Има нещо гнило в Бландингс

12.

В мига, в който Монти Бодкин и Достопочтеният Галахад Трипуд — две съзнания, обладани от една-едничка мисъл — се чудеха къде е той, жадувайки да разменят някоя и друга дума с него, Пърси Пилбийм, с ръкописа под мишница, тъкмо се изнизваше крадешком през задната врата на замъка. Той не желаеше да има нищо общо с парадни входове. Веднага след като бе изпълзял изпод леглото на Монти с безценната находка, той бе отупал дрехите си от праха и се бе отправил към черното стълбище. По криволичещи пътища то го изведе в огромен, ехтящ, застлан с каменни плочи коридор, откъдето до задния вход оставаше само една крачка. През цялото време не го срещна дори прислужница.

Докато бързаше по пътеката, опасваща зеленчуковата градина, от цялата му външност, като се започне от мазната усмивка под възгнусните мустачки и напето вирнатия тръткоподобен нос и се свърши с терасираните, мочурливи от брилянтин площи на буклестата му коса, струеше излъчването на мъж, който се самопоздравява с ловкия удар. Мозък, разсъждаваше Пърси Пилбийм — ето какво бе нужно в този живот. Мозък и способността да грабнеш онова, което случаят ти поднася на тепсия.

Тепърва му предстоеше дълга разходка. С цел да избегне срещата с някоя заинтересована страна, той възнамеряваше да опише широк кръг по границите на лорд Емсуъртовите владения, след което да хване пътя за Маркет Бландингс, близо до Мачингъм. А там, след като се озовеше в „Гербът на Емсуърт“ и успееше да стигне до задоволително финансово споразумение с лорд Тилбъри, щеше да хване първия влак за Лондон. Тъй че целият план на кампанията бе детайлно разчертан в главата му.

Единственото, което не бе предвидил в него, бе внезапната промяна на времето. Когато излизаше от замъка, слънцето грееше ярко на небето. Сега то бе забулено от тъмна маса облаци. Очевидно някаква второразрядна буря, закъсняла за големия купон, бе пристигнала запъхтяно и сега се готвеше да изнесе самостоятелно представление. Над хълмовете се разнесе колеблив грохот и една дъждовна капка плесна на челото на детектива. Преди да достигне края на градината, вече се лееше съвсем приличен порой.

Пилбийм, подобно на Достопочтения Галахад, мразеше да се мокри. Той се озърна за подслон и недалеч, сгушена в една долчинка, съзря ниска постройка от неизмазани тухли и греди. Като непривикнал към селския живот мъж, той нямаше понятие за какво би могла да служи, но керемиденият й покрив бе здрав и щеше да го скрие от дъжда, затова той заприпка натам и стигна тъкмо навреме, тъй като в следния миг небето се издъни. Детективът се оттегли по-навътре в своето убежище и седна върху купчина слама.

В ситуация като тази единственият начин човек да си убие времето е посредством мислене. Пилбийм се залови да мисли. И не след дълго взе да преразглежда своя план да отнесе ръкописа направо на лорд Тилбъри.

Това бе замисъл, заченат поради явния недостиг на други възможности. Той далеч предпочиташе първоначалната си идея за провеждане на търг, на който лорд Тилбъри и лейди Констанс Кийбъл да наддават един срещу друг, но досега всичките му кроежи в тази насока бяха опрели в задънена улица поради липсата на сигурно място, където да складира стоката си до приключване на сделката.

Всеки гост в провинциално имение, който има нещо за криене, е силно ограничен в своя избор на тайници. На практика той повече или по-малко е сврян в рамките на собствената си спалня. А от една спалня, както пролича в случая на Монти Бодкин, рядко става добър сейф. От мига на първата си среща с лейди Констанс Пилбийм бе дълбоко впечатлен от силата на нейната личност. Ако някога под слънцето се бе раждала жена на действието, мислеше той, то тази жена бе тя. Ако узнаеше, че ръкописът е у него и заподозреше, че го е скрил в спалнята си, той просто виждаше скоротечните действия, които щяха да последват. След броени минути документът щеше да е в ръцете й.

Ами ако, да речем, го скъташе на някое място като това тук? Тогава картината придобиваше твърде различни очертания.

