Императорската перла

Глава XIЕдна свенлива госпожица дава ценни сведения; съдията Ди не успява да мине инкогнито

Едно улично хлапе, което съдията Ди попита за къщата на госпожица Лян, дори не го погледна и посочи с мръсния си показалец голяма дървена барака недалеч от ъгъла.

Съдията слезе от коня и докато връзваше поводите за една халка, стърчаща от зида, погледът му попадна на лакирана червена табела, окачена до вратата. С черен туш на ръка бяха изписани четири овални слети йероглифа, които гласяха „У дъ. Дао чан“ — „Тренировъчна зала за бойни умения“. Големият квадратен печат в горния край на надписа удостоверяваше, че табелата е изписана по заповед на един от императорските принцове. Съдията поклати недоверчиво глава и влезе.

В сумрачната просторна зала беше доста прохладно. Насред пода бе разстлана дебела рогозка. Върху нея шестима здравеняци, голи до кръста, упражняваха по двойки хватки от борба. По-нататък двама размъкнати мъжаги се налагаха с бамбукови пръти. Пет-шест души седяха на дървена пейка до стената и не откъсваха очи от онова, което ставаше пред тях. Никой не обърна внимание на новодошлия.

Единият от дуелиращите се удари партньора си по ръката и той хвърли пръта си с порой псувни.

— Господин Мо, ако обичате, внимавайте как се изразявате! — прокънтя откъм дъното на залата дрезгав глас.

Мъжът се озърна стреснат.

— Да, госпожице Лян — плахо отвърна той. — Моля за извинение, госпожице Лян.

Той духна веднъж-дваж наранения си пръст, вдигна пръта и дуелът продължи. Съдията Ди заобиколи борците и се качи до тезгяха. Там застина на място, вперил невярващ поглед в огромното женище, изтегнало се в едно кресло. Тази канара от плът бе опакована в куртка с къси ръкави и широки кафяви панталони от груб памучен плат като на професионалните борци. Бъчвообразната снага бе препасана с усукан червен колан точно под преливащата гръд, втори колан пристягаше големия търбух. Жената повдигна кръглото си безизразно лице към съдията и попита с продран глас:

— Какво искаш, странниче?

Съдията успя да се поокопити и отвърна дрезгаво:

— Казвам се Йен. Учител съм по бокс от столицата. Налага ми се да остана тук за няколко седмици и господин Шън Ба ме упъти към вас за помощ. Иска ми се да взема няколко ученици, колкото да изкарвам за паница ориз.

Госпожица Лян не отговори веднага. Вдигна тежката си дясна ръка и поглади косата си, опъната назад по тиквообразната й глава и събрана в малък кок на тила. През цялото време не свали изпитателния си поглед от съдията. Внезапно отсече:

— Дай си дясната ръка!

Ръката му потъна в месестия й корав юмрук. Съдията бе як човек, но неволно премига. Наложи се да събере последната си капчица сила, за да устои на сключеното около дланта му менгеме. Неочаквано тя пусна ръката му.

— Добре! — отсече жената. — Казваш значи, учител си по бокс. Каква е тази мода напоследък да носите бради и бакенбарди? — тя скочи изненадващо чевръсто на крака, заобиколи тезгяха с големи крачки, гребна с две купички от каменна делва с вино и каза непринудено: — Пийни, колега!

Забеляза, че на ръст е колкото него. Главата й сякаш започваше направо от широките обли рамене.

— А вие къде научихте занаята? — полюбопитства съдията, отпивайки от виното, което се оказа доста добро.

