Има нещо гнило в Бландингс - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора П. Г. Удхаус (7.) #7

7.

Сю се бе облакътила върху бойниците на замъка Бландингс и подпираше брадичката си с длан. В очите й нямаше блясък, а устните й представляваха тънка алена линийка на угнетеност. Тревожна бръчица се бе вдълбала в гладката белота на челото й.

Тук я бе довел някакъв инстинкт към високите места като инстинкта на неспокойна котка, която се бои от смътните опасности долу на земята. Докато минаваше покрай масивната порта, където покрит с чакъл проход отделяше западното крило на замъка от централната сграда, тя бе съзряла закътан вход, продължаващ с тайнствени каменни стъпала, а щом ги изкачи, се озова на покрива на замъка, откъдето пред погледа й се разстла цял Шропшир.

Промяната на надморската височина обаче с нищо не покачи нейното настроение. Течеше четвъртият час на зноен, душен, потискащ следобед и целият свят сякаш бе изпаднал в мрачно вцепенение. Горещият фронт, който от две седмици пържеше немилостиво Англия, мудно събираше сили, за да прерасне в гръмотевична буря. Под оловното небе Шропшир бе придобил едновременно унил и злокобен вид. Цветята в градините клюмаха обезсърчено. Езерото представляваше сива локва разтопено олово, а реката долу в долината имаше нездравия оттенък на помътняло сребро. Отишло си бе и дружелюбното очарование на малките горички от сребърен бор, които изпъстряха парка тук и там. Сега те изглеждаха тъмни, потайни и заплашителни, сякаш в сърцевината им живееха вещици в схлупени къщурки на кокоши крака.

— Пфу! — рече Сю, отвратена от Шропшир.

До този миг, като се изключат пет-шест обладани от мирова скръб крави, наоколо не се бе мярнала жива гадинка, която да разнообрази безрадостния пейзаж. Човек оставаше с впечатлението, че разочарован от атмосферните условия на земята, животът просто бе изгаснал. Но докато изговаряше своето погнусено възклицание, тръсвайки глава с мимолетна гримаса, тя съзря на пътеката долу позната фигура Фигурата вдигна глава, зърна я, махна й с ръка и изчезна по посока на входа. Не след дълго каменните стъпала закънтяха кухо под нечии нозе и пред очите й изникна главата на Монти Бодкин, увенчана с широкопола мека шапка.

— Здрасти, Сю. Как тъй съвсем сама?

Монти, който, както и всичко останало, не изглеждаше в най-добра форма, изпухтя, свали шапката, повя си с нея и я хвърли до себе си.

— Господи, каква жега — възмути се той. — Отдавна ли си тук горе?

— От около час.

— Аз поговорих насаме с оня Пилбийм. Влязох в пушалнята да си напълня табакерата, заварих го там и се заприказвахме. Той ми разказа всичко за себе си. Интересен човек.

— Според мен е просто червей.

— Че е червей, червей е — съгласи се Монти, — но не мислиш ли, че и червеите могат да бъдат интересни, когато ръководят частни бюра за разследвания? Знаеше ли, че той е частен детектив?

— Да.

— Ех, да можех и аз да работя същото!

— Нямаше да ти допадне, Монти. Непрестанно да дебнеш, да шпионираш хората…

— Но през лупа, не забравяй — възрази Монти. — Разликата е голяма, когато го правиш през лупа. Не? Е, може и да си права. Във всеки случай, убеден съм, че за тая работа се иска специална дарба. Ето, аз например не бих разпознал уликата, та ако ще да ми избоде очите. Обаче какъв ден, а? Чувствам се като риба в тиган. И все пак тук горе като че ли по се живее.

— Така е.

Монти обходи околността с носталгичен взор.

— Трябва да има петнайсет години, откакто не съм се качвал на този покрив. А като хлапе не можеше да ме смъкнеш оттук. Ей зад оня зъбер навремето изпуших първата си пура. А малко по-наляво е мястото, където тутакси повърнах. Виждаш ли онзи комин там?

Сю виждаше комина.

— Веднъж се наслаждавах на гледката как старият Гали го обиколи двайсет и седем пъти, гонейки Рони с бамбуков бастун. Беше му сложил кабарчета на стола. Рони на стола на Гали, а не обратното. Къде е Рони, между другото?

— Лейди Джулия го помоли да я откара до Шрузбъри. Искала да направи някои покупки.

Тонът на Сю бе хладен и Монти я погледна озадачено.

— И какво от това?

— О, знам ли — отвърна Сю. — Просто, като се има предвид, че тя беше три месеца в Биариц, а после в Париж и Лондон, изглежда странно, че е изчакала да направи покупките си в Шрузбъри.

Монти кимна дълбокомислено.

— Разбирам. Подозираш, че е било само уловка? Коварен ход, с който да го държи на разстояние от теб? Не бих се учудил, ако се окажеш права.

Сю отправи поглед към широкия сив свят.

— Не е било нужно да си прави труда — промълви тихо тя. — Рони достатъчно успешно се държи на разстояние от мен и без чужда помощ.

— Как така?

— Не си ли забелязал?

— Виж, да си призная — рече извинително Монти, — напоследък вниманието ми е дотолкова ангажирано от противоречивото отношение на лорд Емсуърт и от мисли по моята мила Гъртруд през свободното ми време, че не ме бива много да забелязвам каквото и да било. Казваш, че се държи на разстояние?

— Още откакто пристигнахме от Лондон.

— Дрън-дрън.

— Не е „дрън-дрън“.

— Това са девически фантазии, дете.

— Нищо подобно. Той ме избягва през цялото време. Прави всичко възможно, за да не останем насаме. А ако все пак се случи, се държи съвсем различно.

— Какво значи това?

— Учтиво. Отблъскващо учтиво. Целият става дървен и официален, сякаш съм някоя непозната. Нали знаеш как се държи в компанията на човек, когото не харесва.

Монти беше угрижен.

— Това звучи сериозно. Признавам, че когато те видях да се развяваш по бойниците, първоначалният ми план беше да дотърча и да си излея мъката пред теб. Но ако нещата стоят така, май ще е по-добре ти да изливаш пред мен. Както казал не помня кой, отстъпвайки уреда за мъчения, „Твоята нужда е по-голяма от моята“.

— И ти ли имаш неприятности?

— Неприятности? — Монти вдигна предупреждаващо ръка. — Слушай, не ме изкушавай. Още една насърчителна дума, и ще обсебя безвъзвратно разговора.

— Давай. Аз мога да почакам.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Монти въздъхна с благодарност.

— Е, не мога да отрека, че това ще ми дойде като голямо облекчение — започна той. — Сю, момичето ми, аз усещам как с всеки изминал час над мен надвисва зла прокоба. Бъдещето ми е мастилено черно. Поради причина, която съм безсилен да прозра, не случих на работодател.

— Какво те кара да мислиш така?

— Знамения, Сю. Знамения и поличби. Старият проклетник се зъби насреща ми. Цъка раздразнително с език. Вдигам поглед и намирам очите му, приковани в мен с израз на погнуса. Кой би повярвал, че човек, издържал Хюго Кармъди като секретар близо единайсет седмици, ще дава признаци на непоносимост към мен още от втория ден? Но ето че това е факт. Не знам защо деветият граф ме мрази и в червата.

— Сигурен ли си, че не си въобразяваш?

— Напълно.

— Но как е възможно? Доколкото го познавам, лорд Емсуърт винаги е бил душичка.

— Такъв го помня и аз от момчешките си дни. Всеки път, когато си тръгвах оттук, той ми даваше по някой шилинг — даваше щедро и с най-сърдечната усмивка на света. Но това е вече минало. Минало свършено. Сега ме гледа, сякаш съм хлебарка, и души подир мен.

— Какво прави?

— Души. Следи придвижването ми, както казват в Скотланд Ярд. Нали помниш оня стих: „Виж мидийските пълчища, дебнещи навред край нас“14? Е, точно това прави тоя удивителен чешит. Воден от някакви свои неведоми мотиви, той ме наблюдава неотстъпно, сякаш ме подозира в най-долни помисли. Ще ти дам един пример. Вчера следобед, следвайки твоя съвет, прескочих до кочината да си погукам с оная негова свиня с надеждата да установя дружески отношения с животното. Когато доближих оградата, случайно хвърлих един поглед наоколо и ето ти го него, кокори ми се иззад едно дърво с изкривено от подозрение лице. Това не е ли дебнене според теб?

— Да, наистина.

— Живо дебнене си е. И къде, питам аз, ще свърши всичко това? Някой би казал: „О, какво чак толкова?“, излизайки с довода, че в своето собствено имение един граф има пълното право да се спотайва зад дърветата и да се блещи на секретарите си. Но аз разсъждавам по-дълбоко. Гледам на това като на симптом, и то опасен симптом. Аз твърдя, че един граф, който днес се крие зад дърветата, е граф, който утре може като нищо да ти бие шута. А, за Бога, Сю, аз не мога да си позволя да ми бият шута по два пъти на ден, както е тръгнало. Ако не се задържа на някоя служба цяла година, ще гледам Гъртруд през крив макарон и можеш ли да ми кажеш къде ще си намеря нова служба, ако загубя тази? Мен не ме вземат лесно на работа. Има неща, за които не ме бива, и аз най-добре го знам.

