Императорската перла

Глава IVСъдията Ди се представя за учител по бокс и от това се възползва една красива жена; каменната градина на съдията се сдобива с нов обитател

Съдията Ди взе коня на един стражник, метна се на седлото и пое на юг. По главния път планинците се прибираха у дома, но никой не обърна внимание на самотния конник, който препускаше край тях. Пътят следваше течението на канала в продължение на миля. Тук-там по брега все още седяха на групички мъже и жени. После съдията сви нагоре по хълмовете и скоро пътят навлезе в тъмна гора. Когато отново се спусна в ниското, съдията видя отпред пъстроцветните светлинки на сергиите, скупчени около селските порти на Мраморен мост. Мина по високия сводест мост, дал името на селото, и зърна мачтите на големите речни джонки, привързани край кея близо до мястото, където реката се слива с Големия канал. По пазарището от другата страна на моста блещукаха стотици газеници и фенери. Многолюдна тълпа бе задръстила пространството между сергиите. Съдията Ди слезе от коня и го поведе за юздите към ковачницата. Ковачът нямаше кой знае колко работа и се съгласи да наглежда коня срещу няколко медни гроша. За радост на съдията не го позна.

Съдията Ди закрачи по улицата, оглеждайки се къде би могъл да научи нещо. Лакираните червени колони на малък храм под високите дървета на речния бряг привлякоха вниманието му и той се вля във върволицата от хора, упътили се натам. Най-горе на стълбището пред вратата на светилището всеки посетител пускаше по някой меден грош в кутията за приношения. Съдията даде своята лепта и с интерес надникна в храма. Възрастен даоистки монах, облечен в протъркано кафяво расо с качулка, доливаше газ в единствения светилник, окачен на тавана. На олтара съдията съзря статуя на речната богиня в цял ръст. Седеше с кръстосани нозе върху лотосовия си трон, полузатворените й очи гледаха сякаш право в него, устните й едва доловимо се усмихваха.

Като верен и твърд конфуцианец съдията Ди гледаше с известно снизхождение на народните идолопоклоннически култове. Но това красиво усмихнато лице го изпълни с някаква странна тревога. Съдията сви сърдито рамене, слезе по стъпалата и продължи край брега. Малко по-нататък забеляза малка бръснарница с врата, обърната към реката. Когато влезе и седна на столчето, погледът му попадна на висока стройна жена, която се отдели от тълпата и тръгна към бръснарницата. Връхната й роба бе от черна дамаска, долната част на лицето й не се виждаше, увита с черен шал. Надали бе проститутка — ненатрапващото се облекло, гордата осанка и походката недвусмислено говореха, че не е от простолюдието. Докато си сваляше шапчицата, съдията се зачуди какво ли може да е накарало една дама да тръгне сама по шумното пазарище в този късен час. Той побърза да обясни на бръснаря как точно да подстриже мустаците и бакенбардите му.

— Какъв вятър е довял насам негова милост? — попита бръснарят, докато разресваше брадата му.

— Учител съм по бокс, от съседната околия — отвърна съдията. Знаеше, че заради професията им, която изисква строго въздържание, учителите по бокс се ползват с уважение и хората лесно им се доверяват. — Тръгнал съм за столицата, на гости при роднини — продължи съдията. — Тази вечер сигурно е имало много работа с този народ, дошъл за състезанието?

— А не беше кой знае какво. Днес хората са настроени за по-приятни неща, не можеш да ги изкушиш с подстригване. Виждате ли голямата винарна отсреща? Преди началото на състезанието почитаемите Пиен и Ку дадоха там гощавка за гребците и за всичките им приятели и близки. Е, питам ви, кой ще се бръкне, като може да хапне и да пийне на корем безплатно?

Съдията Ди кимна в знак на съгласие. С крайчеца на окото си съзря жената в черно да стои край парапета на бръснарницата. Може би все пак беше проститутка и сега изчакваше да му се предложи, когато излезе.

— Във винарната келнерите като че ли са само четирима — заговори той бръснаря. — Трябва доста да са се изпотили, докато обслужат всички гребци. Чух, че участвали девет лодки.

