Изгубеният брат

1

Табелата изникна изненадващо пред мен. Това се случи две вечери по-късно. Бях прекосил Айова и Илинойс и сега се движех през щата Индиана по шосе 70, продължавайки непреклонно на изток. Целта на пътуването ми се намираше в Охайо, близо до Кълъмбъс. Удфорд. Родният ми град.

Ала като видях табелата за Броктън — родното място на Лестър Дант, — се намръщих. Въпреки че отдавна се бях запознал с неговото местоположение на картата, сега за пръв път осъзнах, че и той като Удфорд се намираше достатъчно близо до шосе 70, за да сложат пътен знак за отбивката към него. Погълнат изцяло от мисълта за стаматологичния картон, който се надявах да открия в Удфорд, не бях обърнал особено внимание на Броктън. В този миг обаче мислите ми внезапно промениха посоката си. Побързах да завия.

Двулентов път лъкатушеше през потъналия в мрак селски край. След тридесетина километра светлината на уличните лампи разкри пред погледа ми порутени къщи и пуста централна улица. От двете й страни се издигаха двуетажни постройки, на прозорците на някои от тях се виждаха табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Оплюта от мухите неонова реклама съобщаваше „МОТЕЛ БРОКТЪН, СТАИ ПОД НАЕМ“. Той също изглеждаше порутен, но поради липса на избор, спрях пред него.

Когато отворих вратата на рецепцията, прозвуча звън на камбанка. На тавана бръмчаха ярки неонови лампи. От едно помещение в дъното се дотътри облечена в пенюар жена с подпухнали очи.

— За колко нощи?

— Две — отвърнах, твърдо решен да се позавъртя наоколо и да науча колкото се може повече.

Възрастната жена изглеждаше озадачена, че някой би могъл да пожелае да остане в Броктън повече от една нощ.

— Плаща се само в брой. — Тя назова сумата с присвити очи, сякаш смяташе, че е цяло състояние, каквото всъщност не беше.

Жената взе парите ми с явно облекчение, подаде ми ключа, прозя се и се затътри обратно към стаята си.

— Машината за безалкохолни напитки е отвън, до автомата за бонбони — промърмори през рамо тя.

— Съжалявам, че ви събудих.

— Като умра, ще имам достатъчно време да се наспя.

Във влажната нощ отвън самотна лампа осветяваше паркинга. Нямаше нито едно превозно средство пред десетте мотелски бунгала. Ключът ми беше за номер едно. Представяйки си, че съм Пити, отбелязах на ум, че всички бунгала се намираха зад това на управителката. В нощния мрак нямаше да ме видят, ако извадех от багажника си жена и дете със завързани ръце и запушени усти.

Стаята беше малка, чарашафите бяха протрити, а огледалото — прашно. Взрях се в наболата си брада. Погледът ми беше налудничав. От огледалото сякаш ме гледаше чужд човек.

2

— Познавате ли този мъж?

Управителката на мотела изглеждаше толкова уморена, колкото и когато я събудих предната нощ. Сбръчканите й устни оставиха следа от червило върху чашата с кафе. Застанала зад гишето, тя разглеждаше полицейската снимка, накланяйки я под различен ъгъл.

— Не бих го определила като красавец. Как се е сдобил с този белег на брадата?

— При автомобилна катастрофа.

— Не ми изглежда познат. И вие ли сте агент от ФБР?

— И аз?

— Миналата година един агент от ФБР ме разпитва за този тип.

Оптимизмът ми се спъхна. Ако Гейдър беше наредил да се провери повторно биографията на Дант, значи просто си губех времето.

— Трябва да ви е сторил голяма злина, щом продължавате да го търсите — добави тя.

— Така е. Наистина голяма злина. Името Питър Денинг звучи ли ви познато?

— Не.

— А Лестър Дант?

— Дант. — Жената се замисли за миг. — Това е името, за което ме пита другият агент от ФБР. Тук живееха няколко семейства с тази фамилия.

Почувствах се още по-обезкуражен.

— Железарският магазин носи името на едно от тях — допълни тя, — но сегашният му собственик се казва Бен Портър.

„Губя си времето“ — повторих си наум. Изкушен да тръгна за Удфорд, реших все пак да не приемам всичко за чиста монета.

— Къде се намира железарският магазин?

3

— Не го познавам. — Бен Портър беше петдесетгодишен, както почти всички, които бях срещнал в това рядко населено градче. Работният му комбинезон бе посипан със стърготини от дъските, които бе рязал. — Но това нищо не значи.

— Защо нищо?

— Никога не съм се срещал с предишния собственик. Оставих табелата „Дант“ над вратата, за да продължа традицията.

В този умиращ град думата традиция прозвуча много смело.

— Значи не познавате никой с фамилията Дант?

— Както казах и на другия агент от ФБР, те са живели тук, преди да дойда. Заселих се в Броктън преди десет години. — Изражението на лицето му подсказваше, че му се искаше да не го е правил.

— Не се ли сещате за някой, който може да ги е познавал?

— Разбира се. Преподобният.

— Кой?

— Преподобният Бенедикт. Доколкото съм чувал, той е прекарал почти целия си живот в Броктън.

4

Бялата църква с островърха камбанария и къщичката зад нея бяха единствените постройки в града, които нямаха вид на нуждаещи се от ремонт. Вдясно, между църквата и гробището, имаше пътека, която минаваше през розова градина. Отпред възрастен мъж, облечен в синя риза с къси ръкави и свещеническа якичка, стоеше с гръб към мен. Беше коленичил, свел молитвено глава. После ръцете му се размърдаха и той изправи главата си. Едва сега си дадох сметка, че подрязваше розите.

На дясното си ухо отецът носеше слухово апаратче. Сигурно беше превъзходна марка, защото чу стъпките ми върху тревата и се извърна да види кой идва.

— Отец Бенедикт?

Сбръчканото му чело се набразди още повече, а ставите му изпукаха, докато се изправяше на крака. Върху крачолите на старите му пантлони на височината на колената имаше зелени петна от тревата.

— Казвам се Брад Денинг. Бен Портър от железарския магазин…

— Чудесен човек.

— … ме насочи да говоря с вас за няколко семейства, които са живели тук.

— Кои семейства?

— Дант.

Преди малко очите на преподобния бяха заблестели, сякаш се радваше на възможността да изпита паметта си. Сега те станаха предпазливи.

— Спомняте ли си за семейства на име Дант? — попитах аз.

— От ФБР ли сте?

— Не.

— Миналата година един от ФБР ме разпитва за тях — каза отецът.

— Знам. Но аз не работя в Бюрото. Агентът показа ли ви тази снимка?

— Да. Това е Лестър. Същото казах и на мъжа от ФБР.

— Сигурен ли сте? Това Лестър Дант ли е?

— Тогава беше по-млад и нямаше този белег на брадата. Но това несъмнено е Лестър.

Призля ми. Теорията, в която толкова силно се мъчех да повярвам, се сгромоляса. Лестър Дант, а не брат ми, беше отвлякъл Кейт и Джейсън. Той нямаше причина да ги остави живи.

— Защо се интересувате от него?

— Вече няма значение, преподобни — успях да промълвя и внезапно обзет от чувство за огромна празнота, се обърнах да си ходя.

„Стандартно разследване“ — ми беше казал Гейдър.

Погледнах обратно към отеца.

— Какво ви е, господин Денинг? Изглеждате ужасно печален.

Нямах намерение да му обяснявам, но нещо в него ме подтикна да го сторя. Отчаян, започнах да разказвам. Опитвах се да говоря спокойно, но с всяка следваща дума гласът ми се разтреперваше все по-силно.

Отецът ме гледаше втренчено. Всеки път, когато млъкнех, той сякаш се надяваше, че съм свършил, но аз продължавах да му разказвам още и още и първоначалният шок, изписан на лицето му, се смени с жал към човека, който заради неволна грешка в детстсвото си е бил осъден на адски мъки.

— Лестър е извършил всичко това?

— Или моят брат, който се е представял за него. Точно това исках да открия — кой от двамата е бил.

— Бог да му е на помощ. Бог да помога и на вас.

— Ако пожелае.

— Всички молитви накрая биват чути.

— Но не достатъчно бързо, преподобни.

Отецът се канеше да ме окуражи да имам вяра. Вместо това обаче въздъхна и ме покани с жест да го последвам до пейката.

— Има няколко неща, които трябва да разберете за него.

— Да разбера? Надявам се, че нямате предвид да го извиня или да му съчувствам, защото това, което наистина искам, преподобни, е да го накажа. И, моля ви, не ми казвайте да подложа другата си буза или да оставя господ да се погрижи за отмъщението.

— Взехте думите от устата ми.

Изгледахме се преценяващо.

— Сигурен ли сте, че мъжът на тази снимка е Лестър Дант? — попитах аз.

