Индигова магия

Глава 20

Супер рано на следващата сутрин ме събуди телефонен звън. Беше Иън. Отначало помислих, че навярно се надява да се промъкнем, преди останалите алхимици да са се събудили, но се оказа, че просто искал преди това да закусим. Имайки предвид, че бе успял да ми осигури достъп до секретните архиви, не можех да му откажа. Първоначално той искаше да отидем в управлението към десет сутринта, но аз го убедих да е по обяд. Това означаваше да остана в компанията му за по-дълго време след закуската, но жертвата си заслужаваше. Обаче бях облякла широки панталони в цвят каки и ленена риза. Шпионажът настрана, но коктейлна рокля и сутрешен бюфет не се връзват особено. Но като компенсация бях разкопчала две копчета от ризата си. Да си облечен така в някое от управленията на организацията си беше доста дръзко и Иън изглеждаше възхитен от „скандалното“ ми поведение.

Сградата бе много по-тиха в неделя, отколкото предишната вечер. Въпреки че алхимиците винаги са на поста си, по-голямата част от управлението работеше по обичайния седмичен график. Отново нямах проблем да мина през главната рецепция, но както очаквахме, малко се забавихме в секретната зона. Дежурният не беше приятелят на Иън, който му дължеше услуга. Наложи се да го почакаме да дойде от задната стая и дори тогава Иън трябваше да убеждава колегата си да ме пусне. Мисля, че и за двамата беше ясно, че Иън се опитва да ме впечатли и накрая първият тип се смили и се съгласи да помогне за нещо, което изглеждаше съвсем безобидно. В крайна сметка аз бях колега, алхимик, и исках само да ме разведат из библиотеката. Какво толкова лошо би могло да има в това?

Те претърсиха чантата ми и ме накараха да мина през металния детектор. Бях замислила да използвам две магии, които не изискваха веществени съставки, така че не се налагаше да обяснявам наличието на кристали или билки. Най-рискованата част беше флашката, която криех в сутиена си. Те може би нямаше да ме разпитват, ако откриеха флашка в чантата ми, но нямах намерение да рискувам да ми я вземат. Макар че ако тя се видеше на скенера, щеше да ми е много по-трудно да обясня защо я крия. Бях напрегната, когато минавах през скенера, като се подготвих или да побягна, или да пусна в ход някоя от бойните хватки на Улф. Но, както се надявах, уредът бе твърде малък, за да бъде забелязан, и ни махнаха да минаваме. Едно препятствие по-малко, казах си, ала това не намали напрежението ми.

— Да не би онзи да се съгласи на тази обиколка, ако в замяна му опростиш парите, които ти дължи? — попитах Иън, докато се спускахме към архивите.

— Да. — Той се намръщи. — Опитах се да го убедя за половината сума, но той заяви, че или всичко, или нищо.

— И колко ти излезе тази разходка?

— Петдесет долара. Струва си — додаде спътникът ми бързо.

Вечерята сигурно му бе струвала още толкова. Този уикенд се очертаваше доста скъп за Иън, особено след като само аз се възползвах от наградите. Не можех да не се почувствам малко виновна и трябваше отново да си напомня, че върша това в името на важна кауза. Бих му предложила да му възстановя разходите, ала нещо ми подсказваше, че това ще заличи всичко, което бях постигнала благодарение на „женския чар“.

Архивите бяха защитени с електронни ключалки, които се отвориха, когато Иън пъхна електронната си карта. Когато пристъпихме вътре, едва не забравих, че идването ми тук беше само прикритие за по-важната цел. Озовах се сред море от книги, ръкописи и древни папируси. Най-старите и деликатни екземпляри бяха зад стъклени витрини. Върху отсрещната стена имаше указания какъв е достъпът до дигиталните копия, съхраняващи се в компютрите. Двойка алхимици на нашата възраст работеха на масите, преписвайки резюметата на старинните книги в лаптопите си. Момичето изглеждаше много развълнувано от работата си; момчето очевидно се отегчаваше. Явно възприе появата ни като един вид развлечение.

Сигурно лицето ми е изразявало подходящото за случая благоговение, защото когато се извърнах към Иън, видях, че ме наблюдаваше с гордост.

— Страхотно е, нали? — Очевидно да бъде „прехвален библиотекар“ току-що се бе превърнала в доста по-вълнуваща работа за него. — Последвай ме.