— Ами, изпотили се! Виждате ли онази маса в дъното? На нея бяха сложили шест големи делви вино. Всеки бъркаше с канчето си на воля. А двете маси отстрани бяха затрупани с мезета. Яж колкото искаш! Видях и неколцина мои клиенти сред гребците, та си рекох, че и аз донякъде имам право да се пиша за гост, и прескочих. И небесата са ми свидетел, господине, много вкусно беше. Пиен и Ку си бяха развързали кесиите. Пък и не си придаваха важност, през цялото време сновяха между хората и всекиму добра дума рекоха. Да ви измия ли косата? — съдията поклати отрицателно глава, а бръснарят продължи: — Бас държа, че тукашните селяни ще пият до среднощ, нищо, че сами ще си плащат. При състезанието стана нещастен случай, един човек умря. Затова всички се радват толкова. Щом Бялата жена си е взела своето, наесен реколтата ще е добра!

— Вие вярвате ли в Бялата жена?

— Как да ви кажа, господине, хем вярвам, хем не вярвам. Занаятът ми не зависи нито от водата, нито от полето, затова мога да си позволя да мисля и да приказвам другояче, нали разбирате? Но за нищо на света не бих припарил в мандрагоровата горичка, ей там горе — посочи той с ножицата. — Тя е нейна и е по-добре човек да не предизвиква съдбата. За всеки случай.

— Съгласен съм, затова и вие престанете да размахвате тази ножица до главата ми! Така е добре, благодаря. Колко ви дължа?

Съдията плати, сложи си пак шапчицата и излезе. Жената в черно веднага пристъпи към него и решително го заговори:

— Бих желала да си поприказваме.

Съдията спря и я изгледа изпитателно. Сдържаният й глас и увереността й потвърждаваха първоначалното му впечатление, че е дама. Жената бързо продължи:

— Чух ви да казвате, че сте учител по бокс. Имам една работа за вас тази вечер.

Любопитството на съдията се пробуди и той каза:

— Ами аз съм пътник, а за път трябват пари. Защо пък да не изкарам нещо?

— Елате с мен.

Тя тръгна към грубо издяланите каменни пейки под върбите на брега и седна на една от тях. Съдията Ди се настани до нея. Жената свали шала от лицето си и впери в него големите си блестящи очи. Беше много красива. На бадемовидното й лице нямаше грим, изисканите й малки устни бяха естествено аленочервени, лека руменина оживяваше гладките й страни. Видя му се на около двайсет и пет години. Без да отмества от него очи, тя заговори:

— Изглеждате почтен човек и мисля, че няма да злоупотребите с доверието ми. Става дума за нещо съвсем просто. Склоних да се срещна с един човек по важна сделка в запусната къща край мандрагоровата горичка, на около половин час път оттук. Но уговаряйки срещата, сглупих, забравих, че в нощта на състезанието там се шляе каква ли не измет. Искам да ме придружите до къщата и да ме пазите от разбойници и натрапници. Просто ще ме съпроводите дотам — тя бръкна в ръкава си и извади лъскав сребърник. — Готова съм да ви платя щедро за тази дребна услуга.

Съдията си помисли, че непременно трябва да научи повече за тази история. Изправи се рязко и изрече с хладен глас:

— Нямам, разбира се, нищо против да изкарам някоя пара. Но аз държа на името си като учител по бокс и не желая да се замесвам в нечисти далавери.

— Как смеете! — гневно възкликна жената. — Уверявам ви, няма нищо нечисто.

— Ако искате да ви помогна, трябва да ми кажете за какво става дума.

— Седнете! Нямам време, но явно ще трябва да ви угодя. Всъщност това, че не приехте веднага, потвърждава първоначалното ми добро впечатление. Работата е следната: упълномощена съм тази вечер да купя една изключително скъпа вещ. Цената е уговорена, но поради някои обстоятелства се налага сделката да се извърши тайно. Има много кандидати и собственикът държи те в никакъв случай да не научат, че я продава на мен. В момента ме чака в къщата, за която споменах. Тя от години е необитаема и няма по-безопасно място за доверителна среша.

Съдията Ди погледна провисналия и ляв ръкав.

— Да не искате да кажете — попита той, — че вие, жена, при това самичка, носите в себе си голяма сума пари?