— Да.

Призля ми още повече. Въпреки това трябваше да знам истината.

— Добре, преподобни. — Отпуснах се унило на пейката. — Помогнете ми да го „разбера“.

5

— И неговите родители — добави отецът. — Трябва да разберете и родителите му.

Той се замисли за миг.

— Дант. — Слабият му глас укрепна. — Имало е шест семейства с това име. Живели са тук, откакто местните се помнят. Поне така ми каза моят предшественик, когато бях назначен в Броктън. Но те не са били истинска част от общината. Дори не може да се каже, че са били част от Съединените щати.

— Объркахте ме, преподобни.

— Били са сепаратисти. Трибалисти12. Самотници. Някъде в миналото им… Моят предшественик си имаше цяла теория, смяташе, че нещата датират още от времето на Гражданската война… че тогава им се случило нещо ужасно. Дошли от място, което отчаяно искали да забравят, и се установили тук, твърдо решени да живеят в уединение.

Пред лицето ми избръмча пчела. Прогоних я и съсредоточих вниманието си върху отеца.

— Естествено, за да продължават рода си, те не можели да живеят напълно изолирани. Трябвало да поддържат контакт със съседните общини, търсейки млади хора, с които да встъпват в брак. Външно погледнато, имали много качества. Били вярващи. Притежавали имот. Не пиели, не пушели, не играели комар, не псували. За кратко време привлекли нови членове, обикновено от бедни семейства, които считали сватбата с някой Дант за издигане в обществото. Но постепенно се разнесла мълва, че хората от клана Дант били много сурови и те били принудени да си търсят невести и женихи по-надалеч, главно сред подобни на тях комуни. Изборът им се стеснил. По времето, когато пристигнал моят предшественик, от рода били останали само три семейства.

Поклатих озадачено глава.

— След като са искали да живеят изолирано, как се е случило така, че човек от техния род е отворил железарски магазин?

— Животът ги е принудил. Колкото и да се опитвали, те не можели да задоволяват сами всичките си нужди. Дори в годините с богата реколта имало стоки от първа необходимост, които не можели да си произведат. За тях Броктън бил като чужда страна. Железарският магазин бил тяхното посолство. Чрез него продавали излишната си продукция и купували дървен материал, сечива, облекло…

— Лекарства.

— Не — каза преподобният Бенедикт. — Никакви лекарства. Дант били толкова консервативни в религиозно отношение, колкото и в социално. Според тях болестта била знак за божие неодобрение. Смятали, че е грях с човешки средства да се месят в божиите намерения.

— Заради греховната ни природа?

— За която Дант смятали, че Бог ни наказва — отговори отецът.

— С такова саморазрушително поведение е чудно как изобщо е оцеляло някое от тези семейства.

— Там е работата — сега всички тях ги няма. — Преподобният Бенедикт посочи снимката със съсухрения си пръст. — Освен Лестър.

— Кога го видяхте за първи път?

— След пожара.

— Пожар?

— Ще стигна и до това. Трябва да знаете, че поради факта, че Дант избягвали лекарите, в градчето нямали представа колко души се раждат и умират в земите им. От време на време техни представители идвали да се снабдяват със стоки. Предимно мъже, но понякога жени и деца. Предполагам, че целта им е била да покажат на всички в рода колко покварен е външният свят. Вероятно ние сме им се стрували толкова странни, колкото и те на нас.

— Странни?

— Последиците от вътрешните им бракове започнали да си личат.

— И законът не се е намесил?

— От време на време някой полицейски служител отивал при тях на проверка, но в какво можел да ги обвини, освен че искали да живеят самостоятелно?

— В заплаха за децата им.

— Трудно доказуемо обвинение, защото децата им били хранени добре и можели да рецитират пасажи от Библията.

— Няма ли закон, който задължава децата да посещават училище?

— Дант наели адвокат, който доказал, че децата им получавали достатъчно образование вкъщи. Позовал се на свободата на вероизповеданията. В днешно време, предполагам, бихме ги нарекли привърженици на естествения подбор. Те не трупали оръжия и не заговорничели срещу правителството, така че властите решили, че е по-добре да ги оставят на мира, отколкото да се опитват да ги съдят. „Живей и остави другите да живеят“ — това било мотото им. До съботата, в която на покупки в града дошла майката на Лестър.

Заслушах се по-внимателно.

— Тя се казвала Юнис. Била в напреднала бременност, но съпругът й явно е смятал, че не е била дотам напреднала, та да не може да пътува. Излязла от железарския магазин. В следващия миг се свлякла на тротоара, крещейки от болка. Съпругът й Орвал решил да омаловажи случката и се опитал да я вдигне и занесе в колата. Но като видял кръвта по роклята й и локвата на тротоара, останал вцепенен от объркване достатъчно дълго, за да могат един лекар и един полицай (тогава имало няколко) да забележат какво става и да я откарат бързо в поликлиниката, която служела и за болница. Орвал се опитал да ги спре, но внезапно се разбрало, че Юнис не е пометнала, а е родила преждевременно.

— Гаднярът е възнамерявал да рискува живота й?

— Не му е било лесно. Орвал казал на лекаря и полицая, че за него бебето било по-скъпо от всичко друго на света, че двамата с Юнис вече имали три мъртвородени деца, че упорито се опитвали да се сдобит с друго детенце и най-накрая Господ ги бил благословил с тази бременност. Но да разчитат на помощта на лекар било все едно да кажат на Бог, че нямат вяра в него. Ако се намесели в божиите намерения, бебето щяло да бъде прокълнато. Орвал вярвал толкова силно в това, че се опитал да вземе жена си и да я отведе от клиниката. Докторът го предупредил, че ако не останат и не получат медицински грижи, жена му и детето му ще умрат. Полицаят бил по-груб. Той го заплашил, че ще го арестува за опит за убийство, ако се опита да отведе съпругата си. Междувременно бебето започнало да се ражда и дори Орвал си дал сметка, че иска или не, трябва да се съгласи Юнис да получи медицинска помощ. Тя едва не умряла от загуба на кръв. Бебето също едва не умряло, защото било твърде мъничко.

— Бебето е бил Лестър?

— Да. Вярата на Орвал и Юнис забранявала бебетата да се кръщават на християнски светци. Смятали това за идолопоклонничество. Така че за тях били немислими имена като Матю, Марк, Люк или Джон. А щом отхвърлиш Библията като източник на имена, не ти остава голям избор. Лестър било неутрално име, изход от положението.

— Какво станало после?

— Моят предшественик се пенсионира. Дойдох тук да заема мястото му. Преди да напусне, той ми разказа за енорията, както и историята, която току-що чухте от мен. Каза ми, че въпреки очакванията на лекаря бебето оживяло. В действителност седмица преди моето пристигане Орвал довел детето в града, за да покаже какво здраво момченце е то и да докаже на доктора, че от значение е единствено божията воля.

— Но… — Объркването ми нарастваше. — Каква връзка има това с… Казахте, че сте видели Лестър след някакъв пожар.

— Това стана години по-късно.

Наведох се напред.

— Димът събуди почти целия град. Спомням си, че беше денят на труда13. Летните горещини току-що бяха отминали, така че повечето хора бяха изключили климатичните си инсталации и спяха на отворен прозорец, за да влиза нощният хлад. Двамата с жена ми изскочихме навън, като кашляхме и се питахме чия ли къща се е запалила. После си дадох сметка, че пожарът не е в Броктън. Въпреки дима по улиците, успях да видя отблясъка на хоризонта на юг, там, където беше фермата на Орвал и Юнис. Знаех, че не може да е домът на други Дант, защото по това време Орвал и Юнис бяха единствените живи представители на рода.

Камбаната в пожарната заби — сигнал за събиране на доброволците. Когато пристигнах там, хората вече бяха разбрали, че пожарът не е в града. Имаше много препирни дали да помогнем на Орвал и Юнис или да ги оставим да си платят, задето твърдяха, че нямат нужда от нас. Накрая решението на моите енориаши все пак ме накара да се гордея с тях. Противопожарната бригада тръгна с цистерната с вода, потеглиха и много хора с колите си. Но още преди да достигнем фермата, от големината на заревото на хоризонта стана ясно, че дори дузина цистерни с вода нямаше да бъдат от полза.

Не беше валяло от месец. Духаше силен вятър. От лявата страна на пътя огънят пълзеше през пасищата. Част от гората също гореше. И къщата, и оборът бяха в пламъци. Направихме каквото можахме, за да спрем разпространението на огъня от другата страна на пътя. За друго бяхме безсилни. Започна да се зазорява. Тогава чух някой да вика откъм горящото поле. Загледах се натам и видях един юноша да бяга, залитайки пред пламъците. Като удряше с ръце димящите си дрехи, той стигна до една ограда и се прекатури зад нея. Стигнах пръв до него. Младежът ридаеше. Никога не бях виждал толкова ококорени от страх очи, които явно не забелязваха нищо. Беше ослепял от истерия. Опитах се да го успокоя, но той скочи на крака и тръгна, олюлявайки се по пътя. Бяха необходими силите на трима души, за да го повалим на земята и да угасим тлеещите му дрехи.

