Иванку, убиецът на Асеня I

Иванковите палати.

ЯВЛЕНИЕ I

Иванко, Симо, Добрин, Милко и други велможи. Всички, освен Иванка, който стои умисленичък, дигнали чаши и пеят:

Пият

Добрин (слага чашата). Ех! Моята кръв се подмладява… (Разтрива ръце.) Ще скачаме ли пак по гръцките полета, Симо?

Симо (слага и той чаша). И вярвай ми, че нито един от младите не ще може да ни надмине… нито Иванко. (Обръща се към Иванка.) Ами ти защо си се умислил? Или ни свика на гости, за да те гледаме умислен?

Иванко (малко смутен). Не… само тъй… (Зема чаша.) За здравието на мойте другари! (Изпива я изведнъж.)

Симо Е така е!…

Добрин (дига чаша). Да живее Иванко, нашият славен войвода! (Пие)

Всички. Да живее! (Пият.)

Милко (зема чаша). Велможи! Днешното веселие ми напомнюва бойното поле и победите над враговете ни. Да живеят българските юнаци! (Пие.)

Всички. Да живеят! (Пият.)

Добрин Първият между юнаците е Иванко. Той е честта и славата на българското царство. За твое здраве, Иванко! (Пие.)

Всички. Да живее Иванко! (Пият.)

Иванко. Благодаря ви, другари! Вашата обич ме прави най-честит на света. Царят ме обсипва с милостиците си и вярвайте, че колкото са скъпи и желателни за мене тези милости, толкова скъпа и желателна за мене е и вашата обич. Дано дадеше господ винаги да се ползувам от тая любов, винаги да бъда достоен за нея!

Всички Да живее Иванко!

Иванко (покланя се и излиза).

ЯВЛЕНИЕ II

Прежните без Иванка.

Добрин. Да живее! Много е добър! (Пие и си чисти устата.)

Симо. Добър е той — добър и юнак, затова никой нищо не може каза, — но той е умислен, забелязваш ли ти?

Добрин (махва с ръка). Младини!… Нима ти не се позамислюваше за нещо, когато беше млад?

Симо. Да съм умислен в таквоз време, когато ям и пия с другарите си? Пази, боже!

Добрин. Остави ти сега туй…

Симо. Отдавна аз забележвам това у Иванка. И защо? Като какви грозни мисли могат да безпокоят Иванка? Той има почит от царя и от всички; обичат го всички и му се радват. Какво му гризе сърцето, че не му дава мира и когато седне да се повесели? На, и сега — умислен стои и умислен си отиде и ни остави…

Милко. Е, ваша светлост, тъй ви се струва…

Симо (клати глава). Никак не ми допада това: аз ви казвам правичката…

Добрин (пие). Да ви кажа ли аз? Виното много хубаво! Хлъзга се като масло и се разлива по жилите ти, та те кара като млад да подскачаш. (Налива сам и подава на Сима.) Вземи, Симо, и да видиш: прилича на онова, що го пихме в Одрин, помниш?

Симо. Пий ти, мене не ми се пие. (Отива настраиа.)

Добрин. Хубаво каза. Наздраве! (Пие.) Наистина казвам, виното е същото онова.

Милко. Що го пихме в Одрин след битката ли?

Добрин. Че битка ли беше!… Туй, гърците, и тях ги бивало понякогаж.

Милко. Ама при Серес — съвсем я бяха забъркали. (Смее се.)

Добрин. Не думай, че и там ги биваше, но добре, че навреме пристигнаха царят и Иванко.

Милко. Да пием за тяхното здраве.

Добрин (зема чаша). Много хубаво каза. Да ти кажа, ти, Милко, много ми се допадаш. Аз обичам да бъдеш ти с мене и в бойното поле, и на веселие. Да пием! Вземи и ти, Симо. (Подава на Сима и сам пие.)

Всички. Да живее царят и Иванко! (Пият, запяват „вино, вино!“ и си отиват освен Сима и един от велможите.)

ЯВЛЕНИЕ III

Симо и Велможата.

Симо (дърпа Велможата изотзад) Я поостани малко…

Велможата. Какво е?

Симо. Как ти се струва?

Велможата. За кое питаш?

Симо. Е това е, дето виждаш и чуваш тук.

Велможата. Твърде добре…

Исак. (показви се, чисти потта от челото си и подслушва).

Симо. Да ти кажа правичката, мене никак не ми се допадат тези гощавания и викания „Да живее Иванко! Да живее Иванко!“ Та и неговото умислювание н’ам как ми се показва тъй… Ти какво ще речеш?

Велможата. Ех, Симо! Много работи не ни се допадат и ни се показват н’ам как, ама — гледай си работата…

Симо (клати глава). Но не е добро това, брате, не е…

Велможата. Знаеш ли какво? В такива работи най-доброто — да се потайваш.

Симо. Да се потайваш! Как да се потайваш? Да се потайваш, когато може да има опасност за царя, за царството!… Разбираш ли, че на таквоз мирише работата? Да се потайваш? Та затова ли сме проливали толкова кръв? Затова ли сме търпели толкова мъки, труд, безпокойства? Затова ли сме доживели до бели косми?

Велможата (безпокойно). Ти не викай така, Симо че може да те чуе някой и тогава думите ти бог знае какво смущение ще направят… (Огледва се настрани.)

Исак (подръпва се и се поскрива).