Жената извади от левия си ръкав четвъртит пакет и му го подаде. След като се увери, че никой не ги наблюдава, съдията разкъса дебелата хартия в едното ъгълче и неволно ахна. Вътре, плътно притиснати едно до друго, бяха увити десет искрящи кюлчета злато. Той й ги върна и попита:

— Коя сте вие?

— Както виждате, изцяло ви се доверявам — отговори тя, докато пъхаше пакета обратно в ръкава си. — Очаквам същото и от вас.

Тя извади отново сребърника и запита:

— Е, споразумяхме ли се?

Съдията кимна и взе монетата. От разговора с бръснаря бе наясно, че е безсмислено да търси в селото някакви улики за отравянето на Тун Май. Предстоеше му на другия ден да направи пълно разследване сред приятелите и близките на убития, за да открие някакви мотиви за престъплението. Нямаше никакъв смисъл сега да се занимава с догадки, защото по време на гощавката всеки би могъл да сипе отровата в питието или храната на Тун. Защо тогава да не разбере с какво се бе захванала тази необикновена жена? Докато пресичаха пазара, съдията подхвърли:

— Май няма да е зле да купя един ветроупорен фенер.

— Познавам местността като дланта си — припряно отговори жената.

— Но аз не я познавам, а ще трябва да се връщам сам — сухо отвърна съдията.

Той спря при една сергия с домакински потреби и купи малък фенер от навосъчена хартия, опъната на бамбукова рамка. Когато продължиха, попита любопитно спътницата си:

— А как ли ще се оправи онзи човек, с когото имате среща?

— Преди време той живееше в същата тази къща. После ще ме изпрати обратно до селото… ако за това се тревожите.

Продължиха мълчаливо. Тръгнаха нагоре по един тъмен път към гората. По някое време подминаха една групичка младежи. Нехранимайковците се занасяха с три уличници и отдалеч заподмятаха неприлични забележки към приближаващата двойка, но когато се вгледаха по-отблизо във внушителната осанка на съдията Ди, побързаха да млъкнат.

Малко по-нататък жената сви от пътя по една горска пътека. Не след дълго от сянката под дърветата изскочиха двама разбойници. Пристъпиха напред с дебнеща крачка, но когато видяха съдията да запрята ръкави с уверения жест на опитен боксьор, изчезнаха обратно сред дърветата. Съдията си помисли, че поне парите си заработва честно. Сама, жената никога не би стигнала, закъдето бе тръгнала, без да я нападнат или поне да я закачат.

Скоро гълчавата от пазарището утихна напълно и единствено злокобните крясъци на козодоя нарушаваха мъртвата тишина. Лъкатушната пътека се виеше през гъста гора от високи дървета, чиито клонаци се сплитаха гъсто над тях. Само тук-там по земята, застлана с дебел килим окапали листа, светлееха огрени от лунните лъчи места. Жената посочи един висок чепат бор.

— Запомнете това дърво — каза тя. — На връщане свийте покрай него наляво и после дръжте все наляво.

Тя продължи по буренясалата пътека. Изглежда, познаваше всяка педя земя наоколо и крачеше бързо, докато съдията се препъваше след нея в камънаците.

— Защо са изоставили този имот? — попита той, колкото да спечели няколко минути отдих.

— Решиха, че е обитаван от духове. Граничи с мандрагоровата горичка, а нали чухте какво каза за нея онзи глупак бръснарят? Страхлив ли сте?

— Не по-страхлив от повечето хора.

— Добре. Тогава мълчете, почти стигнахме.

Това „почти“ му се стори безкрайно. Най-сетне жената спря, сложи едната си ръка на рамото му и посочи напред с другата. Там върхарите на дърветата бяха пораздалечени и на бледата лунна светлина съдията различи порутена портиерска къщичка от тухли. Зад нея се виждаше висок зид. Жената изкачи трите стъпала до тежка дървена врата с две крила и я отвори.

— Много благодаря и довиждане — прошепна тя и изчезна зад вратата.

Съдията Ди се обърна и тръгна обратно. Но щом направи няколко крачки в гората, спря. Остави фенера на земята, затъкна краищата на дългата си роба в колана и запретна ръкави. После пак взе фенера и се върна при портиерската къщурка. Искаше да разбере къде точно ще се срещнат тези двама загадъчни непознати, и да намери удобно ъгълче, откъдето да ги наблюдава. Ако сделката действително бе почтена, щеше веднага да си тръгне. Но ако съзреше нещо подозрително, бе готов да се намеси, да разкрие самоличността си и да изиска най-подробно обяснение.