Той огледа сумрачната вътрешност на сушината и почувства, че е попаднал на вярна следа. Тази постройка беше една изоставена постройка. Очевидно не я използваха за нищо. Едва ли някой стъпваше тук. А дори и да се случеше да я навестят, кой би се сетил да търси ръкописа… ето под тази слама например.

Той се изправи и пъхна папката под сламата. Сетне огледа купата критично и намери, че изглежда също толкова невинно, както и всяка друга, която беше виждал през живота си.

Игрив слънчев лъч се промъкна през отворената врата. Кратката буря беше отминала. Напълно доволен от себе си, Пилбийм излезе и закрачи обратно към замъка.

Във фоайето попадна на Бийч.

— Нейна светлост изрази желание да ви види, сър — съобщи икономът, оглеждайки го с професионално сдържана погнуса. Неотдавнашната размяна на реплики между Монти Бодкин и Достопочтения Галахад в негово присъствие окончателно бе затвърдила мнението му, че от всички човешки влечуги, пропълзявали някога в порядъчен замък, този частен шпионин е най-върлият. Като знаеше какво означава ръкописът със спомените за господин Роналд и неговата годеница, Бийч чувстваше, че стига да бе малко по-млад, не тъй пълен, в по-добра форма и не иконом, то едва би се сдържал да не стисне Пърси Пилбийм за противната шия и да му я върже на фльонга.

Но тъй като не можеше да промени обстоятелствата и собствената си физика, той само предаде съобщението, с което бе натоварен служебно. А що се отнасяше до демонстрациите на враждебност, бе принуден да се задоволи с едно повдигане на горната устна.

Самият Пърси Пилбийм обаче се намираше в твърде добро разположение на духа, за да изпада в отчаяние от бръчкащи се икономски устни. Нещо повече, той дори не си даде сметка, че мъжът срещу него бърчи устна. Макар и да забеляза лицевия спазъм, той го отдаде на сърбеж в носа.

— Лейди Констанс?

— Да, сър. Нейна светлост е в салона и ви очаква. Онова, което притежателят на „Златния балсам на Ригс“ би нарекъл възхитително усещане за бодрост, започна да напуска Пилбийм. За миг той остана в размисъл, сучейки притеснено мустак.

Сега, когато действително бе ударил часът да се изправи пред лейди Констанс Кийбъл и да й заяви в лицето, че възнамерява да я изнуди и оскубе с крупна сума пари, той долавяше в коленете си една противна мекота.

— Хмм! — каза Пърси Пилбийм.

И тогава внезапно си спомни, че природата в своята безгранична мъдрост бе обезпечила чудесен лек срещу разни милейдита и други подобни.

— Добре тогава, чуй какво ще ти кажа — рече той, вдъхновен. — Донеси ми една голяма бутилка шампанско и аз ще се занимая с въпроса.

Бийч се оттегли да изпълни заръката. Осанката му, докато напускаше фоайето, бе съкрушена. „Ето, казваше си той, една ярка илюстрация на трагичността на икономското битие. Не на иконома е съдено да дири причините, не нему е дадено да прави разлика между достойния и недостойния. Неговият жребий е да върви и да носи бутилки шампанско на разни напомадени червеи, които с далеч по-голяма охота би размазал под чехъла си.“

Да, това бе извечният конфликт между личното предпочитание и дълга, в който, само защото човек е съвестен и гледа на професията си като на свещенодействие, дългът печели просто ей така.

Отзивите, които лейди Констанс бе получила от сестра си Джулия за разговора с Достопочтения Галахад незабавно след оттеглянето на последния, бяха усилили бездруго твърдото й убеждение, че трябва да се направи нещо по-сериозно от досегашното разтакаване. Задачата по отнемането на ръкописа се намираше в ръцете на Пърси Пилбийм вече трети ден явно без видим резултат и тя не можеше да разбере какво е накарало сър Грегъри Парслоу да си състави толкова високо мнение за способностите на този човек. Засега, поне доколкото можеше да установи, те изобщо не съществуваха — и в това лейди Джулия беше напълно съгласна с нея.