— Бедният стар Монти!

— „Бедният стар Монти“ твърде удачно обобщава положението — съгласи се изтерзаният младеж. — Ако старецът ме изрита, аз съм свършен. А най-противното в цялата история е, че нямам никаква представа с какво не съм му угодил. Специално си поставих за цел да бъда чевръст, раболепен и изобщо идеалният секретар. Държа се като същински ангел. Всичко това е една голяма загадка. Сю размисли.

— Ще ти кажа какво да направиш. Защо не хванеш Рони и не го помолиш тактично да поразпита лорд Емсуърт…

Монти поклати глава.

— Не, Рони не става. Това е извън сферата на реалната политика. Ето ти още една загадка, Сю. Старият Рони. Доскоро една от най-близките ми дружки, а сега хладен, резервиран, сдържан. Казва: „Наистина?“ и „О, така ли?“, когато го заговоря, и извръща глава с явното желание да сложи точка на разговора.

— Наистина?

— И „О, така ли?“.

— Не, искам да кажа, наистина ли изглежда, сякаш ти е сърдит?

— Казвам ти, дуе се не знам като какво. И не мога да… Майко мила, Сю — извика Монти, осенен от внезапна мисъл, — ами я си представи, че той случайно ЗНАЕ ВСИЧКО?

— Че сме били сгодени? Откъде ще знае?

— Да, откъде ще? Няма откъде да…

— Никой тук не може да му е казал, защото никой не знае. Освен Гали, разбира се, но той никога няма да се изтърве.

— Така е. Просто ми се стори странно как така изведнъж се е наежил и към двама ни. Добре, ако не ЗНАЕ ВСИЧКО, защо тогава ще те избягва като стара канализация, както твърдиш?

В този момент цялата дълго сдържана мъка на Сю изби навън. Тя нямаше намерение да се доверява на Монти, тъй като бе момиче, научено от живота да пази своите тревоги за себе си. Но Рони беше отишъл в Шрузбъри, а жегата й причиняваше главоболие, докато небето имаше цвета на умряла риба, и тя самата искаше да умре, затова остави всичката насъбрала се в сърцето й отрова да блъвне на воля.

— Ще ти кажа защо. Защото майка му му говори… не е млъкнала, откакто е дошла… Говори му и му натяква, и му повтаря какъв глупак е, че е тръгнал да се жени за момиче като мен, когато наоколо с лопати да ринеш госпожици от неговата собствена черга… Да, да, точно това прави. Знам го, сякаш съм присъствала. Знам дори конкретните думи, които изрича. „Но, момчето ми, някаква си вариететна танцувачка!“ Е, добре, такава съм. Не мога да избягам от това. Защо някой ще иска да се жени за мен?

Монти изцъка с език. Той не можеше да подкрепи едно подобно изказване.

— Мило момиче! Аз самият бих го направил още утре, ако вече не бях ангажиран другаде. Според мен Рони е извадил незаслужен късмет.

— Страшно мило от твоя страна, Монти, но се боя, че той не би се съгласил с теб.

— Глупости!

— Ще ми се и аз да смятах така.

— Пълни глупости. Рони е последният човек, който ще се отметне, след като веднъж е поискал ръката на някое момиче.

— Да, знам. Казана дума, хвърлен камък. Мъж на честта и прочие. Бедничкият ми стар Монти, нали не допускаш, че ще се омъжа за някой, който е спрял да ме обича, само защото е джентълмен и неговото кавалерство не му позволява да развали годежа? На този свят най-много презирам момичета, които се лепват за някой мъж, макар да знаят, че той само от приличие не ги праща по дяволите. Ако някога разбера със сигурност, че Рони иска да се отърве от мен — произнесе Сю, вперила сухите си очи в заплашителното небе, — на секундата ще зарежа всичко, без значение колко ще ме заболи.

Монти се потриваше неловко отстрани.

— Струва ми се, че вземаш нещата прекалено навътре — рече той, но без убеденост. — Най-вероятно е Рони да е имал киселини. Кой не би получил киселини в такова време?

Сю не отговори. Тя бе отишла до бойниците и се взираше надолу. Нещо в контурите на гърба й подсказа на Монти Бодкин, че тя или се кани да плаче, или вече е започнала, което го постави пред труден избор. Ликът на Гъртруд Бътъруик, плаващ между него и небето, парираше очевидния ход. Мъж с една Гъртруд Бътъруик в актива си не можеше току-тъй да обгръща чужди талии и да мълви „Хайде, хайде“ в чужди уши.

Затова той се прокашля и рече:

— Ами аз… — Сю не се обърна. Той се прокашля отново и накрая с едно: — Ами аз, ъъ… такова… — взе да отстъпва заднишком към стълбите. Трясъкът на затваряща се врата стигна до слуха на Сю тъкмо в мига, в който тя попиваше очи с малкото късче дантела, което наричаше носна кърпичка. Беше доволна, че Монти си тръгна. Има моменти, когато едно момиче трябва да остане само, за да се пребори без ничия помощ с демоните в собствената си душа.

След няколко минути от размислите й я изтръгна звукът на кола, приближаваща откъм отсрещната страна на замъка. Тя прекоси бързо покрива с разтуптяно сърце.

Но я очакваше разочарование. Това не беше Рони, завърнал се от Шрузбъри, а само един нисък пълен мъж, пристигнал с таксито от гарата. Нисък, пълен и набит мъж без абсолютно никакво значение.

Ето какво си помисли Сю в своето невежество. Самият пълен мъж, ако знаеше, че е бил тъй небрежно и лекомислено пренебрегнат, щеше да остане покъртен.

Защото този посетител на замъка Бландингс, макар и да пристигаше без помпозност, докаран от Робинсън, кочияш на няколкото скромни конски сили на таксито, обслужващо гарата в Маркет Бландингс, бе не някой друг, а самият Джордж Александър Пайк, първи виконт Тилбъри, основател и собственик на издателска къща „Мамут“, помещаваща се в Тилбъри Хаус на Тилбъри Стрийт в Лондон.

Съществуват мъже от порода булдог, които трудно се признават за победени. Дори стъпкани в прахта, те се изправят отново и разпъват криле. Към тази сърцата пасмина принадлежеше и Джордж Александър, виконт Тилбъри. Той бе натрупал изключително голямо състояние основно чрез простия метод да не разбира кога играта е загубена и фактът, че сега звънеше на вратата на замъка Бландингс, бе доказателство, че старият дух още тлее в гърдите му. Той бе дошъл да вразуми лично Достопочтения Галахад Трипуд по въпроса за ония „Спомени“ и нямаше намерение да търпи глупости.

Много мъже на негово място, информирани, че Достопочтеният Галахад е решил да спре книгата си от издаване, щяха да отпуснат ръце и да кажат, че нищо не може да се направи. Те биха се задоволили с малко тюхкане над паричните загуби и някоя и друга нелицеприятна мисъл по адрес на виновника. Лорд Тилбъри обаче бе направен от по-корав материал. Тюхкането и нелицеприятните мисли не го подминаха — ние го видяхме обладан от тях; но затова пък нито за миг не му хрумна, че може да отпусне ръце.

Като зает човек, той нямаше как да се измъкне от офиса си незабавно. Лавината от задължения бе отложила началото на експедицията чак до днес. Но в единайсет и петнайсет тази сутрин той се качи на влака за Маркет Бландингс и след като се настани в странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ в това сънно малко градче, заръча на шофьора на таксито Робинсън да го откара в замъка.

Вътрешно той пращеше от сурова самоувереност. Мисълта, че може да се провали в мисията си, не му минаваше през ума дори като най-мижава вероятност. Той помнеше твърде смътно Достопочтения Галахад, тъй като не го беше виждал от двайсет и пет години, а дори и в онези дни двамата не се бяха намирали на особено дружеска нога, но все пак у него бе останала една обща смътна представа за дружелюбен, сговорчив човек. Съвсем не онзи тип, който би устоял на мощната фронтална словесна атака, на която възнамеряваше да го подложи в мига, в който тази врата се отвореше. Лорд Тилбъри питаеше дълбока вяра в магията на речта.

Бийч отвори вратата.

— Тук ли е господин Трипуд? Господин Галахад Трипуд?

— Да, сър. За кого да предам?

— Лорд Тилбъри.

— Много добре, милорд. Оттук, ако обичате. Предполагам, че господин Галахад ще бъде в малката библиотека.

Малката библиотека обаче се оказа празна. Тя съдържаше признаци на литературен живот под формата на отрупано с листа бюро и на голям брой мастилени петна по килима и къде ли не другаде, но нито следа от писател.

— Не е изключено господин Галахад да е на моравата. Понякога обича да ходи там — рече икономът снизходително като човек, примирил се с дребните слабости на един гений. — Ако ваша светлост благоволи да седне…

Той се оттегли и пое с отмерена крачка надолу по стълбите, но негова светлост не благоволи да седне. Той се бе вторачил като препариран в нещо, което лежеше върху бюрото, и сега започна да се приближава към него — крадешком, без да изпуска от око вратата.