Симо. Не, брате, не! Тряба добре да се внимава, та ако има опасност, мерки да се вземат. Иванковото умислювание…

Велможата (махва с ръка). Остави се!… (Тръгнува да си отива.)

Симо (върви подиря му). Остави се! Остави се!… Какво ще рече това? Не е добре така, никак не е добре (Отиват си.)

ЯВЛЕНИЕ IV

Исак сам.

Исак (влиза, ветросва се с дрехата си, гледа към дето измина Симо и другарят му и клати глава). Всичките глупаци, ама този Симо бил най-загубеният човек… (Поразхожда се.) Бе, хей, човече! Що ти тряба да се намисаш в чуждите работи? Или ако имаш на сърце си нещо, защо не си мълчиш? Умните хора тъй правят. Виж другаря ти? На, умен човек! Ами ти? Ех, вижда се, ще тряба от тебе да се начене. (Чисти си потта от лицето.) Уф!… Тряба сам насякъде да тичаш и очите ти да бъдат четири. (Посвива рамена.) Инак работата не става! (Помислюва.) И там, и тука стана работата и — как още! Вече се подпали огънят и сега тряба само внимаване и работене. Да те видя, Исаче! Всичката работа на твоя гръб е стоварена. Докарай си на ум младите години и — върши! (Помислюва пак.) Иванко, Иванко! Колко се трудя аз за тебе, от колко големи безпокойства те избаввам аз! Но ти ще оцениш ли, както тряба, трудовете и безпокойствата ми? Не ща много: едно хубаво междуособие… (върти с ръце) е тъй е, да, да стане в България… (Помислюва пак и се усмихва.) Гощава ги, подкупва ги, подмилква им се… Не бой се, Иванко! На всичките ще замажем ние очите, а на когото не можем, за него — ще видим вече. От Милка се боях аз най-много, и ако да не беше той с нас, мъчно ставаше нашата работа; но господ знае какво прави: Асен го прескочи, а пък Мария… (Духа на ръката си и се смее.)

Чува се, че иде някой.

(Исак прекъсва да се смее, поогледва се настрани, турга указателен пръст на устни и измичишком си отива.)

ЯВЛЕНИЕ V

Милко сам.

Милко (влиза). Ето, че сме вече в огъня… Царят сърдит и смутен, не иска никого да види, а пък според него и в палата смущение. И много добре се начена работата, никой не видя посланеца, нито кога дойде, нито кога го изпроводиха; никой пък и не знае защо е царят смутен и сърдит. Добре!… (Разхожда се мълчешком.) Но било трудно да се захващат такива работи… (Мисли) И аз ли съм в такава работа? Аз ли?… (Въздиша) Презрян и отхвърлен! Двойно презрян, двойно снижен!… На моите пламенни чувства отвещаха със смях и презрение, на моите праведни надежди — със студено пренебрежение… със баща и дъщеря! Мария отхвърга моята пламенна любов, предпочита честолюбивия Иванка, и Асен презира Милка, не го награждава по достойнството, а неправедно въздига и приближава при себе си Иванка… У мене ли няма сила във всичко да се меря с Иванка? Аз ли не съм в състояние да надмина Иванка. Но Милко е отхвърлен, Милко презрян и снижен! (Злобно се усмихва. Мълчи, а после клати глава). Нека Иванко ви отвръща за благодеянията и любовта! Нека той ви възблагодари!… (Мисли.) Каква силна любов гореше в сърцето ми! Колко обичах аз Асения! Колко бях предан на него!… А сега? Гняв и злоба! Вражда непримирима… Аз няма да се успокоя, дору Иванко не ви направи лошо, да се разкайвате за Милковото отхвърлювание и снижавание. Аз ще му помагам с всичките си сили! Нека той — ваш любимец, ваш мил и драг, за когото вие не жалеете нищо, — нека той ви нанесе убийствения удар! Ударът от негова ръка вярвам, ще ви заболи на сърцето… (Мълчи. Силно въздиша.) Марийо! Марийо! Защо ми отрови ти живота (Замислюва се.)

ЯВЛЕНИЕ VI

Милко и Иванко.

Иванко (влиза безпокоен и се огледва настрани). Сам ли си, Милко?

Милко (стреснато дига глава). Сам.

Иванко. Ами другите?

Милко. Другите си отидоха.

Иванко. И никой нищо не подозрява?

Милко. Добрин, той е наш, както знаеш, а от другите само Симо като че се сеща нещо.

Иванко. Това ме безпокои много. Асен го почита и слуша…

Милко. Твоето умислювание му се показва някак подозрително.

Иванко (горчиво). Туй пусто мое умислювание!… Знаеш ли, Милко, че работите могат да тръгнат лошево?

Милко. Нима с пратеника се случи нещо?

Иванко. Та това я!… Царят поръча да го затворят.

Милко. Така!

Иванко. А пък ако и Симо сега направи нещо… Драгомира не вижда ли?

Милко. Не съм.

Иванко. Нито той, нито Исак… Сякаш че в земята потънаха. Добре, че никой от велможите не видя пратеника.

Милко. Ти ме познаваш, Иванко, и мисля, че не тряба да те уверявам във верността си, особено в тая работа…

Иванко. Горкият Милко! Ти си зле оскърбен от Асеня, но…

Милко (махва с ръка). Не е сега за това. Речта ми е, че аз някак се страхувам от Исака.

