Индигова магия

Глава 18

Със сигурност не бях очаквала да се върна от днешната експедиция като съвместен попечител на миниатюрен дракон. Отказвах да го наричам демон. И както се оказа, Ейдриън вече се прояви като недотам отдаден и грижовен „баща“.

— Можеш да го вземеш засега — заяви ми, когато се върнахме в „Амбъруд“. — Аз ще го посещавам през уикендите.

— Ти нямаш никаква работа. Освен това, остават само още няколко дни до уикенда — запротестирах. — А и не знаеш дали е „той“.

— Е, не мисля, че той би имал нещо против, а и нямам намерение да разследвам, за да науча истината. Ейдриън сложи кварца в кошницата и затвори капака, преди да ми я подаде. — Нали знаеш, че не си длъжна да го призоваваш пак.

Взех кошницата и отворих вратата на колата.

— Зная. Но някак си ми е мъчно да го оставя като камък. — Госпожа Теруилиджър ми бе казала, че ще е по-здравословно, ако от време на време го призовавам.

— Виждаш ли? Майчинският ти инстинкт вече сработи. Ти си родена майка, Сейдж. — Ейдриън се ухили и ми подаде кесията с парчетата пай. Задържа малко и за себе си. — Виж се само. Дори не е нужно да разваляш татуировката. Мислила ли си преди месец, че ще станеш майка на новороден дракон?

— Не зная. — Но той имаше право. Навярно щях да побягна с писъци заради него колкото се може по-далеч в пустинята. Или щях да се опитам да го прогоня. — Засега ще го взема, но по някое време и ти трябва да поемеш отговорността си. Госпожа Теруилиджър каза, че калистанът трябва да прекарва известно време и с двама ни. Хм…

— Хм, какво?

Поклатих глава.

— Просто мисля в перспектива. Чудех се какво ще правя с него, ако отида в Мексико.

Ейдриън ме изгледа озадачено.

— Какво за Мексико?

Осъзнах, че досега не беше ставало дума пред него за пътуването ми до Мексико. Ейдриън знаеше само за мисията на Маркъс и първоначалното разваляне на татуировката, без подпечатването. Не го бях пазила съзнателно в тайна, ала внезапно се почувствах неудобно да разкажа на Ейдриън за това.

— О! Ами… Маркъс каза, че след като извърша този бунтарски акт, можем да разрушим хармонията между елементите и да се освободя от контрола на татуировката. Но за да се заздрави истински магията и да е сигурно, че татуировката не може да бъде възстановена, трябва да наложа друга отгоре й — както е направил той. Нарича се подпечатване. Но се изисква специална съставка, която се намира трудно. Маркъс е направил неговото подпечатване в Мексико и смята да заведе част от своите последователи там, за да си направят и те.

— Разбирам. — Усмивката на Ейдриън бе изчезнала. — И така. Ще се присъединиш ли към тях?

Свих рамене.

— Не зная. Маркъс иска да го направя.

— Сигурен съм, че го иска.

Подминах тона му.

— Мислих за това… но е голяма стъпка. Не само заради татуировката. Ако го направя, няма връщане назад. Ще скъсам завинаги с алхимиците.

— И с нас — додаде той. — Освен ако наистина помагаш на Джил, единствено защото са ти наредили.

— Знаеш, че вече не е само това. — Тонът му отново не ми хареса. — Знаеш, че ме е грижа за нея и… и за вас, останалите.

Лицето му бе добило каменно и непроницаемо изражение.

— При все това смяташ да избягаш с един тип, когото едва познаваш.

— Не е така! Няма да избягаме заедно. Аз ще се върна! И заминаваме заради конкретна причина.

— Плажове и маргарити?

За няколко минути изгубих дар слово. Думите му бяха толкова близко до онази шега на Маркъс. Нима всички свързваха Мексико само с това?

— Разбирам как стоят нещата — изрекох остро. — Ти ме подкрепяш, когато става дума да разваля татуировката и да мисля самостоятелно — но това е добре, само ако те устройва, нали? Също както обещанието ти „да ме обичаш отдалеч“ важи само когато нямаш възможност да се нахвърлиш отгоре ми и ръцете ти да са навсякъде. И устните ти. И… разни други работи.