— Това Лестър ли беше?

Преподобният кимна.

— Успя да ни разкаже какво се е случило чак след три дни. След като го съборихме на земята, сякаш нещо в него се скъса. Обхвана го вцепенение. Отведохме го в клиниката. Нямаше сериозни обгаряния или други видими наранявания, така че лекарят го лекуваше от шока. Когато го изписаха от болницата, с жена ми го доведохме тук. — Преподобният Бенедикт посочи къщичката зад църквата.

Очите му помръкнаха.

— Когато се посъвзе, Лестър ни разказа за пожара, как димът и лаят на кучетата го събудили. Той извикал да предупреди родителите си. Опитал се да изтича по коридора до тяхната стая, но пред вратата му бушували пламъци и трябвало да скочи през прозореца. От двора продължил да крещи, за да събуди майка си и баща си. Чул как пищят сред пращенето на огъня в спалнята им, но като се опитал да влезе през прозореца, за да ги измъкне, горещината била като нажежена стена, през която не могъл да премине. Нощният бриз пренесъл огъня извът къщата. Той обхванал обора и другите селскостопански постройки, полето и горичките — всичко било в пламъци. Единственият начин да избяга, бил да се хвърли в коритото за поене на добитъка, за да се намокри и после да тича през пасището пред настигащия го огън. През седмицата, която остана при нас, понякога се будеше с вик от кошмарите, в които чуваше писъците на родителите си.

Представих си агонията им и поклатих глава.

— Някой научи ли какво е причинило пожара?

— Лестър каза, че се бил повредил електрическият ключ в кухнята. Баща му смятал да го поправи на другия ден.

— Запознат съм със строителството. Това ми прилича на късо съединение — казах аз. — Огънят може да плъзне по проводниците и да се акумулира в стените. Когато си пробие път навън, отвсякъде едновременно избухват пламъци.

— Според Лестър е станало ужасно бързо.

— А после какво се случи? Казахте, че е останал у вас една седмица.

— Ние искахме да остане по-дълго, но една сутрин, като отиде да го извика, жена ми откри, че той беше избягал.

— Избягал?

— Бяхме му купили някой дрехи. Те липсваха. Нямаше я и калъфката на възглавницата. Сигурно я бе използвал вместо торба. От кухнята липсваха хляб, бисквити и колбаси.

— Напуснал ви е посред нощ? Защо?

— Мисля, че бе свързано с това, че съм свещеник, а къщата се намира зад църквата.

— Не разбирам. Лестър е израснал в религиозно семейство. Църквата не би трябвало да го притеснява.

— Тяхната вяра бе коренно различна от моята.

— Аз все още не…

— Дант вярваха, че Бог ни е обърнал гръб заради нашата греховна природа. А аз проповядвам, че Бог ни обича, защото сме негови чеда. И до днес подозирам, че вечерта, преди да избяга, той е чул неделната ми проповед. Сигурно си е помислил, че слуша думите на сатаната.

— И никога повече не сте го виждали?

— Не и допреди една година, когато агентът от ФБР ми показа тази снимка.

Отчаян, аз се взрях в нея — в Лестър Дант, а не в брат ми. Надеждата, върху която бях изградил моето разследване, вече не ме крепеше.

Лицето на преподобния Бенедикт стана още по-тъжно.

— С жена ми много искахме да имаме деца, но се оказа невъзможно. Докато Лестър се възстановяваше, обсъждахме с нея да му станем настойници. Когато избяга, се почувствахме така, сякаш бяхме загубили собственото си дете. — Той обърна поглед към гробището зад розовата градина. — Тя почина миналото лято.

— Съжалявам.

— Боже, как ми липсва! — Отецът погледна надолу към сбръчканите си ръце. — Последното, което чух за Лестър… — Вълнението го принуди да замълчи. — Месец след като избяга, той се появил в Логанвил. Това е градче на около сто и шейсет километра оттук. Мой приятел и колега спомена за безпомощен младеж, който един ден се появил незнайно откъде и за когото се грижели хора от неговото паство. Отидох там, за да видя дали не е Лестър и да се опитам да го убедя да се върне у дома, но той междувременно си бе отишъл. Ако го бях убедил някак си да остане с нас… — Преподобният си пое дълбоко дъх. — … може би нито една от трагедиите, които е причинил, нямаше да се случи.

— Вие сте направили всичко възможно. Вината е единствено на Лестър.

— Само Бог може да отсъди това.

Усилието да ми разкаже историята явно го бе изморило. Станах от пейката и му стиснах ръката.

— Благодаря ви, отче. Това бе мъчително за вас. Ценя усилието ви.

— Ще се моля за вас.

— Имам нужда от това. Казахте, че Орвал и Юнис са живели на юг от града, нали?

— На около дванайсет километра оттук.

— Предполагам, че сега всичко е различно.

— Аграрното стопанство ликвидира дребното земеделие. Но нещата не са се променили много. Ако поемете натам, ще видите останките от изгорялата ферма от шосето.

6

Не си спомням шофирането на юг от града. Бях толкова изумен от наученото, та бе цяло чудо, че не изхвърчах от тесния път и не се блъснах в нещо. Нямах никаква идея защо отивах на мястото на пожара. Но другата алтернатива бе да поема с празни ръце обратно към Денвър, а аз отказвах да направя това. Отново си спомних думите на Пейн: „Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.“ За мен порутената ферма на семейство Дант се превърна в едно от тези места.

Табелата край пътя бе потъмняла от времето и почти скрита от избуялите храсти. Но някакъв вътрешен импулс ме накара да я забележа, изостряйки вниманието ми. Голямо парче шперплат. Надписът, навярно някога черен, сега бе избледнял до сиво:

„ПОКАЙ СЕ“.

Това бе всичко, но бе достатъчно да ме накара да осъзная, че навлизах в земите на клана Дант. Вдясно, отвъд пасището, видях фермерска къща. Беше далече, но дори от пътя си личеше, че бе килната на една страна, готова да рухне, и че прозорците й бяха счупени. Покривът на обора в съседство до нея се беше продънил.

Обаче преподобният Бенедикт бе казал, че имотът на Орвал Дант се е намирал отляво, така че насочих вниманието си натам и скоро забелязах редица от почернели пънове, които очертаваха нивя с избуяли до коляно посеви. Стигнах до малка горичка, където високи обгорели стволове стърчаха сред сравнително по-ниските, гъсто израсли млади дървета. Зад нея отново се ширваше открито пространство и пред очите ми се разкриха обраслите с бурени коловози на черен път, дълъг около четвърт километър, който стигаше до голяма тъмна купчина, издигаща се до друга горичка.

Пред мен се изпречи метална порта, заключена с верига. Слязох от колата и пробвах катинара, но той не поддаде. В усилващия се вятър се усещаше влага. Преди това небето беше кристално синьо, но сега се бе запушило и притъмняло на хоризонта. Дъждът щеше да ме достигне едва след няколко часа. Въпреки това отидох до колата и си взех раницата, в която освен всичко останало, имаше суха храна, вода и дъждобран. Най-много се нуждаех от дъждобрана, но бях научил от собствен опит, че дори една съвсем безобидна разходка в гората може да не завърши както си очаквал. Освен това си бях извадил поука от случката на отбивката за почивка преди три дни. Пистолетът ми бе в раницата.

Усетих успокояващата й тежест на гърба си, докато прескачах оградата. Като тупнах от другата страна, около краката ми, обути в маратонки, се вдигна облак прах. Поех напред, но гледката на заобикалящите ме храсти извика в паметта ми спомена за едно преживяване с Кейт и Джейсън през лятото, година преди тяхното отвличане. Един мой приятел архитект си бе купил стара колиба високо в планината. Избуялите дървета и шубраци почти скриваха грубата постройка, така че една неделя той покани неколцина приятели и мен да му помогнем да разчисти мястото, обещавайки в замяна да ни нагости с печени на скара пържоли и бира на корем. Поканени бяха и семействата ни. На Джейсън му се стори забавно да работи край мен, като помагаше да се извличат настрани отсечените храсти, и аз се почувствах горд, че малчуганът се трудеше толкова здраво. Кейт много се смя, когато той й отказа да му избърше мръсотията и потта от лицето, защото щял да заприлича на мамино детенце.

Сега, разстроен от мисълта, че не бях напреднал в издирването им, ускорих ход, пришпорван от изпълващия ме гняв. Крачех колкото мога по-бързо, слънцето печеше в лицето ми, покрито с капчици пот, джинсите и ризата залепнаха за тялото ми.