Иванко. Много си подозрителен, Милко; но както и да е, брат ми е с него.

Милко. Да, негова светлост не знае почивка.

Иванко (радостно). Ето, че и той иде.

ЯВЛЕНИЕ VII

Прежните и Драгомир.

Драгомир (влиза и се огледва).

Иванко. По-скоро, брате, че с нетърпение те чакам.

Милко. Е сега ѐ за ваша светлост говорехме.

Драгомир. Сами ли сме?

Иванко. Не бой се, у дома си.

Драгомир. Понякогаж и стените имат уши, че… (Снижава глас.) Нищо не знаете?

Иванко. От тебе чакаме нещо хубаво.

Драгомир. Досега много добре върви! Никой не знае нищо, а царят вярва всичко.

Иванко. Но пратеникът затворен, знаеш ли ти това?

Драгомир. Така е, но всички мерки са зети — не бой се.

Иванко. Царят не те е дирил?

Драгомир. Сега отивам при него. Вика ме и, струва ми се, за това е. Само внимаване — ха! Дору се махне оттука Петър, че после е лесно. Аз вече приръчах на Добрина каквото трябаше. Не бива да изгубваме нито минута.

Милко. Аз се не мога хубаво да разбера: нима когато князът е вън от Търново, той ще е по-безвреден за нас?

Драгомир. Това е необходимо за нашата работа.

Иванко. Тука е дълбок план, Милко. Петър ще бъде изгонен оттука като изменник на царя, като предател на отечеството… нали така? (Гледа на брата си, клати глава и се смее.)

Драгомир. Само това да не забравяте: Петровото изгонване ще бъде тайна, но малко по малко тая тайна ще се разгласи, та…

Иванко. Когато се случи нещо с Асеня, всичкото ще се стовари на злонамерения, злоумишления Петра, а ние, като предани слуги на Асеня и верни синове на отечеството, ще се въоръжим против Асенюва враг и ще запазим престола от злоумишлениците… Разбираш ли Милко?

Исак (се показва, чисти потта от челото си и се вслушва).

Драгомир. Такива работи тъй стават, Иванко. Който не ще така, нека си седи и нека става слуга на другите.

Иванко. Добре, добре… Не бой се, аз няма да изменя.

Драгомир. Това го аз зная. Но тряба вече да вървя. (Тръгнува, но пак се повръща.) Ами от Цариград има ли нещо? Аз забравих да питам Исака.

Иванко. От Цариград вестите са добри: щом стане нужда и императорските легиони са тука.

Милко. Аз отдавна мислех да ви поговоря за това. Не може ли без тези легиони? Те не са и не могат да бъдат приятели на българското царство.

Драгомир. Работата не е играчка, Милко, и затова тряба да сме готови от всяка една страна. Знаем ли какво ще ни се случи?

Милко. Каквото и да се случи, лошево ще бъде и за нас, и за царството ни, ако оставиме да стъпи в земята ни неприятелски крак. Аз това съм пресмятал най-много. Ако дойде работата със сила да си постигваме целта, та още със сила неприятелска — тогава тежко и горко на нас и на земята ни. Помислете хубаво.

Иванко. Милко има право.

Драгомир. Е де, за това друг път ще си поговорим. Да ида сега при царя. Докато се върна, срещнете се с Добрина, та поговорете и с Исака. Този старец е злато за нас. (Отива.)

ЯВЛЕНИЕ VIII

Прежните без Драгомира.

Иванко. Дай ръка, Милко. Сега те познавам и оценявам аз най-добре. Ти имаш благородна душа и дору си ти с мене, аз няма да се страхувам нито за нашето предприятие, нито за царството…

Милко. Вече сме в огъня, Иванко, и връщане няма. Но ти казвам отсега, че дотогава, докато борбата става между тебе и Асеня, аз съм цял твой; но ако — не дай боже, — ти срещнеш на пътя си народа и поискаш с помощта на враговете му да го потъпчеш, тогава аз съм твой враг. (Отива си.)

Иванко (гледа подиря му). Честити Милко! Триж по-честити от мене!… Ти имаш за какво да се сърдиш на Асеня, имаш за какво да му отмъстяваш, ами аз? И колко си ти горен от мене!… В тебе ще има сила да забравиш отмъщението си, щом видиш, че за царството има опасност, но аз ще мога ли да се откажа от своето пъклено желание? Или страшната мисъл ще ме завлече дотам, щото народът и потомството ще прокълнава името ми. (Свежда глава и си отива полекичка.)

ЯВЛЕНИЕ IX

Исак сам.

Исак (влиза и се огледва настрани). Уф!… Тези хора не ми дават покой ни минута! Малко да се позабавиш нейде, гледай, че си изпуснал нещо; тряба насякъде да тичаш, насякъде да се намираш. А! Смятате да не пущате нито един крак от моите легиони в земята си? Хубава работа! Че за това ли се трудя аз деня и нощя? Я ги гледай! Те сами нищо не могат да направят, тряба аз да върша всичко, а пък още седнали да хитруват и мъдруват… (Разхожда се.) А! Почтений мой Милко! Ти си хитрият, ти даваш този ум… Ех, наша милост ще се помъчи да се запознае с тебе по-отблизо. (Усмихнато клати глава. Помислюва.) Колко работа има! И се тряба бързина. Тодорка, тя да е жива, добра работа върши. Тряба сега по-скоро да се разправим със Сима и с пратеника… Само бърже да се пипа! Колко може бърже! Напъни се още малко, Исаче, напъни!… (Тръгнува да си отива.)

