18.

Червените стопове на спортния автомобил свиха зад ъгъла на алеята и се скриха в нощта. Достопочтеният Галахад забърса умислено монокъла си, върна го на мястото му и остана известно време да се взира подир тях. Въздухът след бурята бе ароматен и свеж. Луната яздеше наперено по безоблачното небе. Нощта бе тиха, толкова тиха, че дори и най-ефирните стъпки биха се чули добре. Онези, които привлякоха вниманието на Достопочтения Галахад, не бяха ефирни. Жаловитото скърцане на чакъла под тях издаваше приближаването на мъж с наднормено тегло.

Той се извърна.

— Бийч?

— Да, господин Галахад.

— Какво правиш навън посред нощ?

— Намерих за уместно, сър, да навестя кочината, за да се убедя, че Императрицата не е пострадала при тазвечерните премествания.

— Разкаяние, а?

— Сър?

— Гузна съвест, казвам. Ти си бил онзи, който е тикал отзад, нали, Бийч?

— Да, сър. Ние обсъдихме въпроса и господин Роналд бе на мнение, че поради превъзхождащото си тегло аз ще бъда по-ефикасен в тази функция от него. — Нотка на безпокойство се прокрадна в гласа на иконома. — Вярвам, господин Галахад, че ще приемете това като строго поверително.

— Естествено.

— Благодаря ви, сър. Боя се, че ако негова светлост научи какво съм сторил, това би застрашило служебното ми положение. Видях, че господин Роналд и младата дама отпътуваха, господин Галахад.

— Така ли? Не съм те забелязал наоколо.

— Бях се установил малко по-встрани, сър.

— Трябваше да дойдеш да се сбогуваш с тях.

— Аз вече се сбогувах с младата двойка, сър. Те ме посетиха в жилището ми.

— И добре са направили. В този бой ти се увенча с лаврови венци, Бийч. Надявам се, че са те и целунали.

— Младата дама го стори, сър.

В плътния глас на иконома имаше мекота. Той повдигна носа на лявата си обувка и свенливо почеса с него десния си прасец.

— Тъй значи, а? „И устните ти сочни кат малини, що нявга целувал съм в захлас.“ Тази вечер съм фрашкан с поезия, Бийч. Преди малко за една бройка да цитирам Киплинг. Навярно е от луната.

— Много е възможно, сър. Боя се, че на господин Роналд и младата дама им предстои дълго и отегчително пътуване.

— Дълго, да. Отегчително, не.

— Разстоянието е доста голямо за шофиране, сър.

— Не и когато си млад.

— Наистина, сър. Ще ми простите ли, господин Галахад, ако се осведомя дали финансовото положение на господин Роналд бе укрепено по задоволителен начин? Когато го видях, въпросът все още висеше.

— О, напълно. А ти в добро благоразположение ли завари Императрицата?

— Напълно, господин Галахад.

— Тогава всичко е наред. По принцип тези неща сами излизат на добър край, Бийч.

— Много вярно, сър.

Настъпи пауза. Икономът сниши поверително глас.

— Нейна светлост излезе ли с някакъв коментар, сър?

— Коя нейна светлост?

— Имах предвид лейди Джулия, сър.

— А, Джулия? Бийч — рече Достопочтеният Галахад, — у тая жена има семена на величие. Давам ти право на три опита да отгатнеш какво каза и направи.

— Не бих могъл да рискувам с догадка, сър.

— Каза „Тъй, тъй!“ и запали цигара.

— Наистина ли, сър?

— Ти не се я виждал като дете, нали, Бийч?

— Не, сър. Нейна светлост трябва да е била към трийсетте, когато постъпих на служба при негова светлост.

— Веднъж пред очите ми ухапа една гувернантка.

— Наистина, сър?

— На две места. И при това все със същия ангелски израз на света вода ненапита, който имаше и току-що. Велика жена, Бийч.

— Аз винаги съм хранил най-дълбок респект към нейна светлост, господин Галахад.

— И съм склонен да мисля, че младият Рони, макар да изглежда като недорасъл жокей със скарлатина, трябва да е наследил нещо от нейния дух. Тази вечер ми отвори очите, Бийч. Едва сега започвам да разбирам какво намира у него Сю. Да открадне тая свиня, Бийч. Това показва характер. И да грабне така годеницата си и да отпраши за Лондон. Не, в Рони има много повече, отколкото съм подозирал. Мисля, че той ще направи това момиче щастливо.

— Убеден съм, сър.

— И по-добре да се постарае, иначе ще го одера жив. Виждал ли си някога Доли Хендерсън, Бийч?

— Още като млад прислужник в Лондон, сър. В онези дни често посещавах „Тиволи“ и „Оксфорд“.

— Това момиче много прилича на нея, не мислиш ли?

— Изключително, господин Галахад.

Достопочтеният погледна към обляната в лунна светлина градина. В далечината едва доловимо се чуваше плискането на малкия водопад, спускащ се в езерото по обраслите с папрат скали.

— Е, лека нощ, Бийч.

— Лека нощ, господин Галахад.



Императрицата на Бландингс помръдна в съня си и отвори едно око. Беше й се сторило, че долавя шумоленето на зелев лист, а тя винаги държеше очите си отворени на четири за зелеви листа, независимо от късния час. Нещо се белееше върху сламата, подмятано от нощния ветрец.

То не беше зелев лист, а просто една хартия с изписани по нея редове, но въпреки това Императрицата я изхрупа без капка разочарование. Тя бе философ и умееше да приема нещата такива, каквито ги поднася животът. И утре беше ден, и на сутринта отново щеше да има зелеви листа.

Императрицата се обърна настрана и затвори очи с доволна въздишка. Месецът сияеше върху благородния й стан. Той имаше вид на сребърен медал.

Загрузка...