— Далече на север. Водех една трупа монголски боркини, нали разбираш. Преди няколко години отидохме в столицата да се покажем пред хората и Третият принц ни нае за дворцовите увеселения. Целият двор, и господата, и дамите, се трупаха да гледат турнирите на голите боркини. Е, не бяхме съвсем голи, препасвахме по една брокатена престилчица отпред. Ние сме скромни момичета — тя изпи виното си на един дъх, изплю се на пода и продължи: — Миналата година обаче министърът по обредите и ритуалите да вземе да заяви пред трона, че борбата ни била непристойна. Представяш ли си, краката ми били непристойни! И знаеш ли кой стоеше зад цялата тая работа? Придворните дамички, разбира се. Ревнуваха, място не можеха да си намерят, че мъжете им поне веднъж ще видят какво значи истинска жена. Мижави, хилави фльорци! Та на тях, ако милостивите небеса не ги бяха дарили с нос, човек нямаше да може да разбере кое им е предникът, кое дирникът. Обаче тронът разпореди принцът да ни отпрати.

— Къде са останалите жени от трупата ви?

— Върнаха се в Монголия. Аз останах, в Китай ми харесва. Третият принц ми даде цяло кюлче злато на тръгване и рече: „Като се зажениш, Горска Теменужке, не забравяй да ме поканиш.“ Точно така ми рече негово височество. „Ще подаря на младоженеца подвижна стълба, сребърна, за да може да те възкачва!“ Много обича да се занася негово височество — поклати тя огромната си глава, усмихната мечтателно.

Съдията Ди знаеше, че това не са празни хвалби. Държавните министри имаха право да се явяват пред принцовете само на колене, но високопоставените особи често се държаха като с равни с акробатите и жонгльорите, които покровителстваха.

— Аз само от спорт се интересувам — продължи госпожица Лян, — затова и открих тази тренировъчна зала. Тук мъжете си плащат само каквото изпият, обучението е безплатно. Някои обещават да станат добри спортисти.

— Чух, че двамина били особено добри. Двама по-разхайтени студенти, Тун и Ся, ако не се лъжа.

— Изостанал си, приятел. Тун умря. Отърва се светът от един боклук.

— Защо? Казаха ми, че бил способен боксьор и свястно момче.

— Не беше съвсем за изхвърляне, като боксьор, де. А колко до свестен… — тя се извърна и извика: — Роза!

Слабо шестнайсетинагодишно момиче се появи иззад завесата отзад. Бършеше една чинийка с парцал.

— Остави тая паница, обърни си носа към стената и си покажи гърба! — изкомандва госпожица Лян.

Момичето покорно се обърна с гръб към тях. Отвърза горната част на робата си и ръкавите се изхлузиха по голите му ръце. Гърбът, само кожа и кости, бе целият в белезникави белези. Понечи да развърже и широкия колан, но госпожица Лян изрева:

— Стига! Облечи се и доизмий чиниите.

— Тун Май ли я е подредил така?

— Не лично. Но честичко се навърташе тук, допреди няколко седмици. А тая зелена глава да вземе да си загуби ума по него и една нощ да се помъкне подире му. Отвел я някъде в северния квартал. В тъмното видяла само, че къщата е доста голяма. Вкарал я в една тъмна стая. Не успяла да различи нищо вътре. Преди да успее да гъкне, вече лежала гола по корем на един нар, пребита от бой. Нали видя? След време се появил Тун, развързал я и я довел дотук. Дал й един сребърник, казал й да си държи езика зад зъбите и изчезнал. И тази фльорца ми каза едва преди няколко дни. Случайно влязох, докато се къпеше, и видях белезите. Жалко, че Тун умря. Да ми беше паднал, щях аз да го подредя по същия начин, че и отгоре. Е, поне тази безмозъчна кокошка ще има вече едно наум.

— Изнасилили ли са я?

— Не, още е девствена. Засега. Иначе, естествено, щях да доложа в трибунала. Аз си знам задълженията. Само че тая фръцла е отишла там по своя воля, а и пари е приела. Какво можех да направя?

— Често ли осигуряваше Тун момичета на разни перверзни развратници?

— Очевидно. Но само на един. Според мен е същият, за когото търсеше разни вехтории. Напоследък обаче нещо загази с милостивия си покровител. Тун беше амбициозен негодник, може да е поискал прекалено много пари. Но ако питаш мен, черната работа я вършеше оня глупав хлапак, приятелят му Ся.

— Ся ли? Защо мислите така?