Не беше нужно да ми го повтаря. Започнахме да разглеждаме залата на архива, която се простираше доста по-надалеч, отколкото си мислех. Алхимиците ценяха високо познанието и от тази внушителна колекция ставаше ясно, че тази им страст датираше от векове. Спирах се край високите лавици, като ми се искаше да запомня всяко заглавие. Бяха на различни езици и обхващаха разнообразни области на науката, нужни за професията ни: химия, история, митология, свръхестественото. Беше зашеметяващо.

— Как е организирано? — поинтересувах се аз. — Как можеш да намериш това, което искаш?

Той ми посочи малките табели върху лавиците, които не бях забелязала. Върху тях бяха изписани кодовете по азбучен ред, които бяха част от файлова система на база данни, непозната за мен.

— Това е каталогът. А тук е директорията.

Той ме поведе към сензорен панел, вграден в стената. Натиснах и върху него се появи меню с опции: АВТОР, ПЕРИОД ОТ ВРЕМЕ, ЕЗИК. Докоснах ПРЕДМЕТ и се появи списък с подраздели, докато накрая осъзнах, че търся „Магия“ в раздела със свръхестествени явления. Излезе списък със заглавия, всяко от които имаше код за търсене в базата данни.

За моя изненада имаше доста книги, посветени на магията, което събуди любопитството ми. Дали алхимиците имаха досиета на вещици? Или всичко беше само теоретични трудове? Вероятно морализаторски съчинения за греховните помисли на хората в тази насока.

— Мога ли да взема за четене някои книги? — попитах водача си. — Искам да кажа, зная, че не мога да седя на това място и да чета цял следобед, но тук има толкова много история… Някак ми се ще да се почувствам част от нея. Ще ти бъда изключително благодарна.

Наистина не вярвах, че това ще проработи втори път, но се получи.

— Добре. — Иън посочи към малък кабинет в дъното. — Аз трябва да свърша няколко неща. Искаш ли да се срещнем тук след час?

Благодарих му горещо, а след това отново насочих внимание към сензорния екран. Копнеех да проуча книгите за магии, но си напомних защо съм тук. След като се намирах в архива, можех да потърся информация, която би могла да бъде полезна за каузата ни. Прерових менюто, докато стигнах до подраздела за ранна история на алхимиците. Надявах се да открия сведения за ловци на вампири или конкретно за Воините. Нямах късмет. Най-доброто, което можех да направя, бе да намеря кодовете, отбелязани върху рафтовете с книги, в които се проследяваше създаването на нашата организация. Повечето от книгите бяха дебели томове, написани на тежък, старомоден стил. Най-древните дори не бяха на английски.

Прегледах няколко и много скоро разбрах, че тази работа ще отнеме повече от час. В по-новите книги не се споменаваше за Воините, което не ме изненада, имайки предвид, че тази информация сега не беше достъпна за всички. Ако исках да открия някаква следа за ловците на вампири, то тя навярно щеше да е в старите книги. Те нямаха съдържание, нито индекси, а нямаше начин да чета по-подробно. Припомняйки си действителната цел на посещението ми тук, след около десет минути зарязах книгите и отидох да потърся Иън. Напрежението от преди малко се завърна и започнах да се потя.

— Хей, тук има ли тоалетна?

Молех се да няма. Бях зърнала една надолу по коридора, по който бяхме дошли на този етаж. Част от плана ми зависеше от това да изляза от архива.

— Надолу по коридора, до стълбите — отвърна той. Някакъв работен проблем ангажираше вниманието му и ако имах късмет, нямаше да забележи колко време е минало. — Почукай на вратата, когато се върнеш. Ще кажа на секретарите да те пуснат.

През целия ден стомахът ми бе свит на топка от притеснение, макар да се опитвах да не мисля за това. Сега вече нямаше измъкване. Моментът за немислимото бе настъпил.

Дискретността нямаше място в системата за сигурност на алхимиците. В двата края на коридора имаше камери. Те бяха една срещу друга и осигуряваха видимост на коридора по цялата му дължина. Тоалетните бяха разположени в единия край на коридора, почти директно под едно от устройствата на наблюдение. Влязох в женската и проверих дали вътре има други хора или камери. Поне тук на алхимиците се полагаше малко уединение.