ЯВЛЕНИЕ Х

Исак и Тодорка.

Тодорка (влиза бърже). Добре, че те намерих, тате.

Исак (бърже се обръща към нея). Недей вика така…

Тодорка. Не бой се, аз разгледах хубаво: няма никой.

Исак. Как я караш?

Тодорка. Досега добре върви. Като не знаях как върви работата тук и време ли е да ги оставя, аз ги склоних да идеме на разходка.

Исак. Много добре, Тодорке, много добре! Гледай само по-далеч от палата: в тези часове Петър и Мария не тряба да се навъртват тук. И знаеш ли какво още? (Приближава до нея, поозъртва се и до ухото ѝ снижено.) Симо тряба да се премахне.

Тодорка (подръпва се назад). Нима тряба?

Исак. Без друго! Ако туй не стане, всичко е изгубено.

Тодорка (помислюва). Добре, тате.

Исак. И колкото може по-скоро.

Тодорка. Добре, добре… Да вървя, кога е така.

Исак. То ще тряба и Милка, ама той още е потребен на нас. Само хубаво гледай, чедо мое: не изпущай нищо и пред нищо не се спирай, защото, ако чакаме от тези българановци нещо хубаво за нас, била ни работата нам.

Отиват си — Тодорка на една страна, Исак на друга.

Царските палати.

ЯВЛЕНИЕ I

Асен сам.

Асен (влиза умислен, в ръце му едно писмо. Мисли с подпряна на ръка глава. Дига глава). Злочестината да дойде оттам, отдето никак не се надяваш! Брат, хубав брат да стане на брата!… Братските връзки, светите братски чувства се потъпкват, потъпква се и светата любов към народа и отечеството… Колко е тежко това! Колко боли на сърцето! (Въздиша и мисли. Бързешком дига глава.) Не! Това не е истина! Лъжа е това! Клевета е това върху хубавия ми брат!… (Дълго и с внимание гледа на писмото, що го държи в ръка. Отпуща ръце и силно въздиша.) Но това е истина! Братова ми ръка пише тук… уверява ме и отец Иван. Каква голяма злочестина! (Клати жаловито глава и въздиша. Чете.) „Готов съм да изпълня желанието на ваше величество, щом се видя на братовото си място. Защото брат ми е упорит и без друго ще се срещнат големи мъчнотии, затова необходимо е обещаваните от ваше величество 10 000 храбри войника да бъдат готови на всяка минута да навлязат в България…“ (Клати глава.) Петре! Петре! Какво правиш ти, злочестний? Как си можал ти да направиш това. Как твоята ръка не е треперала, като си писвал предателството на отечеството си? (Мисли, въздиша и пак начева да чете.) „Подробните условия за това ваше величество ще получи на особно. Не може ли някак да се склони Исак, за да вземе и той нашата страна? Брат ми с гостоприемството си твърде го е привързал към себе си…“ (Крачи насам-нататък.) Предателство!… Толкова труд и мъки, толкова жертви и така много пролята кръв!… Какви хубави свети чувства! Какви хубави свети надежди!… И всичко това се потъпква, а злочестият ни народ, който едвам се посъвзе малко, едвам видя бели дни, хвърга се пак в злочестина… Да, да… хвърга се в злочестина, предава се на опропастяване… И от кого? От Асенювци! От Петра! От моя хубав брат Петра!… (Закрива лице с ръце и стои така.)

ЯВЛЕНИЕ II

Асен и Телохранител.

Телохранителят (показва се на вратата). Негова светлост великият съветник чака повеленията на ваше величество.

Асен (стреснато дига глава). Драгомир ли? Кажи му да дойде.

Телохранителят отива си.

Асен (скрива писмото). Как плаче и се къса сърцето ми! (Въздиша.) Но тряба да съм твърд! Тряба да забравя, че съм брат, а да помня, че съм цар, че съм пазител на спокойствието и доброчестината на моя народ, пазител на целостта и величието на българското царство, което се придоби с такива мъки и жертви… Брате, брате!… (Клати глава, въздиша и сяда.)

ЯВЛЕНИЕ III

Асен и Драгомир.

Драгомир (влиза и отдален се покланя). Мир и любов, царю честитий.

Асен. Ти дойде, Драгомире.

Драгомир. По царското ви повеление, царю.

Асен. Така! Аз те виках. Седни.

Драгомир (покланя се и сяда).

Асен (мисли малко). Я ми кажи, Драгомире, какво би направил ти — да речем — с брата си, ако той би намислил да навлече злочестина на царството?

Драгомир (стресва се). Бог пази царството ни, царю честитии.

Асен (не забележва смущението на Драгомира). Ако би той за постигвание на целта си да вика на помощ злите врагове на отечеството ни…

Драгомир (уплашено). Това… царю честитий… това… не е… не може да бъде…

Асен (изглежда го). Какво ти е, Драгомире?

Драгомир (още по-уплашено). Царю честитий!… Това… не е… не може… (Понечва да седне на колена.)

Асен (възпира го). Добрий и верний ми Драгомире! Тебе те поразиха моите слова; ти се уплаши и трепереш…

Драгомир (дохожда в себе си, но се още безпокойно). Словата ти са страшни, царю. Няма българин, който да мисли злото на царя и на царството. (На себе си.) Какво щях да направя…

Асен. Няма. Но ако би да има такъв?