Да, не се бе излъгал в своята догадка. Пред него наистина се намираше ръкописът на „Спомените“. Явно авторът само допреди минута бе доизглаждал текста, тъй като мастилото още не беше изсъхнало върху абзаца, където, търсейки подобно на Флобер точния израз, той бе зачеркнал с перото си думата „подпийнал“, за да я замени с исторически по-точното „натаралянкан до козирката“.

Очите на лорд Тилбъри, бездруго оцъклени, се ожабиха допълнително. Дишането му се ускори.

Всеки мъж, успял със собствени сили да натрупа солидно богатство в един свят, където нищо не се дава на тепсия, носи у себе си частица от решимостта и практичната закваска на карибския пират, който мисли и действа на мига. На млади години лорд Тилбъри притежаваше тези качества в изобилие. И макар процъфтяването и намаляващата необходимост да забива лакти в ребрата на конкурентите в значителна степен да ги бяха атрофирали, те в никакъв случай не ги бяха заличили напълно. И сега, застанал на една ръка разстояние от ръкописа, на чист бряг и с чакащо пред вратата такси, той сериозно обмисляше варианта да го грабне и да надуе платната към открито море.

И вероятно за негов късмет, тъй като подобни резки действия можеха да се окажат вредни за мъж с апоплектично телосложение, преди да успее да събере нужния за целта кураж, до ушите му долетя звукът на приближаващи се стъпки. Той отскочи назад като котарак от гърнето със сметана и при влизането на Достопочтения Галахад вече стоеше край прозореца, тананикайки си разсеяна мелодийка.

Достопочтеният поспря на прага и бучна в окото си своя монокъл с черна рамка. Иззад стъклото това око се взираше остро и изпитателно. Челото му се сбръчка от мисловен напън, докато оглеждаше посетителя.

— Не, не ми казвайте — замоли той. — Оставете ме да отгатна. Вие сте по-пълен и доста остарял, но съм сигурен, че навремето съм ви познавал добре. Странно, но ми се струва, че по някакъв начин ви свързвам с телешка плешка… Смит Дребосъка?… Шишкавия Уитинг?… Не, сетих се, по дяволите! Фарфалака Пайк! — Той се ухили с нескрито задоволство. — Не беше лошо, а? Като се има предвид, че като нищо има двайсет и пет години, откакто не съм ви виждал. Да, вие сте Пайк и никой друг. Или просто Фарфалака, както ви казвахме в доброто старо време. Е, как си, Фарфалак?

Лицето на лорд Тилбъри бе добило неприветлив морав цвят. Забележките за наднорменото тегло и напредналата възраст не му бяха допаднали, а за един мъж на години и с положение рядко е приятно да го назовават с име, което дори на младини е намирал за оскърбително. И той не се поколеба да изрази становището си.

— Добре, добре, нека бъде Пайк тогава — рече примирително Достопочтеният Галахад. — Е, как си, Пайк? За Бога, това наистина ме връща години назад. Последния път, когато те видях, трябва да е било онази вечер в „Романо“, когато Плъг Башъм взе да те замерва с хляб, а после нещо се разгорещи и от едно на друго, докато се усетим, ти вече лежеше на пода, нокаутиран от яка телешка плешка, и всички гробари от квартала насъбраха да наддават за тялото ти. Още ти виждам мутрата — изкиска се Достопочтеният. — Направо да си умреш от смях.

Но след миг стана по-сериозен. Усмивката му се стопи и той поклати тъжно глава.

— Бедният стар Плъг! — въздъхна. — Никога не знаеше къде да спре това момче. Това му беше едничкият недостатък.

Лорд Тилбъри не беше пропътувал сто и четиринайсет мили, за да си бъбри за покойния майор Уилфред Башъм, към когото дори преди споменатия епизод не бе изпитвал братска привързаност. Той се опита да намекне за това, но когато го налегнеха спомени, Достопочтеният не се даваше лесно.

— На другия ден седнах с него в нашия клуб — и двамата членувахме в „Пеликан“. Опитах се да го вразумя. Не е прилично, му казвам, да се мятат телешки плешки по ресторантите. Не е британско. Хляб да, казвам. Телешки плешки не. Изтъкнах му, че в дъното на цялата неприятност е неговият пагубен навик да си поръчва по литър бира, докато всички други започват с половинка. Той се съгласи с мен. „Знам, знам — каза. — Излагам се като френски пейзан. Всъщност, Гали, между нас да си остане, но ми се струва, че аз съм точно от ония момчета, от които старият ми баща все ме предупреждаваше да се пазя. Но всички от нашия род открай време поръчват по литър. Това е стара традиция на фамилията Башъм.“ Тогава му казах, че явно единственият начин е да зареже пиенето напълно, но той отвърна, че не можел. По една-две капки с храната му били жизнено необходими. Е, наложи се да оставя нещата така. Докато един ден не го срещнах отново на сватбен прием в някакъв хотел.

— Аз… — каза лорд Тилбъри.

— Сватбен прием — подчерта Достопочтеният Галахад. — И по някакво любопитно съвпадение се оказа, че в същия хотел имало още една сватба, че и на всичкото отгоре тяхната булка се падала нещо роднина на нашата. Естествено, докато се обърнеш, двете сватби прераснаха в една, всички се радват и се забавляват, и изведнъж аз усещам как нещо ме сграбчва за ръкава, обръщам се и какво да видя — стария Плъг, пребледнял като платно. „Какво има, Плъг?“ — питам разтревожен. При което бедното момче надава дрезгав стон. „Гали, старче — вика, — отведи ме оттук, приятелю. Дойде и моят час. Проклетото пиене ме довърши. Сръбнах няма и половин чашка шампанско и все пак, уверявам те, че виждам две булки, цели-целенички.“

— Аз… — поде отново лорд Тилбъри.

— Лесно можеш да си представиш какъв шок е изживял, горкият. Естествено, нищо не ми струваше да го успокоя, но аз съзрях тук пръста на Провидението. Това бе тъкмо онова сътресение, което му трябваше. Дръпнах го аз в един ъгъл и взех да му чета конско. И този път вече изтръгнах от него тържествена клетва, че от този ден нататък няма да близне алкохол. „Можеш ли да го направиш, Плъг? — питам го. — Имаш ли тази воля, това мъжество?“ — „Да, Гали — отвръща тържествено той, — имам ги. По дяволите — вика, — трябва да ги имам! Не мога да довърша дните си, като виждам от всяко нещо по две. Представяш ли си! Двама букмейкъри, на които дължиш пари… Двама приносители на призовки… Двама Фарфалаци…“ Да, старче, в този най-тежък миг той си спомни за теб… И после си тръгна с една такава стегната, издаваща непоколебимост челюст — да ти е драго да го гледаш.

— Аз… — упорито продължи опитите си лорд Тилбъри.

— И след около две седмици го гледам, върви насреща ми по Странд15 и само дето не пуска мехури от щастие. „Всичко е наред, Гали — ми казва, — всичко е наред, стари приятелю. Успях. Спечелих битката.“ — „Това е страхотно, Плъг — му викам. — Браво, момче! Така те искам! Голям зор ли видя?“ Тук очите му светват и той отвръща: „Отначало да. Всъщност беше такъв зор, че вече не вярвах, че ще издържа. И тогава открих едно въздържателско питие, което не само се търпи, но дори е определено апетитно. Казват му абсент16 и като го имам него, хич не ме е грижа, та ако ще никога повече да не вкуся вино, бренди и прочие спиртни напитки.“

— Вашият приятел Башъм — каза лорд Тилбъри, — не ме интересува ни най-малко.

Достопочтеният Галахад се изпълни с разкаяние.

— Съжалявам — рече той. — Май пак се разбъбрих. Боя се, че това е мой стар недостатък. Ти вероятно си дошъл по някаква важна работа, а аз тук разтягам локуми, прахосвайки ценното ти време. Имаш пълното право да ме скастриш. Е, сядай и ми кажи кой вятър те довя насам след всичките тези години, Фарфалак.

— Не ме наричай Фарфалак!

— Разбира се. Съжалявам. Забравих. И тъй, целият съм в слух, Пайк.

— И не ме наричай Пайк. Името ми е Тилбъри.

Достопочтеният Галахад се сепна. Монокълът падна от окото му и той замислено го намести обратно. На лицето му се появи загрижен и осъдителен израз. Той поклати сериозно глава.

— Движиш се под фалшиво име? Лошо. Това не ми харесва.

— Небеса!