Беше лесно да направя магията за невидимост. Да изляза бе малко по-трудно. Съдейки по разположението на камерите, прецених, че вратата на тоалетната е доста наравно със стената, така че нито една от тях нямаше добра видимост към нея. Вратата се отваряше навътре, затова можех да се измъкна и да съм сигурна, че нито една от камерите не е уловила призрачното отваряне на вратата. Истинското затруднение беше вратата към стълбите. Тя беше в обсега на камерите. Госпожа Теруилиджър ме бе уверила, че магията за невидимост би ме защитила от регистриране и запис на изображението. Затова не се боях, че ще ме видят. Просто трябваше да поема риска, че камерата ще запише как вратата се отваря сама.

Знаех, че от охраната наблюдават текущите изображения върху камерите, но те бяха твърде много, за да ги следят всяка секунда. Ако върху тази не се появи внезапно движение, се съмнявах, че пазачът ще забележи. А ако нищо необичайно не се случи на етажа, никой нямаше да има причина да преглежда записите. Но в оперативния сектор… е, ако всичко върви по план, този спокоен слънчев следобед много скоро щеше да стане доста вълнуващ.

Влязох и излязох през шахтата на стълбището, като открехнах вратата колкото е възможно по-малко. Етажът, на който се помещаваше оперативният сектор на управлението, беше дори още по-строго охраняван от етажа на архива.

Имаше тежки, метални врати, които се отваряха и затваряха едновременно и с електронни карти, и с код. Не хранех илюзии, че мога да преодолея някоя от двете защити. Проникването в помещението на охраната, както и останалата част от тази задача, се крепеше на странната смесица от логика и късмет. Единственото нещо, на което може да се разчита при алхимиците, е надеждността. Знаех как е съставено ежедневното разписание. Почивките за обяд са в нормалните часове: единайсет, дванайсет и един. Точно заради това бях помолила Иън да уговори посещението за това време на деня, когато можех с относителна сигурност да очаквам, че част от служителите ще излизат и влизат. Оставаха пет минути до дванайсет и аз кръстосах пръсти за късмет, като се помолих някой скоро да излезе.

Както се оказа, някой влезе. Един мъж се появи, подсвирквайки си надолу по коридора. Когато стигна до вратата, миризмата на хамбургер издаде избора му за обедното меню. Задържах дъха си, докато пъхаше картата си и набираше кода. Аз изприпках след него и се промуших през вратата, без да се налага да я хващам или отварям по-широко. За нещастие, той се спря по-скоро, отколкото очаквах, и аз се блъснах в него. Мигом се отдръпнах, а той се озърна смаяно.

„Моля те, не мисли, че наоколо има невидим човек.“ Колко ли ужасно щеше да бъде да стигнеш дотук и да те заловят? За щастие, магическите хитрини не са първото, което би хрумнало на един алхимик като причина за нещо необичайно. След като се почуди няколко секунди, мъжът сви рамене и се провикна за поздрав към един от колегите си.

Уейд бе описал идеално стаята. Едната стена бе покрита с монитори, върху които се редуваха различни изображения от камерите. Двама от охранителите наблюдаваха записа, докато останалите работеха по-настрани, седнали зад компютрите. Освен това Уейд ми бе казал коя работна станция съдържа файловете, от които се нуждаех. Приближих мястото — като внимавах да не допусна друга издънка, докосвайки случайно някого. Една жена бе седнала зад компютъра.

— Мислех си дали да не си поръчаме тайландска кухня — каза тя на една от колежките си. — Вече привършвам този доклад.

Не! Тя се канеше да излезе в обедна почивка. А за да сработи планът ми, това не биваше да се случва. Ако излезе, тя ще заключи компютъра си. За да изпълня мисията си, трябваше да имам свободен достъп до него. Явно жената закъсняваше с обяда си, което означаваше, че се налага да действам сега.

Помещението не беше изключено от наблюдението. Дори тези, които следяха, биваха следени. За щастие, имаше само една камера. Избрах един компютър, чийто екран бе с лице към камерата и застанах зад него. От кутията на компютъра излизаха кабели и жици, чуваше се равномерното бръмчене на вентилатора му. Поставих ръка върху кутията и направих още един бърз оглед. Гърбът на компютъра беше извън обхвата на камерата, ала нямаше да е добре, ако беше в полезрението на някой друг от служителите. Обаче всички изглеждаха потънали в работа. Беше настъпил моментът да действам.