Четвърт километър беше твърде късо разстояние за мен. Бях толкова бесен, че можех да пробягам дори няколко километра, както правех, преди да напусна Денвър. Но там бях изпълнен с надежда, докато безумното ми бързане по този черен път отразяваше обхваналото ме чувство за пълно поражение.

Стигнах до края и забавих крачка. Голямата купчина, която бях видял от шосето, се оказаха почернелите стени на порутена дървена постройка. Гредите й се бяха превърнали в дълги овъглени парчета, нападали хаотично в безформен куп. Пролуките бяха запълнени с пожълтели листа. Бодливи храсти и пълзящи растения, чиито триразделни листа издаваха, че са отровен бръшлян, бяха поникнали върху развалините. Отвъд тях имаше по-голяма постройка (вероятно оборът), също така обгоряла и рухнала.

Усетих студени тръпки, въпреки че бях плувнал в пот. Упрекнах се, че пречупвам гледката през призмата на настроението си. Все пак не можех да пренебрегна случилото се тук. Родителите на Лестър Дант бяха изгорели на трийсет крачки от мястото, където стоях. Налегна ме отчаяние.

„Какво правя тук, по дяволите?“ — помислих си аз. Канех се да се върна при колата, когато нещо оттатък руините привлече вниманието ми — квадратен участък, около девет на девет метра, ограден от ниска каменна стена. Камъните бяха почернели от огъня. Някои се бяха откъртили. Тръгнах през отломките към ограденото място, като се стараех да избягвам отровния бръшлян. В стената — там, където някога бе имало врата, зееше дупка и когато приближих, видях, че и този участък бе затрупан със сухи листа и бе обрасъл с отровен бръшлян и трънливи храсти. Но сред хаоса забелязах разположени на равни разстояния една от друга издатини. Като пристъпих още по-напред, си дадох сметка, че представляваха малки купчинки от камъни, наредени в правилни редици. Подредбата им бе твърде позната, за да не се досетя, че стоях пред гробище. Вместо надгробни могили, тук имаше вдлъбнатини — пръстта се бе слегнала върху изгнилите дървени ковчези и разложените тленни останки. Това явление се среща във всички стари гробища. Единствената причина, поради която не се случва в съвременните, е, че сега ковчезите са метални, а гробовете имат циментови стени и се затварят с бетонна плоча, след като покойникът бъде спуснат вътре и скърбящите си тръгнат.

В това мрачно ограждение бяха погребани поколения от рода Дант. Представих си с каква мъка и чувство за самота близките им ги бяха полагали да почиват в мир. Но най-силно ме порази фактът, че много от гробовете бяха къси — знак, че бяха на деца.

Не знам колко дълго се взирах в тях, размишлявайки за независимата общност, която кланът Дант се бе надявал да основе, и как жестоко бяха рухнали мечтите им. Най-сетне се махнах, заобикаляйки отзад руините.

Някакво малко животинче притича между дърветата зад мен. Може би катеричка. Но тъй като до този момент не бях доловил признаци на живот около това място, шумът ме стресна. Тук нямаше дори птици.

Потейки се под палещото слънце, забелязах, че буреносните облаци бяха малко по-близо. Като внимавах за отровния бръшлян, продължих да вървя зад изгорялата къща. Внезапно почувствах слабост в краката. За момент се уплаших, че става нещо с мозъка ми, че съм получил удар и губя равновесие. Крачките ми станаха още по-несигурни. Задъхах се, когато поникьосан осъзнах, че проблемът не беше в мозъка, нито в краката ми. Земята под мен се продъни. Усетих, че пропадам.

В следващата секунда се оказах заклещен до кръста. Изпъшках. Краката ми висяха в някакво невидимо празно пространство. С разтуптяно сърце, аз се подпрях с ръце на пръстта отстрани и се помъчих да се измъкна от дупката, в която бях попаднал.

Ала ръцете ми се огънаха както и краката преди това. И колкото повече ги натисках към земята, толкова повече затъваха те в нея. Отново пропаднах, но успях да разперя ръце и да се спра миг преди разширяващата се дупка да ме погълне изцяло.

Краката ми се люлееха безпомощно, тялото ми висеше над някаква бездна. Над земята бяха останали само раменете и главата ми благодарение на разперените ми ръце. Чух приглушено тракане някъде под мен и се задъхах, неспособен да си поема достатъчно въздух. Почвата отново поддаде. Тракането се усили, изкрещях и полетях в дупката.

7

Краката ми рязко се удариха в дъното. От сблъсъка колената ми се подгънаха, политнах назад в тъмнината и се стоварих върху нещо. Раницата се сплеска зад гърба ми, при което фенерчето, шишето с вода и пистолетът се врязаха в плешките ми. Халосах главата си и едва не изгубих съзнание. Мирис на плесен изпълни ноздрите ми. Ужасяващото тракане ме накара да се притисна по-силно към това, върху което се бях изтърсил.

То ми заприлича на някаква плоскост. Беше направена от дърво, станало поресто и меко. Едва тогава осъзнах, че бях паднал върху изгнилите останки от дървен под. Между тях се показваше цимент. Лежах насред голяма локва вода, от която панталоните ми бяха подгизнали. Но това нямаше значение. Интересуваше ме единствено тракането в мрака, което идваше от отсрещния край, и вълнообразните движения, които долавях на бледата дневна светлина, проникваща през отвора на дупката.

Змии. Скочих на крака и се притиснах в ъгъла. „Фенерчето, вземи проклетото фенерче!“ — помислих си аз. Обезумял от страх, свалих раницата от гърба си, дръпнах ципа, мушнах вътре ръка и трескаво започнах да ровя за фенерчето. Включих го, без да се мая и насочих мощния му лъч към тъмнината срещу мен.

Подът бе покрит с навити на кълбо кротали14, които ядосано тракаха с опашки. От гърлото ми се изтръгна сподавен стон. Отместих светлината на фенерчето към локвата в краката ми, страхувайки се, че и там ще видя навити на кравай влечуги. Но в зеленикавата вода нямаше змии. Беше дълбока около пет сантиметра и аз пламенно се помолих по някакъв начин тази тинеста течност да се окаже отблъскваща за тях. Подът беше наклонен към ъгъла, в който стоях, и това обясняваше събралата се дъждовна вода, но отляво и отдясно, както и в отсрещния ъгъл по-издигнатата му част бе суха, затова змиите се бяха скупчили там.

„Колко ли надалеч могат да се хвърлят гърмящите змии? — запитах се аз. — На два пъти по-голямо разстояние от дължината на собственото им тяло? А може би на три пъти по-голямо?“ Ако беше така, значи влечугите можеха да се метнат през водата върху мен. Обаче падането ми ги бе уплашило, карайки ги да се шмугнат назад и да се навият. Гърчещите им се тела се бяха скупчили в противоположния край на пода — достатъчно далеч, за да бъда в безопасност, поне засега.

Дупката. Къде, по дяволите, бях попаднал? Подземието беше с размерите на гараж, побиращ две коли. Вляво от отсрещния ъгъл стената се беше срутила. Освен вътрешната дървена облицовка се бяха откъртили парчета изолационен материал и цимент и в образувалия се отвор се виждаше влажна пръст. Полегатият канал в земята показваше, че онзи, който бе отлял бетонната стена на това помещение, беше пропуснал да направи подходящ дренаж зад нея. Дъждовната вода се бе просмукала в почвата и се бе събирала зад бетона, докато накрая тежестта й бе разрушила този участък от стената.

Пролуката обясняваше как водата бе проникнала в стаята. Същото се отнасяше и за тавана — той не беше бетонен, а изграден от греди и покрит с шперплатови плоскости (дупката в него разкриваше отделните пластове), следваше непромокаема азбестова хартия, а най-отгоре имаше двадесетсантиметров слой пръст. Нищо не пречеше на мишките и други дребни гризачи да си пробият път през пръстта и да прегризат непромокаемата хартия. Веднъж проникнала до носещите греди, дъждовната вода бе поставила началото на гниенето, докато най-накрая таванът се бе оказал неспособен да издържи тежестта ми.

Стаята очевидно бе строена преди години. През този продължителен период в нея трябваше да се е събрала повече от няколко сантиметра вода. Навярно имаше пукнатина в пода, която позволяваше на водата да се оттича. А това сигурно бе предизвикало по-нататъшната ерозия, което обясняваше наклона на пода към мястото, където стоях.

Загледах се към срутената част на стената. В пръстта зад нея се виждаше канал, който водеше под ъгъл към повърхността — през него змиите можеха да влизат и излизат от подземната стая. Отчаяно се запитах дали мога да си прокопая път през него, като струпвам пръстта в помещението зад мен, докато напредвам нагоре.