— Да знаеш, че никой не е прокопсал от това. Честно ти казвам. Можеш да бъдеш сигурен, че рано или късно ще те разкрият, и тогава съдията ще ти го изкара през носа. Помня, че казах същото на Стифи Воукс през деветдесет и девета, когато той се криеше из Лондон, представяйки се за Орландо Малтраверс с напразната надежда, че ще заблуди букмейкърите си. При това той, за разлика от теб, поне беше проявил елементарната предпазливост да си сложи изкуствена брада. Фарфалак, старче — продължи сърдечно Достопочтеният Галахад, — помисли: струва ли си наистина? Какво печелиш по този начин освен едно отлагане на неизбежното? Защо по-добре не се върнеш и не погледнеш съдбата в очите като мъж? Или ако работата е прекалено дебела, поне се отбий в някой добър магазин за театрални костюми и си купи едни руси мустаци. За какво всъщност са те погнали?

Лорд Тилбъри започваше да се пита дали дори една книга със спомени, които биха разтърсили цяла Англия, си струва цената, която плащаше.

— Наричам се Тилбъри — произнесе през стиснати зъби той, — защото неотдавна бях включен в Почетния списък17 и Тилбъри беше титлата, която си избрах.

Ярка светлина се проля върху неведението на Достопочтения Галахад.

— О, значи ти си лорд Тилбъри?

— Точно така.

— И за какво, за Бога, те направиха лорд бе, Фарфалак? — запита Достопочтеният с искрена почуда.

Лорд Тилбъри си каза, че трябва да бъде силен.

— Случайно заемам едно от не съвсем маловажните места във вестникарския свят. Собственик съм на концерн, чието име може би ти е познато — издателска компания „Мамут“.

— „Мамут“?

— „Мамут“.

— Чакай, не ми казвай — рече Достопочтеният Галахад. — Нека да отгатна. Ами че „Мамут“ не бяха ли тъкмо хората, на които продадох книгата си?

— Същите.

— Виж, Фарфалак… тоест Пайк… пардон, Тилбъри — започна печално Достопочтеният, — страшно съжалявам за това. Честна дума, съжалявам. Май те оставих на сухо. Сега вече разбирам защо си дошъл. Искаш да променя решението си. Е, боя се, че си бил целия този път за нищо, Фарфалак, стари приятелю. Аз няма да позволя книгата да излезе.

— Но…

— Не. Безсмислено е да спорим. Не мога да го направя.

— Но, по дяволите!

— Да, знам, знам. Но не мога. Имам си причини.

— Причини?

— Дълбоко лични и сантиментални причини.

— Но това е скандално. Нечувано. Ти подписа договор. Беше съгласен с условията, които ти предложихме…

— Условията нямат нищо общо.

— Не можеш и да претендираш, че не си в състояние да предадеш книгата. Тя е завършена и ето я там, на бюрото ти.

Достопочтеният Галахад взе ръкописа в ръце с нежността на майка, дундуркаща първата си рожба. Погледна го, въздъхна, пак го погледна и повторно въздъхна. Сърцето му се обливаше в кръв.

Колкото повече го препрочиташе, толкова по-голяма му се струваше трагедията, че такъв несравним шедьовър няма да види бял свят. Да, истински шедьовър, откъдето и да го погледне човек. С безкрайно търпение и любов той се бе нагърбил със задачата да издигне безсмъртен паметник на една епоха от лондонската история, която не по-малко от всяка друга заслужаваше своя Омир или Гибън18, и беше успял, за Бога! Една първокласна, изпипана работа.

Само дето никой никога нямаше да я прочете.

— Книга като тази никога не е завършена — поясни той. — Мога да продължа да я пиша, докато съм жив.

И въздъхна отново. После лицето му просветля. В крайна сметка на тази цена той купуваше щастието на щерката на Доли. Щом щерката на Доли щеше да е щастлива, нямаше какво повече да се съжалява и да се въздиша.

И все пак, мина му през ума, брат му Кларънс можеше да е малко по-корав и да демонстрира без чужда помощ пред женската част от семейството, че петел пее в тази къща.

Той прибра ръкописа в едно чекмедже.

— Но това не променя нещата — рече. — Завършена или не, тази книга няма да стигне до печатницата.

— Но…

— Не, Фарфалак, това е последната ми дума. Съжалявам. Не мисли, че не ти влизам в положението. Знам колко зле се отнесох с теб и признавам, че имаш пълното право да се ежиш и да се пенявиш…

— Аз не се ежа, нито се пенявя. Напротив, лаская се, че успявам, въпреки всички провокации от твоя страна, да запазя учтивия тон на разговора. Искам просто да ти кажа…

— Няма смисъл да казваш каквото и да било, Фарфалак.

— Не ме наричай…

— Не бих могъл да ти разясня цялата ситуация. Това ще отнеме твърде много време. Но за твоя утеха те уверявам, че каквото и да кажеш, то не ще промени нещата нито на йота. Книгата няма да излезе.

Настъпи напрегната тишина. Взорът на лорд Тилбъри, който бе прикован, като погледа на пекинез в захарница, в чекмеджето, скрило в себе си ръкописа, се отмести към мъжа, преграждащ пътя му към него. Той го загледа с копнеж по онази телешка плешка, оказала се някога тъй съкрушително оръжие в ръцете на Плъг Башъм.

После треската отмина. Огънят на битката в очите му угасна. Той се изправи сковано.

— В такъв случай желая ти приятен ден.

— Да не си тръгваш?

— Да, тръгвам си.

Достопочтеният Галахад едва не закърши ръце.

— Хайде стига, не го приемай по този начин. Защо трябва да се надуваш, Фарфалак? Ето, седни, ще си побъбрим, после ще останеш с нас за вечеря…

Лорд Тилбъри преглътна.

— Вечеря!

Една безобидна дума, но в неговите уста тя някак си успя да добие измеренията на тлъста елизабетинска ругатня — каквато примерно Бен Джонсън, на излизане от кръчмата, би могъл да отправи по адрес на Бомон и Флечър19.

— Вечеря! — извика лорд Тилбъри. — Небеса!

Има мигове в живота, когато само бурната физическа активност може да изцели ранения дух. Точно както индиецът, ужилен от скорпион, се мъчи да облекчи своята агония с бягане, тъй и лорд Тилбъри, под прясното впечатление на срещата с мъжа, достоен според него да мине за скорпион, изпитваше желание да се облекчи с енергично ходене из пресечена местност. Когато достигна широките стъпала на входа и видя пред себе си таксито от гарата, той усети как стомахът му се бунтува само при мисълта да се напъха във вмирисания му на плесен търбух и да отпраши обратно към „Гербът на Емсуърт“.

Затова извади пари, тикна ги в ръката на изумения Робинсън, изпелтечи нещо нечленоразделно и като се завъртя на пета, закрачи тежко в западно направление. Робинсън го последва с оцъклен, безмълвен шропширски взор, докато гърбът му се скри зад храсталаците, след което бутна лоста си на първа и подкара вглъбено към дома.

Лорд Тилбъри продължаваше да крачи, обзет от своите мисли.

Отпървом хаотични, те полека започваха да добиват макар и мъгляви очертания. Съзнанието му се върна към оня план, заченат по време на самотното му чакане в малката библиотека. Един-единствен предмет стоеше като отпечатан върху ретината му — бюрото, в което Достопочтеният Галахад бе заключил своя ръкопис.

Ръцете го засърбяха за преки действия.

Като всеки реформиран пират, той не закъсня да си скалъпи оправдание за този греховен акт. Да задигне въпросния ръкопис, утешаваше съвестта си той, би означавало просто да вземе онова, което му принадлежи по право. Той имаше всички законни претенции над него. Договорът беше подписан пред свидетели, авансът — своевременно изплатен. Естествено, обичайната практика между автор и издател бе авторът да увие творбата си в кафява хартия, да й лепне марки и да я изпрати по пощата. Но след като той бе достатъчно ексцентричен, за да предпочете да я остави в бюрото си, та издателят да дойде и да си я прибере, това ни най-малко не влияеше върху валидността на сделката.

А колко лесно би било да се ограби това бюро, мина му през ума, ако човек гостуваше в замъка. От небрежния разсеян начин, по който Достопочтеният бе пъхнал ръкописа в чекмеджето, определено се създаваше впечатлението, че той дори няма да си направи труда да го заключи. Всеки, който имаше достъп до къщата…

Горчиво разкаяние обзе лорд Тилбъри, докато крачеше унило през притихналите от задух земи на замъка. Сега той виждаше каква грешка е допуснал, демонстрирайки тъй гордо своята обида пред Достопочтения Галахад. Ако само беше изиграл картите си правилно, като посрещне всичко с усмивка, приеме поканата за вечеря и продължи да играе картите си правилно, то почти със сигурност до мръкване щяха да го помолят да си вземе нещата от „Гербът на Емсуърт“ и да се пренесе в замъка. И тогава…

Не случайно поетът е казал: „От всички тъжни думи на перото и езика най тъжните са тези: а можеше да бъде друго.“20 Със стенеща душа лорд Тилбъри крачеше напред. И както крачеше, до ноздрите му изведнъж достигна аромат, който единствен на света можеше да отвлече съзнанието му от легналото върху него бреме.

Той бе надушил свиня.

