Изгубеният брат

1

Да се вмъкна в съзнанието на Пити? Да мисля като него? Изглеждаше отчайващо, да, но каква друга алтернатива имах? Поне щях да правя нещо. Така щях да предпазя собственото си съзнание от лудостта.

Отидох на улицата, където бях срещнал Пити за първи път — недалеч от входа на моя офис или това, което някога бе мой офис. Беше малко след два на обяд, същият час, в който се бе състояла срещата ни преди една година. Пити беше извикал името ми някъде зад мен, което означаваше, че ме бе чакал, застанал вляво от въртящата се врата на сградата. Приближих се до бетонния бордюр на цветната леха, където предположих, че е бил седнал. Загледах се във входната врата, като се опитвах да се поставя на негово място. Защо не беше влязъл в офиса ми? Докато седях на бордюра с чувството, че съм невидим за преминаващите хора, разбрах каква бе причината. В офиса ми Пити щеше да е под мой контрол, а на тротоара, където ме беше повикал, появявайки се зад гърба ми, господар на положението беше той.

Припомних си първия ни разговор, този път от негова гледна точка: как ми казва неща, които би могъл да знае само брат ми, как вижда изумлението ми, как ме убеждава. Отидох до магазина за деликатеси от другата страна на улицата, където бяхме продължили разговора си. Седнах там, където беше седял той. Представих си как съм изглеждал в неговите очи, докато продължаваше да ме убеждава, че отдавна изчезналият ми брат се е завърнал. Отидох в дома си, като си представих как той влиза вътре, оглежда се и вижда имуществото ми — неща, които никога не е могъл да притежава. Тогава ли се беше зародил планът в главата му? „Аз заслужавам това, а не ти“ — навярно си беше помислил Пити. Докато е докосвал тази или онази вещ, се е мъчил да прикрие гнева си. Ти съсипа моя живот, а ето какво си получил в замяна, копеле такова.

Ясно бе защо е пожелал Кейт — дългите й крака, съблазнителната фигура. Но Джейсън? Какво си бе помислил в действителност за него Пити? Проклет досадник. Биографията на Пити не предполагаше да притежава бащински инстинкт. Но Джейсън бе част от това, което Пити би могъл да има, ако не бях съсипал живота му, като го изгоних от бейзболното игрище. Джейсън беше неразделна част от имуществото, привлекателната съпруга и голямата къща, затова Пити бе пожелал и него. Той бе пожелал всичко, което притежавах.

Припомних си как бяхме вечеряли заедно и колко любезно се бе държал Пити, как беше помогнал при измиването на чиниите. След това беше играл на бейзбол с Джейсън. Сигурно бе ненавиждал всяка секунда от играта, така както бе ненавиждал моментите, в които е трябвало да се преструва, че си спомня с радост за детството ни. Но най-лошият, най-омразният момент от всички за него трябва да е бил онзи, в който му дадох бейзболната ръкавица, която бе изпуснал, когато са го сграбчили мъжът и жената. Сигурно му се бе приискало да ми я навре в гърлото.

Влязох в стаята на Пити. Легнах на леглото му. Втренчих се в тавана и открих, че съм взел ръкавицата и я удрям с юмрук отново и отново. Приискало му се е да запали цигара, но не е искал да провали плана си, като пуши в къщата и раздразни Кейт. Така че е слязъл на пръсти по стълбите на долния етаж и е излязъл през френската врата на кухнята в осветения от луната заден двор, където се е тръснал ядосано в единия шезлонг и е започнал да пуши. Спомних си, че го видях, когато погледнах през прозореца на спалнята. Представих си как се преструвал, че не е забелязал появата на лицето ми. „Какво правиш там вътре? — помислил си е той. — Клатиш жена си, а, братко? Наслаждавай й се, докато можеш. Скоро ще дойде и моят ред.“

2

На следващата сутрин отидох във фризьорския салон, където го бях завел. Седнах на стола и докато ножицата се движеше около главата ми, си представих как е изгарял от обида, понеже съм си помислил, че изглежда като лайно и съм решил да му придам представителен вид. След това посетих „Бънана Рипаблик“, откъдето му бях купил нови дрехи. После магазина за обувки. И накрая зъболекарския кабинет, където го бях накарал да се почувства неловко заради счупения си зъб и бях засилил убеждението му, че си мисля, че той изглежда като лайно.

Когато влязох в приемната, секретарката ме погледна изненадано.

— Не ви очаквахме днес, господин Денинг. Тъкмо се канехме да излезем в обедна почивка. По спешност ли идвате?

— Не. — Съвсем объркан, осъзнах, че съм се канел да повторя до най-малката подробност станалото преди една година. — Трябва да съм сбъркал датата. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Посегнах несигурно към дръжката на вратата и изведнъж си спомних как бях чакал в приемната, докато почистят зъбния камък на Пити и изпилят нащърбеното на счупения му зъб. Опитах се да са проектирам на мястото на брат ми, да си представя как е седял, обзет от гняв, на зъболекарския стол. Понеже не беше посещавал зъболекар от години, сигурно е бил нервен и се е напрегнал, когато облечената в бяла манта жена се е навела към него, държейки…

— Всъщност може би има начин да ми помогнете. — Пуснах дръжката на вратата с трепереща ръка и се приближих до бюрото, което разделяше секретарката от приемната.

Тя ме погледна очаквателно.

— Преди година бях тук с брат ми. — Сърцето ми се разтуптя бясно заради шокиращата мисъл, която току-що ми бе хрумнала.

— Да, спомням си. Ужасно съжалявам за това, което се случи с жена ви и сина ви.

— Преживях го много тежко. — Положих усилие да овладея гласа си и да прикрия обзелото ме вълнение. — Както и да е, просто се чудех… — Затаих дъх. — Имате ли представа дали на зъбите на брат ми са били направени рентгенови снимки?

3

— Ето! — казах на Гейдър. — Това ще го докаже!

Мъжът се намръщи при вида на рентгеновите снимки, които оставих на бюрото му.

— Ще докаже какво?

— Че брат ми и Лестър Дант са един и същи човек.