Но как щях да мина покрай змиите? Тъй като тракането им се усили, мушнах фенерчето под дясната си мишница, бръкнах в раницата и сграбчих пистолета. Веднага си дадох сметка за недостатъка на идеята ми. Дори и с петнайсет патрона в пълнителя и един в патронника, да не говорим за резервния пълнител в раницата, не можех да се надявам да убия всички влечуги. О, сигурно щях да улуча повечето от тях. Те бяха толкова много, че щеше да ми е трудно да пропусна. Но всички змии? Да ги убия, а не само да ги раня? Нямаше начин. Освен това трябваше да предвидя и последиците от изстрелите. Гърмежите щяха да разярят оцелелите змии и да ги накарат да нападат като обезумели всичко, което мърда, дори и да се метнат през водата върху мен. Ами рикоширащите куршуми, които можеха да ме уцелят?

Притиснах се още по-силно в ъгъла. „Стой мирно! — повтарях си наум, докато се опитвах да овладея хрипливото си дишане. — Щом кроталите разберат, че не си заплаха за тях, ще се успокоят.“

Поне така се надявах. Но не носех резервни батерии за фенерчето си. След няколко часа то щеше да престане да свети. А след още няколко часа слънцето щеше да залезе. Дупката в тавана щеше да потъне в мрак. Щях да се озова в капана на тъмнината, без да знам дали змиите нямаше да пренебрегнат водата (в крайна сметка в нея може би нямаше нищо вредно за тях) и да допълзят по-близо до мен, привлечени от топлината на тялото ми.

Трябваше да разчитам на бледата светлина, която проникваше през отвора на тавана. Надявайки се, че очите ми ще привикнат към сумрака, угасих фенерчето, за да пестя батериите. Въпреки студената вода, в която стоях, по лицето ми се стичаше пот. Целият треперех от страх. „Спри да се мърдаш! — повтарях си наум. — Не привличай вниманието им!“ Стегнах мускулите си, мъчейки се да спра неволното им потрепване.

Отначало се зачудих дали не беше плод на моето въображение. Известно време, след като изгасих фенерчето и се насилих да не мърдам, шумът, издаван от кроталите, намаля. Постепенно яростта им се уталожи. Вече привикнал към сумрака в помещението, видях как змиите се развиха и немигащите им очи отклониха поглед от мен. Движенията им вече не бяха така заплашителни. Някои от тях запълзяха по канала към повърхността.

Змиите предпочитат топлината. Тогава защо се бяха скупчили в студената подземна стая, вместо да останат навън и да се припичат на слънце? Какво ги бе довело тук долу? Въпросът накара кожата ми да настръхне, още повече че малкото изпълзели навън влечуги се върнаха. Боже господи, какво не им харесваше горе?

Тракането беше престанало почти напълно, само няколко кротала все още стояха навити на кълбо. После в помещението се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на сърцето ми. Тогава до ушите ми достигна шум, идващ от дупката, през която бях паднал. Лекият ветрец се бе превърнал в силен вятър, който свистеше в храстите. Дочух някакво бучене и за миг ме изпълни надеждата, че е от приближаваща кола, но след това осъзнах, че е била гръмотевица. Притъмня.

Изтрещя нова гръмотевица. Воят на вятъра се усили. Но не той накара сърцето ми да се свие от страх. Не, това, което ме ужаси, беше ритмичното кап, кап, кап по пода — през отвора на тавана валеше дъжд.

8

Случи се светкавично. Змиите, легнали под дупката, подскочиха, когато първите капки тупнаха върху тях. Някои запълзяха към своите посестрими в другия край на помещението. Те се скупчиха върху някаква издатина на пода — продълговат плосък предмет, който не можех да различа добре в тъмнината, със загладени от дългогодишните наводнения ръбове. Но други кротали се насочиха към моя ъгъл и подът сякаш оживя, издигайки се и спускайки се като развълнувано море, докато те приближаваха разпенената локва.

Някои се плъзнаха в нея. Вонята от застоялата вода ме блъсна в ноздрите. Вдигнах пистолета с треперещи ръце и тъкмо се канех да стрелям, когато видях, че влезлите във водата змии се насочиха обратно към сухия участък от пода. Други от влечугите изобщо не влязоха в локвата, а щом я достигнаха, свиха настрани. Бях прав. Нещо във водата ги отблъскваше.

Дъждът обаче продължаваше да се лее през отвора на тавана, плющеше по пода и разширяваше водния кръг върху него. Образува се малко езеро, което потече към мен. Скоро целият под щеше да бъде наводнен. Когато не останеше сухо кътче, змиите нямаше да имат основание да избягват моя ъгъл.

Чувствайки, че се задушавам, светнах фенерчето и се заоглеждах за нещо, с което да се браня от влечугите, в случай че дойдеха при мен. Парчетата дърво и бетон, които бяха паднали от отсрещната стена, бяха твърде далеч, за да ги стигна, без да се окажа в обсега на кроталите. Колкото повече се разширяваше локвата, толкова по-близо се настаняваха змиите. Не след дълго те щяха да се разпълзят на всички страни в търсене на сухо място. Обмислих възможността да откъртя дъска от стената. Щеше да ми послужи като тояга. Струваше си да опитам.

Над отвора на тавана блесна светкавица. Водните струи зашибаха кроталите срещу мен, принуждавайки ги да се скупчат едни върху други. Една част от тях се разпръснаха. Скоро щяха да бъдат навсякъде. Пъхнах пистолета под колана си и насочих светлината на фенерчето надясно, като търсех пукнатина в стената, в която да мога да пъхна ръцете си и да отпоря някоя дъска.

Там, където допреди малко цареше мрак, сега видях носещи греди, които бяха паднали от тавана и се бяха подпрели на стената. Навярно щях да мога да ги използвам за построяването на рампа. Може би щях да успея да се покатеря по нея и да съборя още греди, да си пробия път през пръстта и да се измъкна на повърността. Не ме интересуваше, че целият таван може да рухне и да ме смаже. Независимо как, аз трябваше да се махна от гърмящите змии.

През дупката на тавана се беше излял толкова много дъжд, че вече бе наводнил целия под. Все повече влечуги напускаха отсрещния край на стаята и телата им се стрелкаха като камшици над водата. Преместих се вдясно и натиснах с крак една от подпрените на стената греди, за да изпробвам устойчивостта й. Изстенах — дървото беше така изгнило, че се разпадна под тежестта ми. От внезапната липса на опора загубих равновесие. Мъчейки се да не падна във водата, политнах напред и се блъснах в стената зад гредите.

Ог удара в рамото едва не изпуснах фенерчето. Нещо по-лошо, шумът раздразни змиите и няколко от тях затракаха яростно с опашки. Сигурен бях, че ще се побъркам, ще започна да крещя и ще умра от дузина ухапвания. Бях толкова уплашен, че ми трябваше доста време да осъзная, че стената, в която се бях блъснал, кънтеше на кухо.

Още кротали поеха през водата към мен. Бутнах другата греда настрани и пред очите ми се откри врата. Най-близката змия беше на три крачки от мен, когато сграбчих ръждясалата дръжка. Натиснах я, но от ръждата механизмът явно беше блокирал. Натиснах по-силно, усетих, че помръдна и блъснах с всичка сила вратата.

Тя изскърца. Още едно отчаяно блъскане и вратата внезапно се отвори с трясък навън, като ме повлече със себе си. Проснах се по очи върху мокрия цимент и си ударих брадата, но преглътнах болката, защото цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да не изпусна фенерчето. Замаян от удара, аз се извърнах към изхода на помещението. Една змия се беше навила на кълбо, готова да ме клъвне. Ритнах вратата, но старите й панти не реагираха достатъчно бързо. Кроталът се стрелна напред. В този миг вратата се затръшна и прищипа тялото му през средата. Предната половина се замята бясно. Оскъдната светлина, която бе прониквала през дупката на тавана на предишния ми затвор, изчезна. Виждах заклещената точно под дръжката на вратата змия само благодарение на лъча на фенерчето, което се тресеше в ръката ми. Докато влечугото се мяташе в агония, половината му тяло се откъсна. То цопна във водата, пръскайки кръв на всички страни, и се загърчи конвулсивно към мен.

Дръпнах се назад. Ударих главата си в нещо, но когато кроталът се блъсна в подметката на едната ми маратонка, скочих като ужилен и започнах да тъпча главата му с другия си крак, докато костите запращяха под тежестта ми.

Откъснатото тяло на змията се извиваше под петата ми, а конвулсиите му ставаха все по-редки и по-слаби. Когато най-накрая се изопна неподвижно, вдигнах крак и насочих лъча на фенерчето към сплесканата окървавена глава. Спомняйки си, че убождането на зъбите на кротала може да бъде отровно дори и след смъртта му, ритнах трупа към вратата.