— Ся няма акъла на Тун, той само подтичва подире му. Вчера сутринта идва тук, пийнал, но в това няма нищо чудно. Чудното е, че си плати вересиите за пиенето. Питам го: „Да не си обрулил дървото на парата?“ А той ми вика: „Още не съм, но довечера ще напълня джоба. Обещах на един човек да му намеря пиленце в кафез.“ „Внимавай да не се окажеш ти в кафеза“, викам му аз, а той се ухили със зъбатата си усмивка и разправя: „Няма страшно! Там, и да писука пиленцето, няма кой да чуе. А и Тун ми каза, че тоя човек винаги плащал в брой.“ Сложих ръка на рамото му, тъй, приятелски, и му викам: „Вън, моето момче, и повече да не съм видяла грозната ти белязана мутра тук!“ И той взе, че полетя през залата, та се прасна в оня дирек на вратата. Окопити се някак, стъпи си криво-ляво на краката и оттам взе да крещи някакви неприлични думи. Тогава го заковах през ръкава за дирека, ей тъй.

В ръката й най-неочаквано изникна острието на дълга кама. В следващия миг тя прелетя през залата и се заби с глух удар в дирека на вратата. Настана пълна тишина. Двамата, които се дуелираха, пристъпиха към вратата. С усилие изтръгнаха трептящата кама от дървото и с почтителни поклони я занесоха на госпожица Лян. Тя отбеляза с широка самодоволна усмивка:

— Нервирам ли се, започвам да хвърлям каквото ми падне.

— Ако не внимавате, някой ден може да си навлечете беля — предупреди я съдията Ди.

— Аз ли? Мен от никого не ме е страх, дори от властите. Когато напусках двореца, негово височество ми даде тапия с печат колкото главата ти. Там пише, че съм член на императорския дом и че мен само дворцовият съд може да ме съди. Е, нали питаше за Тун и Ся? Вече знаеш всичко. Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго, господин магистрат? — и когато забеляза стъписването на съдията Ди, тя се изсмя: — Не сте ли наясно, че не можете току-така да преметнете жена, която години наред е живяла сред най-висши сановници? Познавам ги от пръв поглед. Та щях ли иначе да се разбъбря така пред вас? Запомнете какво ви казвам, господин магистрат, Тун не беше стока, а и Ся му е лика-прилика.

— И за Ся можете да говорите в минало време. Убит е тази сутрин, най-вероятно от същия негодник, който го е наемал за едно-друго. Да знаете кой може да е той?

— Не, ваше превъзходителство. Питах и Роза, но и тя няма представа. Да знаех кой е, можехте на часа да пратите стражниците си, за да отнесат каквото е останало от него.

— Е, дадохте ми изключително полезни сведения. Между другото Шън Ба ме помоли да ви кажа някоя добра дума за него.

Широкото й лице цялото засия.

— Ама наистина ли? — свенливо изрече тя. После се смръщи и добави строго: — А каза ли, че ще проводи сватовник да ми направи официално предложение?

— Не точно. Само ме помоли…

— Да кажете добра дума за него? Ей, инат човек! Напоследък какви ли не ми ги праща да кажат добра дума за него. Е, аз няма да взема сама да се натискам, нека той си поеме риска. Бива си го, дума да няма, як е, с добро телосложение. Но аз си имам принципи.

— Бедата е, че и той май си има принципи — отбеляза съдията Ди. — Мога обаче да ви уверя, че има постоянен доход и че е оправен мъж, на когото може да се разчита — съдията Ди реши, че е сторил достатъчно, за да изпълни даденото от сержант Хун обещание, остави купичката си и каза: — Много ви благодаря.

Тя го изпрати до вратата. Пътьом се обърна към един тантурест мъж, седнал на пейката до стената:

— Господин Мо, минете моля още веднъж през онези стени.

Мъжът пребледня като платно, но стана покорно. На улицата беше горещо като в пещ. Съдията Ди пъргаво се метна на коня, кимна на госпожица Лян, застанала на прага, и препусна.