Изгубеният брат

Епилог

Тримата лежахме известно време в болница. Бях разпитан от полицията и областния прокурор, които искаха да знаят защо не съм оставил властите да се разправят с Пити. Направих всичко възможно да ги убедя, че съм бил притиснат от обстоятелствата. Как бих могъл да им обясня, че съм се страхувал, че, вместо да спасят Кейт и Джейсън, полицаите могат да ги погубят? Въпреки опроверженията ми, те настояваха, че моят мотив е бил гневът, че съм искал да разчистя сметките си с Пити.

Трябваше да се явя на съд и, както ми обясни адвокатът ми, можех да бъда обвинен във вземане на закона в свои ръце. Но аз се съмнявам, че сред съдебните заседатели имаше някой, който, след като видя гипсираната ми ръка и изгарянията по лицето ми, да не реши, че съм изстрадал достатъчно. Кейт и Джейсън със сигурност бяха. Очите им имаха измъчения поглед на военни бежанци.

След три седмици ни пуснаха да си вървим. Наех човек срещу заплащане, който да закара волвото в Денвър, а ние с Кейт и Джейсън хванахме самолет до Кълъмбъс. Нашите приятели приветстваха завръщането ни. Обадиха ни се по телефона. Посетиха ни вкъщи. Организираха парти в наша чест. Бяхме им благодарни. Но в действителност бяхме твърде травматизирани, за да бъдем социални. Усмихвахме се и водихме кратки разговори с усилие, а колкото до „дългите разговори“ — все още не бяхме готови да обсъждаме в подробности случилото се. Скоро интересът към нашето завръщане отшумя. Телефонните обаждания, посещенията и поканите намаляха. Накрая ни оставиха на спокойствие.

Джейсън стана толкова мълчалив, че родителите на приятелите му караха децата си да го избягват. Кейт пък получаваше нервни кризи всеки път, когато трябваше да напусне дома ни. Накрая престана съвсем да излиза. Единственото положително нещо беше, че щом си обръснах брадата и наркотиците изгубиха въздействието си, Кейт и Джейсън ме разпознаха, разбраха че не съм Пити и престанаха да гледат на мен като на зплаха, въпреки че аз и до ден днешен избягвам да ги докосвам, без да съм сигурен, че виждат лицето ми.

Опитах се да бъда честен със себе си. Направих всичко възможно да проумея случилото се, да се примиря с него. Но понякога се питам дали е възможно да се примиря с това, което Пити… Лестър… ни причини. Струва ми се странно колко упорито съм отказвал да повярвам преди, че Пити е Лестър, а сега приемам, че двамата са една и съща личност. Моят брат бе умрял преди години. Заради мен.

Понякога съзерцавам тайно Кейт и Джейсън, опитвайки се да реша дали състоянието им се подобрява. Поглеждам скришом в очите им, мъчейки се да надникна в техните души. Поглеждам в огледалото и се мъча да надникна в собствената си душа. Носим ли в себе си мрак?

Преди няколко дни ни навести Пейн — един желан посетител.

Попитах го за жена му.

— Добре ли е? Какъв беше резултатът от биопсията?

— Слава богу, бучката в гърдата й се оказа киста.

Едва тогава осъзнах, че съм очаквал отговора му със затаен дъх.

— Радвам се да чуя, че могат да се случват и хубави неща — рекох му аз.

В задния двор Пейн разположи туловището си в шезлонга, където миналата година бе седял Пити, взирайки се в прозореца на нашата спалня.

Кейт ни донесе две чаши изстуден чай.

С Пейн се престорихме, че не забелязваме треперенето на ръцете й и тракането на леда в чашите.

— Благодаря — казах й аз.

Когато докоснах раменете й, тя се усмихна непринудено.

Пейн изчака да се върне в кащата и попита:

— Ходи ли на прегледи?

— При психиатър ли? И тримата ходим.

— Има ли някаква полза?

— Моят психиатър ме накара да си направя дневник, в който да опиша станалото и това, което мисля за него. Говоря му за случилото се веднъж седмично. Дали има полза? — Свих рамене. — Той твърди, че има, но че аз все още не съм достатъчно обективен, за да я видя. Освен това казва, че понеже травмата, която сме изживели, е продължила дълго време, не можем да очакваме да я преодолеем бързо.

— Звучи логично.

— Днес Кейт отиде до супермаркета сама.

Пейн изглеждаше озадачен.

— Това е голям напредък — обясних му аз. — Тя не се чувства добре, когато е заобиколена от тълпи от хора, при това непознати.

— Ами вие? Възнамерявате ли да започнете отново работа?

— Скоро ще ми се наложи — отвърнах аз. — Застраховката ни не покрива всички медицински разходи. Да не говорим за съдебните разноски.

— Но как се чувствате? Готов ли сте да започнете пак работа?

Отпих от чая си и не отговорих.

— Когато работех за Бюрото, ми се наложи да застрелям един човек — каза Пейн.

— Убихте ли го?

Той се втренчи в чашата.

— Междувременно ме раниха. Лежах в болница три месеца. Проведох много разговори с адвоката си. Мисля, че ви казах — тогава натрупах всичките тези килограми и напуснах Бюрото. Мина доста време, докато се почувствам отново нормален.

— Нормален е сложно понятие. Питам се дали мога да се чувствам отново нормален. Преди случилото се съм живеел като слепец в един свят на болка, но съм бил твърде глупав, за да го осъзная.

— А сега?

— Мисля, че предпазливостта на Кейт не е излишна. Всичко се случва. В един момент стоях на скалната тераса и се наслаждавах на гледката. В следващия брат ми ме блъсна в пропастта.

— Предпазливостта е добродетел.

— И аз стигнах до този извод. Попитахте ме дали възнамерявам да започна пак работа. Аз вече работя.

— Така ли? — Пейн ме погледна изпитателно.

— Грижа се за семейството си. Моята работа се състои в това да обичам Кейт и Джейсън от цялото си сърце, да благодаря на господ за всеки миг, прекаран с тях, да ги подкрепям и да се грижа за безопасността им.

Пейн ме гледаше ужасно съсредоточено.

— Знаете ли какво, господин Денинг?

— Моля те, наричай ме Брад.

— Колкото повече те опознавам, толкова повече ми харесваш.