Създадох огнена топка — малка. Задържах я върху дланта си и я положих внимателно точно до задната стена на корпуса. Въпреки малкия й размер, аз й вдъхнах колкото може повече топлина. Не беше съвсем синя, но почти. Въздействието й не закъсня и след секунди кабелите и корпусът започнаха да се топят. Лъхна ме миризмата на изгоряла пластмаса и във въздуха се издигна пушек. Това беше достатъчно. Оставих топката да изгасне, а след това се отдалечих на бегом от компютъра точно навреме. Сега вече всички бяха забелязали горящия компютър. Алармата се включи. Последваха изненадани викове, а някой изкрещя за пожарогасител. Служителите се изправиха от столовете си и забързаха към пушещия компютър, за да го огледат — включително и жената, която беше на компютъра, който ми трябваше.

Нямаше време за губене. Седнах незабавно на стола й и пъхнах флашката в гнездото. С ръце, облечени в ръкавици, хванах мишката и започнах да прехвърлям директориите. За този етап от задачата Уейд не ми бе дал информация. Просто се надявахме да налучкам файловете. През цялото време знаех, че трябва да бързам и не спирах да се безпокоя, че някой може да забележи как мишката се движи сама. Дори след като потушиха пламъците, алхимиците продължиха да се навъртат край компютъра с надеждата да разберат какво се бе случило.

Да прегрее някой кабел или жица не беше нещо кой знае колко необикновено, но да пламне огън толкова бързо определено беше. А това бяха компютри, които съдържаха много ценна информация.

Имах чувството, че в диска имаше милион директории. Кликнах върху някои, които ми се сториха най-вероятни, но не стигнах доникъде. Всеки път щом се озовавах в задънена улица, тихо проклинах изгубеното време. Останалите алхимици нямаше да са вечно залисани с изпушилия компютър! Най-накрая, след напрегнато търсене, открих директория със стари записи от охранителните камери. Съдържаше папки, свързани с всяка камера в сградата включително и тази, отбелязана с ГЛАВЕН КОМПЮТЪР. Кликнах, за да я отворя, и върху екрана се появи списък с файлове, подредени по дати. Уейд ми бе обяснил, че след определен срок тези файлове се изтриват и се прехвърлят в архив, но денят, който ме интересуваше, все още беше там. Камерата бе записвала по един кадър всяка секунда. Файлът за двайсет и четири часа беше огромен — но не толкова, колкото при непрекъснато снимане като за филм. Щеше да се побере във флашката ми и започнах да го копирам.

Връзката беше бърза, но се изискваше голям пренос на данни. Съобщението върху екрана показваше, че остават още десет секунди. Десет секунди! Жената, която работеше на компютъра, щеше да се върне дотогава. Позволих си да хвърля един поглед на алхимиците. Те все още обсъждаха мистерията с подпаления компютър. Характерно за учените като нас е, че всяка внезапна технологична неизправност е предизвикателство за ума и въображението им. Освен това никога не би им хрумнало да търсят някакво свръхестествено обяснение. Те си подхвърляха различни теории и започнаха да разглобяват стопилия се компютър. Файлът ми се копира и аз се изстрелях от стола точно когато жената се запъти към него. Бях се подготвила да рискувам с още едно „призрачно отваряне“ на вратата, докато останалите бяха разсеяни, но пожарната аларма бе привлякла и други служители в коридора. Хората влизаха и излизаха толкова често, че без проблем задържах вратата достатъчно дълго, за да се промъкна през нея.

Направо хукнах към етажа с архивите. Трябваше да се успокоя, когато влязох в тоалетната. Развалих магията за невидимост и зачаках дишането ми да се успокои. Флашката отново беше в сутиена ми, а ръкавиците — в чантата. Огледах се в огледалото и реших, че изглеждам достатъчно невинно, за да мога да се върна в архива.

Един от секретарите ме пусна. Беше момиче, явно погълнато от задълженията си, защото погледът, който ми хвърли, ясно показваше, че отварянето на вратата е загуба на време. В дъното на залата Иън също изглеждаше вглъбен в работата си, което беше огромно облекчение за мен. Бях отсъствала по-дълго, отколкото бе нормално за едно отскачане до тоалетната и се притеснявах, че той ще започне да се безпокои за мен. Нещата щяха да се оплескат, ако бе изпратил момичето да ме търси — първо, защото не бях в тоалетната, и второ, защото секретарката щеше наистина да се раздразни от прекъсването. В секцията по история взех наслуки една книга, седнах на пода и се престорих, че чета. Бях прекалено възбудена и неспокойна, за да осмисля думите, без значение колко пъти си внушавах да се успокоя. Нямаше причина алхимиците да заподозрат, че аз съм причинила пожара. Нямаше причина да заподозрат, че съм откраднала информация. Нямаше причина да се усъмнят, че съм замесена в някое от тези деяния.