Тъй че обществото, пред което Пърси Пилбийм четвърт час по-късно отиде да се представи, съвсем не се състоеше от задъхани обожателки. Ако въздействието на неговия лек бе позакъсняло, той вероятно щеше да се смрази до кости от арктическата вълна на аристократично неодобрение, която се стовари връз него още с влизането в салона. Но сега видът на лейди Констанс, втренчила високомерен взор от стола си с висока облегалка подобно на Клеопатра, готвеща се да подложи на разпит някой етиопски роб, само го развесели. Самият той чувстваше съвсем лек световъртеж, но инак преливаше от доброжелателство. Ако лейди Констанс в този миг му предложеше да попеят на два гласа, той начаса би приел, макар че никога не бе пял и на един глас.

— Бийч каза, че сте искали да ме видите — отбеляза, заваляйки леко достолепното име.

— Седнете, господин Пилбийм.

Детективът се подчини с охота. Душевно той се намираше на върха на благополучието, но що се отнасяше до краката му, нещо в синхрона им куцаше.

— И тъй, господин Пилбийм, по въпроса за онази книга.

— Абсолютно — рече Пилбийм, кискайки се благо. Това чувстваше той, бе тъкмо занимание по негов вкус — уютен разговор на литературна тема с образовани жени. И таман се канеше да го облече в словесна форма, когато погледът му, бродещ по отсрещната стена, срещна този на четвъртата графиня — Емилия Джейн (1747–1815) — и видът й му се стори тъй неустоимо комичен, че той се просна възнак в креслото си и избухна в необуздан смях.

— Господин Пилбийм!

Преди детективът да успее да обясни, че веселието му се дължи на факта, че четвъртата графиня е одрала кожата на Бъстър Кийтън, лейди Констанс продължи да говори, и то в един красноречиво убедителен стил.

— Не мога да проумея, господин Пилбийм, с какво се занимавате, откакто сте тук. Прекрасно знаете колко жизненоважно е книгата на брат ми да попадне в наши ръце. Това ви бе нагледно обяснено както от сър Грегъри Парслоу, така и от мен. И все пак вие явно не си мръдвате пръста да сторите каквото и да било. Сър Грегъри ми каза, че сте били предприемчив. Аз обаче оставам с впечатлението, че у вас има толкова предприемчивост, колкото и у един…

Тя замлъкна, търсейки в ума си животно с отявлена липса на предприемчивост, и лейди Джулия, която досега слушаше одобрително, я подпомогна с „плужек“. Онова вълнение, което лейди Джулия Фиш бе показала в присъствието на брат си Галахад, беше отминало. Сега, хладна и язвителна както винаги, тя наблюдаваше Пилбийм с остър интерес, мъчейки се да постави диагноза на онази особеност, която долавяше в поведението му.

— Именно — каза лейди Констанс, приветствайки предложението. — Толкова предприемчивост, колкото и у един плужек.

— Дори по-малко — допълни лейди Джулия.

— Да, по-малко — съгласи се лейди Констанс.

— Много по-малко — рече лейди Джулия. — Виждала съм къде по-пъргави плужеци.

Радушието на Пилбийм леко помръкна. Той навъси чело. Умът му не бе в най-повратливото си състояние, но все пак му се стори, че в последните забележки е доловил уронваща престижа му нотка.

Пилбиймови открай време са били честолюбив клан. Държиш ли се с тях добре, и те също, стига да им изнася, ще се държат добре с теб. Но само опитай да погазиш правата им, и тука ли си, там стой. Не друг, а един Пилбийм — Ърнест Уилям от Мон Абри, Кичънър Роуд, Ийст Дълидж — бе дал съседа си Джордж Добсън под съд за това, че хвърлял охлюви в задния му двор. Друг един Пилбийм — Клод — веднъж отказал категорично да предаде чадъра и шапката си в Природонаучния музей в Сиденъм Хил. Настоящият Пилбийм бе достоен потомък на тези сурови бойци.

— Мен ли нарекохте плужек? — запита строго той.

— В пикуикски смисъл32 — потвърди лейди Джулия.

— А — издума Пилбийм с подновена приветливост, — така вече може.

Лейди Констанс се върна към обвинителното слово.

— Вие разполагахте с цели три дни, в които да сторите нещо, а все още дори не сте разбрали къде е ръкописът.

Пилбийм се усмихна дяволито.

— Не съм значи?

— А сте ли?

— Да, съм.

— Тогава защо, за Бога, господин Пилбийм, не сте ни казали досега? — запита лейди Констанс. — И защо още не сте сторили нещо по въпроса? Е, къде е той? Казахте, че в бюрото на брат ми го нямало. Да не би да го е дал на някой друг?