На по-бегло запознатия с тези двама мъже вероятно би се сторило странно, че Джордж, виконт Тилбъри и Кларънс, граф на Емсуърт, биха могли да притежават какъвто и да било общ вкус. На пръв поглед изглеждаше, че тези два характера нямат повече допирни точки, отколкото северният и южният полюс. И все пак такъв бе удивителният факт. Колкото и широко да се различаваха във всяко друго отношение, те бяха единни в своите свински наклонности или по-скоро слабости. В малката си селска къща в Бъкингамшър, където имаше навика да се оттегля за нервно възстановяване през уикендите, лорд Тилбъри държеше прасета. И не само ги държеше, но ги обичаше и се гордееше с тях. И всичко, свързано с прасета, като например грухтене, мляскане, или както в този случай аромат, докосваше съкровена струна у него.

Затова сега той сепнато се изтръгна от своя унес, за да открие, че безцелните му скитания са го довели на един хвърлей картофена обелка от завидно обзаведена кочинка.

И насред тази кочинка се мъдреше свиня с форми, от които дъхът му секна.

Следобедът, както вече споменахме, бе облачен и душен. Нездрава мараня, подобна на ранен сумрак, обгръщаше света. Но нещо повече от една лоша видимост бе нужно, за да скрие Императрицата от нечий поглед. Вероятно под лъчите на слънцето пищните й извивки биха изпъкнали по-ярко, но дори в този сивкав здрач тя бе достатъчно внушителна, за да притегли лорд Тилбъри към себе си като с ласо. Той избърза напред и спря край оградата с провиснало чене.

Първата му реакция на гледката бе чувството на болезнен копнеж, на разяждаща, непоносима завист. Такъв бе неизменният ефект, който първата среща с Императрицата оказваше върху гостуващите познавачи. Те идваха, виждаха, зяпваха и си отиваха унили и потиснати, за да бродят през живота си от този миг нататък унесени и бленуващи незнайно по какво, подобно на мъже, целунати от богиня в съня си. До днес лорд Тилбъри бе гледал на своя Биг Бой като на достоен за името си шопар. Сега той с болка съзнаваше, че нанася обида на великолепната дама пред себе си дори само като се сеща за Биг Бой в нейно присъствие.

Императрицата след един кратък, но благовъзпитан поглед към новодошлия се върна към заниманието, което я бе погълнало преди появата на лорд Тилбъри. Тя притисна зурла към най-долната дъска на покоите си и взе да сумти печално. И когато погледна надолу, лорд Тилбъри видя, че една част от следобедната й закуска под формата на едър апетитен картоф се е изтърколила от основното блюдо на недостижимо разстояние. Това бе причината за злочестата тъга на сребърната медалистка. Като всички състезателни прасета, отнасящи се сериозно към своята кариера, Императрицата на Бландингс мразеше да пропуска нещо, което би могло да се изяде и превърне в напращяла плът.

Свинелюбивото сърце на лорд Тилбъри се трогна. Завистта го напусна, пометена от едни по-благородни чувства. Всичко най-добро и хуманно у него изплува на повърхността. Той изцъка състрадателно с език. При неговото телосложение всяко навеждане бе болезнено преживяване, но той не се поколеба. С цената на краткотрайно усещане, че ще се пръсне, картофът се озова в ръката му. И той тъкмо се канеше да го пусне във вирнатата муцуна на Императрицата, когато бе връхлетян от стряскаща задръжка.

Горещ дъх лъхна бузата му. Един дрезгав глас рече в ухото му: „Ррр!!!“ Жилеста ръка се сключи като менгеме около китката му. Друга го сграбчи свирепо за яката и го извъртя, при което той се видя изправен срещу осъдителния взор на висок, хърбав мъж в работен комбинезон.

Беше оня час от деня, който повечето рожби на Природата прекарват в следобеден сън. Но Пърбрайт не спеше. Неговият работодател го бе инструктирал да се спотайва, ето защо той се спотайваше още от обяд. Рано или късно, му бе казал лорд Емсуърт, цитирайки пророка Галахад Трипуд, тайнствен непознат ще се прокрадне към кочината на Императрицата. И ето, този непознат се бе явил барабар с отровен картоф в ръка и Пърбрайт го беше пипнал. Един Пърбрайт, подобно на Канадската конна полиция, винаги пипва онзи, когото е погнал.

— Хрр! — каза Пърбрайт, което на шропширски диалект ще рече: „Хайде ела сега да те запра някъде, докато отида да доложа на негова светлост какво е станало.“

Междувременно Монти Бодкин, след се раздели със Сю на покрива на замъка, бавно и умислено крачеше през територията на имението по посока на покоите на Императрицата. Целта му бе да направи сетен опит за побратимяване с благородното животно, като по този начин повдигне плачевно ниските си акции.

Той не бързаше. Следобедът бе прекалено спарен за това. Шропшир несъмнено се изживяваше като турска баня. Небето тегнеше като горещ компрес. Пеперудите бяха спрели да пърхат и само най-младите и енергични зайци си правеха труда да избягат, щом го зърнеха да тътри морни нозе по пътеката.

Но дори въздухът да искреше от кристална прохлада, младежът вероятно нямаше да закрачи по-жизнено, тъй като духът му бе прегърбен от тежка грижа. Нещата вървяха на зле.

Да, мислеше Монти, нещата определено вървяха на зле. Шеридън21 навремето бе писал за „проклето изражение, от което душата ти слиза в петите“, и ако Монти някога бе чел Шеридън, той щеше да долови, че това описание пасва като шита по мярка ръкавица на лицето на деветия граф Емсуърт, гледано през масата в голямата библиотека, или, да речем, в момент на зверене измежду клоните на някое дърво. Дори при оня паметен разговор с лорд Тилбъри в неговия кабинет в сградата на „Мамут“ той не бе изпитвал такава увереност, че общува с човек, канещ се в най-скоро време да се прости с услугите му. Той чувстваше как уволнението витае във въздуха. Направо чуваше плясъка на крилете му.

Скоро пред помръкналия му взор се разкри полянката, приютила резиденцията на Императрицата. Край входа се намираше малка барака за инструменти и тук той поспря, използвайки повърхността й, за да драсне клечка кибрит и да запали цигарата, от която тъй силно се нуждаеше.

Да, мислеше си Монти, докато всмукваше дима. Ако той изобщо притежаваше някаква способност да чете човешките лица и каквото и да било умение да тълкува безмълвния език на очите, то настоящият му работодател вече замахваше с крак по посока дъното на елегантните Монтиеви панталони. Струваше му се, че дори може да чуе неговия глас: „Напуснете!“

И тогава, тъй като звукът упорстваше, той осъзна, че става дума не за въображаем, а за истински жив глас, който се носи от вътрешността на бараката и вика не: „Напуснете!“, а: „Пуснете ме!“.

Откритието едновременно го стресна, трогна и очарова. За миг дори му мина през ума мисълта за привидения, но той разсъди, съвсем трезво при това, че привидение, което трябва да извърви още има-няма четвърт миля, за да има на разположение един от най-старите замъци в Англия, едва ли би си прахосвало времето и усилията да населява бараки за инструменти. Близо до мястото, където бе застанал, имаше малко прозорче. Окуражен, той долепи лице до него.

— Има ли някой вътре? — попита.

Въпросът бе крайно резонен, тъй като вътрешността на бараката тънеше в мастилен мрак, но при все това той недвусмислено подразни съдържанието й. Едно експлозивно: „Небеса!“ разтърси въздуха и Монти подскочи три пръста нагоре. Догадката изглеждаше невероятна, но ако човек трябваше да се осланя на собствените си сетива, то невидимият обитател бе не някой друг, а…

— Такова — преглътна той, — случайно да сте лорд Тилбъри?

— Кой сте вие?

— Говори Бодкин. Бодкин, Монти Бодкин. Спомняте ли си стария Монти?

Лорд Тилбъри очевидно си спомняше, тъй като заговори с познатия патос:

— Ами тогава какво се потриваш, нещастен имбецил такъв? Веднага ме пусни навън!

Монти се залови да чопли по вратата.

— Няма проблеми — обяви той. — Секунда само. Тука има една дървена бракма, която трябва малко да се мръдне. Ето, това е. Готово. Хайде, опала! Я да видим кой бил вътре?

С тези окуражителни думи той извади резето и лорд Тилбъри със сумтене се появи на бял свят.

— И все пак, такова… — рече умолително Монти след някое време, жадуващ като Гьоте за повече светлина22. Това бе едно от най странните и мистериозни преживявания, които го бяха спохождали, а събеседникът му явно възнамеряваше само да стои и да сумти по въпроса. Лорд Тилбъри си възвърна дар-слово.

— Това е безчинство!

— Кое?

— Ще накарам да накажат сурово тоя простак!

— Кой?

— Веднага отивам да говоря с лорд Емсуърт.

— За какво?

Сбито и с много чувство лорд Тилбъри описа премеждието си.

— Сто пъти му повторих като на човек, че ако има някакви съмнения относно самоличността ми, твоят чичо, сър Грегъри Парслоу, който, ако не се лъжа, живее някъде наблизо, ще гарантира за мен…

Монти, който слушаше с нарастващо разбиране, кимвайки прозорливо при всеки обрат на разказа, в тази точка се почувства принуден да се намеси.