Когато той тупна на земята, осветих вратата, за да се уверя, че е затворена и през нея не може да мине друго влечуго. Обърнах се да видя къде бях попаднал и дали и това място не беше обитавано от змии. Нищо не помръдваше. Не се чуваше и изнервящото тракане. Но въпреки че бях избягал от първото помещение, аз си оставах затворен в капан.

Бях в тунел, широк едва метър и половина и дълъг шест метра, чийто таван можех да докосна, ако протегнех нагоре ръка. В срещуположния на вратата край бяха натрупани почернели греди и други отломки от пожара, в които преди това си бях ударил главата. За разлика от първата стая, тук циментовите стени и подът не бяха покрити с дървена облицовка. Обаче таванът беше направен по същия начин: греди, вероятно покрити с шперплатови плоскости, азбестова хартия и най отгоре — пръст. Гредите още не бяха паднали, но между тях се процеждаше вода и те вероятно бяха изгнили и готови да се срутят.

Докато разглеждах двете ръждясали метални тръби, които минаваха по дължината на тавана и влизаха в съседното помещение, течът се усили. Малки ручейчета шурнаха през отломките в края на тунела. Водата на пода стигна до глезените ми. Пролуката под вратата беше твърде тясна, за да може тя да се изтича през нея. Бях затворен в нещо като цистерна.

Колко ли дъжд можеше да се излее по време на силна юнска буря? Три сантиметра на квадратен метър? Шест? Това не изглеждаше опасно, ако не се вземеше предвид площта на земята над тунела и тази на изгорялата къща — водата и от двете места се събираше и се изливаше в пространството с размери: метър и половина на шест, на два и четиридесет, в което бях затворен. Нивото й навярно нямаше да се покачи до тавана, но имаше голяма вероятност да стигне толкова високо, че да се наложи да цапам с ръце и крака, за да държа главата си над повърхността. Но колко дълго щях да издържа, преди тялото ми да се вледени и да настъпи хипотермията? Започнех ли да треперя, три часа по-късно щях да съм мъртъв.

В действителност вече треперех. На светлината на фенерчето се виждаха облачетата пара, които излизаха от устата ми, докато газех през водата към отпадъците, които задръстваха тунела. Пъхнах фенерчето между почернелите дъски, но неговият ослепителен блясък ми пречеше да виждам, когато сграбчих една обгоряла греда и я задърпах да я измъкна от купа. От усилието се задъхах. Поех дълбоко въздух и се закашлях от миризмата на изгоряло, която се излъчваше от мокрото дърво.

Дръпнах по-силно и изтеглих гредата. Изпълнен със задоволство, тъкмо се канех да я оставя зад мен, когато купчината се размести и фенерчето ми полетя надолу. Посегнах да го уловя, но пръстите ми едва го докоснаха. Виждайки, че ми се изплъзва отново, аз се хвърлих напред, събрал шепи като черпак, и успях да го хвана миг преди да цопне във водата. Притиснах го до гърдите си, сякаш беше безценно съкровище. Ако беше се намокрило, то сигурно щеше да спре да работи. От преживяната паника, че за малко не останах без светлина, се разтреперах още повече.

Ледената вода вече стигаше до прасците ми. Опитах се да държа фенерчето с едната ръка, а с другата да дърпам дъските, които ми препречваха пътя, но не можех да ги хвана здраво. Неохотно, отново мушнах фенерчето между отломките, но то едва не падна, когато измъкнах следващата дъска.

При рязкото движение пистолетът ме ръгна в корема. Тогава ми хрумна да напъхам и фенерчето под колана, но от другата страна. Обаче се оказа, че няма място. „Мисли! — заповядах си наум. — Трябва да има начин!“ Свалих раницата, отворих страничния джоб и пъхнах фенерчето в него. Когато отново я сложих на гърба си, светлината му освети тавана, но щом се наведох напред да сграбча друг предмет от купчината, лъчът се насочи точно където исках.

Работех трескаво. Припрените ми движения вдигаха такъв шум, че ушите ми забучаха. Пъхтейки, аз издърпвах дъска след дъска и ги трупах зад себе си. Водата продължаваше да се стича между отломките и скоро стигна до коленете ми. Независимо, че бях сгорещен от усилията, не преставах да треперя. Махнах поредната дъска и пред мен се откри покрито със сажди циментово стъпало от стълба, която водеше нагоре. С още по-голяма решителност отмахнах две други дъски и видях второ стъпало, което ме изпълни с надежда. Ако успеех да разчистя достатъчно стъпала, щях да се покатеря над нивото на водата и да избегна хипотермията. В раницата си имах храна. Така че можех да хапна и да почина, запазвайки батериите на фенерчето, което бих могъл да използвам само докато разчиствах стълбището. Нетърпеливо сграбчих една греда и я издърпах, но когато се канех да я сложа зад гърба си, чух пращене и зяпнах при вида на огромната купчина отломки, която взе да се разпада. Опитах се да отскоча назад, но няколко обгорели греди и дъски се стовариха върху мен. Ударът ми изкара въздуха и ме запрати във водата. Не можех да оставя фенерчето да се намокри. Оглушал от кънтящия грохот, аз се мъчех с всички сили да се изправя и да опазя раницата суха. Избутах гредите, които ме притискаха. Докато отхвърлях настрани дъските, сграбчих нещо, което не приличаше на дърво, нещо заоблено и меко.

Изкрещях, като видях, че държа змията, откъснатата половина висеше в ръцете ми, а смачканата глава с остри зъби бе съвсем близо до рамото ми. Запратих я настрани, в този момент една плуваща греда се блъсна в мен. Паднах. Противната вода покри главата ми. Тя изпълни ушите, ноздрите и устата ми. Полузадушен, изскочих на повърхността, като кашлях, плюех водата с вкус на сажди и се мъчех да си поема въздух. Избърсах трескаво очите си и обезумял, открих, че не водата ми пречеше да виждам, а липсата на светлина.

Фенерчето бе угаснало.

9

В непрогледната тъмнина сетивата ми се изостриха. Усещах осезаемо плисъка на вълните и глухото тупкане на дъските в стената, прилепналите към тялото ми мокри дрехи, вкуса на сажди и кал, а зловонието направо ме задушаваше. Но над всичко това бе парализиращият ужас. От страх да не се натъкна на зъбите на мъртвата змия, която плуваше някъде около мен, стоях неподвижно, като се опитвах да пазя равновесие в мрака, заслушан в стихващия плясък на вълните. Скоро в тунела не се чуваше нищо друго, освен шуртящата от тавана вода, която се стичаше между отломките върху стълбището.

Мократа раница тежеше на гърба ми. Свалих я предпазливо, преметнах я на едното си рамо и внимателно извадих фенерчето. Раздрусах го. Натиснах бутона за светване. Нищо. Развих капачката, извадих батериите, изтръсках водата от гнездото им и ги духнах няколко пъти, опитвайки се да ги подсуша. Отново сложих батериите на мястото им и натиснах бутона. Тъмнината около мен си остана все така непрогледна. Не, грешах. Очите ми, привикнали към мрака, доловиха слаб отблясък на лявата ми китка — фосфоресциращият циферблат на часовника ми. Кръгчето от светли петънца сякаш се носеше във въздуха, безплътно и нереално.

Излях водата от раницата си, сложих фенерчето в нея, както и пистолета, който се беше забил в плътта ми под колана. После се уверих, че циповете са добре затворени и я надянах на гърба си. Междувременно студената вода стигна над колената ми.

„Движи се!“ Тръгнах напред. Потреперах от допира на студена и лепкава повърхност. Грапавината й ми подсказа, че беше циментова стена. Когато загубих равновесие и паднах, сигурно се бях преобърнал. Сега трябваше да избера накъде да поема: наляво или надясно. Едната посока водеше до вратата, а другата — до затрупаното стълбище.

Поех наляво, вървейки несигурно в мрака. Нещо убоде ръката ми. „Господи, зъбите на кротала!“ Отдръпнах ръката си и като стиснах с другата убоденото място, напипах предмета, забит в дланта ми. „Тресчица! Обикновена тресчица. Попаднал съм на дъска!“

Бях намерил стълбището. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми призрачно криволичеше в тъмнината, следвайки движенията ми. Първо започнах да махам дъските, а после се захванах и с гредите. Като автомат издърпвах, повдигах и слагах отломките зад себе си. Изранените ми ръце смъдяха, но аз не им обръщах внимание. Трябваше да разчистя повече място, преди нивото на водата да се покачи прекалено много. Раменете ме заболяха, гърбът ми изтръпна. Устата ми пресъхна.

Дишането ми се затрудни до такава степен, че реших да поспра. Извадих манерката от раницата и жадно отпих няколко глътки вода. Живителната течност поотпусна свитото ми гърло и ми позволи да си поема по-дълбоко въздух.