— Дал го на Бийш.

— Бийш? — Лейди Констанс се озърна в недоумение. — Бийш?

— Ако четем между редовете — намеси се лейди Джулия, — мисля, че има предвид Бийч.

Лейди Констанс нададе възклицание, което прозвуча почти като боен вик. Тя не се бе надявала на толкова благоприятен обрат. Нейна светлост питаеше непробиваема вяра в способността си да наложи своята воля над домашния персонал.

— Бийч? — В очите й припламнаха искри. — Бийч ей сега ще ми се яви.

Пилбийм се изкиска от сърце.

— Той може и да ви се яви — рече, — но не вярвам да цъфнете и да вържете от тая работа. Да цъфффнете и да въррржете.

Лейди Джулия бе приключила с диагнозата си.

— Извинете ме за личния въпрос, господин Пилбийм — намеси се тя, — но случайно да сте на градус?

— Да, случайно — усмихна й се лъчисто Пилбийм.

— Така си и помислих.

Лейди Констанс бе заинтригувана не толкова от физическото състояние на детектива, колкото от мистичната завоалираност на неговата реч.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Леко къркан — поясни Пилбийм. — Току-що одрънках шише шампанско, и то на празен стомах.

— Ти интересуваш ли се от стомаха на господин Пилбийм, Констанс?

— Не.

— Нито пък аз — каза лейди Джулия. — Тъй че нека оставим засега вашия стомах, господин Пилбийм, и да се върнем на темата. Защо няма да цъфнем и да вържем, ако Бийч ни се яви?

— Защото книгата не е у него.

— Ако не се лъжа, преди малко казахте, че е.

— Беше. Но вече не е. Той я даде на Рони.

— Имате предвид моя син?

— Точно така. Винаги мисля за него като за Рони.

— Колко мило.

— Веднъж той се опита да ми извие врата — подхвърли между другото Пилбийм.

— О, това трябва много да ви е сближило — изрече съпричастно лейди Джулия. — Та значи ръкописът сега е у него, така ли?

— Не, не е.

— Но нали казахте, че бил.

— Казах, че беше, и беше, но не е. Той го даде на Бонти Модкин.

— О, тоя тип е невъзможен! — извика лейди Констанс. Пилбийм се озърна наоколо, но не видя никакъв тип. Някаква грешка вероятно.

— Какво полза да си губим повече времето с човек в неговото състояние? Не виждаш ли, че това са просто пиянски брътвежи?

— Една секунда, Кони. Може и да греша, но ми се струва, че скоро нещо ще изплува от спиртните изпарения. Явно всички в тази къща са си подхвърляли великия труд на Галахад един на друг. Малко търпение и, току-виж, сме разбрали на кого го е предал господин Бодкин.

Пилбийм нададе цвилещ смях.

— „Предал го“, как пък не! О, Боже, това ми харесва! Като се има предвид, че трябваше да се завирам под леглото му, за да го измъкна.

— Какво?

— И при това здравата си изтрясках главата в ръба. Ето, ако искате ми пипнете цицината.

— Да не искате да кажете, господин Пилбийм, че през цялото това време, докато говорим, ръкописът на брат ми е бил у вас?

— Нали ти казах, че нещо ще изплува, Кони.

— Да, Кони — рече Пилбийм. — У мен е.

— Тогава защо, в името на всичко свято, не казахте това от самото начало? Е, хайде, къде е?

— А, не обаждам — изфъфли Пилбийм, като помаха игриво с пръст.

— Господин Пилбийм — рече лейди Констанс с цялото Клеопатрово високомерие, на което бе способна, което ще рече много, — настоявам да разбера какво сте сторили с него. И бъдете така добър да престанете с вашите глупости.

Тя не можеше да се спре на по-злополучна тактика. Сходството на детектива със закачливо, макар и леко въртоглаво таласъмче, се стопи и на негово място дойдоха раздразнение, обида, протест, гняв и предизвикателство. Малките му маслинени очички се втвърдиха и от тях надзърна войнственият дух на оня Албърт Едуард Пилбийм, който веднъж отказал да си плати глобата и излежал седем дни в Брикстънския затвор, задето не почистил пушливия си комин.