— Майко мила! — извика той. — Казвате, че сте предложили на добичето картоф? И тогава оня пейзан ви е сграбчил? А вие сте го осведомили, че сте приятел на чичо Грегъри? А сега ще ходите в замъка да внесете оплакване при стария перко? Недейте! — рече настойчиво Монти. — Не го правете. Изобщо не се доближавайте до замъка, ако не държите да ви оковат във вериги, преди да сте казали „Петърплетплете“. Вие не сте в течение на тукашните събития. Положението е крайно заплетено. Лорд Емсуърт подозира, че чичо ми крои кървав атентат срещу неговата свиня, а вас са ви спипали да й давате картофи и при това сте заявили открито, че сте негов човек. По дяволите, та те направо ще ви разчекнат с коне без съд и присъда.

Лорд Тилбъри стоеше като втрещен, повтаряйки си за сетен път колко дълбоко противен му е този младеж.

— Какви ги плещиш?

— Не плещя. Всичко е съвсем логично. Поставете се на тяхно място. Ако тази свиня изпадне от състезанието, свинята на чичо остава без конкуренция и сребърният медал от изложбата й е в кърпа вързан. Е, можем ли тогава да виним Пърбрайт за това, че не гледа с добро око на непознат, който се присламчва към кочината и раздава подозрителни картофи, а след това сочи чичо Грегъри като поръчител? Сигурно си е помислил, че картофът е напоен с някоя малко известна азиатска отрова.

— Никога не съм чувал по-голяма нелепост.

— Какво да се прави, това е Животът — мъдро изтъкна Монти. — А и не можете да избягате от факта, че тук е частна собственост и вие се явявате нарушител. Нямаше ли някакъв закон, разрешаващ в такива случаи да се стреля на месо? Или той се отнасяше за крадците с взлом? Не, излъгах. Беше за бездомните кучета, ако ги хванеш да ти нападат овцете. И все пак, за да си дойдем на думата, вие сте си чиста проба нарушител.

— Нищо подобно. Аз се намирам на частно посещение в замъка.

Разговорът бе стигнал тъкмо до онази точка, към която Монти се надяваше да го насочи.

— И защо? Тъкмо това ме озадачи от самото начало. Какво изобщо правите по тия места? Защо сте тук? Макар винаги да се радвам да ви видя, разбира се — довърши възпитаваният в скъпи частни училища Монти.

Лорд Тилбъри като че ли не остана омаян от тази любезност. И наистина, тя леко намирисваше на покана от страна на великодушен феодал към някой недодялан натрапник да се поразходи свободно из земите му.

— А мога ли да запитам ти самият какви ги вършиш тук?

— Аз?

— Ако лорд Емсуърт наистина е в такива лоши отношения със сър Грегъри, както твърдиш, то бих очаквал да се възпротиви неговият племенник да се разхожда на воля из имението.

— Да, но аз съм негов секретар.

— И откъде-накъде това, че си секретар на чичо си…

— Не на чичо. На лорд Емсуърт. Тия местоимения могат направо да окачат човека на въжето. Започваш да си нареждаш „него“ и „негов“ и хич не те е грижа, докато изведнъж разбереш, че си се оплескал до ушите. Това също, от друга страна, е Животът. И тъй, аз не съм секретар на чичо. Той изобщо няма секретар. Аз работя за лорд Емсуърт. Опекох си службата само двайсет и четири часа след като ме изхвърлихте от „Весели звънчета“. Да, да, точно така — продължи Монти с безгрижно равнодушие, — ей тъй, както ме гледате, за нула време си хванах нова работа. Както казват хората, помогни си сам, и Господ ще ти помогне.

— Ти си секретар на лорд Емсуърт? — Лорд Тилбъри явно срещаше затруднения в смилането на информацията. — И живееш в замъка? Искаш да кажеш, че действително… пребиваваш в замъка Бландингс?

Монти, премисляйки бързо, стигна до извода, че това негово безгрижие е било грешка. Добре замислено и добронамерено, но иначе чиста проба гаф. Правилната политика тук беше една мъжка откровеност. Той вярваше в онази приливна вълна в хорските дела, която, ако се уловиш за гребена й в подходящия момент, може да те изведе до щастие и богатство23. Жизненоважно бе да си подсигури нова служба, преди лорд Емсуърт да му е бил шута; а едва ли можеше да се надява на по-благоприятен случай да заглади нещата пред стария си работодател от сега, когато току-що го бе освободил от нерадостен плен.

Ето защо отговори, че поне временно нещата действително стоят така.

— Но само временно — подчерта чистосърдечно той. — Няма да скрия от вас, че в близко бъдеще очаквам отново да съм незает. Вярно, не са ме предупредили изрично, но инак всички признаци сочат натам. Тъй че, ако случайно имате чувството, че бихме могли да поставим заедно едно ново начало, пък каквото било — било, тъй да се каже… с една дума, ако склоните да забравите онази малка неприятност между нас и да приютите обратно блудния син, то аз от своя страна ви гарантирам експресна доставка. Мога да се явя на работа почти незабавно със сърце, готово да понесе всякакъв кръст.

У повечето мъже този красноречив зов би могъл да породи известно раздразнение. Лорд Тилбъри обаче го изслуша подобно на сладкогласен химн. Също като Наполеон той бе имал своите звездни мигове, но не помнеше по-звезден от този — да открие човек, който едновременно да живее в замъка Бландингс, и да иска от него услуга.

— Значи искаш да се върнеш в Тилбъри Хаус?

— Определено.

— Ще се върнеш.

— Не може да бъде!

— Но само ако…

— Майчице, условие ли има?

Лорд Тилбъри изпадна в навъсено мълчание. Сега, когато бе дошъл мигът да облече в думи престъпния замисъл, вълнуващ ума му, той се затрудняваше от подбора на думите, в които да го облече.

— Ако какво? — попита Монти. — Ако имате предвид, че за в бъдеще ще трябва да проявявам най-зорка бдителност, за да предотвратя промъкването на съмнителни материали във „Весели звънчета“, то бъдете спокоен. Неотдавнашният болезнен епизод извърши у мен прелом и сега аз съм нов човек, напълно съзвучен с целите и идеалите на вашето издание. Можете без опасение да ми поверите отново руля на редакцията.

— „Весели звънчета“ нямат нищо общо тук. — Лорд Тилбъри замълча отново. — Става дума за една работа, което искам да ми свършиш.

— С удоволствие. Само я назовете. Ако ще да е половината ми кралство.

— Виждаш ли… аз… Накратко, положението е такова. Галахад Трипуд, братът на лорд Емсуърт, е написал една книга със спомени.

— О, знам, знам. И бас държа, че няма да са никак лоши. Ще се харчат като топъл хляб. Точно за такава книга е зажаднял пазарът. Мен ако питате, грабвайте я и не му мислете.

— Точно това — каза лорд Тилбъри, възрадван от бързината, с която разговорът бе стигнал до сърцевината на проблема — смятам да направя.

— Ами тогава да ви кажа каква е процедурата — предложи услужливо Монти. — Първо двамата съставяте един договор, а след това вие вадите чековата си книжка и снасяте на стария Гали…

— Договорът вече съществува. Господин Трипуд го подписа още преди време, предоставяйки на „Мамут“ всички права върху своите „Спомени“. Но сега е размислил и отказва да връчи ръкописа.

— Я, хубава работа! И защо?

— Нямам представа.

— Но той ще изгуби тлъста пачка, глупавото му магаре.

— Без съмнение. Впрочем решението му да не издава носи значителен финансов ущърб и за мен самия. Ето защо, имайки предвид съществуващия договор, аз се считам в законното си право да притежавам ръкописа и възнамерявам… ъъ… с две думи възнамерявам да си го взема.

— Да нямате предвид да го задигнете?

— Грубо казано, това именно имам наум.

— Ама и вие не си поплювате, а? Но как?

— Е, тук вече ще ми се наложи да прибягна до помощта на някой, който живее в къщата.

Фантастична идея прехвръкна в ума на Монти.

— Да не би да намеквате, че искате аз да го задигна?

— Именно.

— Е, да пукна дано! — промълви Монти с искрено изумление.

— Задачата е съвсем проста — продължи изкусително Лорд Тилбъри. — Ръкописът е в бюрото на една малка стаичка, която, както разбирам, се явява нещо като придатък на библиотеката. Чекмеджето, в което е поставен — освен ако не греша дълбоко, — не е заключено, но дори и да е, би могло лесно да се отключи. Ти казваш, че би сторил всичко, за да се върнеш на работа при мен. Тъй че… помисли си, скъпо момче.

Монти сучеше отмаляло пеша на сакото си. Всичко това му бе дошло твърде много. В рамките на две минути той бе поканен да се хвърли във вихъра на престъпността и наречен „скъпо момче“ от лорд Тилбъри, тъй че главата му имаше всички основания да се мае.

Лорд Тилбъри, опитен сърцевед, си даваше сметка, че някои умове се нагаждат към новите идеи по-мъчно от други. Ето защо с готовност даде време на младежа пред себе си да попие чутото.