Драгомир. Ако би да има и ако би да е той брат ми, аз сам с братските си ръце би го удушил.

Асен. Какво?

Драгомир. Царю честитий, който въстава против царя и царството, той въстава против самаго бога и който и да е той, правосъдието строго го осъжда.

Асен (като че уплашено). Правосъдието!… Ти право казваш, Драгомире. Пред това божие око тряба сърцето да мълчи, чувствата да замръзват. Нека бъде тъй! Строго осъждание и наказание: пред правосъдието са всички равни. На, чети и си изпълнявай длъжността. (Подава му писмото и затуля с две ръце очи си.)

Драгомир (зема писмото, прекарва с ръка по лицето си и казва на себе си). Какво щях да направя, боже мой, какво!… (Чете тихичко и после скачва уплашено.) Как? Петър! О, царю! Това е клевета!

Асен (открива лице). Писмото негово, Драгомире.

Драгомир. Клевета е, царю, голяма клевета е!

Асен. Увери ме, верний ми Драгомире; увери ме, че това е лъжа, че това е клевета, и аз вечно ще ти бъда благодарен.

Драгомир. Клевета е, царю! Петър не може да бъде изменник.

Асен. Не може! Кой би повярвал това! Кой би по-мислил таквози нещо за Петра?

Драгомир. Не може, царю! Не го вярвам.

Асен (въздиша). Вярваш ли, Драгомире, че отец Иван, този свети старец, ще лъже и ще клевети?

Драгомир. По-скоро заездите ще попадат от небето, отколкото отец Иван ще да излъже или ще да оклевети.

Асен. Чети, кога е така. (Подава му друго писмо.)

Драгомир (зема писмото и щом го поглежда, като че се уплашва). Ръката на светия старец! (Чете мълчешката и после отчаяно отпуща ръце.) Каква злочестина! Нима Петър?… Да, това е истина: това го казва и отец Иван… (Чупи ръце.) Плачи, Българийо! Радвайте се, врагове на българското царство!… Петър, опората на царството, надеждата на царя и народа, храбрият, умният Петър — предател и изменник!… Боже! Пусни огън да ни изгориш! Пусни камъни да ни избиеш!… Петър!… Трепери, земльо, че на тебе се върши такова страшно злодейство. (Закрива лице с ръце.)

Асен (стои със сведена на ръка глава. Постресва се и дига глава). Но стига толкоз. (Става.) Ние сме длъжни да прекъсваме пътя на злото. Нека се покажем достойни на себе си, достойни изпълнители на оная света обязаност, която ни е възложил всемогъщият бог. Ние сме пазители на правосъдието — нека това правосъдие постигне и брата ми, Драгомире? Нека се постъпи спрямо брата ми с всичката строгост. Престъплението е голямо, нека и наказанието бъде голямо.

Драгомир (мисли). Каква злочестина! И в това време, когато ние се приготвюваме за таквози важно предприятие… Не, царю честитий, в тая работа князът не е сам и не е той главата на нея. Тук тряба да има други начинатели и ръководители: те тряба да се открият и строго да се накажат, а колкото за княза — той не бива явно и строго да се осъжда, защото това ще породи соблазън, смущение…

Асен. И как още! Народът почита и искрено обича Петра!

Драгомир. За княза стига едно братско изобличение и мъмрение, царю.

Асен (повеселява). Колко ми успокояваш сърцето, Драгомире! Но това мъмрение не ще ли накара Петра още по-скрито и по-решително да върши работата?

Драгомир (мисли). А за по-голямо предпазвание може по причина на някоя важна и полезна за царството работа Петър да се прати в някоя далечна област и там да се задържва. Това никому не ще се покаже лошево, а пък и князът не ще бъде опасен, особено като има добро прегледване.

Асен Така, така ще направим, Драгомире.

Драгомир. Още едно ми се вижда необходимо, царю честитий. Пратеникът тряба строго да се изпита, а пък по никакъв начин да не се покрусва хубавото име на княза. Всичко тряба да се държи в голяма тайна и князът тряба да бъде чист пред народа.

Асен. Да бъде така, Драгомире. Но защо Петър не е чист пред мене и пред бога?

ЯВЛЕНИЕ IV

Прежните и Добрин.

Добрин (влиза уплашено). Злочестина, царю честитий! (Покланя се.)

Асен. Какво още?

Добрин. Симо умрял.

Асен. Какво? Симо? (Чупи ръце.) Най-старият, най-добрият ми велможа…

Драгомир (разперва ръце). Какво казваш, Добрине! Та отзарана беше здрав, читав, весел.

Добрин. Отровен…

Асен (бързешком). Отровен?! Де? Кога?

Добрин. Не се знае още, царю честитий, но от тях излязъл здрав и читав, а после, щом се върнал, зел да се мъчи и в мъки умрял. Казват, че бил у негова светлост, княза.

Асен (стресва се). У Петра!… Оставете ме. (Скланя глава на ръце.)

Драгомир и Добрин (поизглеждват се и тръгнуват да си отиват).

ЯВЛЕНИЕ V

Прежните и Началникът на тъмниците.

Началникът на тъмниците (втурва се и от вратата още сяда на колена). Милост, царю честитий! (Навежда се чак до земята.)