Определеният час от Иън почти изтичаше, когато той дойде при мен и аз се престорих на разочарована, че трябва да тръгваме. Всъщност нямах търпение час по-скоро да се измъкна от сградата. Той ме закара до летището и бъбреше неуморно за следващия път, когато ще се видим. Аз му се усмихвах и кимах потвърждаващо, но не пропуснах да му напомня, че работата ни трябва да е на първо място, а моето назначение на практика поглъща цялото ми време. Той очевидно бе разочарован, но не можеше да отрече логиката на доводите ми. За алхимиците висшето благо винаги беше на първо място. Слава богу, че не опита отново да ме удостои с една от онези ужасни целувки — макар че предложи някой път да се уговорим да се видим и чуем по скайпа. Казах му да ми напише имейл, като тайно се заклех, че никога няма да отворя съобщение от него.

Не се успокоих, чак докато самолетът не се издигна във въздуха, а вероятността да бъда задържана от отряд за бързо реагиране на алхимиците намаля. Най-параноичната част от мен се тревожеше, че може да ме чакат на летището в Палм Спрингс, но докато стигна дотам, можех най-сетне да си отдъхна за няколко часа на спокойствие.

Предполагах, че просто ще доставя флашката на Маркъс и това ще е краят на операцията. Но сега, когато беше в мен, любопитството ми надделя. Трябваше да стигна до дъното на тази мистерия. Дали З. Дж., който бе посетил алхимиците, наистина е бил магистър Джеймсън?

С чаша димящо кафе в ръка отворих файла на лаптопа и се заех да гледам.

Дори и да не беше заснет по един кадър в секунда, записът ми се стори дълъг цяла вечност. По-голямата част не съдържаше нищо, освен изображения на пропускателния пункт, а най-вълнуващите моменти бяха, когато охраната се сменяше или отиваше на обяд. Минаваха много алхимици, но в сравнение с целия интервал от време бяха малцина и нарядко. Иън се показа веднъж, за да застъпи на смяна.

Не бях изгледала и половината, когато самолетът започна да се снижава за кацане. Доста обезкуражена, се примирих с мисълта, че когато се прибера в стаята си в общежитието, ме очаква доста скучна вечер, докато изгледам останалата част. Поне щях да си направя свястно кафе, за да изкарам нощта. Почти се изкушавах да изпратя утре файла на Маркъс и да го оставя сам да се оправя със записа… но онзи дразнещ глас, който ми натякваше да продължа докрай, надделя. И не беше само любопитството ми. Не вярвах наистина, че Маркъс би могъл да фалшифицира нещо, но ако можех да се уверя лично, че…

И ето го на екрана.

Не беше в една от онези дълги роби, но нямаше начин да сбъркам старомодната брада на магистър Джеймсън. Беше облечен в делови костюм и изглежда, се усмихваше на нещо, което мъжът до него бе казал. Мъжът имаше върху бузата си лилия, но не го познавах.

Магистър Джеймсън. С, алхимиците.

Конспирацията на Маркъс и неговите съмишленици се бе оказала успешна. Една подозрителна част от мен искаше да повярва, че това е нагласено, че може би те са променили записите и са планирали всичко това. Но, не. Аз ги бях отмъкнала лично от сървъра на алхимиците. Не беше изключено Финч да има други внедрени хора в организацията, но задачата не беше лесна дори за мен, въпреки помощта на магията. Освен това, защо би си създал толкова много главоболия, само за да му повярвам? Едва ли това беше някакъв извратен замисъл да ме накара да се присъединя към групата му. Можеше да го стори по милион други начини, при това с доказателства, които щеше да е много по-лесно да фалшифицира.

Нещо в мен ми подсказваше, че това беше истинско. Не бях забравила приликите в нашите ритуали, нито желанието на Воините да се слеят групите ни. Може би алхимиците и Воините още не бяха първи приятели, но най-малкото някой бе почел магистър Джеймсън със среща. Въпросът беше — какво се бе случило тогава? Дали алхимикът на записа бе изпроводил магистър Джеймсън по живо, по здраво? Или двамата бяха заедно точно в този момент?

Независимо от изхода на въпросната среща, тя бе неоспоримо доказателство, че алхимиците и Воините продължаваха да поддържат контакт. Стантън ми бе казала, че ние просто ги държим под око, но не се интересуваме от по-близки отношения.

Отново ме бяха излъгали.