Ейдриън рядко побесняваше и не бих могла да кажа, че в момента е ядосан. Но определено беше раздразнен.

— Ти сериозно ли си затънала в такова самоотрицание, Сидни? Като че ли наистина си вярваш, когато твърдиш, че не чувстваш нищо? Особено след това, което се случи помежду ни?

— Нищо не се е случило помежду ни — отвърнах машинално. — Физическото привличане не означава любов. Ти би трябвало най-добре да го знаеш.

— Ох! — Изражението му не се промени, но съзрях болка в очите му. Бях го наранила. Това ли те притеснява? Миналото ми? Че може би аз съм експерт в област, в която ти не си?

— Област, в която съм сигурна, че с радост ще ме просветлиш. Още една бройка в списъка ти със завоевания.

За миг той остана безмълвен, после вдигна пръст.

— Първо, нямам списък. — Още един пръст. — Второ, дори и да имах такъв, щях да намеря някоя, която не е толкова упорита и обезсърчаваща, за да я добавя към него. За третия пръст се наведе към мен. — И накрая, зная, че ти е напълно ясно, че не си завоевание, затова не се дръж все едно наистина го мислиш. Двамата с теб сме преживели толкова много. Ние сме твърде близки, твърде свързани. Аз не бях толкова откачил заради духа, когато ти казах, че ти си моят пламък в мрака. Ние взаимно прогонваме сенките, които са около нас. Миналото ни няма значение. Това, което имаме, е много по-голямо. Аз те обичам, противно на всякаква логика, пресметливост и суеверия. Зная, че и ти ме обичаш. Дори и да избягаш в Мексико и да се скриеш от всичките си проблеми, това няма да се промени. В крайна сметка само ще се почувстваш още по-уплашена и объркана.

— Вече се чувствам така — отроних тихо.

Ейдриън се отдръпна и се облегна назад. Изглеждаше уморен.

— Е, това е най-вярното нещо, което напоследък съм те чувал да изричаш.

Грабнах кошницата и отворих рязко вратата на колата. Без да кажа повече нито дума, изхвръкнах навън и закрачих към общежитието. Не се обърнах назад, за да не види той сълзите, появили се толкова неочаквано в очите ми. Само дето не бях сигурна коя част на нашия разговор ме разстрои най-много.

Докато стигна до стаята си, щях да успея да преглътна сълзите си, но трябваше да се успокоя. Ала дори след като овладях емоциите си, ми беше трудно да се отърся от думите му. „Ти си моят пламък в мрака. Ние взаимно прогонваме сенките, които са около нас.“ Какво означаваше всичко това?

Вкарването тайно на дракон в стаята ми ме разсея за малко от тежките мисли. Влязох вътре, понесла кошницата, като се надявах демоничните дракони да не се считат за контрабандна стока. Никой не ме спря, когато се изкачих по стълбите, а аз вече бях започнала да се чудя къде ще го скрия, ако го призова отново. Кошницата не ми се струваше достатъчно сигурно място, а определено нямаше да го пусна да вилнее на воля из стаята ми. Когато наближих вратата на стаята си, видях Джил да ме чака отвън, а бледозелените й очи бяха разширени от вълнение.

— Искам да го видя — заяви тя. Връзката беше най-стабилна в моменти на силни емоции, а съдейки по лицето на Ейдриън, докато драконът ни преследваше, емоциите му са били доста силни. Зачудих се дали тя е била свидетел също и на спора ни, или това не се бе предало по връзката. Може би Джил вече бе свикнала с напрежението между мен и него.

— Още не мога да го пусна — отвърнах, като я въведох в стаята. — Нуждая се от нещо, в което да го държа. Като например клетка за птици. Може би утре ще си купя.

Джил се намръщи при мисълта, но сетне лицето й се разведри.

— Хрумна ми нещо. — Погледна към настолния ми часовник. — Надявам се да не е прекалено късно.