— Охо? — каза той. — Охо? Значи така, а? Позволи ми да ти кажа, Кони, че тонът ти никак не ми харесва. Настоявала била! Виж й само приказките. Нека те информирам, че съм скрил ръкописа на място, където никога няма да го намериш. И той ще си остане там, докато не го отнеса на Тилбъри…

— Какви ги говори този? — попита отчаяно лейди Констанс. За нея Тилбъри означаваше просто малко градче в Есекс, известно с това, че навремето кралица Елизабет е правила там преглед на войските си или нещо подобно.

Но Джулия, като по-сведуща по темата „Тилбъри“, внезапно бе станала сериозна.

— Почакайте — намеси се тя в разговора. — Нека не вземаме прибързани решения, господин Пилбийм. На ваше място не бих отнесла ръкописа на лорд Тилбъри. Сигурна съм, че ако обсъдим нещата спокойно, ще можем да стигнем до някакво споразумение.

Пилбийм, който се бе изправил и сега плетеше крака към вратата, махна с ръка и побърза да се улови за една маса, за да запази равновесие.

— Късно е — каза той. — Твърде късно. Бях обиден. Не ми харесва тонът на Кони. Аз щях да седна като човек и да ви оставя да наддавате един срещу друг, но вече е твърде, твърде, твърде късно, защото бях оскърбен. Никакви разговори повече. Тилбъри получава ръкописа. Той е в „Гербът на Емсуърт“ и чака да му го отнесат. Е, сбосбооогом! — каза Пърси Пилбийм и се скри.

Лейди Констанс се обърна към сестра си за просветление.

— Но аз не разбирам, Джулия. Какво означава това! Кой е този лорд Тилбъри?

— Просто собственикът на издателския концерн, с който Гали е подписал договора си, ангел мой. Нищо повече.

— Имаш предвид — извика в ужас лейди Констанс, — че ако ръкописът попадне в неговите ръце, той ще го публикува?

— Незабавно.

— Аз няма да му позволя. Ще го дам под съд.

— Как? Той ще се защити с договора.

— Да не искаш да кажеш, че нищо не може да се направи?

— Единственото, което мога да те посъветвам, е да се обадиш на сър Грегъри Парслоу и да го повикаш тук. Кажи му да дойде за вечеря. Той, изглежда, има известно влияние над ситния злодей. Не е изключено да успее да го омилостиви, макар че, честно казано, се съмнявам. Знаеш ли — рече замислено лейди Джулия, — понякога ми се иска да не беше чак такава аристократка. Признавам, че е много зрелищно да те наблюдава човек в действие — направо чува роговете, тръбящи за кръстоносни походи, и тропота на бронираните нозе на стотици облечени в стоманени доспехи предци, — но не може да се отрече, че всичко това доста лази по хорските нерви.

В странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ един прислужник информира лорд Тилбъри, че го търсят по телефона. Той се доближи до апарата в кисело настроение. Вероятно въздухарят Бодкин, мина му през ума, прекършената тръстика, на която наивно бе предположил, че ще може да се опре. Той се подготви да бъде малко рязък с Монти.

След онзи техен разговор в беседката лорд Тилбъри непрестанно откриваше, че мислите му се обръщат с копнеж към единствения сред познатите му мъже, на когото можеше да разчита, че ще изпълни успешно съдбовната задача. През годините, когато П. Фрубишър Пилбийм беше работил в негово подчинение като редактор на „Светски пиперки“, лорд Тилбъри никога не го бе карал чак да открадне нещо, но при все това бе убеден, че срещу подобаващо заплащане Пърси би прегърнал едно подобно поръчение. А сега, вече разцъфтял в благодатната почва на частните разследвания, вероятно щеше да го прегърне още по-крепко. Целия този следобед лорд Тилбъри си бе задавал въпроса дали пък решението на всичките му проблеми не е в това да изпрати на Пилбийм телеграма, в която да му заръча да се яви незабавно.

Онова, което го възпираше, бе липсата на какъвто и да било начин да го вкара в замъка. Човек не може да пуска частни агенти из провинциалните имения така, както пъха порове в зайчите хралупи. Тъй че издателят бе принуден да прогони своя розов блян, което придаде допълнителна сопнатост на тона му, когато вдигна слушалката.

— Ало, кой? — излая натъртено той.

Един безгрижен тенор едва на пръсна тъпанчето му.