— Още ли се опитвате…

— Тези рентгенови снимки на зъбите на брат ми са направени няколко дни преди да отвлече жена ми и сина ми. Когато с Пити бяхме малки, нашите родители ни водеха периодично на зъболекарски преглед. Покажете тези снимки на бившия ни семеен зъболекар в Охайо. Накарайте го да ги сравни с тези в архива си. Той ще докаже, че зъбите принадлежат на един и същи човек.

— Но зъбите на едно деветгодишно момче ще се различават от зъбите на тридесетгодишен мъж — възрази Гейдър.

— Защото преди да изчезне Пити, все още не са били пораснали всичките му постоянни зъби? Не. Моята зъболекарка ми обясни, че тогава брат ми е имал само няколко постоянни зъба, но че дори те да са се променили с годините, корените им са запазили структурата си. Какво ще ви коства да проверите?

Гейдър остави дебелата папка, която четеше.

— Добре — каза нетърпеливо. — Но само за да сложа край на това веднъж завинаги. Как се казваше бившият ви семеен зъболекар от Охайо?

— Аз… не си спомням.

На лицето на агента се изписа досада.

— Но Удфорд не беше голям град. Там нямаше много зъболекари. Едва ли ще е трудно да се разбере при кой от тях сме ходили.

— Стига все още да е в бизнеса. И да пази архивите си след толкова много години. — Телефонът на Гейдър иззвъня. Докато посягаше към слушалката, той ми каза: — Ще ви се обадя.

— Кога?

— Следващата седмица.

— Но дотогава има много време.

Гейдър не ме чу. Вече говореше по телефона.

4

В събота сутринта станах от леглото на Пити, натоварих екипировката за къмпинг в експедишъна и сложих сандвичи в хладилната камера на колата. Постарах се да повторя, доколкото бе възможно, действията на Пити отпреди една година и в девет часа, точно когато бяхме потеглили и миналия път, поех по междущатско шосе 70 към планината. Планинските върхове бяха със снежни калпаци както през онзи юни. Без да обръщам внимание на красотата им, както би трябвало да е направил тогава брат ми, аз се напрегнах да си спомня нашия разговор. И потръпнах, понеже се сетих, че почти всеки път, когато Джейсън ме беше питал нещо, обръщайки се към мен с „татко“, Пити му беше отговарял вместо мен. „Той е упражнявал моята роля, опитвал се е да свикне да бъде наричан «татко».“

Докато се движех на север през националния горски резерват Арапао, си представих нетърпението, което го бе разяждало отвътре. Стигнах до езерото и спрях там, където бяхме спрели предишната година. Погледнах към мястото, на което бяхме разпънали палатката си. Тръгнах покрай езерото към потока, който го захранваше, и се изкачих по гористия склон до дефилето, през което се спускаше с рев. През цялото време си представях как Пити се е оглеждал за подходящо място, където би могъл да се отърве от мен, и то по начин, който да изглежда като нещастен случай.

Изкатерих се по ронливия склон до скалната тераса над клисурата. Почувствах вълнението на брат ми, когато Джейсън бе отишъл зад скалата, за да се изпикае. Сега! Брад е обърнат с гръб.

„Татко!“

Не, хлапето се връща прекалено скоро!

Неспособен да се спра, блъснах проклетия си брат в пропастта, после се завъртях към момчето, чието лице бе застинало от ужас.

Уплашеното лице на Джейсън, което си бях представил толкова ясно, ме шокира. Излязох от съзнанието на Пити, отвратен от тъмнината, която бях видял. Въпреки мразовития ветрец открих, че съм плувнал в пот. Докато се спусках по ронливия склон до пътеката в подножието на хълма, не спрях да се чудя как Пити бе успял да слезе долу, без да падне, като се имаше предвид, че е трябвало да води със себе си ужасено, съпротивляващо се момче. Тогава разбрах, че е имало само един начин да направи това. Почувствах се зле, като си представих как е отнесъл изпадналия в безсъзнание Джейсън през гората до експедишъна.

Понеже фордът нямаше багажник, Пити е трябвало да върже сина ми, да му запуши устата, да го остави на пода до задната седалка и да го покрие с палатката. Отново в неговата кожа, аз подкарах внимателно колата по планинските пътища, като гледах да не превишавам допустимата скорост, така че да не ме спре някой пътен полицай и да се учуди на скимтенето и пъшкането, които се чуват изпод палатката зад гърба ми.

Щом пристигнах вкъщи, вкарах експедишъна в гаража и натиснах дистанционното. Металната врата се спусна с грохот. Докато слизах от автомобила, си представих как Кейт е влязла в гаража откъм кухнята. Тя току-що се е била прибрала от семинара, който е водила през целия ден. Елегантният сив костюм, с който бе облечена, когато тръгвахме сутринта, прави дългата й руса коса да изглежда още по-блестяща.

— Защо се връщаш толкова скоро? — попитала е намръщено тя. — Къде са Брад и Джейсън?

— Случи се злополука.

— Злополука?

Той се е нахвърлил върху нея, запушил й е устата и я е вързал, влязъл е в къщата, намерил е ключовете за колата й, после я е набутал заедно с Джейсън в багажника на волвото. Облегалката на задната седалка можеше да се сваля, така че в багажника да се побират по-дълги предмети, например ски. Пити навярно е наклонил леко облегалката, така че в багажника да може да влиза въздух през образувалия се процеп, и е използвал множеството предмети, които е откраднал от къщата, за да я затисне и да попречи на Кейт и Джейсън да я избутат до край и да избягат. След това е напълнил набързо куфарите с дрехи, като не е пропуснал да вземе и някои мои. В края на краищата, щом е щял да ме замества, би могъл и да изглежда като мен.

Около шест часа вечерта по примера на Пити напуснах къщата с колата на жена ми. В шест и двайсет и една изтеглих пари от банковия автомат, който бе използвал по същото време и той, криейки като него лицето си от камерата. Но когато излязох от пределите на Денвър и продължих на север по междущатски път 25, осъзнах, че с всичките откраднати предмети, натоварени във волвото, автомобилът би трябвало да прилича на подвижен магазин за електроуреди. Разтревожен, че някой изпълнен с подозрение полицай може да го спре, Пити никога не би напуснал Денвър с целия този товар. Следователно той е побързал да го продаде. Но брат ми беше отскоро в града. Кога е имал време да намери склад за крадени вещи? Прехвърляйки в ума си събитията от предишните дни, внезапно си спомних, че след посещението при зъболекаря Пити беше пожелал да остане за малко насаме в един парк, за да сложи в ред мислите си. Кучият син беше използвал следобеда, за да уреди продажбата на това, което е възнамерявал да открадне от мен.