Но кратката почивка не ме ободри. Чувствах се замаян и скоро осъзнах, че концентрацията на въглеродния двуокис в тунела се увеличаваше с покачването на водата. Нямаше нужда да се притеснявам за хипотермията. Щях да умра от задушаване.

Заработих още по-трескаво, като сграбчвах слепешката различни отломки и ги хвърлях зад гърба си. Разчиствах стъпало след стъпало, като се изкачвах все по-нагоре, но водата упорито ме следваше, стигайки до ханша ми. Чувствах се нестабилен. Виеше ми се свят. Макар да не виждах нищо, пред очите ми трептяха светли петна.

Въздухът се сгъсти. Движенията ми се забавиха. Плуващите около мен отломки непрестанно ме блъскаха. Когато една греда се счупи в ръцете ми, залитнах назад и едва не паднах във водата. При издърпването на поредната дъска явно освободих проход за водата, събрала се някъде в руините над тавана. Сякаш отприщих бент. Водната струя се стовари върху мен с такава сила, че ме помете от стълбата и ме стовари върху плаващите греди. Бях така зашеметен, че едва успях да задържа главата си над повърхността. Загребах с едната ръка, после с другата, опитвайки се да плувам, но не успях да помръдна от мястото си.

От усилието да не потъна бях толкова отпаднал, че ми отне известно време, докато усетя лекия полъх на свеж въздух. Погледнах към стълбището и в първия момент си помислих, че имам халюцинации, защото там тъмнината вече не бе непрогледна. Съзрях неясните контури на някаква отломка. Отнякъде се процеждаше дрезгава светлина. Подкрепян от проникващия чист въздух, събрах сили и доплувах до стълбището. Изкачих, олюлявайки се едно по едно стъпалата и задърпах с настървение гредите — дрезгавата светлина ме мамеше все по-нагоре.

Когато най-накрая изпълзях през лепкавата саждива тиня и се проврях през безредно нападалите отломки от изгорялата къща, небето бе натежало от облаци. От царящия наоколо сумрак си помислих, че слънцето вече е залязло и че изпаднал в делириум, съм изгубил цял ден да ровя като къртица сред боклуците нагоре по стълбището.

Студеният дъжд продължаваше да се лее. Водните струи ме шибаха по лицето, но мръсотията, която го покриваше, бе мазна като грес и упорито отказваше да се отмие. Продължих със зъби и нокти да си проправям път през руините. Напрягах сили и се катерех все по-нагоре. На няколко пъти дъските, за които се хващах, се чупеха и аз едва не политах обратно в ямата. Най-сетне окървавените ми пръсти се вкопчиха в горния ръб на фундаментната стена. Прехвърлих се през нея и се строполих върху меката пръст. Бяха ми необходими няколко минути, за да успея да се изправя. Докато газех тежко през калта, се зачудих дали ще имам сили да стигна до колата си.

10

Парата се кълбеше около мен, но все ми се струваше, че водата не бе достатъчно гореща, за да прогони студа, който усещах. Бях премръзнал до кости и зъзнех. Зъзнеше дори душата ми.

„За какво ли са използвали стаята? — не преставах да се питам. — Защо Орвал, който е разбирал от строителство, не е направил тавана с бетонна плоча? За какво са служели двете тръби, които минаваха по дължината на тавана на тунела и влизаха в стаята? Ако тя е била склад, защо е трябвало да се облицова с дъски, да се слага дюшеме на пода и да се прави изолация?“ Не виждах смисъл в това. Освен ако…

„Държаха ме затворен в една сутеренна стая“ — бе казал мъжът, представил се за моя брат. Не Пити, господ да ми е на помощ, а Лестър Дант. Защо Орвал и Юнис Дант биха държали единственото си дете в стая под земята? Само при мисълта за този ужас ми се завиваше свят.

Загадката около некачествено направения таван най-сетне ми се изясни. Като е работел по тъмно само на светлината, идваща от къщата, Орвал е можел да изкопае ямата за тунела и стаята, без някой любопитен пътник да го забележи от шосето. Понеже е действал през нощта, той е можел да забърква малки количества цимент за стените и пода на двете помещения, който е прекарвал с помощта на ръчна количка.

Но таванът бе сложно нещо. За да го построи както си му е редът, е трябвало да излее бетонни плочи. А след това е щял да се нуждае от малък кран, за да ги постави на мястото им — прецизна работа, за която светлината от къщата е щяла да бъде недостатъчна. А при по-силно осветление някой чужд човек е можел да го забележи и да полюбопитства защо ли му е това осветление зад къщата по нощите. По-добре би било да бъде предпазлив и да използва за тавана дървени греди, които лесно и бързо се поставят. А може и времето да го е притискало. Може би Орвал е бил принуден да направи компромис по отношение на строежа на тавана, защото е трябвало да бърза.

Отвратен, добавих още топла вода във ваната, но и тя не успя да прогони студа, който изпълваше душата ми. Тя се смразяваше още повече от тревожното ми убеждение, че не съм разкрил всичко, свързано с онова място. Сигурен бях, че там се криеше някаква още по-зловеща тайна. Боже мой, не исках, но знаех, че трябва да се върна при изгорялата къща.

11

На следващата сутрин извървях пеша черния път до руините. Беше малко след десет. Бях дремал през цялата нощ и сънят ме бе оборил чак на зазоряване. Колкото повече се приближавах, толкова повече нарастваше нервното ми напрежение. Извадих пистолета от чантичката на кръста ми, която бях закупил именно за тази цел. Здравото стискане на оръжието помагаше на ожулените ми ръце да не треперят. При мисълта за змиите устата ми се изпълни с горчилка.

Спрях на същото място като предишния ден. От пътя не можех да видя дупката, през която бях пропаднал в стаята. Изглеждаше така, сякаш земята се беше затворила. Но аз все пак имах представа за местоположението на тунела и сутеренното помещение и мислено си начертах маршрута, така че да ги заобиколя.

Известно време оглеждах тревата, нащрек и за най-малкото шумолене. Най-накрая, с готов за стрелба пистолет, запристъпвах предпазливо. Бурените се закачаха за крачолите ми. Отровният бръшлят бе толкова много, че беше трудно човек да го избегне.

Заобиколих отдалеч задната част на къщата и се приближих до група дървета. Предишната вечер се бях опитал да си представя строителните проблеми, пред които е бил изправен Орвал. Изолацията на затворническата килия. Прокарването на отоплителни тръби до нея. Ами вентилацията? Едната от тръбите сигурно е отвеждала топлия въздух от пещта в къщата до сутеренната стая, а другата го е връщала обратно. Затворена система.

Тя би вършила чудесна работа, ако помещението е било склад. Но ако бях прав и то е било използвано като килия, системата е трябвало да бъде променена, така че въглеродният двуокис и другите отровни газове да не се акумулират и да убият затворника. За да не се случи това, в подземието е трябвало да има трета тръба, снабдена с вентилатор, по която да влиза чист въздух. Логичното й място бе точно под тавана, но гърмящите змии ми бяха попречили да я видя, ако изобщо е била там.

Отдушникът трябваше да стърчи над земята. В противен случай щеше да се задръсти с мръсотия. Но как го бе замаскирал Орвал? Мястото зад къщата беше равно. След пожара хората от града сигурно са се тълпили около руините с надеждата да намерят оцелели. Те явно не са попаднали на отдушника, защото ако са го видели, са щели да се запитат за какво е служел той и в крайна сметка са щели да открият сутеренната стая. Тогава къде, по дяволите, го бе скрил Орвал, така че никой да не го намери?

Горичката — това бе мястото. Някъде между падналите дънери или в някой пън. С готов за стрелба пистолет, продължих да крача през бурените и високо избуялата трева. Слънцето припичаше, но не то бе причината да се потя. При всяко помръдване на някой стрък трева от полъха на вятъра пръстът ми върху спусъка се напрягаше.

Стигнах до горичката, където за мой късмет тревата беше по-ниска. Кръстосах мястото надлъж и нашир. Всеки път, щом побутнех с крак някой повален дънер, мусулите ми се стягаха в очакване да открия навита на кълбо змия. Взех от земята една пръчка (първо се уверих, че наистина беше пръчка), и започнах да ровя сред сухите листа, натрупани в кухите пънове. Не открих нищо необичайно.

Обаче отдушникът трябваше да е някъде тук. Обиколих повторно района, като оглеждах дърветата. По дяволите, къде ли беше скрил Орвал излаза на отдушника? Колкото по-дълги бяха вентилационните тръби, толкова по-неефикасни ставаха те. Излазът им трябваше да е някъде сред обгорелите дънери и пънове. Цялата останала околност беше открита и равна.

