — но тази вечер Рони и аз заминаваме за Лондон с неговата кола и утре ще се оженим.

— Какво?

— Да — каза Сю. — Виждате ли, възникнаха толкова трудности и недоразумения, а и в момента всичко е тъй сложно, че ние поговорихме и стигнахме до извода, че единственото сигурно решение е да се оженим. Според нас едва тогава нещата ще си дойдат по местата.

Лейди Констанс се обърна величаво към главата на семейството.

— Чу ли това, Кларънс?

— Какво значи дали съм чул? — запита лорд Емсуърт с онази плаха сприхавост, която го обземаше винаги щом огънят на семейните битки се съсредоточеше около неговата персона. — Разбира се, че съм чул. Да не мислиш, че съм глух?

— Е, тогава се надявам, че поне веднъж в живота си и ти ще покажеш малко твърдост.

— Твърдост?

— Упражни своята власт. Забрани това.

— Как, по дяволите, мога да го забраня? Тук е свободна страна, в края на краищата. Човек има пълното право да се качи в колата си и да отиде в Лондон, щом така иска.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ако си твърд в отказа си да дадеш парите на Рони, той не може да стори нищо.

Достопочтеният Галахад, макар и с неохота, трябваше да се присъедини към това мнение.

— Мило дете — промълви той, — не искам да те обезкуражавам, но от какво, за Бога, ще живеете?

— Мисля, че щом чуе всичко, лорд Емсуърт ще даде парите на Рони.

— ? — повдигна вежди Достопочтеният.

— Така поне смята Рони. Според него, когато лорд Емсуърт научи, че Императрицата е у него…

Лорд Емсуърт изпърполя като вдигнат фазан.

— Какво! Какво? Как така? У него? Какво значи у него?

— Той току-що я изведе от кочината й — поясни Сю — и я натовари в багажника на колата.

Дори в своето терзание лорд Емсуърт трябваше да поспре, за да се осведоми за този наглед свръхчовешки подвиг.

— Какво! Кой ще е тоя, дето може да вземе Императрицата ми и да я пъхне в багажника на някаква кола?

— Именно — рече лейди Констанс. — Положително дори ти, Кларънс, разбираш, че това е просто нелепо…

— О, не — възрази Сю. — Всъщност беше съвсем просто. Рони дърпаше отпред, а… един негов приятел тикаше отзад.

— Разбира се — намеси се Достопочтеният Галахад, експертът. — Онова, което забравяш, Кларънс, онова, което пренебрегваш, е фактът, че Императрицата има на носа си халка, която улеснява придвижването й от място на място. Когато двамата с Пъфи Бенгър откраднахме свинята на стария Уивънхоу в нощта на бала в Хамър Ийстън през деветдесет и пета, трябваше да я изкачим по три реда стълби, преди да я пъхнем в спалнята на Плъг Башъм…

— Намерението на Рони — твърдо продължи Сю — е да заведе Императрицата на увеселително пътуване…

— Увеселително пътуване! — извика лорд Емсуърт, ужасен.

— Само ако откажете да му дадете парите, естествено. Той казва, че ако действително не намерите такава възможност, ще я разкара из цяла Англия…

— Каква възхитителна идея! — одобри Достопочтеният Галахад. — Разбирам какво имаш предвид. Днес Бърмингам, утре Единбург, вдругиден Брайтън. Обиколка на страната. Тя да види свят и светът да види звяр.

— Да.

— Трябва непременно да включи в маршрута и Скегнес. Въздухът там е тъй освежаващ.

— Ще му кажа.

Лорд Емсуърт се бореше да запази малкото здрав разум, който му бе останал.

— Не вярвам на нито една дума — простена той.

— Рони допусна, че може да не повярвате. Той предвиди, че вероятно ще искате да се убедите със собствените си очи. Ето защо чака отвън на алеята, тъкмо под прозореца.

Мигът не бе такъв, че лорд Емсуърт да допусне една дреболия като някакъв изкълчен глезен да го спре. Той се метна акробатично от дивана и закуцука към прозореца.

Отдолу от багажника на двуместния автомобил в него се взираше кроткият лик на Императрицата, посребрен от лунната светлина. Страховит вик се изтръгна от гърлото му:

— Роналд!

Племенникът му, седнал зад волана, погледна нагоре, натисна с някакво почтително съжаление клаксона, след което включи на скорост и плавно се изгуби в сенките. Червените очи на стоповете проблеснаха петдесетина метра надолу по алеята, където колата бе спряла.

— Боя се, че няма полза да викате по него — рече Сю.

— Разбира се, че няма — съгласи се възторжено Достопочтеният. — Правилната тактика, Кларънс, е да спреш да се правиш на магаре и да дадеш официално обещание пред свидетели, че ще изкихаш ония пари, а след това да напишеш чек за някоя и друга хилядарка разходи покрай медения месец.

— Същото предлага и Рони — обади се Сю. — И тогава Пърбрайт ще може да отведе Императрицата обратно в леглото й.

— Кларънс! — започна лейди Констанс.

Но в тези усилни минути лорд Емсуърт бе непробиваем за сестри. Той бе стигнал на куц крак до бюрото и с трескави пръсти ровеше в най-горното чекмедже.

— Кларънс, ти няма да направиш това!

— Ще го направя, и още как — отвърна лорд Емсуърт, опитвайки една перодръжка върху палеца си.

— Нима тази проклета свиня означава за теб повече от цялото бъдеще на твоя племенник?

— Разбира се — каза лорд Емсуърт, удивен от нелепия въпрос. — И освен това какво му има на неговото бъдеще? Бъдещето си му е съвсем наред. Той ще се ожени за това чудесно девойче тук, забравих как му беше името, и то ще се грижи за него.

— Те това е мъжка приказка, Кларънс — рече одобрително Достопочтеният Галахад. — Така те искам.

— Е, в такъв случай…

— Не си отивай, Кони — замоли я Достопочтеният. — Може да ни потрябваш като свидетел или за нещо друго. А и положително не би искала да пропуснеш тази щастлива сцена. Да го вземат мътните, това си е досущ като в едно стихче на Киплинг… как точно беше?

Вратата се затвори с трясък.

— Пиши четливо, Кларънс, само от едната страна на листа, и този път не забравяй да се подпишеш, както обикновено ти се случва. Датата е четиринайсети август.