Отидох с колата в един от западналите квартали на града и си представих как е протекла сделката, докато чаках да изтекат няколкото минути, които навярно бе отнела. После се върнах на междущатското шосе и този път се почувствах незабележим, един от многото автомобили, в който нямаше нищо подозрително.

4

Един пътен знак ме уведоми, че Каспър, Уайоминг се намира на четиристотин километра пред мен. Включих устройството за контрол на скоростта, за да съм сигурен, че няма да премина допустимата граница. Когато започна да се стъмва и пуснах фаровете, се почувствах още по-незабележим сред светлините на хилядите други фарове, които ме заслепяваха. Минах покрай Шайен, Уайоминг, но вече бе толкова тъмно, че видях единствено ниските продълговати силуети на сградите. После, четири часа след като бях напуснал Денвър, съзрях светлините на Каспър. През по-голямата част от пътуването бях имал чувството, че се движа през пуста равна местност заради непрогледния мрак, който ме обгръщаше. Но сега от лявата ми страна се извиси силуетът на планина и скри звездите от погледа ми.

На няколко километра на север от града видях знак за отбивка за отдих. Трафикът беше намалял, защото повечето автомобили бяха завили към Каспър. Една стрелка ми показа едва забележимата изходна рампа. Слязох по нея от магистралата и наближих две ниски тухлени постройки, чиито лампи осветяваха три пикапа и един седан, паркирани отпред.

Но Пити се е нуждаел от по-голяма уединеност, затова се отклоних по една чакълена алея вдясно от павираното шосе, което водеше до тоалетните. Светлините от постройките бяха достатъчно силни, за да различа зад тях очертанията на маси за пикник и няколко недорасли дървета. Доволен от факта, че никой не излезе от тоалетните и не видя необичайната ми маневра, аз превключих фаровете на къси светлини, което ми бе напълно достатъчно да стигна до оградата от червено дърво, зад която се показваше метален контейнер за боклук. Паркирах зад контейнера, изгасих фаровете, излязох от волвото и тръгнах край оградата, за да проверя дали някой, да кажем пътен полицай, не е видял действията ми и не се е запътил насам да провери какво правя. Доволен, че съм останал незабелязан, се върнах при колата и отключих багажника.

Картината, която видях във въображението си, ме накара да залитна. Кейт и Джейсън. Гърчещи се. Ужасени. Устите им са здраво залепени с лейкопласт. Ръцете им са вързани зад гърба. Глезените — един за друг. Очите им са толкова ококорени от страх, сякаш ще изскочат от орбитите си. Стоновете им са пълни с болка и молба. Разнася се зловонна миризма на телесни екскрети, въглероден двуокис, пот и страх.

Пити навярно е отпушил устите им, за да им позволи да си поемат глътка чист въздух, като ги е предупредил да не викат. Но те са били сковани от страх и така изтощени от недостига на кислород в багажника, че предупреждението му е било ненужно. После вероятно ги е извадил един по един от багажника и им е помогнал да се облекчат. Тази неприятна интимност му е позволила да се почувства като мъж, който изпълнява задълженията към семейството си. Но това е било едва началото на неговите задължения. Пленниците му трябва да са били ужасно жадни. Дали е бил предвидил това и се е отбил в Каспър, за да купи от някое заведение за бързо хранене безалкохолно, а в добавка може би и пържени картофки, и хамбургери? Когато е запушил устите им отново и ги е върнал в багажника, казал ли им е някакви успокоителни думи?

„Обичам ви.“

Затворих багажника. Скрит в мрака зад контейнера, погледнах към автомобилите пред тоалетните. Тръгнах към тях, а чакълът заскърца под краката ми. Колкото повече се приближавах към двете постройки, толкова по-гол се чувствах заради силната светлина. Когато стигнах до тях, другите коли си бяха заминали и отпред беше останал само седанът. Влязох в мъжката тоалетна и открих, че е празна. Излязох. Във въздуха бръмчаха насекоми.

Една жена излезе от другата постройка, извади ключове от дамската си чанта и отиде при седана. Изобщо не погледна към мен. Представих си как Пити се е втурнал към нея, после е спрял, защото на магистралата са блеснали фаровете на кола, после на други, не много, но минаващи достатъчно начесто, така че някой шофьор да зърне как мъж напада жена.

Значи Пити е изчакал да му се отдаде друга възможност, спотаил се е в дамската тоалетна и е зашеметил жертвата си там. След това е наблюдавал светлините на колите по междущатския път, докато се е уверил, че разполага с достатъчно време до приближаването на поредния автомобил и че никой няма да го види през няколкото секунди, които са му били необходими да завлече изпадналата в безсъзнание жена до скритото в мрака волво. Щом са се озовали зад контейнера с боклук, той я е вързал и й е запушил устата. После се е върнал при тоалетните и е използвал ключовете на жертвата, за да запали мотора на колата й (полицаите ми бяха казали, че е била „Каприс“). С изключени фарове я е закарал при оградата и там е пробил с помощта на нож дупки в задната седалка за проветрение на багажника, преди да прехвърли вътре Кейт и Джейсън.

Но когато е слагал собственичката на каприса при тях, не му ли е хрумнало, че може да няма достатъчно въздух за трима души? Защо е подложил Кейт и Джейсън на риска да се задушат? Впоследствие жената така или иначе бе умряла. Защо не я е убил още тогава и не е скрил тялото й в контейнера за боклук? Там нямало да го открият поне за известно време, а може би и никога.

Отново си представих ужаса, който са преживели Кейт и Джейсън, докато болната от астма жена се е мъчела да диша през залепената си с лейкопласт уста: френетичните й гърчове, задавените звуци, постепенното замиране на движенията й, изпразването на пикочния й мехур, а може би и на червата й. Докато каприсът се е носел с пълна скорост по междущатския път, те навярно са били сграбчени от неконтролируемия страх, че щом това се е случило с жената, значи може да се случи и с тях.