Много скоро Обаче си даде сметка, че задачата му няма да е тъй лека, както си бе представял, защото къщата не бе строена по обичайния за извънградските имения план. Вместо в открит преден двор се озова в някакъв тъмен тунел. Не искаше да пали фенера и запристъпва, придържайки се о покрития с мъх каменен зид, към мъждивата светлинка, която блещукаше някъде отпред.

От тунела излезе в голям запуснат двор. Между потрошените плочи бяха избуяли бурени. От другата страна тъмнееше внушителният силует на централната сграда. Покривът й, хлътнал на места, се открояваше върху фона на лунното небе. Съдията пристъпи в двора и замря. Някакъв едва доловим шум като че ли идваше отдясно, от един тесен вход, по всяка вероятност водещ към източното крило. Той прекоси забързан откритото пространство и се заслуша. Наистина някой говореше в един павилион, издигнат на близо четири стъпки над земята, в дъното на малка буренясала вътрешна градина, заобиколена със зидове. Стените и покривът на павилиона бяха по-добре поддържани от двора. Вратата бе плътно затворена, както и капаците на единствения прозорец. Гласовете долитаха през едно овално прозорче над входа. Съдията Ди се огледа. Външният зид отляво бе едва четири стъпки висок и зад него се извисяваха тъмните върхари на дърветата. Отдясно оградата бе по-висока. Той си помисли, че ако се покачи на нея, ще може да чуе и да види какво става вътре, през прозорчето над вратата.

Избра място, откъдето сравнително лесно се изкатери по разкъртените тухли. Но когато се озова горе, един облак забули луната и наоколо стана тъмно като в рог. Докато лазеше към павилиона, чу гласа на спътницата си:

— Нищичко няма да ти кажа, докато не разбера защо си тук.

Последва ругатня и шум от боричкане. Жената изкрещя:

— Не ме докосвай, чуваш ли!

В този момент част от зида поддаде под тежестта на съдията. Той успя да запази равновесие, но изпод него върху натрошения плочник задумкаха парчета тухли. Докато опипваше за някаква опора, в ушите му отекна женски писък. Вратата се отвори, прокънтяха забързани стъпки. Съдията се хвърли в храстите до зида и извика:

— Стой не мърдай, къщата е обградена! — в този момент не можа да измисли нищо по-добро.

Явно обаче то не свърши работа. Докато се изправяше на крака сред шубраците, край портиерската къщурка пропукаха прекършени клони. Беглецът тичаше да се скрие в гората.

Съдията погледна към павилиона. През незатворената врата се виждаше част от вътрешността, осветена от мъждива свещ. Жената в черно лежеше на пода. Спъвайки се в треволяците, съдията се втурна към каменните стъпала. На входа спря. Тя лежеше по гръб, от гърдите й стърчеше дръжка на нож. Той скочи към тялото, клекна и се взря напрегнато в лицето на жената. Тя не дишаше.

— Плати ми, за да я пазя, а аз допуснах да я убият! — ядно извика той.

Очевидно се бе опитала да се отбранява, защото в дясната си ръка стискаше дълга тънка кама. Острието й бе изцапано с кръв, по пода към вратата се точеше пътечка от червени капки.

Съдията бръкна в ръкава й. Пакетът с кюлчетата липсваше. Намери само две носни кърпички и разписка с надпис „Кехлибар, от дома на почитаемия Ку Юанлян“. Съдията отново погледна застиналото бледо лице. Спомни си, че както разказваха хората, първата съпруга на Ку боледувала от години и Ку си бил взел втора, някаква млада хубавица. Това сигурно беше тя. Как е могъл този глупак да я прати самичка на такова място, за да купува скъпа антика за колекцията му! Ето че сделката се оказа клопка, заложена, за да бъде отмъкнато златото.