Асен (стреснато дига глава). И друго още? (Приближава се до Началника на тъмниците.) Какво е, злочестний?

Драгомир и Добрин (спират се като смаяни и безпокойни).

Началникът на тъмниците (умолително). Милост, царю! Аз не видях, не знам как се случи…

Асен (малко сърдито). Ще кажеш ли ти какво е?

Началникът на тъмниците Пратеникът, царю честитий, пратеникът, когото дадохте под мое нагледване, убит в тъмницата…

Асен. И това!… (Крачи насам-нататък.)

Драгомир и Добрин (поизгледват се).

Драгомир. Работата става сериозна…

Началникът на тъмниците. Убит и стражарят на тъмницата.

Драгомир. И не се знае кой?

Асен. Оставете ме. Идете си… (Сяда и с две ръце закрива лице.)

Другите си отиват.

ЯВЛЕНИЕ VI

Асен и Петър.

Петър (влиза весел). Добър ден, брате! (Спира се, като вижда Асеня умислен.)

Асен (бързешката дига глава). А! Ти ли си, Петре? (Става. Натъртено.) Дал ти господ добро, брате.

Петър. Като че не си добре.

Асен (усмихва се). Нищо, Петре, бях се позамислил малко. Ти как си?

Петър (весело). Аз ли? Аз съм много добре. Никога не съм бил така добре, както съм сега.

Асен. Радвам се, Петре; ами защо ли така?

Петър. Защо ли? Защото нашите пламенни желания се изпълнюват: царството ни от ден на ден укрепнува, народът забравя вече своите злочестини и се наслаждава със спокойствие и благоденствие, а името на Асеня, брате, благославя се с една искрена любов от целия народ. Ето в какво се уверих аз в сегашното си пътувание по държавата…

Асен. И тая народна любов към престола и Асеня ти още повече я усили и укрепи, нали?

Петър. Не аз, а добротата на цар Асеня, неговите славни победи над враговете ни. Знаеш ли ти, че народът е много благодарен от това, дето чува, че царят му се готви след малко съвършено да смаже лошите му врагове? Това е за учудване. Народът е готов с тебе да върви и в огъня.

Асен. И Асен не тряба да се страхува от никакви врагове, нито вътрешни, нито вънкашни, нали? (Начева да се разхожда.)

Петър. Ти ме учудваш, брате! От какво са ти дошли сега такива мисли? От възцаряванието на Асеня и досега България не е имала вътрешен враг; тя и отсега нататък не може да има.

Асен (турга си ръката на рамото му и го гледа в очите). Ти вярваш ли това, Петре? Вярваш ли го ти? Дай, боже, да бъдеше така… (Въздиша и се разхожда.)

Петър (гледа го смаяно; на себе си). Това не е току тъй: тук има нещо. (Високо към брата си.) Много време ли има, брате, откакто съм изгубил твоето доверие? Ти имаш нещо на сърце си, ти се мъчиш от някоя страшна мисъл…

Асен (спира се). Догади се, брате. Да знаеш колко ме боли сърцето, колко ми е мъчно, Петре!…

Петър. Та от що, брате? Вярвай, че аз нищо не отбирам. Та и откога това? Отзарана не бяхме ли наедно? Ти беше съвсем инак…

Асен (приближава се до Петра). Симо умрял, Петре.

Петър (уплашено се дърпа назад). Симо ли? Че той преди малко беше с мене… Е сеги е се върнахме от разходка, смяхме се, приказвахме… Той беше така весел, здрав, говорлив…

Асен. Смъртта му е от отрова…

Петър (смаяно). От отрова!… Симо беше един от най-преданите, от най-верните велможи… От отрова! Да, брате, тука има нещо.

Асен (усмихва се). И аз тъй мисля, Петре. И да ти кажа ли какво е? (Натъртено.) Появява се враг, опасен, страшен, който иска да нанесе убийствена рана на нашия народ, който иска да направи прах и пепел нашите досегашни грижи и трудове, който иска да снижи и съвършено да опропасти българското царство…

Петър. Какво? Какво? Враг опасен, страшен? Та ние първи път ли ще се срещаме с врагове опасни и страшни? Слава богу, ние сме научени да смазваме страшните си врагове… Или… сега ние не сме онези, които бяхме преди? Или сега у нас наместо юнашка кръв тече вода?

Асен. Петре! Врагът е страшен, защото е отвътре, защото се намира в палатите, защото…

Петър. Има съзаклятие ли? Не вярвам, брате мой: Асеня обичат всички…

Асен (усмихва се горчиво). Така е, но чувай какво има: този враг почена вече кървавото си дело — Симо е първата негова жертва…

Петър. Така!

Асен. И знаеш ли още какво има: от Цариград получихме страшни вести.

Петър. От Цариград ли?

Асен (гледа го в очите). Та и още има: пратеникът, който донесе тези страшни вести и който се турна в тъмницата, намери се, е сеги ѐ, убит в тъмницата; убит се намери и стражарят. Нима ти нищо не знаеш за всичко това?

Петър (смаяно и уплашено). Какво казваш ти, брате мой! Сега първи път чувам…

Асен. И чувай, чувай още. Този враг… знаеш ли го ти кой е той?

Петър. Колко страшно ме гледаш и колко си безпокоен?

Асен. Знаеш ли го ти — този враг? Той е… той е — брат ми! (Показва с пръст на Петър.)