Въпросът продължи да ме измъчва: Защо не я е убил и не е скрил тялото й в контейнера за боклук? Единственият логичен отговор, който ми хрумна, бе, че въпреки безразличието си към нея, Пити не е искал да я убива. Моето убийство е било друго нещо. Според него аз съм заслужавал да умра, защото съм съсипал живота му. Но тази жена просто се е озовала на неподходящо място в неподходящо време. За първи път открих някаква човечност в брат си. Това ми вдъхна надежда, че Кейт и Джейсън може още да са живи.

Пити е можел да остави волвото зад контейнера, където то би могло да остане незабелязано в продължение на дни. Вместо това той си е направил труда да го премести на видно място пред тоалетните. Защото е искал да бъде открито скоро. Защото е искал да покаже, че се придвижва на север, точно както изоставеният близо до Билингс, Монтана, каприс е трябвало да показва, че отива към Бют. Действията му са били подчинени на ужасяваща логика.

5

Отново пътувах по междущатското шосе. Една пътна табела ме уведоми, че до Билингс, Монтана, има четиристотин километра. Клепачите ми бяха натежали от умора. Но не можех да си позволя да спра за почивка. Трябваше да довърша бягството на Пити.

Той беше ли спал по време на пътуването? Идеята ми се струваше привлекателна. Но се страхувах, че ако напусна магистралата и си намеря някое уединено място, например къмпинг, където бих могъл да поспя няколко часа, няма да се събудя преди зазоряване. А в случая на Пити, дотогава издирването на каприса вече може да е било започнало. Следователно брат ми е трябвало да стигне до Билингс. Като му подражавах, продължих да шофирам.

Пуснах силно радиото. По това време на нощта нямаше много работещи станции. Тези, на които попаднах, бяха предимно евангелистски и бяха прекъсвани от пращене.

От лявата ми страна на хоризонта от север на юг се простираше планински масив. Заснежените му върхове проблясваха под лунната светлина. Очите ми се затваряха. За да не заспя, започнах да хапя устната си. Забивах нокти в дланите си. Междущатски път 25 се смени от шосе 90. Подминах Шеридан, Уайоминг, и навлязох в Монтана. Надписите по табелите се промениха: Лодж Грас, Кастър Бетълфийлд Нешънъл Монюмънт, Кроу Ейджънси… При Хардин магистралата направи завой на запад. Междувременно, докато километрите се нижеха един след друг, аз си представих, че Пити навярно се е тревожел, че пленниците му могат да страдат от липса на въздух. Реших, че той е спирал периодично на пусти пътища, за да ги проверява. Помислих си с болка за ужасените очи, с които Кейт и Джейсън са се взирали отчаяно нагоре към него. Сигурно са подскачали, когато е докосвал успокоително челата им. Колкото до собственичката на каприса, Пити почти не е поглеждал към нея.

Когато най-накрая видях табелата на Билингс, се притесних, че се предполагаше да измина разстоянието от Каспър до Билингс само за четири часа, а с честите спирания, през които се бях преструвал, че проверявам пленниците си, пътуването ми бе продължило деветдесет минути повече.

Въпреки това, като стигнах до отбивката за почивка след Билингс, все още беше тъмно. Една табела съобщаваше, че оттук се разкрива панорамна гледка, но на избледняващата лунна светлина едва успях да различа смътните очертания на планини на север и юг. Пред тоалетните бяха паркирани два автомобила — един лекотоварен и една лимузина. И тук имаше странична алея, която минаваше зад постройките. Паркирах в тъмнината. Докато слизах от волвото, притокът на адреналин прогони умората ми. Въздухът бе изненадващо студен. От едната бетонна сграда излязоха двама мъже с каубойски шапки. Изчаках, докато се качат в лекотоварния автомобил и си заминат. В този ранен час по междущатския път нямаше почти никакво движение. Приближих се бързо до тоалетните и се ослушах за шум от вътрешността им. Ако чуех гласове, ако вътре имаше повече от един човек, щях да изчакам по-благоприятна възможност. Но ако шумът от стъпките принадлежеше само на един…

По това време на денонощието малко жени се чувстваха в безопасност да шофират сами. Предположих, че в тоалетната е имало мъж. Влязъл е вътре и го е проснал в безсъзнание с крика на волвото. Завлякъл го е в тъмното. Закарал е колата му отзад. Прехвърлил е Кейт и Джейсън в нейния багажник.

Тогава ли е открил Пити, че собственичката на каприса е умряла от задушаване заради изолирбанда върху устата й? Не ми се вярваше да го е обзело разкаяние. Той й е дал шанс. Решил е, че вината не е негова. Наказанието за отвличане е същото като това за убийство, така че брат ми е нямало какво да губи и вместо да се опитва да скрие трупа й, го е оставил в каприса. После се е качил в колата на новия си пленник и се е върнал на магистралата. Но вместо да продължи към Бют, както е искал да си мисли полицията, той е свил при следващата отбивка, пресякъл е надлеза и се е върнал на междущатското шосе, но този път в другото платно, което е щяло да го отведе обратно към Билингс.

Последвах примера му. Междувременно съмна. Покрай мен се нижеха планини, ферми и петролни рафинерии. Щом пресякох река Йелоустоун, вече не разполагах с полицейска информация, която да ми подсказва маршрута. Пити е бил не по-малко уморен от мен. Къде, по дяволите, е била следващата му спирка?

6

Магистралата се раздвояваше. Трябваше да избера — да продължа по шосе 94 на североизток през Монтана до Северна Дакота или по шосе 90 на юг към Уайоминг. Избрах второто. Не се заблуждавах, че повтарям интуитивно избора на Пити. Решението ми беше съвсем произволно.

Но бях толкова уморен, че ако не откриех скоро място, където бих могъл да поспя, сигурно щях да катастрофирам. Пити трябва да се е чувствал по същия начин. Въпреки че е бил напомпан с адреналин, той едва ли е имал сили да шофира още дълго. А и със сигурност не е искал да се излага на риска да катастрофира. Брат ми не е имал шофьорска книжка, пък и колата не е била регистрирана на негово име. Той е знаел, че при едно пътно произшествие разпитващят го полицай би могъл да се усъмни, че има нещо нередно и да поиска да провери багажника.