И без повече обяснения тя си тръгна, като обеща скоро да се върне. Аз все още се чувствах малко разнебитена от днешната магия, но нямах време да анализирам ситуацията след цялото това вълнение. И така, седнах зад бюрото с книгата за магии и изядох останалата част от вече омекналото парче пай, като преди това изрязах внимателно онази част, от която бе гризал драконът. Не знаех дали калистаните бъкат от заразни бацили или вируси, но нямах намерение да рискувам.

Джил се върна след около час. Носеше правоъгълен стъклен аквариум, като тези, в които се държат рибки или хамстери.

— Откъде го изнамери? — попитах я, като отместих лампата на бюрото.

— От учителката ми по биология. Нашето морско свинче умря преди две седмици, а на нея й беше прекалено мъчно, за да го замени с ново.

— Тя не те ли попита защо ти трябва? — Огледах аквариума и видях, че е съвсем чист, явно някой го бе почистил старателно след ненавременната смърт на животинчето. — Не ни е разрешено да имаме домашни любимци.

— Казах й, че строя диорама14. Тя не ме разпитва повече. — Джил нетърпеливо донесе аквариума до бюрото. — Ще й го върнем, когато се сдобием с наш.

Поставих кварца вътре и затворих капака, като се уверих, че е добре нагласен. След още настойчиви молби от Джил, изрекох заклинанието за призоваване. Появи се малко пушек и кварцът се превърна отново в дракон. Слава богу, създанието не започна да пищи, затова предположих, че още не е гладно. Вместо това се щураше из аквариума, изучавайки новия си дом. По едно време се опита да се покатери по едната стена, но малките му нокти не можеха да се забият в стъклото.

— Какво облекчение — промърморих.

Джил го гледаше с примесено чувство на почуда и възхищение.

— Мисля, че ще му е скучно вътре. Трябва да му вземеш някакви играчки.

— Играчки за демон? Не е ли достатъчно, че му дадох пай?

— Той иска теб — настоя тя.

И наистина, когато извърнах отново поглед към аквариума, видях, че калистанът се взираше с обожание в мен. Дори радостно махаше с опашка.

— Не — заявих непреклонно. — Това не е някой филм на Дисни15, където си имам очарователно другарче. Няма да излизаш навън.

Отрязах парче от пая с боровинки и го сложих в аквариума, в случай че иска да си похапне през нощта. Не исках да рискувам да ме събуди посред нощ с онова отвратително пищене. След кратък размисъл прибавих и малка, мека анти–стрес топка и шал.

— Ето. Има си храна, играчка и легло. Доволна ли си? — попитах Джил.

Калистанът определено беше. Той удря топката няколко минути, а след това се сгуши в гнездото, което му бях направила с шала. Изглеждаше доволен, като се изключи факта, че не отделяше поглед от мен.

— Ау! — възкликна Джил. — Виж колко е сладък. Как ще го кръстиш?

Сякаш това беше единствената ми грижа. Нека „баща“ му го кръсти. Аз още не бях измислила име дори за мустанга.

След като му се възхищава още няколко минути, Джил най-после се оттегли за през нощта. Аз също се приготвих за лягане, като държах дракона под око. Но той не направи нищо заплашително и аз дори успях да заспя, макар че сънят ми беше доста неспокоен. Подсъзнателно не спирах да се притеснявам, че той ще намери начин да се измъкне от стъклените си покои и ще се настани в леглото при мен. И разбира се, не можех да се отърся от обичайните си страхове, че Вероника ще се яви в съня ми. Но все пак успях за кратко да потъна в дълбок сън, по време на който Ейдриън ме пренесе в свят, създаден от магията на духа. Честно, след последната ни разправия, не очаквах да го видя тази нощ — мисъл, която ме бе натъжила. Балната зала се появи около нас, ала образът трептеше и ту чезнеше, ту пак се появяваше.

— Не мислех, че ще дойдеш — казах му.