— Можеш да бъдеш сигурен, че дойдеш ли при мен с тоя ръкопис, то аз с готовност ще те възстановя на старата ти служба в Тилбъри Хаус.

Изражението на Монти започна леко да се различава от това на селски идиот, прясно улучен от гръм. В погледа му се прокрадна дори известна живост.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— За срок от една година?

— Една година?

— Абсолютно необходимо е да бъде година. Вече, мисля, ви споменах за крайната заплетеност на положението.

Въпреки цялото си нетърпение да вербува този момък за съучастник и час по-скоро да го пусне в употреба лорд Тилбъри долови несъмнени признаци на колебание. Повечето работодатели на негово място също биха се терзали. Дванайсет месеца са много дълго време, за да подмята човек из ръцете си един Монти Бодкин. До този миг лорд Тилбъри се бе тешил с мисълта, че сдобие ли се веднъж с книгата, ще може да го уволни отново след около седмица.

— Цяла година? — запита колебливо той.

— Петдесет и две седмици — склони на известна отстъпка Монти.

Лорд Тилбъри въздъхна. Явно жертвата трябваше да бъде направена.

— Дадено.

— Значи ме наемате за кръгла година?

— Стига да изпълниш своята част от споразумението.

— И сте готов да подпишете писмо… документ… договор в този смисъл, ако го съставя?

— Да.

— В такъв случай сделката е сключена. Можем да си стиснем ръцете.

Лорд Тилбъри предпочете да пропусне този символичен жест.

— И бъди така добър да придвижиш нещата колкото се може по-скоро — рече хладно той. — Нямам желание да пускам корени в оня селски хан.

— О, ще бъда като фурия. Кой селски хан, между другото? Трябва да имам адреса ви.

— „Гербът на Емсуърт“.

— Да, знам го. Поръчайте си от тяхната бира с няколко капки джин. Сгрява до мозъка на костите. Е, значи се разбрахме. Очаквайте ме в най-скоро време там с ръкописа под мишница.

— Тогава довиждане засега.

— Чао, чао, чао, ще се видим пак — отвърна сърдечно Монти.

Известно време той остана да гледа подир отдалечаващия се лорд Тилбъри, след което поднови разходката си, потопен в розови блянове.

Нещата, мина му през ума, явно потръгваха на добре. Сега в душата му нямаше и следа от онези плахи скрупули, довели до леко изтъпялото състояние, в което бе изпаднал след първия сблъсък с предложението. Той се чувстваше решителен и дързък. Щеше да сложи ръка върху този ръкопис, та ако ще и да се наложеше да използва сатър за целта.

В потрепващата душна мараня, покрила тревата край пътеката, той виждаше прекрасното лице на Гъртруд Бътъруик, взиращо се в него с окуражителна нежност, сякаш искаше да му каже, че може да разчита на нейното одобрение и подкрепа в това начинание. Той почти различи в шумоленето на лекия самотен ветрец, залутал се из храстите, нейния сребрист глас, прошепващ: „Така те искам!“

Писателят е същество на настроения. Твърде често и най-лекото завъртане на крана е достатъчно, за да секне струята на вдъхновението му. Тъй беше и с Достопочтения Галахад Трипуд. Неприятната сцена между него и някогашния Фарфалак Пайк, макар и кратка по времетраене, го бе оставила в разположение на духа, неподходящо за по-нататъшни литературни занимания. Той имаше радушен нрав и му беше тягостно да разочарова дори Фарфалаците на този свят.

Да отпрати бедния Фарфалак с пръст в устата, разбира се, съвсем не бе като да даде пътя на добрия стар Плъг Башъм, да речем, или пък на скъпия Фреди Потс, но тъй или иначе, беше напълно достатъчно, за да спаружи настроението на един мъж, който винаги гледаше да угоди на всички и мразеше да казва „Не“ дори на най-презряната Божия твар. След оттеглянето на лорд Тилбъри Достопочтеният Галахад остави творбата на своя живот да лежи в чекмеджето. Лишен от охота за по-нататъшно подкастряне и шлифоване, той изпусна една печална въздишка, избра си от библиотеката детективски роман и напусна стаята.

След като поспря във фоайето колкото да позвъни на Бийч и да го инструктира да му изнесе отвън на моравата чаша уиски със сода, той се отправи към своето любимо убежище под големия кедър.

— А, да, Бийч — издума той, когато икономът се появи с подрънкващия поднос, — съжалявам, че те безпокоя, но се питам дали би имал нещо против да отскочиш до малката библиотека и да ми донесеш очилата за четене? Забравил съм ги на бюрото.

— С най-голямо удоволствие, господин Галахад — отвърна сърдечно икономът. — Желаете ли нещо друго?

— Да си виждал някъде госпожица Браун?

— Не, господин Галахад. Малко след обяда госпожица Браун бе излязла да подиша въздух на терасата, но оттогава не съм я виждал.

— Добре, няма значение. Само ми донеси очилата.

Посветен на задачата да успокои възбудените си нерви, Достопочтеният бе пресушил може би около една трета от високата си чаша, когато забеляза завръщането на иконома.

— Какво, за Бога, си помъкнал, Бийч? — попита той, тъй като другият изглеждаше твърде тежко натоварен за мъж, изпратен да донесе само чифт очила с рогови рамки. — Това да не е случайно моят ръкопис?

— Да, господин Галахад.

— Върни го обратно — нареди литераторът с оправдано раздразнение. — Не го искам. Дойдох тук тъкмо за да го забравя, по дяволите!

Той замлъкна, озадачен. Странно оцъклено изражение се бе появило върху лицето на иконома и изпълнената му до краен предел жилетка сякаш леко потрепваше. Достопочтеният се отнесе към тези феномени с любопитство и интерес.

— Защо си подрусваш шкембето насреща ми, Бийч?

— Притеснен съм, господин Галахад.

— Ами тогава не носи вълнено бельо в това топло време.

— Искам да кажа, умствено притеснен, сър.

— За какво?

— За сигурността на вашата книга, господин Галахад. — Икономът понижи глас. — Мога ли да ви осведомя, сър, какво се случи преди минута, когато отидох до малката библиотека, за да взема очилата ви?

— Какво?

— Точно преди да вляза, чух вътре шумолене.

— Наистина? — Достопочтеният Галахад поцъка с език. — Не се ли научиха най-после, че не ми е приятно да се влиза там? Всички знаят, че използвам стаята като частен кабинет.

— Именно, господин Галахад. Докато вие сте в замъка, никой друг няма работа вътре. Това се разбира от само себе си. Поради тази причина у мен незабавно се породиха съмнения.

— Съмнения ли? Какви съмнения?

— Че някой се опитва да похити материала, който сте написали, сър.

— Какво?

— Да, господин Галахад. И се оказах прав. Поспрях за миг пред вратата — обясни внушително икономът — и сетне рязко и без предупреждение я отворих. Сър, там стоеше господин Пилбийм, с ръка, пъхната в отвореното чекмедже.

— Пилбийм?

— Да, господин Галахад.

— Исусе Христе!

— Да, господин Галахад.

— И ти какво каза?

— Нищо, господин Галахад. Само го изгледах както аз си знам.

— А той какво каза?

— Нищо, господин Галахад. Само се усмихна.

— Усмихнал се?

— По най-гузен и отблъскващ начин.

— И после?

— Все тъй без да произнеса нито дума, аз приближих до бюрото, взех материала и се упътих към вратата. На прага се обърнах и му отправих втори поглед, като наблегнах на изразителността. Сетне се оттеглих.

— Великолепно, Бийч!

— Благодаря, господин Галахад.

— Значи си сигурен, че е искал да открадне ръкописа?

— Беше му почти в ръцете, сър.

— Дали пък не е търсил хартия за писма или нещо друго? Мъж с хранителните навици на Бийч трудно можеше да добие изражението на Шерлок Холмс, чул поредната нелепа теория на доктор Уотсън, нито пък мъж с неговото положение можеше да отвърне на член от по-висшестоящата класа тъй, както би го сторил великият детектив. Възклицанието „Ха!“ може и да погъделичка за миг гърлото му, но не проникна по-нататък.

— Не, сър — отвърна лаконично той.

— Но неговият мотив, Бийч? Какъв мотив би могъл да има този малък досадник, за да краде книгата ми?

Икономът като че ли бе обхванат от известно смущение. Той се поколеба.

— Ако ми разрешите да бъда откровен, господин Галахад…

— Какви ги дрънкаш, Бийч? Да ти разреша? Никога не съм чувал по-голяма глупост. Та ние с теб се познаваме от ей такива — има-няма да бяхме по на четирийсет години.

— Благодаря, господин Галахад. В такъв случай, след като мога да говоря свободно, бих искал накратко да припомня някои специфични обстоятелства, свързани с тази книга. На първо място ще спомена, че случайно съм запознат с нейната изключителна важност като фактор в отношенията между господин Роналд и госпожица Браун.

Достопочтеният Галахад трепна. Той открай време познаваше иконома като човек, който държи очите си отворени, а ушите наострени, и рано или късно научава всичко, случващо се в замъка, но не бе и подозирал, че тайната му система за осведомяване е дотолкова ефективна.