С напредването на деня слънцето се издигаше все по-високо в небето, напичайки купето на волвото и аз се запитах колко ли горещо трябва да е станало в багажника на колата, която е карал Пити. Колкото и многобройни да са били вентилационните дупки, които е пробил брат ми, Кейт и Джейсън сигурно са имали чувството, че се пекат живи, защото слънчевите лъчи са превръщали багажника в същинска пещ и въздухът в него е ставал все по-сгъстен и по-задушен. Ако е искал да ги запази живи, Пити е трябвало да почива през деня и да шофира само нощем.

Денвърските детективи ми бяха казали, че устата на астматичката е била залепена с лейкопласт и аз предполагах, че брат ми е постъпил по същия начин и с устите на Кейт и Джейсън. Махнах дясната си ръка от волана и я притиснах към устата си, като се постарах да дишам само през носа. Ноздрите ми бяха частично запушени заради някаква пролетна алергия. Гърдите започнаха да ме стягат. Не ми достигаше въздух. Трябваше да контролирам сърдечния си ритъм, като вдишвах дълбоко и бовно издишвах. Скоро ми се струваше, че дишам с усилие в тясното затворено пространство на колата от цяла вечност.

Без съмнение Кейт и Джейсън не биха оживели, ако Пити не е шофирал само по по-хладното, тоест през нощта. Но къде се е подслонявал денем? В мотел някой би могъл да види как изважда жена и момче от багажника на автомобила и ги занася в стаята си. Тогава в някой къмпинг? Туристическият сезон тъкмо е започвал. Пити е могъл да намери горист район без посетители. Като се е ослушвал за шума от приближаваща кола, той е могъл да рискува и да извади Кейт и Джейсън от багажника. Ако наблизо е имало поток, където да се измият, толкова по-добре.

Той е трябвало да закупи още храна. На следващата отбивка видях ресторант на „Макдоналдс“, вкарах волвото в алеята за автомобили и си поръчах един Макмъфин с яйце, кафе и портокалов сок. Докато чаках реда си зад другите коли, се намръщих при вида на брадясалото си лице в огледалото за задно виждане. Това, което ме разтревожи, не беше наболата ми брада. В стремежа си да мисля като Пити, бях забравил нещо много важно — белега на брадичката му. Нещо, което се набиваше на очи. Извадих химикал от джоба на ризата си и си драснах една черта на мястото, където се намираше белегът на брат ми. Исках да разбера как се чувства човек, когато хората зяпат брадичката му.

Докато плащах поръчката си, жената зад касата посочи към следата от химикала.

— Господине, имате…

— Да, знам. Изглежда не съм успял да изтрия проклетата драскулка.

Бях възнамерявал да питам жената дали наблизо има места за къмпинг, но реших, че й изглеждам подозрително, така че просто се качих в колата си и потеглих. Присвих очи заради блясъка на слънцето и реших да оставя брадата си да порасте, така че да скрие чертата на брадичката ми.

Подходящите за къмпинг места обикновено се намират край река, затова, щом пресякох Бигхорн, завих в първата отбивка от пътя. И се зачудих дали да следвам реката на север или на юг. От една табела разбрах, че наляво се намираше резерват на индианците от племето Кроу. Там едва ли щях да остана незабелязан, затова поех на север.

Не срещнах много коли. Земята беше парцелирана и оградена. След малко стигнах до черен път, който ме отведе наляво към реката. Скоро той зави надясно и продължи успоредно на речното корито, въпреки че храстите и дърветата по брега ми пречеха да видя водата. Съзрях обрасла с бурени пътека, която навлизаше между дърветата. Поех по нея, паркирах волвото зад един храсталак, върнах се назад до пътя и отбелязах със задоволство, че колата не се виждаше.

Не хранех илюзии, че Пити беше спирал точно тук, но логиката ми подсказваше, че е избрал подобно място. После по всяка вероятност брат ми се е опитал отново да успокои Кейт и Джейсън, като им е казал, че няма да ги нарани, освен ако не го принудят, че ако правят това, което им се казва, няма да пострадат. Сигурно е оставил единия от пленниците си в багажника, докато другият се изкъпе, предварително завързан с въже през кръста, за да не избяга, а после е повторил същата операция и с втория. Навярно им е позволил и да се преоблекат. А след това ги е наблюдавал как изяждат хамбургерите си.

„Ще се грижа за вас.“

Те не са знаели как да тълкуват думите му.

Макар и много изплашена, Кейт е имала на разположение цяла нощ да анализира опасността, в която са попаднали с Джейсън. По всяка вероятност вече е била решила, че единственият им шанс е тя да използва уменията си като психиатър, за да се опита да предразположи Пити.

— Благодаря за храната.

— Харесва ли ти?

Въпреки страха си, Кейт и Джейсън трябва да са били толкова гладни, че са погълнали за нула време хамбургерите си.

— Попитах дали ти харесва?

— Да — отговорила е бързо Кейт.

— Не е много, но е по-добре от нищо.

Дали в думите му се е криела заплаха, че ако му създават неприятности, той ще се погрижи да получават именно това — нищо? Кейт сигурно е отпила още една голяма глътка безалкохолно, като е знаела много добре, че тя е напълно недостатъчна за обезводнения й организъм. Навярно е отметнала разрошената коса от лицето си, осъзнавайки, че трябва да изглежда колкото се може по-представително. Накарай Пити да мисли за теб като за човешко същество, а не като за предмет. Благодари му за загрижеността, която е показал. Дръж се така, сякаш ситуацията е нормална. Накарай го да положи усилия, за да изпита задоволство, че е бил оценен.

Ами Джейсън? Като се имаше предвид колко бе малък и че не притежаваше опитността на Кейт, той сигурно е бил обезумял от ужас. Кейт не е имала възможност да го успокоява с думи в багажника, защото устата й е била запушена. Не е могла и да го инструктира как да се държи. Можела е само да му хвърля скришни погледи и да се надява, че ще разбере мотивите й, че ще последва нейния пример.

— Какво ще правиш с нас? — навярно го е попитала тя, когато времето й се е сторило подходящо.

— Нали ви казах, ще се грижа за вас.

— Но защо трябваше да…

— Ние сме семейство.

— Семейство? — Не показвай емоциите си. Дръж се така, сякаш и нелепото изглежда нормално.

— С Брад се случи нещастие.

— Какво?

— Падна от една скала. Аз ще заема неговото място.

Стомахът на Кейт се е преобърнал, сякаш тя е паднала от скалата.