Тази вечер не беше в официалните дрехи, с които бе облечен на сватбата. Носеше дрехите, с които беше през деня — джинси и тениската с логото „АЯЕ“, макар че изглеждаха малко смачкани. Осъзнах, че беше облечен, както в реалността.

— Мислиш, че ще те оставя на Вероника?

— Не — признах си. — Какво не е наред със стаята?

Той изглеждаше малко засрамен.

— Тази вечер контролът ми не е толкова силен.

Не разбрах… отначало.

— Пиян си.

— Пил съм — поправи ме той, облегнат на една от масите. — Ако бях пиян, изобщо нямаше да съм тук. И всъщност резултатът не е чак толкова зле за четири „Бели руснака“16.

— Бели какво?

Почти щях да седна, ала се боях, че столът ще изчезне под мен.

— Това е питие — осветли ме той. — Ще си помислиш, че не бих си падал по нещо с подобно име — нали се сещаш, като се имат предвид личните ми преживявания с руснаците. Но те са удивително прекрасни. Питиетата, не истинските руснаци. Съдържат „Калуа“. Може да е питието, което си чакала през целия си живот.

— „Калуа“ няма вкус на кафе — заявих аз. — Така че не започвай пак с това.

Бях безумно любопитна защо е пил. Понякога той го правеше, за да притъпи духа, но явно все пак тази нощ бе успял да задейства магията му. И разбира се, през половината време, не се нуждаеше от причина, за да пие. Дълбоко в себе си се питах дали нашата караница не го бе тласнала към алкохола. Не знаех дали да се чувствам виновна, или ядосана.

— Освен това трябваше да дойда тази вечер, за да се извиня — рече Ейдриън.

Седна, очевидно не изпитваше подобни страхове за столовете като мен.

За един необяснимо ужасяващ миг си помислих, че се кани да се отрече от думите си, че съм неговият „пламък в нощта“. Вместо това той ми каза:

— Ако се налага да отидеш в Мексико, за да завършиш този процес, тогава разбирам. Сбърках като те критикувах за това, нямам право да ти се меся. Едно от страхотните ти качества е, че накрая винаги взимаш правилните решения. Не мога да твърдя същото за себе си. Каквото и да направиш, ще те подкрепя.

Онези дразнещи сълзи едва не рукнаха и аз решително ги преглътнах.

— Благодаря ти. Това означава много… и честно да ти кажа, точно в момента, все още не съм решила какво да правя. Зная, че Маркъс се тревожи за мен, че накрая ще загазя, както и затова, че те ме контролират. В същото време ми се струва, че ако остана част от организацията на алхимиците, ще бъда по-силна, а и освен това… не желая да те изоставя. Ъъ… да ви изоставя… всички вас.

Той се усмихна и цялото му лице грейна. Като пламък в нощта.

— Е, „ние“ определено сме щастливи да го чуем. О, освен това ще се радвам да се грижа за нашето извънбрачно дете — малкия дракон — докато си в Сейнт Луис.

На свой ред и аз му се ухилих.

— Като камък или в истинския му вид?

— Още не съм решил. Как е той в момента?

— Затворен е в аквариум. Предполагам, че ще се събудя, ако се настани в леглото до мен, така че навярно още спи. — Поне се надявах.

— Е, сигурен съм, че да е в леглото с теб би било… — Ейдриън преглътна коментара, който се канеше да направи. Вместо това посочи към масата, където се появи дъската на „Монополи“. — Ще поиграем ли?

Пристъпих до масата и се взрях в дъската. Очевидно също бе пострадала от пиенето на Ейдриън, защото половината улици бяха празни. Онези, които бяха там, носеха имена като „Сладкишче Авеню“ и „Кастъл Козуей“.

— Дъската е малко непълна — отбелязах дипломатично. Ейдриън не изглеждаше притеснен.

— В такъв случай, това ще увеличи шансовете ти за победа. Не можах да устоя на това предизвикателство и с риск да се озова на пода седнах на един от столовете. Усмихнах му се и започнах да броя парите, щастлива, че отново всичко (относително) беше наред с нас и със света.