— С оглед да преодолеете съпротивата на нейна светлост към един съюз между господин Роналд и госпожица Браун, вие изразихте готовност да се въздържите от предаването на своята книга в ръцете на печатарите. А причината нейна светлост да е враждебно настроена към издаването й бе, че според нея съдържанието на „Спомените“ би могло да засегне съществен брой нейни приятели и най-вече сър Грегъри Парслоу. Прав ли съм, господин Галахад?

— Напълно.

— А вашият собствен мотив за тази отстъпка бе опасението, че без подобна преграда пред своите действия, нейна светлост би могла евентуално да убеди негова светлост да откаже да подкрепи съюза.

— Това „евентуално“ ми харесва. Виж, Бийч, няма защо да се правиш на умряла буболечка. Тук сме само двамата. Репортери няма. Защо не се отпуснем и не наричаме нещата със собствените им имена? Това, което всъщност искаш да кажеш, е, че брат ми Кларънс е една мека Мария и ако не беше моята книга, нищо не би могло да спре сестра ми Констанс да му пили на главата, докато му писне, и забрани не една, а десет сватби, само и само мир да е.

— Именно, господин Галахад. Аз не бих си позволил да облека ситуацията точно в тези думи, но след като вие го сторихте, се чувствам свободен да изтъкна, че при така описаните обстоятелства за нейна светлост би било крайно изгодно въпросният ръкопис да бъде откраднат и унищожен.

Достопочтеният се изправи като ужилен в шезлонга си.

— Бийч, ти удари право в целта! Оня червей Пилбийм работи за Кони!

— Без съмнение изглежда, че уликите водят в тази насока, господин Галахад.

— Нищо чудно и Парслоу да е вътре в играта.

— Лично аз съм дълбоко убеден в това, господин Галахад. Мога да отбележа, че вечерта на последния ни прием нейна светлост във видимо възбудено състояние ми нареди да повикам сър Грегъри по телефона за спешна среща в замъка. Двамата останаха известно време насаме в библиотеката, след което сър Грегъри се появи с трескав вид и само няколко минути по-късно го видях да води необичайно оживен разговор с господин Пилбийм в един закътан ъгъл на фоайето.

— Обсъждали са детайлите на покушението!

— Именно, господин Галахад. Заговорничеха. На момента значимостта на инцидента ми убягна, но сега кроежите им са съвсем прозрачни.

Достопочтеният Галахад се изправи.

— Бийч — изрече с много чувство той, — заявявал съм го преди и ще го заявя пак: струваш колкото собственото си тегло в злато. Ти спаси положението. Ти запази щастието на две млади сърца, Бийч.

— Много мило от ваша страна да го кажете, сър.

— Да, казвам го. Няма защо да се заблуждаваме. Ако ръкописът беше унищожен, ония двамата щяха да се оженят, когато цъфнат налъмите. Аз познавам Кларънс. Момче за милиони — никой на този свят не ми е по-драг от него, — но органично неспособен да отстои правата си пред една по-устата жена. Трябва незабавно да вземем мерки за сигурността на този ръкопис, Бийч.

— Тъкмо се канех да предположа, господин Галахад, че може би ще е уместно за в бъдеще да заключвате чекмеджето, в което го държите.

Достопочтеният поклати глава.

— Безсмислено е. Нали не мислиш, че една твърдоглава жена като сестра ми Констанс, подпомогната и насърчавана от оня малък мазньо, дето се вре навсякъде като невестулка, ще се спре пред някакво си заключено чекмедже? Не, трябва да измислим нещо по-добро. Сетих се. Ти самият ще вземеш „Спомените“, Бийч, и ще ги скриеш на някое безопасно място. В твоята стаичка например.

— Но, господин Галахад!

— Какво има пък сега?

— Представете си, че нейна светлост разбере, че документът е у мен, и поиска да й го предам? Един категоричен отказ от моя страна да изпълня подобно нареждане би породил ситуация от изключителна деликатност.

— Откъде, за Бога, би могла да разбере, че е у теб? Нали не се е случвало да се отбие в стаичката ти да си побъбрите?

— Положително не, господин Галахад — отвърна икономът, потрепервайки от ужасното видение, възникнало при тези слова.

— А нощно време би могъл да го криеш под възглавницата. Или ще кажеш, че има опасност лейди Констанс да дойде по някое време да ти оправи завивките, а?

Този път Бийч успя само да потрепери безмълвно.

— Това е единственият изход — рече категорично Достопочтеният. — Няма да слушам никакви възражения. Вземи ръкописа и го скрий някъде, където ще се намира в безопасност. Бъди мъж, Бийч!

— Много добре, господин Галахад.

— Още сега.

— Много добре, господин Галахад.

— И, естествено, нито дума на никого.

— Много добре, господин Галахад.

Бийч бавно се отдалечи през моравата, с приведена глава и натежало сърце. Това бе миг, когато един иконом на място би следвало да носи върху лика си печата на доблестта, подобно на войник, комуто е поверена важна задача във вражеския тил. Бийч не носеше нищо подобно. По целокупен облик той далеч по-силно наподобяваше някой от ония злощастни господа по чакалните на гарите, които, неблагоразумно приели в четири и трийсет да подържат бебето на непозната жена, поглеждат към часовника, за да видят, че вече е шест и четвърт, а отникъде взорът помощ не вижда.

След неприветливия ден над земята се спускаше здрач. Взирайки се през своите бойници, Сю долови как зловещите краски се сгъстяват в разстилащата се отдолу гледка. Беше точно часът, в който излизат таласъмите, и нямаше никаква уважителна причина те да не наобиколят и покрива. Сю стигна до извода, че е прекарала достатъчно време тук. Из помръкналия свят се носеха тихи кискащи се звуци, от които я побиваха тръпки, а в далечината някакъв бухал бе взел да надава злокобния си зов. Тя внезапно закопня по своята уютна спалня със светнати лампи и нещо за четене преди вечерния тоалет.

По каменните стъпала беше тъмно и те кънтяха неприятно под краката й. Въпреки това, макар и да не изключваше възможността всеки миг от нищото да се подаде ледена ръка и да я докосне по лицето, тя събра кураж да слезе надолу.

Облекчението, което изпита, когато търсещите й пръсти напипаха успокояващата твърдина на вратата, бе краткотрайно. Само след миг то отстъпи пред безпомощната паника на човешко същество, попаднало в клопка. Вратата бе заключена. Тя хукна обратно по стълбите към покрива, където поне имаше малко светлина, която да й помогне да се справи с връхлетялото я бедствие.

Сега си спомни. Преди половин час някакъв прислужник се бе качил, за да смъкне знамето, което през деня се вееше над замъка Бландингс. Той не я забеляза, а и на нея не й хрумна да издаде присъствието си. И сега съжаляваше за това, тъй като човекът явно бе сметнал покрива за необитаем и беше приключил вечерния ритуал, заключвайки вратата.

Нещо бръсна бузата на Сю. Не беше чак таласъм, но затова пък беше прилеп, което е достатъчно лошо в сетните отблясъци на един призрачен ден. Тя нададе остър писък — и докато го правеше, осъзна, че случайно е налучкала правилната тактика на озовалите се върху необитаеми покриви момичета.

Притича до бойниците и започна да вика „Ей!“ — отпървом със свит, приглушен глас, тъй като нищо не звучи по-глупаво от думата „Ей!“, когато е отправена в пустотата без някаква определена цел; а после и по-силно. Накрая заниманието я увлече и тя започна да възпроизвежда съвсем приличен по обем звук. Толкова приличен, че Рони Фиш, който пушеше безрадостно в градината, долови, че в нощта се носят гласове. След като послуша около минута, установи, че те се носят откъм покрива на замъка.

Той се отправи към пътеката, опасваща стените.

— Кой е там? — извика.

— О, Рони!

Два дни и две нощи тъмни съмнения и мрачни грижи бяха ръфали душата на Рони Фиш. Отровата не бе спряла да разяжда жилите му. Два дни и две нощи той мислеше за Сю и за Монти Бодкин. Всеки път, когато се сетеше за Сю, това бе мъка непоносима. И всеки път, колчем съзнанието му с неохота се обърнеше към размисъл за Монти Бодкин, това бе терзание неописуемо. Но при звука на този глас сърцето му неволно подскочи. Дори, да бе прехвърлила своята нежност на друг, нейният глас пак си оставаше най-сладостният звук на земята.

— Рони, не мога да сляза.

— На покрива ли си?

— Да. А вратата долу е заключена.

— Ще отида да взема ключа.

След дългия плен Сю най-сетне чу стърженето на древни панти и подир минута Рони надзърна от кладенеца на стълбището.

В обноските му, забеляза тя с печал, все тъй властваха Итън и Кеймбридж. Никой не би могъл да бъде по-учтив.

— Колко досадно, че са те заключили така.

— Да.

— Отдавна ли си горе?

— Цял следобед.

— При хубаво време тук е приятно.

— Предполагам.