— Сега аз съм твой съпруг. Джейсън, ти си мой син.

Като се е борела, да удържи сълзите, които са напирали в очите й, Кейт вероятно е повторила предишните думи на Пити, наблягайки на важността им:

— И ще се грижиш за нас.

Пити сигурно не бе запознат с така наречения „стокхолмски принцип“, но бе достатъчно умел манипулатор, за да се досети сам за същността му. Като мине известно време, пленниците се изтощават от силните емоции и стават апатични. Благодарни и за най-малката проява на внимание, те се примиряват с участта си и се привързват към похитителите си.

Вероятно именно на това се е надявал Пити. Но той, разбира се, не бе свикнал да се грижи за жена и дете. Закуската е свършила бързо и пред него е изникнал проблемът какво ще ядат за обяд и вечеря. Едва ли е бил помислил за това предварително, но дори и да го е бил направил, как биха могли да се запазят хамбургерите и картофките толкова дълго годни за ядене, пък и по какъв начин биха могли да ги претоплят? Трябвало е да купи хладилна чанта, газов котлон, тенджери, тигани и… Идеята да заеме моето място вече не му се е струвала толкова добра. Всичко е започнало да става прекалено сложно. Ами ако е признал пред себе си, че е допуснал грешка и се е захванал с работа, която не е по силите му? Ами ако е осъществил мераците си спрямо Кейт и Джейсън, после ги е убил заедно със затворения в багажника шофьор, скрил е труповете им, отишъл е в най-близкия голям град, зарязал е там крадената кола, купил си билет за автобуса и е изчезнал нанякъде?

Тази мисъл ме накара да изтръпна. Не, това бе начинът, по който би постъпил Лестър Дант. Той щеше да убие Джейсън още в планината, после щеше да закара Кейт на някое пусто място и да се гаври с нея, докато му омръзне, а след това щеше да захвърли трупа й в някоя пропаст. Лестър Дант със сигурност нямаше да си направи труда да оставя фалшиви следи по целия път до Монтана, като се излага излишно на риска да бъде заловен. В това имаше логика само в случай че похитителят на Кейт и Джейсън бе Пити, който е искал да си присвои моя живот и да направи моето семейство свое.

Но неговото търпение трябва да е било подложено на ужасно изпитание. Единственият начин, по който е можел да заспи спокойно, без да се страхува, че Кейт и Джейсън ще се опитат да избягат по време на дрямката му, е бил да ги върне в багажника на колата. Сянката на дърветата е щяла да го предпази да не се нагрее прекалено много. Обаче е съществувал още един проблем — Пити не е знаел колко дълго е можел да си позволи да спи. Искало му се е сънят му да продължи поне осем часа. Но въпреки многобройните вентилационни дупки, Кейт, Джейсън и собственикът на колата едва ли биха оцелели толкова дълго в багажника, без да се отваря периодично капакът му, така че да излиза насъбралият се въглероден двуокис. Докато двама души биха имали по-голям шанс. Те биха разполагали с една трета въздух в повече, ако…

Тогава разбрах, че за разлика от шофьора на първия откраднат автомобил, чиято смърт е била случайна, Пити бе убил напълно преднамерено шофьора на втория.

Умирах за сън. Едва държах очите си отворени. Но щом отворих задната врата на волвото и видях куфара, раницата, лаптопа и принтера си, осъзнах, че за да мога да си легна, ще трябва да ги преместя на предната седалка. Брат ми навярно се бе подразнил по същия начин, защото и на него му се е наложило да премести за тази цел четирите си куфара. Още едно усложнение. Още едно неприятно задължение. Освен това трябваше да изключа светлината в купето на колата, за да не се изтощи акумулаторът и да оставя отворена задната врата, за да мога да изпъна краката си. Още проклети задължения.

Не, когато е планирал да отвлече семейството ми, Пити изобщо не си е представял нещата така.

7

Събудих се внезапно от шума на приближаваща се кола. Седнах на секундата. Преди да съм погледнал ръчния си часовник, разбрах по местоположението на слънцето, че бе късен следобед. Все още скрита от дърветата, колата продължаваше да бумти по черния път. С неприятен вкус в устата, аз се надигнах от задната седалка и видях между дървесните стволове, че беше камионетка — по всяка вероятност забързан нанякъде фермер. Гърбът ме болеше.

Ето как навярно са изглеждали действията на станалия от сън, изнервен Пити: проверил е пленниците си, пуснал ги е да се поразтъпчат и да измият лицата си в реката. По някое време е решил да се погрижи за собствената си хигиена. Сигурно вече не е можел да трае дрехите си, затова ги е заменил с някои от моите, които е откраднал от къщата. Вероятно го е обзел гняв, когато къркоренето на стомаха му го е подсетило, че трябва да помисли как да се сдобие с храна и за тримата. Не е можел да продължава по този начин. Трябвало е или да намери място, където да се заселят за постоянно, или да убие Кейт и Джейсън, за да разреши проблемите си.

Не! За да прогоня тази заплашваща разсъдъка ми мисъл, се помъчих да си представя как са реагирали на нарастващото му раздразнение жена ми и синът ми. Опитът е подсказал на Кейт, че трябва да облекчи Пити колкото се може повече, да направи нещата по-лесни за него, да намали напрежението му.

„Бих могла да изпера тези дрехи в реката. Завържи ме за някое дърво и ме наблюдавай от брега. Така ще си спокоен, че няма да избягам. Ами тези куфари, които си преместил отпред? Защо да не ги върна на задната седалка? Има много домакински дейности, за които мога да се погрижа.“

Дотогава Джейсън би трябвало да е проумял държанието на майка си. Би трябвало да е разбрал какво се опитва да постигне Кейт и да е направил всичко възможно да се прояви като послушен син. Да засилят фантазиите на Пити. Да го накарат да повярва, че рискът и усилията му са си заслужавали. Това е бил единственият начин да останат живи. Своего рода опит на пленниците на свой ред да приложат стокхолмския принцип върху своя похитител.