Петър (стреснато извиква). Ах!… (Улавя се за космито и уплашено гледа на Асеня.)

Асен. Брат ми, милият ми брат Петър!… Чети и се радвай. (Подава му едно писмо и с кръстосани ръце стои отпредя му.)

Петър (бързешком зема писмото разтреперан, чете го мълчешката, слехти, изпуща писмото и скланя глава на ръка.)

Асен (разперва ръце и се смее горчиво). Позна го… позна писмото си. (Кръстосва пак ръце, гледа Петра, клати глава и жаловито.) Брат ми, в жилите на който тече истата кръв, както и в моите; брат ми, който си е проливал кръвта за свободата на милото ни отечество; брат ми, който вярвах да обича народа повече, отколкото сам аз, който мислех, че е готов да жертвува мило и драго за доброчестината на тоя народ — този ми брат вика сега най-лошите неприятели на царството ни, вика гърците да дойдат с войска в България да му по-магат…

Петър (постресва се и си остава в прежното положение).

Асен. И защо? Против кого? Против брат му Асеня и за тази… за тази царска корона! (Показва на короната си. Въздиша.) Предава милия си народ на най-лошевите му неприятели, обрича на опропастявание българското царство само и само да види тая корона на главата си… И кой го прави това? Брат ми! Брат ми Петър… (Отчаяно стисква ръце и скланя на тях глава.)

Петър (силно се стресва, но се с наведена глава гледа на брата си. Потреперва.)

Асен (дига глава). Брате, брате! Де останаха трудовете и грижите, които правихме ние, за да видиме народа си честит и свободен? Де останаха ония свети чувства, които те правеха да презираш всички опасности и неуморимо да вървиш към намислената света цел? Де остана пролятата от тебе кръв за свободата на милата ни татковина? Докарай си на ум, брате, колко пъти си ме насърчавал ти, когато аз изгубвах всяка надежда, колко пъти си ми давал ти добри съвети и как се радвахме ние при всяка една и най-малка наша победа… (Клати глава.) Докарай си на ум, Петре, детските ни години, когато на майчини ръце още ние и се обещавахме да направим народа си доброчестен, да въздигнем и укрепим българското царство — докарай си на ум как хубаво ни благославяше… Това ли е чакала тя от нас? Та и за това ли е било всичко? (Показва на короната си.) За това ли са били толкози трудове, толкози мъки? (Клати глава.) Брате, брате! Ако е било за това, защо не ми каза още тогава? На драго сърце бих ти отстъпил първенството. Или защо не ми кажеш сега? Ето я на (снима короната от главата си и я турга на стола); за да я получиш, не ти тряба да викаш неприятели и да опропастяваш царството ни, да озлочестяваш народа ни; аз сам ти я отстъпвам. Бъди ти цар и вярвай, че когато работата бъде за доброто и честта на България, Асен ще ти бъде един от най-верните, най-преданите, най-покорните робове…

Петър (клати глава и като че се подзема; после тресешком дига глава). Брате! Бог на небето, който вижда и познава всичко, нека бъде съдия между мене и моите клеветници. (Отива си с наведена глава.)

Асен (гледа подиря му). Отиде си и нищо повече? А гласът му тъй тих, тъй нажален, погледът му тъй наскърбен… Клеветници, каза той. Дано, дано, о, боже! Дано да се лъжа! Дано да е това клевета върху брата ми, върху хубавия ми брат Петра… (Прави две-три крачки, вижда писмото, що го изпусна Петър, взема го бързешком и вперва очи в него.) Ах! Това е братово ми писмо, тук пише ръката на брата ми Петра. Защо това не е сън? (Сяда на стола и опира глава на ръка.)

ЯВЛЕНИЕ VII

Асен и Мария.

Мария (влиза бързешком и уплашено). Тате!

Асен (дига глава). Марийка! (Мъчи се да се усмихне.) Що е, чедо мое?

Мария. Защо това тъй, тате?

Асен. Какво е. Марийке? Ти трепериш, я гледай!…

Мария. Уплаших се, тате.

Асен. Че от какво?

Мария. Палатът пълен с войска, тате, стражата безпокойна, велможите мълчешком тичат нагоре-надолу.

Асен (на себе си) Така скоро!… (На Мария ) И не ти ли казаха защо е това?

Мария (упорито гледа на татка си) Казаха ми, че нечакано се е дало повеление да има утре тържество и затова било туй смущение и безпокойство, но виждам аз, че не е тъй…

Асен. Тържество! (Усмихва се с въздишка.) Наистина, утре ще имаме голямо тържество. Марийке.

Мария (още по-упорито гледа на татка си). Не ме плаши, тате! Ти си наскърбен и нажален, не виждам ли аз? И чичо… Не, тате. Тук има нещо, има лошево нещо.

Асен Я гледай колко си безпокойна.

Мария И чичо, тате, и той излезе оттука със сълзи на очи.

Асен (стреснато). Със сълзи ли?

Мария. Със сълзи, тате! И тъй нажален, тъй наскърбен, тъй убит, щото нито ме видя, нито ми се обади, като го запитах.

Асен. Така.

Мария. Така, тате, така… А пък Драгомир и Добрин го чакаха пред палата му и влязоха подир него… Войска, тате, имаше наоколо…

Асен (затуля лице с ръце). Така скоро! Не трябаше тъй скоро, не трябаше да бързат така.