— Ало, Тилбъри, здрасти! Тук е Пилбийм.

Очите на лорд Тилбъри направиха честен, но твърде амбициозен опит да напуснат орбитите си. Това бе най-поразителното съвпадение, което някога му се беше случвало. По-скоро дори чудо, рече си благоговейно той, отколкото просто съвпадение.

— Обаждам се от замъка Бландингс, Тилбъри.

— Какво?

Слушалката подскочи в ръцете на лорд Тилбъри. Очите му постигнаха частичен успех като при охлювите. Дали му се случваше онова, което хората наричаха сбъдната молитва? Или пък — ако погледнеше по-песимистично на нещата — имаше слухови халюцинации?

— Обаждам се от замъка Бландингс, Тилбъри — повтори гласът. — Нямаш нищо против да те наричам Тилбъри, нали, Тилбъри? — добави загрижено той. — Аз малко съм кръкнал.

— Пилбийм! — Гласът на лорд Тилбъри завибрира. — Добре ли те чух да казваш, че се обаждаш от замъка Бландингс?

— Абсолютно.

Един мъж, способен да изгради със собствени усилия издателска компания „Мамут“, не е мъж, който си пилее времето в ненужни въпроси. Други биха попитали Пилбийм как се е озовал там, но не и лорд Тилбъри. За него всичко това можеше и да почака.

— Пилбийм — извика той, — това е пръст Божи! Ако обичаш, ела тук колкото се може по-скоро. Има нещо, което искам да свършиш за мен. От първостепенна важност.

— Услуга?

— Да, услуга.

— И какво — запита гласът игриво, но все пак с известна метална нотка — печеля аз от нея?

Лорд Тилбъри премисли бързо.

— Сто лири.

Звук, излязъл от преизподнята, накара главата му да се отметне назад. Това несъмнено бе смразяващо подигравателен смях.

— Двеста, Пилбийм.

— Слушай, Тилбъри. Аз знам какво искаш да направя за теб. О, знам, и още как! Свързано е с една книга…

— Да, да.

— В такъв случай нека ти кажа, Тилбъри, че вече имам оферта от друго място за петстотин лири, които лесно мога да кача на хиляда. Но хайде, нали е за теб, няма да те скубя повече от това. Прави си сметката, Тилбъри. Цифрата е хилядарка.

Лорд Тилбъри си направи сметката. Малко бяха мъжете в Англия, у които перспективата да се разделят с хиляда лири предизвикваше по-силно гадене, но той разбираше от разумно капиталовложение. А какво бяха при сегашните обстоятелства някакви си хиляда лири? Дребна цаца, за да се хване китът.

— Много добре.

— Значи сделката става?

— Да, съгласен съм.

— Чудесно — рече гласът с обновена ведрост. — Ще намина още днес след вечеря. Стоката ще бъде у мен.

— Какво?

— Казвам, че ще ти донеса нали-се-сещаш-какво днес след вечеря. А сега ордьовър… не, оревуар, дърти мошенико. Нещо ми е бръмнала главата и мисля да подремна. Много ти здраве. Чао-мяо!

От другия край на жицата се чу щракване. Пилбийм беше затворил.

Нечии пръсти натиснаха бравата на Пилбиймовата спалня. Юмрук издумка по вратата. Детективът надигна смръщено лице от възглавницата. Той беше в своята постеля, полуунесен в неспокойна дрямка.

— Кой е там?

— Само отвори вратата, и ще ти кажа кой е.

— Да не би да е старият Гали?

— Да се задавиш дано с тая твоя наглост!

— Какво искаш?

— Едно малко разговорче с теб, млади човече.

— Върви си, Гали — рече Пилбийм. — Не ми е до разговорчета, били те малки или големи. Опитвам се да поспя, старче. Кажи им, че няма да слизам за вечеря. Нещо ми е бръмнала главата.

— Ще ти бръмне още повече, ако успея да вляза вътре.

— Да, ама няма да успееш — отбеляза доволно Пилбийм. И като се засмя тихичко на находчивостта на отговора си, той отпусна морна глава назад и склопи пак очи. Дръжката се разтърси отново. Вратата изскърца под тежестта на нечие тяло. После настъпи тишина, не след дълго нарушена от ритмично хъркане.

Пърси Пилбийм спеше.