Пити се е намирал твърде близо до мястото, на което е изоставил каприса. Скоро полицията е щяла да бъде информирана за новата открадната кола. Може би регистрационният й номерът е бил от някой отдалечен щат, шофьорът е имал още много път до дома си и никой нямало да докладва за изчезването му поне до вечерта. Но брат ми не е можел да разчита на това. Наложително е било да тръгва. Само че не е смеел да се покаже с колата по пътищата, преди да е мръкнало. А това означаваше, че е трябвало да отложи намирането на храна за Кейт и Джейсън. Но и че те са разполагали с повече време да говорят с него, да се опитат да се сближат, да му покажат индивидуалността си и да направят убиването си по-трудно.

Пити е донесъл въжето и лейкопласта.

— Трябва да те помоля за нещо — казала е Кейт.

Той е вързал ръцете зад гърба й.

— Моля те, изслушай ме — продължила е жена ми. — Разбирам защо е необходимо да залепваш устите ни с лейкопласт. Страхуваш се, че можем да се разкрещим и да накараме някой да повика полиция.

Брат ми е завързал краката й.

— Моля те. Когато багажникът се нагорещи, вътре става почти невъзможно да се диша. Като залепваш лейкопласта върху устите ни, ще те помоля да…

Пити е откъснал парче лейкопласт.

— Моля те. Няма за какво да се тревожиш, ако пробиеш малка дупка там, където прилепва към устните ни. Ние пак няма да можем да викаме. Но ще можем да дишаме малко по-добре.

Той я е погледнал мълчаливо.

— Нали обеща, че ще се грижиш за нас — настояла е Кейт. — За какво сме ти, ако сме мъртви?

Суровите очи на Пити са били пълни с подозрение. Той е залепил устата й и я сложил в багажника. Направил е същото и с Джейсън. Кейт е гледала умоляващо нагоре към брат ми, който е посегнал да затвори капака, но после е размислил и е пробил с един нож дупки в лентите върху устите им.

Надявах се да е било така. Но когато мракът най-накрая се спусна и аз се върнах на междущатския път, не можах да се преборя със съмненията си, че може би съм разиграл случилото се съвсем погрешно. В Уайоминг стигнах до друго разклонение на магистралата. Дланите ми се изпотиха от усилието да реша какво да правя по-нататък. Можех да се върна отново на шосе 25, което щеше да ме отведе обратно в Денвър, или да завия на изток и да продължа по шосе 90 към Блек Хилс и Южна Дакота. Не ми се вярваше Пити да е искал да се върне в Денвър. Но планината Блек Хилс със сигурност трябва да му се е сторила привлекателна. В нея имаше много места, където би могъл да се скрие.

8

Нечии стъпки спряха пред входа на мъжката тоалетна. Тя се намираше на една отбивка в Южна Дакота, а часът беше малко след три сутринта. Стоях пред един писоар под ярката светлина на лампата. Беше много тихо и всички звуци се чуваха по-силно, отколкото през деня. Навярно това беше единствената причина, поради която усетих приближаването на стъпките. Докато чаках те да продължат, погледнах през рамо покрай кабинките към вратата от дясната ми страна. Нагретите през деня бетонни стени бяха изстинали и в помещението цареше студ.

Зачаках отварянето на вратата. Тишината зад нея сега беше пълна. Като продължавах да гледам през рамо, вдигнах ципа на панталоните си. Отидох до чешмата и си измих ръцете, без да изпускам от очи огледалото, в което можех да виждам вратата. Нямаше салфетки, а само един от онези сешоари, които духат топъл въздух върху мокрите ръце. Те бръмчат като двигател на реактивен самолет. Не го включих, понеже исках да чувам всеки звук.

Продължих да гледам към вратата. Отвън беше все така тихо. „Просто някой уморен шофьор, който е решил да си почине. Не му се е ходело до тоалетна, а просто е искал да се поразтъпче. Сега стои отвън и се наслаждава на звездите.“

Ами ако грешах?

Казах си, че прекалявам. В края на краищата нямах основателна причина да смятам, че отвън се криеше някой и чакаше да отворя вратата, за да се нахвърли върху мен. Но бях прекарал твърде дълго време в поквареното съзнание на Пити, като имитирах действията му, следвах логиката му и се прокрадвах около подобни тоалетни, за да отхвърля с лека ръка подозрението си. Въображението ми беше станало толкова живо, че можех да усетя опасността, сякаш тя се просмукваше през стената.

Когато бях паркирал отвън, пред постройките нямаше други коли освен моята, и това обстоятелство навярно беше привлякло някой престъпник. В момента той се ослушваше за гласове, за повече от един чифт стъпки, за да се увери, че съм сам. И щом чуеше самотните ми стъпки, щеше да влети през вратата. Помислих си за пистолета в куфара във волвото и се проклех за глупостта си. Защо бях положил толкова труд да се науча да боравя с проклетото нещо, след като го бях оставил на място, от където не можех да го взема?

Краката ми бяха като гумени. Започнах да треперя. Не! Ами ако съм намерил Пити? Ако той беше човекът, който ме дебнеше пред вратата?

Включих сешоара за ръце. Силното му бръмчене заглуши стъпките ми, докато се приближавах към вратата. Облегнах гръб на стената до нея и стомахът ми се сви от страх, когато тя се отвори със замах.

Един двадесет и няколко годишен мъж, облечен в каубойски ботуши, дънки и каубойска шапка влетя вътре, държейки крик. При вида на празната тоалетна той спря устрема си, а вратата се затръшна с трясък зад гърба му. Мъжът погледна озадачено към бръмчащия сешоар за ръце. После завъртя глава към кабинките.

Внезапно забеляза отражението ми в огледалото над мивката. Понечи да се обърне. Но аз вече се бях засилил към него и блъснах гърба му с такава сила, че той политна напред, а мустакатото му лице се взряза в огледалото и го разби на парчета. Върху тях плисна кръв, а аз го сграбчих отзад за яката и за дебелия колан и го забих с главата напред в сешоара, като счупих накрайника му. Въпреки това автоматът продължи да бръмчи, а аз вдигнах главата му и я лашнах в него още веднъж, този път дори по-силно. Разхвърча се още кръв. Крикът падна от ръката на мъжа и издрънча на бетонния под. Блъснах главата му още веднъж и го пуснах. Той остана да лежи като купчина стари дрехи. Изстена със затворени очи. Не помръдваше, ако се изключи повдигането и спускането на гърдите му.

Стомахът ми гореше. Яростта, с която го бях пребил почти до смърт, ме уплаши. Но едновременно с това ме обзе диво желание да изкрещя от радост, защото бях спечелил.