Съдията се изправи с въздишка и огледа голото помещение. В следващия миг сбърчи недоумяващо вежди. До единствения стол имаше бамбуков нар и това беше цялото обзавеждане. Липсваха скринове, ниши в стените и каквото и да било друго — една чаша нямаше къде да се остави. За сметка на това таванът и стените бяха прясно боядисани, на прозореца имаше яка желязна решетка. Вратата беше от нови дебели дъски, със солидно резе. Съдията поклати объркан глава, вдигна свещта и запали с нея фенера. После излезе в градината и тръгна към централната сграда.

Тъмните влажни стаи бяха съвършено празни. Не се виждаше нито стол, нито маса, никакви мебели. В централната зала с наполовина сринат таван погледът му попадна върху един надпис, издялан в ламперията. Двата големи червени йероглифа означаваха „Речната вила“. Имаше и подпис: Тун Икуан.

— Добра калиграфия — измърмори съдията и продължи из другите помещения.

В пустия коридор няколко прилепа изпърхаха до главата му, привлечени от светлината на фенера. Но с изключение на този шум и забързаните тихи стъпки на няколко огромни плъха, които побягнаха уплашени, навред цареше гробна тишина. Съдията тръгна обратно към павилиона, за да прибере двете ками. Оставаше му да слезе в селото и да нареди на местния началник на доброволната стража да отнесе в града трупа на жената. Нямаше какво да прави повече в това злокобно място. Когато излезе в градината, луната отново се бе показала. Направи една крачка и застина вцепенен. Някой се прокрадваше от другата страна на ниския зид, отделящ градината от гората. Виждаше се само една чорлава глава, която се отдалечаваше от павилиона. Явно онзи не бе чул съдията, защото ни най-малко не бързаше.

Съдията Ди клекна и се промъкна безшумно до ниския зид. Хвана се за ръба му и се прехвърли от другата страна. Пропадна в някакъв буренясал ров. Когато се измъкна от него, установи, че зидът се издига на повече от шест стъпки над тесния бряг на рова. Нямаше никой. Той вдигна поглед към зида и замръзна, прикован от неописуем ужас. Чорлавата глава пъплеше на неравномерни тласъци по стената съвсем сама, без тяло под нея. Съдията забрави дори да диша, вторачен в страшната гледка. В следващия миг обаче се усмихна и въздъхна с огромно облекчение. Лунната светлина му бе погодила номер. Това беше просто кичур трева, влачен от някакво дребно животинче. Той се пресегна и вдигна тревата. Отдолу една малка земна костенурка го погледа укорно с непроницаемите си очи и побърза да се скрие в черупката си.

— Бива си те, приятелю — прошепна съдията. — Де да можех и аз така да се маскирам!

Почувства облекчение от собствения си глас. Мракът и злокобната околност започваха да го гнетят. Хвърли неспокоен поглед към тъмната гора отвъд рова, извисена като стена над преплетените шубраци. Явно това бе мандрагоровата горичка, свещеното обиталище на речната богиня. В сребристата лунна светлина не трепваше дори листец.

— Това място не е за нас — каза съдията на костенурката. — По-добре ела с мен. Тъкмо ти ми трябваше, за да оживя каменната си градина. Едва ли ще липсващ на Бялата жена.

Той извади носната си кърпичка и уви костенурката в нея. Завърза краищата и пъхна вързопчето в ръкава си. После прескочи обратно зида и отново прекоси градината. Влезе в павилиона и внимателно изтегли ножа от гръдта на жената. Беше пронизана право в сърцето, черната й дреха отпред бе цялата подгизнала от кръв. Той освободи и втората кама от безжизнената й ръка и уви двете в кърпата си. Огледа за последен път помещението и излезе. Когато стигна до портиерската къщурка, надзърна предпазливо в тунела. Едва сега забеляза, че външният зид завършва в горния край с парапет. Очевидно собственикът на усамотената къща бе укрепил всички възможни подстъпи към нея, опасявайки се от нападения. Съдията сви рамене. С фенера лесно откри пътеката за селото.

Пазарът все още бе многолюден и оживен, селяните сякаш и не мислеха да си лягат. Той хвана един безделник да го отведе при началника на местните доброволци. Представи се и нареди на уплашения човек как да постъпи с трупа. Заповяда още десетина-петнайсет въоръжени доброволци да охраняват до зазоряване. После взе коня си от ковача, пъхна двете ками и костенурката в дисагите на седлото и препусна обратно към града.