„Не — сетих се аз внезапно и ме полазиха студени тръпки. — Не цялата. Гробището не беше.“ То се намираше вляво, на около петнадесетина метра от сутеренната стая, и изглеждаше толкова пусто и мрачно, че изобщо нямах желание да се приближавам до него. Идеално място за…

Излязох от горичката и нагазих в избуялата трева. При първото тракане дъхът ми секна. Отстъпих колебливо, видях змията под един храст и с един куршум моментално й пръснах главата. Рефлексът и точността, с които стрелях, ме изненадаха. Дългите тренировки си казваха думата. Освен това в продължение на година в мен се бяха трупали омраза и гняв. Искаше ми се да убия някой повече от всичко друго на света. Едва бях застрелял първия кротал и ето че се появи втори. Куршумът отнесе главата му. Изникна трети. Четвърти. Пети. Убих ги всичките, вбесен от мисълта, че те сякаш се опитваха да ме спрат. Гърмежите отекваха в ушите ми. Острият мирис на кордит изпълни въздуха около мен. Но аз продължавах упорито напред. Шеста змия. Седма. Осма. Късове от телата им хвърчаха на всички страни. Кръвта опръска тревата. Въпреки това се показваха още и още гърмящи змии и сякаш не пистолетът ми, а яростните ми мисли ги убиваха — толкова точно и мигновено експлодираха главите им още в мига, в който ги погледнех.

Последната гилза тупна на земята. Затворът на пистолета остана изтеглен назад. Както бях правил стотици пъти по време на тренировките, натиснах копчето, което освободи празния пълнител. Извадих нов от чантичката на кръста си, пъхнах го в дръжката, дръпнах лостчето, което задържаше затвора, и се прицелих, жаден за още мишени.

Но такива не се появиха. Или бях изплашил останалите влечуги и те се бяха разбягали, или се криеха и ме дебнеха. „Нека опитат!“ — помислих си злорадо, вдигнах празния пълнител и още по-упорито продължих да напредвам през тревата. Стигнах ниската каменна стена на гробището и се прехвърлих през нея. От другата страна ме очакваха къпинови храсти и отровен бръшлян. Мястото беше твърде претъпкано дори за змиите.

Купчините камъни пред всеки гроб опънаха нервите ми още повече, докато пристъпвах предпазливо. Като се оглеждах назад, ми се стори, че различавам лека вдлъбнатина в земята, сякаш почвата се беше слегнала на това място. Беше толкова незначителна, че сигурно никога нямаше да й обърна внимание, ако не я търсех целенасочено. Плитък канал започваше от дупката, в която бях пропаднал, и минаваше под стената на гробището. После, дори още по-незабележим, стигаше до най-близкия до сутеренната стая гроб.

Доста къс гроб. Детски. Коленичих, ядосан. Отместих купчината камъни в горния му край. За момент се вцепених. Под тях се показа стърчаща над земята осемцолова тръба. Отгоре имаше предпазен щит, за да пречи на дъждовната вода да прониква във вентилационната система.

Бях прав. Стаята бе служила за килия. Спомних си за продълговатия плосък предмет, върху който се бяха скупчили змиите, за да се спасят от покачващата се вода. С течение на времето той така се бе деформирал, че в мрака не бях успял да го разпозная. Но сега знаех какво представляваше. Останки от дюшек. Той беше единственият предмет в стаята. Нямаше дори тоалетна. Дали Лестър е бил принуден да се изхожда в нощно гърне и да понася зловонието, докато то не бъде изхвърлено от хората, държали го в плен? Него — техният син? Ужасът ми нарасна още повече, докато гледах детския гроб, който те бяха осквернили, за да скрият своя грях.

13

Заварих преподобния Бенедикт на същото място, където го бях срещнал предишния ден — да подрязва, коленичил, розите в църковната градина. Бялата му коса блестеше на слънцето.

— Господин Денинг. — Той се изправи с усилие, здрависа се с мен и се намръщи, като забеляза одрасканата ми ръка. — Наранили сте се.

— Паднах.

Отецът посочи към раната на брадичката ми, която дори покаралата брада не можеше да скрие.

— Явно е било лошо падане.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Във фермата на семейство Дант?

Кимнах утвърдително.

— Намерихте ли нещо, което би могло да ви помогне в търсенето на семейството ви?

— Все още се опитвам да осмисля нещата. — Разказах му какво бях открил.

Бръчките на челото му станаха по-дълбоки.

— Орвал и Юнис са държали сина си затворен? Защо?

— Може да са мислили, че е обсебен от дявола. Имам чувството, че там са ставали неща, които никога няма да разберем, преподобни. — Главата ми бучеше. — Как е избягал Лестър от сутеренната стая? Когато е избухнал пожарът, Орвал и Юнис дали са отишли в подземието да го освободят, рискувайки живота си? Дали не са попаднали по някакъв начин в капан? Независимо от отношението им към него, дали Лестър се е опитал безуспешно да ги спаси, както е заявил?

— Съответства на това, което знаем.

— Но не обяснява защо не е разказал на всички какво е изстрадал. Когато ни се случи нещо лошо, не изпитваме ли нужда да го споделим с другите? Да получим съчувствие?

— Освен когато случилото се е толкова ужасно, че не можем да понесем дори спомена за него.

— Особено ако там е извършено и друго ужасно нещо.

Отец Бенедикт остана все така намръщен.

— Какво имате предвид?

— Да допуснем, че Лестър някак е успял сам да се измъкне от килията си. Или че родителите му са го пуснали, както може би са правели от време на време, като награда за добро държане. Дали Лестър не е запалил пожара?

— Да запа…? Мили боже!

— И в единия, и в другия случай — ако те са се опитали да го спасят или се е измъкнал сам, — дали не е залостил родителите си? Дали не е стоял пред горящата къща и не е слушал с удоволствие техните писъци? Би ли искал да разкаже това на някого? Но не само то ме безпокои.

— Боже мой, искате да кажете, че има и още?

— Аз съм от Колорадо.

Очевидната липса на връзка с темата на разговора ни накара преподобния Бенедикт да поклати недоумяващо глава.

— Там от време на време се случва някой турист да се натъкне в планината на гърмяща змия — продължих аз. — Доста рядко, разбира се. Може би защото разполагат с безброй скришни места в планините и не са агресивни по природа, змиите предпочитат да стоят далеч от нас. Но тук, в Индиана, нещата са различни. Градовете се разрастват. Фермите намаляват. Вие виждали ли сте някога гърмяща змия в околността?

— Не.

— А чували ли сте някой да се е натъквал на такава?

— Доколкото си спомням, не — отвърна отецът. — Може би някой фермер. Рядко.

— Защото разрастващото се население ги е прогонило.

— Вероятно.

— Тогава как така в земите на семейство Дант има десетки гърмящи змии? В южните щати като Мисисипи и Луизиана толкова много кротали може да са нещо обичайно, но не и тук. Какво правят те във фермата на Орвал? Как са се озовали там?

— Нямам представа.

— Е, аз пък имам. Не мислите ли, че в клана Дант може да са практикували обреди със змии?

Преподобният пребледня.

— Като религиозно изпитание? Да държат по една змия във всяка ръка? Да ги оставят да се увиват около шиите им, за да докажат вярата си в Бог?

— Точно така. Ако змиите не ги ухапят, значи Бог се е намесил, тоест той подкрепя клана им повече, отколкото хората в града. Ако си религиозен догматик, ако отчаяно се опитваш да се противопоставяш на техния начин на живот, може би ще поискаш неопровержимо доказателство, че си прав.

— Това е най-лошия вид самонадеяност.

— И аз допускам, че точно тя ги е унищожила.

— Не разбирам.

— Казахте, че когато се е родил Лестър, тук е имало три семейства Дант. А по време на пожара е било останало само едно — това на Орвал. Чудехте се дали другите са се преместили някъде или са починали от смъртоносна болест. А аз се питам дали змиите не са им донесли по-различно послание от това, което са очаквали.

— Искате да кажете, че кроталите са ги убили? — прошепна преподобният.

— Членовете на клана Дант никога не са ходили на лекар.

— Мили боже!

— Обредът със змиите би обяснил защо тук има толкова много от тях. Хората от клана са ги донесли — казах аз. — Но не обяснява защо са останали. Защо не са се разбягали?

— Може би се чувстват на онова място като у дома си.

Отначало не го разбрах. После кимнах.

— Може би. Мястото е пълна развалина, преподобни. Мисля, че сте прав. Ако упражнявах вашата професия и аз бих казал, че змиите се чувстват там като у дома си.

Няколко пчели избръмчаха пред лицето ми. Отпъдих ги с ръка.

— Само още един въпрос и ще ви оставя на мира — казах аз.

— Ще направя всичко по силите ми да ви помогна.

— Споменахте, че след като е избягал от дома ви, Лестър се е появил в някакво градче на сто и шейсет километра източно оттук, отвъд границата с Охайо.

— Точно така.

— Как се казваше градчето?