9

— Федерално бюро за разследване — каза секретарката.

— Специален агент Гейдър, ако обичате. — Стиснах клетъчния си телефон с такава сила, че пръстите ме заболяха.

Беше девет часа сутринта. Слънчевите лъчи проблясваха по повърхността на уединено езеро, заобиколено от неравни ридове, осеяни с борове. Те бяха от тъмносива скала и това обясняваше защо са били кръстени Блек Хилс. Бях пристигнал в тази местност още преди да се развидели, но когато разбрах от картата, че напред ме очаква само равнинна пустош, реших, че Пити е спрял по-рано, отколкото е планирал, за да си намери убежище за през деня.

Красотата на езерото ми се струваше странна. След случката в крайпътната тоалетна се чувствах така, сякаш съм попаднал в друга реалност.

— Агент Гейдър е извън града по работа.

Вдигнах един камък и го запратих разстроен в езерото.

— Мога ли да попитам за името ви?

— Брад Денинг. Аз…

— Агент Гейдър спомена, че ще го потърсите. Каза да ви предам, че е говорил с господин Пейн по вашия въпрос и че ако поговорите с…

Прекъснах връзката.

10

— Предполагам, че напоследък не сте ходил в Удфорд — каза Пейн.

Като държах клетъчния телефон притиснат до ухото си, аз се приближих до езерото. От него ме лъхна хлад. Наболата брада драскаше пръстите ми. Опитах се да се успокоя.

— Не съм бил там, откакто се преместихме с майка ми, когато бях малко момче.

— Тогава колко беше голям?

— Не много. Около десет хиляди души.

— Град с една фабрика — каза Пейн.

— Точно така. Баща ми работеше в нея като старши майстор. — Изведнъж усетих колко много ми липсва. — Как узнахте това?

— Гейдър ми каза, че фабриката е била затворена и преместена в Мексико преди десет години. Сега Удфорд е предградие на Кълъмбъс и населението му се е удвоило на двадесет хиляди. Имало няколко зъболекаря, но нито един от тях не бил чувал за семейство Денинг.

Въздухът при езерото стана още по-студен.

— Но сигурно познават зъболекарите, които са работели там преди тях.

— Не. Гейдър каза, че не си спомняте името на семейния ви зъболекар, нито адреса му.

Главата ми започна да пулсира.

— Беше много отдавна.

— Значи разследването стига до задънена улица. Гейдър каза, че съжалява.

— Да, обзалагам се.

— Той каза, че ако разчитате да докажете, че Лестър Дант е ваш брат с помощта на рентгеновите снимки на зъбите му, трябва да се подготвите за голямо разочарование. Както и да е, това по какъв начин би ви помогнало да намерите семейството си?

— Не знам, но разочарование е слаба дума.

Връзката започна да пращи.

— Откъде се обаждате? — попита Пейн.

— От Южна Дакота.

— Красива ли е?

— Не съм дошъл тук заради пейзажа.

— Щом възнамерявате да продължите пътуването си, искате ли един съвет?

— Стига да не е „успокойте се и си починете“.

— Не, не е. Този може да ви изненада — каза Пейн. — Ще ви прозвучи окуражително.

— Добре тогава, изненадайте ме.

— Преди да кача всичките тези килограми и да се принудя да разчитам повече на интернет, отколкото на краката си, провеждах разследванията си лично. Както се казва, око да види, ръка да пипне. Затова забелязвах неща, които другите пропускаха. Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.

— Когато разполага със свободно време.

— А вие, струва ми се, имате много свободно време.

— Предлагате ми, ако искам да открия онзи зъболекар, да го потърся сам?

— Общо взето, да.

— Прав сте — съветът ви ми звучи като окуражение. Защо променихте мнението си относно моето разследване?

— Защото се тревожа за вас.

Връзката отново запращя. Напрегнах се, за да чуя думите му.

— Страхувам се, че ако не задоволите стопроцентово себе си, че сте направил всичко възможно; ако загубите надежда…

Напрегнах слуха си още повече, но пращенето се засили.

— … ще се самоунищожите.

— Ще ви се обадя по-нататък през седмицата — казах му аз.

— Какво? Не ви чувам.

Прекъснах връзката.

11

Докато си представях как и занапред денем ще спя на задната седалка на волвото в уединени места, а нощем ще шофирам колкото се може по-надалеч, осъзнах, че Пити едва ли е възнамерявал да кара по този начин още дълго. Единственият му мотив да продължи бягството си, трябва да е било откритието — сигурно е научил от новините по радиото на колата няколко дни след отвличането (медиите направо бяха пощуряли по историята), — че аз не съм загинал в планината. Той, разбира се, не е казал на Кейт и Джейсън, че съм жив. Но тази новина го е изпълнила с решителност да продължи, защото си е представил как страдам от страх и копнеж по семейството си. Никакви радостни среднощни обаждания, никакви весели пощенски картички, никакви оставени по невнимание следи, които биха отвели полицията при него. Само подигравателно злорадо мълчание.

Но, по дяволите, къде би отвел семейството ми? Помислих си за пустите земи на Южна Дакота пред мен. Едно време конекрадците са имали обичая да се крият в лабиринта на опожарени от слънцето каньони, в които климатът е толкова суров, че полицейските отряди се отказвали да ги преследват. Но този избор ми се стори твърде отчаян за Пити. Отвъд пустите земи имаше стотици мили тревисти степи, където дърветата са рядкост и нищо не спира човешкия поглед. Но Пити не би искал да е на открито. Да се скрие в степ? Не ми се вярваше. Брат ми нямаше да се чувства в безопасност, ако не е защитен от хълмове и гори.

В такъв случай дали не си беше намерил скривалище някъде в планината Блек Хилс? Може би в изоставена колиба или…

Бях стигнал дотук, воден от интуицията си. Но сега бях в задънена улица, точно както Гейдър беше заявил, че идеята за зъболекаря го е отвела до задънена улица.

Зъболекарят. „Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват“, беше казал Пейн.

Кимнах.

След като поспах на задната седалка на волвото до настъпването на вечерта, потеглих натам, накъдето, както осъзнах едва сега, ме беше повел моят маршрут; към мястото, където преди толкова години беше започнало всичко.

Към изгубената младост на Пити.