Мария. Аз ме е страх, тате! Какво има?

Асен (открива лице). И сълзи, казваш, имаше на очите му.

Мария. О, боже! Какво ли е?

Асен (мъчи се да се покаже спокоен). Ние изгубихме Сима, чедо мое.

Мария (зачудено). Как го изгубихме?

Асен. Той умря.

Мария (смаяно се дръпва назад). Дядо Симо ли? Че кога?

Асен. Преди малко.

Мария. Че преди малко ние бяхме наедно. Аз го оставих у чича.

Асен. И той беше здрав, весел?

Мария. Така здрав, така весел като никога! Разказваше ни, разсмиваше ни… Ние го дразнехме, лъжехме го, като му подавахме чаша с вино… Тодорка наливаше, а аз му подавах и тъй беше весело на всинца ни… Така изеднъж…

Асен. Той ми беше един от най-добрите велможи, чедо мое: да го изпроводим поне, както прилича. Иди се приготвяй за туй печално тържество, дъщерко моя.

Мария. Това ли е било тържеството! (Отива си печална)

Асен (гледа подиря и и тежко въздиша). Никога не се научвай, чедо мое каква люта рана гори в татковото ти сърце! Поне ти недей се научва това и недей изпитва тези горчиви мъки, които така люто късат сърцето ми. (Умислен.) Със сълзи на очи! И те вече се разпоредили… (Мисли и въздиша.) Всичко е вече свършено между нас и ние, два брата, вече сме чужди един на друг!… Каква голяма пропаст ни раздели и как скоро!… (Крачи.) Никога вече не ще се прегърнеме ние като братя, не ще се сприкажеме и посъветваме като братя… Или той може би ще се яви тук братоубийца… (Стресва се) Колко съм злочестен! (Скланя глава и стои така)

ЯВЛЕНИЕ VIII

Асен и Петър.

Петър (влиза преоблечен в пътни дрехи, спира се и гледа на брата си, клатешком глава, с наскърбен глас). Ти си нажален, ти мислиш. Защо мислиш? Погледни! Твоята царска воля се изпълня по-скоро, отколкото може би се надяваше ти сам. Ти отрано си се разпоредил така и на̀, гледай: аз отивам, за където ти е волята. „Никой не тряба да знае защо Петър тъй скоро оставя Търново и никой не ще да знае!“ Погледни! Аз съм готов.

Асен (подига глава, изглежда брата си със страх и пак я свежда.)

Петър. Защо си нажален? Защо мислиш? Петър, изменникът, предателят на отечеството и царството, отива си вече. Петър оставя Търново, а заедно с него (въздига глас) махва се оттука и злото… (смее се) махва се злото, ужасното зло… махва се проклят… (Бързешком се улавя за сърцето; със снижен глас) Но спри се, сърце, защо толкоз тупаш? (Мълчи. Клати глава) Успокой се, брате! Аз отивам. Защо мислиш? Ето: опозорен, унижен… вече чужд от братско доверие, от братска любов, Петър си отива и ще си прекарва дните в краищата на милото си отечество като един от най-отхвърлените, най-ужасните злодейци!… И кой знае? Може би последното слово, което Петър ще чуе, преди да иде в гроба, ще бъде проклятие от брата му, проклятие от цял народ… И защо? (Гласът му плачешката се прекъсва и той затуля бързешком лицето си с ръце.)

Асен (и той затуля лице с ръце).

Петър (дига глава тресешком). Но изменникът, предателят и убийцата си отива! Не мисли, няма вече от какво да се безпокоиш и страхуваш… Прощавай! Прощавай, брате мой, и успокой се!…_(Отива си.)_

Асен (стои със закрито лице. Зачува се жална песен, Асен открива лице и слуша.)

Петър (пее зад сцената).

Асен (простира ръце, към дето се чува гласът). Петре, брате!… (С отчаяние отпуща ръце.) О, тежко било да бъде човек цар и брат!… (Отива си.)

ЯВЛЕНИЕ IX

Исак сам.

Исак (влиза осторожно и кихва). Наздраве! Добър път!… Ха, ха, ха! Как всичко върви добре!… И не ти тряба много залисия; натъкми всичко умно, дай му пътя и после кръстосай ръце, стой и гледай само — всичко ще стане по волята ти. (Разтрива ръце.) Ех, че умни глави били тези българи…

ЯВЛЕНИЕ X

Исак и Тодорка.

Тодорка (показва се осторожно и гледа по страните).

Исак. Дойди, Тодорке, дойди!

Тодорка (влиза). Ти тука ли си?

Исак. Ами че как! Тряба да се нагледва, чедо мое, да не удари някак накриво. Ами ти!

Тодорка. Остави се! Аз се измъчих с Мария; страх ме беше да не дойде тук и да намери чича си… Тя, глупавата, мисли, че всичко е за Сима. А Симо…

Исак. Знам, знам… И пратеникът отиде подире му, но — те, сега за това. Ами видя ли как сладичко се прощаваха двамата братчета? Ехе! Сякаш че бяха гълъбчета.

Тодорка (смее се). То стана много хубаво! Само, тате, да се махваме оттук, да не би да ни намери някой… Знаеш дяволът си няма работа…

Исак. Не бой се. Иванко е дал заповед на стражата да ме пущат навсякъде, ама ти добре казваш, да се махваме… (Отиват си.)